Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maverick Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 63 гласа)
Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
marqg (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джаки Мерит. Непокорено сърце

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Марияна Василева

ISBN: 954–11–0377–4


Първа глава

Тори Ланкастър затръшна вратата и се втурна към кабинета. Ботушите й бяха целите в кал, а от шапката й капеше вода. При други обстоятелства никога не би влязла в такова състояние, но сега беше бясна и не мислеше за нищо друго, освен как да спре Барт Сканлън.

Проклинайки тихо, Тори намери номера на шерифа и го набра.

— Лейси? Искам да говоря с Роскоу. Тук е Тори Ланкастър.

Няколко секунди по-късно Тори говореше с шериф Роскоу Ледбетър.

— Роскоу, искам да се направи нещо със Сканлън Логинг Къмпани. Барт строи път точно до моята ограда.

— На негова земя?

— Не ме интересува чия е земята. Барт е крадец и искам да го спреш.

— Какъв е?

Тори изръмжа.

— Искам да кажа, че краде красотата на земята. Роскоу, не искам някакъв проклет път за трупи да минава на десет метра от моята ограда. Трябва да се спре това… обезобразяване. Господи, Роскоу, ти си законът тук. Ще направиш ли нещо или не?

— Тори, какво мога да направя? Човекът е на своя земя. Може да копае из цялата планина или в своята част на долината, ако си поиска.

— Не ме интересува дали ще копае из планината, или не. Не искам да прокарва път за трупи точно до моята ограда — Тори си пое дъх нетърпеливо. — Остави, Роскоу. Ще отида сама при Барт.

Тори затвори телефона и едва тогава забеляза водата, капеща от шапката й. Стана, свали старата шапка и освободи водопад от коси. Погледът й бе привлечен от калта по каубойските й ботуши и тя бързо седна отново, за да ги събуе.

Проклет да е Барт Сканлън. Винаги е бил непоносим негодник, още от времето, когато бе отвратително малко момче от съседното ранчо, след това в училище, а сега всеки път, когато имаше нещастието да го срещне. Той не се усмихваше, той гледаше отвисоко. Никога не поздравяваше приятелски, поразителните му сини очи просто разсъбличаха жените.

С шапка и ботуши в ръце, Тори напусна кабинета и през хола стигна до спалнята си. Красотата на заобикалящата ги среда може и да не засягаше Барт Сканлън, но за нея имаше значение. Според нея той унищожаваше земята си като режеше трупи, но това си беше негова работа. Но пряко я засягаше факта, че онази отвратителна машина бележеше пасбището с дълбока рана на десет метра от оградата й. Всичко се виждаше от къщата й, а гледката на красивата околност винаги й действаше успокояващо и умиротворително. След един бърз душ Тори се облече в сиви памучни панталони и подобен пуловер. Среса набързо дългите си кестеняви къдрици, сложи лек грим, премигна няколко пъти с големите си сиви очи срещу огледалото и реши, че изглежда добре. Не отиваше в дома на Сканлън да омайва собственика му, а да дискутира важен въпрос.

Излизайки, Тори сви към кухнята. Жена на средна възраст режеше зеленчуци за телешките пържоли, които приготвяше за вечеря.

— Излизам за малко, Лорна. Няма да се бавя.

Тори бе наследила Лорна Майерс заедно с ранчото преди няколко години след като нейните дядо и баба умряха един след друг в разстояние на една година. Лорна бе работила толкова дълго в ранчото, че бе близка със семейството колкото и Тори. Беше приятелка, довереник и чудесна готвачка, а за Тори беше важно да има още някой в огромната къща на ранчото.

— Добре, Тори. Все още вали. Ще вземеш ли яке?

— Не. Не е студено и този пуловер е достатъчен. Довиждане.

Силният дъжд отпреди час беше намалял и сега само ръмеше. Тори реши да вземе пикапа вместо колата и седна зад кормилото. Запали мотора, включи чистачките и потегли.

Не знаеше дали Барт е вкъщи. Дъждът започна да вали рано сутринта. Въпреки че отвратителното време не беше спряло работата на огромния трактор върху новия път, Тори подозираше, че може да е осуетило бизнеса с трупи на Барт. Или поне се надяваше да е така. Беше си наумила да се справи с проблема точно сега и не й се искаше да отлага неизбежния сблъсък с Барт.

Спря пред къщата му. Три големи кучета се втурнаха към пикапа, като лаеха и скачаха върху колата.

— О, я млъкнете! — Тори извика раздразнено, но не посмя да излезе. Облегна се върху клаксона, докато входната врата се отвори.

Беше самият господар на къщата, Барт Сканлън.

Тя свали прозореца и извика студено:

— Би ли извикал кучетата си?

— Тори Ланкастър! Виж ти, виж ти.

Ето я отново снизходителната усмивка. Беше късметлия, че е хубавец, защото иначе Барт си беше негодник. Без външния си вид той беше нищо, една голяма нула. Беше чувала доста истории за Барт и местните красавици и се молеше Бог да я опази от подобна съдба. Беше презирала Барт, когато той беше момче, и все още не понасяше неговата арогантност.

Високомерният й поглед пробяга по тъмната му непокорна коса и слабо жилаво тяло в избелели джинси и риза.

— Искам да поговоря с теб, ако бъдеш така добър да разкараш тези животни.

Барт се наведе и нежно потупа най-близкото до него куче.

— Не биха наранили и бълха — каза той провлечено.

— Без съмнение. Но изглежда си падат по идеята да вечерят с мен.

Изправяйки се, Барт хвърли своя прословут изпитателен поглед.

— Ами, след като го споменаваш, ти наистина изглеждаш вкусно парче. Аз самият бих желал да опитам някоя и друга хапка тези дни.

Въпреки твърдото си решение да не му обръща внимание, Тори усети, че се изчервява.

— Иска ти се — изстреля в отговор тя.

Хилейки се вбесяващо, Барт даде тиха команда на кучетата. Триото веднага утихна.

— Слизай от колата и влизай в къщата, ако искаш да поговорим. В случай, че не си забелязала, вали.

Дъждът го мокреше и Тори се забавляваше. Но въпросът, който беше дошла да обсъжда, беше прекалено важен, за да си позволи удоволствието от струйките дъжд по врата на Барт Сканлън.

Тори посегна към вратата с поглед, насочен към кучетата.

— Безобидни са — убеди я Барт и отвори вратата.

Тори слезе от пикала.

— Не изглеждат такива — отвърна тя сухо.

Барт я поведе към къщата и задържа вратата, докато тя влезе. В сравнение с нейната подредена къща, къщата на Сканлън беше в бедствено положение. Антрето беше препълнено със закачени якета и шапки, имаше дори юзди и купчина въжета. По пода имаше доста кал, която едва ли беше само от днес — по-скоро тук отдавна не беше минавала метла или прахосмукачка.

Барт я въведе във всекидневната. Два чифта обувки се мъдреха върху килима, който беше виждал и по-добри дни. Вестници и списания бяха пръснати навсякъде, масата беше заета от метални кутийки за безалкохолни напитки и купа с пуканки. Барт не живееше сам. Имаше двама по-малки братя, осемнайсетгодишните близнаци Рич и Роб, и беше очевидно, че никой от рода Сканлън не се тревожеше за чистотата в къщата.

Барт дори не забелязваше състоянието на стаята.

— Сядай — покани я той и й подаде малко пуканки. — Искаш ли?

— Не, благодаря — като се огледа наоколо. Тори седна на стол, върху който имаше чорапи. Веднага щом се настани, една голяма жълта котка скочи в скута й. Тя се стресна, но след това позволи на мъркащата котка да се свие върху бедрата й.

Барт се забавляваше.

— Корки е много приятелски настроен.

— Виждам.

Барт лапна още няколко пуканки.

— Разбира се, той винаги търси най-мекото нещо в стаята. Ако тук имаше пухена възглавница, за твоите бедра нямаше да има никакъв шанс.

Тори едва не се задави. Дори като момче. Барт винаги знаеше как да я вбеси. В училищния автобус й дърпаше косата, буташе учебниците и обяда й, наричаше я Топчицата Тори и я тормозеше до сълзи. В гимназията промени прякора и на Тропическата Тори и вече я тормозеше с подсвирквания и неприлични подмятания. Един път дори беше имал наглостта да я целуне и след като тя се опита да разбие челюстта му, той хвана ръцете й и се смя на нейните писъци и обиди.

Сега тя трябваше да извика цялото си търпение, за да не изрече всичките обиди, които й хрумнаха. Безцеремонно пусна котката на пода, без да обръща внимание на протеста на Корки и смеха на Барт.

— Не съм дошла тук да те забавлявам — каза остро тя.

— Вероятно не, но се справяш много добре, скъпа.

— А ти — Тори захапа устната си. Ако си отвореше устата, както би искала, никога нямаше да стигнат до въпроса за пътя. — Един трактор работи за теб по нов път.

— Булдозер, Тори.

— Каквото и да е, става ужасна каша.

Барт кимна.

— Вероятно.

— Говорих с шофьора. Каза, че строиш пътя, за да превозваш трупите си.

— И това е вярно — отговори Барт с присмехулна сериозност. Той се облегна назад, впил очи в Тори. — Очевидно нещо относно това те тревожи. Не си била тук от… от колко време, Тори? Шест, седем години?

— Не съм ги броила.

Тя си призна, че е нервна. В края на краищата беше на територията на Сканлън и искаше да се оплаче за нещо, което Барт беше в правото си да върши. Но защо трябваше да се примирява с грозния път и ревящите дизелови камиони, които ще вдигат прах през цялото лято?

— Мога ли да попитам защо избра точно това място за пътя?

Барт изведнъж разбра.

— Аха, разбирам какъв е проблемът. Не ти харесва пътят да е толкова близо до земята на Ланкастър.

— Ще загрози гледката — отговори остро Тори. — Ти току-що го започна. Преди да е прекалено късно, би ли помислил как да го преместиш другаде?

— Виждаш ли го от къщата си?

— Разбира се, че го виждам! Ще опропасти най-добрата гледка, която имам във всички посоки.

Барт се изправи. Тори не можа да отмести погледа си от идеалното тяло на мъжа — високо и слабо, изтъкано от мускули. На левия джоб на джинсите му имаше малка дупка, през която се виждаше частица от мускулестото бедро под тях. Изтъркан кожен колан опасваше кръста му. Ризата му беше разкопчана и няколко косъмчета се промъкваха навън.

Тори пое дъх странно разтревожена и вдигна поглед към лицето, за да срещне разбиращия му поглед. Бузите й почервеняха. Беше един от най-неудобните моменти в нейния живот. Да бъде хваната да се взира в тялото на Барт Сканлън беше унижение, което не можеше да си представи. Не можеше да повярва, че той не й натри носа с някоя унищожителна подигравка.

— Въпрос на средства, Тори. Пробвах различни маршрути и цяла зима правех изчисления за този път.

С голямо усилие Тори възвърна част от своето спокойствие.

— Парите не са всичко. Какво ще кажеш за отражението върху околната среда?

— Пътищата рядко са красиви.

— Да, но защо трябва да търпя тази грозотия, за да ти спестя няколко долара?

Барт се ухили.

— Няколко долара? Имаш ли представа колко струва един нов път? За машините плащам по двеста на час. След като първоначалния път бъде издълбан, ще последва изравняване и асфалтиране. Не говорим за няколко долара, Тори. Избрах най-непокритата ивица в ранчото, защото ще ми спести хиляди долари.

— Чудесно — измърмори пренебрежително тя, предусещайки загуба. — Не знам защо съсипваш земята си с тези трупи? Ранчото носи печалба поне колкото моето.

Барт се усмихна леко.

— Но ти нямаш двама братя, които искат да следват медицина.

— О! — борческият дух на Тори отстъпи още малко от позицията си. — Роб и Рич искат да стават лекари?

— Да, и аз ще се погрижа да успеят. Започват колеж тази есен. Четири години в колеж, след това — медицинска академия. Може би ще поискат и да специализират, което ще значи допълнително обучение.

— Да се заемеш с осигуряването на тези средства е много благородно от твоя страна — измънка Тори. Никога досега не й беше хрумвало, че Барт Сканлън има положителни черти. Беше трън в очите й още от времето, когато, седемгодишна, бе останала сираче и дойде в ранчото, за да я отгледат дядо й и баба й.

Добре, явно си губеше времето. Барт нямаше да промени мястото на пътя и тя не можеше да го вини. Но й беше трудно да примири своите предпочитания с фамилната филантропия на Барт. Оставаше фактът, че нейният пейзаж щеше да е разрушен и представата за двамата близнаци Сканлън като лекари не можеше да я утеши. Роб и Рич имаха същата репутация като Барт в гимназията — хубави, но луди глави. Мисълта, че ще завършат колеж и вероятно медицинска академия, беше налудничава.

Но очевидно Барт не мислеше така. С мъченическа въздишка Тори се изправи на крака.

— Ще тръгвам. Благодаря, че ме изслуша.

— По всяко време, скъпа. Освежаваш старото място.

Пак онази разбойническа усмивка върху лицето му! А очите му бяха толкова сини, че изглеждаха искрящи. Имаше нужда от подстригване, реши тя, доволна, че е открила нещо нередно в безупречната му мъжественост. Дръзкият му комплимент опъна нервите й. След близо двайсет години на зле прикрита враждебност между тях двамата, ласкателствата му, че изглежда апетитно и освежава мястото, не бяха съвсем на място.

— Ти си освежавай старото място с малко търкане и лъскане — бавно и саркастично каза тя.

Барт вдигна вежди.

— Ще се кандидатираш ли?

— Едва ли!

Барт се усмихна съблазнително.

— Все не мога да открия някоя старомодна жена, която да иска да се премести тук и да се грижи за мен.

Тори избухна в смях.

— Ако човек се вслуша в клюките, Сканлън, ти не прекарваш много време с такъв тип жени — тя тръгна към вратата.

— Но, разбира се, ти не слушаш клюките.

Една ръка я обгърна и затвори вратата. По гърба на Тори пробягаха тръпки и пулсът й се ускори.

— Какво правиш?

— Вдишвам. Ухаеш страхотно, скъпа.

Тори не знаеше дали да се обърне и да го удари. Досега не я беше докоснал, но беше прекалено близо до нея, за да се измъкне.

— Искам да си вървя — каза твърдо тя.

— Тропическата Тори — измърмори нежно той и тя почувства как се приближи по-близко до нея. Вбесяваше я, но той винаги го правеше. Отдавна беше научила колко жесток може да бъде, но тази тръпка по гръбнака й беше нещо ново.

— Как стана така, скъпа, че никога не сме се разбирали?

Наглостта му я учуди и тя се обърна да го погледне.

— Предполагам, че не се дължи на твоето дразнене, когато бяхме малки, или на отвратителните ти подмятания в гимназията.

— А след това онази целувка — ухили се Барт. — Това ти изправи косата, нали? Една малка целувчица. От скандала, който вдигна, като че ли бях… — той се усмихна нежно и остави недоизказаното да достигне до съзнанието на Тори. Кръвта нахлу в лицето й, когато усети погледа му върху устните си.

— Не прави нищо глупаво, Барт — предупреди го тя и беше шокирана от дрезгавината на гласа си.

Той присви очи развеселен.

— Това, което е глупаво за теб, за мен може да не е.

Той наведе глава, а тя се извърна бързо, за да избегне целувката. Но това не го спря — тя усети устните му върху косите си.

— Барт, недей — прошепна тя.

— Знаеш ли какво ми се иска точно сега?

— Мисля, че да.

Той се засмя тихо и прошепна в ухото й, а дъхът му накара кожата й да настръхне.

— Откъде си научила тези неща? Никакви клюки за Тори Ланкастър, нали?

— Няма за какво.

— Точно така. Имам чувството, че тази част от твоето обучение е била пренебрегната, скъпа. Аз съм доброволец по всяко време, когато кажеш.

Тори настръхна.

— Не си го помисляй даже. Барт, пусни ме. Това е смешно.

— Нека да се качим горе — прошепна той. — Искам да видя какво има под тези хубави дрехи, а и ти можеш да направиш свои изследвания. Можем да уплътним един дъждовен следобед.

— Стига! Не отивам горе или където и да е с теб. Не е чудно, че те отбягвам. Имаш финеса на слон в стъкларски магазин!

Той се засмя гръмогласно. Тори искаше да го удари. Никога не беше харесвала този начин на действие, а странните тръпки по тялото й само засилваха нейното объркване.

Барт я целуна звучно по бузата.

— Добре, скъпа. Край на забавлението. Можеш да тръгваш — той отстъпи назад.

— Ами, много благодаря — отвърна свадливо тя.

Знаеше, че Барт я изпраща, но не се обърна. Не и докато не видя трите кучета до пикапа. Едното изръмжа и тя спря. Хвърли ядосан поглед през рамо.

— Ще направиш ли нещо относно тези зверове?

— Блеки, Бискит, Шугар! — извика Барт.

— Шугар?

Барт сви рамене в момчешко объркване, като че ли не знаеше как едно толкова грозно куче е получило такова име. Тори поклати глава и се скри в пикапа.