Мария Барет
Отмъстена (6)

Пета глава

Черното такси спря пред сградата на „Сити Телевижън“ в W1 и Ливи слезе от колата, треперейки в ледената януарска сутрин, понесла голяма чанта от Харви Никълс. Беше осем часът, а събеседването й бе насрочено за девет.

Влезе стремително в офиса си, махна с ръка на Бил, който тъкмо поемаше дневната си доза кофеин, и пристъпи към бюрото си. Отвори картонената чанта, извади новото яркорозово сако от Никол Фари и го закачи, като изпъна съвършените дипли на вълната. Усмихна му се нервно и се присъедини към Бил до кафе машината.

— Чисто, без захар — каза той.

— Не, с мляко и две бучки захар тази сутрин, ако обичаш. Не съм яла от вчера на обяд.

Бил взе млякото и захарта и щедро сипа и от двете в пластмасовата чаша на Ливи.

— Нервна ли си?

Тя вдигна рамене, отпи глътка от врялата течност и отвърна:

— Всъщност уплашена до смърт.

— Това пък защо? — Сам току-що се беше появила, вдигнала очилата си в яркорозови рамки на главата си и с гневна червена резка на носа си, там, където я притискаха. Гледаше ги с присвити очи. — Оу! Боже, да! Извинявай, Ливи, забравих.

Бил се извърна и я потупа по темето.

— Саманта! Как можа да забравиш днешното събеседване на Ливи с Големия шеф? И това ми било сътрудник от проучвателен екип! Та тази информация трябва да е на най-преден план в съзнанието ти!

Сам направи тъжна физиономия, но забеляза, че Ливи не се усмихваше.

— Ще ги сразиш, Ливи! Не се тревожи.

Обаче Ливи само кимна и се върна с провлечена стъпка обратно на бюрото си. Беше прекалено нервна, за да забележи закачките им. Настани се на стола си, взря се през прозореца и за пети път тази сутрин започна да прехвърля предварително подготвените си отговори. Отново се опита да прецени какви бяха шансовете й да получи работата, но така и нямаше представа в крайна сметка. Самочувствието й все пак беше високо, независимо от това с какво й се налагаше да се бори. Ливи знаеше, че това бе големият й шанс, поредица от предавания за изкуството по националната мрежа в най-гледаното време — това определено би увенчало кариерата й. Именно това бе желала винаги, действително да извоюва успех, за това се бе борила още от онзи първи ден през лятото след завършването на Оксфорд, когато бе прекрачила прага на „Би Би Си“. Защото, откакто се помнеше, Ливи Дейвис искаше да бъде най-добрата, да бъде достойна дъщеря на баща си. И до момента, без особени затруднения, беше успявала.

До ръката й прозвуча острият звън на телефона и Ливи се сепна. Вдигна слушалката и включи Рютърс екрана на стената, за да прегледа заглавията от пресата, докато говори.

— Ливи Дейвис.

— Привет, Ливи. Обажда се Хю Хауърд.

Ливи се завъртя на стола си, за да е с гръб към екрана.

— Хю?! Боже мой! — бяха минали месеци. — Радвам се да те чуя — тя посегна към чашата си с кафе. — Хареса ли ти сватбата на Елиза?

— Като за сватба не беше зле — той весело се засмя. — Но се зарадвах, че отново се видяхме с Джеймс, толкова време мина.

— Да — Ливи не беше сигурна, че разбира какво точно имаше предвид той. — Сигурно е така.

Хю моментално долови объркването й. Значи правилно беше предположил, Джеймс не беше обелил и дума за срещите им. Обаче бе крайно време тя да научи за тях. Важно бе Джеймс да разбере кой всъщност командваше парада. Вдигна днешния брой на „Таймс“ от бюрото пред себе си и хвърли поглед на представлението, което бе оградил с червен химикал. По най-завоалиран начин Хю бе на път да се самопокани на вечеря у тях. Това определено щеше да поразтърси славния Джеймс.

— Ливи — подхвана той, — извинявай, че те безпокоя на работата, но просто исках да разбера дали да мина през вас да ви взема довечера, или ще се чакаме направо пред театъра.

Лъжите му се удаваха с такава лекота. Вече му бяха станали втора природа.

Ливи беше озадачена.

— Прощавай, Хю? Не разбирам какво точно имаш предвид.

— Тази вечер Джеймс беше организирал сбирка у тях за някои от мазниците от Външно министерство.

— Театър?

Хю потисна усмивката си на другия край на линията.

— О, не! Не ми казвай, че Джеймс е забравил да ти спомене!

— Да ми спомене за какво?

— Че съм направил резервации да ви водя двамата тази вечер на „Мис Сайгон“, един вид в знак на подновената ни дружба.

Ливи моментално бе обзета от гняв.

— Не говориш сериозно! О, Хю, наистина съжалявам! Тази гадина Джеймс, ще го удуша! — тя поклати глава. — Той пък е уговорил някакво събиране у дома за свои колеги… О, Боже, наистина съжалявам, много съжалявам! — Ливи се чувстваше ужасно. Как бе могъл Джеймс да забрави?

Хю помълча за момент. Знаеше, че Ливи и Джеймс тази вечер имаха гости, знаеше всичко, което правеше Джеймс. Изчака още няколко секунди, за да даде време на Ливи да осмисли нещата, след което каза:

— Е, добре де, предполагам, че ще мога да пробутам билетите на някой от служителите си. Така ще мога да мина и за истински загрижен за добруването на подчинените си шеф — той бе налучкал с точност реакцията на Ливи, която не закъсня с предложението си.

— Хю? Действително ли можеш да го направиш? Искам да кажа, да дадеш билетите на някой друг? Ако успееш, може да дойдеш у нас на вечеря. Какво ще кажеш? Това е най-малкото, което мога да направя, за да извиня ужасното поведение на Джеймс! — мисълта й се носеше бързо. Ако се обадеше на Люси, щеше да изравни бройката на поканените мъже и жени и щеше да поръча допълнително храна. — О, кажи да, Хю! — замоли го тя. — Зная, че е в последния момент, но наистина ще се радваме, ако дойдеш.

Хю се поколеба. Точно така бе предвидил да се развият нещата, но все пак не желаеше да звучи прекалено напорист. Накрая отвърна:

— Ами-и… добре, ако си сигурна, че няма да ти създам главоболия?

— Не се занасяй! Разбира се, че няма. Пък и Джеймс ще е доволен.

Как ли не, помисли си Хю. Джеймс ще бъде пред нервен срив.

— Добре тогава, Ливи — отвърна й с усмивка, — с удоволствие ще дойда.

— Чудесно! — тя въздъхна с облекчение, понеже бе успяла да оправи кашата с билетите. — Чакай да ти дам адреса. Всички ще се появят около осем, осем и половина… — и тя му даде всички подробности, докато драскаше в бележника си списък с всички допълнителни неща, които й трябваха за още една двойка гости, и за пореден път си мислеше колко глупаво беше от страна на Джеймс да забрави за тази уговорка за театър, да не говорим, че даже не бе споменал, че отново се беше срещал с Хю.

Няколко минути по-късно Ливи затвори и веднага набра номера на Люси Дийкън.

— Привет, Люси, аз съм!

— Ливи! Как си?

— Ами-и… — почуди се дали да не каже на приятелката си за срещите на Хю и Джеймс и за билетите и за това колко бе ядосана на Джеймс в момента, но видя, че Сам я гледа и затова отвърна само: — горе-долу, но имам нужда от услуга. Можеш ли да дойдеш на вечеря у нас днес? За да попълня бройката? Току-що поканих Хю Хауърд.

Люси се поколеба за момент. Беше уморена и всъщност не й се искаше да излиза, но човек трудно можеше да откаже на Ливи Дейвис.

— Добре — отвърна й, — с удоволствие. По кое време да довтасам?

Ливи драскаше заврънкулки по един лист, като си мислеше, че мълчанието на Джеймс относно Хю красноречиво говореше за естеството на връзката му с него, когато Люси извиси глас по линията.

— Ливи! Там ли си още?

— О, Боже, да, извинявай. Ела в осем, Люс — Ливи винаги казваше на Люси да се появява половин час по-рано от останалите гости, защото тя обикновено идваше с половин час закъснение.

— Добре. Ще бъда у вас в осем… — тя направи пауза и се усмихна, защото прекрасно познаваше Ливи — … и половина — завърши тя и Оливия се разсмя.

— Както и да е — продължи тя, — радвам се, че звънна, защото тъкмо щях да ти се обаждам! Да ти пожелая късмет на събеседването тази сутрин.

— О, благодаря, Люси. Много ти благодаря — Ливи не добави, че Джеймс напълно бе забравил за това и че тя беше бясна и по този повод. — Признавам, че съм адски нервна.

— Не се занасяй! Ти и нервна? — Люси се разсмя. — Какви са ти шансовете, как мислиш?

— Прилични, бих казала, нищо по-категорично. Джеф Ридж очевидно също има аспирации към това предаване, а той има много повече опит от мен, пък и е по-популярен.

— Просто направи най-доброто, на което си способна, Ливи. Досега си се справяла невероятно добре, тъй че се опитай да не нервничиш прекалено много — Люси се заслуша в краткото мълчание, което се възцари от другата страна на линията, и разбра, че Ливи Дейвис не я устройваше такъв вид мъдрост. Ливи се захващаше с нещо с ясната цел да победи, нищо друго не би я задоволило. — Виж, налага се да прекъсваме — каза Люси. — Имам някой на другата линия. В мислите си ще съм с теб.

— Благодаря, Люси, много ти благодаря.

— Успех тогава. Ще се видим довечера в осем и половина.

— Аха, до довечера — Ливи затвори. Извъртя се със стола си и изведнъж на погледа й се наби розовото сако. — Сам? — извика, докато вадеше несесера си с гримове от чантата. — Сам?

— Ето ме! — Сам откъсна очи от екрана на компютъра си и се взря в нея през умопомрачителните си розови очила.

— Какво ще кажеш за това сако? — попита Ливи, като отчаяно се нуждаеше от нечие уверение. — Не е ли прекалено…? Цветът имам предвид?

— Не! Страхотно е! Хубаво, супер, прекрасно, приказно! — Сам стана и пристъпи към бюрото на Ливи. — Сакото е чудесно, не в това е проблемът. Ако циците ти бяха с три номера по-големи, тогава вече щях да кажа, че имаш определени шансове!

 

 

Ливи изтича нагоре по стълбите пред къщата и натисна звънеца на своя апартамент, после се върна обратно до таксито и започна да разтоварва покупките от багажника с помощта на шофьора. Натрупаха хартиените пликове на тротоара, като ги подпираха един до друг, докато не изпразниха колата и не се получи внушителна купчина от покупки под ситните капчици на дъжда.

— Колко ви дължа? — тя зарови в чантата си, за да намери портмонето си.

— Два и петдесет, слънчице.

— О, Джеймс. Слава Богу!

Джеймс остави входната врата отворена, усмихна се сковано на Ливи и се наведе да вземе някои от чантите, докато шофьорът се качваше обратно в колата си.

— Това ли е всичко, Ливи? — гласът му прозвуча рязко и той не я погледна. — Бог знае защо ти се прииска изведнъж да поканиш Хю Хауърд, по дяволите — измърмори през зъби, като внесе първия наръч в преддверието и го остави до асансьора. Като вдигна очи, забеляза как Ливи го изгледа гневно и осъзна, че трябваше да внимава. Тя нямаше никаква представа защо мисълта за Хю на вечеря у тях го вбесява толкова много. — Просто винаги променяш плановете в последната минута — добави той кисело.

— Променям плановете в последната минута ли!? — избухна тя. — Господи, ама и твоето нахалство си го бива, Джеймс! — тя хвърли чантата с покупки на земята и ядно тръгна навън, за да вземе следващата. Джеймс я последва унило. — Ако не беше забравил проклетата уговорка за театър — продължи тя гневно, — тогава нямаше да ми се налага да го каня на вечеря, нали? — Джеймс не отвърна нищо. Каква уговорка, по дяволите, запита се той, докато взимаше последните две чанти. Беше абсолютно вбесен от цялата тази работа, както и бе казал на Хю по телефона в обедната си почивка. Обаче Хю се бе изсмял и го бе нарекъл параноик. Може и да беше. Но никак не му допадаше, изобщо не му харесваше, че той замесва Ливи по този начин. И в днешния следобед, докато бе размишлявал за това колко опасности криеше вечерта, беше осъзнал, може би за първи път, че бе затънал по-надълбоко, отколкото си беше представял. Понятие нямаше какво си беше наумил Хю, но определено знаеше, че евентуална близост между него и Ливи би била прекалено опасна, за който и да е от тях, по дяволите!

— Това ли е всичко? — попита Ливи. Тя задържа асансьора, докато Джеймс стоварваше и останалите чанти в краката й.

— Да — Джеймс се изправи и тя пусна вратата тъкмо когато той се вмъкна в кабината. Джеймс замислено се взираше в отдалечаващата се земя под краката си, докато кабината се изкачваше в желязната си клетка, и мълчеше.

— Джеймс?

Асансьорът рязко изтрака, спирайки на последния етаж, и Джеймс вдигна глава.

— Да?

— Виж какво, ако някой трябва да се цупи за тази вечер, това определено съм аз — Ливи се мъчеше да говори с равен глас, ала Джеймс долови гневното напрежение в тона й. В основата на гръбнака му се зароди ледена тръпка на страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че разговорът ми с Хю ме накара да проумея нещо — двамата продължаваха да стоят в кабината, малка желязна клетка, увиснала на единадесет етажа разстояние от земята. — Колко малко те познавам всъщност.

Джеймс стоеше като истукан и беше затаил дъх.

— Има ли нещо, което все пак би било редно да ми споменеш през изтеклата седмица? — сега вече гласът й бе откровено предразнял и той усети надигащите се в гърлото й сълзи.

Извърна лице от нея, за да не види тя ужасното чувство за вина и страх в очите му.

— Като например? — почти се задушаваше, докато чакаше отговора й.

— О, за Бога! — извика тя и се опита да отвори желязната врата с цялата си сила. Тя се беше заклещила и докато Ливи се мъчеше да се пребори с нея, в душата й се надигна цялото разочарование от четиридесетминутното интервю на петия етаж и ненадейно я погълна цялата. Най-сетне успя да натисне дръжката на вратата, дръпна назад желязната решетка и избухна в сълзи. Изскочи тичешком от кабината.

— Думичка не обели за това! — извика тя, обръщайки се към него. — Нито една дума, нито веднъж! Даже не ми пожела успех! — Ливи трескаво затърси ключовете си и Джеймс, залят от вълна на облекчение, в миг проумя за какво му говореше тя. Устреми се през вратата на асансьора към нея.

— О, Ливи, скъпа. Толкова съжалявам. Твоето събеседване, разбира се. Как можах да забравя? — нито за миг не се беше сетил за това, така погълнат бе от мислите си за Хю. — О, Боже! — той протегна напред ръце и я придърпа към себе си. През последните няколко седмици бе започнал да ненавижда физическия контакт с нея, но в този момент облекчението му бе така силно, че изобщо не се замисли, когато посегна да я прегърне. Загали косата й не само за да успокои нея, но и себе си, а когато плачът й престана, отвори вратата и я въведе в жилището им.

— Седни тук, а аз ще ти налея нещо за пиене — след като първоначалната му паника бе преминала, вече не бе толкова сигурен как да се справи с този изблик. Ливи рядко действаше неразумно и никога емоционално. Джеймс отиде в кухнята, за да отвори бутилка вино.

— И тъй, какво стана тази сутрин? — извика през рамо. Извади корковата тапа, взе две високи чаши от бюфета и наля и в двете отмерено количество тъмночервено вино. Отнесе ги в дневната и се спря за миг на прага, поглеждайки Ливи.

Истината беше, каза си тя, като преплете пръсти, опитвайки се да формулира отговор за Джеймс, че тя никак не бе наясно какво бе станало тази сутрин. За първи път в живота й нещата не се бяха развили според желанията й. По време на цялата си кариера в телевизията Ливи Дейвис бе минавала с такава лекота от един пост към друг в йерархията и със съвсем малко усилия от нейна страна, че беше приела напредъка си като нещо, което се разбира от само себе си. От „Би Би Си“ се бе прехвърлила в частната телевизия и на заплата два пъти по-голяма от първоначалната й, а там, на място, ангажиментите й бяха израствали както като престиж, така и като възнаграждение. Каквото и да си наумеше Ливи Дейвис, го постигаше и тази сутрин, въпреки нервността и опасенията й, увереността й също бе била непоклатима. Не беше имала причини да мисли, че с тази работа нещата ще се развият по-различно.

Като вдигна очи към Джеймс, който й подаде чашата с вино, тя отвърна на въпроса му:

— Всъщност не знам. Не казаха нищо определено.

— Е и? — Джеймс седна срещу нея и крадешком хвърли поглед към часовника си — искаше да хване новините в шест.

— Човек обикновено успява да си създаде мнение за това, което си мислят.

— О, Ливи! — Джеймс не можа да сдържи усмивката си. — „Човек“ вероятно ще рече ти, нали? А всички останали твои събеседвания за работа са били в кърпа вързани още в мига, в който прекрачваш прага! Това ли имаш предвид?

— Да. Е, не точно, но…

— Ливи, тази работа е нещо голямо, това е почти върхът и е три пъти по-отговорна от всичко, което си правила досега. Не се умърлушвай толкова лесно.

— Да, но…

— Но какво? — той поклати глава. — Но може да ти се наложи да се потрудиш за нея, вместо да ти падне наготово в скута, както обикновено става при теб. Това ли е „но“-то?

Ливи извърна лице и Джеймс за миг бе жегнат от чиста завист. Нямаше право на такива чувства, разбира се. Той самият се бе възползвал от успехите на Ливи през годините, обаче въпреки това не можа да се сдържи. На нея всичко й се удаваше толкова лесно, чак му се гадеше от това. Почуди се дали Ливи някога щеше да порасне достатъчно и да заживее в истинския свят като всички останали хора, но бързо отхвърли мисълта от съзнанието си. Беше достатъчно интелигентен, за да проумее, че ако това някога, се случеше, тя щеше начаса да прозре същността му.

— Хайде стига, Ливи. Пъхни се под душа и се опитай да не мислиш за днешната сутрин. Извинявай, че забравих. Прощаваш ли ми?

Ливи кимна и остана на мястото си за момент, докато се успокои.

Джеймс се изправи, пристъпи към нея и пое двете й ръце в своите.

— Ливи, наистина адски много съжалявам.

Тя пак кимна и вдигна очи към лицето му. Усмивката му беше толкова обаятелна, че на нея не й оставаше нищо друго, освен да му отвърне със същото. Допи на един дъх остатъка от виното в чашата си и се изправи на крака.

— Може би съм прекалено чувствителна напоследък — изрече. Как би могла да му каже колко много значеше успехът й за нея? Понякога това беше единственото, което действително имаше значение.

— Знаеш ли, наистина се радвам, че ще се видим отново с Хю тази вечер — каза, като прекосяваше стаята. Поспря се на прага. — Още не мога да повярвам, че си забравил да споменеш, че си го срещал и след сватбата на Елиза! — тя се усмихна. — Ако не ми се беше обадил тази сутрин, сигурно така и никога нямаше да разбера.

Джеймс сви рамене.

— Случайните срещи могат да доведат до много неща — добави Ливи, влизайки в спалнята. — Могат да променят даже живота на човек — извика тя. После се показа пак на прага. — Не мислиш ли?

Джеймс отново само вдигна рамене. Не му достигна смелост да я погледне в очите.

 

 

— Гейм, сет и мач! — извика Хю през мрежата към Джак Уилкокс и с широка усмивка на уста тръгна към противника си, за да си стиснат ръцете. — Добра игра, Джак!

— Но не достатъчно — отвърна Джак през смях и се наведе да вдигне една топка. После я пъхна в джоба на торбестите си бели шорти и Хю го загледа с ненадеен пристъп на завист. Това е то, фамилното богатство, помисли си Хю, истински джентълмен дори и в размъкнатия си потен екип.

— Тези кортове са дяволски добри — каза Джак, следвайки Хю към изхода на ограденото пространство. — Жалко, че този клуб се пада малко далеч от Лондон — продължи. — Иначе не бих имал нищо против да стана член.

Хю сви рамене и му подаде леденостудена кутия „Люкозейд Спорт“ от машината за безалкохолни, после пъхна монети в отвора и за своята.

— Каква е таксата за членство?

— Висока — отвърна Хю. — Човек може да се присъедини само към „Дейвид Лойд тенис клуб“ или пък да се запише за целия комплекс. Залата с уредите, басейна, сауната, всичко. Аз взех карта за целия комплекс. Някои от подчинените ми живеят в Уимбълдън, Рейнс Парк, затова предложих този клуб за поддържане на формата на цялата фирма.

— Страхотна идея! Трябва да ти призная, че „Куинс“ започва да ми писва вече, там няма нищо такова.

Хю извърна лице и се усмихна цинично. Най-изтънченият тенис клуб в страната, а на Джак му е писнало от него! Там не биха удостоили Хю даже с поглед — той не притежаваше нужните вратовръзки в гардероба си.

— Допий си питието, Джак. Имаме време за сауна, ако искаш.

— Аха, с удоволствие! — Джак смачка кутията и се прицели в кошчето за боклук тъкмо когато от тенис корта дойде една висока, дългокрака блондинка заедно с инструктора си. Тя седна и кръстоса дългите си загорели крака, докато треньорът й купуваше напитка, а очите на Джак се заковаха в цепката на късата бяла поличка, в която се виждаше значителен отрязък от закръглено, стегнато бедро.

— Казвам ти, Хю — прошепна Джак, когато минаха покрай нея на път за съблекалнята, — в „Куинс“ човек не може да види такова качество! — той се извърна през рамо за един последен поглед. — Там има само конски зъби и кокалести трътки. От прекалено много езда и падания по време на лов.

В бара на горния етаж Хю се настани на стола и зачака Джак да донесе питиетата. Погледна часовника си и прецени, че за да стигне от клуба до Централен Лондон, му трябваха четиридесет минути. Трябваше да отиде у Ливи и Джеймс в осем и половина. Усмихна се, когато Джак му подаваше малката бутилка с бира.

— Кога си уговорихте среща с Нел?

Физиономията на Джак се опъна.

— Знаеш ли, още не съм съвсем убеден, че идеята е добра, Хю — той отпи глътка от бирата си и остави шишето на масата. — Мисля, че вече съм малко старичък за уговаряне на срещи с непознати.

— Глупости! — Хю се ухили. — Нел ще ти допадне, тя е много забавна — и това е, меко казано, помисли си за миг, но на нея й се плащаше добре за това, което вършеше. — Пък и как би могъл да се срещаш от време на време с обаятелни млади дами, ако не те представят приятелите ти? Предполагам, че в стаите ти не гъмжи от мацки, нали?

Джак се разсмя.

— Не, като изключим Лора Мейсън. Тридесет и пет годишна, американски загорели бедра, здраво стъпила на земята с двата крака. Истински хит, при това с добра позиция в правния съвет по планиране!

— О, звучи добре! Слушай, къде ще водиш Нел?

— В „Чатни Мерис“. Там добре ли е, как мислиш?

— Идеално — Нел би отишла навсякъде. — Тя обожава къри!

— Я пак ми кажи откъде я познаваш? — Джак изведнъж доби нервен вид. — Просто за да имам нещо като тема за разговор в началото.

— Братовчедка е на един от брокерите ми. Я се отпусни, Джак! Тя е прекрасно момиче и изобщо няма да ти се наложи да измисляш теми за разговор, гарантирам ти — Хю се усмихна. На Джак въобще нямаше да му трябват разговори, но той и сам скоро щеше да открие това. — Виж какво, извини ме, приятел, но трябва да бягам — той допи остатъка от бирата на един дъх и се изправи.

— Къде ще ходиш тази вечер?

— Канен съм на вечеря у Ливи Дейвис и Джеймс Уорд.

— О, това е хубаво! Ходил ли си преди у тях?

— Не — Хю извади ключовете си от джоба.

— Ах, апартаментът им е страхотен. Ливи сама го е обзавеждала — Джак също се изправи и двамата мъже излязоха от бара, като пътьом взеха саковете си.

— Следващия път трябва да поиграем в „Куинс“ — каза Джак. — Какво ще кажеш за някой ден в средата на следващата седмица, когато успея да запазя корт?

— Страхотно! — Хю задържа вратата и последва Джак към паркинга. Когато стигна червеното порше, се обърна, за да си стиснат ръцете. — Приятно прекарване с Нел тази вечер — добави той, като се усмихна.

— Какво толкова смешно намираш в това? — попита Джак.

Хю вдигна рамене.

— Ще те удуша със собствените си ръце, Хауърд, ако си ме натресъл на някое дърто грозилище! — отвърна Джак, като се ухили до уши.

— Довери ми се, Джак. Тъкмо напротив, тя е фантастична!

— Добре де, добре — Джак вдигна ръце примирително и продължи по алеята на паркинга към BMW-то си.

— Само не прекалявай с яденето — извика Хю, като намали скоростта, минавайки покрай Джак. — Храносмилането често пречи на доброто представяне!

Джак се разсмя.

— Де да имах този късмет да ми се отвори парашутът още първата вечер! — извика му в отговор.

„О, ще го имаш, помисли си Хю, не без злоба, ще го имаш.“ Обаче не каза нищо. Махна му с ръка, вдигна прозореца нагоре и натисна клаксона.

— Платих доста пари за тоя късмет — отбеляза той на самия себе си. — Ще бъдеш повече от късметлия!

И като си мислеше за коварната Нел, Хю натисна педала на газта, сви по шосето с две платна и се устреми обратно към Челси.

 

 

Джеймс излезе от спалнята и погледна Ливи, която тъкмо нагласяше огромна стъклена купа с лилии в центъра на масата. Беше напълно погълната от задачата, като взимаше внимателно всяко стръкче от купчината и го поставяше артистично на определено място. Хвърли поглед на подбора й от цветя и за момент си помисли, че Ливи вероятно харчеше за цветя толкова, колкото други хора за цяла вечеря. После продължи към кухнята.

Взе тирбушона, седна на квадратната дървена маса и започна да отваря четирите бутилки „Бароло“, реколта ’85 година. Взе си грозде от купата с плодове и повдигна фината кърпа, за да види какви сирена беше купила Ливи.

— Не пипай! — Ливи внесе в стаята ненужните цветя, уви ги в хартия и ги пъхна в коша за боклук.

— Всички ли са италиански?

— Не, освен италианските има и уелско козе сирене.

— Пфу!

— Е, някои от нас притежават по-изтънчен вкус и го обичат — отвърна тя и се наведе, за да извади дългото плато с шунка „Парма“ от хладилника. — Би ли ми хвърлил торбичката със смокини, ако обичаш?

Джеймс остави бутилката на масата, взе плика и се протегна, за да го подаде на Ливи.

— И какво е менюто за днес?

— „Парма“ с пюре от смокини, после…

— Откъде?

Тя се извърна и се намръщи.

— Защо винаги си мислиш, че всичко е купено готово?

— Та откъде? — повтори той.

Ливи въздъхна.

— От италианския ресторант на Марио на „Кингс Роуд“ — тя се обърна пак към плодовете. — Не ме карай да се чувствам по-виновна, отколкото вече съм!

— Защо е необходимо да се чувстваш виновна, Ливи? Храната е прекрасна, а и ти винаги успяваш да направиш така, че изглежда сякаш сама си я приготвяла.

— Уф, злобар такъв!

Той привърши с последната бутилка и подреди корковите тапи в редица.

— Не злобар, а честен.

— Я виж кой го казва!

Джеймс бързо вдигна глава и видя, че Ливи се усмихваше. Отвърна й с една от своите предпазливи и добре школувани усмивки, след което стана и отнесе две от бутилките в трапезарията. Остави ги на помощната масичка и се взря навън в светлините на площад „Кадоган“ през прозореца, който бе от пода до тавана. С ужас очакваше вечерята, буквално излизаше извън кожата си от нерви заради Хю и все пак изпитваше и онзи познат, остър спазъм в слабините си.

— Добре ли изглежда?

Той се сепна и рязко се извъртя. Ливи го гледаше и кимна към цветята и свещите в стаята.

— Великолепно е.

— Ами дай по-ведро тогава, гостите ни ще пристигнат всеки момент — на устните й моментално цъфна усмивка, щом на входната врата долу се звънна. — Нали ти казах! — добави тя. — Точно на минутата — Ливи отиде в коридора, за да натисне бутона за отваряне. — Боже! Люс, подранила си, не мога да повярвам! Да, качвай се.

Тя зачака на площадката, като придържаше вратата отворена, и Джеймс чу как извика нещо на Люси долу. Сипа си чаша вино и отпи внушителна глътка тъкмо когато двете влизаха.

— Люси! — той пристъпи напред и разцелува най-добрата приятелка на Ливи по двете бузи.

— Здравей, Джеймс — отвърна тя. Не му се усмихна с особена топлота, но Люси така или иначе винаги бе имала резерви към него. — Колко е вълнуващо да се видим пак с Хю след всичките тези години — отбеляза Люси. — За теб навярно е чудесно. В колежа бяхте много близки приятели, нали?

Джеймс кимна и почувства как кръвта се изкачи в лицето му. Припряно се обърна, за да го прикрие.

— Страхотни приятели — измърмори. — Сега искаш ли да ти налея нещо, Люси? — попита, като се чудеше как, за Бога, щеше да изкара до края на тази вечер.

 

 

Хю най-после паркира колата си, след няколко обиколки в околните пресечки, заключи я и включи алармената система. В ръцете си държеше две бутилки от реколта 1986 година на „Кот дьо Леше Премие Крю Шабли“, които човекът в „Бери Брос“ му бе препоръчал като напълно задоволителни, и кутия шоколадови бонбони „Леонидас“. Не че искаше да впечатлява когото и да било, просто искаше да им стане ясно, че най-сетне се бе вписал в техния кръг, че вече знае как трябва да се правят нещата.

В жилището имаше четирима непознати за него души, когато влезе. Представиха го, но той не им обърна особено внимание. Джак бе имал право, размерите и елегантният шик на помещението, в което току-що бе влязъл, го зашеметиха за миг — огромните прозорци с изглед към площад „Кадоган“, луксозното съчетание от кремаво, бяло и потъмняло дърво, наситеният аромат на лилии — всичко това буквално го остави без дъх.

— Господи! Каква великолепна стая — промълви той, разбрал с годините, че комплиментите разкриваха естествено приемане на ситуацията, а не невежество, както бе смятал първоначално.

— Благодаря — Ливи се усмихна и Хю в миг проумя, че тя никак не се беше променила. Комплиментите бяха нещо, което се разбираше от само себе си за красиви и талантливи хора като Ливи Дейвис, те винаги се приемаха за нещо съвсем нормално.

— Заповядай — той й подаде виното, когато Джеймс се приближи към тях.

— Здравей, Хю! — той протегна ръка и двамата се здрависаха, като Джеймс почти мигновено отдръпна своята.

— О, и това също — добави Хю, като се обърна към Ливи, сетил се за шоколадовите бонбони.

— О, чудесно! С тях ще се почерпим по-късно — Ливи се обърна към кухнята. — Джеймс, недей да обсебваш Хю за цялата вечер, заведи го при Люси! — тя се засмя. — Люси изгаряше от нетърпение да те види през цялата седмица, Хю!

— И умира от желание да те отегчи до смърт със светските си приказки!

— Охо, чух това, Дейвис — Люси се появи от другия край на стаята и топло разцелува Хю по двете бузи. — Мляс, мляс! Хю, любов моя, изглеждаш направо зашеметяващо.

Хю се усмихна широко и очите му за секунда срещнаха погледа на Джеймс. Тайната шега, която бе съществувала навремето помежду им, ненадейно се възроди и въпреки шикозния костюм от „Джийвс енд Хоукс“, личната сметка в „Бери Брос“, обувките ръчна изработка и членството си в „Анабелс“, Хю осъзна, че така и не можеше да се впише напълно сред тях. Само че сега пет пари не даваше за това. Не беше дошъл тук, за да се състезава, а по работа. Всичко бе част от педантично разработения му план.

— Хю, Джеймс ми каза, че извършваш застраховки за много фирми в Бразилия. Вярно ли е? — Люси запали цигарата си от златната запалка, която Хю й подаде.

— Не са чак толкова много. Оттам получаваме някои прилични премии — никога не се впускаше в подробности за Бразилия, това никак не би било умно от негова страна. Бизнесът в Южна Америка съдържаше главозамайващ риск, беше полузаконен, неморален, но толкова изгоден, че Хю би следвало да е луд, за да се откаже от него. Той забеляза запаления интерес на Люси и побърза да смени темата с нещо по-безобидно.

— Нашият най-крупен бизнес във Великобритания е „ИМАКО“.

— Стига бе! — Люси не се занимаваше с производствени предприятия, но всеки в Сити знаеше за „ИМАКО“. Те бяха мастодонти.

— И каква част от бизнеса им обслужваш?

— Не се пали толкова! — разсмя се Хю. — Вече виждам в очите ти доларовия знак, Люси. Обработваме съвсем малка част от техния бизнес. Обаче — той скромно сви рамене, — за мен лично, това е прилично постижение.

— Бас държа, че е така! — разсмя се Люси. — Няма нужда да скромничиш, Хю. Човек не получава собствена, отделна ложа в „Лойдс“^[1] едва навършил двадесет и девет, без да е работил дяволски усилено и без да притежава блестящ ум.

— Блестящ? Кой има блестящ ум? — Ливи допълни чашата на Люси.

— Хю естествено! — Люси отпи солидна глътка от изстуденото сухо вино и добави. — Имам ужасното чувство, че Хю е поел неотклонно по пътя към върха и ще ни остави всички нас зад гърба си, да се гърчим объркани и поразени в подножието на неговия успех.

— О, Люси! — Ливи избухна в смях и се обърна към Хю с бутилката вино в ръка. — Вярно ли е това, Хю? Наистина ли си на път да стигнеш върха?

Хю се усмихна. Люси Дийкън винаги бе притежавала удивителната способност да уцелва точно десетката и същевременно изобщо да не го съзнава.

— Всъщност все още не знам със сигурност, Ливи. Много зависи от това как ще се развият нещата в следващите няколко месеца — казваше истината, но само той си знаеше какво точно означаваше изреченото от него.

— Е, ще ни кажеш каква е гледката оттам, горе, нали?

— Едва ли точно на теб трябва да я описвам, Ливи — усмихна се Хю. — Откак се помня винаги си била с една дължина преди всички нас.

Ливи отново се засмя, без да забележи злобната нотка в тона на Хю.

— Изобщо не мисля, че си прав, но все пак ти благодаря.

Хю вдигна вежди.

— Ливи обикновено би се съгласила с теб, Хю, но тази вечер нещо й е криво — обясни Люси, понеже беше прекарала повече от половин час на телефона следобед в разговор с Ливи след интервюто й. — Днес е кандидатствала за работа, която не са й предложили още в мига, в който е прекрачвала прага на стаята. Това изненадващо защо я е поразтърсило.

Ливи изгледа Люси с престорен гняв. И двете знаеха, че само на Люси би могла да й се размине подобна забележка, заради приятелството им и защото бе изречена с топлота и лек хумор.

— И за каква работа ставаше дума? — попита Хю.

— За водещ на шест нови предавания за изкуство по националната телевизия. Нещо като поръчка от „Саут Банк“^[2].

Хю тихо подсвирна.

— Мислиш ли, че си успяла?

— Не знам. Казаха, че желаят да получат някои действително новаторски идеи и че моят личен почерк също е много важен. Не зная дали харесаха или не предложенията ми, по този въпрос не споменаха нищо. Имах усещането, че чакаха някой или нещо, което напълно да ги зашемети, а аз не го предоставих — тя сви рамене.

— Можеше да се явиш на събеседването гола! — вметна Люси.

— Люс, моля те!

Хю се разсмя.

— Както и да е, стига сме говорили за мен — рече Ливи, долавяйки, че вниманието на Хю се бе насочило към другия край на стаята. — Разкажи ми за Южна Америка, Хю, този континент е истинска загадка за мен. Често ли пътуваш из него?

Хю примигна и отмести очи от Джеймс, за да кимне в отговор на въпроса на Ливи.

— През тези години пообиколих доста места в Бразилия — отвърна й. — Но Джеймс също е бил там. Няма да те отегчавам с разкази за Рио, сигурен съм, че вече си ги чувала. Бил съм за малко обаче и в Боливия, Перу и Аржентина — той предпазливо пропусна Колумбия. — Това е континентът на крайностите, фантастично красив и същевременно отблъскващ.

— О, разкажи ми повече — настоя Ливи. — Искам да науча всичко.

Хю потисна усмивката си. За Ливи беше толкова присъщо да иска да обсеби и да ръководи разговора.

— Откъде да започна? — попита я.

— Откъдето искаш — отвърна Ливи, като остави бутилката с вино на масата, напълно забравила за задълженията си на домакиня. — Имаш на разположение цялата нощ, ако желаеш!

Свещите вече се бяха смалили и разговорите бяха наситени и вдъхновени около масата, където хората говореха по двойки и тройки. Бяха поглъщали порто, сирене, червено вино и плодове и кафеварката вече бе напълнена за трети път. Кутията с „Леонидас“ беше отворена и от време на време някой от гостите се навеждаше напред, взимаше един от обилно изпълнените с крем бонбони, прошумоляваше със златната му обвивка и оставяше едва забележима следа от шоколадови трохи по масата. Ливи се облегна назад и се взря право в Хю, който тъкмо завърши разказа си, с очи пламнали от вълнение. Изобщо не забелязваше останалите присъстващи в стаята, нито приглушения ромон на гласовете, нито ненадейните изблици на смях. Разговорът им с Хю беше личен, само между двамата, и единственото, за което можеше да мисли в момента, бе току-що изреченото от него.

Ливи се наведе напред.

— И действително си го видял с очите си? — гласът й бе натежал от почуда.

Хю кимна. Беше поразен от реакцията й и сега не можеше да се въздържи да не си поиграе с нея. Тъмна, заплетена идея започваше да се оформя в главата му и му се искаше да провери колко далеч би могъл да я накара да отиде.

— Но никой не е виждал, нито чувал Лени Дуче вече почти десет години! — тя спря и тежестта на току-що казаното от нея увисна в пространството помежду им. Лени Дуче бе един от най-блестящите и високоплатени съвременни творци за последните три десетилетия, или поне до момента, в който бе изчезнал преди десет години. — Как, по дяволите, го правят? Имам предвид, как го намират.

Хю бавно и дълбоко всмукна от цигарата си.

— Той искаше да преговаря с една от компаниите, с които имам сделки. Проявяваше голям интерес към участък от джунглата, който правителството им беше продало. Искаше да го откупи — всичко това беше една изключително корумпирана сделка, с Мануело начело на цялата операция, която му бе донесла доста солидна печалба, но Хю не спомена нищо от тези подробности.

— Господи! Сигурно говориш за…

— Около шейсет милиона долара. Този човек струва цяло състояние, Ливи. Това беше нищо за него.

— И значи той просто е излязъл на сцената, за да преговаря с юристите на компанията?

Хю се усмихна.

— Е, не беше чак толкова просто. Той е изключително затворен човек, нали знаеш. Направо параноик, що се отнася до страха му, че светът ще разбере къде е.

— Още не мога да повярвам, че си го видял със собствените си очи! — Ливи взе една цигара от пакета на Хю и запали. Почти никога не пушеше, но бе така погълната от чутото, че едва ли съзнаваше какво точно върши. — И как ти се видя той, Хю? Забеляза ли нещо, което да потвърди слуховете, че е болен от СПИН?

— Не. Дуче беше в отлична форма и цветущо здраве, съвсем резервиран, що се отнася до нещата, касаещи лично него, но изключително красноречив за каузата, за която се бореше. Видя ми се много симпатичен човек.

— Говори ли с него лично?

— Ливи! Какво е това? Разпит пред данъчните власти? — Хю се облегна назад на стола си, смаян от промяната в човека срещу него. Видя нещо в очите й, което разпозна, и то го шокира и вдъхнови едновременно. Никога не бе мислил Ливи Дейвис за болезнено амбициозна личност, но сега съзря именно това пред себе си. То сякаш струеше от нея, нажежено и наситено, и й придаваше леко агресивен вид, който му се стори даже привлекателен.

Усмихна се, когато идеята придоби още по-ясни очертания в съзнанието му и започна да проумява как точно би могъл да използва и нея. Запали цигара, като взе огънче от нейната с бавно, интимно движение, и каза:

— Знаеш ли, има вероятност да мога да открия Дуче отново, ако възникне нужда — извърна се, за да тръсне пепелта от цигарата си, но с крайчеца на окото си продължи да следи внимателно изражението на лицето й. Забеляза мимолетен израз на тържество, което се смени с отявлена, напориста амбициозност и начаса разбра, че тя се беше хванала. Познаваше същия този глад толкова добре, че не би могъл да го сбърка с нищо друго. И така цялата основа на плана му придоби съвсем нови измерения. Щеше да използва Джеймс, в това нямаше съмнение, но ако можеше да използва и Ливи, вкусът на отмъщението щеше да бъде далеч по-сладък. Това беше плод на моментно вдъхновение — да оплетеш паяка в собствената му мрежа — неподправена, неуловима проява на гениалност.

Сърцето на Ливи биеше така учестено, че й се наложи да допре длан до гърдите си, за да се помъчи да го успокои. Сети се за интервюто тази сутрин, за работата и за телевизионния удар, който би могъл да я направи световноизвестна знаменитост. Среща с Лени Дуче, да бъде единствената, която се е свързала с него от десет години насам — това беше шанс, който идва веднъж в живота! Това би й осигурило мястото, каза си тя, но освен това щеше да й даде и много, много повече от една поредица от предавания за изкуството в телевизията.

— Хю, би ли могъл?…

Хю я прекъсна.

— Действително да намеря Дуче? Заради някой друг, искаш да кажеш?

Ливи откровено го погледна в очите.

— Заради мен. За специално предаване, посветено на него.

— Ливи, но това е почти непосилна задача!

— Ами, свържи ме с компанията, с която той е говорил тогава?

Хю погледна крадешком Люси Дийкън, която седеше в далечния край на масата. Тя бе достатъчно погълната от разговора с мъжа, седнал от дясната й страна. Понеже единствено тя би могла да знае, че „ИМАКО“ няма никакви сделки в Бразилия, Хю прецени, че бе в безопасност. Ако искаше да замеси Ливи в цялата операция, се налагаше да подхвърли някое име, нещо, което да придаде достоверност на казаното от него. Тя никога не би отишла в Бразилия, ако научеше истината за Мануело.

Като допря пръст до устните си, за да покаже, че информацията бе поверителна, Хю отвърна:

— Кои бяха ли? „ИМАКО“.

— Те ли?

— Да, но между нас да си остане — Хю видя как в очите на Ливи припламна интерес. Бе имал право, като реши да избере някое добре познато име. Той понижи глас. — Обаче наистина нека да си остане само между нас, Ливи. Само още двама души знаят, че е ставало дума за „ИМАКО“. Дуче не знаеше с кого си има работа.

Ливи бе изненадана.

— Той все пак осъществи сделката, защото тя много го интересуваше — обясни й Хю и сви рамене. — Проблемът е, че всъщност не съм сигурен дали ще можем да го заинтригуваме отново. Няма причини да пожелае да разговаря с британски журналист в присъствието на операторски екип, когато единственото, което би могъл да получи, е нарушаване на уединението му.

Но през цялото време, докато говореше, мисълта на Хю работеше по обичайния си педантичен и блестящ в стратегическо отношение начин. Беше убеден, че присъствието на Ливи в Бразилия наистина щеше да му послужи, и то не само в една посока. Тя би била идеално прикритие за Джеймс — филмов екип, високо ниво и извън всякакво подозрение, но което бе още по-важно, тя щеше да е там, в случай че малодушният Джеймс се уплашеше. Като хвърли поглед към Джеймс, Хю осъзна, че тази осигуровка си струваше усилията да открие Дуче отново. Когато човек познаваше Джеймс така както на него му беше ясен, нямаше място за илюзии кого и какво би пожертвал той, за да спаси собствената си кожа. Ех, да хванеш паяка в собствената му мрежа, каза си той отново, изгаси цигарата си и се усмихна на Ливи.

— Но знаеш ли какво, Ливи? — изрече накрая, като следеше в упор реакцията й. — Ако положа дяволски усилия, може и да успея да го направя.