Мария Барет
Отмъстена (25)

Двадесет и четвърта глава

Фрейзър мина от банята в спалнята, като бършеше лицето си с хавлиена кърпа. Хвърли кърпата на леглото, развърза онази, която беше на кръста му, и посегна към гащетата си, които облече с едно атлетично движение. Отиде до шкафа с чекмеджета, извади си чисти чорапи, изпрана риза на бели и сини райета и кутийката си с копчета за ръкавели. Седна на края на леглото, за да се дооблече, като гледаше през прозореца към синьото небе над Абърдийн и си мислеше за Ливи Дейвис.

Наруга се мислено за това. Ругаеше се всеки ден след завръщането си от Съсекс, просто не можеше да я избие от главата си. Нямаше представа какво означаваше онова телефонно обаждане предишната вечер. То го безпокоеше и все пак не можеше да й позвъни, не и този път. Този път трябваше да й предостави малко простор и да се опита да се отърси от чувствата си. Само при звука на нейния глас в душата му се бе събудила тръпнеща болка и той не спираше да се пита какво, по дяволите, ставаше в момента в Лондон.

Сведе поглед към скута си, след като завърши закопчаването на ризата си и махна капака на малката кожена кутия. Подбра чифт сребърни копчета за ръкавели с червен и син емайл, задържа едното в юмрук и се засуети с другото в опити да го промуши през илика на ръкава, като пак изруга заради непохватността си. Тъкмо го беше промушил в единия илик, когато телефонът зазвъня.

— По дяволите! — посегна към телефона, изпусна другото копче на пода и изсипа още едно звучно проклятие. Вдигна слушалката и троснато изрече — Да, моля! — докато яростно опипваше покривката, за да открие миниатюрното копче.

— Фрейзър? Добро утро, Бет се обажда — последва кратка пауза, след което тя добави с мек глас с шотландски акцент: — Фрейзър, добре ли си?

Фрейзър въздъхна.

— Извинявай, Бет, нищо ми няма. Просто се опитвам да си сложа тези проклети копчета за ръкавели и не успявам.

— За тази работа ти трябва жена — тя се засмя ведро.

— Мисля, че това е феминистка забележка — отвърна й той с усмивка.

— Ау, Фрейзър, стига си се цупил!

Той се разсмя.

— Какво мога да направя за теб, Бет Бродън? Сигурно е нещо важно, щом ми се обаждаш в осем без петнадесет сутринта.

— Не, всъщност не — в тона й се долавяха нотки на флирт, човек се ободряваше, като слушаше лековатия й кокетен начин на изразяване. Тя помълча. — Реших, че е най-добре да ти се обадя, преди да тръгна към хирургиите, за да те питам за онзи обяд, който ми обеща в отговор на твоята вечеря.

— Обяд? Кога? — беше открил копчето и сега се бе съсредоточил в усилията да го постави пак в илика, като придържаше слушалката в ямката между ухото и рамото си.

— Какво ще кажеш за днес?

Фрейзър най-сетне пъхна копчето и го закопча.

— Днес? Ъ-ъ… — той се изправи и потърси бележника си на нощното шкафче. — Бет, бележникът ми е долу. Би ли изчакала за момент? Ще ида в кабинета.

— Да, разбира се — Бет би чакала и векове, само и само да си осигури тази среща. Чу изщракване, след което телефонът замлъкна, после след минута или две Фрейзър отново се включи в линията.

— Обяд днес. Не виждам причина да не го осъществим — не гореше от ентусиазъм за тази идея, но й го дължеше след вечерята преди ден-два. — Къде би искала да отидем?

— О, нямам представа. Какво ще кажеш за „Скийн Ду Хотел“ в Дайс?

— Добре. Чудесно. Да мина ли да те взема? — Фрейзър бе доволен, че Бет бе подбрала делничен ден — така винаги можеше да се измъкне под претекст, че трябва да се връща в службата. Не че Бет не му допадаше, просто причината бе, че в момента не му беше до нея, нито до когото и да било друг.

— Няма нужда, сама ще стигна дотам. Преди обяд така или иначе имам няколко посещения по домовете. По кое време да се срещнем?

— Един, един и половина?

— На мен ми е по-удобно в един, Фрейзър.

— Става, значи в един в „Скийн Ду“. Ще се видим тогава — Фрейзър погледна часовника на ръката си нетърпелив да приключи с разговора. В този момент трябваше да е вече в редакцията.

— О, и Фрейзър?

— Аха?

— Успех с копчетата!

Фрейзър се усмихна, записа уговорката им в бележника си и се върна на горния етаж, за да завърши обличането си. Само Ливи да не се беше намесила в живота му, помисли си с раздразнение, когато мисълта му неволно се връщаше към телефонния разговор с нея от предишната вечер, тогава щеше да е възможна и даже забавна една авантюра с Бет Бродън.

 

 

Гордън Файф седеше на ръба на бюрото на Фрейзър и потупваше бедрото си с върха на писалката, докато говореше. Притежаваше твърдия акцент от Гласуидж, който не беше загубил за двадесетте години, прекарани в Абърдийн, и гласните му преливаха от дума в дума, от което всичко, казано от него, приличаше на едно протяжно, безконечно изречение. В момента обясняваше идеята си за ново оформление на притурка, предложено от водещия им художник. Той се беше ентусиазирал от идеята, но все пак желаеше да чуе мнението на шефа си, преди да даде зелена улица на проекта. Гордън Файф си беше такъв, изключителен редактор с цял живот опит във вестникарския бизнес, ала със старомодното убеждение, че за всичко шефът има последната дума. Фрейзър Стюарт притежаваше вестника и понеже бе собственик, всичко обезателно трябваше да бъде съгласувано с него, дори и ако почти винаги се съгласяваше с Гордън.

Фрейзър се беше втренчил в пространството някъде насред стаята и кимваше от време на време, когато някоя дума успяваше да си пробие път през гъстата мъгла от съкровени мисли, които го вълнуваха в момента. Той изобщо не го слушаше, представа си нямаше за какво му говори Гордън в момента, защото съзнанието му неминуемо се връщаше към Ливи. Колкото и да се опитваше да го отрече, телефонното обаждане от снощи го беше разстроило. Не спираше да се пита дали не би било редно все пак да сподели с нея подозренията си относно Хю и Джеймс в колежа, ала всичко това беше станало толкова отдавна, че той даже не бе сигурен, че сам вече вярва в тях. А и как би реагирала тя на това? И без това в момента й се бяха струпали много неща на главата. Не желаеше да добавя нов товар на плещите й. Освен това дали тя би му била благодарна, ако така, с лека ръка, извадеше на бял свят тези неща от миналото? Да й каже неща, които или би трябвало да е споделил отдавна, или изобщо да не споменава?

Фрейзър въздъхна тежко и поклати глава, като продължаваше да си задава въпроса защо, за Бога, тя продължаваше по същия начин да владее мислите му. Господи, и без това си имаше достатъчно грижи, за да се безпокои отгоре на всичко и за една жена, отдалечена от него на четири хиляди мили, обременена от проблеми, за които той не би могъл да намери разрешение. Първо на първо, тъкмо беше започнал да раздвижва нещата около „ИМАКО“. Понякога му се искаше никога да не се беше съгласявал да ходи до Съсекс. Вдигна глава, за да се опита да схване поне края от монолога на Гордън, и забеляза, че възрастният мъж ненадейно бе замлъкнал и бе впил очи в него, а лицето му бе пламнало от гняв. Така се беше отнесъл, че даже не бе чул кога Гордън бе спрял да говори!

Зачака Файф да подхване разговора отново.

— К’во ти става, Фрейзър? Не чу и дума от т’ва, което ти говорех!

Фрейзър сви рамене.

— Извинявай, Гордън. Мислите ми просто са ангажирани с друго.

— Аха, май иде още един ангажимент — Гордън погледна над главата на Фрейзър и с кимване му посочи помещението от другата страна на стъклената преграда, Фрейзър се обърна. — И тя май се е ангажирала! — секретарката му Керъл трескаво правеше знаци отвън. — Басирам се, че някой друг също се опитва да привлече вниманието ти — добави Гордън кисело.

Фрейзър кимна.

— Слушай, Гордън, действай по свое усмотрение за тази притурка. Пък аз ще хвърля един поглед на заготовката и ще ти кажа какво мисля — той се изправи. — Така става ли?

— Ще се наложи да стане.

— Благодаря — Фрейзър пристъпи към вратата.

— Те почти никога не си заслужават енергията, Фрейзър, нали знаеш — сухо отбеляза Гордън.

Фрейзър го погледна през рамо.

— На мен ли го казваш?! — отвърна и с безпомощна усмивка на уста тръгна към Керъл.

— Фрейзър, долу на рецепцията има една жена, която иска да говори с теб. Казва, че било по личен въпрос.

Той кимна. Това не беше рядко срещано явление. Като се имаха предвид редицата съдебни случаи и жалби от района на Абърдийн, за които отделяше място на страниците на вестника си, доста често се появяваха хора, които искаха да обсъждат с него въпроси от лично естество.

— Ще сляза веднага. Би ли ми се обадила в приемната, когато дойде време за оперативката? Така ще имам извинение да се измъкна.

— Да, разбира се.

Той взе един бележник от бюрото на Керъл и измъкна химикал от моливника.

— Може ли да взема назаем тези двете?

Тя направи физиономия.

— Давай, влачи, щом си рекъл.

— Мерси — той пое през помещението на редакцията към кабините на асансьора и тя се загледа след него.

Толкова представителен мъж, замислено си каза Керъл, след което рязко си заповяда да се стегне, и се върна на мястото си зад бюрото. Не е лъжица за твоята уста, Керъл, напомни си, като насочи вниманието си отново към екрана на компютъра. И все пак никой не може да ти попречи да си помечтаеш. И с усмивка на уста възобнови работата си.

Фрейзър със замах отвори двойната врата, която отделяше работните помещения от сивата просторна приемна на „Абърдийн Ангъс Прес“, и с широка крачка се запъти към бюрото на рецепцията. Усмихна се на служителката и я попита кой бе пожелал да се срещне с него. Тя му посочи далечния край на фоайето, където стоеше висока блондинка и изучаваше някои от старите броеве на „Ангъс Прес“, поместени в рамки на стената, с огромен сак в краката си и черна кожена раница преметната през рамо. Фрейзър разбра коя е, преди още тя да се обърне с лице към него.

— Ливи?

Тя хвърли поглед през рамо, съзря го и на устните й изгря усмивка. Обърна се към него и пусна раницата си да падне на земята. В следващия миг Фрейзър избухна:

— Господи! Какво, по дяволите, правиш тук?

В секундата, в която изрече думите, се почувства неизказано глупаво. Би трябвало да се сети за някоя по-вдъхновена реплика за посрещане. Прекоси фоайето, опитвайки се да изобрази на лицето си усмивка, ала недотам успешно, чувстваше се прекалено объркан и поразен, за да може да събере мислите си. Закова се на крачка пред нея, като се почуди дали да не я целуне, но отхвърли възможността, сконфузен до немай-къде от втренчените погледи на момичетата от рецепцията.

— Не мога да повярвам! — възкликна. — Как така си тук?

Ливи сви рамене. Посрещането изобщо не отговаряше на очакванията й.

— Не знам — отвърна му. — Подчиних се на спонтанен импулс — нямаше намерение да му казва какво се беше случило, не тук и не сега, не и при реакцията, която той й бе показал. Ливи почувства как се затваря в себе си, насила се опита да запази спокойно изражение и продължи да се усмихва сковано.

Изведнъж Фрейзър пое ръцете й в своите — не можеше да се възпре — и я придърпа към себе си, за да я прегърне. Усещането беше прекрасно, точно такова, каквото си го беше представял, че ще бъде през последната седмица. Отстъпи назад, като продължаваше да държи ръцете й в своите, и се засмя.

— Ами, това е страхотно! — вълнението се надигна в него и той понечи да й каже колко му беше липсвала и колко я желаеше, дори и в този момент, както си стояха във фоайето, но в душата му се прокрадна смътна, глождеща мисъл и той се възпря, преди да е изрекъл и дума.

„Какви ги вършиш? — помисли си, светкавично връхлетян от паника. Само си спомни, докъде те доведе всичко това последния път. А и предпоследния. Той стисна устни и съмненията набраха още повече сили. Та тя дори не знае защо е дошла тук, натякна му остър глас в съзнанието му, просто е скочила на влака и е очаквала, че ти ще бъдеш на разположение, готов да попълниш и изгладиш пукнатините. Тя те иска само за ограничен период от време, не го ли разбираш? И когато се почувства по-добре, по-способна отново да се изправи лице в лице със света, тя ще побърза да се върне при Джеймс и да продължи живота си. Не-е, Фрейзър, стегни се, човече! Стой надалеч, дай на жената малко свобода да си поеме дъх!“

Ливи се усмихваше и се взираше в лицето на Фрейзър, когато забеляза промяната в него. Видя ясно изразения конфликт в очите му, стана свидетел на това как смехът отмря там и бе изместен от напрегнатост. В следващия момент забеляза и студенина, която никога дотогава не се бе появявала там, студенина, която я накара да отдръпне инстинктивно ръцете си и сковано да ги притисне към тялото си.

— Фрейзър?

Той отново я погледна и тя проумя, че Фрейзър напълно се беше затворил в себе си.

— Слушай, Ливи, извинявай — подхвана той припряно, — но в момента съм адски ангажиран. След няколко минути имам съвещание.

— О-о — тя кимна, а в гърдите й се надигна бурен гняв. Беше изминала пет хиляди мили и да я посрещне така! А тя искаше да почувства неговата привързаност, нуждаеше се от топлина и уверения, пък той бил много ангажиран — имал заседание! — Ами мислиш ли в такъв случай, че би могъл да ми препоръчаш някой хотел? — попита тя с леден тон. — Имам нужда от вана, пътувах цяла нощ!

— О, Боже, да, естествено! — той тръсна глава. — Исках да кажа не! Можеш да останеш у нас, трябва да останеш у дома, няма да те пусна да ходиш на хотел.

Ливи остана скована на мястото си, докато той отиде до рецепцията и помоли да се обадят горе на Керъл да донесе куфарчето му. Загледана в гърба му, Ливи си помисли колко добре стоеше сакото на мускулестите му рамене и как тъмносиният цвят му придаваше резервиран и отдалечен вид. Усети как дъхът й се стегна в гърлото и се разгневи сама на себе си. Нямаше място за такива чувства, каза си яростно, той й го беше показал болезнено ясно.

След няколко минути едно момиче надникна през двойната врата и подаде на Фрейзър куфарче. Той й благодари, взе го и го отвори, подпирайки го на плота на рецепцията. Извади ключовете от къщата си и отново щракна закопчалките.

— Рона, би ли се обадила за такси, в посока „Рубислоу Теръс“, номер 54?

— Да, разбира се.

— Благодаря — той се обърна и пак се приближи към Ливи. — Ето ключовете от нас — подаде й малката връзка и Ливи мълчаливо я взе. — Отоплението е пуснато, има колкото искаш топла вода, разполагай се, както искаш — Фрейзър направи кратка пауза, изчерви се леко, след което добави. — За момента можеш да спиш в моята спалня, стаята за гости не е приготвена.

— О!

Той припряно занарежда нататък:

— Госпожа Ейвъри ще дойде днес следобед да чисти къщата, ще й се обадя, за да й кажа да приготви другото легло. Това е само временно, ако искаш да си починеш сега…

Ливи насила изобрази усмивка. Съзнаваше, че момичетата от рецепцията я наблюдават с нескрито любопитство и изпитваше едва ли не неустоимо желание да се обърне към тях и да изкрещи: „Всичко е наред! Между нас няма нищо!“ Ала само измърмори нещо като благодарност и извърна очи.

Фрейзър се взря през прозореца, като търсеше с очи таксито и отчаяно желаеше да се върне час по-скоро между сигурните стени на своя кабинет. Толкова много му се искаше да я докосне, че ако се забавеше и миг дори, щеше да я поведе навън от сградата към усамотената тъмна алея и буквално да й налети.

Ливи забеляза напрежението му и го изтълкува погрешно.

— Сигурна съм, че таксито ще дойде всеки момент. Не искам да те бавя.

Той се поколеба.

— Убедена ли си, че няма да имаш нищо против?

— Естествено, че няма! — сопна се тя.

— Добре. Чудесно! — сопна се и той. О, Господи, нещата тръгнаха съвсем на зле. — Слушай, ще ти се обадя по обед, може и да се прибера за час-два, за да се уверя, че всичко е наред — уговорката му за обяд с Бет напълно му бе изхвърчала от ума.

Ливи поомекна.

— Добре — отвърна му. — Благодаря ти — изведнъж се почувства като истинска глупачка. Трябваше да й е ясно от самото начало, че той си имаше работа, не можеше просто така да зареже всичко заради нея.

Ливи втренчи поглед в стената.

— Вестникът ти е много по-голям, отколкото си мислех.

— Да — Фрейзър се усмихна. — Ние сме едно от най-големите независими регионални печатни издания в страната. Продаваме почти по сто и петдесет хиляди броя ежедневно, което никак не е зле, като имам предвид, че започнахме от дъното преди десет години. Всъщност направо е страхотно, но изобщо не ни беше лесно… — той ненадейно спря. — Но аз те отегчавам.

Ливи се усмихна.

— Напротив, много се радвам за теб — тя видя как той се вгледа с гордост в една от заглавните страници в рамка на стената и осъзна, че изобщо не познаваше този мъж. Беше работил усилено, за да изгради своя вестник цели десет години, а почти не й беше споменавал за това. Може би всъщност тя никога не го беше питала, каза си Ливи, и се запита колко ли още неща не бе забелязала у него, обсебена от мисли за самата себе си. Извърна поглед от лицето му и каза:

— Най-добре ще е да се качваш горе за съвещанието си — тази мисъл ненадейно я беше натъжила и тя се бе почувствала изтощена от умора.

— Да, май се налага — той вдигна рамене и отстъпи крачка назад. Не искаше да я целува, всъщност напротив, много му се искаше, но не вежливо, според етикета, а определено нямаше да си позволи да направи тази грешка. — Ще се видим по-късно. Доскоро.

— Добре.

Фрейзър се обърна и тръгна към двойната врата, като пътьом взе и куфарчето си от рецепцията. Махна й с ръка и изчезна в работните помещения на сградата. Ливи се втренчи след него, докато двойните врати не спряха да се люшкат напред-назад. След известно време откъсна очи оттам и забеляза, че Рона и приятелката й отново я оглеждаха. Взе сака и раницата си, като определено се чувстваше изключително неудобно, след което се отправи към изхода.

— Мисля да изчакам таксито отвън — изрече. Беше убедена, че двете момичета я бяха познали, и стомахът й се бе свил болезнено. — Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Без да се обръща повече към тях, забързано излезе навън, спусна се по стълбите пред сградата и излезе на улицата, където тежко падаха гъсти струи дъжд.

— Само това ми липсваше — измърмори под нос и пусна сака в една локва, за да може да вдигне раницата над главата си и да се предпази малко от дъжда, докато пристигне таксито.

 

 

— Добре. Да обобщим — Фрейзър се подпря на ръба на бюрото си и плъзна поглед по лицата на присъстващите. Гордън вече бе споменал повечето от нещата, но едно от задълженията му като шеф на вестника беше именно той да приключва ежедневните им заседания. Така и трябваше според Гордън. — Значи пускаме статията за намушкването на трета страница. Пета и седма ще поемат водещите местни събития, а в карето в дясната страна на трета ще бъдат заглавията от броя.

Отговорният секретар на вестника отбеляза казаното в бележника си, защото разполагането и вместването на материалите, както и странирането на компютъра влизаше в неговите задължения.

— За днес приключихме. Благодаря на всички — Фрейзър се усмихна и членовете на екипа започнаха да се изправят, протягат и да се отправят към вратата. Макетът трябваше да е готов в един, за да може да бъде пуснат под печат за първото тиражиране в един и половина. Фрейзър ги проследи с поглед как се разотиват с Гордън начело и забеляза Анди, един от репортерите в рубриката „Бизнес“, който се спря, за да го изчака. Махна му с ръка да дойде при него и помоли последният да затвори вратата.

— Добре, Анди, какво мога да направя за теб? — попита Фрейзър, щом стаята се опразни.

— Снощи говорих с Гордън за уводната статия на една поредица, която имам за „ИМАКО“ — отвърна Анди. — Той ми каза да го обсъдя с теб, преди да продължа нататък.

— И каква е темата?

— Ами сведението ни идва от поверителен източник и в момента не разполагам с всички подробности, но историята е свързана с един от торовете, които произвеждат — бензотитрин. Смятам, че при неговото производство има известни проблеми.

— Проблеми?

— Да. Комисията по качеството към Министерството на хранително-вкусовата промишленост и селското стопанство го изследва в момента, очевидно става дума за обичайното провеждане на тестове, обаче според мен в този повишен интерес се крие нещо повече — Анди говореше припряно и развълнувано. Той беше млад и сравнително нов член на екипа на вестника и вероятно си мислеше, че това, ако го разнищеше както трябва, би могло да бъде неговият пробив в медиите.

— Разбирам — Фрейзър беше напълно наясно с изследванията на МХВПСС, обаче разполагаше със свой човек в „ИМАКО“, който работеше по случая, и за момента не бе получил никакъв сигнал, който да подскаже, че има нещо нередно. Точно в момента не желаеше намесата на външни лица и не можеше да си позволи никакви рискове и усложнения. Последното, което му трябваше, беше някой новак да се намеси непохватно в ситуацията.

Замисли се за миг, след което каза:

— Виж, Анди, това, което ще ти кажа, вероятно ще бъде трудно за теб да го разбереш, особено като се има предвид, че си подхванал интересна история за статия, но… — той се взря в упор в очите на младия репортер. — … бих предпочел да не задълбаваш в тази история за момента.

Забеляза ясно изразеното разочарование по лицето на Анди, обаче твърдо беше решил да не издава никакви подробности.

— В момента не съм в състояние да ти кажа нищо повече за причините на решението ми, обаче мога да споделя, че лично съм заинтересован от тази афера. Информацията, която ми каза току-що, е много важна, но не бих искал да пускам статия за нея точно сега. Съжалявам.

— Значи не искаш да я разследвам по-подробно? — Анди очевидно беше разстроен.

— Не, не искам сам да действаш по въпроса.

— Мислиш, че няма да се справя, защото нямам достатъчно опит, така ли?

Фрейзър се поколеба за момент, като се чудеше каква част от истината да сподели. Анди беше добър репортер, една от изгряващите звезди на вестника, и той не искаше да рискува да го загуби. Затова смекчи малко тона:

— Изобщо не става дума за това, Анди. Единственото, което бих искал да направим, е да отложим тази статия с една, две седмици, не повече, за да мога да преценя в коя посока е най-добре да поемем. Щом изясня нещата за самия себе си, бих искал именно ти да продължиш с тази история и да работиш с мен. Така справедливо ли ти се струва?

— Ами ако същата история попадне в друг вестник, в някой от националните? Така ще изтървем страхотна възможност!

Фрейзър кимна.

— Ако преценя, че може да я изгубим, ще я пуснем веднага, но… — направи подчертана пауза — … зад всичко това може да се крие нещо много по-сериозно. Да изчакаме и да видим.

Анди сви рамене. Мисълта да забрави за статията за известно време никак не му допадаше, но Фрейзър бе шефът, а и Анди, дори за краткото време, прекарано във вестника, бе разбрал, че този човек не изпуска никоя гореща новина. Реши да приеме становището му, макар дълбоко в себе си да реши, че той сам ще си направи свое проучване.

Фрейзър се изправи.

— И един съвет от мен, Анди. Не се опитвай да си организираш собствено разследване, поне все още не, става ли?

Анди рязко вдигна глава и се изчерви. Освен всичко друго шефът даже умееше да чете мисли! Той отново сви рамене.

— Добре — измърмори намусено.

Фрейзър се усмихна.

— Благодаря. Оценявам това, Анди.

— Да, бе!

Щом Анди излезе от кабинета му, Фрейзър махна с ръка на секретарката си да влезе при него.

— Керъл, би ли поела обажданията за мен за около час-два? Тази сутрин искам да отхвърля малко работа и имам нужда от спокойствие.

Тя кимна.

— О, да, и не пускай никого при мен, освен ако не носи някоя световна новина специално за „Ангъс Прес“, разбрахме ли се? — той се засмя и Керъл отвърна на усмивката му.

Тя вдигна два пръста към слепоочието си в шеговито отдаване на чест и излезе от кабинета, като затвори вратата плътно след себе си. Фрейзър я загледа как се връща на своето бюро, натиска няколко бутона, за да прехвърли обажданията за него на своя вътрешен номер, след което се настанява зад екрана на компютъра си. Той също седна, включи Пи-Си-то си и отвори средното чекмедже на бюрото си, за да извади кутията си с дискети.

Това беше нещо, с което трябваше да се заеме още преди дни, когато бе получил съобщение от своя човек в „ИМАКО“. Проклетата Ливи просто му беше взела акъла! Той натисна клавиша „ентър“ и на екрана се появи файлът с данни по първия случай, който с негова помощ бе стигнал до съда по дребни жалби преди пет години и бе образувал дело срещу „ИМАКО“. Пръстът му държеше натиснат клавиша на курсора, който се движеше надолу, за да може да прегледа съдържанието на документа. Преди да получи доклада за забранените от МХВПСС химикали, трябваше да е сигурен във фактите. Щеше да си спести дяволски много време за в бъдеще, ако се окажеше още от самото начало, че би могла да съществува някаква връзка. Взирайки се по отблизо в екрана, Фрейзър продължи надолу по списъка, отбелязвайки страниците, на които трябваше да обърне специално внимание, и накрая се върна на първата. След минути беше изцяло погълнат от задачата.

Наближаваше един, когато Керъл най-после го прекъсна с иззвъняване по вътрешната линия. Той се сепна, вдигна слушалката и за първи път от два часа насам отмести поглед от екрана на компютъра.

— Да, Фрейзър Стюарт на телефона.

— Фрейзър, Керъл е. Извинявай, че те прекъсвам, но в бележника ти е записан с молив обяд за един часа в „Скийн Ду Хотел“. Не знаех дали си го отменил или си забравил…

— О, по дяволите!

— Забравил си.

— Аха. Би ли ми намерила номера на хирургиите „Грийн Оук“, ако обичаш? Ще трябва да се обадя и да отменя ангажимента — погледна часовника си и видя, че вече беше почти един. — Не, недей. Обади се в ресторанта вместо мен и ги уведоми, че ще закъснея, на път съм за срещата.

— Дадено.

Фрейзър затвори и отново се обърна към екрана. Запамети файла, изключи машината и заключи дискетите в чекмеджето. Грабна сакото си от облегалката на стола, изправи се, извади портфейла си от служебното куфарче и тръгна.

— Благодаря ти, Керъл — подхвърли, упътвайки се към стълбите. — Задължен съм ти.

 

 

Бет вече чакаше на масата, когато Фрейзър се появи в ресторанта на хотела. Четеше менюто и понеже беше една от трите жени, и то сама, в това място, където се хранеха предимно бизнесмени, привличаше погледи от всички краища на помещението, Фрейзър припряно се запъти към нея, помисли си колко различна бе тя на външен вид в сравнение с Ливи и в следващия миг се закова на място, затвори очи и измърмори:

— По дяволите! — току-що беше осъзнал, че бе забравил за обещанието си пред Ливи да се отбие през дома си.

Изобщо не изпитваше съмнения относно това къде би предпочел да бъде всъщност, но знаеше, че така не би било справедливо. Тъкмо бе на път да се извърне и да тръгне към телефоните, когато Бет остави менюто настрани и вдигна поглед. Моментално го забеляза и го извика.

— Фрейзър, насам! — той се усмихна, продължи към нея и се наведе да я целуне по бузата.

— Здравей, Бет.

— Само толкова ли заслужавам?

Фрейзър избухна в смях.

— Бет Бродън, та аз едва те познавам!

— Не бери грижа, бързо ще наваксаме — отвърна му тя безгрижно. — Хайде, сядай. Вися тук от векове, умирам от глад!

— Знам, извинявай, Бет — Фрейзър сконфузено запристъпва от крак на крак и накрая добави: — Виж, знам, че ужасно закъснях, но би ли ме извинила за още пет минути? Трябва да се обадя по телефона.

Тя сви рамене.

— Разбира се, няма проблеми. Не е нещо сериозно, надявам се?

Той поклати глава.

— Не, нищо сериозно. Няма да се бавя. Били ми поръчала джин с тоник, ако обичаш.

— Дадено.

Тя проследи с очи отдалечаващата му се фигура и поръча голям „Гордънс“ и малък тоник за него. След снощното обаждане на Дорси, беше проумяла, че трябва вече да пораздвижи нещата с Фрейзър, а двойният джин сам по себе си бе добро начало. Не че искаше да го напие, разбира се. Не, Бет си падаше по плътските удоволствия и прекрасно знаеше, че прекаляването с пиенето може единствено да съсипе преживяването. Нека бъде просто предразположен, не пиян, каза си тя, отпуснат и предразположен, това ще свърши работа като начало. След което се облегна назад, отпи от чашата си с „Перие“ и се взря в листата на вината, която сервитьорът току-що беше оставил пред нея, размишлявайки над това какво вино да избере за обяда.

 

 

Ливи седеше в просторната, разхвърляна кухня на Фрейзър, изкъпана и преоблечена, и го чакаше да се прибере, както й беше обещал. Яд я беше на самата себе си за ненужната раздразнителност, която беше показала, и въпреки че си я обясняваше с умората, отчаяно й се искаше да го компенсира, да се престори, че току-що е пристигнала и да направи така, че нещата да тръгнат както трябва помежду им. Чувстваше се нещастна и самотна в голямата стара къща. Прекалено много й напомняше семеен дом — вероятно бе принадлежала на майката на Фрейзър, освен това й напомняше и „Старото паство“ с помръкналата с годините величественост и изтънченост. От тази мисъл се почувства още по-злочеста, тя я накара да закопнее за Фрейзър, за топлината и уюта, които той й предоставяше.

Хвърли поглед към часовника над печката и видя, че наближава един и половина. Загложди я безпокойство. Ами ако той не искаше да дойде, а го беше казал просто, за да я зарадва? Ами ако бе направила ужасна грешка с това свое идване в Шотландия? Изправи се и закрачи из кухнята. Приглушен звън ненадейно прекъсна трескаво повтарящите се мисли в съзнанието й. Ливи изтича в коридора, като се чудеше откъде идва този звън, и припряно заразтваря врата след врата, преди да успее да открие кабинета на Фрейзър. Стрелна се към телефона и задъхано изрече:

— Да, моля? — после се отпусна на един стол.

— Привет, Ливи. Фрейзър е.

— Оо! — телефонното обаждане можеше да означава единствено, че няма да има посещение. Опита се да потисне съкрушителното разочарование, което се надигна в гърдите й, и попита с най-ведрия глас, на който бе способна в момента:

— Всичко наред ли е?

— Да. Само дето забравих за един делови обяд, който имах за днес. Даже щях да забравя да се появя за уговорката, ако Керъл не ми беше напомнила — той направи пауза. — Извинявай, наистина съжалявам. Ти добре ли си там? Намери ли всичко необходимо?

Ливи се почувства леко ободрена от тона му. Той действително звучеше загрижен и явно съжаляваше.

— Да, всичко е наред — отвърна му. — Не се безпокой.

Фрейзър задиша по-леко. Тъкмо щеше да каже, че ще се постарае да се прибере по-рано вечерта, когато усети леко потупване по рамото. Обърна се, забравяйки да закрие мембраната с длан, и възкликна:

— О! Бет?

— Привет — тя се приведе напред и за негова най-голяма изненада залепи целувка на устните му. — Реших да ти донеса питието — изрече нежно, подавайки му чашата. — На път към тоалетната.

— О, хъм, мерси — Фрейзър се подразни и сконфузи от тона й. Беше прекалено интимен за етапа, в който беше познанството им. Изчака Бет да се отдалечи, след което припряно изрече в слушалката:

— Ливи? Там ли си още?

Обаче гласът насреща беше леденостуден. Тя беше чула всичко, даже и това, което бе прозвучало като целувка, и беше изпълнена с пламтяща ярост.

— Да — тросна му се, — наслаждавай се на деловия си обяд — и готова всеки миг да избухне в сълзи, затръшна телефона.

Фрейзър остана безпомощно втренчен в слушалката, като се чувстваше не по-малко разгневен. Защо тя си въобразяваше, че светът трябва да се върти около нея, по дяволите? А като не станеше на нейната, веднага тръгваше с рогата напред. Остави слушалката върху вилката и постоя за момент, като се чудеше дали да не се обади отново, просто за да й обясни. Обаче въздъхна и се отказа, като видя Бет да приближава към него. Би било проява на грубост да я кара да чака повече.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Извинявай, че ти прекъснах телефонния разговор — отвърна с усмивка. — Стори ми се толкова сериозен, че не можах да устоя на изкушението.

Фрейзър повдигна рамене.

— Е, няма проблеми — излъга и Бет го хвана под ръка.

— Хайде, че иначе ще откажат да ни сервират.

След което двамата заедно се върнаха в ресторанта.

Ливи седеше в кабинета и се взираше в телефона. Гневът й почти мигновено се бе сменил с тъга и в момента бавно набираше сили в душата й като тегнещо самосъжаление. Скри лице в шепи, затвори очи и се остави на горчивината да я погълне.

След известно време, когато следобедът вече беше започнал да преваля и стаята бе потънала в полумрак, Ливи вдигна глава и реши, че има нужда от питие. Отиде до преддверието, намери раницата си и извади оттам бутилката водка, която си беше купила на гара Юстън. Занесе я в кухнята, извади си чаша, откри половин кутия портокалов сок и лед във фризера и реши, че би могла да изпие един валиум заедно с водката и сока, за да се успокои, преди да застане лице в лице с Фрейзър вечерта. Отиде пак до раницата за шишенцето с хапчета, извади две за по-сигурно и ги пъхна в устата си, като ги прокара с юнашка глътка „Смирноф“, която светкавично стопли стомаха й.

Като продължаваше да стиска в ръце водката, кутията сок и чашата, изкачи стълбите до стаята на Фрейзър, затвори вратата след себе си и седна на леглото. Така, спасена от появата на госпожа Ейвъри, Ливи се пъхна под завивките, напълни чашата си догоре и пусна радиото. Лежа сама в полумрака, напредвайки с водката и слушайки шумовете на следобедната радиопиеса, докато хапчетата не оказаха своето влияние и не я потопиха в забрава.

 

 

Фрейзър крадешком погледна часовника си, докато стоеше на паркинга на „Скийн Ду“ заедно с Бет, и видя, че вече минаваше три. Обедът се беше проточил по-дълго от очакванията му и той бе изпил повече, отколкото бе имал намерение, но за него бе голямо облекчение да открие най-сетне човек, с когото да поговори за Ливи и за проблемите, които вървяха с нея. И Бет бе проявила разбиране, беше се опитала да го вразуми, да му обясни, че старанията му да покровителства Ливи можеха единствено да й навредят. Ливи трябвало сама да стъпи здраво на двата си крака, беше казала Бет, по този начин щяла да си изгради съпротивителните сили, които биха били от полза за в бъдеще, Фрейзър не би могъл да прекара остатъка от живота си като нейна бавачка, колкото и да му се искало. Ливи никога не би го уважавала, ако се опиташе да го направи.

Той вдигна очи от часовника и се взря в лицето на Бет, забелязвайки как студеният вятър вече бе зачервил страните й и беше разбъркал къдравата й кестенява коса, която тя придържаше с ръка, за да й попречи да падне над очите й. Изглеждаше едновременно необуздана и уязвима и Фрейзър се усмихна насреща й, като си представи как се съчетават двете представи за дамата срещу него — старши съдружник в хирургията „Грийн Оук“ и забавна жена с изключителен сексапил.

Бет забеляза погледа, както и усмивката, и разбра, че с този обяд бе отбелязала съществен напредък. Беше доволна от себе си.

— Кое е толкова забавно? — попита.

Той сви рамене.

— Нищо.

— Е, радвам се да те видя усмихнат след буреносните облаци, които бяха в началото.

Фрейзър направи физиономия.

— Знам, съжалявам. Благодаря ти за всички съвети.

Тя поклати глава.

— Само ако не отидат на вятъра. Не забравяй какво ти казах за самостоятелните решения, за това, че трябва да я оставиш да се справи със собствени сили, да й дадеш пространство.

— Да, докторе.

Бет се разсмя, ала зад смеха й се криеше непоклатима решимост да наблегне именно на своите съвети. През следващия месец трябваше да разполага с нераздвоеното внимание на Фрейзър, защото задачата й да го разсейва никак нямаше да е лека, ако той постоянно бе обсебен от терзанията на голямата си любов. Тя се приближи по-плътно към него и сложи ръце на раменете му, като се хвана за кадифените му ревери.

— Нали знаеш какво предписват докторите за случаи на най-тежка злочестина?

Той се усмихна.

— Кажи ми.

Придърпвайки го към себе си, тя задържа устните си на милиметри от неговите, едва докосвайки ги, и изрече:

— Лековити целувки — след което разтвори устни и го целуна.

Фрейзър остана напълно неподвижен, опитвайки се да определи чувствата си. Целувката бе приятна — почувства топлината на езика й и й отвърна с небрежна, спокойно целувка — обаче в нея нямаше никакъв плам. Нямаше го и пулсиращия спазъм в слабините, който изпитваше всеки път, щом само погледнеше Ливи.

След миг Бет се отдръпна и се взря в него. Тя нямаше представа за невероятната страст, на която бе способен с Ливи, затова бе доволна от отклика му. Докосна с длан страната му и каза:

— Наистина трябва да тръгвам, имам операция — той кимна. — Продължение ще следва ли?

Фрейзър се приведе напред и докосна връхчето на носа й с устните си.

— Май да — отвърна.

После я хвана за ръка и я поведе към колата й. Бет отвори вратата, хвърли чантата си на седалката до шофьорската и се настани зад волана, разкривайки пред погледа му обширна гледка на бедрото си, докато сядаше. Закопча колана и вдигна поглед към него.

— Ако искаш да си поговорим, обади се, по всяко време.

— Да, благодаря, Бет, наистина съм ти задълж…

Тя долепи длан до устните му и го накара да замълчи.

— По всяко време — повтори отново и запали колата.

Фрейзър затвори вратата със замах и се загледа след отдалечаващата се към изхода кола. Обърна се, пъхна ръце в джобовете си и се устреми срещу поривите на вятъра към собствения си автомобил, като си подсвиркваше и се чувстваше по-добре, отколкото се бе чувствал от седмица насам.

 

 

Наближаваше седем, когато Фрейзър най-сетне се прибра в дома си. Леденият следобеден вятър бе донесъл нова буря от лапавица и той прогизна до кости, докато измине пътя от колата си до къщата на „Рубислоу Теръс“. Ключът се изплъзваше от замръзналите му пръсти и Фрейзър натисна звънеца на няколко пъти с надеждата Ливи да дойде и да отвори вратата. Обаче не последва никакъв отговор и след малко суетене около замръзналата ключалка с изтръпнали пръсти Фрейзър най-после отвори тежката входна врата и пристъпи в топлата вътрешност на къщата. Извиси глас, за да повика Ливи.

Влезе в кухнята, забеляза, че госпожа Ейвъри беше идвала, светнала лампите за завръщането му и оставила нещо за вечеря. Благослови я мислено, както правеше почти всяка вечер, и отвори хладилника, за да си извади бира. Отпи направо от кутията и отиде в дневната, търсейки Ливи, след което отново излезе в коридора. Забеляза раницата й, отворена в подножието на стълбите, и я вдигна, за да я закопчее. При това движение от нея изпадна шишенцето с валиум, чиято капачка не беше завъртяна добре и няколко таблетки се пръснаха по килима.

— Твойта кожа! — измърмори Фрейзър под нос, наведе се, за да ги вдигне и хвърли поглед на етикета върху шишенцето. Намръщи се, като видя, че са успокоителни. Понесе раницата нагоре, провери първо в стаята за гости, видя, че тя бе празна, и тръгна към своята спалня, ободрен от звука на пуснатото радио, който се носеше от нея. Отвори вратата и промуши глава вътре.

— Ливи? Ехо! Будна ли си?

Стаята бе потънала в мрак и изглеждаше, че Ливи бе заспала. Крадешком влезе вътре, изключи радиото и дръпна пердетата. Светлината от стълбищната площадка му помагаше да различава предметите. Обърна се, хвърли поглед към леглото, забеляза, че Ливи спи, свита под завивките, и диша дълбоко. Прииска му се да я докосне, затова се приближи към леглото, клекна, изравни лицето си с нейното и махна кичур коса, паднал над очите й. Тя се раздвижи, отвори за миг очи и изрече с немощен глас:

— Фрейзър, ти ли си?

Мощният дъх на почти половин литър водка го удари с пълна сила в лицето.

Отдръпвайки се светкавично и с отвращение от миризмата, Фрейзър вдигна очи към нощното шкафче и съзря празната бутилка. Ливи беше затворила очи и отново бе потънала в забрава. Той се изправи, взе шишето и чашата и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. Все още държеше шишенцето с валиума в ръка.

Седна на най-горното стъпало, погледна отново етикета, видя датата на рецептата и броя на хапчетата в шишенцето. Внимателно изпразни остатъка на дланта си и изброи таблетките. Бяха останали четири. Като изчисли от колко дни й бяха изписани, Фрейзър установи, че Ливи взимаше по три до четири хапчета дневно, което, съчетано с половин литър водка, бе дяволски як коктейл! Седеше, впил очи в малките бели опиати, след което ненадейно обзет от ярост, скочи на крака, отиде в банята и ги пусна в тоалетната чиния. Натисна сифона, увери се, че са отпътували по канализацията и дълбоко въздъхна от облекчение.

Ако действително имаше намерение да помогне на Ливи, трябваше да я накара да приеме трезво случилото й се, да се изправи лице в лице с него и да продължи живота си нататък. Звучало жестоко, беше казала Бет, но това бил единственият начин. Все още не знаеше дали Бет имаше право, но това, което знаеше със сигурност, бе, че хапчетата и алкохолът не са отговорът — нещо, което знаеше от свой горчив опит.