Антоан дьо Сент-Екзюпери
Писмо до един заложник (5)

V

Не е ли тая особена радост най-скъпоценният плод на цивилизацията, която е наша? И една тоталитарна тирания би могла да ни задоволи в нашите материални нужди. Но ние не сме добитък за угояване. Благополучието и удобството не биха били достатъчни, за да ни удовлетворят. За нас, които бяхме възпитани в култа на уважение към човека, обикновените срещи, които понякога се превръщат в чудесни празници, имат голяма тежест…

Уважение към човека!… Уважение към човека!… Тук е пробният камък! Когато нацистът уважава изключително оня, който прилича на него, той уважава само себе си. Той отрича творческите противоречия, руши всяка надежда за възвисяване и създава за хиляда години вместо човек робота на един мравуняк. Редът за самия ред — това отнема на човека неговата съществена сила, която е да преобразява и света, и себе си. Животът създава реда, но редът не създава живота.

На нас ни се струва, напротив, че нашето издигане не е довършено, че утрешната истина се храни от вчерашната заблуда и че противоречията, които има да се преодоляват, са торната почва за нашия растеж. Ние признаваме за наши дори и ония, които се различават от нас. Но каква странна родственост е това! Тя се основава на бъдещето, не на миналото. Върху целта, не върху произхода. Ние сме едни за други поклонници, които по различни пътища през цялото време напредваме с тежък труд, вървейки към онова място, дето ще се срещнем.

Но ето че днес уважението към човека, което обуславя нашето духовно издигане, е в опасност. Пращенето на модерния свят ни въвлече в мрак. Проблемите са свързани вътрешно, разрешенията — противоречиви. Вчерашната истина е мъртва, утрешната трябва тепърва да се създава. Никакъв приемлив синтез не се съзира и всеки от нас разполага само е частица истина. Политическо верую, което не може да се наложи по липса на очевидно оправдание, си служи с насилието. И ето че, като се разделяме поради методите, ние рискуваме да не виждаме вече, че бързаме към една и съща цел.

Пътник, който възлиза в планината по посока къта някоя звезда, ако се остави да бъде погълнат от въпросите, свързани с изкачването, рискува да забрави коя е пътеводната му звезда. Ако той действува само за да действува, не ще отиде никъде. Жената, която събира таксата за столовете в катедралата, щом много ревностно се занимава със събирането, рискува да забрави, че служи на бог. Също така, ако се отдам страстно на някаква политическа партия, аз рискувам да забравя, че политиката няма смисъл, щом не служи на някаква духовна необходимост. В часовете на чудото ние вкусихме особената цена на човешките отношения: за нас там е истината.

Колкото и неотложно да е действието, ние не бива да забравяме предназначението, което трябва да го диктува; иначе това действие ще остане безплодно. Ние искаме да установим уважението към човека. Защо вътре в един и същ лагер ще се мразим? Никой от нас няма монопол за чистота на намеренията. Аз мога да воювам в името на моя път срещу пътя, избран от друг. Мога да критикувам действията на неговия разум. Действията на разума са несигурни. Но в плоскостта на духа аз трябва да уважавам тоя човек, щом той върви с труд и мъка към същата звезда.

Уважение към човека! Уважение към човека!… Ако уважението към човека се установи в сърцата на хората, хората в замяна на това ще установят такава социална, политическа или стопанска система, която ще утвърди това уважение. Една цивилизация се установява най-напред в духовната същина. У човека тя е най-напред едно сляпо желание за известна топлота. След това човекът, като минава от една грешка на друга, намира пътя, който води към огъня.