Антоан дьо Сент-Екзюпери
Писмо до един заложник (1)

I

Когато през декември 1940 година минах през Португалия, за да отида в Съединените щати, Лисабон ми се стори някакъв светъл и тъжен рай. Тогава там много се говореше за неминуемо нахлуване^[1] и Португалия се вкопчваше в илюзията на своето щастие. Лисабон, построил най-очарователната изложба, каквато е съществувала в света, се усмихваше с малко бледа усмивка, като усмивката на майка, останала без известия от сина си, който е на война, и която се мъчи да го спаси със своята увереност: „Син ми е жив, щом аз се усмихвам…“

„Гледайте — казваше Лисабон — колко съм щастлив и спокоен и добре осветен…“ Целият континент беше против Португалия като някоя дива планина, претъпкана с хищнически племена, а празничния Лисабон предизвикваше Европа: „Нима могат да ме вземат за прицел, когато аз толкова се старая да не се крия! Когато съм толкова уязвим!…“

В моята страна нощем градовете имаха цвят на пепел. Аз бях отвикнал от всяка светлина и тая лъчезарна столица ми причиняваше някакво смътно неприятно чувство. Ако цялото предградие наоколо е тъмно, диамантите в някоя прекалено осветена витрина привличат злонамерени скитници. Чувствуваш, че те се въртят около нея. Аз чувствувах как Лисабон е натиснат от европейската нощ, изпълнена с бродещи ята бомбардировачи, които като че бяха подушили отдалеч това съкровище.

Но Португалия пренебрегваше апетита на чудовището. Тя не искаше да вярва на лошите знамения. Португалия говореше за изкуството с някаква безнадеждна увереност. Биха ли посмели да я премажат в това нейно преклонение пред изкуството? Тя бе извадила всичките си чудесни съкровища. Биха ли посмели да я премажат в нейните чудесни съкровища? Тя показваше своите велики хора. Поради липса на войска, поради липса на топове тя бе изправила срещу купищата железария на нашественика всичките свои каменни часовои: поети, изследователи, конквистадори. Поради липса на войска и топове цялото минало на Португалия преграждаше пътя. Биха ли посмели да я премажат в наследството на грандиозното й минало?

Така всяка вечер аз бродех с тъга сред тая изложба, подредена с извънреден вкус, дето всичко бе почти съвършено, дори и музиката, толкова потаена, подбрана с толкова усет, която нежно, без шум се лееше в градините като обикновен ромон на фонтан.

Щяха ли да унищожат в света това чудесно чувство за мярка?

И с неговата усмивка Лисабон ми се струваше по-тъжен от моите градове с угасени светлини.

Аз познавах, а и вие може би сте познавали, някои от ония малко странни семейства, които запазват на трапезата си мястото на техен починал член. Така те отричат непоправимото. Но това никога не ми се е струвало много утешително. Трябва да приемаме мъртвите като мъртви. Тогава, в ролята си на мъртви, те ще намерят нов образ на присъствие между нас. Ала тия семейства възпираха връщането им. Те ги превръщаха във вечни отсъствуващи, в сътрапезници, закъснели завинаги. Те разменяха своя траур с едно очакване без съдържание. И тия домове ми се струваха потънали в някакво непрекъснато смущение, по-убийствено и от скръбта. За пилота Гийоме, последния приятел, когото изгубих и когото свалиха, когато той бе на служба във въздушната поща, аз приех да нося траур. Гийоме вече не ще се промени. Той никога вече няма да присъствува между нас, но също тъй никога няма да бъде отсъствуващ. Аз пожертвувах мястото му, което е една безполезна примка, на моята трапеза и направих от него истински мъртъв приятел.

Но Португалия се опитваше да вярва в щастието, запазвайки на трапезата си неговото място — и неговите увеселителни светлини, и неговата музика. В Лисабон играеха на щастие — та дано бог повярва, че наистина са щастливи.

Тъжната атмосфера на Лисабон се дължеше също тъй и на присъствието на някои бежанци. Не говоря за изгнаниците, които търсеха подслон. Не говоря за емигрантите, които търсеха земя, за да я оплодят с труда си. Говоря за ония, които сами се осъждаха на изгнание, далеч от нещастията на близките си, за да турят парите си на сигурно място.

Тъй като не можах да намеря квартира в самия град, аз се настаних в Есторил, до казиното. Аз идех от една тежка война: моята въздушна група, която девет месеца не бе прекъснала ни веднъж полетите си над Германия, загуби, и то само през германската офанзива, още три четвърти от екипажите си. Върнал се у нас, аз почувствувах мрачната атмосфера на робството и заплахата на глада. Аз живях в гъстия нощен мрак на нашите градове. И ето че на две крачки от мене казиното на Есторил всяка вечер се пълнеше с призраци. Мълчаливи кадилаци, които си даваха вид, че отиват някъде, ги стоварваха върху ситния пясък до входната порта. Те идваха облечени за вечерята както преди. Показваха колосаните си нагръдници или бисерите си. Канеха се един други за вечерите на фигуранти, дето нямаха нищо да си кажат.

Сетне играеха на рулетката или на бакара — според състоянията си. Понякога отивах да ги гледам. Аз не чувствувах нито възмущение, нито ирония, но някаква смътна тревога. Такава тревога, каквато ви смущава в зоологическата градина пред останалите живи екземпляри на някой изчезнал животински вид. Те сядаха около масите. Притискаха се около строгия крупие и се силеха да изпитват надежда, безнадеждност, боязън, завист и радост. Както живите. Те проиграваха състояния, които може би вече бяха лишени от значение. Те употребяваха пари, може би обезценени. Стойността на техните касетки в банките беше гарантирана може би от заводи, вече конфискувани или заплашени от въздушни торпили, запътени да унищожават. Те издаваха полици срещу Сириус. Залавяйки се за миналото, те се мъчеха да вярват, че от няколко месеца насам нищо не бе почнало да пука на земята, да вярват в законността на своите трескави стремежи, в покритието на чековете си и във вековечността на своите договорни съглашения. Това бе недействително. Като балет на кукли. Но беше тъжно. Несъмнено те не усещаха нищо. Аз ги оставях, отивах да подишам въздух на морския бряг. И чинеше ми се, че и това море на Есторил, море на морски курортен град, опитомено море, също влизаше в играта. То изпращаше в залива една — единствена ленива вълна, цялата блеснала от луната, като рокля с шлейф, неподходяща за сезона.

Намерих моите бежанци и на парахода. Тоя параход също тъй разпръсваше лека тревога. Тоя параход пренасяше от единия континент на другия тия растения без корени. Аз си казвах: „Бих искал да бъда пътник, не искам да съм емигрант. Толкова неща научих у нас, които другаде ще са безполезни.“ Но ето че моите емигранти изваждаха от джоба си малкото бележниче с адреси, остатъците от тяхната самоличност. Те още играеха, че са някои си. С все сила се вкопчваха в някаква своя значимост. „Вижте — казваха те, — аз съм тоя и тоя… от оня град. Приятел на еди-кого си… Познавате ли еди — кого си?“

И ви разказваха историята на някой техен другар или историята за някаква отговорна работа, или историята на някаква грешка, или безразлично каква друга история, която е могла да ги свърже с безразлично какво. Но тъй като те сами напускаха отечеството си, нищо от това минало не щеше вече да им послужи. Сега то беше още съвсем топло, съвсем прясно, съвсем живо, както са отначало любовните спомени. Човек прави един пакет от нежни писма. Прибавя там някои спомени. Връзва всичко това много грижливо. И отначало реликвата пръска тъжно очарование. Сетне минава някоя русокоса със сини очи и реликвата умира. Защото и другарят, отговорната работа, родният град, спомените от къщата — щом не служат за нищо — се обезцветяват.

Те чувствуваха това. Също както Лисабон играеше на щастие, те се преструваха, че вярват в скорошното си връщане. Сладостно е отсъствието на блудното чедо! То е неистинско отсъствие, защото зад него семейният дом остава. Дали отсъствуваш, като си в съседната стая или на срещуположния склон на планината — няма съществена разлика. Присъствието на приятеля, който видимо се е отдалечил, може да стане по-осезателно дори от едно действително присъствие. То е също като молитвата. Никога по-силно не съм обичал моя дом, отколкото когато бях в Сахара. Никога годеник не е бил така близък до годеницата си, както бретонските моряци от XVI столетие, когато завиваха край нос Хорн и остаряваха, възпирани от стената на насрещните ветрове. Още от тръгването си те почваха вече да се връщат. Когато с тежките си ръце дигаха платната, те вече приготвяха своето връщане. Най-късият път от бретонското пристанище до къщата на годеницата минаваше през нос Хорн. Но ето че моите емигранти ми се струваха като бретонски моряци, на които са отнели бретонската годеница. Никоя бретонска годеница не щеше да запали вече за тях на своя прозорец скромната си лампа. Те съвсем не бяха блудни синове. Те бяха блудни синове без дом, в който могат да се върнат. Тогава почва истинското пътешествие, което е пътуване извън себе си.

Как да се възстанови човек? Как да възстанови в себе си тоя тежък сноп от объркани спомени? Тоя призрачен параход беше натоварен като неясните мъглявини с души, които трябва да се родят. Единствени реални изглеждаха — и то толкова реални, че човек би искал да ги пипне с пръст — ония, които бяха свързани неотделимо с парахода и осенени с благородство от истински длъжности, ония, които носеха таблите, излъскваха медните съдове, ваксваха обувките и със смътно презрение обслужваха мъртъвци. Не беше бедността, която предизвикваше у персонала това леко презрение към емигрантите. Не пари им липсваха на тях, а тежест. Те не бяха вече — човекът от оная къща или човекът, който е приятел на еди-кого си или е имал отговорна работа. Те играеха ролята си, но тая игра не беше истинска. Никой нямаше нужда от тях, никой не се готвеше да им отправи зов. Какво чудо е тая телеграма, която ви блъсва, кара ви да станете сред нощ, тласка ви към гарата: „Тръгни веднага! Имам нужда от тебе!“ Ние бързо си намираме приятели, които ни помагат. Но бавно ставаме достойни за ония, които искат нашата помощ. Вярно е, че никой не мразеше моите призраци, никой не им завиждаше. Но никой не ги и обичаше с единствената обич, която има цена. Аз си казвах: „Още щом пристигнат, те ще бъдат в плен на коктейлите за добре дошли, на вечерите за утешение.“ Но кой ще раздруса тяхната врата, настоявайки да го приемат: „Отвори! Аз съм!“ Дълго време трябва да кърмиш детето, докато то си поиска само. Дълго време трябва да отглеждаш едно приятелство, докато приятелят поиска дължимото на това приятелство. Трябва да си се разсипал материално да поправяш през цели поколения стария замък, който се срутва, за да се научиш да го обичаш.