Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (19)

I

Европа и Африка с малки промеждутъци се приготвиха за нощта, като разчистваха тук-таме последните бури на деня. Бурята в Гренада затихваше, а бурята в Малага се разрази в дъжд. На някои места вихрушките още се вкопчваха в клоните като в коси.

Тулуза, Барселона, Аликанте, след като бяха изпратили бързо пощенския, се подреждаха, прибираха самолетите, затваряха хангарите. Малага, която го очакваше през деня, нямаше нужда да приготвя прожектори. Впрочем той нямаше да се приземи там. Сигурно щеше да продължи, летейки ниско, за Танжер. Трябваше още днес да мине протока на двайсет метра височина, без да вижда брега на Африка, по компаса. Мощен западен вятър дълбаеше морето. Разбитите вълни ставаха бели. Всеки закотвен кораб, обърнат срещу вятъра, работеше с всичките си свръзки, както в открито море. Английската скала^[1] причиняваше на изток такъв натиск, че дъждът се изливаше из ведро. На запад облаците се бяха вдигнали малко. От другата страна на морето Танжер димеше под проливен дъжд, който измиваше града. На хоризонта — струпани кълбести облаци. Но към Лараш небето бе чисто.

Казабланка дишаше под ведро небе. Неподвижни платноходки бележеха пристанището както след битка. По морето, дето бурята бе вилняла, бяха останали само дълбоки правилни бразди, които се ръзгъваха ветрилообразно. Нивята под залеза бяха сякаш по-ярко зелени и дълбоки като вода. Тук-таме в още мокрите места лъщеше градът. В помещението на електромонтьорите — бездействие и очакване. Електромонтьорите в Агадир вечеряха в града: те разполагаха с още четири часа. Ония от Порт-Етиен, Сен-Луи, Дакар имаха време да спят.

В осем часа вечерта безжичният телеграф от Малага съобщи:

Пощенският мина, без да се приземи.

И Казабланка опита светлините си. Лампите, които посочваха площадката, очертаха с червено един къс от нощта, един черен правоъгълник. Тук — там липсваше по една лампа, като изваден зъб. Сетне втори прекъсвач запали фаровете. Те разляха сред полето светлина като локва от мляко. Липсваше само артистът от мюзикхола.

Преместиха един рефлектор. Невидимият сноп заля едно мокро дърво. То едва лъсна, като че бе от кристал. Сетне — една бяла барака, която доби огромна значителност. Сенките й се завъртяха и сетне и тя бе разрушена. Най-после светлият кръг слезе, намери мястото си и отново постла за самолета постелята от бяла слама.

— Добре — рече началникът, — угасете.

Той се качи до канцеларията, прегледа книжата и вече свободен от грижи, погледна телефона. Рабат скоро щеше да се обади. Всичко бе готово. Механиците сядаха по бидоните и сандъците.

Агадир не разбираше нищо. По неговите пресмятания самолетът бе вече отлетял от Казабланка. Бяха нащрек, очаквайки го, без да знаят кога ще дойде. Десет пъти сметнаха Венера за бордовата лампа на апарата, както и Полярната звезда, която идеше точно от Север. За да запалят прожекторите, очакваха да се появи още една звезда, да я видят, че броди, без да си намира място сред съзвездията.

Началникът на летището беше в недоумение. Да разреши ли и той отлитането? Той се опасяваше от мъгла на юг, може би до пресъхващия поток Нун, може би дори чак до Жюби, а Жюби оставаше ням въпреки зова на безжичния телеграф. Не можеше да се хвърли нощем самолетът Франция — Америка в мъгла! А тоя пост в Сахара пазеше своята тайна за себе си.

Но в Жюби, откъснати от света, ние изпращахме сигнали за бедствие, като някой кораб:

Съобщете новини пощенския, съобщете…

Ние не отговаряхме вече на Сиснерос, който ни дразнеше със същите въпроси. Така на хиляда километра едни от други ние хвърляхме в нощта напразни жалби.

В двадесет часа и петдесет минути всичко се успокои. Казабланка и Агадир можаха да се чуят по телефона. А нашите радисти най-сетне се свързаха. Казабланка говореше и всяка дума оттам се повтаряше до Дакар:

Пощенският ще тръгне в двайсет и два часа за Агадир.

 

От Агадир за Жюби: Пощенският ще бъде Агадир дванадесет тридесет. Точка. Ще можем ли да го изпратим към вас?

От Жюби за Агадир: Мъгла. Чакайте деня.

От Жюби за Сиснерос: Порт-Етиен, Дакар. Пощенският ще нощува Агадир.

Пилотът подписваше пътните листове в Казабланка и смигаше под лампата. Преди малко всеки поглед бе само дребна плячка. Понякога Бернис трябваше да се смята щастлив, че може да се упътва от разбитите бели вълни по границата между земята и водата. Сега в тая канцелария очите му бяха изпълнени с етажерки, с бели листове, плътни мебели. Това беше един стегнат свят — и той щедро раздаваше своята материя. А зад отвора на вратата — свят, изсмукан от нощта.

Той се беше зачервил от вятъра, който десет часа поред бе разтривал бузите му. Капки вода се стичаха от косата му. Той излизаше от нощта подобно каналджия от подземията, с тежките си ботуши, с кожената си дреха, със залепена по челото коса, и продължаваше да смига. Той спря:

— И… вие имате намерение да ме накарате да продължа ли?

Началникът на летището разместваше книжата с кисел вид.

— Ще направите каквото ви се каже.

Той вече знаеше, че няма да го накара да тръгне, а от своя страна пилотът знаеше, че ще поиска да тръгне. Но всеки от тях искаше да докаже на себе си, че той сам решава.

— Заключете ме с вързани очи в един долап с едно кранче за газ и поискайте от мене да закарам долапа в Агадир: ето какво ме карате да направя.

Той беше премного зает с вътрешния си живот и ни за миг не помисли за някаква лична злополука: тия мисли хрумват на хора с незаети души, но картината с долапа го възхити. Има невъзможни неща… които все пак той би успял да извърши.

Началникът на летището открехна вратата, за да хвърли цигарата си в мрака.

— Я Виждат се някои…

— Какво?

— Звезди.

Пилотът се раздразни от това:

— Не ме интересуват вашите звезди, виждат се само три. Вие не ме изпращате на Марс, а в Агадир.

— Луната изгрява след един час.

— Луната… Луната…

Тая луна още повече го уязви: чакал ли е някога той луната, за да лети нощем? Да не би да е още ученик?

— Добре. Разбрано. Тогава останете.

Пилотът се успокои, разгъна сандвичите, които бяха от миналата вечер, и кротко задъвка. След двайсет минути щеше да тръгне. Началникът се усмихваше. Той потупваше телефона, знаейки, че няма да мине много време и ще сигнализира отлитането му.

Сега, когато всичко бе готово, настъпи празнота. Понякога така спира времето. Пилотът остана неподвижен, приведен напред на стола си, с черни от машинното масло ръце между коленете. Очите му бяха впити в някаква точка между стената и него. Седнал встрани, с полуотворена уста, началникът на летището сякаш чакаше някакъв таен сигнал. Машинописката се прозя, подпря брадичката на ръка и почувствува, че сънят се ражда в нея като някаква огромна маса. Един пясъчен часовник несъмнено течеше. Сетне далечен вик бе досягането, което туря в ход механизма.

Началникът на летището вдигна пръст. Пилотът се усмихна, изправи се, пое пресен въздух.

— А! Сбогом!

Така понякога се прекъсва филм. Неподвижността те сграбчва, всеки миг все по-сериозно, като припадък, а сетне животът отново започва.

И отначало той имаше чувството не че отлита, но че се затваря в някаква влажна и студена пещера, блъскана от бученето на мотора му като море. Сетне, че съвсем малко неща му помагат. Денем облият гръб на някой хълм, линията на някой залив, синьото небе създават един свят, в който си и ти, но сега той беше извън всичко, в един свят, който се образуваше, в който още са примесени първичните елементи. Равнината се измъкваше, отнасяйки последните градове — Мазаган, Сафи, Матадор, които го осветяваха отдолу като цветни стъклописи. Сетне блеснаха последните чифлици, последните светлини на земята. Изведнъж той ослепя.

„Добре. Май че ще затъна.“

Като следеше указанията на наклона и висотомера, той почна да се спуска, за да излезе от облака. Слабата червенина на една крушка го заслепяваше; той я угаси.

„Добре, излязох, но нищо не виждам.“

Първите върхове на малкия Атлас минаваха, невидими, неми, между две водни пространства, като плуващи айсберги; той ги усещаше до рамото си.

„Хм, зле сме.“

Обърна се. Един механик, единственият пътник, сложил ръчна лампа на коленете си, четеше книга. Само приведената глава изплуваше с преобърнати сенки в кабинката. Тя му се стори странна, осветена извътре, подобна на фенер. Той извика:

— Хей! — но гласът му не се чу. Удари с юмрук по ламарината: човекът, изплувал над светлината, която държеше, продължаваше да чете. Когато обърна страницата, лицето му изглеждаше съсипано.

— Хей! — викна пак Бернис. На два лакътя от него тоя човек беше недосегаем. Той се отказа да влезе във връзка с него и се обърна напред.

„Трябва да се приближа до нос Гир, но да ме обесят, ако… зле сме.“

Размисли:

„Трябва да съм премного навътре в морето.“

Той коригира пътя си по компаса. Чувствуваше се чудновато отхвърлен вдясно, като плашлива кобила, сякаш действително планините вляво го притискаха.

„Навярно вали.“

Протегна ръка, която дъждът наръси.

„След двайсет минути ще стигна до брега на равнината, ще рискувам по-малко…“

Но изведнъж внезапно проясняване! Небето, изметено от облаците, всички звезди, окъпани, нови. Луната… луната, о, най-хубавата лампа! Летището в Агадир блесна три пъти като светлинна реклама.

„Не ми трябват неговите светлини! Аз имам луната!…“