Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (1)

I

По радиото. 6:10. От Тулуза за летищата: Пощенският Франция — Южна Америка отлита от Тулуза 5:45. Точка.

Чисто като вода небе къпеше звездите и ги разкриваше. Сетне настъпи нощта. Сахара се раздипляше — дюна след дюна — под луната. Над главите ни бе тая светлина като от лампа, която не открива предметите, но ги образува и подхранва с нежна материя всяко нещо. Под приглушените ни стъпки бе разкошният плътен пясък. И ние вървяхме гологлави, освободени от тежестта на слънцето. Нощта — тоя дом…

Но как може да вярваме в нашия покой? Тропическите ветрове се плъзгаха безспир към юг. Те избърсваха брега с шум като от коприна. Не бяха европейските ветрове, които се въртят, отстъпват; те се бяха настанили върху нас като върху бърз влак в движение. Понякога нощем ни досягаха толкова плътни, че човек се облягаше на тях, обърнат на север, с чувството, че ще бъде отнесен и че ще мине срещу тях към някаква неясна цел. Какво бързане, каква тревога!

Слънцето се завърташе, докарваше деня. Маврите не бяха много враждебни. Някои, които се осмеляваха да стигнат до испанското укрепление, размахваха ръце и държаха пушките си като играчки. Това бе Сахара, гледана от кулисите: непокорените племена загубваха загадъчността си и показваха няколко фигуранти.

Ние живеехме близо едни до други, с лице срещу нашия собствен, най-ограничен образ. Затова не можехме да се чувствуваме изолирани в пустинята: би трябвало да се върнем у дома си, за да си представим нашето отдалечение и да го видим в неговата перспектива.

Ние не отивахме по-далеч от петстотин метра, дето почваше размирната област — пленници на маврите и на себе си. Най-близките ни съседи — от Сиснерос и от Порт — Етиен, бяха далеч седемстотин и хиляда километра, също тъй пленени от Сахара като в черупка. Те се движеха около същото укрепление. Ние ги знаехме по презимената им, по чудноватите им увлечения, но между тях и нас бе същото плътно мълчание, както между обитаемите планети. През оная сутрин почувствувахме, че светът почваше да се вълнува. Радистът най-сетне ни връчи една телеграма: две дървени кули с металически мачти, забити в пясъка, ни свързваха веднъж в седмицата с тоя свят:

Пощенският Франция — Америка отлетя от Тулуза 5:45. Точка. Прелетял Аликанте 11:10.

Говореше Тулуза, Тулуза — началото на линията. Далечен бог.

За десет минути новината стигна до нас през Барселона, през Казабланка, през Агадир и сетне отиде към Дакар. По петте хиляди километра на линията летищата бяха в тревога. При предаването в шест часа вечерта пак ни съобщаваха.

Пощенският ще кацне Агадир 21:00. Тръгва за Кабо Жюби 21:30. Ще се приземи с осветителна бомба. Точка. Кабо Жюби ще приготви обикновени светлини. Точка. Заповед да се поддържа връзка с Агадир. Подпис: Тулуза.

От обсерваторията на Кабо Жюби, усамотени сред Сахара, ние следяхме една далечна комета. Към шест часа вечерта Юг се развълнува:

От Дакар за Порт — Етиен, Сиснерос, Жюби: съобщете веднага сведения за пощенския.

От Жюби за Сиснерос, Порт — Етиен, Дакар: няма сведения след прелитането 11:10. Аликанте.

Един мотор бучеше някъде. От Тулуза до Сенегал се опитваха да го чуят.