Ким Стенли Робинсън
Синият Марс (3)

Част трета
Нова конституция

Мравките дойдоха на Марс като част от проекта за почвата и скоро, както е характерно за тях, вече бяха навсякъде. Така малките червени човечета откриха мравките и останаха удивени. Тези създания бяха с много удобни размери за яздене. По същия начин някога американците открили конете. Укроти нещата и те ще се впуснат в лудешки бяг.

Опитомяването на мравките не било никак лесно. Малките червени учени дори не вярвали в съществуването на подобни същества. Само че те съществували, трополели наоколо като миниатюрни роботи, така че учените трябвало да измислят начин да ги обяснят. Някои от тях се из катерили върху научните книги на хората и прочели статиите за мравките. Оттам научили за съществуването на мравешките феромони и синтезирали онези, които им били необходими, за да опитомят мравките. Те създали от тях войници — малка червена кавалерия. Не минало много време и малкият червен народ не стъпвал никъде без мравките. Трупали се по 20–30 човека върху мравка, като паши върху слоновете си. Погледнете отблизо няколко мравки и ще ги видите — точно върху гърбовете им.

Но малките червени учени продължили да четат човешките книги и научили за съществуването на човешките феромони. Когато се върнали при останалата част от народа си, били ужасени и изпълнени със страх. Сега вече знаем защо хората са такава напаст, докладвали те. Хората не са нищо друго, освен подобие на тези мравки, които яздим насам-натам. Те са гигантски месоядни мравки.

Малкият червен народ се опитал да асимилира подобна пародия на живот.

След това се разнесъл глас, който казал на всички: „Не, не са“. Виждате ли, малките червени човечета говорели помежду си по телепатичен път и това било нещо като телепатична радиоуредба. „Хората са духовни същества“, настоявал гласът.

„Откъде знаеш?“ — попитали малките червени човечета по телепатичен път. — „Кой си ти? Да не си случайно духът на Джон Буун?“

„Аз съм Гиацу Римпоче — обявил гласът. — 18-ото прераждане на Далай Лама. Пътувам наоколо в търсене на новото си прераждане. Търсих из цялата Земя, но не открих това, което ми е необходимо, затова реших да потърся нещо ново. Тибет все още е под китайско влияние и няма кой знае какви надежди това някога да се промени. Китайците, въпреки че ги обичам, са груби копелета. А останалите правителства на Земята отдавна са обърнали гръб на Тибет. Затова никой не предизвиква китайците. Нещо трябва да се направи и по тази причина дойдох тук.“

„Добра идея“, отвърнал малкият червен народ.

„Да, така е — съгласил се Далай Лама, — но сега изпитвам доста големи трудности с намирането на ново тяло, което да обитавам. От една страна, понеже децата тук са твърде малко. Освен това изглежда никой не се интересува. Проверих в Шефилд, но всички бяха прекалено погълнати от разговори. Отидох в Сабиши, но там всички бяха заровили глави в мръсотията. Стигнах до Елизиум, но всички бяха заели стойка «лотос» и човек не можеше да ги накара да помръднат. В Кристианополис всички имаха някакви планове. Проверих в Хириниягарба, но там ми казаха, че вече били направили достатъчно за Тибет. Отидох във всеки един купол и станция на Марс, но навсякъде хората бяха прекалено заети. Никой не иска да бъде деветнайсетият Далай Лама. А Бардо става все по-студен и по-студен.“

„Късмет — пожелаха му малките червени човечета. — Ние също търсим подходящ човек, откакто Джон умря, и не можем да открием дори човек, с когото да си струва да приказваш, да не говорим за това да живееш с него. Големите хора са голяма каша.“

Далай Лама беше обезкуражен от този отговор. Бе доста изтощен и нямаше да изкара много време на Бардо. Затова попита: „Какво ще кажете за един от вас?“

„М-да, защо не? — отвърнаха малките червени човечета. — Ще бъде чест за нас. Само че трябва да бъдем всички едновременно. Ние май вършим всичко заедно.“

„Защо не?“ — съгласи се Далай Лама и се пресели в едно от малките червени същества. По този начин той стана част от всички тях, от целия Марс. Малките червени човечета погледнаха нагоре към света на големите хора, които разрушаваха всичко около себе си. Преди бяха наблюдавали действията им като някакъв вид голямо широкоекранно кино, но сега вече чувстваха в съзнанията си мъдростта и състраданието на осемнайсетте предишни живота на Далай Лама. Казаха си: „Ей, тези хора наистина са голяма бъркотия. И преди сме си мислили, че положението е лошо, но сега се оказва, че нещата са много зле. Те са щастливци, че не могат да четат мислите си, иначе биха се избили. Може би точно затова се избиват сега — просто знаят какво мислят самите те и затова подозират останалите. Отвратително. И тъжно“.

„Трябва да им помогнете — каза Далай Лама от вътрешността на съзнанията им. — Вероятно можете.“

„Може би“, отвърнаха малките червени човечета. Да си кажем привичката, те бяха доста подозрителни. Бяха се опитвали да помагат на хората още откакто Джон Буун умря, бяха изградили цели градове по чердаците на всяко едно ухо на планетата и говореха непрекъснато в стил, много подобен на този на Джон, опитвайки се да накарат хората да се пробудят и да действат както подобава. Никакъв успех, с изключение на това, че осигуряваха клиентела на специалистите по уши-нос-гърло. Много от марсианците мислеха, че ушите им пищят, но никой никога не разбра, че това се дължи на малкия червен народ, което стигаше да обезкуражи когото и да било.

Само че сега малките червени човечета имаха подкрепата на състрадателния дух на Далай Лама, загнездил се в съзнанията им, така че решиха да опитат още веднъж. Далай Лама отбеляза, че това вероятно ще изисква повече от едно просто говорене в ушите на хората. Всички се съгласиха. Щеше да се наложи да привлекат вниманието им по различен начин.

„Опитвали ли сте телепатията си върху тях?“ — попита ги Далай Лама.

„А, не — отвърнаха те. — Няма смисъл. Съзнанията им са прекалено страховити и тяхната отвратителност може да ни убие.“

„Може и да не е така — посочи Далай Лама. — Защо не пробвате да блокирате вашите възприятия на онова, което те мислят, и просто да ги залеете с поток от мисли? Може и да свърши работа. Просто изпратете поток добри мисли, като лъч от съвети. Състрадание, любов, примирение, мъдрост, дори малко здрав разум“.

„Ще се опитаме — обеща малкият червен народ. — Само че ще се наложи да крещим с цялата сила на телепатичните си гласове, всички в хор, понеже тези приятелчета въобще не слушат.“

„Сблъсквал съм се с подобен проблем преди девет столетия — отбеляза Далай Лама. — Ще свикнете с това. А пък и вие сте малки и имате преимуществото на количеството. Затова опитайте!“

И така всички малки червени човечета на Марс надигнаха глави и поеха дълбоко въздух.

 

 

Арт Рандълф изживяваше най-важните мигове от своя живот.

Отново започна да пропагандира идеята за конституционен конгрес. Обиколи целия лабиринт от промишлени складове и хранилища под големия купол, премина по всички широки улици, препълнени с тежки превозни средства, и навсякъде повтаряше една-единствена дума — „конституция“. Говори с Надя, Ниргал, Джаки, Зейк, Мая, Питър, Ариадна, Рашид, Тарики, Нанао, Сунг и Боразяни. Приказва с Влад, Урсула, Марина и Койота. Срещна се с неколцина млади туземци, които никога преди не бе виждал и които бяха изиграли важна роля в скорошните безредици. И непрекъснато повтаряше едно и също:

— Една конституция би ни легитимирала пред Земята и би ни дала основните положения, по които да уреждаме споровете си. И понеже така или иначе сме се събрали всички тук накуп, защо не започнем още отсега? Някои вече имат готови за обсъждане планове.

Хората кимаха, казваха: „Може би си прав“ и тръгваха да скитат безцелно и да разсъждават върху думите му. Събитията от миналата седмица още не бяха избледнели достатъчно от съзнанията им.

Арт се обади на Уилям Форт и му разказа какво се опитва да направи. Отговорът дойде още същия ден. Старецът бе в едно от новите си убежища в Коста Рика и изглеждаше разтревожен както обикновено. „Добра идея“, бяха думите му. След този разговор хората от „Праксис“ започнаха да се обаждат на Арт всеки ден, за да видят с какво могат да помогнат, за да се организират нещата. А докато опаковаше малкото си багаж, приготвяйки се за дипломатическата мисия на Земята, Сакс предложи:

— Трябва да поканиш и… Обединените нации.

Арт се обади внимателно:

— Сакс, изгубихме много време, докато ги накараме да си вдигнат задниците от тази планета.

— Аха. — Сакс бе впил поглед в тавана. — Само че сега ги покани като равни.

— Да поканя ООН!

Арт обмисли предложението. Да поканиш Обединените нации — в това имаше нещо. Дипломатически казано, бе предизвикателство.

Малко преди посланиците да заминат за Земята, Ниргал дойде в офиса на „Праксис“, за да си вземе довиждане с Арт.

— Сигурен ли си, че искаш да заминеш? — попита го Арт.

— Разбира се. Много ми се иска да видя Земята.

Арт направи неопределен жест с ръка, несигурен какво иска да каже.

— Пък и бездруго някой трябва да слезе долу и да им покаже кои сме ние — допълни Ниргал.

— Няма по-подходящ човек за това от теб, приятелю. Само че трябва да внимаваш с метанационалите. Кой знае какво ще им хрумне да направят. А и се пази от храната — районите, засегнати от наводнението, със сигурност имат проблеми с хигиената. Внимавай също така и със слънцето — може да получиш слънчев удар…

 

 

Докато караше посланиците на юг към елеватора, Койота гледаше замислено през ветробрана на ровъра. Сакс му обясняваше, че пътешествието до Земята няма да отвлече хората от конституционния конгрес, че ще могат да вземат участие в него по видеовръзката.

— Ние ще сме в Павонис по един или друг начин — бяха думите му.

— В такъв случай всички ще са в Павонис — отвърна мрачно Койота. Не му се нравеше пътешествието на Мая, Сакс, Ниргал и Мишел до Земята, не му се нравеше идеята за конституционен конгрес, въобще нищо тези дни не му се нравеше. Беше избухлив, объркан и раздразнен. — Още не сме се оправили напълно — промърмори той. — Ще си спомните за тези думи.

Стигнаха до Муфата.

Пътешествениците и придружаващите ги излязоха от ровъра. Ниргал се бе затворил в себе си, Мая и Мишел бяха развълнувани, а Сакс както обикновено мълчеше. Един по един те прегърнаха Арт и Койота и се качиха в една от кабинките на елеватора.

Койота и Арт стояха и гледаха как кабинката прелетя до елеватора, прилепи се към него, издигна се нагоре и изчезна от погледа им. Несиметричното лице на Койота бе напрегнато и издаваше някакво нехарактерно за него чувство на тревога, ако не и страх. В края на краищата там бе неговият син и трима от най-добрите му приятели, които отиваха на едно доста опасно място.

— Всичко ще бъде наред — обади се Арт и прегърна стареца през рамо. — Там долу те ще са звезди и всичко ще мине добре.

Това несъмнено бе истина. В края на краищата земята бе родната им планета. И все пак…

Когато се върнаха в източен Павонис, конгресът бе започнал. Една постоянно променяща състава и броя си група от около триста човека се събираше всеки ден в промишления комплекс.

През първата седмица дебатите бяха просто каква конституция им трябва, каква да бъде формата й и дали въобще им е необходима. Шарлот нарече това „метаконфликт“ — спор за какво да бъде спорът. Доста важно нещо според нея. Надя трепна нещастно, но Шарлот обясни:

— Уредим ли този въпрос, ще положим границите на това, което трябва да решаваме. Ако примерно решим да включим в конституцията си икономически и социални текстове, това ще бъде напълно различно от придържането към чисто политическа материя или към прекалено общо изясняване на нещата.

За да улесни конгреса дори при този дебат, тя и учените от Дорса Бревиа бяха пристигнали с доста така наречени „празни конституции“ — текстове, които очертаваха границите на различни видове конституции, без реално да попълват съдържанието им. Тези бланки обаче не помогнаха чак толкова, за да се спрат възраженията на онези, които твърдяха, че социалните и икономически аспекти на живота изобщо не трябва да бъдат засягани в конституцията. Подкрепата за това „минимално съдържание“ идваше от най-различни течения — анархисти, либералитици, неотрадиционални капиталисти, ортодоксални зелени и така нататък. За всички тях очертаването на функциите на едно евентуално правителство в бъдещата конституция означаваше нещо от рода на загуба, понеже те бяха влезли в конгреса с една-единствена цел — да направят ролята на правителството колкото се може по-нищожна.

Но празните конституции имаха смисъл просто като отправни точки. Предложението бе подложено на гласуване и мнозинството реши да опитат.

И така първото препятствие вече бе прескочено. Всички се бяха съгласили да работят по един и същи план.

Работните групи започнаха да разглеждат различни проблеми на управлението, очертавайки границите на една нова обобщена празна конституция, наречена „бланка на всички бланки“. След това всичко бе въпрос на работа.

Засега техниците от Да Винчи контролираха космическото пространство около планетата. Те не позволяваха на нито една космическа совалка да акостира на Ню Кларк или да използва марсианската орбита като „спирачка“. Никой не вярваше, че това ги прави наистина свободни, но поне имаха достатъчно физическо и психическо пространство за работа. Подаръкът на революцията. Към работа ги подтикваше и споменът за битката при Шефилд; страхът от гражданска война бе още жив. Ан беше заточена в тила заедно с „Каказе“, а саботажите бяха нещо обичайно. Имаше няколко купола, които се бяха обявили за напълно автономни, както и няколко огнища на метанационалата съпротива. В общи линии бъркотията бе направо класическа. Бяха просто миг в историята — балон, който всеки момент можеше да се пръсне, и ако не направеха нещо, точно така щеше да стане. Казано по-просто, време бе да се действа.

Това бе единственото нещо, с което всички бяха съгласни. С течение на времето се открои група от работяги — хора, които наистина желаеха да свършат нещо, а не само да си губят времето. Сред всички останали дебати те вършеха истинска работа, подпомагани от Надя, която бе много добра в разпознаването на подобни личности и им осигуряваше всяка зависеща от нея подкрепа и помощ.

Арт се мотаеше наоколо по обичайния си начин: ставане рано сутрин, приготвяне на храна и напитки и донасяне на информация от останалите сбирки. Струваше му се, че нещата вървят доста добре. По-голямата част от групите работеха сериозно, попълваха отново и отново основните моменти, изковавайки ги концепция по концепция и фраза по фраза. Радваха се, когато го виждаха около тях, доволни бяха да спрат за минутка за малко хапване, пийване и някой си друг майтап. Групата, която се занимаваше с правните въпроси, веднъж закачи за обувките му крилца от пластмаса и го изпрати с язвително съобщение до групата, отговорна за изпълнителната власт, с която бяха във вражда. Арт бе поласкан и запази крилцата — защо пък не? Това, което вършеха, имаше в себе си някаква абсурдна царственост или царствен абсурд — те пишеха законите, той летеше насам-натам като Хермес — всичко бе напълно в реда на нещата. Затова той продължаваше да лети чак до късна нощ. След като всички събирания спираха за почивка вечерта, той се връщаше в офисите на „Праксис“, които споделяше с Надя, където хапваха, обсъждаха докъде са стигнали днешните дебати, обаждаха се до пътешествениците към Земята и говореха с Ниргал, Мая, Мишел и Сакс. След това Надя обикновено заставаше пред екрана на компютъра си и продължаваше да работи, докато не заспеше направо на стола си. Тогава Арт се връщаше в склада, около който бяха струпани ровърите на делегатите. Купонът бе по-различен от този в Дорса Бревиа, но въпреки това хората често оставаха будни, седяха по подовете на квартирите си, пиеха и обсъждаха работата си през деня или току-що отминалата революция. На Арт това му харесваше. После обикновено идваше момент, когато се блъсваше в някоя от стените, понеже го заливаше вълна от огромно желание за сън. Често дори нямаше време да се добере, залитайки, до офиса и да се строполи върху кушетката до Надя, и направо заспиваше на пода. Събуждаше се премръзнал и схванат, тичаше до банята, вземаше си набързо душ, след това бегом до кухнята, за да приготви порцията кава и хава за деня. Така минаваха дните му. Усещането бе неповторимо.

Коментари на дебатите и най-различни предложения направо се изливаха върху тях — както от всички краища на Марс, така и от Земята, запълвайки няколкото големи екрана върху стената на централната зала. Интересът към конгреса бе голям навсякъде и дори се конкурираше с този към грандиозното наводнение на Земята.

— Проблемът „местно срещу централно“ се очертава да бъде доста тежък — подхвърли Арт една вечер. — Според мен това си е истинско противоречие. Искам да кажа, че не е просто въпрос на погрешно схващане. Ние наистина желаем глобален контрол до известна степен и в същото време искаме независимост за куполите. Двете от най-големите ни ценности влизат в противоречие една с друга.

— Можем да опитаме швейцарската система — предложи Надя след няколко минути. — Джон Буун все настояваше да опитаме точно това.

Само че швейцарците от Павонис не бяха много възхитени от тази идея.

— По-скоро трябва да опитаме точно обратния модел — каза Юрген с гримаса. — Причината да съм на Марс се нарича Швейцарско федерално правителство. То те потиска, където и да си. Трябва ти разрешително даже и за да дишаш.

— А и кантоните вече нямат реална власт — допълни Приска. — Федералното правителство им я отне.

— За някои от кантоните това бе дори добро дело — вмъкна Юрген.

— Като говорим за местното против глобалното — обади се Иришка, — какво ще кажете за земята извън градовете и покритите каньони? — Тя явно се превръщаше в най-важния от червените, останали в Павонис; умерена жена, която можеше да говори от името на едва ли не всички крила на движението на Червените и затова постепенно придобиваше все по-голяма сила. — Става дума за по-голямата част от Марс, а в Дорса Бревиа казахме, че никой не може да предявява права върху нея, че всички заедно сме само управители или стопани. Това е добре, докато нещата са още така, но населението расте постоянно, скоро ще се наложи да строим нови куполи и тогава ще е много трудно да определим кой какво контролира.

Арт въздъхна. Истина беше, но бе прекалено сложно, за да се изправят пред него. Наскоро бе взел решение да посвети всекидневните си усилия, за да атакува онзи проблем, който те двамата с Надя щяха да сметнат за най-неотложен. Така че на теория бе щастлив най-накрая да го разпознае. Само че понякога нещата бяха прекалено трудни…

Също както в този случай. Използването на земята — вечното възражение на червените. Допълнителни аспекти на проблема с местното и глобалното, само че този път чисто марсиански. В световната история нямаше подобен прецедент. Да, май това наистина щеше да се окаже най-лошият от всички проблеми…

 

 

Арт се срещна с червените, по-точно с трима от тях — Марион, Иришка и Тиу — една от приятелките на Ниргал и Джаки от яслите в Зигота. Те го заведоха в лагера си, което го накара тайно да се зарадва. Следователно, въпреки че работеше за „Праксис“, хората виждаха в него неутрална или безпристрастна личност, каквато винаги бе искал да бъде.

Лагерът на червените бе на запад от складовете, точно на ръба на калдера. Трите жени и Арт седнаха в едно от по-високите отделения под блясъка на късното следобедно слънце. Докато говореха, пред очите им постоянно бе гигантският силует на терена до калдера.

— Добре, и все пак какво ви се иска да видите в тази конституция? — попита Арт, като отпиваше от чая, който му бяха дали. Домакините му се спогледаха, сякаш внезапно стреснати от нещо.

— Всъщност — обади се Марион след известна пауза, — иска ни се да живеем на една първична планета, в пещери или в преработени кратери. Без големи градове, без тераформиране.

— Ще се наложи да стоите със скафандри през цялото време.

— Така е. Не ни е грижа за това.

— М-да… — Арт обмисли чутото. — Добре, нека да започнем от настоящия момент. Като имате предвид сегашното положение на нещата, какво бихте искали да се случи оттук нататък?

— Искаме да няма повече опити за тераформиране.

— Искаме кабелът да бъде разрушен и да няма повече имиграция.

— Всъщност дори ще е добре някои хора да си заминат обратно на Земята.

Трите спряха да говорят и впиха погледи в него. Арт се опитваше да не показва концентрацията си.

— Добре, отсега нататък биосферата няма ли да се развива самостоятелно? — попита ги той.

— Нищо не се знае — отвърна Тиу. — Но ако спрете с индустриалното тераформиране, по-нататъшното развитие ще бъде доста бавно. Дори може да спре съвсем, ако настъпи ледников период.

— Това ли е така наречената екопоезия?

— Не. Екопоетите просто използват биологични методи, за да предизвикат промени в атмосферата и по повърхността, само че действат доста интензивно. Според нас всички трябва да спрат — индустриалци, екопоети… всички.

— Особено тежките промишлени методи — допълни Марион. — И още по-конкретно — наводняването на север. Това си е живо престъпление. Ако не спрат, просто ще взривим станциите им и хич няма да ни пука какво ще стане.

Арт махна с ръка към огромния каменен калдер.

— По-големите надморски височини изглеждат по същия начин, нали?

Не бяха особено доволни да го признаят. Иришка се обади:

— Дори и по високите места има следи от ледени наноси и растителен живот. Не забравяй, че атмосферата тук е доста нависоко. Когато ветровете са силни, нищо не може да се спаси.

— А какво ще кажете, ако покрием с куполи големите калдери? — предложи Арт. — Тогава под куполите всичко ще се запази непокътнато и стерилно, с оригиналното атмосферно налягане и газов състав. Може да ги превърнем в нещо като резервати, консервирани в първичното си състояние.

— Това ще са просто паркове.

— Знам. Само че трябва да изхождаме от наличното сега, нали? Не можем да се върнем назад до М-1 и да обърнем всичко. А като се има предвид сегашното положение на нещата, добре ще бъде да запазим три или четири места в оригиналното им или близко до него състояние.

— Вярно, че ще бъде добре да имаме и няколко големи каньона, съхранени по този начин — каза Тиу колебливо. Явно подобна възможност не им бе хрумвала досега… а и доколкото Арт усещаше, тя не ги удовлетворяваше напълно. Само че наистина сегашната ситуация не можеше да бъде отречена и трябваше по някакъв начин да се справят с нея.

Арт кимна окуражително.

— Съберете този вид консервация с ограниченията на атмосферата, залегнали в „Документа от Дорса Бревиа“. Това е петкилометров таван на въздух, годен за дишане, над който ще остане дяволски много земя, сравнително недокосната. Е, няма да премахне северния океан, само че едва ли има нещо, което е в състояние да направи това. При сегашното положение на нещата можете да се надявате единствено на някаква по-бавна форма на екопоезия. Така ли е?

Май го бе казал прекалено прямо и без заобикалки. Червените бяха впили погледи в календара на Павонис нещастно, мислейки за нещо тяхно.

— Смятай, че червените вече са наши — обяви Арт тържествено на Надя. — Кой мислиш, че ще бъде следващият ни най-лош проблем?

— Какво? — Тя почти бе заспала, докато слушаше някакъв древен раздрънкан джаз от лектерна си. — А, Арт…

Гласът й бе тих и спокоен. Руският акцент бе едва доловим, но въпреки всичко се усещаше. Лицето й представляваше овал под шапката от прави бели коси, а бръчките по него го правеха да изглежда износено, подобно на камъче, шлифовано от течението на годините. Надя отвори пъстрите си очи, блестящи и магнетични под казашките й ресници. Красиво лице, което сега бе напълно отпочинало.

— Следващия най-лош проблем ли?

— Да.

Тя се усмихна. Откъде ли идваше тази отпуснатост, тази спокойна усмивка? Тези дни не се бе тревожила за абсолютно нищо. Според Арт това бе доста удивително, като се имаше предвид от каква огромна важност бе политическият акт, който извършваха. Само че сега нещата опираха до политика, не до война.

Арт седна зад нея и започна да масажира раменете й.

— А… — промърмори Надя. — Проблеми. Е, в момента има сума ти проблеми, които са еднакво трудни.

— Като например?

— Например, чудя се дали хората от „Махджари“ ще могат да се приспособят към условията на демокрацията. Чудя се дали всички ще приемат еко-икономиката на Влад и Марина. Чудя се дали ще успеем да изградим сносна полиция. Чудя се дали Джаки ще успее да прокара система със силна президентска власт и да използва численото превъзходство на местните, за да стане кралица. — Тя погледна през рамо и се усмихна при вида на изражението на Арт. — Чудя се за толкова много неща. Да продължавам ли?

— По-добре недей.

Надя се засмя.

— Но ти продължавай. Чувствам се добре така. Всички тези проблеми… всъщност не са чак толкова трудни. Просто ще продължим да ги поставяме за обсъждане. Само че сега първо ми размачкай врата.

 

 

Арт се върна около огромната маса, готов за разрешаването на поредния най-лош проблем. Това отново го свали на земята. Имаше стотици важни и трудни за разрешаване проблеми, мънички на пръв поглед, докато не откриеше точно в кой момент ставаха неразрешими.

Но добри идеи имаше навсякъде. Така че започнаха да се ориентират към приключване.

Централното управление, което бяха разработили, щеше да бъде нещо от рода на федерация, начело на която щеше да стои изпълнителен съвет от седем члена, избрани от двукамарната законодателна власт. Единият законодателен орган — „Думата“ — се състоеше от широка група депутати, избрани от населението, а другият, „Сенатът“, щеше да бъде съставен от по-малка група, в която щеше да влиза по един представител от всяко селище с население повече от 5000 души. В ръцете на законодателната власт бе съсредоточена доста малка сила — тя избираше изпълнителния съвет и помагаше да бъдат избрани съдиите по съдилищата. Останалата власт бе делегирана от самите селища. Съдебната власт бе доста по-силна: тя се състоеше не само от углавен съд, но и от нещо от рода на двоен върховен съд, половината от който бе конституционен, а другата половина — екологичен съд. Членовете и на двата органа щяха да бъдат одобрявани, подбирани и назначавани по жребий. Екологичният съд щеше да се произнася по въпросите относно тераформирането и други промени на околната среда, докато конституционният съд щеше да има думата за това дали са конституционосъобразни всички останали въпроси, включително и местните закони. Един от клоновете на екологичния съд щеше да бъде комисия по земята, отговаряща за надзора върху терена, който принадлежеше на всички марсианци. Нямаше да има частна собственост в точния смисъл на думата, но щеше да има отдаване под аренда. Комисията по земята трябваше да се произнася по законността на тези сделки. При конституционния съд щеше да има съответна икономическа комисия, съставена от представители на различните гилдии, обединяващи различните професии и производства. Тази комисия щеше да надзирава установяването на еко-икономиката, включително непечелившите предприятия, касаещи обществената сфера, и облаганите с данъци печеливши производства, които имаха определени граници и по закон бяха собственост на работниците.

Това щеше да играе ролята на марсианско централизирано управление. Освен това конституцията съдържаше: дълъг списък на човешките права, включително социалните; опорни точки за земната и икономическата комисии; австралийската избирателна система; процедурите за прокарване на поправки и така нататък. В края на главния текст на конституцията бе приложено огромно количество материали, събрали се в процеса на създаването й, наречено „Работни бележки и коментари“. Те щяха да помагат на съдилищата да интерпретират основната част от документа. В тях се съдържаше всичко казано от различните делегации, написаното върху екраните или полученото по пощата.

И така повечето спорни въпроси бяха разрешени или поне заметени под килима. Най-сериозният спор си оставаше възражението на червените. Арт се зае с него и издейства няколко отстъпки, включително и десетина предварителни дела за екологичния съд. Тези отстъпки по-късно бяха наречени „Големият жест“. В отговор на това Иришка, говорейки от името на всички червени, които все още вземаха участие в политическите процеси, се съгласи, че кабелът трябва да остане, че ЮНТО трябва да има представителство в Шефилд, че на земните жители трябва да е дадена възможност да имигрират (с известни ограничения) и най-накрая, че тераформирането трябваше да продължи бавно и без старите „зверски“ методи, докато атмосферното налягане над границата от шест километра над морското равнище не стане 350 милибара; това щеше да се проверява веднъж на всеки пет години. И така съпротивата на червените бе сломена или поне намалена.

Койота поклати глава, недоволен от начина, по който се развиваха нещата.

— След всяка революция настъпва период на безвластие, в който различните общества се самоуправляват. И всичко върви добре, докато не дойде някакъв нов режим и не осере нещата. Според мен това, което трябва да направите, е да излезете навън, да се разходите из градове и каньони, покрити с куполи, и да ги попитате как са се оправяли през тези два месеца, след което да захвърлите смехотворната си конституция и да им кажете: „Ами продължавайте по същия начин“.

— Само че конституцията казва именно това — пошегува се Арт.

Но Койота не бе настроен за шегички.

— Трябва много да внимавате и да не допускате властта да се концентрира на едно място, защото тя развращава. Това е основно правило в политиката. Вероятно и единствено.

Що се отнася до ЮНТО, трудно бе да се каже какво бе тяхното мнение, понеже гледните точки на Земята бяха най-различни. Имаше хора, които настояваха Марс да бъде превзет със сила и всички в Павонис да бъдат обесени или пъхнати в затвора. Но по-голямата част от земяните бяха умерено настроени, а и всички все още живееха с проблемите на планетата си. Затова засега те не бяха повод за тревога като червените. Революцията бе дала на марсианците огромно пространство. И те сега трябваше да го запълнят.

През последната седмица на конгреса Арт си лягаше изтощен до краен предел от кавгите и изпитата кава. Въпреки това обаче често се събуждаше през нощта, озарен от някаква ярка мисъл, която на сутринта изчезваше или се оказваше прекалено шантава. На съседната кушетка спеше Надя — също толкова неспокойно. Понякога заспиваха заедно, докато обсъждаха един или друг проблем и се събуждаха облечени, но впити здраво един в друг като деца по време на буря. Топлината на друго тяло до теб не можеше да се сравни с нищо. В бледата ултравиолетова светлина и двамата се събуждаха заедно и си говореха с часове в изпълнената със студ сграда, сврели се в собствения си пашкул от топлина и приятелство. От колеги до приятели. А оттам до любовници, може би, или нещо от този род. Надя не изглеждаше подвластна на какъвто и да било романтизъм, обаче Арт без съмнение бе влюбен и искрено вярваше, че в проблясващите очи на Надя открива чувства и към себе си. Затова в края на дългите последни дни от конгреса те лягаха на кушетките си и си говореха, той размачкваше раменете й или тя неговите, изтощени до краен предел. Създаването на този документ бе съпроводено с повече напрежение, отколкото и двамата биха признали, с изключение на моментите, когато бяха заедно срещу огромния и студен свят. Нова любов; Арт, независимо от липсата на сантименталност у Надя, не откри друг начин да изрази това. Беше щастлив.

Една сутрин те станаха и Надя каза:

— Дай да я подложим на гласуване.

Арт поговори с швейцарците и с учените от Дорса Бревиа. Швейцарците предложиха на конгреса да гласуват точка по точка, както бе решено в началото. Незабавно почнаха пазарлъци, които накараха земните борси да изглеждат кротки и мирни. Междувременно швейцарците оправиха системата за гласуване и за три дена вотът бе проведен. Всяка група получи право на един глас за всеки от номерираните параграфи на проектоконституцията. Всички 98 члена бяха одобрени и към края на документа бе прибавен официално „обяснителен материал“.

След това настана време конституцията да бъде одобрена и от марсианските жители. И така, на 11 октомври 1, М-52 (на Земята 27 февруари 2128) цялото население на Марс, включително всички над пет марсиански години, гласуваха по компютрите на китките си. Гласуваха над 95 на сто от жителите на Марс. Конституцията получи одобрението на 78% от тях, събирайки над девет милиона гласа. Вече имаха правителство.