Серия
Трилогия за Марс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Mars, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
proxim (2012 г.)

Издание:

Ким Стенли Робинсън. Зеленият Марс

Американска, първо издание

Превод: Сибин Майноловски

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: Megachrom, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 24

ИК „БАРД“ ООД — София, 1997 г.


Сравнителна таблица на температурните скали
Келвин Целзий Фаренхайт
Точка на кипене на водата 373° 100° 212°
Точка на замръзване на водата 273° 32°
Точка на замръзване на CO2 195° –98° –109°
Точка на втечняване на кислорода –90° –183° –297°
Абсолютна нула –273° –460°

Част първа
Ареоформиране

Въпросът не е да направим нова Земя. Нито нова Аляска или Тибет, нито Върмонт, нито Венеция, дори не и Антарктика. Въпросът е да създадем нещо различно и странно, нещо марсианско.

Всъщност нашите намерения са без значение. Дори и да опитаме да изградим нов Сибир или нова Сахара, нищо няма да излезе. Еволюцията няма да го допусне и в своята същност това е еволюционен процес, който се ръководи от фактори едно ниво под намеренията. По същия начин животът е направил първия си магически скок от материята; по същия начин е изпълзял от морето на сушата.

И ето че отново се борим, изправени върху основите на един нов свят — този път наистина чужд. Независимо от огромните дълги глетчери, останали след гигантските наводнения през 2061, това е много сух, безводен свят: независимо от започналото образуване на атмосфера, въздухът е все още много разреден; въпреки многото опити за затопляне, средната температура е все още под точката на замръзване. Всички тези условия изключително затрудняват оцеляването на живите същества. Но животът е груб и приспособим. Той е зелената сила на наивността, която се навира насила във вселената. В десетилетието, последвало катастрофите през 2061, хората се бореха в разрушени куполи и разкъсани шатри, като закърпваха нещата как да е и се оправяха по малко. В скритите убежища работата по построяването на новото общество продължи. Навън на студената повърхност нови растения израснаха от двете страни на глетчерите и в топлите речни басейни — бавно, неумолимо, устремено.

Естествено всички генетични образци на новата ни флора и фауна са земни. Мозъците, които ги проектират, също са земни. Но теренът е марсиански. А теренът е могъщ генен инженер, който определя какво може да вирее и какво — не, който с мъка придвижва прогресивната диференциация и следователно развитието на нови форми на живот. И докато поколенията се сменят, всички членове на биосферата се развиват заедно, като се приспособяват към своя терен — един сложен колективен процес на творческо самоопределяне. Този процес, колкото и да се намесваме в хода му, си остава всъщност извън нашия контрол. Гените мутират, създанията се развиват: появява се нова биосфера, а с нея и нова ноосфера. Но понякога и съзнанията на дизайнерите се променят завинаги, заедно с всичко друго.

Това е процесът на ареоформиране.

 

 

Един ден небето се продъни. Ледени блокове се разбиха в езерото и след това започнаха да падат с глухи тупвания на плажа. Децата се разбягаха като подплашени бекаси. Ниргал изтича през дюните към селото и влезе с трясък в оранжерията, крещейки: „Небето пропадна, небето пропадна!“. Питър тичешком излезе от къщата и побягна през дюните по-бързо, отколкото Ниргал успяваше да го следва.

Когато стигнаха до плажа, видяха огромни ледени плочи, пронизали пясъка. Няколко къса сух лед съскаха в езерните води. Децата се скупчиха около Питър. Той килна глава назад, загледан в купола високо над тях.

— Да се връщаме в селото — каза Питър с неговия характерен тон „Хайде без глупости“. По пътя обратно се засмя. — „Небето пропадна!“ — изпищя той и разроши косите на Ниргал. Ниргал се изчерви. Дао и Джаки се засмяха. Замръзналият им дъх излизаше на бързи бели облачета.

Питър беше един от хората, които се изкачиха по стената на купола, за да го поправят. Той, Касей и Мишел запълзяха над селото пред погледите на всички, над плажа, а след това и над езерото, докато станаха по-малки от деца, увиснали в примките на въжетата, закачени към куките за лед. Те напръскаха с вода пукнатината в купола, тя замръзна и образува нов равен пласт, покрил сухия бял лед. Когато слязоха, заговориха за топлия свят навън. Хироко беше излязла от малката си бамбукова къщичка и бе застанала до езерото, за да гледа. Ниргал я попита:

— Ще трябва ли да се махнем оттук?

— Винаги ще трябва — каза Хироко. — Нищо на Марс няма да е вечно.

 

 

Но на Ниргал му харесваше под купола. Сутринта се събуди в собствената си кръгла бамбукова стая, високо в Яслите Кресънт, и изтича навън през заскрежените дюни при Джаки, Рейчъл, Франц и останалите ранобудници. Той видя на отсрещния бряг Хироко, която се разхождаше по плажа като балерина, плувайки над собственото си влажно отражение. Искаше му се да отиде при нея, но беше време за училище.

Децата се върнаха в селото и се струпаха в училищната стая, свалили подплатените си с пух якета и протегнали посинелите си от студ ръце към камината в очакване на днешния учител. Това можеше да бъде Доктор Робот и тогава скуката неусетно щеше да ги завладее, докато брояха проблясъците на тялото му, сякаш бяха секунди, отмервани от часовник. Можеше да бъде Добрата вещица, стара и противна, и тогава щяха да прекарат целия ден навън в строене, щастливи от работата с инструментите. Или пък можеше да бъде Лошата вещица, стара и красива, и тогава щяха да бъдат приковани към лектерните завинаги, принудени да се опитват да мислят на руски. А ако някой се засмееше или заспеше, го очакваше удар с пръчка по ръката. Лошата вещица имаше сребърна коса, яростен поглед и нос като кука, също като орлите-рибари, които живееха в боровете край езерото. Ниргал се страхуваше от нея.

Затова, също като останалите, той прикри объркването си, когато вратата на училището се отвори и се появи Лошата вещица. Но този път тя изглежда беше уморена и ги пусна навреме, въпреки че се бяха справили зле със смятането. Ниргал излезе от училището след Джаки и Дао и тримата тръгнаха покрай алеята, между Яслите Кресънт и гърба на кухнята. Дао се изпишка до стената и Джаки смъкна панталоните си, за да покаже, че и тя може. В този момент Лошата вещица излезе иззад ъгъла. Тя ги повлече по алеята, стиснала здраво Ниргал и Джаки в хищните нокти на едната си ръка и напляска Джаки в средата на площада, като в същото време крещеше бясно на момчетата: „Дръжте се по-далеч от нея, вие двамата! Тя ви е сестра!“. Докато Джаки плачеше и се опитваше, извивайки се, да си вдигне панталоните, видя, че Ниргал я гледа. Тя се опита да удари него и Мая с един яростен удар и се просна на земята, плачеща и с голо дупе.

Не беше вярно, че Джаки им е сестра. Те бяха дванадесет сансеи, тоест, трето поколение деца в Зигота, и се отнасяха един с друг като братя и сестри. Всъщност някои от тях наистина бяха такива, но не всички. Това беше смущаващо и често бе предмет на обсъждане. Джаки и Дао бяха най-възрастни, Ниргал беше с един сезон по-малък; а останалите бяха струпани сезон след тях: Рейчъл, Емили, Реул, Стив, Симуд, Нанеди, Тиу, Франо и Хюо Хсинг. Хироко беше майка на всяко едно от децата в Зигота, но не истинска майка — такава бе само на Ниргал, Дао и на още шест деца от сансеите, както и на няколко от подрастващите нисеи. Деца на богинята-майка.

Но Джаки беше дъщеря на Естер. Естер беше напуснала след едно спречкване с Касей, бащата на Джаки. Не бяха много тези, които знаеха кой е баща им. Веднъж Ниргал пълзеше по една дюна след някакъв рак, когато чу Естер и Касей. Естер плачеше, Касей крещеше: „Ако ще ме оставяш, остави ме!“. И също плачеше. Той имаше кучешки зъб от розов камък. Касей беше едно от децата на Хироко, така че Джаки беше нейна внучка. Джаки имаше дълга черна коса и можеше да тича по-бързо от всички в Зигота, освен от Питър. Ниргал можеше да бяга на по-дълги разстояния и понякога обикаляше просто за идеята три или четири пъти езерото, но Джаки беше по-бърза в спринта. Тя се смееше през цялото време. Ако някога Ниргал започнеше да се кара с нея, казваше: „Добре, чичо Ниргал“ и му се присмиваше. Беше му племенница, въпреки че бе по-възрастна от него с един сезон. Но не му беше сестра.

Вратата на училището се отвори с трясък и се появи Койота, учителят за деня. Койота пътуваше из целия свят и рядко се задържаше в Зигота. Беше чудесно, когато им преподаваше. Той ги развеждаше из селото и им намираше странни работи за вършене, като караше един от тях през цялото време да чете на глас от книги, невъзможни за разбиране, написани от отдавна мъртви философи. Бакунин, Ницше, Мао… Понятните мисли на тези хора бяха като неочаквано появили се камъчета на дълъг плаж с безсмислици. Историите, които Койота им четеше от „Одисеята“ или от Библията, бяха по-лесни за разбиране, въпреки че бяха объркани. Героите им се убиваха един друг, а Хироко казваше, че това не е хубаво. Койота се присмиваше на Хироко и често виеше от смях без видима причина, докато им четеше тези страховити приказки и им задаваше трудни въпроси за това, което бяха чули. Той се караше с тях, сякаш разбираха за какво говорят. Смущаващо беше: „Какво би направил ти? Защо би го направил?“ и всичко това, докато им обясняваше как се рециклира горивото на Рикоувъра или докато ги караше да проверяват хидравличните бутала на езерната машина за вълни. Койота ги държеше навън, докато ръцете им от сини станеха бели, а зъбите им започнеха да тракат така, че не можеха да говорят ясно.

— Вие, деца, определено измръзвате лесно — казваше той. — С изключение на Ниргал.

Ниргал се справяше добре със студа. Той познаваше с подробности всичките му многобройни етапи и не му беше неприятно. Хората, които мислеха, че студът е неприятен, не можеха да разберат, че човек е в състояние да се приспособи към него, да се спогоди с всичките му лоши последици само с малко вътрешен натиск. Ниргал беше на „ти“ и с топлината. Ако изтласкваш достатъчно усилено топлината, тогава студът се превръща просто в едно крещящо ярко покривало, в което се движиш. А най-важният ефект на студа беше стимулиращ — приискваше ти се да тичаш.

— Хей, Ниргал, колко градуса е?

— 271.

Смехът на Койота беше плашещ — животинско кудкудякане, изпълнено с всички звуци и шумове, които някой някога бе издавал. На всичкото отгоре всеки път беше различен.

— Вие, деца, живеете най-добрия живот в историята. Повечето хора са просто флуид във великата световна машина, а вие присъствате на раждането на един свят. Невероятно! Но всъщност това си е жив късмет, знаете ли, можело е да се родите в апартамент, в затвор, в бедняшкия квартал на някой испански пристанищен град, обаче ето ви тук, в Зигота — тайното сърце на Марс! Естествено сега сте тук долу, като къртици в дупките си, а лешоядите кръжат над всички и са готови да ви изядат, но не е далеч денят, когато ще се разхождате по тази планета и никакви окови не ще ви ограничават. Запомнете какво ви казвам, това е пророчество, деца мои! А между другото, вижте колко красиво е тук, като в малък леден рай.

Той замери купола с парче лед и всички запяха: „Леден рай! Леден рай! Леден рай!“, докато не се сдържаха и се разсмяха лудо.

Но същата вечер Койота каза на Хироко, като си мислеше, че никой не го чува:

— Роко, трябва да изведеш тези деца навън и да им покажеш света. Дори и да е само сред покривалото от мъгла. За Бога, тук те са като къртици в дупките си!

След това Койота отново изчезна, кой знае къде, на едно от мистериозните си пътешествия из онзи друг свят, който ги обгръщаше.

 

 

Няколко дена Хироко идваше в селището, за да им преподава. За Ниргал това бяха най-хубавите дни. Тя винаги ги водеше долу на плажа; а да ходиш до плажа с Хироко беше все едно да бъдеш докоснат от Господ. Там беше нейният свят — зеленият свят вътре в белия — и тя знаеше всичко за него.

Те седяха на дюните и гледаха птиците по брега, които цвърчаха и се плъзгаха така, сякаш атакуваха постоянно плажа. Чайките се рееха над тях, а Хироко им задаваше въпроси. Очите й примигваха щастливо. Тя живееше до езерото с малка групичка приятели — Ивао, Рая, Джийн, Евгения — в малка бамбукова къщичка на дюните. Хироко прекарваше доста време в посещения на други укрити убежища около Южния полюс. Затова винаги трябваше да я запознават с новините от селото. Тя беше крехка жена, доста висока за исей, изящна като птиците по брега в роклята и в движенията си. Естествено Хироко беше стара, невъзможно древна като всички исеи… но имаше нещо в поведението й, което я караше да изглежда по-млада дори и от Питър и Касей — всъщност малко по-възрастна от децата — и сякаш всичко в света й се струваше ново, предстоеше й занапред и тепърва щеше да разцъфне във всичките си цветове.

— Вижте черупката на тази мида. Пъстра спирала, която се извива напред до безкрайност. Това е образът на нашата вселена. Има една постоянна тенденция да се върви все по-нататък. Такъв е стремежът и на разума — да се развива в нови и нови сложни форми. Един вид свещена зелена сила, която ние наричаме „viriditas“[1] — силата, която ръководи целия космос. Живота. — Хироко размаха ръка като танцьор. — И понеже сме живи, казваме, че и вселената е жива, а ние сме нейното съзнание. Изправяме се в космоса, виждаме хилядите му десени и шарки и тази красота ни поразява. Това чувство е най-важното нещо в цялата вселена — нейната кулминация, сякаш наблюдаваш разцъфнал за пръв път цвят във влажна утрин. Това е свято чувство и нашата задача на този свят се състои в това, да правим всичко, което е по силите ни, за да го отгледаме. Един от начините е да разпространяваме живота навсякъде. Да подкрепяме съществуването му там, където го е нямало преди, като тук, на Марс.

За нея това беше върховен акт на любов. Когато говореше, децата, макар и да не разбираха всичко, можеха да почувстват любовта й. А Ниргал беше щастлив, просто докато я гледаше.

И една сутрин Хироко върна погледа. Той разпозна изражението й — то беше подобно на неговото, можеше да го почувства в мускулите си. Значи и Ниргал я правеше щастлива! Това беше опияняващо.

Той я хвана за ръка и тръгнаха да се разхождат по плажа.

— В някои случаи е обикновена екология — каза тя, когато коленичиха, за да разгледат черупката на някаква мида. — Живите видове са малко и хранителните вериги са къси. Но затова пък са богати. — Тя провери температурата на водата в езерото с ръка. — Виждаш ли мъглата? Водата днес ще бъде топла.

Ниргал се наведе, за да докосне една вълна.

— 275 и малко отгоре.

— Толкова си сигурен.

— Винаги мога да кажа точно.

— Я виж дали имам треска?

Той се протегна и докосна врата й.

— Не, студена си.

— Вярно е. Винаги съм с половин градус по-ниско. Влад и Урсула не могат да разберат защо.

— Защото си щастлива.

Хироко се усмихна. Сега изглеждаше също като Джаки — лицето й бе обляно от радост.

— Обичам те, Ниргал.

Момчето почувства как се затопля, сякаш вътре в него имаше камина. Половин градус най-малко.

— И аз те обичам.

Тръгнаха по плажа ръка за ръка, следвайки тихо бекасите.

 

 

Когато Койота се завърна, Хироко му каза:

— Добре. Нека изведем децата навън.

И така на следващата сутрин Хироко, Койота и Питър ги поведоха през шлюзовете надолу по дългия бял тунел, който свързваше купола с външния свят. В срещуположния му край се намираше хангарът, а под него беше галерията, изсечена в надвисналия лед. В миналото те бяха тичали из галерията с Питър, бяха гледали през малките поляризирани прозорци заледения пясък и розовото небе и се бяха опитвали да различат огромната стена, върху която стояха — южната полярна шапка, дъното на света, където живееха, за да избягнат хората, които биха ги пъхнали в затвора.

Затова винаги оставаха вътре в галерията. Но днес влязоха в шлюзовете на хангара и се екипираха с прилепнали еластични комбинезони, тежки ботуши, дебели ръкавици и най-накрая — шлемове с прозрачни прозорчета отпред. После се струпаха безмълвно заедно и възрастните ги вкараха в шлюза. Чу се съскащ шум и външната врата се отвори. Децата внимателно излязоха навън, като се блъскаха едно в друго.

Беше толкова ярко, че едвам виждаха. Намираха се сред завихрена бяла мъгла. Повърхността на земята беше покрита със сложно заплетени ледени цветя, всичките проблясващи, окъпани от светлина. Ниргал бе хванал Хироко и Койота за ръце. Двамата го бутнаха напред и пуснаха ръцете му. Той залитна под яростната атака на белия блясък.

— Това е куполът на мъглата — прозвуча гласът на Хироко в интеркома му. — Задържа се цяла зима. Но сега сме Ls 205, пролетно време, когато зелената сила преминава най-властно през света, подхранвана от слънчевата светлина. Виж я!

Ниргал и без това виждаше само нея: бяла преливаща огнена топка. Внезапно през топката премина слънчев лъч, който я превърна в капчици цвят. Замръзналият пясък стана на натрошен магнезий, а ледените цветя — на нажежени до бяло скъпоценни камъни. Вятърът задуха от неговата страна и разкъса мъглата; в нея се появиха празни места, през които някъде отдалеч надникна земята. Това го накара да залитне. Огромно! Толкова огромно! Всичко беше толкова огромно!

 

 

След около година Ниргал и другите деца започнаха да прекарват дните със Сакс за учител. Той заставаше пред черната дъска, думите му излизаха студени и неемоционални като от вътрешността на компютър, а те въртяха очи и правеха физиономии зад гърба му, докато Сакс скучно и монотонно разказваше за парциалните налагания на червените лъчи. После някой от тях виждаше пролуката и започваше играта. Например, Сакс казваше нещо от рода на „При нетрепереща термогенеза тялото произвежда топлина, използвайки маловажните цикли“. Едно от децата вдигаше ръка и питаше:

— Но защо, Сакс?

— Ами, тялото създава топлина, без да използва толкова много енергия, колкото отива за треперене — отговаряше той. — Протеините в мускулите се съкращават, но вместо да се захванат, те просто се приплъзват един над друг. Това създава топлина.

— Но как?

Сакс започваше да примигва толкова бързо, че те едва не експлодираха, докато го гледаха.

— Ами, аминокиселините в протеините имат разкъсани ковалентни връзки и разкъсванията освобождават това, което се нарича енергия от дисоциацията на връзките.

— Но защо?

Още по-бързо примигване:

— Ами, въпрос на физика… — и енергично се хващаше да чертае диаграми на дъската. — Ковалентните връзки се образуват, когато две атомни орбити се слеят в една, заемана от електроните и на двата атома. Разрушаването на връзките освобождава от 30 до 100 килокалории съхранена енергия.

Няколко деца в хор:

— Но как?

Това го караше да навлиза в дебрите на субатомната физика, а там поредицата „защо?“ — „защото…“ можеше да продължи половин час, без Сакс да каже и едно понятно нещо. В един момент усещаха, че са близо до края на играта и…

— Но защо???

— Ами — очите му се кръстосваха, сякаш се опитваше да погледне назад, — атомите се стремят да достигнат стабилно количество електрони, затова понякога, когато има нужда, те си обменят електрони.

— Но защо?

Сега Сакс изглеждаше като хванат в капан.

— Това е един от начините, по който атомите се свързват.

— Но ЗАЩО?

Свиване на рамене:

— Така действат атомните сили. Това е начинът, по който всичко е започнало…

И те изкрещяваха:

— От Големия взрив.

 

 

Една сутрин Ниргал остана след училище, мислейки си за Сакс. Когато в стаята останаха само двамата, той го попита:

— Защо не обичаш да не знаеш нещо?

Сакс се намръщи. След дълга пауза бавно каза:

— Опитвам се да разбера. Виждаш ли, винаги обръщам внимание на нещата. Толкова внимание, колкото мога. Съсредоточавам се върху особеностите на всеки един момент. И искам да разбера защо това се случва по начина, по който се случва. Просто съм любопитен. И мисля, че всичко, което се случва на този свят, си има своя собствена причина. Всичко. Значи би трябвало да сме в състояние да разнищим тези причини. А когато не можем… ами, просто не обичам това. Направо се вбесявам. Понякога го наричам… — той хвърли срамежлив поглед към Ниргал и младежът разбра, че Сакс никога не е говорил за това пред някой друг. — Наричам го Великото необяснимо.

Ниргал изведнъж видя: Сакс беше бял свят. Бял свят вътре в зеления — обратно на зеления свят вътре в белия, както бе при Хироко. Двамата с нея чувстваха противоположни неща. Когато Хироко се сблъскаше с нещо тайнствено, тя веднага изпитваше силна любов към него и се чувстваше щастлива. Това бе въпрос на viriditas. А щом Сакс се сблъскаше с нещо тайнствено, за него то веднага се превръщаше във Великото необяснимо — нещо опасно и страшно. С други думи, Сакс се интересуваше от истината, а Хироко — от реалността. Или може би имаше друг начин за изразяване на това… По-добре беше да се каже, че Сакс обичаше белия свят, а Хироко — зеления, и толкова.

— Ами да! — възкликна Мишел, когато Ниргал сподели с него това свое наблюдение. — Много добре, Ниргал. Проницателен си. Според древната ни терминология зеленото и бялото могат да бъдат наречени Мистика и Учения. Но ако питаш мен, това, което ни трябва на нас, е комбинацията и от двамата на име Алхимика.

Зелено и бяло.

 

 

Следобед децата бяха свободни да правят каквото си искат. Понякога те оставаха при учителя си за деня, но по-често се надбягваха по плажа или си играеха в селото, което лежеше сгушено между скупчените ниски хълмове, на половината път между езерото и входа на тунела. Те се катереха по витите стълби на големите бамбукови къщи върху дърветата и си играеха на криеница между струпаните стаи, филизите на дърветата и висящите мостове, които ги свързваха. Бамбуковите общи спални бяха разположени във формата на полумесец, обхващащ по-голямата част от селото. Къщите се състояха от пет или шест сегмента с една стая, които леко се стесняваха с изкачването нагоре. Всяко едно от децата имаше отделна стая в най-горните сегменти на къщите — широки пет-шест стъпки, с големи прозорци, подобни на кулите в замъците от приказките, които бяха слушали. Под тях, в средните сегменти, живееха възрастните — понякога по двойки, но най-често сами. Най-долните сегменти служеха за всекидневни. От прозорците на стаите се откриваше гледка към покривите на къщите, събрани накуп сред хълмовете, оранжериите и останалите постройки, подобни на миди в езерните плитчини.

Под купола винаги беше студено, но светлината постоянно се променяше. През лятото куполът пламтеше в синкавобяло през цялото време и късове осветен въздух прорязваха сенчестото небе. През зимата пък беше тъмно и куполът блестеше с отразената от лампите жълта светлина. През пролетта следобедната светлина ставаше сива и призрачна. Децата се лутаха по пътя към къщи като объркани чайки, а щом стигнеха в селото, веднага се насочваха към обществената баня. Там, в онази дълга постройка зад кухнята, те се събличаха, скачаха в изпускащия пара басейн и започваха да се приплъзват покрай плочките на дъното, усещайки как топлината полека-лека се завръща в ръцете, краката и лицата им, докато се плискат игриво около киснещите в басейна старци с костенуркови лица и изкривени космати тела.

След този топъл и горещ един час те се обличаха и хукваха към кухнята, редяха се на опашки и подаваха чиниите си, за да им ги напълнят. После сядаха зад дългите маси и се разпръсваха сред възрастните. В Зигота официално живееха 124 постоянни жители, но по всяко време обикновено човек можеше да преброи около двеста души. Щом всички седнеха, вземаха каните с вода, наливаха си един на друг и се нахвърляха върху горещата храна с жар — картофи, царевични питки, макарони, хляб, стотици най-различни видове зеленчуци, риба или пиле. След ядене възрастните обикновено говореха за реколтата, за Рикоувъра (стария, но изключително важен ядрен реактор, който много ценяха) или за Земята. През това време децата почистваха масите, свиреха около час и после играеха, докато най-накрая всеки не започнеше лека-полека да заспива.

 

 

Един ден, точно преди вечеря, пристигна малка група от 22 души отнякъде около полярната шапка. Техният купол бе загубил екосистемата си заради нещо, което Хироко нарече „спираловидна комплексна липса на равновесие“. Успелите да се спасят бяха избягали и сега се нуждаеха от подслон.

Хироко ги настани в три от новопостроените къщи, като ги накара да довършат стаите и да изградят нова оранжерия в края на алеята. Беше очевидно, че в Зигота не се отглежда толкова храна, от колкото сега се нуждаеха. Децата ядяха скромно, по примера на възрастните.

— Трябвало е да нарекат това място Гамета[2] — със зла усмивка каза Койота на Хироко, когато се върна за пореден път.

Тя само махна с ръка, за да го изпъди. Но може би тази тревога стана причина Хироко да се отдалечи от децата. Тя вече по цял ден работеше в оранжериите и все по-рядко идваше да преподава.

— На нея изобщо не й пука за нас — каза сърдито Дао един следобед, докато се разхождаха по плажа. — Но тя всъщност не ни е майка.

Той ги поведе към лабораториите и щом влязоха вътре, посочи към редицата кръгли магнезиеви резервоари — нещо от рода на хладилници.

— Ето това са нашите майки. Тук сме израснали. Касей ми каза за това и аз питах Хироко. Да, истина е. Ние сме ектогени. Ние не сме родени, ние сме отгледани.

Дао хвърли поглед, пълен с триумф, към изплашената си, вцепенена малка групичка. След това удари Ниргал с всичка сила и го просна в средата на лабораторията.

— Ние нямаме родители — заяви той и излезе.

 

 

Неочакваните посетители предизвикаха необичайно голям шум. Много хора останаха будни през първата нощ от посещението, говореха си и научаваха всички новини, които можеха, от останалите свързани в мрежа убежища в Южната полярна област. Ниргал имаше една карта, на която с червени точки бяха отбелязани всичките тридесет и четири. А Надя и Хироко се досещаха, че съществуват и още, обединени в други мрежи на север или пък напълно изолирани. Но понеже всичките пазеха радиомълчание, нямаше как да се убедят в това. Затова новините винаги бяха от първостепенна важност — най-ценното нещо, което посетителите притежаваха, дори и да пристигнеха отрупани с подаръци (както обикновено правеха).

По време на тези посещения Ниргал усърдно слушаше продължаващите цяла нощ оживени разговори. Той интуитивно чувстваше, че не разбира законите на света; за него беше необяснимо поведението на хората. Естествено ясен му беше основният факт от ситуацията — че имаше две страни, които спореха помежду си коя от тях да управлява Марс, че Зигота бе лидер на дясната страна и че евентуално ареофанията ще триумфира. Беше ужасяващо чувство — да бъдеш замесен в тази борба, да си важна част от самата история. Това често го оставяше без сън и Ниргал се въртеше в леглото си, а мозъкът му се изпълваше с видения на всичко онова, което лично той би могъл да допринесе в тази велика драма, която оставяше Джаки и всички останали в Зигота без дъх от изумление.

Понякога в желанието си да научи повече Ниргал дори подслушваше: лягаше на кушетката в ъгъла и се взираше в тавана, тананикаше си или се преструваше, че чете. Доста често хората в стаята не разбираха, че той в действителност слуша, и понякога дори си говореха за децата в Зигота (всъщност това ставаше най-вече тогава, когато той се спотайваше някъде в залата):

— Забеляза ли, че повечето от тях са левичари?

— Хироко бърникаше из тези гени, заклевам се!

— Тя казва, че не е.

— Те вече са високи почти колкото мен.

— Това е от гравитацията. Искам да кажа, че като гледам Питър и останалите нисеи… Те са родени тук и повечето са високи. Но левичарството… Трябва да е генетично.

— Веднъж чух от нея, че имало просто трансгенетично[3] вмъкване, което ще увеличи размера на corpus callosum. Може би е сбъркала и е постигнала страничен ефект, тоест, левичарството.

— Кой знае. Мисля си, че дори и самата Хироко е озадачена.

— Не мога да повярвам, че е бърникала в хромозомите на мозъчното развитие!

— Те са ектогени[4], не забравяй това. И достъпът е по-лесен.

— Чувам, че плътността на костите им е малка.

— Вярно е. На Земята сигурно биха имали неприятности.

— Това пак е от гравитацията. Всъщност проблемът важи за всички ни.

— На мен се оплачи… Счупих си ръката, докато размахвах тенис-ракетата си.

— Гигантски хора-птици, които на всичкото отгоре са и левичари. Като ги гледам как тичат по дюните, очаквам, че всеки момент ще литнат.

Тази нощ Ниргал (както обикновено) спа лошо. Ектогени, трансгенетичности… Всичко това го караше да се чувства странно. Бяло и зелено, извити в двойната си спирала… Той се мята с часове, докато се чудеше какво означава това вълнение, което се въртеше в съзнанието му и дори какво би трябвало да чувства.

Най-накрая успя да заспи изтощен. И сънува. Преди винаги бе сънувал Зигота, но сега сънува, че лети във въздуха, над повърхността на Марс. Обширни червени каньони прорязваха земята, вулкани се издигаха до него на невъобразими висоти… Но над него имаше нещо, нещо много по-голямо и по-бързо от него, с крила, които шумно плющяха, докато създанието засенчваше слънцето с огромните си хищни нокти, протегнати силно напред. Ниргал насочи пръсти към летящото създание и от тях изскочиха мълнии, които накараха нещото да кривне встрани. То се изкачи нагоре и се приготви за следващата си атака. Когато Ниргал с мъка се събуди, пръстите му пулсираха, а сърцето му туптеше точно като машината за вълни: ту-туп, ту-туп, ту-туп…

 

 

На следващата сутрин машината за вълни работеше доста добре, както отбеляза Джаки. Те си играеха на брега и мислеха, че са преценили правилно големите вълни, но след това една наистина голяма се извиси над ледения филигран, перна Ниргал през коленете и го засмука към вътрешността. Той започна да се бори, задъхвайки се без въздух, докато се премяташе в леденостудената вода. След това се изтърколи тежко под напора на следващата вълна.

Джаки го сграбчи за ръката и косата и го издърпа на брега до себе си. Дао им помогна да се изправят на крака, като постоянно викаше: „Добре ли сте добре ли сте добре ли сте?“. Правилото гласеше, че ако някой падне във водата, веднага трябва да тичат към селото с всички сили. Затова Ниргал и Джаки скочиха на крака и хукнаха през дюните, като оставиха другите да се влачат далеч зад тях. Вятърът ги пронизваше до кости. Те се упътиха направо към банята, влязоха с гръм и трясък и с треперещи ръце се съблякоха с помощта на Надя, Сакс, Мишел и Рая.

Докато ги избутваха в плиткия басейн на голямата обща къпалня, Ниргал се сети за съня си и извика:

— Я почакайте малко.

Останалите спряха смутени. Ниргал затвори очи, задържа дъха си и сграбчи студената ръка на Джаки. Пред очите му изплува гледката на самия него, плуващ в небето насън. Топлина от пръстите. Белият свят вътре в зеления.

Той потърси онази точка в средата на тялото си, която оставаше топла дори тогава, когато той самият умираше от студ. Докато беше жив, тя щеше да е там. Щом я откри, изтика я навън през плътта си с всички сили. Трудно му беше, но можеше да усети ефекта — топлината, която се разливаше по ребрата му като огън, надолу по ръцете му, надолу по краката му, по дланите, по стъпалата… Лявата му ръка се бе вкопчила в Джаки. Той хвърли бегъл поглед към голото й тяло и към настръхналата й кожа, концентрира се и се опита да й препрати малко топлина. Сега тя трепереше по-леко и не от студ.

— Ти си топъл! — възкликна Джаки.

— Почувствай го — каза й той. За няколко секунди те останаха облегнати един на друг. След това тя с уплашен поглед се отдръпна и пристъпи към басейна. Ниргал остана встрани, докато треперенето му не спря напълно.

— Не може да бъде — обади се Надя. — Трябва да е някакво метаболично изгаряне. Чувала съм за това, но никога не съм виждала подобно нещо!

— Знаеш ли как точно го правиш? — попита Сакс. Надя, Мишел, Рая и той се бяха втренчили любопитно в Ниргал. Никак не му се искаше да посреща погледите им. Той само поклати отрицателно глава и седна на бетонния парапет на басейна. Внезапно се почувства крайно изтощен. Потопи краката си във водата, която бе като течен пламък. Риба във водата, свободно изкачване, въздухът, огънят отвътре, бяло в зеленото, алхимия, да се рееш с орлите… мълнии от пръстите му!!!

 

 

Хората го гледаха. Дори и тези от Зигота му хвърляха коси погледи, когато се засмееше или кажеше нещо необичайно. Те си мислеха, че не ги вижда. Най-лесното бе да се престори, че не ги забелязва. Трудното бе със случайните посетители, които бяха далеч по-прями.

— О, ти ли си Ниргал! — му бе казала веднъж една ниска червенокоса жена. — Чух, че си бил много умен.

Ниргал, който постоянно изпитваше големи трудности с разбирането на тези хора, се изчерви и поклати глава. През това време жената най-спокойно го оглеждаше. Тя взе решение, усмихна се и поклати глава.

— Радвам се, че се запознахме.

Един ден, докато бяха петимата, Джаки донесе някакъв стар лектерн в училище. Този ден учител им беше Мая. Джаки пренебрегна погледа й и показа лектерна на останалите.

— Това е изкуственият интелект на моя дядо. В паметта му има записани много неща, изречени от него. Касей ми го даде.

Касей бе напуснал Зигота и се бе преместил в едно от другите убежища. Но не в това, в което живееше Естер.

Джаки включи лектерна.

— Полин, пусни нещо, което е казал дядо ми.

— Е, ето ни и нас — изрече мъжки глас.

— Не, пусни нещо по-различно. Нещо, което е казал за скритата колония.

Мъжкият глас заговори:

— Скритата колония все още би трябвало да контактува със заселниците. Има прекалено много неща, които те едва ли могат да произвеждат, докато се крият. Уранови пръчки за ядрените реактори, например. Те ги замаскират доста добре, но може да се проследи изчезването им.

Гласът спря. Мая нареди на Джаки да изключи лектерна и започна да им преподава урок по история — събитията през XIX век, разказани на руски с толкова къси и насечени изречения, че чак гласът й трепереше.

Ниргал я гледаше и си спомняше как я наричаха Лошата вещица. Един път беше ужасна, а друг път — направо добра. Това бе доста странно. Ниргал обичаше да наблюдава хората от Зигота и да се поставя мислено на тяхно място. Можеше да чете по лицата им, както различаваше и единия цвят вътре в другия. Беше нещо като дарба от рода на съвсем точното усещане за температура. Само че… Само че не можеше да разбере Мая.

 

 

През зимата направиха експедиция до повърхността на близкия кратер — там, където Надя строеше заслон — и до мрачните, отрупани с ледени кристалчета дюни зад него. Но щом мъглата се вдигнеше, те трябваше да си останат под купола или най-много да ходят до галерията-прозорец, където не можеха да бъдат видени отгоре. Никой не бе сигурен дали ги наблюдават от космоса или не, но предпочитаха да не рискуват. Поне така казваха исеите. Питър често отсъстваше и именно пътуванията му го бяха навели на мисълта, че преследването на скритите колонии е прекратено. Пък и така или иначе това преследване бе напълно безсмислено.

— Видях колонии на съпротивата, които изобщо не се крият. На всичкото отгоре има сума ти шумове — топлинни, визуални, дори и радиоефирни. Не биха могли да проверяват всички сигнали, които получават.

Но Сакс каза само:

— Алгоритмичните поискови програми са много ефективни.

Затова Мая настояваше да се крият, да усъвършенстват електрониката си и да изпращат цялата си излишна топлина долу в центъра на полярната шапка. Хироко бе на едно мнение с нея по този въпрос. И така, всички отстъпиха.

— За нас е различно — обясни Мая на Питър с нещастен вид.

Съществува един мохол, каза им Сакс една сутрин в училище, на около двеста километра на северозапад. Облакът, който понякога виждаха в тази посока, бе димът му — в някои дни абсолютно спокоен, а в други се носеше на изток на рехави парцали. Когато Койота се завърна от последното си пътешествие, на вечеря го попитаха дали е отишъл дотам. Да, бил отишъл дотам, основата на мохола прониквала едва ли не чак до самия център на Марс и дъното му не било нищо друго, освен разтопена огнена лава.

— Не е вярно — каза Мая презрително. — Те достигат само до 10–15 км дълбочина и дъната им са твърда скала.

Скала, само че гореща — намеси се Хироко. — И съм чувала, че достигат и до двадесет километра.

— С други думи, не ни вършат работа — оплака се Мая. — Не си ли мислиш понякога, че сме само едни паразити, които живеят на гърба на заселниците? Твоята viriditas не би изтраяла много без тяхното инженерство.

— Това не е паразитизъм, а по-скоро симбиоза — отвърна Хироко спокойно и се втренчи в Мая. Най-накрая Мая се предаде и си тръгна. Хироко бе единствената, която печелеше двубоите с погледи с Мая.

 

 

Една сутрин Ниргал отиде на училище, влезе в съблекалнята и завари там Джаки и Дао. Когато отвори вратата, и двамата подскочиха. Докато си събличаше палтото и отиваше към класната стая, той разбра, че са се целували.

След училище отиде до езерото и започна да обикаля около него в синьо-белите проблясъци на летния следобед, гледаше как машината за вълни пулсира и създава някакво туптящо усещане в гърдите му. Болката се носеше из него като мъртво вълнение над водата. Не можеше да направи нищо, въпреки че беше смешно и той го знаеше. Доста целувки си бяха разменили онези дни в банята, докато се плискаха и гъделичкаха. Момичетата се целуваха една с друга и казваха, че това било „тренировъчно целуване“ и не се смята. Понякога прилагаха наученото върху момчетата. Много пъти го бяха целували — и Рейчъл, и Емили, и Тиу, и Нанеди… Но извън банята, сякаш за да се опитат да сдържат тези летливи страсти, всички се държаха строго формално един с друг. Момичетата се събираха на групи и играеха по-често помежду си, отколкото с момчетата. Така че целуването в гардеробната бе нещо по-сериозно, а израженията, които Ниргал видя по лицата на Джаки и Дао, бяха доста надменни — сякаш знаеха нещо, което за него бе тайна. И наистина си беше така. Именно това го нарани — че бе отхвърлен и че го съзнаваше.

Още повече, че той не беше толкова необразован; сигурен беше, че те понякога лягат един до друг и се докарват взаимно до оргазъм. Те бяха любовници — погледите им го издаваха. Неговата засмяна красива Джаки вече не беше негова. Всъщност никога не бе била.

 

 

Следващите нощи Ниргал спа зле. Стаята на Джаки бе в къщата срещу неговата, а тази на Дао — през две къщи в противоположната посока. Всяко проскърцване на висящите мостове му звучеше като шум от стъпки. Понякога прозорецът на Джаки просветваше с мъждукаща оранжева светлина. И вместо да стои в стаята си и да се измъчва, той започна всяка вечер да остава до късно в другите стаи, където четеше или подслушваше възрастните.

Така че той бе там, когато започнаха да говорят за болестта на Симон. Симон беше бащата на Питър — тих човек, който обикновено вечно пътуваше нанякъде с майката на Питър, Ан. Сега ставаше ясно, че е болен от нещо, което възрастните наричаха устойчива левкемия. Ниргал се прибра в стаята си, включи лектерна и провери на „Левкемия“. От резюмето в началото на статията разбра, че това е болест с възможност за летален изход, която сега се поддава на лечение. Възможност за летален изход — направо ужасяваща идея! Той се въртя в леглото си цяла нощ, тормозен от сънища чак до зазоряване. Растенията умират, животните умират, но не и хората. Но нали и хората бяха животни…

На следващата нощ отново остана с възрастните. Влад и Урсула му обясниха, че Симон може да бъде излекуван с трансплантация на костен мозък и че той също като Ниргал има много рядка кръвна група. Нито Ан, нито Питър имаха такава, нито пък някой от братята или сестрите на Ниргал. Само той и Симон. Двама души във всичките убежища. Кръвната им група се срещаше едно на един милион. Попитаха го дали ще дари малко от своя костен мозък.

Хироко бе там, в общите стаи, и го наблюдаваше. Тя рядко прекарваше вечерите си в селото. Ниргал не трябваше да я гледа, за да разбере какво си мисли. Хироко винаги казваше, че са създадени, за да дават. А това щеше да бъде извънредно ценен подарък. Акт на чистата свещена зелена сила.

— Естествено — каза той, щастлив от предоставената му възможност.

 

 

Болницата беше следващата постройка след банята и училището. Бе доста по-малка от училището и имаше пет легла. На едното от тях сложиха Симон, а на другото — Ниргал.

Старецът му се усмихна. Не изглеждаше болен — просто възрастен. Всъщност изглеждаше досущ като останалите старци. Той рядко говореше много. Дори и сега каза само:

— Благодаря ти, Ниргал.

Влад и Урсула сложиха обезболяваща инжекция в ръката на Ниргал.

— Всъщност не е необходимо да извършим и двете операции по едно и също време, но идеята да сте двамата заедно не е лоша. Ако сте приятели, лечението може да се окаже по-успешно.

И така те станаха приятели. След училище Ниргал отиваше в болницата, Симон бавно излизаше през вратата и отиваха да се разхождат по пътечката към плажа. Питър се бе прибрал в Зигота за по-дълго и доста дни прекарваше с тях. От време на време дори и Ан прекъсваше постоянните си пътувания, за да дойде при тях. Питър и Ниргал се надбягваха наоколо, играеха си на гоненица или на криеница, докато Ан и Симон се разхождаха ръка за ръка.

Ала Симон бе все още слаб и отслабваше с всеки изминал ден. Трудно бе да не се забележи и едно определено нравствено отпадане. Ниргал никога не се бе разболявал и сега намираше идеята за отвратителна. Това можеше да се случва само на старите. Но дори и те, както се предполагаше, трябваше да бъдат предпазени от това — подлагаха ги на геронтологична терапия и те не умираха. Само растенията и животните умират. Но нали и хората са животни… Да, но бяха измислили терапията…

В училище Ниргал се мъчеше да се концентрира, но цената, която плащаше, бе твърде висока. По обяд, когато заниманията свършваха, той вече бе толкова изморен, че нямаше сили за каквато и да е работа следобяд. След известно време го помолиха да дари още малко костен мозък за Симон, който през това време лежеше безмълвен и смутен в болницата, а очите му сякаш се извиняваха. Ниргал се насили да се усмихне и стисна тънката като бамбук ръка на стареца.

— Всичко е наред — каза той окуражаващо и легна. Беше почти сигурен, че Симон прави нещо не както трябва. Или беше слаб, или мързелив, или просто искаше да бъде болен. Нямаше как да си го обясни по друг начин. В плътта на ръката му се заби игла и я направи безчувствена. Забодоха интравенозната игла в опакото на дланта му и след малко и тя стана безчувствена. Ниргал се отпусна в леглото и се опита целият да стане безчувствен. Част от него усещаше голямата игла, която взимаше костен мозък, чувстваше натиска й върху костта в горната част на ръката му. Болка нямаше. Дори не усещаше плътта си, само натиска върху костта. След това и той намаля. Разбра, че иглата е проникнала в меката вътрешност на костта.

Този път обаче и трансплантацията не помогна. Симон остана за по-продължително време в болницата. Ниргал от време на време го посещаваше. Но ръката го болеше и спеше лошо. Въртеше се през нощта в леглото си и се събуждаше разгорещен, потен и изплашен без видима причина. След това една нощ Хироко го събуди от дълбокия му сън и го заведе в болницата. Той зашеметено се опираше на нея, като все още не можеше да се събуди напълно. Хироко беше безразлична както винаги, но бе преметнала ръка през раменете му и го подкрепяше с изненадваща сила.

Спалнята на болницата бе яркоосветена. Симон лежеше, отпуснал глава върху възглавницата. Кожата му бе посивяла и восъчнобледа. Изглеждаше като хилядагодишна мумия.

Той с усилие извърна глава и забеляза Ниргал. Тъмните му очи заизследваха лицето на младежа с жаден поглед, сякаш търсеха начин как да погледнат навътре в него… начин как да преминат през него. Ниргал потрепери и посрещна мрачния проницателен поглед, като мислеше: „Добре де. Ела в мен. Направи го, щом искаш. Направи го“.

Но път през него нямаше. И двамата го разбраха. И двамата се отпуснаха. Лека усмивка премина по лицето на Симон.

— Бъди добър — прошепна той за последно. Хироко изведе Ниргал от болницата и го върна в стаята му. Той заспа дълбоко. Същата нощ по някое време Симон умря.

 

 

В нощта след погребението Ниргал изобщо не можа да заспи. Той продължаваше да чувства проникването на иглата и си представяше, че е възможно в системата да има някакъв род обратна връзка. Тогава и той вече беше заразен. Или пък може би се бе заразил просто от едно докосване, кой знае? Или дори от последния поглед на Симон! С други думи, вече беше болен и никой не можеше да му помогне. Той щеше да умре. Да се парализира, да не може да говори, просто да спре и да си отиде. Това беше смъртта.

Сърцето му се разтуптя, по кожата му изби пот и Ниргал изкрещя от страх. Това не можеше да се избегне; беше ужасно. Ужасно, без значение кога щеше да се случи. Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги. Тогава имаше ли смисъл въобще да живеят? Беше прекалено странно и прекалено ужасно. Той продължи да трепери цялата дълга нощ. Съзнанието му объркано се въртеше около страха от смъртта.

 

 

След това му бе много трудно да се съсредоточи върху каквото и да било. Чувстваше се така, сякаш бе на разстояние от всичко, сякаш се бе потопил дълбоко в белия свят и дори не можеше да докосне зеления.

Хироко забеляза тревогите му и му предложи да придружи Койота при поредното му пътешествие. Ниргал беше направо шокиран от идеята, понеже никога не се бе отдалечавал от Зигота, освен по време на кратките разходки. Но Хироко настоя. Каза, че вече е на седем години и почти е станал мъж. Време бе да види малко и от външния свят.

След няколко седмици Койота се появи. Когато тръгна, този път до него в мястото на втория пилот в екипирания за скален преход ровър седеше Ниргал. Те потеглиха с постоянна скорост на север.

Дълго време пътуваха в тишина, въпреки че мълчанието на Койота бе доста по-различно от това на Симон. Той постоянно хъмкаше, мърмореше си, диктуваше с нисък монотонен глас на своя лектерн на език, който наподобяваше английски, но беше неразбираем. Ниргал се опита да се концентрира върху ограничената гледка през прозореца, като се чувстваше странно срамежлив. Изведнъж Койота попита:

— Кой е баща ти?

— Не знам. Знам само, че Хироко ми е майка.

Койота изсумтя.

— Ако питаш мен, Хироко прекалява с матриархалните си порядки.

— Казвал ли си й го някога?

— Естествено, само че тя ме чува само тогава, когато й изнася. — Той се изхили. — Кой ли не го прави, а?

Ниргал кимна, като неволно се усмихна, въпреки опита си да остане безстрастен.

— Искаш ли да разбереш кой е баща ти?

— Естествено. — Всъщност не бе много сигурен. Идеята за баща не означаваше чак толкова много за него. Освен това се страхуваше да не се окаже, че баща му е бил Симон. Все пак Питър му беше като по-голям брат.

— Във Вишняк имат апаратура. Бихме могли да опитаме, ако искаш. — Койота поклати глава. — Хироко е много странна. Когато я срещнах, човек никога не би се досетил какво би последвало. Естествено, тогава бяхме млади — почти толкова, колкото си и ти сега, въпреки че сигурно ти е трудно да повярваш.

Така си и беше.

— Когато я срещнах за първи път, тя бе просто една студентка по еко-инженерство, умна като професор и секси като котка. Изобщо не приличаше на богиня-майка на света и тям подобни. Но полека-лека взе да чете книги, различни от нейните технически справочници и оттам започна цялата бъркотия. Когато дойде на Марс, вече беше откачила. Всъщност аз не възразявам, защото съм тук именно благодарение на това. Но Хироко, о, Боже! Тя беше убедена, че цялата човешка история е тръгнала по грешен път още от самото начало. В зората на цивилизацията, разказваше ми често напълно сериозно, имало две държави — Крит и Шумерия. Крит бил мирна занаятчийска държава, управлявана от жени и пълна с красота и изкуства. С други думи казано, това била една утопия, където мъжете били акробати, които денем яздели биволи, а нощем — жените си. Жените забременявали, мъжете ги боготворели и всички били щастливи. Звучи добре, като се изключат може би биволите. От друга страна, Шумерия била управлявана от мъже, които изобретили войната и завоювали всичко, което им се изпречело пред очите, тоест, дали началото на всички робски империи, дошли след тях. И (казваше на това място Хироко) никой не знае какво би станало, ако тези две държави си бяха оспорили правото да управляват света, понеже един изригнал вулкан изпратил Крит на оня свят и управлението преминало в ръцете на Шумерия. И до ден-днешен си е в тях. Само ако онзи вулкан бил изригнал в Шумерия, казваше тя, всичко би било по-различно. И може да е била права. Защото едва ли е възможно историята да стане още по-черна.

Ниргал бе много изненадан от тази характеристика.

— Но сега — осмели се да вметне той, — ние започваме отначало.

— Правилно, момчето ми! Ние сме приматите на една непозната цивилизация и живеем в нашия собствен техно-минойски матриархат. Ха! На мен това ми харесва. Струва ми се, че властта, която нашите жени имат, никога не е била чак толкова вълнуваща, че да се захванат сериозно с нея. Властта е половината от робството — спомняш ли си онези неща, които ви карах да четете? Господарят и робът мъкнат ярема на робството заедно. Анархията — ето кое е единствената истинска свобода. Е, всъщност каквото и да правят жените, май в крайна сметка ще се обърне против тях самите. Ако са само добитък за мъжете, ще работят до дупка. Но ако са наши кралици и богини, ще работят, и то дори още повече, понеже ще трябва да вършат както работата на добитъка, така и работата на учените. Няма начин! Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.

Ниргал си помисли, че тази гледна точка е доста любопитна. Поне тя бе начин да изхвърли от съзнанието си мислите за Джаки и за необятната й сила. Затова той се облегна удобно в седалката и се загледа в белите звезди на черното небе, като си мислеше: „Свободен като небето! Свободен като небето!“

 

 

Беше Ls 4, 22 март, марсианска година 32. Дните на юг започнаха да стават по-къси. Койота усърдно караше колата всяка нощ по оплетени и невидими пътеки през терен, който беше все по-неравен с отдалечаването им от полярната шапка.

Една нощ, точно преди зазоряване, Койота спря колата.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто стигнахме до Наблюдателницата на Рей и искам да хвърля един поглед. Слънцето ще изгрее след около половин час.

Те се отпуснаха на седалките и зачакаха зората.

— На колко години си, момчето ми?

— На седем.

— Колко земни години са това? Тринадесет? Четиринадесет?

— Някъде толкова.

— А стига бе. Вече си по-висок от мен.

— Ъхъ. — Ниргал сподави забележката си, че това изобщо не е критерий за висок ръст. — А ти на колко си?

— На сто и девет. Ха-ха-ха! Я по-добре си затвори очите, че ще вземат да изпаднат от главата ти! Не ме гледай така. Бях старец, когато се родих, и ще съм млад, когато умра.

Небето изсветляваше. Около тях се извисяваше черна извиваща се стена, която лежеше на огромно разстояние в черното скалисто поле. Слънцето внезапно изскочи иззад горния ръб на далечната стена. За кратко Ниргал бе заслепен. Но щом слънцето изгря, сенките на полукръглата скала отстъпиха място на клиновидните слънчеви лъчи, които разбулиха острите оръфани кухини, разпръснати из извивката на стената. Тя беше толкова огромна, че Ниргал просто ахна и се залепи на предното стъкло. Направо бе ужасяваща, толкова бе голяма.

— Койоте, какво е това?

Койота пусна една от предупреждаващите си усмивчици. Кудкудякането му изпълни колата.

— Май че в края на краищата светът не е чак толкова малък, а, момчето ми? Това е басейнът Прометеус — басейн с механичен произход, един от най-големите на Марс. Но преди време е бил разрушен, така че около половината от ръба му е погребана под полярната шапка и под този слоест терен тук. Онзи извит насип е втората му половина. Това леко възвишение е най-доброто място за наблюдение. — Той извади картата на региона и посочи. — Ние сме близо до ей този малък кратер — Vt и гледаме на северозапад. Това тук са Прометеус Рупес, високи около един километър. Естествено, Екус е висок три километра, а Олимпус Монс — шест километра… Какво ще кажеш, господин Малка планета?

Слънцето се издигна по-високо и освети огромната извивка на рида. Той бе дълбоко насечен от клисури и малки кратери.

— Убежището Прометеус е от страната на онова назъбено място ей там — каза Койота и посочи лявата част на извивката. — Кратерът Wj.

През нощта стигнаха до Убежището Прометеус — група от просторни стаи, подредени като стаите в бамбуковите къщички на Зигота, с извити прозорци с филтри по тях, които гледаха към кратера Wj и към големия басейн отдолу. Всички в убежището говореха френски, на такъв език им говореше и Койота. Те не бяха чак толкова стари като него или като останалите исеи, но години не им липсваха. Всички бяха с височината на земни хора, което означаваше, че бяха принудени да гледат едва ли не отдолу нагоре, докато говореха с Ниргал на правилен английски с лек акцент.

— Значи ти си Ниргал! Enchantu![5] Слушали сме за теб и много се радваме да се срещнем!

Няколко от тях го разведоха наоколо, докато Койота вършеше своите работи. Тяхното убежище бе доста по-различно от Зигота. Казано направо, в него нямаше нищо друго, освен стаи. Имаше няколко по-големи, събрани накуп до стената, а до гърба им бяха долепени други, по-малки. Три от стаите с прозорци служеха за оранжерии. Всички помещения в убежището бяха добре отоплени и пълни с растения, окачени по стените предмети, скулптури и фонтани. На Ниргал всичко му се струваше ограничено, прекалено горещо и изключително очарователно.

Но те останаха само един ден, след което влязоха заедно с колата в някакъв голям асансьор и седяха там около час. Когато Койота изкара ровъра през противоположната врата, се озоваха на върха на нагънатото плато зад Прометеус Рупес. Ниргал за пореден път бе зашеметен. Докато бяха долу, огромният рид бе пределът на онова, което се изправяше пред очите му. Но сега, на върха на рида, щом погледна надолу, всички разстояния му се сториха толкова големи, че мозъкът му дори не успя да схване това, което видя. Под него се разстилаше главозамайваща маса от неясни петна, покрита с цветни кръпки — бяло, пурпурно, кафяво, ръждиво, жълтеникавокафяво, бяло… почувства се неловко.

— Приближава се буря — каза Койота. — Ей там — в облаците над полярната шапка. Светкавици, виждаш ли? Онези малки проблясвания са светкавици.

Там си бяха наистина — ярки нишки светлина, които се появяваха и изчезваха беззвучно веднъж на две-три секунди, съединявайки бялата земя с мрачните облаци. Ниргал сега виждаше светкавиците със собствените си очи. Белият свят проблясваше в зеления и го разтърсваше.

— Нищо не може да се сравни с голямата буря — обади се доволно Койота. — Това е чудесно. Да бъдеш навън с вятъра, еха! Ние създадохме тази буря, момчето ми! Макар да си мисля, че бихме могли да създадем и още по-голяма.

Но да си представи по-голяма буря не беше по силите на Ниргал. Тази, която бушуваше под тях, бе направо космически огромна — електрическа, сякаш напръскана с цветове, обширна и ветровита. Той даже малко си поотдъхна, когато Койота обърна ровъра и подкара напред. Размитата гледка изчезна и ръбът на рида образува нов хоризонт зад тях.

— Обясни ми още веднъж какво представлява светкавицата?

— Ами, светкавицата… хм. Трябва да ти призная, че светкавицата е един от феномените на този свят, чието обяснение все още не мога да запомня. Хората ми бяха казвали, но все ми се изплъзва. Имаше нещо за електричество, естествено — нещо за електрони или йони, положителни и отрицателни, заряди, които се зараждат в облаците, изпразвания в повърхността на земята или горе и долу едновременно, ето това си спомням. Кой знае? Бум — тряс!!! Ето това е светкавицата, нали така?

Белият и зеленият свят, които се трият един в друг и трещят от триенето. Естествено.

 

 

Имаше още няколко убежища на платото северно от Прометеус Рупес. Някои от тях бяха скрити в стените на склона и кратерите, също както в проекта на Надя с тунелите край Зигота, но други просто се гушеха в кратерите под прозрачни шатрообразни куполи, открити за всякакви космически полиции.

— Как могат да живеят така? — попита Ниргал. — Как още не са ги арестували и не са ги затворили?

— Е, тук вече ме хвана натясно, момчето ми. Възможно е и да ги арестуват. Но поне досега не са и затова никой не мисли, че има смисъл да се крият. Знаеш, че са нужни страхотни усилия, за да останеш скрит. Трябва да вършиш един куп неща — да развиваш инженерство, отстраняващо излишната топлина, да усъвършенстваш електрониката си, да се криеш от чужди погледи през цялото време… досадна работа. А тук има доста хора, които просто не желаят това. Самите те наричат този тип общество „demimonde“ — „полусвят“. Естествено разработил и са и варианти в случай, че ги проследят или нападнат. Много от тях са построили тунели като нас, за да могат да избягат при нужда, а някои дори имат и скрити на сигурни места оръжия. Но те смятат, че щом са на повърхността, поначало няма причини да бъдат проверявани. Хората в Кристианополис дори решително казаха направо на ООН, че са дошли тук, за да излязат от мрежата. Но… аз съм съгласен с Хироко, че някои от нас трябва да бъдат малко по-внимателни в това отношение. ООН желае да залови хората от Първата стотица, мен ако питаш. Пък и наследниците им — за ваше нещастие, деца. Както и да е. Сега съпротивата — това са подземните убежища и полусветовете, така че наличието на открити градове е от голяма помощ за нас. Доволен съм, че ги има. В това отношение ние сме зависими от тях.

Койота бе посрещан възторжено навсякъде, където отидеха, без значение дали селищата бяха скрити или на открито. Той се настаняваше в някой ъгъл и започваше продължителна размяна на стоки — семена, софтуер, електрически крушки, резервни части и дребни машини. Той ги раздаваше след дълги консултации с домакините, преминаващи дори в караници, които Ниргал не успяваше да схване. После двамата отново потегляха.

По време на пътуванията от убежище на убежище Койота не можа да обясни на Ниргал причината за кавгите по някакъв смислен начин.

— Предпазвам тези хора от собствените им смехотворни представи за икономика, ето това правя. „Подаръчната икономика“ не е лоша като концепция, но не е достатъчно организирана за нашите условия. Има някои жизненоважни неща, които всеки трябва да притежава, така че хората просто са принудени да дават. Влад и Марина разработват една рационална система, а аз я прилагам на практика. Което означава, че върху мен се струпват всички неприятности.

— А тази система…

— Ами тя представлява нещо от рода на бартерната размяна, при която те пак могат да дават всичко, което искат, само че стоките от първа необходимост се оценяват и се разпределят по право. Кристианополис прави електрически крушки, Маус Хайд отглежда нови сортове растения, Богданов Вишняк произвежда всичко голямо и трудно, като уранови пръчки за ядрени реактори, замаскирани превозни средства и по-голямата част от роботите, твоята Зигота произвежда научна екипировка и така нататък. А аз разпределям всичко между всички.

— Ти ли си единственият, който прави това?

— Почти. Повечето убежища са независими. Всички имат софтуер и семена — това са основните необходими неща. И не на последно място, доста важно е за местоположението на скритите убежища да знаят възможно най-малко хора.

Теренът, който прекосяваха, бе осеян с пръстените на кратери. По-новите застъпваха и дори погребваха под себе си по-старите. Повърхността между кратерите бе покрита с натрошени камъни и беше невероятно разнородна: падини, издигания, кухини, могили, канавки, грабени, височини, хълмове и долини. Нямаше и милиметър равна повърхност, с изключение на ръбовете на кратерите и ниските ридове, които Койота използваше вместо шосета, когато можеше. Но пътят, който следваха из този накъсан пейзаж, бе силно лъкатушещ и Ниргал не можеше да повярва, че Койота е успял да го запомни. Каза му го, а Койота се засмя:

— Какво искаш да кажеш с това „запомнил“? Ние се изгубихме!

Но не беше истина или поне не за дълго. Койота подкара колата към хоризонта.

— Познавам всичко тук — измърмори, той. — Това е мохолът Богданов Вишняк. Вертикална шахта, около километър широка, издълбана право в основния скален пласт. По линията на 75-градусовата ширина са започнати четири подобни. Два мохола са изоставени. Даже и роботи няма. Вишняк е единият от тях и сега е под контрола на шепа богдановисти, които живеят в него. — Койота се засмя. — Превъзходна идея, понеже сега могат да копаят стената по продължение на шосето към дъното. А там долу могат да отведат колкото си искат енергия, без никой да заподозре, че това не е поредното газово изригване. Следователно могат да строят каквото си искат, дори и да произвеждат и обогатяват уран за гориво на атомните реактори. Вишняк вече е един индустриален град. А също така е едно от любимите ми за купон места.

Той вкара ровъра в една от множеството малки канавки, прорязали земята, потропа с пръст по екрана си и един голям камък се отмести от стената на канавката, разкривайки тъмен тунел. Койота вкара колата в тунела и каменната врата се затвори зад тях.

Ниргал си бе помислил, че вече нищо не може да го учуди, но въпреки всичко гледаше с широко отворени от изумление очи, докато пътуваха през тунела. Грубите каменни стени минаваха на сантиметри от краищата на колата. Пътуването им сякаш нямаше край.

— Тукашните хора са прокопали доста такива тунели и по този начин мохолът изглежда безлюден. Трябва да пропътуваме към двадесетина километра.

След около час спускане от арматурното табло се разнесе сигнал и ровърът сви наляво към заоблената каменна стена, където бе разположен тунел, явно използван за гараж. Вътре имаше двадесетина човека, които ги приветстваха, преведоха ги през редица високи стаи и ги настаниха в нещо като камера-пещера. Стаите, които богдановистите бяха издълбали в скалата, бяха доста по-големи от тези в Прометеус. Задните бяха високи минимум десет метра, а някои бяха дълбоки около двеста метра. Главната пещера можеше да се мери по големина със самата Зигота, с огромни прозорци към отсрещната страна на мохола. Отвън стъклото изглеждаше също като скалата.

През този първи ден един малък тъмнокож мъж на име Хилали хвана Ниргал за ръката и го преведе през стаите, като прекъсваше работата на хората, за да им го представи. Всички бяха много приветливи:

— Ти трябва да си едно от децата на Хироко, нали? О, ти си Ниргал! Много ни е приятно! Хей, Джон, Койота е тук. Довечера ще има голям купон!

Хората от Вишняк изглеждаха щастливи — една шумна тълпа, която винаги вдигаше голям купон, когато Койота пристигнеше. Доколкото Ниргал схвана, това бе само един от многото им поводи.

Хилали получи обаждане по компютъризираната си гривна от Койота и заведе Ниргал в лабораторията, където му взеха малко кожа от върха на пръста. След това бавно се върнаха в голямата пещера и там се присъединиха към тълпата, която седеше до кухненските прозорци отзад.

След като изядоха по една голяма порция от някакво ястие от зърна, картофи и много подправки, започнаха купон в пещерата. Някаква огромна недисциплинирана група с постоянно променящ се състав свиреше ритмични насечени мелодии. Под тези звуци всички танцуваха с часове, като спираха от време на време, за да пийнат някакво отвратително питие, наречено „кавахава“.

Хората идваха при Ниргал, представяха се, понякога го молеха да демонстрира горещото си докосване. Група момичета на негова възраст дойдоха при него и сложиха ръцете му на бузите си, изстудени от чашите с питиетата. Когато ги стопли, те се засмяха учудено и го поканиха да затопли и други части от тях. Той стана и вместо това танцува с тях, като се чувстваше отпуснат и замаян. От време на време тичаше в малки кръгове, за да възстанови част от енергията си. Когато се върна на мястото си с бучаща глава, Койота дойде с олюляване и тежко се тръсна до него.

— Толкова е хубаво да танцуваш при тази гравитация. Никога не ми омръзва.

Той наблюдаваше Ниргал с кривогледите си очи. Погледът му блестеше, а сивата му коса падаше на безпорядъчни кичури. За пореден път Ниргал си помисли, че лицето му изглежда изкривено, сякаш някога челюстта му е била чупена. Ниргал преглътна. Койота го хвана за рамото и силно го разтърси.

— Май че аз съм ти баща, момчето ми! — възкликна той.

— Шегуваш се!

Сякаш електрически ток пробяга по гърба и лицето на Ниргал. Двамата се вгледаха един в друг. Ниргал се учуди как белият свят може да шокира зеления чак до такава степен — като светкавица през плътта. Те се вкопчиха един в друг.

— Не се шегувам — каза Койота.

Продължиха да се гледат.

— Хич не се учудвам, че си толкова умен — поклати глава Койота и се засмя весело. — Ха! Ха! Ха! Ха! Ха! А стига бе! Надявам се, че си добре.

— Да — ухили се и Ниргал, но всъщност се чувстваше неудобно. Не познаваше Койота добре, а идеята за баща винаги му се бе струвала дори по-смътна от тази за майка. Така че не беше сигурен какво всъщност чувства. Нещо генетично, без съмнение, но какво точно? Гените на всички хора идваха отнякъде, но гените на ектогените бяха трансгенетични. Или поне така казваха.

Но Койота беше доволен, въпреки че ругаеше Хироко хиляди пъти.

— Тази лисица, този тиранин! Матриархат ли? Друг път! Тази жена просто е луда! Учудват ме нещата, които върши. Въпреки че има някаква справедливост в това. Да, наистина има, понеже Хироко и аз бяхме едно цяло в зората на времето, когато бяхме млади — в Англия. Ей това е причината сега да съм тук, на Марс. Пътникът без билет в килера на Хироко, през целия ми скапан живот.

— Той се засмя и тупна Ниргал по рамото още веднъж. — Е, момчето ми, по-късно ще разбереш колко много ти допада тази идея всъщност.

Той остави Ниргал да обмисля нещата и се върна на дансинга. Гледайки го, Ниргал само можеше учудено да клати глава. Просто не знаеше какво да мисли. В сегашния момент да мисли каквото и да било за него беше прекалено трудно. По-добре да потанцува или да потърси басейна.

 

 

В края на седмицата напуснаха Вишняк по един друг, по-дълъг тунел и се насочиха на север. Всички предишни планове на Койота отидоха по дяволите.

— Такъв е целият ми живот, момчето ми — беше коментарът на Койота.

На петата нощ от пътуването им през нагърчените високи земи на Юга Койота намали скоростта и обиколи ръба на един голям стар кратер, почти изравнен с нивото на околната равнина. Оттам човек можеше да види, че дъното на пълния с пясък кратер е обезобразено от огромна черна дупка. Очевидно така изглеждаше мохолът от повърхността. Над дупката на височина от около стотина метра висеше струйка виолетов скреж, която се появяваше от нищото като с някаква магия. Ръбът на мохола бе наклонен, така че една бетонена лента слизаше надолу под ъгъл от около 45 градуса. Трудно бе да се каже колко е дълга тази лента, понеже сравнена с мохола изглеждаше като тънка панделка.

— Хм — каза Койота, влезе в клисурата и паркира, след това се плъзна в скафандъра си. — Скоро ще се върна — подхвърли той и изскочи през шлюза.

За Ниргал това беше една дълга и ужасна нощ. Той спа съвсем леко, а тревогата му постоянно нарастваше. Но на следващата сутрин, точно преди седем сутринта, когато слънцето изгряваше, видя Койота да се появява пред шлюза. Ниргал беше готов да започне да мрънка за дългото му отсъствие, но когато Койота влезе в ровъра и свали шлема си, стана ясно, че е в лошо настроение. През останалата част от деня той седя пред лектерна си, като ругаеше несъзнателно. Ниргал отиде и стопли ядене за двамата, след което неспокойно задряма. Събуди се, когато ровърът тръгна рязко напред.

— Ще се опитам да вляза през портата — обясни му Койота. — Стабилна охрана имат на това местенце. Както и да е, ще я оправим. Само още една нощ. — Той заобиколи кратера и паркира до отсрещния ръб. Щом притъмня, отново тръгна нанякъде.

Пак го нямаше цяла нощ и Ниргал започна да се чуди какво ще прави, ако на сутринта Койота не се върне.

И естествено той не се върна. Този ден без съмнение беше най-дългият в целия живот на Ниргал. Когато се стъмни, Ниргал все още нямаше представа какво да прави. Да се опита да спаси Койота? Да се опита да се върне с ровъра до Зигота или до Вишняк? Да слезе в мохола и да се предаде на онази тайнствена сила, която бе погълнала Койота? Всички планове изглеждаха еднакво невъзможни.

Но след около час Койота почука по колата и влезе. Лицето му беше изкривено от гняв. Той изпи над един литър вода, сви устни и каза:

— Давай да вдигаме гълъбите оттук.

След час-два пътуване Ниргал се опита да смени темата или поне да я доизясни и попита:

— Койоте, как мислиш, колко още ще се наложи да се крием?

— Не ме наричай Койот! Това не е моето име. Койота сега е ей там, зад онези хълмове, вече диша спокойно и прави каквото си иска. Копелето недно! А аз — моето име е Дезмънд! Така че ме наричай Дезмънд, разбра ли?

— Добре — каза Ниргал уплашено.

— А що се отнася до това, колко още ще се крием… ами мисля, че вечно.

Подкараха ровъра назад на юг към мохола Рейли — там, където Койота (не приличаше чак толкова на Дезмънд!) първоначално бе възнамерявал да отиде. Този мохол бе напълно изоставен — просто една тъмна дупка, над която като призрачен монумент се извисяваше струйката виолетов скреж. Ниргал и Койота спряха на един пуст, покрит с пясък паркинг, сред малка групичка роботизирани камиони, покрити с насмолен брезент и наноси пясък.

— Ей това е — промърмори Койота. — Сега само трябва да надникнем вътре. Хайде, навличай скафандъра.

Усещането да стоиш отвън на вятъра, върху самия ръб на колосално празно място, беше, меко казано, доста странно. За да погледне надолу, на Ниргал му се наложи да коленичи. Дъното не се виждаше; сякаш гледаха направо към центъра на планетата.

— Двадесет километра — обади се Койота по интеркома. Той протегна ръка над ръба. Ниргал направи същото. Почувства възходящото движение на въздуха. — Така. Сега да видим дали ще успеем да накараме тези роботи да се размърдат.

Преляха малко водороден пероксид от техния ровър в резервоарите на роботите от паркинга, после Койота се включи в таблата им за управление и се зае с тях. Щом привърши, бе видимо доволен. Сега роботите щяха да свършат това, което се изискваше от тях, на дъното на мохола.

— Добре — каза Койота, който отново се бе развеселил. — Те ще използват енергията от слънчевите си батерии, за да оползотворят собствените си запаси от пероксид и ще слизат надолу бавно и сигурно, докато се натъкнат на нещо горещо. Може току-що да сме задействали вулкан, момчето ми!

— А това добре ли е?

Койота бурно се разсмя.

— Не знам! Но поне никой досега не го е правил. А това за мен си е направо препоръка!

 

 

Те се върнаха към предварително запланувания си маршрут по скрити и открити убежища. Койота непрекъснато питаше всички наляво и надясно:

— Миналата седмица задействахме мохола Рейли. Да сте забелязвали наскоро вулкан?

Никой не бе забелязал. Рейли се държеше както преди. Стълбът скреж над него висеше непроменен.

— И защо ти трябваше да правиш тази глупост? — клатеха глава хората. — Със същия успех можеше да се обадиш на „Транзишънъл Оторити“ и да им кажеш: „Елате долу и ни потърсете!“

Така че Койота престана да се хвали. Отново се бяха насочили на юг и вече виждаха призрачната стена на полярната шапка да се извисява на хоризонта. Скоро щяха да си бъдат у дома. Ниргал си мислеше за всички убежища, които бяха посетили.

— Наистина ли смяташ, че ще се наложи да се крием вечно, Дезмънд?

— Дезмънд? Дезмънд? Кой пък е тоя Дезмънд? — Койота присви устни. — О, момчето ми, наистина не знам. Хората, които сега се крият, са били принудени да се оттеглят тук, понеже животът им е бил застрашен. Не знам дали е така и досега — може би шефовете от Земята са си взели поука и хората тук се чувстват по-удобно. Или просто новият елеватор още не е построен.

— Значи според теб едва ли ще има друга революция?

— Не знам! Но така или иначе елеваторът скоро ще бъде готов, а пък и в орбита се строят някакви огромни огледала… Понякога можеш да ги видиш как блестят през нощта или около слънцето. Така че всичко може да се случи… поне според мен. Но революцията е рядко явление, а пък и повечето революции са реакционни по природа. Но трябва да се въоръжим по-добре. Ние се крием, а те наводняват Марс с нов тип хора — такива, които са свикнали с тежкия живот на Земята и затова нещата тук не ги впечатляват особено. Получават си геронтологичната терапия и са щастливи. Напоследък са рядкост хората, които се опитват да се измъкнат и да дойдат при нас в убежищата, както беше в годините преди 2061. Е, случва се от време на време, но не чак толкова често. Докато хората си имат своите забавления и традиции, не можеш ги накара и пръста си да мръднат.

— Но… — измънка Ниргал и се запъна.

Койота забеляза изражението на лицето му и се засмя.

— Хей, кой знае, момчето ми? Доста скоро някъде към Павонис Монс ще построят новия елеватор, следователно почти сигурно е, че отново ще започнат да осират нещата също както преди, копелдаците му с копелдаци лакоми. А вие, младежите, може пък и да не поискате Земята да струпва какви ли не лайна на Марс. Ще видим, когато стане. А междувременно се забавляваме, нали? Просто поддържаме огъня.

 

 

След това двамата си направиха едно околосветско пътешествие, макар и само в края на южното полукълбо. Полярната шапка изгря на хоризонта и започна да нараства, но ледът вече не изглеждаше толкова висок, колкото се бе сторил на Ниргал в началото на пътешествието им. Обиколиха го, за да стигнат до вкъщи, влязоха в хангара и слезнаха от ровъра, който Ниргал за две седмици бе опознал прекрасно. Сковано преминаха през всички шлюзове и изведнъж се оказаха сред познати лица, които ги запрегръщаха и заразпитваха. Ниргал внезапно осъзна колко малък бе техният свят. Куполът беше по-малко от пет километра в диаметър, а височината му над езерото бе 250 метра. Малък свят…

Когато посрещането свърши, той си тръгна в припламващото ранно утро. Усещаше студения горчивосолен дъх на плажа. Силно познатият аромат изведнъж събуди в него хиляди спомени. Беше си у дома.

 

 

Но домът му се бе променил. Или промяната беше в Ниргал. В промеждутъка между опита да спаси Симон и пътешествието му с Койота той се бе превърнал в младеж, от когото страняха. Страхотните приключения, за които Ниргал толкова бе мечтал, най-накрая бяха дошли, само че единственият резултат беше, че приятелите му го отхвърлиха. Джаки и Дао се бяха сближили повече от всякога и се бяха превърнали в преграда между него и останалите по-млади сансеи. Много бързо Ниргал разбра, че всъщност изобщо не желае да бъде различен. Единственото му желание беше да се смеси отново със сплотената си среда и да заживее нормално с братята и сестрите си.

Но щом преминеше сред тях, всички млъкваха и Дао ги отвеждаше нанякъде, след като предварително си разменяха с Ниргал поредния ужасяващ словесен двубой. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при възрастните, които започнаха да го карат да остава с тях следобедите, сякаш това бе най-естественото нещо. Може би се надяваха така да му спестят част от тежкото отношение на връстниците му към него, но всъщност само усилваха усещането му, че е като белязан. За това лек нямаше. Един ден, докато се разхождаше по плажа в сивотата на следобедния здрач, осъзна, че детството му е свършило. Сега той беше нещо различно — нито възрастен, нито дете. Странник в собствената си страна. Това меланхолично откритие по някакъв особен начин го караше да се чувства удовлетворен.

 

 

След няколко седмици се появи Койота. Той пое сутрешните уроци, но за щастие се отнасяше с Ниргал така, както се държеше с останалите.

— Земята е в много лоша фаза, деца — им каза той веднъж, докато работеха върху вакуумните помпи на резервоарите в Рикоувъра, — и отсега нататък може само да се влошава, не и да се оправя. Това прави контрола на онези върху Марс още по-опасен за нас. Ще се наложи да се крием, докато се отделим от тях напълно, а после да се държим настрани, докато те потъват в лудостта и хаоса. Ще си спомните думите ми след време. Това е пророчество, истинско като самата истина.

— Джон Буун казва друго — възрази Джаки. Тя прекарваше голяма част от времето си вечер в изучаване на лектерна на Джон Буун. Сега бръкна в джоба си, извади лектерна и след кратко търсене намери нужния пасаж. От компютъра проговори приятен мъжки глас:

— Докато Земята не е в безопасност, Марс също никога няма да бъде.

Койота грубовато се засмя.

— Е, добре, добре, Джон Буун си беше такъв. Само че отбележи, че той е мъртъв, а аз съм още жив.

— Всеки може да се крие — остро реагира Джаки. — Но само Джон Буун е повел хората напред. Ето затова съм негова привърженичка.

— Значи ти не само си му внучка, но и привърженичка! — възкликна Койота, дразнейки я. — Само че послушай, момичето ми, трябва да се опиташ да разбереш дядо си малко повече, ако искаш да носиш името му. Не може да търсиш същността на Джон Буун във всяка догма и да си мислиш, че си близо до истината. Виждал съм и други така наречени бууновисти да правят така. Това направо ме разсмива… в случаите, когато не ме вбесява. Ако Джон Буун беше жив сега и се срещнеше с теб, за да поговорите поне един час, той вероятно щеше да е станал джакиист. А ако се срещнеше с Дао, може би щеше да стане даоист или дори маоист, кой знае? Ето такъв беше Джон Буун в действителност. Не че това е лошо, понеже точно то прехвърля топката в нас. Ние сме тези, които трябва да вземат решения. Според гледната точка на Джон Буун всеки човек не само може, но и трябва да го прави.

— Включително хората от Зигота — отвърна Джаки.

— О, не, стига прибързани работи — извика Койота. — Е, момичето ми, защо не вземеш да зарежеш тия хлапаци и не се омъжиш за мен? Целувката ми е като вакуум-помпа! Ела де! — И той размаха помпата към нея. Джаки я блъсна, бутна го на свой ред и хукна да бяга — просто заради удоволствието от преследването. Сега тя беше най-бързата бегачка в Зигота. Дори и Ниргал със своята издръжливост не можеше да се мери с нея. Децата се смееха на Койота, докато я преследваше. Той беше доста подвижен за възрастта си — правеше резки завои, обръщаше се мълниеносно и тичаше след всички тях, ръмжейки. Цялата работа свърши с това, че Койота се озова на дъното на купчина от тела и закрещя:

— Олеле, кракът ми, олеле, ще ми платите за това! Вие, момчета, просто ревнувате, понеже искам да ви взема момичето, олеле, спрете, спрете! Ох!

Това дразнене караше Ниргал да се чувства неудобно. Хироко също не го харесваше. Тя нареди на Койота да спре, но той само й се изсмя.

— Ти си тази, която започна с кръвосмешенията. — Ухили се при вида на мрачния й поглед. — Да не смяташ да ги правиш безполови? Скоро ще ти се наложи да ги пуснеш от фермата. А аз бих могъл да взема няколко от тях.

Хироко го отпрати. Не след дълго Койота за пореден път замина нанякъде. И още на следващия урок Хироко ги заведе всички в банята и ги накара да влязат вътре, да насядат по хлъзгавите стъпала на плиткия басейн и да киснат в горещата вода, докато тя им говори. Ниргал седна до голото гъвкаво тяло на Джаки, което му бе прекрасно познато, с изключение на всички онези драматични промени, настъпили през изминалата година. Откри, че не може да я погледне.

— Знаете какви са принципите на генетиката. Лично аз съм ви учила — каза древната му гола майка. — И също така знаете, че много от вас са наполовина братя и сестри, вуйчовци и племенници, братовчеди и така нататък. Аз съм майка или баба на много от вас. Така че вие не можете да се кръстосвате и да имате деца един от друг. Това е елементарен генетичен закон. Но всички живи създания са изпълнени със свещената зелена сила viriditas. Затова е напълно нормално да се обичате, особено сега, когато телата ви напъпват и разцъфват. В това няма нищо лошо. Но скоро ще срещнете много нови хора на вашата възраст, които евентуално ще станат ваши партньори, съ-родители, съжители, ще ги почувствате по-близки дори и от роднините си, които познавате твърде добре, за да можете някога да заобичате истински. Ние всички сме части от нас самите. А истинската любов винаги е към друг.

Ниргал впери празен поглед в очите на майка си, но знаеше точно кога Джаки събра краката си — почувства го по леката промяна на температурата на водата. Струваше му се, че това, което майка му току-що каза, не беше вярно. Въпреки че добре познаваше тялото на Джаки, тя все още бе далечна за него, като която и да е огнена звезда — ярка и повелително застанала на небето. Джаки бе кралицата на тяхната малка групичка и би могла, ако поиска, да го пречупи само с поглед (както често правеше). Тя бе точно толкова различна, колкото му бе необходимо. И той я обичаше, знаеше, че я обича. Само че Джаки не го обичаше, не по същия начин като него. Поне, мислеше си Ниргал, тя не обичаше и Дао така, а това бе малко или много утешение. Питър бе този, когото тя гледаше влюбено. Но Питър отсъстваше през по-голямата част от времето. Значи Джаки не обичаше никой друг в Зигота така, както я обичаше Ниргал. Може би за нея важеше обяснението на Хироко — Дао, Ниргал и останалите й бяха омръзнали. Нейни братя и сестри, без значение колко чужди гени се бяха намесили.

 

 

След това един ден небето пропадна наистина. Цялата огромна част от ледената покривка над езерото се пропука и се сгромоляса върху него, върху целия плаж и върху дюните наоколо. За щастие това стана рано сутринта, когато долу все още нямаше никой, ала подобните на взривове бумтежи се чуваха невероятно силно. Хората наизскачаха в паника от стаите си. В суматохата Мая и Хироко заведоха децата в училището, което имаше автономна въздушна система. Щом минаха десетина минути и се изясни, че куполът засега се държи, Питър, Мишел и Надя притичаха през бъркотията, заобиколиха езерото и стигнаха до Рикоувъра, за да се убедят, че не е засегнат. Ако с него бе станало нещо, за тях тази мисия щеше да е смъртоносна, а останалите щяха да са в голяма опасност. Джаки захапа кокалчетата на юмруците си от ужас. След малко тримата се обадиха по интеркома. Всичко било наред. Ледът над реактора издържал.

Така че поне засега бяха в безопасност. Обаче куполът ставаше негоден за живеене, а те бяха прекалено голяма група, за да помолят за подслон в което и да е от останалите скрити убежища. Ако се разделяха, проблемът беше решен, но това решение не бе чак толкова весело…

Отне им около час, за да обсъдят всичко това.

— Можем да се опитаме да отидем във Вишняк — подхвърли Мишел. — Има място, а и ще ни посрещнат добре.

Само че Вишняк беше дом на богдановистите, а не техен. Това бе изписано по лицата на по-старите. Ниргал внезапно си помисли, че най-възрастните са най-изплашени от всички.

— Защо не пробвате да влезем още по-навътре в леда? — обади се той.

Всички се втренчиха в него.

— Искаш да кажеш, да построим нов купол? — попита Хироко.

Ниргал сви рамене. В момента, в който изрече това, откри, че идеята не му допада.

Само че Надя каза:

— Шапката тук е малко по-дебела. Доста време ще измине, преди да се изпари дотолкова, че да започне да създава проблеми. А дотогава нещата ще бъдат различни.

За момент всички замълчаха. После Хироко заяви:

— Добра идея. Бихме могли да устискаме тук, докато стане готов новият купол и се преместим там. Ще ни отнеме едва няколко месеца.

— Няма друг начин — каза сардонически Мая.

Естествено, че имаше. Но тя изглеждаше доволна пред перспективата за нов голям проект. Както и Надя. Останалите явно също повярваха, че има възможност да останат заедно и скрити. Ниргал внезапно осъзна, че исеите страшно много се плашеха от излизането на открито.

 

 

Обзаведоха новия купол по различен начин. Сега разположиха селото встрани от шлюза — близо до тунела, който щеше да им послужи в случай, че им се наложи да се спасяват. Оранжериите бяха разположени по-близо до осветлението. Дюните бяха по-високи отпреди. Апаратурата за времето бе поставена точно до Рикоувър. Такива малки подобрения имаше доста. По този начин премахваха възможността да създадат просто копие на предишния си дом. Бяха толкова заети всеки ден, че не им оставаше много време да си мислят за промяната.

Но веднъж, когато излезе от училище, гледката привлече вниманието на Ниргал. Познатият му стар свят си беше отишъл и бе изчезнал завинаги. Ето това бе резултатът от действията на времето. От тези мисли направо му се доплака. Той прекара остатъка от деня вцепенен и отнесен, сякаш винаги бе на крачка-две от самия себе си, гледаше на всичко без грам емоция, отделен някъде встрани, също както след смъртта на Симон, изгнаник от белия свят на една стъпка извън зеления. Детството му си беше отишло, Зигота също и никога нямаше да се върнат. Дори и този ден щеше да отмине и да изчезне. И този купол щеше да се разтопи и да се срути. Нищо не беше вечно. Този въпрос го измъчва доста време, като отне цвета и вкуса на всичко. Когато Хироко забеляза това и попита какъв е проблемът, той направо я попита. Ето това беше хубавото на Хироко: човек можеше да я пита за всичко, включително и за фундаментални неща.

— Защо правим всичко това, Хироко? Защо, след като всичко накрая става бяло?

Тя се вторачи в него като птица.

— Тъжно е, че старият купол си отиде — отговори след малко. — Само че сега трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои. Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем. Куполът бе като цвете, което увяхва и пада на земята, но съдържа в себе си семена, които ще покълнат, за да дадат живот на нови и нови цветя и нови семена… Миналото вече го няма. Когато мислиш за него, единствено се натъжаваш. И аз някога бях млада, в Япония, на остров Хокайдо! Да, млада като теб! Но сега ето ни тук — ти и аз, наобиколени от всичките тези растения и животни. И ако им обърнеш внимание и се помъчиш да ги накараш да растат и да просперират, тогава животът се завръща в нещата. Усещаш го във всичко. Заради този момент живеем.

— А старите дни?

Хироко се засмя.

— Ти растеш. Е, естествено, трябва от време на време да си спомняш за старите дни. Били са добри, нали? Имаше щастливо детство. Но и дните, които идват, също ще бъдат хубави. Улови момента и се запитай: „Какво липсва сега?“. Хм-м… — замисли се тя. — Койота каза, че иска ти и Питър да го придружите следващия път. Може би още едно излизане навън няма да ти се отрази зле, какво ще кажеш?

 

 

И така приготовленията за следващото пътешествие с Койота бяха направени. Те продължиха да работят над новата Зигота, неофициално прекръстена на Гамета.

Тя се изграждаше бавно ден след ден. Но за Ниргал никога нямаше да изглежда същата, независимо колко усърдно се опитваше да се съсредоточи върху проблема. Това не беше неговият дом.

По един пътешественик пристигна вестта, че Койота скоро ще се прибере. Ниргал усети как пулсът му се ускорява. Да излезе отново под отрупаното със звезди небе и да скитат от убежище на убежище с ровъра на Койота…

Джаки се бе втренчила внимателно в него, докато й говореше за това. Същия следобед, след като приключиха с дневната работа, тя го заведе до високите дюни и го целуна. Когато Ниргал се съвзе, й върна целувката. Започнаха да се целуват все по-страстно и да се прегръщат здраво, разгорещени до полуда. Коленичиха между две дюни над сивата тънка мъгла, легнаха в пашкула, направен от дрехите им, и започнаха да се целуват и докосват, създавайки тяхно собствено крехко було, изтъкано от топлината им. Дъхът им излизаше на облачета пара. Скрежът по пясъка под тях пропукваше. Всичко това ставаше безмълвно, едно сливане в огромна електрическа верига, напук на Хироко и целия свят. Ето какво било, мислеше си Ниргал. Песъчинките горяха под черната коса на Джаки и блестяха като скъпоценни камъни, сякаш в тях бяха разцъфтели миниатюрни ледени цветя.

Щом свършиха, надникнаха над дюната, за да се убедят, че наоколо няма никой, върнаха се в гнездото си и се завиха с дрехите, за да се стоплят. Джаки го бодна с пръст в гърдите и каза:

— Сега принадлежим един на друг.

Ниргал можа единствено да кимне щастливо и да целуне дългата извивка на врата й, заровил лице в черната й коса.

— Сега ми принадлежиш — добави тя.

Той искрено се надяваше да е така. Това бе нещото, което бе желал, откакто се помнеше.

 

 

Но още същата вечер в банята Джаки прецапа басейна, улови Дао и го притисна плътно до тялото си, след което се дръпна назад и хвърли към Ниргал дълъг празен поглед. Тъмните й очи бяха като дупки в лицето й. Ниргал седна вцепенен на парапета, завладян от изключително странно чувство. Беше някаква тотална промяна в начина, по който гледаше на нещата. Той хвърли към Джаки един поглед — вцепенен, наранен, вбесен (тя все още продължаваше да прегръща Дао) и разбра всичко. Джаки бе прибавила към колекцията си и двамата. Това бе очевидно. Реул, Стив и Франц — всички бяха еднакво привързани и посветени на нея. Може би това бе просто атавизъм, това нейно господство над тяхната малка група. А може и да не беше. Може би тя просто колекционираше всички. И естествено, щом сега Ниргал бе чужд за тях, Джаки се чувстваше по-удобно с Дао. Така че сега той беше изгнаник от собствения си дом и от сърцето на собствената си любима. Ако въобще можеше да се говори за сърце при нея!

Ниргал разбра, че за Джаки той е същият вид опасна сила, каквато бе и тя за него. Това обясняваше ориентирането й към Дао — опит да го задържи настрани, да съхрани баланса, да омаломощи силата. Да покаже, че те бяха двойка, която много си пасва един с друг. Цялото моментно напрежение напусна тялото му. Да, те наистина принадлежаха един на друг. Само че той все още си беше той.

 

 

Така че когато Койота се появи и дойде да го попита дали иска да тръгне с него, Ниргал се съгласи веднага, благодарен за предоставената възможност. За него бе направо болезнено да види гневния проблясък по лицето на Джаки, когато чу за това, но една друга част от него се зарадва, че все още не се е слял напълно с нея, че продължава да е личност, че е способен да се отдели от нея или най-малкото да се отдалечи до известна степен. Двойка или не, той се нуждаеше от това.

 

 

Няколко вечери по-късно Ниргал, Койота, Питър и Мишел потеглиха от огромната маса на полярната шапка към покритата със звездно одеяло черна и напукана земя.

Ниргал гледаше блестящия бял склон, останал зад тях, с любопитна смесица от чувства. Най-силно беше облекчението. Ако бяха останали там, отзад, щяха само да се заравят все по-надолу и по-надолу в леда, докато най-накрая не се озовяха в купол някъде под Южния полюс. Внезапно Ниргал осъзна, че никога вече няма да живее под купол и никога повече няма да се върне в Гамета, освен за кратки посещения. Това не бе въпрос на избор, а просто начинът, по който щеше да се случи всичко. Неговата съдба. Или неговото предопределение. Въпреки това той щеше да остане бездомен, докато един ден цялата планета не станеше негов дом, докато всеки каньон и всеки кратер не му станеха познати, всяко растение, всяка скала, всеки човек… всичко в белия и зеления свят. Но това щеше да му отнеме много животи. Трябваше да започва да се учи.

Бележки

[1] Viriditas (лат.) — зеленина, свежест, бодрост. — Б.пр.

[2] Гамета — полова клетка на растенията и животните, която се съединява при оплодяване. Зигота — клетка, образувана от сливането на две гамети. — Б.пр.

[3] За добавяне на един или повече гени. — Б.пр.

[4] Организми, които се променят от въздействието на външната среда. — Б.пр.

[5] Enchantu (фр.) — очарован съм. — Б.пр.