Лайза Хел
Днес не ми е до любов (9)

IX

През следващите две седмици Бланш работеше в универсален магазин. Зареждаше щандовете с играчки, лепеше цените на розови, жълти и зелени шампоани, в почивката слушаше колежките си, които й разказваха интересни истории от личния си живот. Дейвид я снимаше тайно на различните щандове. Вечер телефонираше на Антъни и му казваше, как усилено берат дългите редове домати и краставици.

— Обичаш ли ме още? — питаше той плахо.

— Обичам те, Антъни. Да не мислиш, че селският въздух и краставиците са променили чувствата ми?

След като напусна магазина два дена работи от дванадесет в полунощ до четири сутринта в една пощенска станция, където сортираше колетни пратки. Но Дейвид имаше проблеми с вмъкването си посред нощ в пощата и й препоръча да работи отново денем. Не му беше приятно да жертва съня си заради нейните снимки.

Реши да се захване за последен път с някаква работа, след което щеше да има достатъчно материал за репортажите си. Беше разбрала много за грижите, желанията и нуждите на жените и си обещаваше като политик винаги да си спомня за тях.

Оказа се най-напрегната от всичките й досегашни дейности. Седеше с още двайсетина жени на поточна линия в една фабрика за юфка. Трябваше да опаковат. Собственикът бе наел нелегални емигранти от Мексико и Хаити, с които едва се разбираше и които получаваха мизерното възнаграждение от три долара и трийсет и пет цента. Обясняваха й всичко със знаци.

В следобедните часове на третия ден по неизвестна причина избухна спор, който заплашително се задълбочаваше.

— Направете нещо — помоли Бланш развълнувана бригадния ръководител — мексиканец, говорещ все пак, макар и развален, английски. — Идете и успокойте жените. Опитайте се да разберете за какво спорят. Но защо се мотаете и ви е толкова безразлично?

Мексиканецът я погледна така, сякаш искаше да й каже, че за нищо на света не би нарушил спокойствието си. Накрая се опита против волята си да усмири две жени, които се деряха с цяло гърло. Конвейерът продължаваше да си върви и юфката падаше в голям кош накрая. Бланш беше единствената, която все още седеше до лентата, а виковете ставаха все по-силни. Двете жени закрещяха истерично, а трета се добра до юфката и започна да я хвърля. Останалите я последваха.

— Престанете, престанете! — викаше Бланш, гледайки безпомощно летящата във въздуха юфка. — Успокойте се! Не се вълнувайте!

Никой не я чуваше. Бригадирът беше безнадеждно притиснат от няколко работнички. Искаше й се да разбере тези жени и да им помогне, но уви. Изведнъж една от тях коленичи, започна да мята главата си насам-натам и да крещи толкова пронизително, че Бланш ужасена запуши уши.

„Като в лудница“ — помисли си. Стана смело, провря се между останалите и застана пред крещящата чужденка.

— Престани! Престани!

За няколко секунди се възцари пълна тишина.

Работничката първо се вцепени, после се ококори, а в следващия момент връхлетя върху Бланш и започна да я души.

— Помощ! — извика тя. — Помощ!

Видя паникьосания бригадир, който хвана за ръцете нападателката й, после й притъмня пред очите и загуби съзнание. Когато отново се свести, лежеше на една пейка. Разпозна няколко лица, надвесени над нея. Бригадирът й помогна да стане.

— Болниса… Трибвъ ви ликър — успя да й каже на разваления си английски. — Иляте, моли!

Поведе я внимателно към изхода, а работничките си седяха до транспортната лента и продължаваха да работят, като че ли нищо не се бе случило.

— Наистина ли трябва да отида в болница?

— Ваши врат… желен и шин — той посочи към шията й и Бланш едва тогава усети, че почти не може да преглъща.

Остави се на негово разположение.

Навън беше спряла червена линейка. Двама санитари напъхаха нея и истеричната мексиканка, която влизайки й хвърли унищожителен поглед.

— Едва ли ще успеем да я успокоим — обърна се един мъж към Бланш. — Ще я откараме в психиатрията. Седнете отпред до шофьора, мис, там ще е най-безопасно за вас.

Седна все още замаяна и чак след като тръгнаха, осъзна какво й бе казал санитарят.

— До болницата „Джеферсън“ ли отиваме?

— Да, мис, в отделение „Неврология и психиатрия“.

„Господи, само това ми липсваше!“ — затвори примирено очи. Отива точно там, където работи Антъни. — Ако преглежда лично пациентите си, то след малко със сигурност ще се натъкна на него. А той знае, че съм в Мълвил — на „дългите редове от домати и краставици“.

Линейката спря и вече поуспокоената и апатично гледаща чужденка бе поведена заедно с Бланш към кабинета за прегледи, където ги посрещна млад лекар. Санитарят тихо му разказа какво се бе случило.

— Седнете — обърна се той към Бланш, сбогува се със санитаря и започна подробно да я разпитва.

Тя не можеше да се съсредоточи върху въпросите му, тъй като непрекъснато поглеждаше към отворената врата на кабинета.

— Вече съм добре. Няма да ви трябват личните ми данни, тъй като не искам да оставам тук, нямам нужда и от медикаменти.

— Но вратът ви е подут. Утре целият ще бъде в синини — лекарят опипа внимателно мястото.

— Ще ми мине. Ще си правя студени компреси. Мога ли да си тръгвам? — настояваше Бланш.

Стана бързо, решена веднага да се измъкне оттук.

— Не искате ли да подадете оплакване? — докторът посочи към мексиканката.

— Не, в никакъв случай. Беше недоразумение… изблик на чувства… ще я оставя на спокойствие. Чувате ли, искам да си вървя!

Не беше й направил картотечна карта, следователно Антъни нямаше да узнае за краткото й посещение в отделението му. Младият лекар стана и й подаде ръка.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Щом непременно искате да си ходите… Тук никого не задържаме насила, исках само да ви помогна. Слагайте си студени компреси и ми се обадете, ако болките в гърлото се засилят. Довиждане, мис Дароуд.

— Довиждане.

Бланш побърза да излезе от стаята. „Веднъж само да се махна оттук. Дано в последната секунда не се натъкна на Антъ…“ Ядец! На вратата почти се блъсна в него. Високата му едра фигура изпълваше рамката. Гледаше я изненадан и недоумяващ. Бялата престилка му стоеше отлично — това Бланш успя да отбележи за части от секундата.

— Бланш?! Какво правиш тук?

— Ами, това е объркана история. Трябва ли да ти я разказвам точно тук? — тя се взря внимателно в смаяната му физиономия. „Нападателна ли да бъда или много любезна?“

Младият лекар зад нея се изкашля, след което заобяснява на шефа си:

— Мис Дароуд се е скарала със своя колежка — мексиканката, която седи там, в ъгъла.

— Ще обясня сама на доктор Мичел.

— Професор Мичел — поправи я той. — Това е нашият главен лекар, мис — професор Мичел.

— Ела! — Антъни я дръпна и я поведе към своя кабинет. — Какво е станало? Защо си тук? И откога си в Хемънтън? Защо не знам нищо за това?

Настани я на собствения си стол, на който вече бе седяла, когато чисти работното му място.

— Работя в една фабрика — призна тя.

— Работиш тук? — той прехапа устни и сбърчи чело.

— Да, работя във фабриката за юфка.

Ядът му растеше с всяка измината секунда и Бланш трябваше да се въоръжи с търпение, защото ако и тя реагираше по същия начин, любовта им щеше да пострада сериозно. На Антъни в момента изобщо не му беше до шеги.

— Значи работиш във фабрика — повтори тихо. — И откога, ако не е тайна?

— От три дни… — Бланш сведе поглед. Отговорът й го засегна дълбоко.

— Знаеш ли какво значи това? — попита хладно. — Знаеш ли какво рече току-що? Ти си лъжкиня, Бланш. Ти…

— Антъни — прекъсна го тя колебливо, — мога ли да кажа нещо в своя защита?

— Не, не може! — изкрещя й. — Ти си ме лъгала! Мислех, че ми се обаждаш от Мълвил, а ти през цялото време си била в града. Аз съм… аз съм…

Бланш предполагаше какво ще каже, но изобщо не искаше да го чуе.

— Така или иначе щеше да се разбере — поде уклончиво. — А и аз щях да ти съобщя през следващите дни.

— Колко мило от твоя страна! През следващите дни! Какъв съм аз? Не можеш да си играеш с мен както поискаш. Ти си лъжкиня и безотговорна жена! Обзалагам се, че и Бени не е в Мълвил, а при някоя приятелка или приятел, за да се забавляваш без него по-спокойно. При теб за детето съществува опасност от душевно разстройство. Ще се погрижа да ти го отнемат и да го настанят там, където ще го гледат по-добре.

Бланш си помисли, че не е разбрала правилно.

— Ще направиш това?! Ти ще направиш това?! — изкрещя тя. — Ще ми отнемеш Бени? Ти си един… освен това нищо не разбираш… нищо… и не знаеш нищо за мен. Ти си един ревнивец и искаш да ми отмъстиш!

— Не си отмъщавам, но ти си подла, лъжеш и нямаш никакво чувство за отговорност. Видях как в апартамента ти непрекъснато влизат и излизат мъже, а това не е от полза за едно малко дете.

— Значи ме следиш?

Сега вече наистина се ядоса, въпреки че в дъното на душата си го разбираше. Изведнъж й хрумна нещо.

— Ще ти предложа нещо, Антъни. Вземи момчето. Да, вземи го наистина. Аз така или иначе щях да го дам. Когато нощем излизам, не знам как ще го намеря на сутринта, а когато се прибирам с приятели…

Лицето на Антъни пламна. Не искаше да вярва на ушите си.

— Чу правилно. Съгласна съм да дам Бени в детски дом. Пречи ми! А сега да сменим темата. Как се получи така, че многоуважаваният господин лъже точно както лъже „хитрата и безсърдечна майка“? Не ми отстъпваш по нищо. Би ли ми обяснил какво търсиш тук, в болницата? Накара ме да повярвам, че не си нищо повече от обикновен психиатър, а изведнъж се оказва, че си шеф на цяло отделение — Бланш стана. Зелените й очи блестяха ядно, но се опитваше да овладее гласа си.

— Ще се видим довечера. И ако искаш, можеш да вземеш детето веднага.

Не изчакала да се съвземе от вцепенението си, тя излезе и не каза дори довиждане. Антъни гледа дълго след нея, без да помръдне от мястото си.

 

 

На път за вкъщи Бланш мислеше трескаво как би могла да си отмъсти. Ядосваше я надменното му отношение към Бени и нейното положение. „Какво знае той за жените, които сами, без помощта на мъж отглеждат децата си?!“

През последните дни се бе запознала с много такива и бе разбрала, че възпитават децата си дори с повече любов, отколкото омъжените. Работеха какво ли не и получаваха почти минималното, но успяваха да ги нахранят и облекат. Недоволстваха от държавата, която слабо ги подкрепяше и не отпускаше средства за повече детски градини, страхуваха се постоянно, че ако децата им се разболеят ще загубят работата си и често бяха на предела на нервите си. Ако отидеха на заведение или се срещаха с мъже, това не означаваше, че пренебрегват децата си. „Млади са, а животът е толкова труден. И те имат право малко да се позабавляват. А Антъни си въобразява, че би могъл да опознае тези жени с глупавите си изследвания — размишляваше Бланш. — Как да го накарам да не хвърчи толкова нависоко? Отношенията ни скоро ще се изяснят, затова няма какво да се притеснявам. Дори да не го виждам и да не го чувам две седмици, не би пострадала нито неговата, нито моята любов, а фактът, че се обичаме, е известен и на двама ни.“

Засмя се. Отново й хрумна нещо интересно. Повика такси и отиде у брат си.

— Ван, Либи, имам нужда от вас.

Двамата седяха с близнаците в градината и докато Бени протягаше весело ръчички към леля си, Джени моментално заплака.

— Моля те — умилкваше се Бланш, навеждайки се към момиченцето. — Не можеш ли поне веднъж да ме посрещнеш весела? Какво съм ти направила?

— Джени е с характер — с гордост се намеси Ван. — Не се оставя да я надхитрят.

— Не искам да я надхитрявам, а само да я взема за няколко часа и бих се радвала, ако не пищи през цялото време.

— Искаш да вземеш Джени — учуди се Либи. — Не Бени, а нея?!

— Да, този път Джени. Между другото, утре се връщам окончателно вкъщи. Дейвид направи достатъчно снимки, а аз събрах толкова материал, че бих могла да напиша цял роман. Е, ще ми дадете ли Джени?

— Веднага ли?

— Да — Бланш погледна часовника си. — Сега е почти седем. Вечеряхте ли?

Либи кимна.

— Трябва ми само за един-два часа. После ще я върна. Колата ми в гаража ли е?

— Мисля, че ти трябва по-добре да знаеш — отвърна Ван. — Но можем да вземем моята, по-удобна е за детето.

Бланш захапа долната си устна.

— Наведе ме на една мисъл — каза тя доволно. — Свободен ли си за един-два часа да дойдеш с мен до апартамента на Дейвид докато опаковам багажа си? После ще се върнем заедно. С теб Джени няма да плаче толкова, а аз ще мога спокойно да поговоря с Тони. Трябваш ми като свидетел.

— Кой е този Тони? — попитаха в един глас Либи и Ван.

— Бъдещият ми съпруг, но той още не знае това.

Ван се засмя.

— Важното е, че щом ти знаеш, за него няма спасение. Къде се запознахте? Обичаш ли го? Как изглежда?

— Много е мил и разбира се, че го обичам. Обичам го толкова много, че само след броени минути ще се хванем за гушите.

— Бланш — каза Либи укоряващо, — имаш много странно чувство за хумор. Сигурно се шегуваш.

— Не, Либи. Ван ще ти разкаже по-късно.

Бланш стана и настоя да побързат. Антъни сигурно щеше да дойде по-рано, а тя не искаше да я чака или да се случи нещо непредвидено. Приготвиха Джени и тръгнаха.

— За какво ти е именно Джени? — полюбопитства Ван докато пътуваха.

— За да го накарам да се усъмни в собствения си разсъдък.

— Приятелят ти Тони?

— Точно така, приятелят ми Тони. За целта ми трябвате вие с Джени. Слушай ме добре, Ван. Искам да те помоля за следното: ти и Джени ще стоите тихо в кухнята, без да се намесваш в разговора ни и без да се учудваш, независимо колко разгорещено спорим.

— Бланш, точно по този начин ли трябва да стане? Не те познавам от вчера. Винаги си казвала, че интелигентните хора трябва да избягват спора.

— Струва ми се, че съм се лъгала. Понякога се налага и на интелигентните хора.

— Добре, аз оставам с Джени в кухнята и после?

— По някое време ще те повикам. Ще донесеш дъщеря си, без да казваш нищо.

— Без дори да поздравя бъдещия си зет?

— Не, не точно тази вечер. Остави това за по-късно.

— Както искаш. Нося Джени, не казвам нищо и не се учудвам на нищо.

— Така. После Антъни ще смени пелените на Джени и…

— Но защо, за Бога? — прекъсна я Ван. — Можем да го свършим аз или ти.

— Не, трябва да е Антъни — това е част от плана ми. И когато Джени остане голичка, ще те попитам дали детето е момче или момиче, а ти ще ми отговориш, че е момче.

Ван гледаше сестра си и мислеше, че се е побъркала.

— Но кой ще ми повярва? Моля те, Бланш, всеки нормален човек може да направи разлика между момче и момиче!

— Обясних ти, искам Антъни да се усъмни в себе си. Ще видим дали ще успея. Ти само ще кажеш, че е момче, че това е Бени. Ван, направи ми тази услуга.

— Не ми е приятно, Бланш — той сбърчи чело. — Защо е целият този театър? Нищо не разбирам. И на всичко отгоре искаш да се омъжиш за човека, когото трябва да излъжа? Твърдо ли си решила?

— Да!

Погледна я подозрително. Още от малка й хрумваха невероятни неща, но този път жертвата бе не той, а някакъв непознат мъж. Съжаляваше този Антъни. Въобще не се надяваше, че ще успее да разубеди сестра си. Никой не можеше да я отклони от решенията й.

— Обаждаш ли се на татко всяка вечер?

— Всяка вечер и всяка сутрин. Много е доволен от послушната си дъщеря.

— Има ли нещо ново около конкурента ти Робърт Лоуел?

— Не, подготвя се сериозно за изборната борба. Интересно ми е кое ще се хареса повече на избирателите: скучните му пледоарии или моите модерни концепции.

— Ти как мислиш?

— Модерните ми схващания, разбира се — отвърна без колебание.

Ван се засмя:

— Чувството ти за собствено достойнство е непоклатимо, нали?

— Да, и такова трябва да бъде. Татко ми казваше, че чувството за собствено достойнство е най-важното за един политик. И ако го загубя ще сляза завинаги от политическата сцена. Но засега нямам такива намерения. Напротив, знаеш към какво се стремя.

— Знам. Първо сенатор, после президент!

— Първо сенаторка, после президентка — поправи го Бланш.

— И ти мислиш, че някой ще се осмели да споделя с теб този напрегнат и динамичен живот?

— Не някой, а Антъни. Няма да е лесно, но вече понатрупахме опит — и дяволито добави. — Със сигурност ще има скандали, направо отсега ги подушвам.

Още отдалече видя, че Антъни е паркирал сивото си БМВ пред блока, но слизайки се направи, че не го забелязва. Взе Джени от седалката и побърза да я подаде на Ван, преди да е заплакала. Тръгнаха към входа. В ръцете на баща си Джени отново се усмихваше доволно. С Бени си приличаха като две капки вода, дори и Бланш не би ги разпознала, ако не се отнасяха по коренно различен начин към нея. Изкачиха стълбите. Тъкмо отключваше, когато чу стъпките на Антъни да отекват по коридора. Усмихна се и очите й заблестяха доволно.

— Разполагайте се — каза тихо и настани брат си и племенницата си в кухнята. — Тони ще дойде всеки момент.

В същото време се позвъни.

— Ето го — смигна заговорнически и тръгна към вратата.

— Здравей — поздрави хладно. — Появи се все пак. Побърза да пристигнеш, за да продължиш да ме тормозиш.

— Бланш! — Антъни я погледна умоляващо. — Не говори така. Дойдох да ти се извиня. Забрави всичко, което ти казах. Не искам да ти отнемам Бени, не съм го искал нито секунда. Бях разочарован, ревнувах те и наговорих неща, за които после съжалявах. Ще ти се извиня. Но ти си ме лъгала и това не ти прави чест. Не си била нито секунда в Мълвил — гласът му стана по-рязък. Изведнъж изтърси: — А къде скри мъжа?

— Кой мъж? — Бланш с усилие потисна смеха си.

— Мъжът, който току-що влезе.

— А-а, значи пак ще си играем на въпроси и отговори — измърмори уклончиво и го поведе към спалнята.

— Къде го скри? — повтаряше Антъни упорито.

— Кой мъж?

— Отново ли ще ме лъжеш? Слезе от колата с риж мъж, който носеше Бени. Е, къде е?

— А, този ли? — Бланш махна с ръка. — Седи си в кухнята и гледа детето.

— Виждаш ли каква си? — започваше не на шега да се ядосва Антъни. — Ти си непоправима лъжкиня. Не можеш да живееш, без да лъжеш. Това е болестно състояние. И само не ме гледай със зелените си самодивски очи толкова невинно.

— Защо викаш? Просто го бях забравила. В главата си имам съвсем други проблеми.

— Така ли?

— Да, неща, които ми каза днес. След дълги размисли стигнах до извода, че наистина имаш право. При такава лекомислена жена като мен Бени не се чувства добре. Пречи ми и искам да го дам в детски дом, а може би дори за осиновяване. Без дете ще ми е по-лесно и по-добре.

— Искаш да се отървеш от Бени? Да не си се побъркала?!

— Само следвам съвета ти. Ти твърдеше, че съм лоша майка и трябва да си призная, че наистина е така. Не е ли разумно от моя страна? Казваш, че съм побъркана. Питам се кой ли от двама ни се е побъркал. Говориш ту така, ту иначе. Както ти изнася по-добре. Типично за един психиатър. Но в това няма нищо чудно, нали всички хора са си малко побъркани, а от непрекъснатото контактуване с пациентите… Във всеки случай, не бих се изненадала, ако страдаш от психично разстройство — например халюцинации.

— Халюцинации? Аз? Да не си откачила?

— За щастие, не. Е, какво ще стане с Бени? Ще го вземеш ли или не си дошъл заради него? — Бланш излезе в коридора и викна: — Ван, донеси ми детето.

Брат й се появи, притиснал дъщеря си закрилящо към гърдите си. Не бе успял да схване, че това, за което двамата спореха, касае и тях. Щом Джени видя Антъни протегна ръце и избърбори радостно:

— Тате, тате!

Бланш се покашля и тя мигновено заплака.

— Бени разбира, че си лоша майка — продължи Антъни, гледайки Ван унищожително.

— Не му обръщай внимание — Бланш намигна скришом на брат си. — Той е побъркан, невменяем — просто психиатър!

— Достатъчно! Тръгвам си Бланш, но ще взема и Бени. Горкото детенце при теб е в сериозна опасност — и посегна към Джени.

— Имаш го. Но първо трябва да му сменя пелените, в мокрите не би се чувствал добре.

— Няма проблем — Антъни сви рамене. — Да не мислиш, че не мога да се справя сам?

Започна да съблича детето, а Бланш му подаде чиста пелена и отново смигна незабелязано на брат си.

— Какво е това?! — облещи се Антъни.

— Моля?

— Но това е… момиче!

— Момиче ли? Къде виждаш момиче? Според теб Бени е момиче? — Бланш се засмя триумфиращо. — Е, вече няма съмнение. Наистина страдаш от халюцинации — обърна се към брат си: — Кажи, Ван, това момиче ли е или момче?

— Момче… — промърмори смутено той. Ужасен, Антъни погледна първо Бланш, после Ван — накрая бебето, след което излезе толкова бързо от стаята, че едва не се спъна в стария килим на пода.

— Момиче, момиче… — мънкаше той като обезумял. Бланш закри устата си, за да не избухне в неудържим смях.

Едва когато вратата се хлопна след него, се хвърли премаляла на леглото.

— „Момиче, момиче“ — превиваше се тя, сочейки малката Джени, която Ван преобличаше. — Аз виждам момиче, а ти?

Брат й не знаеше да се смее ли или да й се кара. Антъни му се стори симпатичен и смяташе, че сестра му бе отишла твърде далеч.

— Е — поде Бланш, след като най-после се бе поуспокоила. — Мислиш ли, че поне сега се е усъмнил в разума си?

— Той е мил човек, сестричке, трябваше ли да постъпиш така с него?

— Да, трябваше. Днес следобед ме засегна дълбоко и исках да му докажа, че понякога нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Докато слизаше по стълбите Антъни наистина се чудеше дали е добре. Поседя малко в колата, помисли и рече гласно:

— Тя е магьосница, винаги съм го знаел — запали и потегли. — Скрои ми номер, но нямам представа как го направи. Трябва наистина да е магьосница!

Няколко дена издържа без нея, после я търсеше с часове, но тя не се обаждаше. Вечер ходеше до апартамента й, но отново не я намираше. Чакаше по цяла нощ пред вратата й — без резултат. След две мъчителни седмици реши да попита съседите. Напоследък никой не я бе виждал. Не му се искаше да повярва, че я е загубил.