Лайза Хел
Днес не ми е до любов (1)

I

— Този път е решаващ, татко — победа или поражение! Надявам се, че двамата с Ван ще ми помагате с всички сили!

— Можеш да бъдеш сигурна в това. Мисля, че и брат ти ще се заинтересува поне веднъж от политика.

Сенатор Дароуд помилва нежно дъщеря си по ръката и хвърли укорителен поглед към сина си. В отговор Ван се изтегна удобно в креслото и се усмихна снизходително. Вече четиридесет години търпеше това. Беше свикнал с дребните забележки на баща си, който, впрочем донякъде имаше право.

Доктор Ван Дароуд беше много доволен от професията и живота си и никога не бе хранил амбицията, за разлика от сестра си Бланш, да стане сенатор или президент на САЩ. И като добър специалист по пластична хирургия — така го бяха оценили в пресата — мислеше, че е много по-ценен за човечеството, отколкото политиците, които освен всичко останало разполагат с доста по-малко време от лекарите. Нагледен пример бяха баща му и сестра му. А Ван боготвореше жена си и едногодишните си близнаци и беше щастлив, че не върви по стъпките на баща си, който имаше истински последовател в лицето на своята дъщеря.

— Е, скъпа? — усмихна се сенатор Дароуд и й кимна окуражително. — Какво пак си намислила, за да попречиш на политическия си съперник?

Бланш отметна назад сламенорусите си къдрици и го погледна унило — нещо, което съвсем не й беше присъщо.

— Улучи болното ми място. За съжаление, не мога да измисля нищо, с което да спечеля повече избиратели от Боб Лоуел.

Русата, зеленоока, темпераментна и преди всичко амбициозна Бланш и консервативният петдесетгодишен адвокат Робърт Лоуел бяха главните конкуренти за сенаторския пост в Ню Джърси. Бланш се бе амбицирала да стане най-младата сенаторка в Америка — намерение, което баща й — Глен Дароуд, — безусловно подкрепяше. Бяха се събрали, за да измислят план как да постигнат целта си.

Преди половин час, точно за следобедния чай, Бланш бе пристигнала в Хемънтън. От Вашингтон до родния си град стигаше с поршето си само за три часа. Сега седеше с баща си и брат си в уютно подредена стая на старата им къща и се опитваше да намери решение на въпроса.

Вече няколко поколения от рода Дароуд обитаваха тази къща в Хемънтън, спокойно място в Ню Джърси, между Атлантик Сити и Филаделфия. Сенатор Дароуд и дъщеря му, предвид политическата им дейност, имаха жилища и във Вашингтон, но с удоволствие се връщаха тук, особено, когато им дойдеше до гуша от работа.

Ван, братът на Бланш, живееше със семейството си в съседната къща, която беше толкова стара, колкото и рода Дароуд. Той изобщо не възнамеряваше да напуска Хемънтън. Беше известен специалист и при него идваха пациенти от цялата страна. Често работеше повече отколкото трябва. Днес също едва се откъсна от работата си, за да се срещне с Бланш.

— Значи искаш да привлечеш повече избиратели. Добре казано — обобщи той замислено и погледна през отворената врата на терасата вековните дървета в градината.

— Нямам друг избор — отвърна тя предизвикателно. — Трябва да съм по-добра от стария Лоуел, дори и само заради възрастта си. Част от избирателите обаче смятат, че съм твърде млада за поста сенатор.

— Тук в Америка? — попита Ван скептично. — Където младежта официално се боготвори? Не мога да си представя, че точно младостта е пречка за кариерата ти.

— Пречка е, ако става въпрос за политическа кариера — намеси се Глен Дароуд. — Въпреки, че в историята на щатите са познати и по-млади сенатори. През деветнадесети век и преди войната поне четирима бяха под тридесет години.

— Но няма сенаторка! — триумфираше Бланш.

— Да, няма.

— И така, проблемът е в това, че Робърт Лоуел е по-известен от теб заради дългогодишната си политическа дейност. Нали така, сестричке? Трябва да се справиш с него.

— Но как? — Бланш стана от креслото и започна да се разхожда нервно напред-назад.

Замислен и горд, Ван я изучаваше с поглед. Имаше дълги, добре оформени крака, безупречна фигура и красиво, изразително лице. Би могла да стане актриса или добра манекенка. Изобщо притежаваше всестранни способности, беше талантлива и…

— Всестранни! Това е! — каза гласно и се удари по челото. — Мисля, че вече знам как.

Бланш седна до него върху страничната облегалка на креслото.

— Измисли ли нещо? — попита нетърпеливо. — Хайде, не ме измъчвай, кажи!

— Имам една идея — отвърна той спокойно, — но не знам дали е добра.

— Ние ще преценим, нали, татко?

Сенаторът кимна.

— Казвай, Ван! Ще решим дали идеята ти е добра или не.

— Слушайте… — започна колебливо, — ти си талантлива, способна млада жена й всичко това е в твой плюс. Само трябва целенасочено да използваш качествата си в изборната борба, а това ще стане като…

— Как? — прекъсна го Бланш нервно. — Изплюй най-сетне камъчето!

— … като… — нареждаше Ван невъзмутимо, без да обръща внимание на темпераментната си сестра. — Мисля, че ще стане по следния начин… — замълча и започна да пълни лулата си, която от половин час държеше в уста.

— Ван, ако продължаваш да ме измъчваш така, ще се побъркам — тя прокара ръце през косата си. — Господи, толкова си скучен! Горката ти жена! Как ли те понася такъв…

— Горката ми жена — усмихна се той и най-сетне запали лулата си, — е много доволна от мен, децата също. Да ви разкажа ли как сутринта…

— О, Господи, не! — зелените й очи искряха като на раздразнена котка. — Само не започвай с близнаците и с прекрасния си семеен живот. Концентрирай се върху моя проблем.

— Ти наистина си незаинтересована и безсърдечна леля — упрекна я Ван. — А Бени се е побъркал по теб. Джени малко…

— Не може да ме понася и като ме види реве така, че разбира цял Хемънтън. Това го знам — нетърпеливо довърши мисълта му.

— И докъде бях стигнал? — Ван поклати смутено глава.

— Каза: „мисля, че ще стане по следния начин“ — отвърна му Бланш остро.

Знаеше, че няма смисъл да го кара да бърза. Беше най-милият брат на света, но неговата обстоятелственост и спокойствието му често я докарваха до отчаяние.

— Дойде ми на ум, че следващите няколко седмици можеш да общуваш инкогнито с гражданите и по този начин да вникнеш в проблемите им. Мисля, че всестранните ти способности ще ти бъдат от полза.

— В какъв смисъл? — попита тя напрегнато.

— В смисъл, че ще трябва да се справиш с ролята на обикновена американка, ще живееш и ще работиш като такава. Разбираш ли какво имам предвид? Ще работиш като келнерка, чистачка, продавачка, като по този начин ще опознаеш ежедневието на тези хора и ще разбереш по-добре нуждите им. Ще се представяш като самотна майка, търсеща работа. Жените ще те оценят и по-късно, на изборите, ще гласуват за теб.

— Така ще мога да докажа, че се интересувам от проблемите им — обобщи Бланш триумфираща. Наведе се към брат си и го целуна сърдечно по бузата. — Ти си гениален! Нали, татко, идеята му е фантастична?

Сенатор Дароуд кимна:

— Наистина е отлична… — потвърди колебливо. — Но Бланш, мислиш ли, че ще се справиш с всичко това? Да работиш във фабрика, вечер в някой ресторант като келнерка или чистачка… не знам, скъпа, дали да ти разреша такова нещо.

— Татко, догодина навършвам трийсет! Никой няма право да ми разрешава или забранява нещо.

— Ще попаднеш в среда, която ти е съвсем чужда — Глен Дароуд погледна загрижен красивата си дъщеря.

— Точно такава е целта, татко. Ван е абсолютно прав. Само в случай, че познавам проблемите на избирателите си, по-късно ще мога да се заема с разрешаването им. От друга страна, те ще гласуват за мен, защото знаят, че биха могли да ми се доверят.

Глен изведнъж трепна:

— Все пак мисля, че сме допуснали грешка.

— Каква, татко?

— Доста съществена. Ако си останеш анонимна сред народа никой няма да узнае, че ти си занимаващата се с политика Бланш Дароуд и, че се интересуваш от проблемите им, т.е. всичко губи смисъла си. Ще те изберат само хора, които така или иначе ще гласуват за теб.

— Ако ме бяхте оставили да се изкажа — продължи Ван укорително, — щях да ви разясня докрай плана си. Очаквах възражението от страна на татко, но имам готов отговор.

— Е, казвай! — подкани го Бланш доволна.

— През цялото време — предполагам, че няма да издържиш повече от четири седмици, — ще се снимаш и просто ще направим фоторепортаж. Когато отново станеш Бланш Дароуд, ще публикуваме в някой вестник снимките със съответната статия, например в „Ню Джърси Дейли Нюз“. Така всичко ще се изясни.

— Невероятно! — тя скочи да го прегърне и се спусна така стремглаво към креслото, че клошираната й рокля се вдигна доста над коленете и се оголиха загорелите й бедра.

Брат й и баща й се извърнаха тактично настрани, докато я оправи.

— Кога ще започнем? Вдъхновена съм от идеята ти, Ван и съм готова да се захвана веднага, но… — замисли се и една малка бръчица се появи между тъмните й вежди. — Кой ще ме снима? Освен това сигурен ли си, че никой няма, да ме познае като Бланш Дароуд?

— Ако не се показваш в луксозния квартал, в който живеем — Ван се засмя. — Знам, че ще ти е много трудно, сестричке, но мисля, че именно сега ще се сблъскаш с действителния живот и ще трябва да работиш като милиони други американки.

— А какво мислиш, че правя във Вашингтон? Да не си представяш, че по цял ден седя в басейна на Белия дом и се излежавам на слънце? Не ми се подигравай, Ван — заплашително размаха пръст. — Сега ти прощавам заради великолепната ти идея. Е, кой ще ме снима?

— Дейвид, разбира се. Веднага ще му се обадя.

— Той си е купил къща на „Стентън авеню“ — намеси се сенатор Дароуд. — Срещнах го тази сутрин. Разказа ми въодушевено, че искал да надстрои тавана и да си преправи стария гараж на басейн. Мисля, че не разполага със свободно време.

Дейвид Бауман беше дългогодишен приятел на семейството. Заедно с Ван бяха учили няколко семестъра медицина, после Дейвид прекъсна следването си и започна да работи към някакъв вестник. По-късно във Филаделфия се утвърди като способен журналист. Понастоящем статиите и снимките му бяха доста търсени от вестниците.

— Все ще намери време — каза Бланш уверено. — Дейвид винаги е проявявал слабост към мен, и този път ще ми помогне. Обади му се още сега, Ван и му обясни всичко. Аз ще се поразходя с татко в градината. След вашингтонския смог имам нужда от глътка чист въздух. Идваш ли, татко?

Стана и хвана баща си под ръка.

— Не се притеснявай за мен — поде тя. — Какво би могло да ми се случи? По цял ден ще играя ролята на обикновена млада жена, ще работя упорито и ще си държа очите и ушите отворени. Всяка вечер ще се връщам с нови впечатления. Не се тревожи за мен.

Глен Дароуд се усмихна:

— Ще се опитам, скъпа.

 

 

По-късно, обаче, му създаде грижи, тъй като Ван и Дейвид измислиха нов план, който изглеждаше дори малко приключенски.

— Дейвид е въодушевен от идеята ни — започна Ван, който след телефонния разговор се присъедини към тях в градината. — Обеща да направи снимките, но репортажите ще трябва да напишеш сама Бланш. За тях не може да ти помогне, тъй като е прекалено зает с обзавеждането на новата си къща. Каза да не се притесняваш за публикуването им. Ще се погрижел да бъдат отпечатани в „Ню Джърси Дейли Нюз“.

Бланш беше видимо доволна:

— Дейвид е прекрасен човек. Знаех си, че ще ми помогне. В новата си къща ли живее вече?

— Да, но все още държи стария си апартамент. И му хрумна още нещо, което окончателно ще оформи плана ни.

— Казвай!

— Дойде му на ум, че щом искаш да се правиш на обикновена американка трябва да бъде с всички подробности.

— Какво разбира под „всички подробности“?

— Има предвид стария си апартамент на юг от Хемънтън, в който ще можеш да се нанесеш. Там никой няма да те познае и ще можеш да живееш необезпокоявана като нормална млада жена, която се издържа с работа, каквато намери.

— Дума да не става! — остро се противопостави сенатор Дароуд.

— Но, татко! — умоляваше го Бланш. — Идеята на Дейвид е чудесна. Не проваляй плана! Ако трябва, ще ти се обаждам сутрин и вечер, за да знаеш, че съм жива и здрава, а и… — тя отметна назад косата си.

— А и ще има възможност да прави каквото си иска — засмя се Ван. — Познавам много добре този нападателен дух. Проявява го още от тригодишна. Изобщо нямаш шанс, татко. Знам, че ако си науми нещо, то непременно трябва да стане. Дай й съгласието си.

— Щом се налага — измърмори Глен Дароуд и погледна дъщеря си строго. — Но ще ми се обаждаш редовно по телефона. Обещай ми!

— Обещавам, татко. Въпреки, че притеснението ти е неоснователно. От петнайсетгодишна пътувам сама по света. Следвах три години в Париж, сега във Вашингтон живея сама… Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам, но досега си се движила в своя среда и не съм се страхувал. А сега няма да е така…

Бланш не остави баща си да се доизкаже, прегърна го нежно и продължи:

— Все пак не отивам на война, а в южната част на Хемънтън, която е само на десет мили оттук — тя заби токовете на обувките си в белия чакъл, хвана под ръка баща си и брат си. — Сега вече мога да изпия чая си и да хапна нещо, иначе ще умра от глад. Хайде, да влизаме вътре да си починем.