Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Как закалялась сталь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rumboni (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2011 г.)

Издание:

Николай Островски. Как се каляваше стоманата

Роман

Превел от руски: Людмил Стоянов

1977, Народна култура, София

Художествено оформление: Иван Кьосев

Николай Островский

Как закалялась сталь

Издательство „Молодая гвардия“

Москва 1973

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Деветнадесето издание

Литературна група IV

Тематичен номер 04-9536372511/5554-12-77

Редактор: Стефка Цветкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

Дадена за набор: 15.X.1976 г.

Подписана за печат: януари 1977 г.

Излязла от печат: май 1977 г.

Формат 84Х108/32

Печатни коли 24 1/2

Издателски коли 20.58

Тираж 60125

Цена 1,90 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Как се каляваше стоманата (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Как се каляваше стоманата.

Как се каляваше стоманата
Как закалялась сталь
АвторНиколай Островски
Създаване1930 г.
СССР
Първо издание1936 г.
СССР
Оригинален езикруски
Жанрроман
Как се каляваше стоманата в Общомедия

„Как се каляваше стоманата“ (на руски: Как закалялась сталь) е автобиографичен роман на съветския писател Николай Островски. Той е написан в стил социалистически реализъм. За първи път започва да се публикува през 1932 година в списанието „Млада гвардия“, а през 1936 година излиза отделна книга. Романът е екранизиран 4 пъти: два пъти в СССР, един път в Югославия и един път в Китай. В романа се разказва за младия революционер Павел Корчагин и неговата борба на страната на болшевиките по време на гражданската война (1918 – 1921).

Романът отразява събитията от епохата на Гражданската война, гражданската война в Украйна, германската окупация на Харков (1918) и намесата на Антантата, Полско-съветската война, дискусиите сред младите хора за НЕП, „лявата опозиция“, призива на Ленин към партията и Комсомола, участието на Комсомола в „работническата опозиция“, Троцкизма, възстановяването на националната икономика и социалистическото строителство в първите години на съветската власт.

Публикуваният текст на романа се различава значително от ръкописа на автора.

Сюжет

Част първа

Град Шепетовка, Волин. 12-годишният Павка Корчагин слага тютюн в тестото на омразен учител-свещеник и е изключен от училище. Майка му го устройва като майстор в гарата. Един ден той е принуден да остане на смени, заспива до отворен кран и чакалнята се наводнява. Сервитьорът Прохор брутално пребива Павка, но по-големият брат на Павка, депо механик Артьом, пребива Прохор в отмъщение. Павка получава работа в електроцентрала.

1917 г. Германците навлизат в Малорусия. Те принуждават Артьом и другарите му да управляват локомотив с войски, за да се справят с партизаните, но машинистите убиват кондуктор, спират влака и бягат. Морякът Жухрай учи Павка на изкуството на английския бокс и му разказва за болшевиките и Ленин. Павка се среща с дъщерята на лесовъда, Тоня Туманова. Той напада петлюровски войник, който ескортира Жухрай, освобождавайки приятеля му. Петлюровците искат да застрелят Павка, но той успява да заблуди атаман Черняк, който е дошъл да провери. Петлюровците организират погром на еврейското население, но скоро градът е освободен от червените. Павка се присъединява към отряда, след което е преместен в Първа конна армия. Участва в Гражданската война и Полско-съветската война. В битка с поляците край Лвов Павка е тежко ранен от шрапнели в главата и ослепява с едното око. С помощта на Жухрай получава работа в Чека.

Част втора

Бялото движение вдига въстание в града, но болшевиките разкриват заговора и арестуват участниците му. Зимата наближава и се оказва, че предателите от ръководството на Желеском са водили дърводобив не по железопътната линия, а дълбоко в гората до Боярка, невъзможно е да се транспортират приготвените дърва за огрев. Болшевиките решават да построят теснолинейка, но в Боярка няма къде да живеят, освен разрушената училищна сграда. Търпейки трудности, доброволците строят теснолинейка заедно с Павка, Павел среща Тоня, която се е омъжила за железопътен инженер. Покосен е от тиф, другарите му погрешно го смятат за мъртъв.

Павел работи в електротехнически работилници в Киев, той и другарите му влизат в раздор с меншевиките. Павел не се щади, здравето му се влошава, трудоспособността му се губи. Редакция не го приема поради неграмотност. Изпратен е на почивка в санаториум на Черно море, където от професорите научава, че го очаква „трагедията на неподвижността“. Павел отсяда в къщата на приятелката на майка си Албина Кюцам и се жени за дъщеря ѝ Тая. Скоро е парализиран, останалото око ослепява. Павел решава да не се отказва, става писател. Трудна операция в Москва не дава резултат. Павел пише книга „Роден от бурята“ за другарите си от Кавалерията. Но първите глави, вече завършени и изпратени за рецензия, се губят по пощата на връщане. Павел започва отначало. Ако книгата се провали, той планира да се самоубие. Получават положителна рецензия от издателя и книгата е одобрена за публикуване.

История

Написване на романа

Николай Островски пише на приятеля си Пьотр Новиков:[1]

Опитвах се да пиша очерци от Гражданската война, за комсомолския живот, описвах интересни събития, типове. Веднъж в началото на 1920-те години случайно попаднах на среща на писателя Сергей Мстиславски с младежта на Киев. Мстиславски призова участниците в срещата да опишат героизма на Гражданската война и трудовото ежедневие. „Сега, помислих си, уцелих право в целта! Нека ви покажа моите писания!“ И след срещата помолих Мстиславски да прегледа бележките ми. Той като цяло ги одобри, но направи редица съществени забележки относно езика и начина на писане и ме посъветва да уча. Но тогава нямаше време за учене.

Многократно спомняйки си за съвета на Сергей Мстиславски да се научи да пише, след като получава втора инвалидна пенсия през 1925 г., Островски се отдава изцяло на литературни изследвания. През есента на 1927 г. той уведомява Новиков с писмо, че ще напише „историко-лирично-героичен разказ“ за военните дела на Кавалерийската бригада. През февруари Островски постъпва в Задочния комунистически университет към Комунистическия университет „Я. М. Свердлов“, катедра „Западна и американска история“ в Москва, и потвърждава на Новиков, че писателската му дейност напредва. След като се среща с Новиков през лятото на 1928 г., Островски го информира, че разказът е завършен и изпратен в Одеса на бивши „котовци“ за обратна връзка. Няколко години по-късно обаче Новиков научава от Александра Жигирева, член на партията с предреволюционен опит, която се среща с Островски в санаториум в Сочи през лятото на 1929 г., че ръкописът не се е върнал от Одеса[1]. Според Жигирева „той много е говорил за работата си в Комсомола и е скърбил за изгубения ръкопис“.

В края на 1930 г. писателят, който е тежко болен и почти сляп, започва да пише романа. Първоначално той пише текста на романа на ръка, но поради болестта си ред след ред е трудно разбираем и не е доволен от темпото си на писане. Един ден писателят моли асистента си да вземе картонена папка и да изреже в нея ивици с размер на ред и така се ражда идеята за диапозитив. В началото това не се получава много добре, но техниката на използване на диапозитив се подобрява с всеки изминал ден - отначало в диапозитива слагат по един лист, след което започват да слагат пакет хартия наведнъж. Авторът работи нощем в мълчание, номерира написаната страница и я хвърля на пода. След известно време ръката му започва да го боли и отказва. От този момент нататък романът започва да се пише под диктовка. Той диктува бавно, на отделни фрази, с дълги почивки между тях. В процеса на писане възникват трудности с хартията, които се разрешават с големи трудности. През цялата 1931 г. тече усилена работа по първата част на романа; до май са написани първите пет глави, а до 25 октомври са завършени всичките девет глави от първата част на романа.

Първи издания

През април 1932 г. писателят получава поръчка от издателство за втория том на романа. Поради рязко влошаване на здравето си той се премества на юг към морето, където продължава да работи върху произведението. Втората част на романа е написана изцяло под диктовка и е завършена до средата на 1932 г. След публикуването ѝ Островски пише: „Книгата е публикувана, което означава, че е призната! Това означава, че има за какво да се живее!“.[2]

Ръкописът, изпратен до списание „Млада гвардия“, получава отрицателна рецензия: „Изобразените типажи са нереалистични“. Островски обаче постига втора рецензия на ръкописа, която е предмет на инструкция от партийните органи. След това ръкописът е активно редактиран от заместник-главния редактор на списанието Марк Колосов и главния редактор, писателката Анна Караваева.[3] Островски признава голямото участие на Караваева в работата по текста на романа; той отбелязва и участието на Александър Серафимович, който, както се изразява авторът, му е дал цели дни от почивката си.

Руският държавен архив за литература и изкуства (РГАЛИ) разполага с фотокопия на ръкописа на романа, в които е записан почеркът на 19 души. Официално се смята, че авторът е диктувал текста на книгата на доброволни секретари. В писмата си Островски разказва подробно за работата си по романа; има мемоари на съвременници, които са били свидетели на работата на писателя по книгата. Текстуални изследвания потвърждават авторството му.[4]

През април 1932 г. списание „Млада гвардия“ започва да публикува романа на Островски. През ноември същата година първата част на романа е публикувана като отделна книга, последвана от втората част. Романът придобива голяма популярност, след като авторът се запознава с журналиста и общественик Михаил Колцов, който публикува есе, наречено „Смелост“ за Николай Островски във вестник „Правда“.[5] Островски е награден с орден „Ленин“. Украинското правителство построява нова къща за него в Сочи, на улицата, кръстена на него. На писателя е даден апартамент в Москва на улица „Тверская“ (тогава улица „Горки“). По това време това вече е признание за статута му на класик на съветската литература. През 1936 г. Народният комисариат на отбраната му присъжда почетното звание бригаден комисар. Ушива се специална униформа, в която Островски почти винаги е сниман. Много хора искат да се срещнат с него.[6]

Промени в тескта на романа

Романът е публикуван по време на прехода от новата икономическа политика към държавно изграждане в СССР, по време на който се извършва промяна в идеологията и е завършено поражението на Троцкизма и неговите поддръжници. Под пряк и косвен натиск както от редакторите на издания на романа прииживе, така и от самоцензурата на автора, текстът на романа е многократно редактиран в подготовка за публикуване, както със, така и без одобрението на автора. В резултат на това текстовете му се различават значително един от друг в оригиналния ръкопис на автора, в първото издание в списанието, в първото пълно издание на украински (1934 г.)[7] и в първото полско издание (1934 г.).[8] Т. нар. „Първо пълно издание, отпечатано според текста на ръкописа“ от 1935 г., също се различава значително от ръкописа, където Островски успява да настоява за своето и да възстанови най-важните отхвърлени фрагменти от текста.

През 1926 г. като отделна книга със заглавието „Стоманата се каляваше“ (Закалялась сталь) в СССР е издадена повест за гражданската война от А. И. Бусигин. През 1937 г. тя е включена в списъка с книги, подлежащи на изтегляне от библиотеки и книжарници; целият тираж е изтеглен напълно.[9]

През 1937 г., по случай 20-годишнината от Октомврийската революция, е публикувано 36-ото издание на романа, книгата е преведена на чужди езици. През 1937 г. тя е издадена в повечето западноевропейски страни, публикувани са либретото и сценарият, създадени през 1935 г. от Островски и Мойсей Зац, издадени от издателство „Искусство“ под заглавието „Как се каляваше стоманата. Лит. сценарий“ (Как закалялась сталь. Лит. сценарий). По същото време започват театрални постановки (от Евгений Габрилович, Фьодор Бондаренко, В. Торски, А. Донати, Всеволод Мейерхолд). Междувременно започва Голямата чистка и следват масови арести,[10] включително на някои от споменатите в книгата и свързаните с нея хора - Иван Мусулбас, А. Пузиревски и др. Михаил Колцов, благодарение на когото цялата страна научава за самия факт на съществуването на парализирания млад писател и неговата книга, е арестуван като „враг на народа“.

През 1937-1941 г. романът въпреки това е интензивно превеждан и публикуван на езиците на народите на СССР (комски, марийски, чеченски, южноалтайски),[11] а също така е преиздаван по време на войната, в обсадения Ленинград,[12] включително издания за старши класове и младежи[13], особено интензивно през първото следвоенно десетилетие.[14]

Първите изследвания и публикации на фрагменти от ръкописа на романа, невключени в никакви публикации поради цензурни, редакционни и авторски причини, се появяват едва през 60-те и 70-те години на 20. век.[15][16]

При преиздаването на тритомните събрани съчинения на Николай Островски, публикувани през 1989 и 2004 г., изследователят, биограф и литературен учен Е. Бузни за първи път цитира в бележките най-значимите заличени текстове и глави от романа, базирани на оригиналите на ранните ръкописи на романа.

Като цяло, както отбелязват редица изследователи[17][18][19], от добре познатия каноничен текст на романа са премахнати следните епизоди, изключително важни за съвременното разбиране на психологията на младежта от онези години: участието на Павел Корчагин в „Работническа опозиция“, споменаванията на дискусията за профсъюзите, епизодите с Л. Троцки в армията и на фронта, разгорещените дискусии от онези години с троцкисти и опозиционери, довели до разкол в работническата, младежката безпартийна, партийна и комсомолска среда, сюжетните линии за фалшивия студентски живот на „опортюнистите“ по време на НЕП, за агресивния филистеризъм в ежедневието, любовната история на главния герой, която отразява в оригиналната публикация в списанието, първото украинско издание и ръкописа някои лични факти за разпадането на семейните отношения на Николай Островски.

Източници

  1. а б Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — М.: Молодая гвардия, 1986, с. 45, 70, 77; Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — Харьков: Прапор, 1979; Островский Н. А. Письма к другу / подгот. А. Лиханов, В. Шмитков. — М.: Молодая гвардия, 1968
  2. Р. П. Островская. Николай Островский. — 2-е изд. — М. : Молодая гвардия, 1975. — Вып. 1 (540), с. 125-160
  3. А. А. Караваева. Книга, которая обошла весь мир. — М.: Книга, 1970
  4. Вж. Прохоров Е. История текста романа «Как закалялась сталь» // Текстология произведений советской литературы. Вопросы текстологии. Вып. 4. М.: Наука, 1967. С. 278—324.; Матвиенко О. И. Роман Н. А. Островского «Как закалялась сталь» и морфологическое сознание 1930-х годов. Саратов, 2008
  5. Кольцов М. Е. Мужество : [арх. 10 мая 2018] // Правда : газета. — 1935. — 17 марта. — С. 4
  6. Тайны романа «Как закалялась сталь»: В Китае до сих пор Павка Корчагин — самый популярный герой Подробнее на livelib.ru: https://www.livelib.ru/articles/post/61600-tajny-romana-kak-zakalyalas-stal-v-kitae-do-sih-por-pavka-korchagin-samyj-populyarnyj-geroj // Посетен на 2025-8-15.
  7. Островський, Микола Олексійович. Як гартувалася сталь [Текст] / М. О. Островський; пер. з рос. О. П. Варавва. — 1.вид. — Киев ; Одесса : Молодий більшовик, 1934. Изданието се озовава в специално хранилище още преди войната, заради посвещението му на опозорения Пленум на Централния комитет на ЛКСМУ. След Великата отечествена война това издание е премахнато от библиотеките, защото преводачът му на украински, Алексей Варава, сътрудничи на германските окупатори и емигрира в Западна Европа по време на тяхното отстъпление.
  8. Jak sig hartowala stal [Текст] : Tlum Kaczyna / W. Ostrowski. — Moskwa : Mloda gwardja, 1934
  9. Запрещенные книги русских писателей и литературоведов 1917—1991
  10. XX век. Хроника человечества
  11. Издания КЗС в хронологическом порядке в фондах Национальной Российской Библиотеки
  12. Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман : В 2-х ч. — Ленинград : Гослитиздат, 1942
  13. Островский Н. А. Как закалялась сталь : [Роман] : [Для ст. возраста] / Н. Островский; [Вступ. статья: Анна Караваева. «О Николае Островском»] [Ил. А. Пахомов]. — Москва ; Ленинград : Изд. и ф-ка дет. книги Детгиза, 1944 (Москва)
  14. Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман в 2 частях. — [Москва] : Мол. гвардия, 1946 (напеч. Воен. изд-вом)
  15. С. Трегуб. Н. Островский. Как закалялась сталь: Неизданные страницы // Октябрь : журнал. — 1964. — № 12. с. 177—180
  16. А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 7. с. 65.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 9. с. 2.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1975. — № 8. с. 3
  17. Е. Н. Бузни. Литературное досье Николая Островского. — Литрес, 2017
  18. О. И. Матвиенко. Роман «Как закалялась сталь» и массовое сознание 1930-х годов // Тыняновский сборник. — М. : Водолей, 2009. — Вып. 13 : XII-XIII-XIV Тыняновские чтения. Исследования. Материалы. с. 649—662
  19. Елена Толстая-Сегал. К литературному фону книги «Как закалялась сталь» // Cahiers du Monde Russe Année. — 1981. — Т. 22, № 4 (декабрь). с. 375—399

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Как закалялась сталь“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Работата ми над романа „Как се каляваше стоманата“

Преди да разкажа как съм работил над романа, ще кажа няколко думи за себе си.

В бунтовните години на Гражданската война и след нея се случи така, че здравето ми се разруши до краен предел. През последните години леглото стана мое постоянно местожителство. Аз не ходя, лежа неподвижно и преди две години изгубих лявото си око, с което само можех да виждам. Налице са всички предпоставки, за да кажа — при такива условия е невъзможно да се работи.

Аз лично мислех, че слепотата ми създава непреодолими препятствия за работа, тъй като не знаех може ли да се записват от чужди ръце всички ония най-разнородни и често трудно уловими мисли, които искаш да запишеш на хартия.

Всеки знае, че може лесно и изразително да напише писмо на приятеля си и в него със собствената си ръка да отбележи преживяванията и мислите, които го вълнуват. Но ако диктува същото писмо на друг, в повечето случаи то ще бъде по-бледо и по-сухо.

Но тъй като нямах друг изход, започнах работата си с диктуване и следях с тревога какво се получава. Сега, когато романът е написан, мога да кажа убедено с думите на вожда: „Няма такива крепости, които болшевиките не могат да превземат.“

Да, другари, може да се работи при най-тежки и отвратителни условия. Не само може, но и трябва, ако няма друга обстановка.

За това е необходимо да имаш непоколебим стремеж към труд, по-голяма упоритост и… тишина. Тишината е необходима, без нея наистина не може да се работи. Когато в стаята живеят шест души, от които двамата са палави деца, и всички тия хора се надпреварват да говорят, тогава е невъзможно да се пише.

Ще разкажа не само как написах книгата, но ще вмъкна няколко отделни ескиза, които нямат никакво отношение към съдържанието на книгата.

Отдавна имах желание да опиша събитията, на които съм бил свидетел, а понякога и участник. Но бях зает с организационна работа в комсомола и нямах време, при това не се решавах да се заема с толкова отговорна работа.

Единственият опит, и то не от литературен характер, а просто описание на фактите, беше колективната ми работа с един другар, написана по предложение на Истомола на Украйна. Никога по-рано не съм писал и този роман е първият ми труд. Но съм се подготвял за работа няколко години. Болестта ми даде много свободно време, каквото по-рано изобщо нямах. И аз жадно и ненаситно утолявах глада си за художествена книга. Всяко зло за добро.

През периода на болестта успях да завърша първия курс на задочния комунистически вуз и да обогатя мизерния си умствен багаж, като се запознах с художествената пролетарска и съветска литература.

Без тази голяма и задълбочена подготовка не бих могъл да пиша.

Имах намерение да напиша историята на група работнически деца от детската им възраст до влизането им в партията. Затова романът обхваща събития от 1915 година до днес.

За цялото време на своето съществуване младата гвардия на партията и комсомола е дала десетки хиляди прекрасни хора, беззаветно предани на партията и на своята класа.

Тяхната борба под знамето на Червената армия през периода на Гражданската война, борбата им с разрухата, след това творческата им работа през възстановителния период и накрая разгърнатата нашироко през последните години борба за построяване на социализма в нашата страна — дават неизчерпаем материал за пролетарската художествена литература.

За всичко това трябва да се напише, то е нужно на милионите, които сега се вляха в комсомола, на ония, които не бяха свидетели или участници в героичната борба на работническата младеж, рамо до рамо с бащите си, за живота на републиката.

Като започнах да пиша, направих първата грешка — взех един епизод и го описах. Началото нямаше план.

Този пръв ескиз така си и остана отделно от книгата.

После прочетох в „Литературная учеба“, че редица писатели изобщо пишат книгите си от края, понякога от средата и ги завършват с началото.

Може би това е позволено на майсторите на литературата, но аз мисля, че за начинаещия писател ще бъде много по-добре да пише планомерно от началото до края, а не обратно.

Аквотепеш[1] е малко градче в Украйна, бивша Волинска губерния. Крупен железопътен възел. Тук през бунтовните години се сблъскваха силите на революцията и реакцията. Доколко ожесточена беше борбата, може да се съди по това, че Шепетовка (чети обратно — Аквотепеш) по тридесет пъти преминаваше от едни ръце в други. Повечето от епизодите, описани в книгата, са факти.

Особено ярко си спомням за погрома, организиран от полковник Голуб, и чувствувам, че не съм успял да опиша в романа целия ужас на това масово избиване на беззащитното еврейско население. Мога само да кажа, че написаното от мен е много по-бледо от ужаса тогава.

Убийството на немския часовой от локомотивната бригада и спирането на влака с военно-полицейския отряд на линията съм записал по разказа на живите участници в този епизод. И тримата работници сега са болшевики, ударници в същото депо. Когато диктувам, преди да разкажа за някое действуващо лице, мислено си представям във въображението този човек; за това ми помага добрата памет. Трайно запомням хората и след десет години мога да си ги спомня. И ето, когато рисувам във въображението си цялото действие, което диктувам, аз през цялото време не губя картината, създадена от въображението ми. Щом картината се прекъсва, прекъсва се и записването. Смятам, че начинаещият писател не може да описва ярко даден човек и картина без това мислено въображение. Може би е странно, но аз особено ясно си представям картините, обрисувани от въображението ми, когато слушам мелодична тиха музика особено на цигулка.

Гибелта на Серьожа е описана лично от моята ръка точно когато слушах по радиото „Кавказки мелодии“ от Иполитов-Иванов.

Лошо е, че в списанията в помощ на младия писател големите писатели не пишат за черновата си работа, поне за монтажа на книгата, за построяването на главата и т.н., тъй като смятат това за ненужни подробности, а се задоволяват с общи теоретични приказки. А за начинаещия писател е необходимо да знае също така техниката на работата, да получи поне такава обикновена помощ как да направи план на работата си.

Колко напразно загубена енергия, докато начинаещият писател намери онова, което отдавна вече е известно на литераторите.

Всички писатели без изключение говорят за важността на бележника, това безспорно е вярно. Колко хубави настроения отлитат във въздуха, ако не бъдат записани веднага в бележника. И ето аз, въпреки че ми е много трудно да пиша лично, започнах такъв бележник и той вече много добре ми служи.

Повечето от действуващите лица имат измислени фамилни имена. На Жухрай е истинско само малкото име и той беше не председател на Губернската чека, а началник на Специалния отдел. Не зная доколко съм успял да обрисувам тази фигура на изваяния от монолитен чугун балтийски матрос, революционер-чекист. Нашата партия има такива другари, които никаква фъртуна, никакъв вятър не може да събори — така здраво стоят те на краката си; с груба външност, тези хора са забележителни, изпълнени със сила.

 

1933 г.

Бележки

[1] Аквотепеш — чети обратно — Шепетовка.

Край
Читателите на „Как се каляваше стоманата“ са прочели и: