Богомил Райнов
Този странен занаят (11)

* * *

И тъй — човешките истории. Не, разбира се, глупави като току-що разказаната. Но какви? Интересни, разбира се — това всеки читател ще ти каже. Обаче кое е всъщност интересното?

Веднъж седях пред едно кафене на Шанзелизе с някакъв познат, възрастен писател и стар женкар. Разправях му нещо, ала той ме слушаше с половин ухо, зает да пресреща и изпраща с поглед минаващите по тротоара жени. Макар да нямах неговите години и неговите вкусове, аз също следях бегло върволицата. В далечината се зададе стройно момиче с танцуваща стъпка, приближи, за да видим красивото бяло лице с тъмни очи и цикламени устни, приближи още повече, за да разберем, че всичко е грим, и отмина.

— Ето, това е прочутата по цял свят парижанка, драги — промърмори писателят, като се обърна към мене и улови погледа ми. — Отдалече — истинска богиня, а приближи ли — нищо особено: малко вкус в облеклото, малко грация в походката, малко червило — и толкова!

Така беше не само с парижанката, а и с много от парижките ми истории. Отпърво ми се виждаха привлекателни, интересни, просто готови за разказ, а сетне, като ги оглеждах по-отблизо, трябваше да установя, че не са нищо особено.

Спомням си още една такава история, която смятах да озаглавя „Пале Бурбон“, защото щеше да се развие именно в Пале Бурбон и да отрази нещо от парламентарните нрави.

В този ден, като всеки ден на правителствена криза, заседанието бе дълго и бурно. Ложите за публика бяха претъпкани — спектакълът беше интересен, макар че през ония години бе почнал прекалено да се повтаря — правителствата се сменяха почти всеки месец. Слушах търпеливо изреждащите се на трибуната оратори, когато изобщо бе възможно да се слуша, защото нерядко ревовете и трясъкът по банките долу в широкия амфитеатър прерастваха в такава оглушителна дандания, че гласът на оратора въпреки микрофона просто потъваше без следа в общия грохот.

В момента крясъкът бе достигнал кулминацията си, тъй като на трибуната стоеше депутат-комунист. Той стоеше и търпеливо чакаше крясъкът да спадне до границата на търпимото, за да произнесе следващата си фраза:

— Мартиника, Гвадалупа, Гвиана са превърнати в карикатура на френски департаменти…

Но тутакси трябваше наново да млъкне, защото истерията наново бе обхванала дясната част на амфитеатъра. Някакъв шишкав депутат, вече изтощен да блъска банката, се покатери на седалището и пронизително изпищя:

— Освободете Източен Берлин!

— Освободете съпрузите Розенберг! — успя да го надвика ораторът.

— Освободете Източен Берлин! — изпищя наново шишкото, като подскачаше върху скамейката с късите си крачета.

— Знаем, знаем, че сте за свободата!… — изгърмя Дюкло в настъпилата за миг тишина. — Нали вие освободихте палачите на Орадур!

И истерията отново заля амфитеатъра.

След комуниста на трибуната застана някакво невзрачно човече, от рода на тия, чиито лица не се забелязват и чиито думи не се запомнят. Заболо нос в бележките си, то каканижеше баналности, за да изрази отношението на своята група към кандидатурата на Андре Мари. Но понеже това отношение не интересуваше никого специално, амфитеатърът за по-малко от минута се полуопразни — депутатите безцеремонно напускаха залата, за да изпушат някоя цигара и да побъбрят в кулоарите.

Мислех да последвам примера им, когато на трибуната се появи нов оратор. Тоя вече беше от запомнящите се: приятна смесица от мъжественост и елегантност, строен ръст, мургаво обветрено лице, буйна тъмна коса, изобщо герой на американски уестърн, само че в безупречен тъмносив костюм.

„Лъскач и буржоазно копеле“ — рекох си с оня непринуден ученически жаргон, с който беседваме наум дори до късна старост. Но словото на лъскача донейде ме озадачи. Той поддържаше известни проекти на новия кандидат за премиер, обаче критикуваше други. И макар да избягваше острите изрази на депутата-комунист, всъщност повтори част от критиките му за положението в задморските департаменти. Десницата и центърът го слушаха търпеливо, а понякога дори ръкопляскаха, доста вяло наистина, но причината за това бе и в оределия амфитеатър.

Заседанието продължаваше да се точи мудно и тягостно, поне додето думата не бе взета отново от комунист, който още с първите си реплики възстанови с пълна сила истерията в залата. Взирах се разсеяно в окачения високо над трибуната гоблен, реплика на Рафаеловата „Атинска школа“, и си мислех, че администрацията отдавна вече би трябвало да свали това изображение, защото то с мъдростта и спокойствието си бе в пълен дисонанс с тая загубила всякакъв самоконтрол аудитория.

Всъщност това беше само спектакъл. Поредният спектакъл — с апострофите, с крясъците и самите речи, които се произнасяха не за да убедят някого от тук присъствуващите в нещо си, а за да бъдат всмукани още тая вечер от улеите на печата и да се разлеят утре из цялата страна, за да стане ясно, че буржоазните депутати не пестят слюнката си, когато трябва да отстояват висшите интереси на нацията или поне на нейната най-имотна част.

Да, това бе спектакъл — и доспехите на класическата реторика, и заучените жестикулации, и натруфените дамички, с които богато бяха гарнирани ложите и кулоарите. Не случайно самият този дворец с релефите, стенописите, колонадите и двата етажа ложи напомняше повече на театър, отколкото на парламент.

Към седем часа вечерта заседанието бе вдигнато, за да се даде възможност на господа депутатите да похапнат. Вечерното заседание трябваше да почне от девет, а изборът вероятно щеше да приключи късно след полунощ. Излязох навън и застанах нерешително на тротоара. Можех да прекарам някъде до девет, а можех и направо да се прибирам, защото всъщност нищо не ме задържаше в тая зала освен любопитството.

По кея, както винаги в този час, бавно се движеха двете реки от коли — бялата, на тия, които прииждаха, и червената, на ония, които отминаваха. Насреща отвъд Сена върху тъмното небе се открояваше ярко осветеният стълб на Обелиска. А още по-натам се простираше кварталът на Мадлената с мътния си лилаворозов ореол от електричество и дим. Париж тътнеше в привичния си делник, без да се вълнува от кризата и от евентуалното й разрешение.

Решил все пак да изгледам докрай спектакъла, обиколих парламента, защото знаех, че тъкмо зад Пале Бурбон се намира единственото близко кафене. В кафенето бе оживено. В задната част, определена за ресторант, масите бяха заети от няколко компании гладни депутати и не по-малко изгладнели дами. В предната част седяха предимно парламентарни журналисти, ограничаващи разходите си с по една-две чаши „перно“. До тезгяха пред регал бира стърчеше един познат от „Юманите“.

— Няма да свърши по-рано от два — промърмори познатият, когато застанах до него. — В такива случаи никога не свършва по-рано от два.

— То вече е свършило — забелязах, тъй като предстоящото проваляне на Мари бе публична тайна.

— Да — за вас, но не и за мене, дето трябва да приготвя подробен отчет — отвърна кисело журналистът.

Стояхме съвсем близо до залата на ресторанта и това ми даваше възможност да наблюдавам угощаващите се със стриди депутати и, по-специално, онзи, наподобяващ герой от уестърн, когото тутакси зърнах, седнал в ъгъла между две елегантни дами.

— Този там в ъгъла… — понечих да запитам.

— Чухте ли го? — изпревари ме познатият. — Какъв жонгльор, а?

— Но от коя партия е?

— Формално от никоя… Независим… А фактически — от групата на „независимите“. Обаче да си независим и да си от групата на „независимите“ в това не е все същото, нали?…

— Но кой е той?

Журналистът избъбра някакво име и поясни:

— Депутат от задморските департаменти. Вечната история: избраха го още в миналата асамблея, блесна бързо с неподкупна съвест и остър език и… и вечната история.

Кимнах, в смисъл, че разбирам, макар да разбирах доста смътно.

— Този с голата глава, дето седи срещу него, това е политическият му кръстник, сиреч изкусителят. Какво значение — ако не беше той, щеше да е някой друг. Защото, знаете, да бъдеш независим, освен че не е леко, но не е и възможно.

В течение на няколко бири и няколко кафета успях да науча в подробности каква беше „вечната история“ и каква бе, по-специално, историята на мургавия депутат. С качествата си, предвещаващи добра политическа кариера, той бързо бе привлякъл вниманието на парламентарните хищници, „любителите на свежо месо“, както ги наричаше журналистът. И един от тях, оня; гологлавият, бързо се бе сближил с новака, за да го въведе в парижкия живот, да му покаже хубавите ресторанти и да го представи на хубавите жени.

— Но хубавите ресторанти, както знаете, са скъпи и хубавите жени — също, без да говорим за останалите разходи — нуждата от изряден гардероб, от уютна квартира, от дребни пари за бридж и изобщо от такива дреболии, които депутатската заплата съвсем не може да покрие… Наблюдавайте го само малко…

Наблюдавах го всъщност през цялото време, додето слушах коментара, и доколкото можах да съдя по доброто му настроение и по непринуденото му държане, той изглеждаше в отлични отношения не само с двете дами, а и със собствената си съвест.

— Не знам, разбира се, с какви подробности са се развили при него нещата, но какво значение, това е вечната история. Щом разходите ти са пет пъти по-големи от заплатата, останалото не е трудно да се отгатне.

Тук познатият се отплесна в спомени за други подобни случаи. Той бе от години вече парламентарен репортер и добре познаваше бита и сплетните на Пале Бурбон.

— В началото не е изключено новакът да изпита известни угризения, да се отдръпне от светския разгул, след като е затънал до гуша в дългове, и да реши, че тия неща съвсем не са по възможностите му. Но това не трае дълго. „Къде изчезнахте така внезапно? — ще запита изкусителят при първата среща в кулоарите. — Нашата малка приятелка просто тъгува за вас.“ „Парични затруднения ли? — ще възкликне изкусителят. — Но, боже мой, защо не кажете! Нали приятелите са за туй — да си помагат!“ А ако жертвата се осмели да забележи, че взетото назаем все някога трябва да се върне, изкусителят ще побърза да възрази: „Но, скъпи приятелю, вашето правило е валидно за халите, а не за Пале Бурбон. Ние имаме партийна каса, представителни, безотчетни и всичко туй, все едно, трябва да се изхарчи, защото иначе държавата ще го прибере за данъци.“ С две думи, било по-грубо, било по-деликатно, новакът отново е увлечен във вихъра на танца и вече редовно получава тлъстички пурбоари срещу невинни хвърчащи разписки, колкото за отчитане пред партийната каса.

— А не може ли все пак да запази известна самостоятелност?

— Може, естествено, доколкото рибката може да плува свободно в устата на акулата. При първия по-съществен законопроект, който трябва да мине през парламента, изкусителят ще пошушне на жертвата си: „Вие, разбира се, ще гласувате «за», нали?“ „Съвсем не, смятам да гласувам «против»“. „Не, не, скъпи приятелю, вие просто не сте размислили. Вие без друго ще гласувате «за»“. Наивникът — в случай, че това е наивник — наистина не е размислил. Той вече е оставил компрометиращи документи с тия невинни разписки, а те могат всеки момент да бъдат извадени наяве и веднъж завинаги да сложат кръст на цялата му парламентарна кариера.

— Да, но ако той се обяви против интереса на избирателите си, това също ще сложи кръст на кариерата му.

— Естествено. И тъкмо затуй се стига до жонгльорството. И именно затуй покровителите на новака му оставят известна свобода за действие: нека си плува свободно в устата им. Нека понякога си позволява от трибуната да критикува установения ред. Нека снася ефектните си демагогски фразички, за да поддържа симпатиите на клиентелата си. А ако случайно и това не помогне… Е, тогава независимият ще трябва открито да излезе на изборите като кандидат на „независимите“. Изобщо, той вече е купен. А щом е купен…

— Но сигурно има и такива, които не се купуват.

— Вярно е. Тях съвсем не можеш да ги купиш на тая цена. Затуй пък, ако платиш малко повече… Когато трябваше да се ратифицира договорът за Европейската армия, американците купуваха гласовете на депутатите по пет-шест милиона франка. Обаче имаше гласове, за които платиха и по трийсет милиона. Тия, неподкупните, струват най-скъпо.

Когато към девет часа си тръгнахме, познатият подхвърли по адрес на компанията в ресторанта:

— Вече са на шампанско… Добра увертюра за една приятна вечер в „Максим“…

— А заседанието?

— О, те ще минат само за да гласуват. А такива като мене ще трябва да киснат до два…

Още няколко пъти ми се случи да срещам елегантния мургав депутат в кулоарите на Пале Бурбон. И всеки път си казвах, че е готов за разказ. Макар че можех да взема за герой и някой друг тип, защото типовете нямат край и формите на изкушението са най-различни. Той можеше да бъде и женкар, и бонвиван, и комарджия, и човек без други страсти освен алчността, и почтен глава на семейство, решен просто да осигури бъдещето на децата си.

„Готов разказ“ казвах си. — Картина на парламентарни нрави. История на една деградация. Важни проблеми, типични явления, човешка драма — всичко туй, което е прието да смятаме за съществено, бе налице. Ала нещо ми подсказваше, че въпреки тия качества на материала разказът няма да се роди. И не бях в състояние да си обясня защо няма да се роди.

* * *

Разказът, мислех си, това е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна — това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само проявителят, който прави зрим за нас един образ, съществувал всъщност невидимо и преди туй върху фотохартията. Така че не се грижи за случките, а трупай човешки образи.

И аз ги трупах. Писатели, художници, журналисти, режисьори, дейци на компартията, директори на издателства, шефове на музикални фирми, чиновници в музеите, Операта или Ке д’Орсе, политици, дипломати, представители на пъстрата фауна, която населява приемите, привлечена от възможността да се натъпче със сандвичи или с информация, българи, заселили се тук още преди войната или емигрирали по-късно, паразити от всякакъв вид, обикалящи посолствата, непризнати таланти, залязващи артисти, келнери, шофьори на таксита, портиери, тъмни личности и проститутки.

Някои от тия хора само се мяркаха на пътя ми и изчезваха, с други завързвах трайни познанства; някои съвсем бегло ми се представяха с две-три несъществени черти, други ми разкриваха драмата си; някои ми изглеждаха съвсем банални, други предизвикваха любопитството ми. Но защо „банални“ и с какво „любопитни“? — този проклет въпрос неведнъж отново и отново изникваше пред мене.

Още си спомням десетки от тия типове или се сблъсквам с тях, когато в някое утро на героични решения започвам да се ровя в купищата стари записки. Много от тези хора са съвсем набързо скицирани, ала други се мъдрят вече в ролята на герои за един подробно набелязан разказ, нерядко снабден дори със заглавие. Един съвсем готов разказ, само че ненаписан. Също като „Пале Бурбон“.

„Раждането на писателя“. Това беше историята на прогресивен журналист, не оня, парламентарния, а негов колега. Беше издал обемист репортаж за съвременния Париж, за трудовия Париж с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха. Оплакваше ми се, че вестникарската работа поглъщала цялото му време и не можел просто да завърши романа, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожъна успеха на един сезон. Голямо буржоазно издателство му предложи щедро договор за десет следващи романа. Това беше отдавна жадуваният шанс. Журналистът напусна редакцията и се отдаде на частна практика. За един месец с помощта на безсъницата и кафетата написваше цял роман. После пет месеца се шляеше и събираше впечатления. Подир туй — отново един месец работа и отново един роман. А сетне — пак шляене. Разписанието, естествено, бе въпрос на вкус и не бе от особено значение. По-важното беше, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за Париж. Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен — на тоя въпрос бележките ми не дават отговор.

„Актрисата и милионерът“ — това бе историята на друг един житейски успех. Героинята бе българка, преселила се в Щатите. Беше имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа. Шанс, понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата. Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак. Впрочем не всичко, защото щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни. Така че палачът се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

Тя сама ми бе разказала историята си един следобед в бара на хотел „Жорж Сенк“, макар и не с точно същите думи. От времето на злополуката бяха минали вече много години и сега бившата актриса отново бе омъжена и съпругът отново бе доста богат и доста възрастен човек, само че нямаше никакво намерение да умира. Тя ми разказваше историята си, за да се похвали с житейския си успех, но самото това желание да се похвали вдъхваше известни съмнения. Бе образец на елегантност и козметичките бяха вложили всичкото си старание, за да заличат в границите на възможното печата на възрастта. Но като я гледах така увехнала, въпреки обилния грим, и тъй скучаеща до степен да споделя миналото си с един случаен познат, питах се каква е реалната стойност на нейния житейски шанс. Бе изоставила професията си и странеше от някогашните познати, които вече не бяха по ранга й, ала не бе успяла да проникне във висшите кръгове и дните й бяха запълнени най-вече с отегчение, ако не броим рейсовете до фризьорските, козметичните и шивашките салони, за да поддържа една външна привлекателност, в която бихте могли да повярвате само от далечно разстояние. Питах се за стойността на тоя жизнен шанс, но не съм оставил в записките си никакъв отговор на въпроса.

„Американката“ — това бяха бележки за друга една сполука, но не моя, а на американката. Заглавието може би навява представата за елегантно същество със спортна фигура, излизащо от изумруденозеления кадилак. Моята американка обаче бе в рокля от евтино имприме, слабичка, безцветна и с късогледи очи, взиращи се уморено през евтините очила. Открих я съвсем случайно в едно кафене до Ке Волтер или, по-точно, тя ме набара, което е всъщност без значение. Бях завършил обичайния си рейс по букинистите. Ръцете ми бяха изтръпнали от книгите, които носех, а краката — от километрите, които бях извървял. Тръшнах се на първия зърнат стол пред първото срещнато кафене и поръчах неизбежното еспресо. Терасата пред заведението — с думата „тераса“ парижаните величаят тротоара и никакви тераси пред кафенетата им няма, — терасата бе почти празна и аз се заех с врялата горчива течност без всякакво желание да изучавам околния живот.

— Позволявате ли?

Някаква бледа ръка се протягаше към панерчето с кексове, оставено на масата ми. Подадох панерчето, без дори да погледна коя е собственицата на въпросната ръка.

— Вие се интересувате от американска поезия? — разнесе се малко по-късно същият глас.

„Ай да му се не види — казах си. Всъщност казах нещо друго, но това е въпрос на подробности. — Не можеш даже спокойно да си изпиеш кафето.“

Бледата ръка бе поела от купчината книги, хвърлени на съседния стол, най-горното томче — някаква антология на американската поезия.

— Интересувам се от всякаква поезия — отвърнах уклончиво и вдигнах глава.

Притежателката на бледата ръка ме гледаше любопитно зад големите си очила в тъмни рамки.

— Вие сте поет или нещо подобно?

— Да, нещо подобно — кимнах, като се питах какво друго може да бъде това „нещо подобно“ освен пак поет, само че бездарен.

— Аз също обичам поезията, макар да не съм поетеса. Учителка съм по литература. По френска литература.

„Твоя работа“ — отвърнах на ума си и едва сега забелязах, че непознатата наистина говори на един безупречен френски, без излишни лиезони и без изяждане на окончанията, изобщо един френски, с който французите никога не си служат.

— Вие сте чужденка?

— Да… по-скоро…

„Нещо подобно“, „по-скоро“, тя очевидно мразеше ясните определения.

— Всъщност съм американка, но майка ми е французойка. И цял живот съм мечтала да дойда в Париж…

— Е, значи, мечтата ви е вече осъществена.

Тя продължи, сякаш не бе ме чула:

— Едно пътуване от Вермонт до Париж, това, знаете, не е по възможностите на една учителка. Трябваше толкова години да пестя и да се лишавам от толкова неща, за да мога на края…

— Да постигнете мечтата си — рекох да й помогна.

— … Да постигна едно разочарование…

— Защо?

— Мизерно, мръсно, хората са вулгарни и груби, а в кафенето ви вземат два пъти по-скъпо за един жалък бифтек само защото тук е гилотинирана Мария Антоанета.

— Е, не само за това. Тук е била застреляна и Мата Хари.

— Да, да, зарад Мария Антоанета и Мата Хари ви скубят навсякъде, където е възможно да ви измъкнат нещо, и ако случайно сбъркате в бакшиша, веднага ще ви изругаят…

Тя ме гледаше с израз на такова детско разочарование, което ми напомни моето собствено преди много години, когато вместо пред палати от злато и кристал бях се озовал пред една черна опожарена къща.

— А в Америка нима е по-добре?

— По-добре е… Поне ще се отнася до чистотата и удобствата… Пък и да не е по-добре, нали затова мечтаеш да идеш другаде, където ще е по-добре и по-различно и хората няма да мислят само за пари и за сметки…

— В тоя град са събрани огромни духовни богатства — напомних нравоучително.

— Тях ги има и в книгите. Ако е за духовни богатства, не е нужно да идвам до Париж, достатъчно е да ида до училищната библиотека.

Американката продължи да излага критичните си оценки, а аз я слушах и си мислех, че вече е краят на деня и че навярно тя също като мене е обикаляла насам-натам през целия ден и сега седи тук уморена и отегчена с едничката перспектива да се прибере в мрачния долнокачествен хотел, за чиито особености също вече бях осведомен, и вероятно затуй не бърза да се прибира, а предпочита да седи на кея и да дрънка с един непознат.

— Чувайте — рекох по едно време. — Париж прилича на тия жени, дето от пръв поглед не правят впечатление, но очароват постепенно. Казваш си „нищо особено“, ала колкото повече я гледаш, толкова по-ясно разбираш, че в това „нищо особено“ има нещо, което неотразимо те привлича…

Тя вероятно помисли, че става дума тъкмо за жени от нейния тип, защото се оживи и взе да обяснява, че подобни жени криели зад непретенциозната външност някакъв друг чар, докато това, което криел Париж, по-добре изобщо да не стигаш до него, защото не е нищо повече от скучен семеен бит зад тия затворени с железни капаци прозорци, скучен семеен бит или престъпност и проституция.

— Купете си повече картички — посъветвах я. — На картичките всичко изглежда по-привлекателно.

— Направих вече това. И ги разпратих на всичките си познати. След като хората знаят, че от десет години пестиш за едно пътуване, нека поне мислят, че си постигнала щастието… Така се гради легендата. Може би и другите, дето идват тук, са разочаровани като мене. Но понеже някой някога е казал, че Париж е едно от чудесата на света, и понеже всички наоколо го повтарят, няма как — за да не излезеш простак, ще го повтаряш и ти…

„Каре аса“ — така бях нарекъл историята на една друга сполука. Пътем казано, записките ми гъмжаха от подобни случаи на сполука, както и тая проста игра — покерът — гъмжеше от ефектни заглавия: „Фул от риги“, „Големият блъф“, „Кент флош роял“. Но от гледна точка на елементарната достоверност аз все пак се бях спрял на „Каре аса“.

Героят бе българин или, по-точно, български евреин, озовал се тук подир кратък междинен престой в Израел. Запознах се с него, когато се яви в посолството един следобед и трябваше да го приема, понеже колегите ми бяха излезли. Тъкмо се готвех да запитам с какво мога да му бъда полезен, когато той ми зададе същия въпрос и уловил недоумението ми, побърза да уточни:

— Златен часовник, хладилник, лека кола?

Уверих го, че в момента съм далеч от подобни амбиции, но това не го огорчи. Използувах случая да запитам все пак кой е и защо е решил да се отбие тъкмо в нашето посолство, а не другаде. Той без излишна стеснителност ме запозна с някои подробности от биографията си, включително и тия на нелегалната търговия, от която понастоящем се препитаваше.

— Това си е ваша работа — промърморих.

— Е, да. Но и вие може да спечелите от нея. Готов съм да ви доставя каквото пожелаете на половин цена.

В доказателство на това той измъкна от джоба си масивен златен часовник с браслет и понечи да го нахлузи на ръката ми.

— Оставете — рекох, — не обичам гривни.

— Може и без гривна. Ето, с каишка от крокодилска кожа, истински „Зенит“, освен ако предпочитате „Омега“.

Трябваше наново да го уверя, че нищо не предпочитам.

— А откъде си доставяте тия неща?

— Търговска тайна — промърмори той.

— В смисъл, че са крадени?

— За какъв ме вземате?

Изразът на лицето му представляваше смесица от невинност и меланхолия, и то не само в дадения миг. Това бледо, сякаш невиждало слънце лице, с тъмни, уморени очи бе много по-близо до меката скръб на поета, отколкото до алчната пресметливост на търгаша.

— Не искам да ви обиждам, но ако една вещ се предлага на безценица, тя или е долнокачествена, или крадена.

— Нито едното, нито другото — поклати глава посетителят.

И като се наведе доверително към мене, прошепна:

— Контрабанда.

— Това също не е съвсем редно.

— Защо? Държавата поставя грабителски мита. А ние освобождаваме клиента от тия мита. Кое е по-нередно, това, което правим ние, или това, което прави държавата?

Няколко дни по-късно на излизане от посолството отново се сблъсках с тоя, нека го наречем Жак.

— Мога да ви предложа най-нови модели фотоапарати, кинокамери, изобщо всичко от тоя род…

— Нали ти казах, че не се интересувам от контрабандна стока.

— Това вече не е контрабандна стока. Всичко е съвсем редовно. Вие получавате апарата по цена на едро, аз получавам малка комисиона, всичко е редовно.

И преди още да бях казал „да“ или „не“, той вече бе вдигнал ръка към приближаващото се такси.

Магазинът, пред който спряхме на една доста пуста улица към Репюблик, изглеждаше също пуст, да не кажа изоставен. На витрината се мъдреха няколко допотопни апарата, а вътре бе полутъмно. Жак ме въведе, кимна леко на човека в дъното на помещението и вдигна някакъв капак на пода:

— Оттук, внимателно!…

Зимникът бе пълна противоположност на магазина, що се отнася до качеството и изобилието на стоката. Тук бяха струпани всевъзможни свръхмодерни образци на оптиката и фототехниката, главно от западногермански произход.

— Избирайте! — произнесе Жак с царствен жест.

Повъртях се насам-натам, колкото да покажа, че избирам, сетне промърморих капризно:

— Не виждам „Лайка“.

— Защо ви е „Лайка“? Тук има „Коктарекс“, има „Ролейфлекс“, има „Линхоф“…

— Да, но аз търся „Лайка“.

Не търсех никаква „Лайка“, обаче зимникът очевидно бе склад за контрабандна стока и нямах никакво намерение да се забърквам в такава каша.

— Добре, ще имате и „Лайка“ — отвърна Жак без сянка на недоволство.

— А какво ти носи контрабандата — запитах, след улица.

— Аз съм само пласьор.

— И колко ти плащат за риска?

— Достатъчно — рече уклончиво той.

Сетне подир къса пауза допълни:

— Останалото го наваксвам с картите.

— Щом трябва да го наваксваш, значи не е достатъчно.

— За мене е достатъчно… Само че имам дъщеричка в Тел Авив. Трябва да пращам по нещо. И, най-важното, трябва да спестя достатъчно, за да я доведа тук, при мене.

Той извади от портфейла няколко снимки, избра една от тях и ми я подаде:

— Ето, тази е последната. Онзи ден я получих. На десет годинки е вече детето.

Детето сякаш бе одрало кожата на баща си. Но невинният израз и дори меланхолията подхождат на едно дете, особено когато живее без родители.

— А майката къде е?

— Де да я знам. Замина нанякъде още преди мене. Добре, че моите старци са живи.

Месец или два по-късно отново го видях. По-право, той ме видя и закова колата си до тротоара. Защото тоя път бе с кола и дори с мадама — едно съвсем новичко бяло рено и една не дотам новичка мадама, също бяла, с напудреното си лице и изрусените коси. Самият Жак бе образец на елегантност в стила на нощните квартали — бежов костюм на едри райета, шоколадена риза и светла вратовръзка.

— Салю! — вдигна той ръка с царствения жест на доброто си настроение.

— Картите или другото?… — полюбопитствувах.

— Картите, разбира се. Къде искате да ви закарам?

— Карай към Шанзелизе.

— Отлично. И аз натам отивам. Имам, знаете, много симпатични приятели в един специален дом…

— Картите или другото? — запитах отново.

— Картите, разбира се.

— А нали игралните домове са забранени?

— Че това не е игрален дом… — промърмори леко обиден Жак. Елате и ще видите. Смятайте се поканен.

Мадамата през целия разговор седеше с безизразно лице, като голяма оксиженирана кукла. Бих помислил, че не е истинска, ако при запознаването не бе благоволила да ми отправи къса машинална усмивка.

— Значи, не е игрален дом?

— Не, разбира се! Дума да не става за такова нещо.

Не, разбира се, но всъщност беше да, разбира се. На четвъртия етаж в някаква доста импозантна сграда с мраморно стълбище. Дамата, която се отзова на четирикратния звън — две дълги и две къси, — бе екипирана с изискания тоалет и любезния израз на именница, приемаща гости. Тя очевидно достатъчно добре познаваше Жак, за да прояви някакъв интерес към моята персона. Въведе ни в хола и ни остави, без повече да се интересува от нас. Холът и останалите помещения, свързани с него, бяха мебелирани, както подобава на порядъчен богаташки дом, с тая разлика, че наоколо имаше прекалено много масички и над тях прекалено много ръце — дамски и мъжки, — стискащи всеизвестното ветрило от пет карти.

— Едно каренце, а? — предложи Жак.

— Няма да стане. Нали ти казах…

— Тогава позволете на мен да се включа…

И той тръгна към вътрешните салони.

Останах да стърча в хола, като се питах какво друго съм очаквал да намеря, освен туй, което бях намерил. Вечният глупав порив — да си пъхнеш навсякъде носа. В тоя миг съзнах, че и дамата на Жак продължава да стърчи наблизо, все тъй неподвижна като кукла. Струваше ми се, че ако я натисна леко под мършавия бюст, ще чуя неизбежното „Ма-ма“. Вместо туй обаче чух друго:

— Нашият глупак няма да се успокои, докато не пропилее всичко спечелено…

— Защо не го спрете?

— Да го спра? Него и божията майка не може да го спре. Ще видите, че всичко ще пропилее.

Оксиженираната кукла не се лъжеше. Няколко дни по-късно Жак се яви в посолството без колата и дори без бежовия си костюм.

— И костюма ли? — запитах.

— И костюма — кимна той с лека меланхолия. — И часовника. И златната запалка…

— … И мадамата…

— Е, за мадамата то се разбира.

Тоя път той се завъртя около нашия домакин с обещанието да му достави канцеларски материали с известна отстъпка. Ставаше дума не за контрабанда, а за редовна стока от позната фирма. Когато изпаднеше до крайност, Жак бе готов дори на почтени сделки. Но само когато изпаднеше до крайност.

Така на няколко пъти бях свидетел на неговото величие и упадък. В един от периодите на упадък ме замъкна в друг комарджийски вертеп, обаче, за разлика от първия, доста по-мизерен и съвсем легален. Това бе голямо неприветливо кафене до площада Клиши. Две-три дузини дами и господа седяха край масите, съсредоточени над неизбежните ветрила от пет карти. Пари не се вадеха открито, ала всички, включително и уличните полицаи, знаеха, че тук се играе на пари, защото покерът не се играе на пуканки.

Поръчахме кафе, но още преди да го донесат, Жак вече се бе включил в някакво каре. Изпих си еспресото, като наблюдавах без особено любопитство аудиторията. Нищо интересно. Все едно че седях в някое от кафенетата на някогашна София, в „Палма“ или „Опера“, заобиколен от нашенски комарджии. Странно наистина. Всичко си има локален тон — любовните нрави, шегите, песните, дори пиянството. Само комарджийството — не. Комарджиите навсякъде по света са едни и същи: бавното скъперническо разгръщане на картите, увисналата на устните цигара, присвитите от дима и размисъла очи. Пълно обезличаване на индивида в тази безлична и безродна страст.

Последния път, когато се яви в посолството, Жак отново бе изпаднал до степен да се примири с тая унизителна работа — почтените доставки. Поръчаха му отново канцеларски материали и той същия ден ги докара с камион, остави фактурите и прибра парите. Само че два дни по-късно от фирмата се обадиха тъкмо по повод парите. Не бяха ги получили и вежливо ни напомняха. А фактурите? Какви фактури? Това бяха просто бележки „проформа“, за да знаете каква точно сума дължите. Касиерът бе нов и не бе посветен в тия тънкости. Налагаше се прочие да плати от джоба си.

А Жак изчезна безследно.

Зърнах го съвсем случайно няколко седмици по-късно в кафене „Кардинал“. Седеше не на терасата, а вътре — по на завет, вперил тъжни очи в навалицата зад витрината. Мисля, че ме видя чак когато се настаних до него.

— Здрасти. Как е здравето?

Отвърна, че здравето било добре. Всъщност само то било добре. Мизерният изглед напълно потвърждаваше думите му.

— Да се беше отбил поне да върнеш парите.

— Ще ги върна. Щом само се оправя, и ще ги върна.

— По-добре щеше да е да не ги задигаш.

— Не съм ги задигнал. Не съм и мислил. Исках само да направя един удар и после веднага да ги върна.

— Не е зле да побързаш. Касиерът е решил да те натика в затвора.

— Ще ги върна, макар че не ме е страх от затвора.

— Тъй ли? Тогава от какво те е страх?

— От нищо. Вече от нищо не ме е страх. Детето…

Той млъкна за миг, сякаш преглъщаше, сетне добави:

— … Дъщеричката почина…

Бръкна за кърпа, но не намери, постави ръка на очите си, подържа я малко тъй, сетне я изтри в панталона.

— Е, братко… — промърморих.

— Това е, задето не спрях навреме последния път — рече глухо той. — Трябваше навреме да спра и съдбата ме наказа. Събори ме с каре аса, тоя мръсник… Сега вече и да спра, и да не спра…

И наново закри с ръка очите си.

По-късно научих, че отишъл в затвора. Не заради нашите пари, разбира се, а за нещо друго. Когато си престанал да се боиш от затвора, поводите да попаднеш там неизбежно нарастват.

Робер Жуан също не се боеше от затвора. Той бе преследван от други страхове и историята му бе наречена условно „Шаривари“, понеже тъй се казваше кафенето, дето се бе разиграл възловият епизод на драмата. Робер Жуан, представител на оранския гангстерски клан, се бе сблъскал тук с Пиер Кукуру, наречен Кук, от корсиканския клан. Обясненията бяха завършили с няколко изстрела, един от които за нещастие на всички бе попаднал и корема на Кук.

„За нещастие на всички“, защото, когато се ровиш в подобни произшествия, трудно ти е да решиш кой всъщност трябва да бъде определен за главен герой на разказа, тъй като най-различни типове с различни основания претендират за тоя знатен пост. Лично аз имах честта да се запозная само с приятелката на Жуан, която също би могла да стане център на повествованието в случай, че изобщо се бях заел с тая история.

Понякога си казваш, че подобни истории не си струват труда, че това са жалки криминални перипетии и нищо повече, но поразровиш ли ги, откриваш в тях всички тия преживявания, които сме приели да наричаме „големи чувства“ — и любовта, и омразата, и приятелската преданост, и верността към колектива, и себеотрицанието, и смелостта, само че всичко това — опошлено и деформирано и погрозняло, като някаква великолепна одежда, превърната с течение на времето в мизерна дрипа.

Когато един мой познат с богато минало в тия градски лабиринти ме заведе два дни след убийството да ми покаже „Шаривари“, заведението се оказа затворено. Заведението, погледнато отвън, бе съвсем банално и улицата Годо-дьо-Морой — зле осветена и почти пуста — бе съвсем банална, ако не се смятат няколко караулещи по ъглите проститутки, което също бе съвсем банално за тоя квартал. Завихме в съседната улица, а след нея хлътнахме в трета и се озовахме пред малко кафене.

— Да влезем тук — предложи познатият. — Това е „кутията“ на Жуан, искам да кажа на приятелката му.

Заведението изглеждаше доста сиромашко и демодирано, без неон и огледала. Осветено бе от три лампи с бели абажури, напомнящи плювалници, а стоката, наредена на рафта зад тезгяха, се свеждаше до една дузина бутилки. Помещението бе празно освен двете маси в дъното, край които няколко силно гримирани жени и няколко мъже с доста специфична външност — шикът на нощните квартали — разговаряха полугласно.

Седнахме близо до входа. Една от жените в дъното на салона стана и се запъти към нас.

— А, Морис, ти ли си… — рече тя, като позна спътника ми. — В лошо време идваш, момчето ми.

„Момчето“ отиваше към петдесетте, а стопанката едва ли имаше повече от тридесет и навярно бе още хубава, но в тоя час под унилата светлина на тия порцеланови плювалници не изглеждаше хубава, а само уморена и потисната.

— Какво ще бъде? — запита тя машинално.

Поръчахме. Жената отиде зад бара и подир малко се върна с едно кафе и чаша перно.

— Седни за минутка де — покани я познатият. — Какво става, Робер предаде ли се?…

— Нищо не знам… не вярвам… — измърмори стопанката, като се отпусна на един стол.

— Я се съвземи — рече спътникът ми с оная малко фалшива бодрост, с която винаги сме готови да почерпим ближния. — Какво толкова е станало? Ще полежи някоя година и ще излезе. В края на краищата стрелял е за самозащита.

— Но ти не разбираш ли, че ме е страх не от затвора, а от другото! Те са дали клетва да го пречукат.

— Докато поседи в затвора, ще им мине.

— Затвора?… Той няма да стигне до затвора ще го пречукат преди това…

Тя облегна глава на ръката си и се взря уморено в мраморната плоча на масата.

— Колко пъти съм му казвала да скъса с всички тия стари връзки и вражди… Колко пъти!… Още на времето, когато наемахме тая кутия, се кълнеше, че обръща страницата… че почва наново…

Жената продължи още малко в тоя дух и той продължи още малко да я утешава, а сетне допихме питието си и станахме.

— Мерси все пак, че се сети да се отбиеш… — рече тя с бледа усмивка, когато се сбогувахме. — В такива дни приятелите по-скоро оредяват…

Робер Жуан се кри неизвестно къде цели два месеца, додето една заран вестниците оповестиха, че се е предал на полицията. Съдът призна, че е стрелял в положение на законна самоотбрана, и наказанието бе сведено до пет години затвор, който при добро поведение вероятно щеше да се намали на три.

Междувременно корсиканците бяха устроили на любимия си Кук едно от най-грандиозните траурни тържества, известни в погребалните регистри на Третата република. Зад импозантната катафалка се точеше кортеж, дълъг повече от километър, с десетки луксозни коли и стотици траурни венци, всеки от които струваше едно малко състояние. Фейлетонистът на „Юманите“ бе ознаменувал събитието с хаплива реплика, озаглавена „Един велик мъртвец“. И в мига, в който махагоновият ковчег бе спуснат в гроба, приятелите на покойника — без да се стесняват от присъствуващите полицаи — тържествено произнесоха клетвата на отмъщението.

Бях отдавна забравил тая история, когато три години по-късно, додето преглеждах една сутрин вестника, попаднах на малка бележка:

Престрелка снощи на Рю Лепик: двама убити

Произшествието бе се разразило светкавично: гангстерите бяха спрели колата си на оживената улица, бяха отправили в тълпата няколко откоса с автомати и тутакси бяха изчезнали. Освен двамата убити на място още двама от ранените починаха в болницата. Но това бяха случайни жертви, грешки на ръката. Нападателите бяха се мерили само в един човек и той бе останал проснат в локва кръв на тротоара — излезлият неотдавна от затвора Робер Жуан.

Жуан за разлика от Кук не бе католик, а протестант. И погребението му, според добрата протестантска традиция, бе организирано сдържано и аскетично, без разгула на кадилаци и пъстри венци. Една-единствена церемония и този път не бе пропусната — неизбежната клетва на отмъщението. Оранците публично оповестиха, че корсиканците ще платят за Жуан с петнайсет трупа.

И кълбото на кървавата вендета продължи да се развива.