Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Богомил Райнов. Този странен занаят

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Добрина Имова

Издателство „Български писател“, 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Както гласи поговорката, всеки си е луд по своему и за мене е твърде успокоително, че не правя изключение по тая точка, а що се отнася до странностите ми, една от тях е, че винаги съм бил новина птица.

Навикът на нощните дежурства го усвоих още на младини, без да дочакам дори пълнолетието и дипломата. Усвоих го, понеже денят никога не ми стигаше и съвсем неусетно минаваше в четене на романи или в спорове с приятели и едва вечер се сещах, че имам да правя за утре домашни, и това бяха обикновено домашни по тия предмети, дето най ги мразех и дето никога по-късно нито веднъж не ми влязоха в работа. Изваждах с въздишка на мъченик логаритмическата таблица и старогръцката граматика и поемах пътя на мъките чак додето великодушният бог на съня — също от старогръцки произход — склонеше стриганата ми глава върху опръсканата с мастило маса.

По-късно глаголните форми изчезнаха от нощните ми бдения, за да бъдат заменени от стихотворни форми, но това вече бе съвсем доброволно дежурство, също както и другото — сред мъждивата светлина и тютюневия дим на евтините квартални кръчми, където аз заедно с още неколцина подрастващи мъдреци като мене крещях песни, крещях стихове, крещях глупости и лъжливи самопризнания в любов и приятелство, крещях, за да избълвам туй, което ме душеше и което в края на краищата не беше нищо повече от алкохолни пари и натрупана енергия без определено предназначение.

Нямам точна представа за това, как пият днес младите, но макар да съм скептик относно новаторството в тая област, където всичко е вече изпробвано, ще ми се да вярвам, че сега операциите по алкохолно затъпяване са съпроводени с по-малка доза дивотии. Защото някога, почнехме ли да пием, ние пиехме наистина диво и без да искам да се самоизтъквам, трябва да кажа, че аз лично смятах за въпрос на чест да не изоставам от другите, и когато подир някой побой или просто поради късния час ни изхвърлеха от кръчмата, ние се понасяхме като неясни, неустойчиви, но страшно шумни сенки към Борисовата градина и там, в гората, спорехме до заранта или се отдавахме на безпричинен юмручен бой, за да доизразходваме остатъците от енергията си.

Ала не само тази натрупана енергия бе причина за периодичните ни бесувания. Що се отнася до мене, бях твърде самотен и крайно стеснителен и макар да не ми, липсваха приятели, не смеех или не желаех, или не можех да установя с тях никаква човешка близост на трезва глава и да споделя нещо повече от възгледите си по основния философски въпрос. На трезва глава ми бе неловко да рецитирам дори собствените си стихове, а връстниците от другия пол ми се струваха съвсем безинтересни и бях просто неспособен да разговарям с тях.

В трезвия ден на града нямаше място за мене и напразно търсех начин да покажа на какво съм способен, защото бях убеден, че съм способен на много неща, и едничката възможност, която ми се предоставяше понякога, бе поместването в печата на някое стихотворение подир дълго разнасяне из редакциите или временното заемане на някое надничарско място от най-нисък ранг.

Нощта беше друго. Железарският склад, който цял ден гърмеше под прозореца ми с ламарини и релси, най-сетне стихваше. Тъмнината изтриваше от погледа ми мизерната уличка с еврейските магазини и хотела за провинциалисти и проститутки. Бях сам в тишината на стаята — една привилегирована самотност в компанията на любимите поети, които великодушно ми нашепваха своите реминисценции.

А когато самотата ти дотегнеше и когато в ръката ти ненадейно се окажеше някоя монета с лика на монарха, пред тебе се разтваряше и една друга нощ. В нея имаше алкохол и алкохолни мечти и алкохолна смелост да говориш свободно, да рецитираш, да спориш и да държиш през кръста седналото до тебе момиче. Всичко това — и приятелското бъбрене, и любовта, и поетичните откровения — беше съвсем от второ качество, но подобно всеки заместител напомняше донейде първообраза и вършеше работа като илюзия.

Затова седях облакътен на потъмнялата от времето и измокрена от виното кръчмарска маса и нижех изповеди и сентенции, но понеже дори в тия часове на затъпяване нямах куража да изразя онова, което всъщност исках да споделя, аз споделях неща без значение или измислици, импровизирани от пияната ми глава, и говорех каквото и да е, говорех до пълно изтощение, за да се убедя посредством кънтенето на празните фрази, че не съм сам. Или вадех от джоба някакви смачкани листове и започвах да чета последните си стихове, защото никога не се научих да произнасям наизуст стихотворенията си и дори когато научех някое стихотворение, в него винаги оставаше поне един куплет, където неизменно се забърквах и спирах, за да помисля как беше по-нататък. И тия стихове, за които бях сигурен, че не са нищо особено, в тоя миг ми звучаха като нещо значително по-добро от това, което бяха в действителност, и аз четях все по-разпалено, макар да знаех, че утре тези строфи отново ще ми изглеждат точно такива, каквито са — бледи, недоработени и сбъркани още в началото. И късно през нощта, когато си тръгвахме, случваше се да се отделя от кряскащата тълпа на приятелите, запътени към Борисовата градина, и да изчезна в тъмнината с момичето, което бе седяло до мен. И ето че идваше мигът на сърдечната близост, на който бяха посветени такава грамада романи, и ние влизахме в някаква студентска квартира на пръсти, за да не разбудим хазяите, и седяхме там, без да палим лампата, понеже прозорецът обикновено нямаше перде, и тия часове на сърдечна близост бяха тъй блудкави, та на другия ден с истинско облекчение установявах, че почти съм ги забравил.

Това бяха за мене богатствата на нощта в ранните младини. С годините те едно по едно избледняха и изчезнаха, но нощта остана да запълва безсънието ми, вече стихнала и монотонна, удавена в мълчание, тютюнев дим и самота.

Вече не се окайвах, че съм излишен. Окайвах се, че съм нужен на прекалено много хора. Най-вече за услуги от частен характер. Но и за други неща — статии, беседи, срещи с читатели. Телефонът звънеше през целия ден и аз през целия ден, додето се опитвах да завърша някакъв доклад, оперирах едновременно с машината и със слушалката, за да обяснявам, че за жалост тоя началник съвсем не ми е близък, просто неправилно са те осведомили… не, нямам никакви връзки с ректора… да, но ако правя постоянно такива срещи с читатели, рискувам скоро да остана без читатели, защото няма да мога да им предложа нищо за четене… добре, добре, ще гледам да ви напиша нещо…

Нощта бе друго. Телефонът, това досадно домашно животно, немееше в ъгъла, а машината равномерно тракаше и когато ставах да се разходя, за да уточня следващия пасаж, можех да чувам съвсем ясно репликите на героите си.

Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на магнитофона. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите махленски младоци гърми нейде в съседство с магнитофона си. Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние поне имахме доблестта да изтощаваме за целта собствените си гърла. Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат магнитофона на най-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен магнитофон.

Така че затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… стохилядната цигара… Аз съм вероятно на тристахилядната, така че един или два пакета повече, това не е проблем, стига работата да върви и машината да трака без обезкуражителни паузи.

Само че тя не винаги трака, понякога дори по цели нощи не издава нито звук и изобщо съвсем не мисли да използува мълчанието на телефона, за да каже и тя нещо.

И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо си. Птицата вероятно се чуди. Една комично спряла сред стаята и сред тютюневия дим птица, учудена, че толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, че толкова нощи и толкова дни са се стопили без следа, ако не се смятат за следа купищата ръкописи, набрани, отпечатани и забравени, купищата ръкописи и купищата неприятни спомени.

Защото не знам как се оправят другите с тая смътна материя — спомените, — но когато мене ме спохождат спомени, те са непременно най-неприятните, сякаш са подбрани не от мене, а от най-злия ми враг. Остаряваш — казвам си, — щом почна да се разправяш със спомени. Тази мисъл за малко ме връща към сегашното, защото никому не се иска да остарява. Никому не се иска и дори има хора, които се изхитрят да не остаряват и които проявяват просто завидна жизненост, движат се сред младия свят и са по-общителни и витални даже от младия свят, макар че тая прекалена жизнерадост също е малко подозрителна и навява мисълта за една добре играна роля, за една невинна игра, с която искаме да излъжем околните, себе си, а може би и смъртта.

Остаряваш — казвам си, — щом взе да намесваш вече и смъртта. Макар че за смъртта ми се е случвало да мисля още от много отдавна, още от младини. И никога не съм изпитвал особен страх от нея, стига да има любезността да почака, додето… Додето, какво? Додето напиша Книгата, естествено, тая, Единствената, смисъла на целия ми живот.

Книгата, разбира се, че Книгата — казвам си. Но в самотата и в глухата тишина на нощта туй „разбира се“ не звучи твърде уверено. Ако това е било наистина смисълът на живота ми, защо все още не съм я написал? И дори да живея сто години, дали изобщо бих я написал? И дали всъщност чак толкова съм държал да я напиша? Дали и аз не играя една игра, дали не се правя на писател, както тия старци се правят на младежи?

Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст едва ли има по-трудно поносима компания от тая — да останеш насаме със себе си.

* * *

Предполагам, че е твърде успокояващо да знаеш точно кой си и какво си и когато например те запитат коя е основната ти професия, да можеш да отговориш с една-единствена дума: „лекар“ или „инженер“, или „учител“.

Но има хора, неспособни да отвърнат лаконично на подобно запитване, защото у тях — дори и в зряла възраст — въпросът за основното призвание е свързан с една бъркотия, напомняща капризното време на пубертета. И боя се, че що се отнася до мене, аз принадлежа тъкмо към тази категория хора.

Всъщност въпросът за професията още от детинство настойчиво изникваше пред мене. Нещо повече, в ония години решавах тоя въпрос далеч посмело, отколкото по-късно, когато той наистина излезе на дневен ред.

Спомням си още оня зимен ден на първото ми бягство от къщи — надвисналото облачно небе, прелитащите едри парцали на мокрия сняг, кишата по тротоарите, схлупените полутъмни работилнички, дето влизах да предлагам услугите си на чирак. За жалост моето предложение никъде не предизвикваше интерес, тъй като всеки обущар си имаше помощник. Но аз продължавах, макар и съвсем измокрен, да обхождам кишавите улици и да надничам в копторите на кърпачите и въпросът за характера на бъдещата ми професия не предизвикваше ни сянка на колебание у мене.

По-късно този въпрос намираше някои съвсем различни и доста неочаквани решения, но те винаги биваха вземани със същата смелост и самоувереност.

По онова време много родители, дори и недотам заможни, смятаха за нормално да определят на децата си една дребна всекидневна сума за кифла или сладолед. Моят баща обаче мислеше, че синовете му най-първо следва да се научат да печелят пари, а после да ги харчат и че ако искаш да ти се дадат пет лева, налага се да обясниш за какво точно ще ги използуваш.

Това хубаво правило в ония години ми се представяше откъм най-лошата страна — страната на потърпевшия. И понеже в къщи думата на баща ми беше закон, търсех начин да се сдобия по свой път с необходимите ми средства. И проблемът за професията възникваше в цялата си острота.

Първите си успехи пожънах по линията на свободните професии и по-специално на търговията. Баба ми имаше в Пловдив една стара къща до Небеттепе, една къща, свързана с първите ми детски спомени, понеже бях израснал в нея. По онова време обаче ние вече се бяхме преместили в София, а в дома под тепето живееше леля ми. И ето че през една великденска ваканция, когато бях отишъл да погостувам на любимата си леля, съвсем ненадейно установих, че старата къща е пълна не само със спомени, а и с редица по-прозаични, но далеч по-полезни неща, наблъскани главно в полутъмния зимник. И тогава изведнъж ме осени благородната идея да върна на живота тия изхвърлени от живота неща, за да станат те отново полезни на обществото като цяло и на мене като негов член.

Прочее в една слънчева заран, асистиран от двамата си братовчеди, се спуснах в хладния полумрак на зимника. И додето горе леля ми дрънкаше съдовете, погълната от баналната суетня около обеда, ние тримата долу значително по-безшумно вършехме своята рискована работа, като вадехме от сандъците и долапите всичко, което ни се струваше достойно за интерес. Стоката биваше прехвърляна на улицата през задната врата, а оттам — изнасяна до вехтошарския пазар.

Отпърво в дейността ни се долавяше неприятният отпечатък на известен дилетантизъм и случваше се да мъкнем съвсем напразно до пазара някои тежки вещи, които вехтошарите отказваха да купят или купуваха за грошове. С течение на времето обаче дойде и специализацията. В края на седмицата ние вече можехме само с един поглед да определим продажната цена на всяка вещ и с оглед нуждите на пазара все по-твърдо се насочвахме към най-ликвидното — бакъра и хубавите стари книги.

Операцията освен опит ни донесе и известно самочувствие. Ние се разхождахме из топлите слънчеви улици на града като негови некороновани владетели, снизходително се отбивахме ту в една, ту в друга кинозала — те бяха всъщност точно три на брой — или седнали в малките хладни сладкарнички до Джумаята, вкусвахме с вид на познавачи любимите ни турски лакомства — също три на брой, — малеби, ашуре и пилешки гърди.

Уви, и най-богатият зимник като всичко на тоя свят подлежи на изчерпване. Отгоре на туй ваканцията бе към края си и трябваше да се прибирам в неприветната София. Така че оставих братовчедите ми да се разпореждат с остатъците на съкровищата и поех с влака обратно към оскъдицата. Авоарите се стопиха. Остана легендата. И днес, подир толкова години, ако се случи леля ми да заговори за онзи период, тя неминуемо ще го обозначи с фразата „тогава, когато обрахте зимника“ и ако някой от вуйчовците ми заговори за литература, без друго ще се отплесне в спомени за „книгите, дето ми ги продадохте на битпазар“, и ще почне да разправя какви съкровища са били тия книги, и то не на другиго, а на нас, дето сме ги носили на гръб и знаем отлично реалната им пазарна цена.

В къщи, разбира се, също имаше книги. Бих казал дори, че единственото, което заслужаваше някакво внимание в нашия дом, бяха книгите. Само че това бяха книгите на баща ми и ние гледахме на тях като на светиня и аз при цялото си развинтено въображение никога не бих могъл дори да си представя, че ще измъкна някой том от грижливо подредените шкафове и ще ида да го продам. Така че когато следващото лято отново реших да припечеля нещо, наложи се да се посветя вече не на търговската професия, а на хамалската.

Ставахме заран много рано и се отправяхме пеша и твърде бързо към Сточна гара, дето пристигаха вагоните с дини и пъпеши. Но макар да ставахме много рано и да вървяхме твърде бързо, случваше се нерядко да се върнем с празни ръце, понеже закупчиците вече бяха наели за работна ръка хлапетиите от махалата. Имаше обаче и дни, когато щастието ни се усмихваше. Едно малко уморително щастие, защото трябваше да застанеш нейде в дъното на вагона, изправен с боси крака върху камарата от дини, да се навеждаш, да поемаш тежкия валчест плод, да го хвърляш към другаря си, а сетне отново да се навеждаш и отново да хвърляш и така — чак до здрач, чак додето кръстът толкова те заболи, та вече усещаш, че имаш вместо кръст само една тягостна болка. Заплатата се равняваше на едно кино и един сладолед, плюс дини — колкото можеш да носиш. Но човек никога не може да носи повече от две дини и ние дори не ги избирахме много едри, защото до къщи бе далеч и ни бе втръснало от дини.

Следващото лято постъпих в строителния бранш. Работех за половин надница на една постройка и трябваше заедно с още един малчуган като мене да пренасям тухли и хоросан и тия, дето бъркаха хоросана, безмилостно претоварваха дървеното корито и ние едва го мъкнехме, като се олюлявахме по наклонените дъски, играещи ролята на стълби, а над нас майсторите непрестанно ревяха: „Дай вар!“, „Дай вар!“ — и въпреки че се стараехме до изнемогване, нашето темпо явно не съвпадаше с темпото на останалите, така че постъпихме в сряда, а в събота, като ни връчиха неохотно по една сребърна столевка, благоволиха да ни обяснят, че в понеделник може и да не идваме на работа и че изобщо отсъствието ни няма да се отрази катастрофално на строежа.

А на следващото лято — отново книгите. Защото книгите през целия ми живот са били мое щастие и мое проклятие. Постъпих в склада на едно книгоиздателство. Чиста и лека работа — взимах поръчката, получена от някоя книжарница, и почвах да набирам от рафтовете съответното количество екземпляри от съответните книги, а моят шеф — бай Христо — ги опаковаше в чували. Поръчките валяха като дъжд, тъй като книжарниците се запасяваха с учебници и литература за есенния сезон. Но случваха се и спокойни дни и тогава аз се изкатервах с подвижната стълба на някой по-висок празен рафт, свивах се в него, защото това бяха огромни и дълбоки рафтове, и потъвах в четене. Чиста, лека и съвсем зле платена работа, която за пръв път ми разкри противоречията между наемния труд и капитала. И понеже в ония дни нямах още никакво понятие за организираните форми на борба, реагирах на тия противоречия с чисто терористични действия, като на излизане пъхах в пазвата си някоя книга, призвана да допълни поне частично ниското ми възнаграждение.

А после, в периода на бавното възмъжаване, преминах и към други професии — експедирах някакъв седмичен вестник; работех като надничар в един институт по обществени осигуровки, като сортирах и класирах досиета, лишени от всяко значение както за мене, така и за самите застраховани; сетне постъпих на временна и, по-точно, на съвсем кратковременна работа в Общинската библиотека; после станах коректор на нощна смяна в една редакция; две лета работих като бояджия; една година бях продавач в магазин за бои; занимавах се с преводи, пишех стихове, помествах тук и там, когато бе възможно, очерци и репортажи, бях започнал голям роман и усилено работех над тритомна история на модерното изкуство, първата част от която бе вече завършена, разбира се, без надежда за публикация. Изобщо бях на 23 години и главата ми гъмжеше от проекти и дните ми бяха добре запълнени, веднъж с работа, а друг път с пиянства и пиянски спорове, и въпросът за професията съвсем не ме вълнуваше, защото знаех, че имам професия, даже не една, а няколко, даже не няколко, а много, и всички те ми се струваха ако не еднакво увлекателни, то поне еднакво леки.

В детинството и дори в младостта моите влечения, включително и тия към призванието, бяха доминирани от две полярни начала: улицата и кабинета на баща ми. И макар че някои разбирания и привички на баща ми неусетно се пренесоха и у мене — за което никога не съм съжалявал, — улицата проявяваше върху ми властното си въздействие, за което също никога не съм съжалявал.

Тогава живеехме в квартала около Докторската градина, който минаваше за охолен квартал, и в нашето отделение се учеха доста богаташки копелета, както добродушно ги наричахме, но между мене и буржоазната знатност не знам защо не можаха да се установят добри отношения. Бях син на професор и писател, тогава да си писател нищо не значеше, но професор, това бе друга работа и в началото някои от тия момчета ме приеха в средата си и помня, че за късо време се бях сдружил с първия ученик на класа, едно пълничко и розово хлапе, което се наричаше Фридман. Бях се сдружил с него, защото и той като мене вече четеше Майн Рид и най-вече защото носеше това странно име, свързано с най-ранните ми спомени.

Бил съм сигурно на около шест години, защото туй бе станало непосредствено след атентата на Света Неделя и лелите ми разглеждаха в кухнята някакви вестници, а когато се приближих, ги скриха, за да не ги гледам, но аз вече бях зърнал крадешком снимките на първа страница, а разговорът продължаваше и колкото да не разбирах нищо от атентати и бесилки, все пак проумях, че се касае за страшни работи, и всички повтаряха името на някой си Фридман и говореха как бил тръгнал към бесилката със запалена цигара в уста и спореха дали това е наглост, или героизъм и макар че аз разбирах толкова от героизъм, колкото и от атентати, но за пръв път изпитах някаква смътна тръпка на възхищение пред един човек, пред тоя човек, запътил се към най-страшното със спокойни крачки и с цигара в уста.

Само че малкият Фридман нямаше нищо общо с оня другия и баща му не бе атентатор, а търговец на дървен материал и те живееха към края на „Шипка“ в една богаташка къща с кулички и ветропоказател, а отличникът пумпал си имаше собствена стая и собствено работно бюро и дори вече собствена библиотека. И най-досадното беше, че когато за пръв и единствен път отидох у тях, трябваше непрестанно да слушам предупреждения, че не бива да влизам тук или там, нито да пипам това или онова. После се появи и домакинята, облечена елегантно, вероятно за излизане. Появи се, за да ни поднесе по един сладкиш и може би за да провери с какъв приятел се събира нейният син. Тя се усмихна любезно и ме погали, а сетне ми направи бележка, че трябва да си измия коленете и да дам на майка си да ми зашие копчетата на жилетката. Това беше една съвсем стара и груба жилетка, плетена на ръка, и аз се чувствувах доста неловко в нея сред целия околен блясък, още повече че копчетата наистина бяха изпокъсани, и аз мълчах засрамен и ми беше някак мъчно за мене си и най-вече за майка ми, която преди две години бе починала.

Не, този Фридман, отличникът, наистина нямаше нищо общо с Фридман революционера и нашата дружба скоро изстина, както малко по-късно изстина дружбата ми с един друг хлапак, син на бивш министър. Всъщност нашата връзка с тоя, другия, се свеждаше до това, че след училище взаимно се изпращахме, понеже живеехме в една посока. Но по-късно престанахме и да се изпращаме, защото веднъж той ме уведоми, че според възрастната му сестра баща ми не бил никакъв истински професор, а завеян човек и пияница, на което аз реагирах веднага, като го блъснах с чантата по главата, а той, естествено, ми отвърна със същото, така че ние възлизахме бавно по „Шипка“, разменяйки си все по-яростни удари с тежките чанти, додето някакъв възрастен минувач ни разтърва и раздели, и то завинаги.

С бедните момчета се живееше по-добре и те ме свързваха с улицата, защото живееха в тесни и неугледни квартири, където нямаше място за детски игри, така че наша територия ставаха разградените пустеещи места и прашните улици. Главната част от усилията ни бе насочена към организирането на вражески банди. Бяхме разделили квартала на строго охранявани периметри и нерядко влизахме в епични сражения помежду си, с помощта на оръжия от най-старинен тип — тоягата и камъка. Имах обаче и двама по-интелектуални познати, единия — художник, а другия — политик.

Художникът бе най-бедният ученик в класа. През цялата година, като се изключат топлите дни, той ходеше по терлици и с едни стари галоши, доста големички за краката му. Дрешките му бяха винаги кърпени, но много чисти, а панталоните му бяха до под коленете, като на всички бедни деца, чиито родители искаха да спестят парите за дълги чорапи. В очите на класа обаче той беше същински талант и можеше само с един мек черен молив да създава изумителни пейзажи с планини, изгреви и залези, като ловко разтъркваше с пръсти молива, за да постигне моделировката и окончателно да ни вземе акъла.

Художникът ми бе приятел и аз нерядко ходех у дома му. Живееше отвъд Артилерийските казарми в една къщурка, наполовината скрита в земята, с варосани стени, пръстен под, като най-бедните селски къщи. Всичко тук говореше за крайна оскъдица и същевременно всичко бе невероятно чисто — чергата от парцали, кърпената покривка на леглото, голата дървена маса, окачените по стените съдове и дори работното бюро на художника — един поставен под прозорчето сандък, в който той държеше учебниците си и върху който рисуваше планинските си изгреви.

Той имаше една-единствена мечта — да стане истински художник, но това бе прекалено амбициозна мечта за такова момче, дето нямаше средства дори да постъпи в гимназията, и аз го изгубих от очи, когато се преместихме да живеем в друг квартал, и вече никога не го срещнах.

Политикът бе от семейство на леви земеделци и обичаше през междучасията да засяга някои въпроси на вътрешното и международно положение и да ни поднася в свой вариант това, което бе чул от възрастните по време на вечерята или на обеда. Но другите момчета също слушаха у дома си политически разговори и също жадно ги попиваха, а понеже техните родители не бяха леви земеделци, ами демократи или сговористи, те се оказваха на съвсем различно мнение по повдигнатите в междучасието въпроси с две думи, избухваха спорове, на които аз не давах ухо, нито смятах, че съм длъжен да им давам ухо, защото баща ми не беше от никоя партия.

И все пак тия хлапета ме дразнеха с позите си, когато разлистваха важно задигнатите от къщи партийни вестници и когато употребяваха фрази като „обща амнистия“ или „аграрна реформа“, от които бъкел не разбирах. Тези неща ме поставяха в унизеното положение на невежа и ме караха да се замислям за интелектуалното си ниво и да си казвам, че не може един почти възрастен човек — бях вече на дванайсет години — да нагъва само романи и да не знае какво е „обща амнистия“. Така че започнах да се ровя из вестниците на вуйчо си и да го питам за тая и оная партия и за значението на тая и оная дума, додето най-сетне веднъж зададох и въпроса, който отдавна се въртеше в главата ми:

— Вуйчо, а какъв е бил Фридман?

— Комунист — отвърна вуйчо, без да се замисли.

Сетне ме погледна с леко недоумение.

— Откъде се сети за него?

— Така. Сетих се.

А на следния ден по време на голямото междучасие аз застанах до групата спорещи съученици в сенчестия ъгъл на двора, извадих от джоба си вестник „Ехо“ разгънах го невъзмутимо и потънах в четене. Жестът ми бе тъй ненадеен, че караницата секна за миг. Обаче политиканите бяха твърде горди, за да издадат смайването си, и само един от тях не се въздържа да забележи:

— Добре сме. Вече си имаме и комунист.

Но когато часовете свършиха, моят приятел, политикът, тръгна с мене и откровено ми довери:

— Знаеш ли, и аз реших да стана комунист. Тези богаташки копелета само така ще ги оправим…

А един месец по-късно дойде периодът на изборите и за нас децата от улицата това бе нещо като втори Великден с оживлението по площадите, с афишите и с леките коли, сипещи подире си дъжд от бюлетини и позиви. За мене и за моя приятел това бе и време на малък реванш, защото бюлетината на трудовия блок, нашата бюлетина, бе по-красива от всички — сребърна, истински сребърна — и ние я развявахме през междучасията, за да се пукат от яд ония другите, с техните мизерни зелени и бели бюлетини.

Улицата бе мястото, дето стоях на приказка и с един по-възрастен приятел — младия евреин, продавач на тоалетни принадлежности. Той нямаше достатъчно средства, за да си направи истинска сергия, затуй бе взел една стара бебешка количка и бе закрепил отгоре няколко дъски, върху които нареждаше своите сапуни, гребенчета и шишенца евтин одеколон. Обичайното място на количката бе на тротоара точно пред къщи, защото вече живеехме на „Регентска“, а това бе една доста оживена и твърде подходяща за търговски сделки улица, което не означава, че пред сапуните и гребените на евреина ставаха опашки. Опашки липсваха, затуй пък свободно време имаше колкото щеш и аз стърчах по цели часове до моя приятел продавача и ние разговаряхме за най-различни неща, но най-често за оная, лудата.

Оная, лудата, бе дъщеря на богатия съсед, собственик на огромен двор с две порутени триетажни постройки и няколко бараки. Постройките бяха наблъскани с невзискателни наематели, а в бараките се помещаваха железарски, дърводелски и обущарски работилници и съседът всеки месец събираше високи наеми от цялото това народонаселеиие, макар че ако човек не го познаваше, би го взел за обикновен дрипльо, както се развяваше небръснат и опърпан в лекедисания си черен костюм, добил с течение на времето неясно зеленикав цвят.

Този истински Плюшкин и истински Крез имаше млада дъщеря, която държеше затворена, понеже тя не бе в ред по някои линии и най-вече по сексуалната. Но случваше се лудата да се измъкне и тогава старият я гонеше из двора, а тя крещеше и се смееше, ако не плачеше, и веднъж по време на такова бягство бе налетяла на евреина и навярно бе се влюбила в него, защото се бе вкопчила за раменете му, и това бе добре дошло за стария, понеже с помощта на продавача бе успял наново да я прибере в усойната стая. Оттогава винаги, когато лудата побегнеше, викаха на помощ приятеля ми и я питаха дали иска да се омъжи за него и тя без дори да се замисли, винаги потвърждаваше, че иска, и съседите постепенно бяха успели да внушат на бащата, че един такъв брак е всъщност единственото спасение. Що се отнася до жениха обаче, неговата позиция бе значително по-колеблива.

— Това ще ми помогне да разширя предприятието… Но после?… — формулираше той гласно съмненията си.

— Тя не е грозна — окуражавах го, тъй като в края на краищата не аз щях да се женя.

По мое мнение тя наистина не беше грозна. Тя беше направо страшна с бледото си лице, безцветните устни, големите тъмни трескави очи и тоя странен безумен смях.

— Предпочитам да е грозна — възразяваше евреинът. — Ако беше грозна, щях да го изтърпя. Но тя е луда… Не, нищо няма да стане.

И наистина нищо не стана, между другото и за туй, че приятелят ми бе принуден да напусне тази тъй оживена и тъй кална улица, каквато бе нашата.

Беше ранен летен следобед, когато по тротоара се зададоха група пийнали мъже, нещо съвсем нерядко като събитие, тъй като кръчмите не липсваха по „Регентска“. Тия обаче, изглежда, бяха от организираните родолюбци, защото, когато ни наближиха, един се обади:

— Този е евреин, знам го!

— То по носа му личи какъв е — потвърди друг и отправи ритника си в бебешката количка.

Сапуните и гребените се разлетяха по паважа, разнесе се шум на строшени стъкла и ние с приятеля ми, безсилни да направим нещо друго, се наведохме машинално да събираме стоката. Но в този момент един втори ритник събори евреина и над главите ни се разнесе заплашителен глас:

— Ако още веднъж те мярна тук, ще те стрия на прах, и тебе, и сергията ти.

Те вече бяха отминали, а аз продължавах машинално да събирам зацапаните от праха розови и жълти сапуни и се усещах гузен, и си мислех, че щях да се чувствувам по-добре, ако и мене ме бяха ритнали, само че не бяха ме ритнали, вероятно заради възрастта ми или заради формата на носа.

Улицата, това бяха стоборите, облепени от край до край с пъстри филмови афиши, върху които се мъдреха изпълнените с любовен копнеж лица на Грета Гарбо и Марлен Дитрих; това бяха мизерните квартални кинозали, в които острата миризма на подово масло се примесваше с не по-малко острата миризма на потни тела; това бяха и духовите музики на циганите, шляпащи с боси нозе по тротоара под звуците на празничен марш и запътени към някоя махленска сватба; това бяха и не по-малко увлекателните погребения, с катафалката, пищно тържествена или жалка, в зависимост от имотното състояние на покойника, и с дългото или съвсем малобройно шествие на опечалените, в зависимост от общественото положение на същия; това бяха неделните събори на Редута или на Лагера, дето ме мъкнеше нашата прислужница, понеже нямаше къде да ме остави, и дето слугини и войници сред олелията и прахоляка биеха крак в ритъма на пайдушкото хоро, изпълнявано от споменатите вече цигански оркестри.

Улицата, това беше усойният коридор на тясната „Сердика“ с пиянската глъч на околните кръчми и с нечистите проститутки, надничащи из входовете; това беше момиченцето на бакалина вдовец, което банда гамени бяха инквизирали и обезчестили в бараката за дърва и което още същата вечер умря. Улицата, това беше жадната аудитория от хлапетии, струпана в работилничката на обущаря, който, додето постави една подметка, можеше да ти опише скритите физически достойнства и недостатъци на всички слугини от махалата.

Улицата, това бяха потъналите в кръв трупове на двамата македонци, приятели на баща ми, разстреляни на триста метра от нашата къща; това бяха сивите или слънчеви утрини, в които градът осъмваше в блокада и ние трябваше да се прекачваме през стоборите, за да се доберем до фурната за един хляб, а по тротоарите с тежки стъпки се движеха войници с каски и тук и там проехтяваше предупредителна стрелба.

Улицата, това по-късно бяха разходките под кестените на „Царя“ и споровете по време на тия разходки, и крадливите погледи, за да откриеш в младежкия поток образа на момичето, което всъщност те интересува много повече от всички спорове.

Улицата, това беше първото ми участие в демонстрация, когато се движехме в широки редици и пеехме „Хаджи Димитър“ и полицията ни връхлетя от две страни с палки, а ние се наловихме за ръце и продължихме да крачим напред под ударите, додето насреща изникна конницата и се втурна върху нас. Конете се врязваха в навалицата и върху ни се сипеха сабени удари и макар сабите да бяха в ножниците, един удар по темето бе достатъчен, за да те събори, и ние държахме с ръце главите си и се провирахме сред побеснелите от олелията коне. Улицата, това бяха и другите демонстрации по „Цар Освободител“ и пред университета и на кръстопътя на „Дондуков“ и „Търговска“, където нерядко полицията ни разгонваше, преди още ораторът да бе произнесъл първата си фраза.

Улицата, това бяха безкрайните колони на немските коли, боядисани в мъртъв сив цвят, ротите в зелени униформи, кресливите нацистки маршове, евтините кръчми, пълни с евтини жени и с пияни хитлеристи.

Улицата бяха всички тия и много други неща, сред които се промъквах, кога безнаказано, кога с по-дребни или по-едри ожулвания, за да търся своето място и своето призвание в тоя живот, кален, душен и грозен, но дето вече зрееше и набираше сили новото.

Кабинетът на баща ми бе една значително потиха област, толкова тиха, че изглеждаше като спокоен и безопасен оазис сред цялата околна гюрултия. Но това бе привидно спокойствие и привидна безопасност. В безмълвно почиващите на рафтовете томове всъщност бяха изкристализирали всички онези неща, които откъслечно и несвързано ми се бяха мярвали на улицата, всички човешки пориви, идеи, страсти. И някои от тези кристали излъчваха мътни, но опасно примамливи блясъци, а други светеха с чиста и ведра светлина.

Баща ми не обичаше да му ровят из книгите, ала аз си бях измислил за целта правдоподобен претекст — чистех ги от праха. И той позволяваше да ги чистя, убеден вероятно, че е по-добре да създам известна неразбория в шкафа, отколкото да направя сума пакости на двора. И додето изтривах с кърпа книгите, използувах случая да ги прелистя, особено ако бяха с илюстрации.

Помня, че веднъж, докато разгръщах някакъв том в светлосиня подвързия, от него изпадна снимка на непознат мъж. Една снимка на непознат мъж — това съвсем не бе от естество да събуди любопитството ми. Ала изразът на тоя мъж бе особен и големите му очи бяха втренчени в мене, сякаш ме гледаха. Такива очи не бях виждал никъде, дори по иконите в църквата, дето ме водеше в неделя баба ми. Те ме пронизваха, тия очи, и нямаха нищо общо с благия поглед на Исус.

— Татко, кой е този човек?

Баща ми вдигна очи от ръкописа и отвърна, те това бил един индуски мъдрец.

— А защо е мъдрец?

— Ами защото учи хората на мъдри неща: да работят не за себе си, а за другите, да служат на правдата, да си помагат.

— И в Индия ли живее?

— Разбира се.

Той отговаряше накъсо, а когато отговаряше накъсо, това значеше, че е погълнат от работата. Все пак не се сдържах и добавих:

— Изглежда много строг… И гледа сърдито…

Не гледаше сърдито. По-скоро в погледа му имаше сянка на укор. Баща ми пак вдигна глава и рече с лека усмивка:

— Тъй ли? Тогава трябва да си помислиш защо те гледа така. Все ще да има някаква причина.

Поставих портрета обратно в книгата и продължих да чистя праха. Причина наистина имаше: предния ден бяхме изровили половината картофи на съседа и ги бяхме отнесли да ги печем в едно разградено място, дето играехме на каубои и трапери. На всичко отгоре по невнимание си бях изгорил новия панталон с една запалена летва от лагерния огън. Но откъде тоя човек, който живееше чак в Индия, би могъл да знае за тия подробности?

По-късно, когато се случеше наново да чистя библиотеката от прах, винаги разтварях светлосиния том, за да проверя как ме гледа непознатият мъж. Снимката го изобразяваше до раменете, обаче аз си го представях в цял ръст, висок и облечен в бяло, висок и тръпен като бял пламък и с тия големи очи, в които също имаше нещо пламенно и които всеки път ме гледаха различно.

— Татко, индусът всеки път ме гледа различно — забелязах веднъж.

— Тъй ли?… — промърмори баща ми, който, потънал в работата, ме слушаше с половин ухо.

— Как може да гледа различно, когато снимката е еднаква? — настоях аз.

Стария вдигна глава, забеляза синия том в ръцете ми и вероятно едва сега разбра за какво говоря:

— Снимката е еднаква, само че ти не си еднакъв.

И прочел недоумението по лицето ми, добави:

— Защо мислиш, че непременно той те гледа? Може би ти сам се гледаш през неговите очи. Сам се гледаш и сам се преценяваш.

Додето бях в долните класове на училището, кабинетът на баща ми не ме привличаше твърде, особено след като бях установил, че сред безбройните томове на библиотеката няма нито една книга от моите любими автори — Фенимор Купър, Жюл Верн, Джек Лондон.

По-късно, когато политиката вече бе привлякла вниманието ми, веднъж застанах до бюрото на Стария и запитах:

— Нали имаш „Капиталът“ на Маркс?

— Имам само първия том — отвърна баща ми, като ме стрелна с крайчеца на окото. — Трябва ли ти?

— Ами… искам да го прегледам…

Два часа по-късно отново влязох в кабинета с книгата в ръка:

— Тук нищо не се разбира…

— Защо? — вдигна вежди баща ми. — Всичко много добре се разбира, само че е нужна подготовка. А ако почнеш направо с „Капиталът“, естествено, че няма да се разбира.

Но аз дори не попитах Стария дали има в библиотеката нещо по-популярно, защото вече бях обезсърчен и защото си мислех, че политиката е ясна и без дебели томове и не са необходими никакви томове, за да се разбере, че трудът трябва да се освободи от капитала и да се проведе аграрната реформа.

И аз се върнах към своите романи и към стиховете на прокълнатите поети и към вече оръфаните от прелистване течения на Гео Милевите „Везни“ и „Пламък“ и нерядко си казвах, че трябва и аз да седна да напиша някоя дълга и хубава поема или някой роман, но оставях тая работа за по-нататък, макар да не се съмнявах, че и сега бих могъл да я свърша, стига по-здраво да си плюя на ръцете.

А после се увлякох по философията, вероятно защото и моят любим герой Мартин Идън бе правил същото, и взимах от бащината си библиотека най-различни книги, и се хвърлях от Ницше на Паскал и от Блавацка на Спенсер и питах баща си за това и онова, а той ми отговаряше, без да натрапва мненията си, но неговите мнения бяха аксиома за мене, поне до оня момент, в който се намесиха други сили и отново навлязох в марксизма, но вече не през трудните стръмнини на „Капиталът“. И додето нагъвах безразборно цялата тая литература, неведнъж изпитвах предчувствието, че съм само на крачка от създаване на собствена философска система, за което известна вина имаше и моята учителка по логика, която хвалеше пред целия клас рефератите ми с такива думи, та потъвах в земята от срам. Но и тая работа — философската система — аз я оставях за по-нататък, с убеждението, че човек винаги може да намери малко време за създаването на една философска система.

А при това у мене бавно и неуловимо се разгаряше една друга страст, една коварна и, бих казал, подла страст, на която тепърва ми предстоеше да робувам — страстта към изкуството.

Баща ми съпровождаше лекциите и сказките си в академията с прожекции на съответните произведения. В началото той използуваше за тая цел сбирката диапозитиви, останала още от времето на Антон Митов. Но тия диапозитиви бяха черно-бели и не можеха да дадат никаква задоволителна представа за живописната творба. Затова Стария подир дълги пазарлъци с ръководството на академията успя да издействува един свръхмодерен за времето епидиоскоп, където прожекцията се получаваше от цветни репродукции. И тъй, сега вече имаше епидиоскоп, само че нямаше репродукции и нямаше да ги има, понеже в ония години никой от министерството не би се съгласил да хвърля валута за някакви си репродукции.

Наложи се прочее баща ми сам да отделя тия пари, които държавата отказваше да отдели. Отпърво той се задоволяваше с това да опустошава собствената си библиотека, като късаше от скъпите томове цветните приложения, късаше ги с болка на сърцето, защото обичаше книгата и трепереше над нея. Но той беше от хората, които смятат, че никоя вещ, дори и книгата, не може да бъде самоцел и че по-важно е да пренесеш знанията и образите в главите на хората, отколкото да се опияняваш от красотата на непокътнатия луксозен том.

Само че запасите от репродукции в библиотеката се оказаха крайно оскъдни за целия курс по история — от предисторичното изкуство, та чак до модернизма. И баща ми, който не обичаше да скита из улиците и получаваше алергия при мисълта, че трябва да се отбие в някой магазин за някаква покупка, ми възложи задачата да обикалям вехтошарите и трите чуждестранни книжарници, за да търся списания и книги с репродукции.

По онова време в София нямаше много хора, които да се интересуват от изкуство, а доколкото ги имаше, те не си продаваха книгите на антикварите. И все пак находките, дето ги правех насам и натам, нерядко застрашително накърняваха бюджета на баща ми. Ровех се из дюкянчетата на евреите по пасаж „Св. Никола“, обикалях из вехтошарския пазар до канала, отбивах се редовно във Френската книжарница, и в Немската, и в чуждестранния отдел на Чипев, и мъкнех стари течения на Ди Кунст или на Студио, или на Ар Виван, коледни броеве на Илюстрасион, монографии за Тициан, Рембранд или Греко.

Всички тия картини и снимки Стария ги подлепваше грижливо върху цветно паспарту и аз му помагах, доколкото можех, а за отплата получавах двойните и по-малко качествени екземпляри. Така че скоро започнах да създавам и своя сбирка, а малко по-късно реших, че не е зле да обнародвам и личното си мнение по въпросите на световното изкуство. Но това също бе една задача, която търпеше отлагане.

Страстта ми към живописта нарасна дотам, че един ден си купих две четки и няколко туби блажни бои, нарязах картони и пристъпих към работа. А няколко дни по-късно вече ходех редовно в ателието на един млад художник и рисувах на истинско ленено платно. Първата ми работа бе градски пейзаж с разноцветни сгради-паралелепипеди, каквито не бях виждал никъде освен може би на някоя репродукция. Сетне изведнъж минах към психологическия портрет и нарисувах моя приятел Вутимски. Картината излезе доста оригинална според тогавашните ми преценки, тъй като цялото лице на Вутимски бе в зелен цвят. Все пак налага се да призная, че още тогава гледах на живописната си дейност само като на развлечение и никога не съм имал намерение да ставам художник, вероятно защото боята ми се струваше по-трудна като материал от словото.

Не знам дали тая многопосочност на любопитството ми бе въпрос на характер, или на влияние, или и на двете тия неща едновременно, обаче тя бе факт, за чиито последици отпърво дори не си давах сметка. Братовчедка ми казваше, че всичко е от зодията, понеже съм близнак. Само че аз усещах у себе си не двама, а четири или пет близнаци и додето тия близнаци още бяха в пелени, всичко горе-долу вървеше, но когато поотраснаха, вътре в мене настъпи истински ад, защото всеки искаше своето и всеки смяташе, че той единствен има право на живот.

Баща ми не беше близнак, а пишеше и стихове, и проза, занимаваше се и с философия, и с история на изкуството, публикуваше книги по българска литература и по световна литература, съставяше учебници, изнасяше сказки, рисуваше декоративни композиции, илюстрираше книгите си, водеше полемики по въпросите на религията. Само че всичко у него бе някак си систематизирано, всяко нещо идваше в съответното време, за да отстъпи подир туй място на следващото, всеки труд се раждаше в резултат на обстойна информация и на продължителен размисъл и изобщо, както сам казваше, той работеше над едно, за да си почине от друго, понеже си почиваше от работата пак с работа и понеже седеше на бюрото по шестнайсет часа в денонощие.

И може би тая любов към работата бе най-ценното, което наследих от него, само че тя не дойде изведнъж, а постепенно, в мъчителна борба с леността. И дори сега, подир толкова години, когато чуя някой да казва, че много работя, с недоумение се питам дали наистина чак толкова много работя, защото знам, че всеки път, когато почвам нещо, трябва дяволски да упорствувам, за да превия врата на мързела поне до оня момент, когато работата дотолкова ме погълне, та вече и да искам, не мога да се откъсна от нея.

Когато някъде по средата на гимназиалния курс прописах стихове, това бе само едно от многото ми занимания. И когато пет години по-късно издадох първата си сбирка, това бе реализация само на един от многото ми проекти. И ако някои речеше да ме запита каква е основната ми професия, вероятно доста бих се замислил, преди да отговоря „писател“.

Почувствувах се наистина като писател всъщност едва след Девети септември и заслугата за това до голяма степен принадлежи на нашия портиер.

На вратата на квартирата ми нямаше никакъв надпис и един ден портиерът ми обърна внимание, че тая липса му създава сума главоболия, понеже непрекъснато идват хора да питат кой живее в квартирата, не е ли свободна квартирата и пр. Подир което човекът услужливо ми предложи сам да поръча табелка при един познат фирмописец.

Седмица по-късно, когато се прибирах, портиерът ме пресрещна на стълбището и с интригуващия израз на човек, готвещ се да те изненада, ме изпроводи до първия етаж и с жест на победител посочи вратата на собствената ми квартира. Върху нея за мой ужас се мъдреше името ми, написано с петсантиметрови букви, а под него — задължаващото обяснение: писател.

Първият ми порив бе да смъкна тутакси табелката, но лицето на портиера изразяваше такова доволство, че се въздържах. А после свикнах с нея и престанах да й обръщам внимание, така че тя и до днес е завинтена на вратата ми с тия самодоволни петсантиметрови букви и с тая не по-малко самодоволна декларация: писател.