Павел Вежинов
Измерения (2)

* * *

А през туй време ето какво се бе случило.

През време на труса баща ми бил в кафенето. Паднали рафтовете, задрънчали филджани и чинийки. Бялото сладко като фугасна бомба треснало върху пода. Но баща ми дори нямал време да се изплаши. Пък и в града може би не е било тъй страшно, както вън на открито. На полето под краката ни се люлееше самата основа на нашето съществуване — вечно неподвижната твърдина. Татко зарязал всичко и хукнал към болницата. Бил не толкова смаян, колкото изплашен за съдбата на баба. Като приближил болницата, краката му едва не се подкосили. Стените й на места били силно пропукани, покривът тук-таме срутен. Точно срутен. В двора царяла истинска паника. На натръшканите по земята дюшеци лежали болни, лекари и сестри уплашени сновели между тях. Всички били като зашеметени, никой не знаел какво повече може да се направи. Освен може би да се приготвят за нов трус. Баща ми направо се втурнал към полуразрушената стълба.

Навярно това е била най-доблестната постъпка в живота му. Не зная какво е правил през войната — за това не обичаше да говори. Чувах само, че е бил подофицер в картечна рота. Нямаше ордени. Но тоя път наистина постъпил достойно. Едва успял да се добере до втория етаж през съсипните. Всичко било застлано с разбити стъкла, вар и тухли, тук-таме нападали от тавана греди. Бил като в треска — тоя път наистина не вярвал, че баба е останала жива. Най-сетне с прималняло сърце се промъкнал до стаята. Едва успял да отвори вратата — толкова всичко било заприщено от развалините. Просто я съборил заедно с откъртените панти.

Влязъл в стаята. И веднага видял кръглите, мрачно втренчени очи на баба. Както тя предсказала, таванът наистина се бил срутил, другите легла били покрити с вар и тухли. Но там за щастие, нямало хора, успели някак си да офейкат.

— Мамо! — възкликнал той радостно. — Жива ли си?

— Ами жива съм, сине! — отвърнала кротко баба.

Като мине край смъртта, човек винаги става и по-добър, и по-щедър.

— Не бой се, ей сега ще те изнеса.

— Не се боя — казала тя. — Каквото беше — беше.

Но татко я взел на ръце и понесъл навън. Беше як човек, добре гледан, охранен. Нищо не му костваше да изнесе майка си. По това време тъкмо се бях върнал в къщи. Нашият дом бе останал съвсем здрав, само няколко пукнатини по стените. Майка ми се въртеше в двора като зашеметена кокошка, но не беше много изплашена. В нашия квартал нямаше сериозни разрушения — някоя съборена стена, някой паднал комин. Брат ми тъкмо се бе върнал от кафенето, бяха му казали къде е изтичал татко. И аз тъкмо се готвех да потегля натам, когато по улицата се зададе файтон. И във файтона, разбира се, татко и баба. Като ме видя, очите й някак особено заблестяха.

— Нали ти казах, чедо! — обади се тя. — На полето е най-добре…

— И там беше много страшно, бабо — отвърнах аз.

* * *

Вие се досещате, че странното предсказание на баба не ме учуди. Можех да очаквам това от нея, дори много повече. Децата живеят всред чудеса. Понякога техният въображаем свят е много по-силен от реалния. Там чудесата се раждат спонтанно, детето си ги измисля всеки миг, понякога дълбоко им вярва. Родителите започват да се тревожат, въобразяват си, че детето е смахнато, дори го завеждат на лекар. Тая жажда за чудеса е толкова стара, колкото и човешката душа навярно. Сам и безпомощен всред могъщите стихии на природата, той като че ли не е имал друг изход.

Баба живееше много самотно в своята стаичка, така че ми се случваше да я видя много рядко, главно когато обядвахме. Обикновено изпращаха мен да я извикам. Почуквах плахо, влизах в стаята й. Винаги я намирах така, както я бях видял първия път — седнала на леглото, с крака, които едва докосваха пода. Погледът й обикновено бе втренчен в голата стена, неподвижен и малко унесен. Докато й проговоря, винаги имах чувството, че се връща отнякъде, някъде много далече, където може би никога не стъпва човешкият крак. Трябваше да минат много години, за да разбера, че се връща от своето минало. Миг след миг и ден след ден отново е преживявала всичко, което й се бе случило в ония години. Това й бе станало единственото упование и утеха. Наистина никакъв друг живот не бе живяла, освен тоя с дядо ми. Било е време, когато хората не са имали нищо освен себе си. Сега, през неспокойните нощи, често си мисля — не е ли така по-естествено? Кой е спечелил от това и кой е загубил?

И все пак дойде важен ден, в който намерих сили да я запитам: „Бабичко, кажи ми, как позна това земетресение?“ Тя ме погледна продължително и неспокойно.

— Не може да се разкаже с думи, чеденце… То е, като да си спомниш нещо. Но което не е било.

Не, тоя отговор ми беше съвсем недостатъчен. Все си мислех, че ще ми разкрие някаква тайна. Някаква голяма тайна, която ще ме направи по-умен и по-силен от всички други хора около мен.

— И за пръв път ли ти се случи? И за последен?

— Не, не — и друг път ми се е случвало. Като насън. След като убиха дядо ти.

И като видя моето огорчено лице, тя добави.

— Хич не ти трябва да знаеш, чедо, какво може да се случи на тоя свят. Само дето страхове ще береш!

Да, може би беше права за себе си. Но не и за мен. Все пак има смисъл да знаеш кога ще стане земетресение. Или кога тухла ще падне върху главата ти. Ще заобиколиш смъртта. След кратко колебание аз й го казах.

— Само туй не е възможно, сине, човек да види смъртта си! — отвърна.

И млъкна, нищо повече не ми каза.

Тя продължи да живее тихичко и безметежно в своята стаичка, все едно че не съществуваше. Само два пъти се намеси в живота ми. И то решително. Като свърших трети клас, баща ми изведнъж реши, че не е нужно да уча повече. Или че поне не съм заслужил. Може би беше прав донякъде, наистина не бях много добър ученик. Способен е — твърдяха учителите пред мама. Способен е, но не му се учи. Изглежда, умът му е другаде. Къде другаде, мигаше мама, нали виждам, че по цял ден чете. Не мога да го извадя от къщи. Да, чете, но какво? Никой не знаеше, защото ги четях много скришно тия любовни романи. Така както баба бълнуваше в своята стаичка, така аз се унасях от четене в умирисаната на яхния кухня. Само любовни романи, нищо друго. Четях ги главно по тия напечатани из вестниците подлистници, които някои грижливо изрязваха и брошираха с обущарски канап. Гълтах ги с такава наслада, с каквато не съм правел нищо друго в живота си.

И сега нямаше какво друго да правя, освен да се изплача на баба си.

— Не бой се, сине, ще оправим тая работа! — отвърна тя кротко.

Много по-късно разбрах, от мама, колко труден е бил тоя разговор. Баща ми все не се съгласявал, макар че баба обещала да поеме всички разноски. Кой знае какво имал наум — защо баба да харчи напразно пари по мен, когато може на него да му свършат някаква работа. Най-сетне, като изчерпала всички аргументи, баба троснато казала:

— Едно искам да знаеш! И хубаво да го знаеш — на старини Манол ще те гледа! От Йордан няма да стане нищо!

Тоя път баща ми сериозно се стреснал. И въпросът бил решен в моя полза. Вече си имаше обица на ухото — с това земетресение! И все пак позна ли баба? Трудно е да се каже. Наистина в края на живота си моите родители останаха напълно на моя издръжка. Бях радостен, че мога да направя нещо за тях, след като баща ми беше направил толкова малко за мене. Но и съдбата на брат ми като че ли не отговаря на нейното предсказание. Йордан завърши блестящо своите науки — най-напред право, след това дипломация. Още като студент печаташе статии по международни проблеми. На двайсет и шест години беше отговорен служител в Министерството на външните работи. На трийсет години стана началник на протокола. Имаше чудесна външност, вроден вкус за обличане, владееше до съвършенство три езика. Всички му предричаха изключителна кариера. Освен баба, както видяхме. Но може би не е искала да каже това, което е знаела.

А той наистина завърши зле. Но не политически. Съдбата просто попречи да бъде съден или дискриминиран като отговорен служител на едно прохитлеристко правителство. Той загина на операционната маса в деня, в който американските бомби убиха баба. И досега не знам всички подробности. Постъпил в една от най-реномираните частни софийски клиники за сравнително лека стомашна операция. Но зле, бих казал фатално, избрал датата — 10 януари 1944 година. Каква операция може да стане под ударите на бомбите, освен да му срежат панкреаса, както се случило. И умрял страдалчески няколко дни по-късно. Но така или иначе, след смъртта на баба ми. Тоя факт може би не е съвсем без значение.

Разказах всичко това колкото се може по-обективно, за да си съставите сами впечатление за способностите на баба ми. Може би в тоя случаи всичките й думи са били случайни. Просто опит да повлияе по някакъв начин на баща ми… А може би не са били случайни. Въпреки своята строгост, въпреки че не принадлежеше на нашия грешен свят, тя все пак беше една много добра и чувствителна бабичка. И не би могла да дрънка пред баща ми каквото трябва и каквото не трябва.

* * *

Толкова бях признателен на баба, че през целия гимназиален курс получих само три петорки, и то по гимнастика. Бях яко и жилаво момче, но за разлика от брат ми, който беше знаменосец на гимназията, никак не обичах да ме строяват. В строй правех всичко възможно да не вървя в крак с другите. Гимнастикът, червендалест, гръмогласен дурак, с удоволствие би ми треснал дори двойка, но както разбрах, директорът не му разрешил. По мое време пълните отличници не се ринеха с лопати като днес.

Може да ви се види странно, но в гимназията нямах ни любим предмет, ни някакви особено изразени наклонности. Само математиката ми се виждаше доста скучна, без да е в състояние особено да ме затрудни. В класическата гимназия математика се учи в доста съкратен курс. Най-добре ми се удаваха езиците, без да бъда особено пристрастен към тях. Какъв смисъл да изучаваш много чужди езици, като един от тях, английски например, ти е съвсем достатъчен. Така че, когато завърших гимназия, изведнъж се изправих пред глупав и неразрешим проблем — а сега накъде? С моите бележки всички врати ми бяха отворени, но аз не можех да се спра пред нито една. Просто нямах амбиции.

И все пак приличието изискваше да се посъветвам с баба, макар че не разбираше от науки. Колкото и да не разбираше, все пак тя щеше да даде парите. По онова време да се следва в София никак не беше евтино. Баба ме изслуша мълчаливо, виждаше се колко е затруднена.

— А какво каза баща ти? — попита тя неуверено.

Какво може да каже, неговите знания се простираха само до варенето на хубавите кафета.

— Според него най-добре — право. За адвокат.

— Не! — каза баба решително. — Само това — не.

— Може би лекар? — попитах аз със свито сърце.

Само лекар не ми се ставаше. Бях прекалено чувствителен, не можех да гледам чужди болки и страдания. Особено кръв и рани. Знаех, че рано или късно ще свикна, но може би точно това не исках. Баба не бързаше да отговори.

— Не че е лошо… Но какви други науки имате?

— Ами… философия — отвърнах аз. — Математика, химия, физика, биология.

— А това последното — какво рече?

— Биология? Ами точно преведено — наука за живота.

Лицето на баба изведнъж светна.

— Точно такава наука ти трябва! — възкликна тя. — Не знаех, че има такава наука.

Няма, разбира се, и едва ли ще има. Има наука за живите организми, това е всичко. Колкото и да са сложни, дори загадъчни техните вътрешни процеси, това все още не е живот. Това са прояви на живота. Но тогава още представа нямах за тия проблеми.

— Много, много ще успееш в тая наука! — прибави тя възбудено. — Чак от други земи ще дойдат да ти се поклонят… Стига да не сбъркаме пътя.

Сега съм на петдесет и седем години, професор, член-кореспондент на Академията на науките. По-тясната ми специалност е биохимията. Всички ме смятат за голяма глава, блестящ учен. Само аз знам, че това не е вярно. Истината е съвсем друга. Аз съм един рядко ерудиран научен работник, винаги на върха на съвременните знания в тая наука. Не бива да бъда прекалено скромен — имам и собствен принос в нейното развитие. Но нямам мои лични открития. Развивал съм и усъвършенствувал това, което другите са открили. Знам много добре, че учените по цял свят уважават моето мнение. Но никой от тях не е дошъл от чуждите земи да ми се поклони. Нито един. Така че баба ми напълно се излъга в това отношение.

Но до никъде няма да стигнем, ако не бъда с вас искрен докрай. А това не е толкова лесно, защото не засяга само мен. Там е работата, че когато баба каза тия крилати думи — за хората, които ще дойдат да ми се поклонят, — аз напълно й повярвах. Сега това ми се вижда малко смешно. Вече не бях момче, което чете любовни романи. Отдавна бях захвърлил това четиво, без да остави никакви следи в живота ми. Сам аз съм картезианец по природа, рационалист, логик, това, което работи под черепа ми, е прекалено силно, за да вярвам на илюзии и химери. Избягвам да разчитам на въображението, предпочитам здравия размисъл. И все пак имам неща в себе си, които явно противоречат на всеки здрав разум. Това е пристрастието преди всичко. Не съм обективен ни към хората, ни към фактите, няма неща, които харесвам и които не харесвам, които обичам и които не обичам, на които вярвам и на които не вярвам. Способен съм да намразя някой човек от пръв поглед. И обикновено не се излъгвам. И да отхвърля категорично някоя хипотеза ей тъй — от вътрешна антипатия — само защото ми стои някак криво и неподредено като система. Така намразих на времето квантовата механика — и не без основание.

Там е работата, че аз обичах и вярвах на баба си. Независимо от нейното предсказание. Това сякаш ми бе вродено, както са вродени всяка обич, всеки вкус, всяко предпочитание. И се втурнах в биологията с небивало въодушевление. Тогава тя бе скромна наука, далече не предвещаваше възможностите, които много по-късно се откриха пред нея. Да прости бог — много елементарна личност беше и моят професор. Но въпреки това аз бях отличен студент. Като брат ми изучих с лекота няколко чужди езика, четях много и с увлечение, което след всяка година нарастваше все повече и повече. Така че в последна сметка знаех всички новости в биологията много по-добре от професора, който си служеше слабо с немски. Мъкнех му списания, годишници, доклади, без никаква задна мисъл, охотно му превеждах, спорехме понякога с часове. Всъщност не спорехме, той оспорваше научните съобщения, които не харесваха на неговия ограничен ум. Сам аз не обичам споровете. За мен научни истини са само доказаните. Колкото и да бях млад, разбирах много добре моя професор. Той бранеше със зъби и нокти своя малък капиталец, своята оръфана спестовна книжка. А неговото тъжно професорско самочувствие не му позволяваше да купи от мен това, което безплатно му предлагах.

Като втора специалност записах зоология. По начало обичам много животните. Докато ги изучавах, обикнах ги още повече. Все повече ме поразяваше тяхното физическо съвършенство и завършеност в сравнение с хората. Пълнота, оправданост и смисленост на тяхното съществуване. И от всичко най-много тяхната тъждественост с природата, независимо че по-често им носеше смърт вместо живот. Но това е друг въпрос. В случая искам да се докосна чрез тях до нашите дела. В течение на няколко години изучавах внимателно поведението на животните при земетресение. И самата сеизмология, разбира се. Порази ме колко много животни предчувствуват настъпването на земетресения. Или, по-точно, предусещат тяхното настъпване. Проблемът не ми се стори толкова сложен. Земетресенията не са внезапен инцидент, а продължителен процес, който натрупва своето избухване. Тоя процес има своите скрити белези, които за съжаление измислени от човека уреди все още не умеят да долавят. Но животните имат сетива, които в човека изобщо не съществуват. Или са закърнели и отпаднали. Да вземем за пример тяхната удивителна способност за ориентиране. А защо да не притежават и сетиво за земетресение, особено застрашените животни, каквито са влечугите или плъховете, да речем?

А защо и у моята бабичка да не е останал някакъв подобен атавистичен орган? Бях склонен да го повярвам. И все пак не ми се искаше да се простя с нейното последно предсказание.

Трябва да кажа, че в никакъв случай не съм суетен човек, никак не държа да ми се кланят. Готов съм да се поклоня пръв, за да избягна всяка подобна неприятност. И все пак нима е истински учен тоя, който не мечтае да открие нещо ново и неповторимо. Та макар да е дребно на пръв поглед като скромното откритие на Мендел с неговите малки, смешни грахови шушулчици.

Докато следвах, Втората световна война някак неусетно завърши. Не можеше и през ум да ми мине, че след нейния край ще заживеем в съвсем друг свят, коренно различен от тоя, в който досега бяхме живели. А на пръв поглед войната с нищо особено не се отрази на съдбата ми. Понеже учех, освободиха ме от военна служба. Войнишка униформа сложих временно едва към края на войната, когато ме взеха в някакви краткотрайни санитарни курсове. По това време нашето семейство живееше в София. Както обикновено, и тоя път колелото на съдбата бе завъртяло баба ми. Нейният неспокоен дух, а и нейната самота, може би, бяха решили въпроса. Наистина по това време татко изнемогваше в Пловдив. То се знае, правеше чудесни кафета, но какво кафе може да се направи от цикория. Войната ни бе изолирала съвсем от истинското кафе.

— Послушай ме поне веднъж, сине! — говорела му тя. — Защо не отидем в София при децата?

— А какво ще работя там? — попитал баща ми мрачно.

— Зер тук работиш? Все ще намериш нещо.

Но баща ми не се решавал. И без това си беше нерешителен човек, а на тая възраст бе станал боязлив като дете. И все пак, както обикновено става, помогнал им случаят. В София починал един негов братовчед, син на дядо ни Лулчо. Вдовицата му сама не могла да се справи с това чисто мъжко „дигенче“, както се изразяваше баща ми. И предложила на баща ми да почне работа при изгодни условия — половината за тях, половината за него. Баща ми най-сетне се съгласил, макар и неохотно. Тая работа му се виждала унизителна, слугарска. Но баба останала непреклонна.

Така баща ми стана бръснар. Всъщност това беше върхът на неговата кариера. За мое учудване, той много бързо се научи да подстригва и бръсне. Скоро събра добра клиентела, за пръв път в своя злополучен живот се видя с пари в джоба. Всички бяха много доволни от тая метаморфоза освен брат ми. Да си син на дребен бръснар не е кой знае каква препоръка за един дипломат от кариерата. Сега имаше много висока заплата, сам предложи на баща ми да го издържа, ако захвърли тоя просташки занаят. Но татко категорично отказа. И той си имаше своята гордост, защо му беше нужно да чака подаяния.

Но тоя хубав живот продължи по-малко от две години. Американските „летящи крепости“ започнаха все по-често да прелитат над София. Докато най-сетне с все сила стовариха страшния си товар над града. Това стана на 10 януари 1944 година, така наречената „голяма бомбардировка“, макар че и другите си ги биваше. Най-голям беше, разбира се, страхът, не страхът — ужасът от това апокалиптическо бедствие. През дневната бомбардировка се случи и нещастието с брат ми, когото тя завари на операционната маса. А в къщи не си бяха дали труда да изтичат дори до уличните скривалища, които бяха на стотина крачки от нас. Помислили, че както винаги, самолетите ще прелетят на път за Плоещ, където бомбардираха петролните рафинерии. И започнало това, което после всички нарекоха ад. Какъв ад, тия в ада не се страхуват поне за живота си. А със страданията се свиква по-бързо, отколкото с радостите.

По това време живеехме в ниска едноетажна къщичка, без мазе. Нямало къде да пъхнат дори главите си. Градът се разтресъл от трясъка на бомбите. Мама, коленичила пред иконата, бъбрела несвястни молитви, татко мрачно мълчал. Само баба изглеждала някак особено оживена, любопитно оглеждала всичко около себе си. Приличала в тоя миг на човек, който внезапно вижда наяве някой от своите най-нелепи сънища. През нощната бомбардировка моите родители побързали да офейкат. Но баба не пожелала да помръдне от мястото си. След като си счупи крака, тя се движеше доста трудно, не ходеше никъде, освен до градската баня. Веднъж дори се загуби, сбъркала трамваите, така че ни извикаха от полицейския участък да си я приберем.

Все пак татко направил някакъв опит да я придума. Баба ми го погледнала някак особено, „с изяснен поглед“, според странния израз на баща ми, който не бе прочел през живота си ни една книга, освен ония страници от „Записките“, които споменаваха нещо за дядо ни. „Парижани сред софийските шопи“ — никой не можеше да избие тоя израз от главата му. Така че и на софиянците гледаше малко пренебрежително, макар че старателно стържеше яките им бради. Но пред баба той едва не заплакал — всичко било напразно.

— Вървете, сине, оставете ме — казала тя, без да трепне нещо в гласа й. — И без това Манол се чуди защо се мая по тоя свят.

И тъй, татко побягнал, баба останала съвсем сама. И това е била последната й среща с жив човек. Нищо не казала за мене, никаква заръка, никаква последна дума. Навярно в ония минути е принадлежала само на себе си и своите спомени. Защо наистина? Как да му обясни? И може ли изобщо да се обясни защо при всички случаи човек така безсмислено се държи за живота. Това не е инстинкт, поне за баба ми не е бил инстинкт за самосъхранение. Може би някакъв вроден усет за път, който трябва да измине. Иначе всичко преди него и след него напълно се обезсмисля, все едно че не е и не може да бъде съществуване.

По това време аз служех като санитарен подофицер в Горна баня. Дневната бомбардировка не ми направи особено впечатление, просто не я видях, защото при нас имаше ранени, за които трябваше да се грижа. Но когато през нощта отново зазвуча сирената за тревога, всички панически се хвърлиха към изходите. Само аз не бързах. Просто не виждах смисъл. Когато човек играе на зарове със съдбата, безсмислено е да поглежда своя зар. Все едно, иска или не иска, тя знае какво ще хвърли. Тя знае всичко за хората, които едва ли много я интересуват. Като всяка съдба тя се интересува само от себе си. И все пак не може да промени нищо. В тоя смисъл тя е по-безпомощна и от нас, това е истината.

Излязох в пустия окоп, въоръжен само с моя бинокъл. Градът лежеше невидим под мен, но аз усещах неговото мощно присъствие. И неговото вцепенение в същото време. Но не се страхувах ни най-малко, чувствувах се съвсем сигурен, особено за живота си. Не мога да си обясня това чувство освен с безчувственост. Тъй минаха може би десетина минути. Или половин час — в такива случаи човек не може да има вярна представа за времето. Посвикнах с мрака, пред мен започнаха да се очертават контурите на града. Съвсем ясно виждах опуленото към небето око на „Невски“, дълбоките бръчки на градските артерии, дори настръхналите комини. Едва тогава дочух дълбокото, тежко боботене на самолетните мотори, което прииждаше на равномерни, спокойни вълни. Все още нищо, което да ме накара да потръпна от страх или ужас. После разузнавателните самолети хвърлиха осветителните тела. Навярно бяха окачени на парашути, защото висяха неподвижни във въздуха с мъртвешката си белота. Абсолютна неподвижност, недосегаема и стъклена през лещите на бинокъла. Ревът на самолетните мотори стана много по-отчетлив и рязък. И тогава те хвърлиха своите бомби.

Винаги съм смятал, че адът не може и не бива да се описва. Това навярно е разбирал и Данте. В тая велика поема той не е описал самия ад, а съдбата, която е пожелал дълбоко в душата си на враговете на своята човешка вяра. Бледо си спомням, че съчувствувах повече на неговите грешници, отколкото на жестокия морал на поета. Но самият ад не ми направи никакво впечатление. Бомбардировката, колкото и да беше страшна, си остана за мен един мъртъв и безчувствен спомен.

Минаха три безкрайни дни, преди да получа градски отпуск. Просто нямаше кой да ми го даде, такъв хаос бе настанал в малкото гарнизонче. Слязох до града пеша. По княжевското шосе все още се точеше оредялата нишка на бежанците. Струваше ми се, че всички са без лице — така дълбоко се бяха скрили в себе си. И всеки мъкнеше своя багаж — на шейни, на креватни пружини — така бездушно, както обреченият мъкне последните дни на живота си. Пък и аз едва ги поглеждах, моите тревоги ми бяха съвсем достатъчни.

От нашата малка къщичка не бе останал нито помен. По-точно, стърчаха само някакви озъбени останки от стени, по двора се търкаляха отломки от покрива и изпотрошената мебел. Никакъв жив човек наоколо. Но и никакъв белег на смърт. Кой знае защо, в моето вцепенено съзнание изведнъж изникна нелепа мисъл — къде е сандъкът? Къде е сандъкът на баба ми? Не виждах нито парченце и от неговите многоцветни тенекийки. Но за баба не смеех да мисля. Нито за майка ми. В тия мигове единственият, когото не можех да си представя мъртъв, беше моят баща. Никога не вярвайте на себе си, най-малко в своите чувства. Откъде можех да знам, че най-дълбоко съм бил свързан с баща си. Той почина три години по-късно от рак в стомаха. Плаках така, както никога не съм плакал в живота си. Макар че преди това изобщо не го допусках до себе си. Той ме дразнеше, правех всичко да не приличам на него. Понякога едва го понасях. И едва когато го спуснаха в разкаляната глинена дупка, разбрах, че не съм бил нищо повече от негов син. Генетичните закони, които така старателно преподавах на студентите без особено да им вярвам, не можеха да ми дадат никакъв отговор на тоя въпрос. Та нали уж най-много обичах баба си?

Точно в тоя момент, сив и окуцял, отнякъде се зададе един от нашите съседи. Тяхната къща бе останала здрава, с надупчено като от сипаница лице. Изглеждаше доста бодър за околната пустош, като ме забеляза, в очите му светна живинка.

— Не бой се, докторе — обади се той. — Вашите са живи и здрави.

— Всички?

— Е, не всички, бабата си отиде. Стара беше нещастната, отърва се.

Досега не знам как е загинала и какво е останало от нея. Може би нищо. Не посмях да попитам, не ми достигна кураж. Така моята баба изчезна завинаги от живота ми. Тая празнина и досега ме измъчва. И все пак най-сетне дойде един ден, в който с все сила трябваше да си спомня за нея.

* * *

Никога не съм очаквал, че човешкият живот е толкова кратък. Едва отворил очи, и трябва да ги затвори завинаги. Няколко спомена като сън. Някоя болка, някое щастливо трепване, една последна въздишка и край. Край ли наистина? Край поне на реалното за нас време, което наричаме съществуване. Това е всичко. Не ти остава време да осъзнаеш дори себе си, та камо ли да направиш наистина равносметка на човешките си дела.

Понякога ме обхваща слабо, но все по-натрапчиво униние, може би първият признак на старостта. Като се обърна назад, не виждам нищо, което заслужава да се запомни — ни подвизи, ни падения. Нищо, освен всекидневната мелница на живота, която след всеки изминат ден се върти все по-бързо и по-бързо. А може би и все по-празно. Зает съм, бързам, не ми е възможно — обикновено така отговарям по телефоните. С какво си зает, къде бързаш, човече? Ами къде, на събрание, разбира се, на симпозиум, някое празно заседание на академичния съвет, на което ще вдигнеш ръка автоматично. Научните списания, които някога съм очаквал с нетърпението на хищник, сега с дни и седмици стоят непрелистени на бюрото ми. Това, че уважението към мен расте, че от ден на ден ме поздравяват все по-почтително, започва да ми се струва като подигравка.

И все пак кое е най-важното, което ми се е случило през последните трийсетина години? Няма съмнение по тоя въпрос — ами това, че се ожених. Не, не е смешно, така е. Знам, че всяко нещо, което е неизбежно, не може да се смята събитие. Но за човек, който е прочел над триста любовни романа, все пак е събитие. Вследствие на това съм създал една възпълничка и възглупава дъщеря, която удивително прилича на майка си. Защо пък на майка си? Не знам защо, знам само, че понякога природата обича да се шегува. Това са лоши шеги, на които дори самата тя избягва да се усмихва. Но, разбира се, най-голямата шега си направи именно с мен. Там е работата, че се ожених за първата жена, която благоволи да ме хареса. Имах много по-добро мнение за себе си, но така е. И самата тя надали е очаквала да се предам така лесно.

Но защо тя ме хареса — ето това не разбирам. Нямаше нищо привлекателно в мен — слаб, жълто-черен, едното рамо малко по-високо от другото. Колкото и да е странно, сега изглеждам по-привлекателен. Някои по-безочливи студентки си позволяват да ме заглеждат продължително, не съвсем без корист, разбира се. По онова време и тя беше студентка, а аз — асистент на моя професор. Имам чувството, че тя реши нашия случай като математическо уравнение. Можеше спокойно да ми каже — „Хайде, глупчо, тръгвай веднага с мен! Снощи до един часа съм решавала тая проста задача. Няма друг верен отговор!“

Да, малко натрапчиво ме завоюва. Но сега, като гледам отдалече нейното уравнение, струва ми се, че си е послужила с някои малки хитрини. В нейната част има поне един хикс повече или един игрек по-малко — някъде в знаменателя. Наистина не може да се каже, че беше красавица. Висока, малко мършава, тънички крака, едва забележим бюст. Но като добавка — пламенни очи, каквито дори графиня Сансеверина не е имала. Когато се запознахме, беше облечена в лека рокличка с цвят на невен — оранжево-пламенна. Много хубаво отиваше на мургавата й кожа, на гарвановата й коса. И много малко на нейния позитивен математически ум. Особено на железния й характер, който много по-късно опознах. Сега — на петдесет и три години — е стройна жена, с много свежа походка, на тегло ни грам повече, ни грам по-малко от най-идеалния модел за тая възраст. На вид изглежда двайсетина години по-млада от мен и десетина по-млада от себе си. За да не бъде съвсем без недостатъци, ще спомена само, че през последните години започна да си скубе с пинцети мустачките. Но това едва ли ще хвърли сериозна сянка върху нейния образ. И вашите жени го правят, само че при козметичките.

Разказвам тия дреболии, защото все пак имат отношение към нашия разказ.

Всичко започна през един най-обикновен делничен ден. Пролетта закъсняваше, листата все още не се бяха разлистили. Само насреща, в кварталната градинка, по клоните на декоративните храсти, едва-едва бе избила нежна зеленина. Стоях пред прозореца и разсеяно гледах навън. Две гугутки се разхождаха по железния парапет на балкона, омърлушена котка прекоси улицата. И точно в тоя момент в мен се роди това, което не може да се опише. Влязох в кабинета и със замаяна глава се отпуснах в креслото си. Когато след половин час се върна жена ми, аз казах:

— Утре ще има земетресение.

Тя едва забележимо трепна. Разбира се, познаваше много добре историите на баба ми. Нищо не ми отвърна, само излезе от кабинета. Но се върна много скоро, след две-три минути.

— И кога точно?

— Кое? — запитах аз.

— Земетресението! — отвърна тя троснато. — Не се преструвай, че си забравил. Като влязох, веднага разбрах, че се е случило нещо.

— Привечер — отвърнах аз. — Или през нощта. Не знам точно.

— Силно ли ще бъде? — продължи тя неумолимо.

— Доста силно!… Да, силно наистина. Видях как една сграда рухна пред очите ми, като че ли я удариха с някакъв огромен чук отгоре по покрива. Над нея се вдигна облак от прахоляци.

— Какво значи това — видях? С очите си? Както ме виждаш сега мен.

— Не, не! — отвърнах аз енергично. — Всъщност нищо не съм видял. Но знам, че е така, просто съм сигурен.

Тя ме гледаше настойчиво и проницателно, просто нямаше как да се скрия от тоя поглед.

— А сега какво мислиш да правиш?

Спомням си, че тоя въпрос ужасно ме учуди. Досега бях мислил само за това у мен. Какво е то? И наистина ли съществува?

— Какво да правя? Нима бих могъл да го спра?

— Баба ти все пак е направила нещо. Макар и за собствената си кожа.

— А какво според теб?

— Как какво? — възкликна тя. — Всичко!… Всичко, което е по силите ти. Да алармираш хората, да ги предупредиш. Да се евакуира градът, ако е нужно.

Всичко това, което каза, бе правилно и логично. Но много по-късно го осъзнах. А тогава я гледах смаян, сякаш не вярвах на ушите си.

— Ти луда ли си? Кой ще ми повярва? Та нали в най-добрия случай ще ми се изсмеят в очите. Или пък направо ще ме изпратят в психиатрията?

— И какво от това? — запита тя.

Гласът й звучеше съвсем спокойно, но аз вътрешно потреперах.

— Как — какво? Има ли смисъл човек да върши нещо, което е съвсем безсмислено.

— Има! — каза тя. — Разбира се, че има. Тука най-важното е да убедиш някак си хората. Но ако не успееш — поне ще изпълниш своя дълг.

Чувствувах се съвсем безпомощен. И безпомощен, и отчаян. В тоя миг много ясно съзнавах, че никога няма да го сторя, каквото и да се случи. И сега не разбирам защо. Жена ми сякаш осъзна това, защото погледът й поомекна.

— Знам, че имаш някакво свое право. И свое основание. Но нека помислим логично. Това, което ти ми казваш, наистина е невероятно. Та да не кажа, глупаво. Аз направо не бих ти повярвала, ако не знаех историята с твоята баба. Там е цялата работа, че нейното предчувствие се с оказало вярно. Защо? Не знам. Но когато не разбираме нещо, това съвсем не означава, че то не е реално. Сега-засега само една мисъл ме безпокои. И не само сега — винаги! Кажи ми, моля ти се, за последен път — но искрено ми кажи! Вярна ли е тая история с баба ти? Или е някакво твое въображение?

— Как така — въображение?

— Ами въображение, измислица. Хората много обичат да вярват в чудеса. А понеже чудеса никога не се случват, започват сами да си ги измислят.

Както винаги, умът й работеше безпогрешно — като кибернетична машина. Но вместо да се вразумя, съвсем побеснях.

— Разбира се, че е вярно! — креснах аз невъздържано. — Как така ще те излъжа. За всичко, само не за това. Та най-сетне аз имам съвест на учен.

— Нямаш никаква съвест! — отвърна тя. — И просто си ме излъгал. Все едно — сега или тогава. Иначе не мога да си обясня по никакъв начин твоето идиотско поведените.

— Ама какво има тук чудно! — закрещях аз, както никога не съм крещял. — И защо скачаш все на едно място като жаба, затворена в газена тенекия. Казах ти вече — безсмислено е. Съвсем е безсмислено.

— Как тъй безсмислено? — повиши тя тон. — Ами представи си, че земетресението наистина стане. И загинат хиляди и десетки хиляди хора. Като в Месина или в Лисабон, да речем. Нима ще имаш душевни сили да поемеш всичко това върху своята съвест?

— Нищо няма да поема върху своята съвест! — отвърнах аз едва ли не отчаяно. — Защото знам и съм сигурен, че каквото и да направя сега, никой няма да ме разбере и послуша. Изобщо това са неща извън моята власт и сила.

Най-сетне тя ме разбра. Най-сетне. Лицето й съвсем потъмня, тя клюмна. Поседя тъй мълчаливо, може би пет минути, може би половин час. Вече казах, че няма истински, обективни измерения за човешкото време. После лицето й постепенно се просветли.

— И все пак има някакъв смисъл! — продължи тя. — Добре, да пожертвуваме хората. Може би за тяхно добро. Но поне иди в Сеизмичния център. Или в Академията на науките, да речем. Имаш там толкова много приятели… Разкажи им добросъвестно всичко това, което двамата знаем. Просто като документ на една истина. Която трябва да се докаже или отхвърли. Не разбираш ли, че при всички случаи трябва да имаш свидетели.

Аз въздъхнах горчиво. Свидетели, какви свидетели? Ами ако наистина загинат хиляди или десетки хиляди кора? Тогава от невинен изведнъж ще се превърна в подсъдим. Заедно с тия неколцина около мен, които имат толкова власт и сила, колкото и аз самият. Каквито са повечето от мислещите нещастници на тоя свят.

— Добре — отвърнах аз. — Това все пак е нещо… Ще си помисля…

* * *

Прекарах кошмарна нощ. По законите на логиката жена ми беше права, разбира се. Тя винаги беше права. Нейният безпощаден ум не познаваше ни лъжата, ни компромиса. Истините й бяха сурови, прями и безпощадни. Не приличаха на истини, а на вълчи капани. Железните зъби захапваха живата плът, вече нямаше избавление.

Разбира се, всеки ще си помисли — „Ами щом е права жената, защо да не я послуша?“ Един учен с претенции, един логик като мен би трябвало да приеме без възражения всяка истина. И въпреки това тоя път не бях съгласен с нея, всичко в мен се съпротивяваше. Чувствата, убежденията? Не, всичко!

Там е работата, че тя не беше права. Може би бе права за себе си, но не и за мен. Казвам това не от любов към каламбурите, а защото е вярно. Безсмислено и глупаво е да искаш от човек нещо, което не може да направи. Като че ли вътре в него има някаква сила, която не е негова. Тя го дърпа назад, прави го по-безпомощен от безръките и безногите.

Съзнавам, че ставам малко неясен. Особено за простите и посредствените умове. Нима не сте забелязали колко хората са непоследователни. Много рядко говорят това, което мислят. А понякога вършат неочаквани, бих казал, безумни дела. Няма нищо по-трудно от това, човек да бъде последователен. На какво да бъде последователен? На себе си? В най-добрия случай само на част от себе си, тая, която наричаме разум или съзнание. Не е възможно човек да опознае напълно себе си. Да опознае себе си е все едно да открие всички истини на света. А за един кратък човешки живот това не е възможно. Много по-невъзможно, отколкото да литне изведнъж като птица. Това навярно ще стане някой ден, защото е в кръга на човешките възможности. Но по какъв начин да опознае себе си?

Несъмнено човешката личност е най-сложният продукт на природата. Човек може да има и сто лица, но две от тях винаги доминират над другите. Този, който е, и този, който е бил в течение на милиони години. А нима е възможно да измине отново тоя безкраен път, за да опознае напълно себе си.

Преди години имах малко, проскубано папагалче. И едно коте. Казваше се Мери и беше извънредно добро и възпитано. Ходеше в тоалетната като човек. Не посягаше към никаква храна, преди да му я поставя в чинийката. Хранех го само с добре сварена риба и месо, така че дори не познаваше вкуса на кръвта.

Мери имаше своето любимо място в едно от креслата ми. Оттам то най-добре виждаше папагала. Гледаше го понякога с часове, без да мигне. Гледаше го с някакво некотешко умиление, с нежност дори. Жена ми много се радваше на тая дружба.

— Виж колко се обичат! — каза тя веднъж. — Свикнаха си като братче и сестриче.

Аз нищо не отвърнах. Познавах животните много по-добре от хората. Знаех, че рано или късно котето ще изяде папагала. Както и сторило. Смаяно и потресено. Нищо не казах на котето, дори не го ударих. Какъв смисъл? Никакъв, разбира се. Може ли човек да се бори с природата? Всъщност може, но е безсмислено. Природата е по-силна и по-разумна от човека. Понякога можем да я изхитрим. Или да свършим по взаимно съгласие някое разумно дело. Но никога не можем да я победим.

Това е много груб пример, разбира се. Обикновено нещата са много по-сложни. Така например аз смятам, че обичам жена си. С пълно право и основание. Доказал съм го с целия си живот. И все пак не съм напълно сигурен, че някъде дълбоко в душата си не я мразя. Защо да не я мразя? Ами тя властвува над мен повече от всеки друг човек из света. Насилва моите възгледи, моите чувства. Определя моето поведение, както в тоя случай например. Прави го винаги много внимателно, но все пак го прави. А човек всичко може да претърпи на тоя свят освен насилието върху себе си.

Не, не искам да мисля такива неща за жена си. Пък и не бива. Нека си остане в мен ненакърнена. Всъщност аз съм много по-добър, много по-деликатен от нея. Избягвам да я критикувам (дори в себе си), не насилвам нейните възгледи, не мисля за нейните слабости. Или по-точно, не размислям за нейните слабости, не се опитвам да ги анализирам. Искам да си остане в мен завинаги такава, каквато е била в първите дни. Но това едва ли е възможно… Едва ли…

Тая нощ най-много мислих за нея. За нея и за моето проклето земетресение. Можех ли да не й кажа? Не можех, разбира се, дори през ум не ми мина такава мисъл. А тя крие от мен много неща. Не казвам, че ме лъже. Просто крие от мен всичко, което може да ме разтревожи, да предизвика в мен неприятни мисли и чувства. Щади ме, мъчи се да ми помогне, да ме избави от всичко, което ще ме затрудни в моята научна работа. Може би това е повече от моята доброта. Така се мъча да я оправдая понякога. Но не успявам, всичко в мен се съпротивява.

Що се отнася до самото земетресение, нито за миг не се съмнявах, че то ще стане. Странна вътрешна убеденост, която не можех да си обясня. А така също и дълбокото чувство, че сам аз няма да пострадам от това премеждие. Също тъй, както баба ми е знаела, че ще пострада. Сега вече бях сигурен, че съм наследил от нея тая невероятна способност. Но това сега не ме интересуваше. Исках да проникна в един друг проблем. Не заради жена ми и не заради самия проблем. Просто исках да си обясня моето поведение.

Баба ми е знаела за това земетресение. Усетила го, предчувствувала го, видяла го като древна пророчица. Но защо не е предупредила другите? Наистина — казала е на татко. Но аз бях убеден, че заради себе си, за да й помогне, да я спаси. Защо не е казала нито дума на тия три нещастни жени, които страдаха от неизлечими болести. Не знам. Наистина не знам. А може би в последния момент ги е предупредила и те са офейкали, дори без да се обърнат да я погледнат.

Само мен ме предупреди съвсем просто и непринудено. Само мен бе отделила от общата безлична маса. Навярно защото ме бе приела като част от себе си. Като своя същност, свое съществуване. Или като своето бъдеще. Заспах едва призори, но струва ми се, че стигнах до нещичко. Поне до част от нейната истина.

Малко ми е трудно да го обясня, но тя е вярвала в неотменимия порядък на съществуването. На пръв поглед звучи доста претенциозно, но всъщност е съвсем просто. Като инстинкта на животните. Нещо, което носиш в себе си, без да го съзнаваш и разбираш. Тя е била млада, жизнена и щастлива. След това нейният мъж е бил убит. Останала е сама. Нищо не може да наруши естествения кръговрат на живота.

Има нещо много мъдро в тая неосъзната философия на обикновените хора. Те не могат да правят разлика между обща съдба и лична съдба. И никога не очакват милости от живота. Всичко, което очакваш отвън, трябва да го заслужиш. И сам да го създадеш. Бог няма да ти изоре нивата, нито да те измъкне от гроба. А това означава, че хората не вярват истински в тоя бог, независимо че от време на време отправят безпомощни молитви към него. Книгата на живота е написана веднъж завинаги, нищо не може да отмени нейния ход.

Там, в тая книга, е било записано и нейното земетресение. Една малка конвулсия, един последен гърч, след това се е примирила. Макар че беше толкова непримирима, толкова силна в големите изпитания на живота.

Преди да заспя, вече бях взел решение. Няма да чакам тя първа да ме запита. Просто сам ще й кажа.

— Моля ти се, остави ме на спокойствие. Няма да направя нищо от това, което искаш. Просто не мога. Как така не разбираш, че то ще ме унижи?