Валери Петров
Тавански спомен

С есента и дните станаха студени,

а балтонът беше горе на тавана,

в дъното на стария лелин гардероб.

Бяха му ръкавите късичко скроени

и като го сложих, недобре ми стана,

та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена

(двама млади влюбени на два стари стола,

кавалерът аз бях, в същия балтон),

после два бонбона в книжчица зелена,

два билета филмови, стари, без контрола,

и едно шишенце със одеколон.

„Тез билети — казах си — са от кино «Глория»,

прости са бонбоните, смешен е портрета

и шишето пълно е с разводнен парфюм.“

Казах, но си спомних ланшната история

влезе нещо тъжно тука, във сърцето,

име едно нежно дойде ми наум

и видях я, същата, в розово облечена,

същата усмивка и ръката същата,

и от ваксинацията малката следа.

„Панта рей!^[1] — помислих си. — Всичко е далече!

Миналите мигове вече се не връщат,

както се не връща речната вода.“

Но все пак останах в здрача на тавана.

В здрача на тавана, във балтона смешен,

любовта преминала си припомних аз.

В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,

сладък бе бонбонът, снимката шумеше

и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.

Най-напред бе всичко в розовата дреха,

биеше сърцето гръмко във гърдите

само като видех вашата врата,

саксофони свиреха, облаци хвърчеха

и тролеят движеше се помежду звездите,

и сънувах всяка нощ твоите уста.

След това писмата. Ах, писмата стари,

писани небрежно сред черновки четири,

с хиляди целувки върху всеки лист,

със цветя безбройни като във хербарий,

с нежни обяснения цели километри,

с послепис и после с послепослепис!

След писмата — помниш ли? — първите ни срещи,

твоите родители, мразещи ме искрено,

бялата ти шапка, белите брези.

И писма отново: „Ще ли разбереш ти?

Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…“ —

Строфи и любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени.

Помниш как мечтите ни тихо се намериха

в малката ми стаичка, цялата във прах?

Помниш как във всичко мислехме се първи,

а пък все откривахме старата Америка?

Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в „Бивша орхидея“?

Помниш ли пейзажите (морски и планински)?

Помниш как разсмиваха ни стенните рога,

как един до други ний седяхме в нея

и четяхме с трепет книги медицински

и шептяхме бледи: „Ах, ами сега!“

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,

сигурно ще вземеш оня зъболекар

и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.

Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.

Като стар часовник, тихо и полека,

любовта в сърцата, изхабена, спре.

Дните се редуваха все едни и същи,

люшкаха се кожените дръжки във трамваите,

никнеха и вехнеха горските треви,

а пък ний се срещахме в слънце и във дъжд и

сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите

и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави — алеите,

стаята ми — хладна, пастите — безвкусни,

и дори ядосващи — стенните рога;

и по жици вече бягаха тролеите,

и сънувах вече други, чужди устни,

а по твойте устни лепнеше тъга.

Неделята е тъжен ден за хора,

усещащи един от друг умора,

държещи се един за друг едва.

В една неделя срещнахме се двама.

„Не закъснявай!“ — бях й казал. „Няма!“

И дойде в три без четвърт вместо в два.

И тръгнахме по улиците стари

по пролетните сухи тротоари,

извити без начало и без край.

Вървяхме все по същите маршрути

със същи спирки, в същи брой минути

като квартален остарял трамвай.

До днеска още къщите аз помня:

най-първо беше надписът огромния

с показващ пръст „Бръснарница Багдад“;

след туй гаражът, малката градина

и железарят, с ключ от ламарина,

и киното, и въглищният склад.

И ний вървяхме и не си говорехме,

каквото да говорехме и сторехме,

говорено и сторено бе веч;

познавахме си шапките, костюмите,

познавахме си мислите и думите

и бе излишна всяка наша реч.

И аз си мислех: „Вече сме към края.

И тъжно ми е, а защо, не зная.

Носът й бе по-тъничък преди.

Туй копче скоро май ще се изгуби.

Оградите са пълни с думи груби

и тази шапка лошо й седи.

Оградите са пълни с думи мръсни.

Туй копче по-добре да се откъсне.

А ний да скъсаме е най-добре.

Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.

Какво ли е да плаваш с параходи

в изпъстрено със рифове море?…“

И виждаха се негърските лагери,

и чуваха се негърските шлагери,

и лових риба в синята вода.

Тогаз тя каза: „За какво мечтаеш?“

„За теб! — отвърнах аз. — Нима не знаеш?“

„Обичаш ли ме?“ — каза. Казах: „Да!“

И както тъй вървяхме неусетно,

достигнахме до спирката ни сетна,

поспряхме се и тръгнахме назад.

Най-пръв бе складът, после киното,

ключът от ламарина и градината,

гаражът и „Бръснарница Багдад“.

Облачета плуваха в небесата чисти

и мъхнати листи имаше по клоните

в парка, дето водеше тъжният ни друм.

Велосипедистите бягаха по пистите

и внезапно качваха се горе по наклоните,

като шумолеха с нежен гумен шум.

Бяха снизходителни и добри пазачите,

хората се чувстваха леки без галоши

и вървяха с кухи вафли във уста.

Футболните зрители биеха играчите,

не че тез последните бяха толкоз лоши,

а защото, тъй на, просто пролетта…

Само ний се чувствахме, сякаш беше есен.

Бяхме си дотегнали, казано накратко.

Краят беше близък и бе сто на сто.

Хороскоп извадихме, но не беше весел,

ядохме бонбони, но не беше сладко,

искахме да седнем — нямаше место.

После на чорапа й бримка се изнищи.

Детската градина беше пълна с крясъци.

Хвръкна в стратосферата изтърван балон.

След това аз стрелях на едно стрелбище,

три железни тигъра паднаха със трясъци

и получих премия цял одеколон.

Дъх водеколонен, тъжен и далечен,

дъх от любовта ни, от мечтите мирис,

на тавана носиш ти спомен оттогаз!

„Панта рей! — си казвам аз. — Всичко веч протече,

есента е тъжна и там долу свири

като бормашина оня глупав джаз!“

Тъй както го рисуват по картините,

небето беше бледо над комините

и празен беше празничният ден;

и ние се погледнахме печално,

и влязохме във киното квартално,

където даваха „О, ти мой блен!“.

О, ти мой блян със пожарогасители,

о, зрители със външности съмнителни,

афиши с отлетяло вече „Днес“.

И тъмно, и плювалници нечисти,

и снимки на забравени артисти —

Мачис и Хари Пил, и Мае Уест…

Бе почнало. Едно хлапенце мина

в салона с нас под форма на роднина.

Бе почнало и вътре беше мрак.

Върху екрана смееха се двама,

след туй при тях пристигна една дама

и каза с надпис: „Той ще дойде пак.“

И знаехме ний филма чак до края

(и как ще я съгледа той в трамвая,

и как бандита ще го сгази трен),

защото бяхме го видели двамата

със мъничка промяна на рекламата,

тогава беше май „Ела при мен!“.

И ний седяхме близо до кабината,

и слушаше се как шуми машината,

и снопът бе тъй ниско при това,

че трябваше ми мъничко да стана,

за да израсне мигом на екрана

една ужасна рошава глава.

И аз седях и мъчех се да гледам,

и скърцаше креслото на съседа,

и аз се чувствах уморен и стар;

и тъжно бе, и чувах как сред мрака

един часовник във гръдта ми трака

и се нуждае от часовникар.

А после дойде „Край“ и вентилатора

със гръм наблъска вятър във театъра,

и светна, и платното избледне;

и ний видяхме тъжни и посърнали,

че всички двойки бяха се прегърнали

и само ние, само ние — не.

И си излязохме. „На мене струва ми се —

аз казах, — че достатъчно преструвахме се.“

Тя каза тихо: „Също и на мен.“

Врабчетата шумяха във градините,

небето беше бледо над комините

и празен беше празничният ден.

Когато ни дотегна вече всичко

и хороскопът, пишещ за раздяла

— ах, вече ясно бе! — излезе прав,

отидохме — така, зарад шегичката —

тя с нова рокля, аз със роза бяла,

при стария крайпътен фотограф.

Той сложи във петлицата ми розата,

разгъна фона с бясна Ниагара

и погледа ни точно нагласи;

ала за нас бе малко мъчна позата,

аз мръднах, той капачето изкара,

тя мигна и той каза ни: „Мерси!“

И почна се играта на среброто,

на солите пълзенето неравно,

безшумният молекулярен взрив;

и ето че във ваната, в живота,

от Нищото изплава бавно-бавно

невижданият мокър негатив.

А пък отвред ни гледаха портрети,

прекрасни мигове, навеки спрени,

фиксирани човешки младини,

намръщени младежи със каскети,

от зли роднини двойки разделени,

деца в ковчези, бременни жени.

И всичко стана жално моментално:

и хората, и бледното предградие,

и снимката, излязла тъй добре,

и двамата се гледахме печално,

и нейде се обади едно радио:

„Вероника, животът е море!“

Една зарзаватчийка се разчувства

и каза, че блазя ни, че сме млади,

и че момата е таман за мен;

а фотографът каза за изкуството,

че то е вечно, снимките извади

и ни ги даде в плик един зелен.

И тръгнахме ний в пътя си полека,

и влажни бяха снимките и двете,

и в плика залепиха се така,

че колкото и да ги дърпах леко,

във нейната остана мойто цвете,

а в моята — едната й ръка.

Тогаз си казах: „Туй са явни знаци,

че ще се срещнем пак и не след много.“

Ала гласът, гласът ми беше нов

Във входа на една кооперация

целунахме се, казахме си „сбогом!“

и тъй завърши нашата любов.

Но дали наистина туй бе вече края?

Горе от тавана слушам как тромбона,

та-та-ра, печално в есента звучи.

Нещо ме ядосва, но какво — не зная.

Може би балтона? Може би бонбона,

който тъй е сладък, че почти горчи.

Ах, защо ни трябваше да се разделиме!

Аз тогаз си мислех, че ще те забравя,

но сега си мисля, че съм бил глупак.

И усещам, нещо зъб един боли ме,

и ако не мине, трябва да го правя,

и как мислиш, може да се срещнем пак?