Александър Грин
Циклон в Равнината на дъждовете (2)

II

Първият удар на циклона с вой и тътен се стовари върху земята, във въздуха се понесоха буци пръст, изтръгнати класове и град от прашоляк. Ревящата нощ заслепяваше, събаряше хората, биеше в лицето. Жип легна по очи на земята и известно време се опитваше да съобрази в каква посока е фермата. После нахлупи шапката си върху лицето и реши, че е по-добре и по-безопасно да остане тук, в полето, където няма стени и твърди предмети.

— Татко! Риол! — извика той и се опита да различи нещо.

Многогласният вой бясно заглуши думите му, сякаш това не беше човешки вик, а бръмченето на муха. Въртящият се мрак препускаше над гърба на Жип. Той стана, покорен от безумието на въздуха, и почувствува, че силната възбуда на организма го тласка да се движи, да вика, да прави нещо. Но в същия миг се стовари като прострелян в прахта и се завъртя като пумпал, пазейки инстинктивно лицето си. Немислимо беше да върви. Той легна напреки на пътя, като се задържаше ту с крака, ту с ръце, и същевременно вихрушката го премяташе към фермата.

Така изминаха няколко минути, после цялото тяло почна да го боли от раните и ударите по земята. От време на време си мислеше, че настъпва краят на света, всички са умрели и само той, Жип, още се бори с обезумелия въздух. Падна в една канавка и забеляза, че циклонът поотслабва. Може би това беше случайно, малко отлагане на трагедията, но вятърът духаше равно, със сила, която не заплашва пешеходеца със смърт или хвърчене във въздуха.

Жип се опита да стане и с усилие се задържа на крака. Вихрушката го тласкаше напред, не му даваше да спре. Той премина тичешком няколко сажена и силно удари лакътя си в нещо твърдо. Мигновено другата му ръка прегърна някакъв невидим предмет: беше стълб или дърво.

— Улицата — каза Жип, задъхан от вихрушката.

Сега най-мъчителното му желание беше да намери Мери жива или да легне до трупа й. Жип продължи да тича и се блъсна в разрушени стени; непонятна, почти ликуваща ярост направляваше движенията му. Това беше временно безумие, възторг и ужас, но всичко, което ставаше наоколо, му се струваше отдавна чакано и, кой знае защо, неизбежно.

— Мери! — викаше той, като падаше и ставаше. — Мери! Риол!