Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Остров Рено, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Вслушвай се само в гласа на безгласните.

(Древноиндийска мъдрост)

I
Един изчезва

Лейтенантът стоеше при щирборда на клипера и замислено гледаше залеза. Океанът величествено дремеше. Неясната черта на хоризонта димеше в златния огън на червения полудиск. Полудискът, подобно огромна капка разтопен метал, бързо потъваше в океана, опъвайки от своята пламтяща арка до корпуса на клипера широка блестяща ивица сякаш от златни люспи.

Лъчите постепенно се губеха, гаснеха, щом докоснеха водата, докато полудискът се превърна в тънък червен резен. Зад гърба на лейтенанта, стигнали зенита, тихо се спускаха сенки. Повя хлад. Мачтовите светлини на фенерите пламнаха в черната като разтопена смола вода на рейда и Южният кръст разпиля по кадифеното небе едри, бляскави брилянти. Бледата шир на хоризонта се стесняваше и на лейтенанта му се струваше, че гледа през едва отхлупена черна кутия. Последният лъч затрептя колебливо на хоризонта, припламна и угасна.

Лейтенантът запали цигара, старателно закопча китела си и се обърна към острова. Нощта скъсяваше разстоянието; черната грамада на брега изглеждаше съвсем близко; клиперът като че ли бе прилепил борд към невидимите скали в тъмнината, макар че корабът беше на повече от един кабелт разстояние от сушата. Нощният вятър носеше остра миризма и влага от гъсталака на брега; там беше съвсем тихо и ти се искаше да вярваш, че островът е населен с хиляди неизвестни, хитри врагове, които дебнат кораба в тъмното, като изчакват удобния момент да го нападнат, да избият екипажа и огласят с радостни викове морския покой.

Лейтенантът си представи голяма тълпа диваци, около двеста души, мислено ги нагости с двоен заряд картеч и съжали, че вместо с пирати островът е населен с толкова много маймуни, които биха стигнали за всички европейски зоологически градини. Военното оръжие по необходимост трябва да ги отминава. Няма и помен от разбойници, способни да убият някого от петимата моряци, които бяха изпратили преди три часа за вода. И наистина лодката много се забави. Кръчми тук няма, а устието на реката е съвсем близо до брега.

— Наистина момчетата не бързат — измърмори лейтенантът.

Океанът слабо въздишаше. Към офицера се приближиха тежки, големи крачки и сгърбената, черна фигура на боцмана спря пред него. Мъждивият фенер осветяваше набръчканото му лице с тънки обръснати устни. Боцманът глухо се изкашля и каза:

— Нашите не се връщат.

— Да и вие би трябвало да знаете по този въпрос повече, отколкото аз — каза сухо офицерът. — Четири часа, как ви се струва, господин боцман?

Боцманът разсеяно прехапа устни и изплю тютюна. Той беше на мнение, че не си струва човек да се тревожи предварително. Лейтенантът нетърпеливо попита:

— Какво става?

— Ще дойдат — каза боцманът, — няма да останат да нощуват на брега. Там няма жени.

— Няма жени, чудесно, но могат да загинат.

— Петима са, господин лейтенант.

— Нищо, че са петима. Не забравяйте, че тук има и зверове.

— Пет пушки — измърмори боцманът — са смехория за зверовете… с тях шега не бива… да…

Той извърна глава и се заслуша. Лицето му сякаш казваше: „Нима? Да… всъщност… възможно е… може би…“

Сенките на щатовете и вантите се кръстосваха на черни ивици по палубата. Водата тъмнееше зад борда. Непрогледна тъмнина скриваше пространството; клиперът потъваше с нея, самотен, мъничък, смълчан.

— Какво се ослушвате? — попита офицерът. — По-добре да бяхте се погрижили да не пускате хаймани, а опитни хора. Какво има?

— Весла — отговори кратко боцманът, събрал вежди. — Ето слушайте — добави той след малко. — Така обръща веслата Бул. А така ги хлопа негодникът Ранти. Той никога няма да се научи да гребе, господин лейтенант, бъдете спокоен.

Лейтенантът се заслуша, но известно време тишината се нарушаваше само от слабото хлипане на водата в клюзовете, скрибуцането на гафела и хрипливото дишане на боцмана. После, сякаш не забеляза, а отгатна, той усети далечно колебание на въздуха, подобно на резкия звук от падащ камък. Всичко стихна. Боцманът постоя още малко, уверено замига и се изпъна.

— Идват! — процеди той и шумно изплю тютюна. — Ранти, кълна се в сатаната, винаги търси момичета. Стоварете го на гол риф, моментално ще се влюби. В кого? Там е тайната я… А тук? Хващам се на бас, че за него дяволът е способен да се превърне в жена… Дори…

— Старче — прекъсна го лейтенантът, — нима вие чувате нещо?

— Аз ли? — Боцманът спокойно въздъхна и хитро се усмихна. — Вижте какво, господин лейтенант, аз още от дете страдам от това. Случвало се е от една миля да чувам кой идва и в каква посока се движи. В ушите ми винаги свири оркестър, истина ви казвам, господин лейтенант, дори и при пълно затишие.

— Да — каза лейтенантът, — сега и аз май долавям нещо.

От непрогледната тъмнина се чу ритмично пляскане на весла, неясни викове, скърцане на ключове; лодката влезе в полумрака на корабните светлини; лейтенантът отиде при трапа, наведе се и високо извика:

— Каналии!…

Лодката глухо се удряше в борда на клипера. Моряците се изкачиха един подир друг и се построиха на шканците с лице към морето.

Лейтенантът започна да брои.

— Един, двама, трима и… Чакайте, Матио, колко бяха?

— Петима, господин лейтенант. Ама че работа!

— Е — попита нетърпеливо офицерът, — къде е петият?

— Петият? — каза крайният моряк. — Петият беше Тарт.

Помълча и нерешително обясни:

— Той изчезна… Извинете, господин лейтенант, но не знаем къде е. Няма го.

Настъпи напрегнато мълчание. Морякът почака малко, сякаш да намери думи, за да изрази почудата си, и прибави с разперени ръце:

— Тоест, пропадна окончателно, като че потъна в дън земя. Никъде го няма, затова закъсняхме. Ранти вика: „Трябва да тръгваме.“ А аз му викам: „Чакайте, как така? Тарт няма лодка… Да — викам, — няма лодка…“

Морякът добродушно се ухили и се почеса зад ухото. Лейтенантът нервно сви рамене и погледна боцмана. Морският вълк загрижено размишляваше и мърдаше смръщените си устни.

— Чакай — рече с отпаднал глас лейтенантът. — Как така пропадна? Къде? Сигурно сте носили ром и сега Тарт се търкаля под някое дърво?

Морякът гореше от желание да предаде подробностите и още дълго щеше да тъпче на едно място, поемайки с мощните си гърди нощния въздух, ако чевръстият Ранти не беше отървал смутената му душа. Той махна категорично с ръка и гладко разказа всичко.

Според него било така: никой не забелязал как Тарт се отделил от останалите. Когато дошло време да се връщат на клипера, се разтревожили и дали сигнални изстрели. Мръкнало и някои взели да недоволствуват. Тогава решили да чакат още половин час и да тръгнат.

Лейтенантът стоеше с угрижено лице, без да знае какво да прави. Моряците мълчаха. Боцманът плюеше сдъвкания тютюн и се мръщеше.

Когато отиде на вечерния рапорт, лейтенантът завари капитана улисан да реди пасианс. По тиранти, с разкопчана яка на ризата и изпотено, подпухнало лице той приличаше на фермер, зачервен след бутилка бира. Пред него стояха дебела кана и малка тумбеста чаша. Той постоянно я пълнеше и изпиваше до капка, като облизваше черните си, прошарени мустаци. Капитанът от време на време се обръщаше към лейтенанта, спираше върху него разсеяно-равнодушните си, червени като на питомен заек очи и отново пляскаше картите, като повтаряше:

— Туз вляво, дама отдясно, сега трябва седмица. Къде се дяна седморката, дявол да го вземе?

Пасиансът не излезе. Капитанът въздъхна тежко, разбърка картите, пийна и попита:

— Та казвате, че един безделник е изчезнал? Разкажете как е станало.

Лейтенантът отново разказа. Сега капитанът слушаше другояче, схващайки фразата с половин дума и без да му даде възможност да завърши, заяви, като стовари длан върху мушамата на масата:

— Утре, щом съмне, изпратете шестима души да претърсят навсякъде. Получил е слънчев удар. Той от юг ли е?

— Не знам — каза лейтенантът, — впрочем…

— Разбира се — прекъсна го капитанът, дълбокомислено присвил очи, — работата е ясна. Северняците са слаби в главата. В сегашната кампания този ще е десетият. Впрочем какво има повече да разсъждаваме; ако е умрял — да върви по дяволите, а ако е жив — сто камшика по гърба!

Каютата се изпълни с хора. Дойде докторът, старши лейтенантът и доставчикът. Лейтенантът, който беше загубил на фараон четвърт годишна заплата, си спомни за бялото боне на своята майка, на която трябваше да прати пари, и се прибра. Зноят в задушната каюта прогонваше съня. Буйната кръв шумеше, бунтуваше се, възбудата се превърна в болезнено напрежение.

Лейтенантът излезе на палубата и дълго, без мисли, в дълбок сънен захлас гледа тъмните очертания на брега, суров и тайнствен като човешка душа. Там скита заблудилият се Тарт, а може би лежи мъртъв с жълто, изострено лице, а трупът му се разлага и трови нощния въздух.

„Всички ще умрем“ — заключи лейтенантът и весело въздъхна при мисълта, че е още жив и след половин година ще се върне в старите ниски стаи, зад чиито прозорци шумят кестени и блести окъпаният в слънце пясък.