Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (5) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Пета глава
Един истински философ и един голям химик

Клод-Жозеф Пийро, бивш търговец на железария, чийто магазин носеше надпис „Златната камбана“, бе по природа добър човек: облекло и нрави, ум и сърце, говор и мислене, всичко у него се допълваше. Останал единствен родственик на госпожа Бирото, Пийро бе излял върху нея и Сезарин цялата си обич особено след като бе загубил жена си и сина си, а след тях и осиновеното дете на готвачката му. Тези жестоки загуби бяха вдъхнали на този човек християнски стоицизъм — благородно учение, което осмисляше живота му и придаваше на старостта му някакъв топъл и същевременно хладен оттенък, като багрите, позлатяващи зимните залези. Мършавото му, строго и мургаво лице, по което хармонично се преливаха възжълти отсенки, приличаше поразително на образа, чрез който художниците представят времето, но с много по-малка одухотвореност; защото привичките, свързани с живота на търговеца, бяха смекчили у него монументалността и суровостта, които художниците, скулпторите и ваятелите обикновено преувеличават. Пийро имаше среден ръст и не беше пълен, а по-скоро набит, природата го бе изваяла за труд и дълъг живот; цялата му външност издаваше здраве, сдържан темперамент и чувствителност, но без външни прояви на чувствата. Той не беше излиятелен и това личеше по спокойното му държане и по застиналите черти на лицето му; чувствителността му бе чисто вътрешна, без патос и без красноречие. Зелените му, изпъстрени с черни точици очи, се отличаваха с неизменна проницателност. Набразденото с отвесни бръчки, пожълтяло от възрастта чело бе ниско, строго и упорито, а по него падаше сребристосива, къса и сякаш сплъстена коса. Тънката му уста издаваше не скъперничество, а благоразумие. Бодрият поглед говореше за живот, прекаран във въздържание. Честността, чувството за дълг, искрената скромност одухотворяваха сияещото му от здраве лице. Цели шестдесет години той бе водил трудния и изпълнен с въздържание живот на неуморим труженик. Миналото му приличаше на първите стъпки на Сезар, като изключим щастливите обстоятелства. До тридесетата си година той бе работил като дребен търговски служител и все още продължаваше да влага всичките си пари в търговията, докато Сезар влагаше спестяванията си в ценни книжа; бе изпитал последствията от закона за „максимума“ и всичките му лопати и железарски стоки бяха реквизирани. Мъдрият и сдържан характер, предвидливостта и точността на разсъжденията се бяха отразили на работата му. Той бе сключил повечето от сделките си по дадена дума и много рядко бе имал затруднения. Наблюдателен като всички съзерцателни характери, той изучаваше околните, като ги слушаше да говорят; често Пийро отхвърляше изгодни сделки, които съседите му приемаха, но след време се разкайваха и си казваха, че той подушва отдалеч мошениците. Предпочиташе по-малките, но сигурни печалби пред смелите удари, при които човек рискува големи суми. В магазина си имаше плочки за камина, скари, медни и железни котли, груби пиростии, мотики и всякакви земеделски сечива. Тази доста неблагодарна търговия изискваше огромен физически труд. Не се изкарваше кой знае колко от тези тежки, мъчноподвижни сечива, за които трудно се намираше склад. Колко много каси бе заковал той през живота си, колко опаковки и разопаковки бе правил, колко коли бе разтоварвал! Нямаше на света друго богатство, спечелено по толкова честен и законен начин. Той никога не бе продавал на по-високи цени и никога не се беше лакомил за големи сделки. Хората го виждаха напоследък с лула пред вратата, загледан в минувачите или пък в работата на служителите си. През 1814 година — по времето, когато се оттегли от работа — състоянието му възлизаше отначало на седемдесет хиляди франка, които вложи в ценни книжа и от които получи пет хиляди и няколкостотин франка рента; към тази сума прибави още четиридесет хиляди, парите от продажбата на магазина, купен от един от служителите му, които бяха изплатени в срок от пет години, без лихва. В продължение на тридесет години със сто хиляди франка годишен оборот, той бе спечелил седем на сто от тази сума, а издръжката му поглъщаше половината му печалба. Такава бе неговата равносметка.

Съседите му, които нямаше за какво да му завиждат, хвалеха мъдростта му, но не я разбираха.

На ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре се намира кафене „Давид“, където неколцина стари търговии, между които и Пийро, ходеха вечерно време да си пият кафето. Тук понякога подхвърляха шеги за осиновения син на готвачката, но така, както се шегуваме с хора, които уважаваме, защото железарят вдъхваше истинска почит, без сам да я търси, за него бе много по-важно себеуважението. Когато обаче Пийро загуби осиновения си син, на траурното шествие имаше повече от двеста души, които отидоха чак до гробищата. В онези дни той прояви голямо геройство. Скръбта му, сдържана както у всички силни и непритворни хора, засили симпатиите на целия квартал към този почтен човек, както го наричаха, и тези думи бяха произнасяни по начин, който разширяваше техния смисъл и им придаваше благородство.

Привикнал към трезвеност, Клод Пийро не се подаде на удоволствията на бездейния живот, когато, напускайки търговията, се оттегли в почивка, от която парижкият буржоа обикновено съвсем се разпуска; той продължи да живее както преди и осмисли старостта си, увличайки се по политиката; при това идеите му бяха крайно левичарски. Пийро принадлежеше към онова крило на работническата класа, което по време на революцията се беше присъединило към буржоазията. Единствената слабост на убежденията му бе, че придаваше огромно значение на получените придобивки: той държеше на правата си, на свободата и на всички плодове на революцията; смяташе, че личното му благополучие и политическата му издръжливост се подбиват от йезуитите, които според либералите имали тайно влияние и се чувствали застрашени от идеите, приписвани от вестник „Конститюсионел“ на брата на краля. Впрочем Пийро беше последователен и в живота, и в убежденията си; в политиката не бе тесногръд, политическите си противници не обиждаше, боеше се от дворцовата клика и вярваше в републиканските добродетели: въобразяваше си, че Манюел няма намеса в жестокостите по време на похода в Испания, че генерал Фоа е велик човек, Казимир Перие — без амбиции, Лафайет — политически пророк, а Курие добряк^[1]. С една дума, живееше с благородни илюзии. Този достоен старец поддържаше семейните отношения и често посещаваше Рагонови, племенницата си, съдията Попино, Жозеф Льоба и семейство Матифа. На него лично хиляда и петстотин франка му бяха напълно достатъчни да живее. Останалата част от доходите си изразходваше в благотворителни дела и подаръци на Сезарин; четири пъти в годината канеше приятелите си на вечеря в ресторант „Ролан“ на улица Азар, след което ги водеше на театър. Той играеше ролята на старите ергени, в които омъжените жени се вкопчват за удовлетворение на прищевките си — разходка извън Париж, посещение на операта или на тогавашния Лунапарк. Пийро бе щастлив, че доставя удоволствие на другите, чуждата радост го изпълваше с наслада. След като продаде магазина си, той не пожела да напусне квартала, с който бе свикнал, затова купи на улица Бурдоне тристаен апартамент на четвъртия етаж на една стара къща. Както нравите на Молиньо личаха в странната му покъщнина, така скромният и безупречен живот на Пийро се разкриваше чрез уредбата на апартамента му, който се състоеше от преддверие, салон и още една стая. По размери жилището бе като монашеска килия. В хола, където червените плочи светеха от чистота, имаше само един прозорец с пердета от перкал, обточени в червено, махагонови столове с червена кожа и позлатени пирончета; стените бяха тапицирани в масленозелено, а по тях няколко картини: „Клетвата на американците“, портретът на Бонапарт като пръв консул и „Битката при Аустерлиц“. В салона, който навярно бе подреден от тапицер, имаше един жълт диван със стилизирани рози по него, килим, камина, чиято бронзова гарнитура бе без позлата и параван пред нея с изписани фигури, масичка с ваза за цветя под стъклен похлупак, друга кръгла маса с покривка, на която бе сложен сервиз за ликьор. Модерната мебелировка на тази стая издаваше жертвата, принесена на светските обичаи от стария железар, който рядко приемаше гости. В спалнята му, която бе скромна като стаята на духовник или на войник — хората, които най-добре знаят цената на живота, — погледът биваше привлечен от едно разпятие, поставено в нишата на стената. Подобно изповядване на вярата от страна на един убеден републиканец вълнуваше. Някаква стара жена идваше да почиства, но уважението на Пийро към жените бе толкова голямо, че не позволяваше тя да лъска обущата му, а редовно ги даваше на ваксаджия. Обличаше се скромно, все в едни и същи дрехи: редингот, сини сукнени панталони, жилетка от пъстър руански плат, бяла връзка и затворени обувки; в празнични дни обличаше фрак с металически копчета. Той ставаше от сън, обядваше, вечеряше, излизаше, отиваше на гости и се прибираше в къщи в едни и същи неизменни часове, защото редовните привички са залог за здраве и дълъг живот. В разговорите между него, Сезар, Рагонови и абат Лоро никога не ставаше дума за политика, тъй като те всички се познаваха много добре и нямаше нужда да стигат до излишни спорове. И той като племенника си и като Рагонови имаше пълно доверие в Роген. В неговите очи един парижки нотариус бе въплъщение на честността, човек, заслужаващ безспорно уважение. При сделката с местата Пийро бе предприел една малка анкета, която обяснява смелостта на Сезар пред предчувствията на жена му.

Парфюмеристът изкачи седемдесетте и осем стъпала, водещи към малката кафява врата на апартамента на вуйчото, като в същото време си мислеше, че старецът сигурно все още се държи, щом ги изкачва, без да се оплаква. Първото нещо, което видя, бяха редингота и панталоните на закачалката вътре в хола; госпожа Вайан ги четкаше и почистваше, а в това време философът Пийро, загънат във вълнена домашна дреха, обядваше край огъня и четеше парламентарните дебати в „Конститюсионел“ или както още го наричаха „Търговски вестник“.

— Вуйчо — каза Сезар, — сделката е сключена и сега ще направим и договора. Ако се боите от нещо или съжалявате, още не е късно да се откажете.

— Защо да се отказвам? Сделката е добра, само че ще трябва да се изчакат резултатите, както при всички сигурни сделки. Моите петдесет хиляди франка са в банката, вчера получих остатъка от парите за магазина. Рагонови пък влагат цялото си състояние.

— А как живеят те?

— Не се грижи, живеят криво-ляво.

— Вуйчо, много добре ви разбирам — каза дълбоко развълнуван Бирото и стисна ръката на невъзмутимия старец.

— Как се очертава сделката? — попита внезапно Пийро.

— Аз ще участвам с три осминки, вие и Рагонови с по една осминка, ще ви открия кредит, докато се уреди въпросът с нотариалните актове.

— Добре! Ти, момчето ми, значи, си много богат, щом влагаш триста хиляди франка? Струва ми се, че доста рискуваш извън търговията, няма ли да й се отрази това? Разбира се, то си е твоя работа. Ако претърпиш неуспех, имам ценни книжа, които вървят по осемдесет, бих могъл да продам от облигациите на държавния заем за две хиляди франка. Но внимавай: прибегнеш ли за помощ към мен, все едно, че посягаш на състоянието на дъщеря си.

— Как простичко ги казвате, вуйчо, тези хубави неща! Вие ме развълнувахте!

— Аз пък се вълнувах от генерал Фоа преди малко, но не по същия начин. Няма какво, започнал си, карай: местата няма да ни избягат, половината ще бъдат наши. Дори и да трябва да чакаме шест години, все ще получим печалба от лихвите, а има места, които могат да се дават под наем, така че нищо не губим. Има един риск, но той е немислим: не вярвам Роген да отмъкне парите ни.

— И жена ми казваше същото тази нощ, тя се страхува…

— Да не би Роген да ни изяде парите ли? — разсмя се Пийро. — И защо ще го направи?

— Тя казва, че по лицето му личи, че е влюбен, а пък като всички мъже, които не могат да имат жени, и той е побеснял…

Пийро се усмихна недоверчиво, после откъсна един лист от един кочан, написа сумата и се подписа.

— Ето ти чек за сто хиляди франка за Роген и за мене. Горките, продали са на оня мошеник дю Тийе петнадесетте акции от мините във Ворсчин, за да могат да допълнят сумата. Сърцето ми се свива, като гледам тези добри хора как са изпаднали в нужда. И колко достойни, колко благородни са, те са цветът на старата буржоазия! Брат ми Попино, съдията, нищо не знае, те крият от него, за да не му пречат да си гледа работата. А това са хора, работили като мене в продължение на цели тридесет години!

— Да даде бог „Комагенното масло“ да си пробие път — каза Бирото, — тогава ще бъда двойно по-щастлив. Довиждане, вуйчо, нали ще дойдете да вечеряте у дома в неделя с Рагонови, Рогенови и господин Клапарон? Договорът ще бъде подписан вдругиден, а утре е петък и аз не искам да започвам работа…

— Ти, значи, вярваш в такива суеверия?

— Вуйчо, никога няма да повярвам, че денят, в който божият син е бил предаден на съд от хората, може да е щастлив. Как не работим на двадесет и първи януари^[2]?

— Довиждане до неделя! — рече сопнато Пийро. „Ако не бяха политическите му убеждения — каза си Сезар, като слизаше по стълбата, — не знам дали би имало друг човек на света като него. И за какво му е тази политика? Би си живял много добре и без нея. Упоритостта му само доказва, че няма съвършени хора.“

— Стана ли три часа? — запита той, като влезе у дома си.

— Господине, ще вземете ли тези книжа? — показа му Селестен полиците на търговеца на чадъри.

— Да, с шест на сто, без комисиона. Жена, приготви ми дрехите, отивам у господин Воклен, знаеш защо. Ще сложа бяла връзка.

Бирото даде някои нареждания на служителите си, между които не видя Попино, но се досети, че бъдещият му съдружник сигурно се облича. Той бързо се качи в стаята си, където видя „Дрезденската Богородица“, поставена, както бе заръчал, във великолепна рамка.

— Нали е миличка? — запита той дъщеря си.

— Кажи „красива“, татко, иначе ще ти се смеят.

— Я гледай ти как дъщерята поправя баща си! Виж какво, „Еро и Леандър“ по ми харесва. Богородицата е църковно нещо, по й прилича да стои в някой параклис; но виж, „Еро и Леандър“ бих купил, нали шишенцето с масло ме вдъхнови…

— За какво говориш, татко?

— Виржини! Повикай един файтон! — нареди гръмогласно Сезар, привършил бръсненето.

В това време в стаята влезе свенливият Попино; като видя Сезарин, той още повече закуца.

Влюбеният момък не беше разбрал, че девойката не забелязва недостатъка му. Чудесен израз на обич, който проявяваме към хора, страдащи от телесен недъг.

— Господин Бирото — каза той, — пресата е готова и утре може да започне работа.

— Добре, Попино, но какво става с тебе? — запита Сезар, като видя изчервилия се Анселм.

— Господин Бирото, щастлив съм, че намерих магазин със задно помещение, кухня, стаи на горния етаж и складове за хиляда и двеста франка годишно на улица Сен-Диаман.

— Ще трябва да сключиш договор за осемнадесет години — каза Бирото. — Да вървим сега при господин Воклен, ще приказваме по пътя.

Сезар и Попино се качиха във файтона пред очите на служителите, слисани от празничните им облекла и от колата, с която тръгнаха, понеже нищо не знаеха за големите планове на собственика на „Кралицата на розите“.

— Сега вече ще узнаем истината за лешниците — каза парфюмеристът.

— Какви лешници? — запита Попино.

— Ето, издадох се — каза парфюмеристът. — Попино, ключът на тайната ми е в думата „лешници“. Лешниковото масло единствено упражнява въздействие върху косите, а никоя парфюмерийна къща не се е сетила за това. Като видях гравюрата „Еро и Леандър“, казах си: щом древните са използвали толкова масло за косите си, сигурно е имало защо, защото те са били умни хора! Въпреки твърденията на съвременниците ни аз споделям мнението на Боало по този въпрос. Оттам тръгнах, за Да стигна до лешниковото масло, и то благодарение на младия Бианшон, студент по медицина, твой роднина; той ми каза, че във факултета другарите му употребявали лешниково масло, за да ускорят никненето на мустаците и брадите си. Сега ни трябва само одобрението на прочутия Воклен. Той ще ни изясни въпроса, така че няма да лъжем клиентите. Преди малко бях в халите при една продавачка на лешници, за да имам първичния материал, а след малко ще бъда при един от най-големите френски учени, за да се добера до същината на проблема. Мъдра е пословицата, която казва, че крайностите се допират. Виждаш ли, моето момче, търговията е посредница между произведенията на растителното царство и науката. Анжелик Маду събира плодовете, господин Воклен изважда сока им, а ние продаваме есенцията. Лешниците струват петдесет стотинки половин кило, но господин Воклен ще увеличи сто пъти стойността им, а ние ще направим може би услуга на човечеството, защото, ако приемем, че суетността причинява големи страдания на хората, в такъв случай хубавото козметично средство е истинско благодеяние.

Благоговението, с което Попино слушаше бащата на Сезарин, даде нов подтик на красноречието на Бирото, който си позволи да употреби някои от най-чудноватите фрази, които може да измисли буржоазията.

— Бъди почтителен, Анселм — каза той, като влязоха в улицата, където живееше Воклен, — след малко ще проникнем в светая светих на науката. Сложи „Богородицата“ на лично място, на някой стол в трапезарията, само че никой да не те усети. Дано не си объркам приказката — призна си наивно той. — Попино, този човек произвежда върху мене химическо въздействие, гласът му ми затопля корема и дори малко ми разстройва стомаха. Той е мой благодетел, Анселм, а сега ще помогне и на теб.

Тези думи смразиха Попино, който взе да стъпва като в паници и да гледа неспокойно стените.

Когато му съобщиха за посещението на Бирото, господин Воклен беше в кабинета си. Академикът знаеше, че парфюмеристът е помощник-кмет и че се ползва с известно благоволение и веднага го прие.

— Виждам, че не сте ме забравили въпреки положението, което заемате — каза ученият. — Но между химика и парфюмериста разстоянието е една педя.

— О, господин Воклен, цяла пропаст дели вашия гений и един обикновен човек като мене. На вас дължа преуспяването си; това няма да забравя нито на този, нито на оня свят.

— О, казват, че на другия всички ще бъдем равни, и царят, и пъдарят.

— Да, но само цар и пъдар, които са водили праведен живот — отбеляза Бирото.

— Това вашият син ли е? — запита Воклен, като погледна малкия Попино, който стоеше слисан и не виждаше нищо необикновено в кабинета, където мислеше, че ще намери някакви чудовищни работи, гигантски машини, хвърчащи механизми и движеща се материя.

— Не, това е един младеж, когото обичам и който би искал да ви помоли да му сторите добрина, равна на вашия талант, а той е огромен — добави хитро Сезар. — Дошли сме след шестнадесет години да се допитаме отново до вас по един важен въпрос, от който като парфюмерист нищо не разбирам.

— Кажете, за какво се касае?

— Зная, че посвещавате цялото си време в проучвания върху човешкия косъм и че изследвате състава на косата. Докато вие мислите по този въпрос заради славата, аз се занимавам с него от търговска гледна точка.

— Драги господин Бирото, какво искате от мене? Анализ на косата ли? — Той взе едно листче. — Аз ще изнеса в Академията на науките доклад по този въпрос. Човешкият косъм е съставен от голямо количество слуз, малко бяла мазнина, голямо количество тъмнозелени мастни вещества, желязо, няколко атома манганов окис, калциев фосфат, съвсем малко калциев карбонат, силиций и доста сяра. Съотношението между тези съставки обуславя различните цветове на косата. Така например червеникавите коси съдържат много повече тъмнозелени масти, отколкото другите.

Сезар и Попино стояха смешно ококорили очи.

— Девет различни неща! — провикна се Бирото. — Как? Значи, във всеки косъм се съдържат метали и мазнини? Добре, че ми го казвате вие, човек, когото почитам, иначе не бих повярвал. Просто невероятно… Велик е бог, господин Воклен!

— Косъмът се произвежда от един фоликуларен орган — продължи химикът, — нещо като джобче с два отвора; от единия край в него влизат нервите и кръвоносните съдове, а от другия излиза косъмът. Според някои наши учени, между които е и господин дьо Бленвил, косъмът е мъртва частица, изхвърлена навън от чашката или джобчето, което е пълно с месеста материя.

— Нещо като пот на пръчки! — възкликна Попино, когото парфюмеристът лекичко бутна с крак.

Воклен се усмихна на сравнението на Попино.

— Не е глупав, нали? — каза Сезар, гледайки към Попино. — Но, господин Воклен, ако космите са мъртвородени и е невъзможно да ги съживи човек, ние сме загубени! Тогава рекламата е излишна! Вие не знаете колко особени са хората, не можеш да им кажеш…

— … че на главата си имат торище — намеси се Попино, като искаше отново да разсмее Воклен.

— Въздушни катакомби — продължи шегата химикът.

— Ами моите лешници са вече закупени! — извика Бирото, засегнат от мисълта за загубата. — Е защо тогава продават…

— Успокойте се — усмихна се Воклен. — Виждам, че се касае за някакво ново средство против падането или побеляването на косите. Чуйте сега моето мнение по този въпрос след всичките ми изследвания. (Тук Попино наостри уши като изплашен заек.) Оцветяването на това вещество — независимо дали е мъртво или живо — се дължи според мене на прекъсване притока на цветните материи, с което се обяснява защо в страни със студен климат козината на животните избледнява или побелява през зимата.

— Чуваш ли, Попино?

— Очевидно — продължи Воклен — промяната на косъма се дължи на внезапни промени в околната температура…

— Околната, Попино, запомни, запомни! — извика Сезар.

— Да — каза Воклен, — дължи се на резки промени в температурата или на вътрешни явления със същото въздействие. Така например мигрената и другите болки на главата поглъщат, разсейват или отместват живителните струи. Вътрешните причини са област на лекарите. А що се отнася до външните, там се намесва вашата козметика.

— Добре, господин Воклен, вие ми възвръщате живота. Намислил съм да продавам лешниково масло, като си казах, че щом древните са употребявали масло за косите си, те са знаели какво правят, аз по този въпрос съм на мнението на Боало. Защо атлетите са се мазали…

— Маслиновото масло не е по-лошо от лешниковото — каза Воклен, който не чу какво го пита Бирото. — Всяко масло е добро за предпазване на корена от вредното въздействие на съдържащите се в него вещества, които са, както се казва в химията, в процес на разлагане. А може би вие сте прав? Лешниковото масло притежава, както ми каза Дюпюитрен, стимулиращи свойства. Аз ще се опитам да проуча разликата между маслата на буковия жълъд, рапицата, маслината, ореха и някои други още.

— Значи, не съм се излъгал — заяви Бирото тържествено, — имал съм късмет да срещна един голям учен. Край на „Макасарското масло“, разбито е на пух и прах! Това, господин Воклен, е едно скъпо и прескъпо козметично средство за растеж на косите.

— Драги господин Бирото — отвърна Воклен, — едва ли са внесени в Европа и сто грама „Макасарско масло“. Това масло няма абсолютно никакво въздействие върху косата, но жените в Малая дават за него луди пари, защото мислят, че запазва косъма, но не знаят, че китовата мас е също така добра. Никаква сила, ако ще тя да е химическа или божествена, не може…

— О, дори и божествената… не говорете така, господин Воклен.

— Знайте, господин Бирото, че първият закон, който сам бог следва, е законът на последователността: няма ли единство, няма и сила…

— Е, при това положение…

— Няма сила, която да даде коси на плешивия, както не можете безнаказано да боядисвате червените или бели коси; но вие не грешите и не лъжете, като препоръчвате употребата на маслото, и дори мисля, че който го употреби, ще запази косите си.

— Смятате ли, че Кралската академия на науките ще се съгласи да одобри…

— О, тук няма никакво откритие — каза Воклен. — Впрочем шарлатаните толкова много злоупотребяват с името на Академията, че това няма особено да ви помогне. Съвестта не ми позволява да гледам на лешниковото масло като на някакво чудо.

— Кой е най-добрият начин за извличането му? Чрез варене или чрез пресоване? — запита Бирото.

— Чрез пресоване между две нагорещени плочи ще получите по-голямо количество масло; но ако пресоването стане между две студени плочи, то ще бъде по-качествено. Маслото трябва да се слага на самата кожа — добави благо Воклен, — а не да се натрива по косата, защото няма да има никакъв ефект.

— Запомни хубаво това, Попино! — каза Бирото с пламнало от възторг лице. — Господин Воклен, днешният ден ще бъде за този младеж един от най-щастливите дни в живота му. Преди още да ви види, той вече ви познаваше и ви уважаваше. А, колко често говорим за вас в къщи, нали човек често споменава имената на хора, които обича. Жена ми, дъщеря ми и аз се молим всеки ден за вас като за наш благодетел.

— Прекалявате, нищо особено не съм направил — каза Воклен, стеснен от многословната признателност на парфюмериста.

— Дума да не става! — възрази Бирото. — Не можете да ни забраните да ви обичаме, а на това отгоре и нищо не искате да приемете от нас. Вие сте като слънцето, дарявате светлина, но хората, които огрявате, нищо не могат да ви дадат.

Ученият се усмихна и стана; парфюмеристът и Попино също станаха.

— Гледай, Анселм, разгледай хубаво този кабинет! Разрешавате ли, господин Воклен, знам, че времето ви е много скъпо, но той едва ли ще дойде отново тук.

— Е, как? Върви ли търговията ви? — запита Воклен. — В края на краищата и двамата се интересуваме от нея…

— Да, не върви зле — отвърна Бирото, като тръгна към трапезарията с Воклен. — Но да пусна на пазара това масло, което ще нарека „Комагенна есенция“, ми са нужни големи капитали…

— Не, съчетанието на тези две думи дразни. Наречете го „Масло Бирото“. Или ако не искате да разтръбявате навсякъде името си, измислете друго название… Но това е „Дрезденската Богородица“! Ах, господин Бирото, изглежда, че искате да си развалим отношенията.

— Господин Воклен — каза парфюмеристът, като улови двете ръце на химика, — тази рядка вещ е ценна само поради упоритостта, с която я търсих, трябваше да преровя цяла Германия, докато я намеря на луксозна хартия, и то в оригинал, а знаех, че искате да я имате, но че зает с работа, не можете да си я доставите: тогава станах ваш „търговски пътник“. Така че, моля ви, приемете не толкова тази най-обикновена гравюра, а по-скоро грижите, вниманието, постъпките, които съм правил за нея и които доказват моята безкрайна преданост. Бих искал да пожелаете нещо, което ще трябва да търся в дъното на някоя пропаст, та да мога да ви кажа: „Ето! Намерих го!“ Не ми отказвайте! Вие толкова лесно можете да ни забравите, позволете на мен, на жена ми, на дъщеря ми и на бъдещия ми зет да ви напомняме за себе си по този начин! Погледнете ли „Богородицата“, ще си кажете: „Има добри хора, които мислят за мене.“

— Приемам — каза Воклен.

Попино и Бирото избърсаха овлажнелите си очи, така ги развълнува добротата, която академикът вложи в тези думи.

— Искате ли да ни сторите още една добрина? — запита парфюмеристът.

— Кажете! — отвърна Воклен.

— Каня неколцина приятели… — Той се повдигна на пръсти, но все пак запази смирен вид. — Едно, за да честваме освобождението на страната и, второ, за да отпразнуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“…

— А! — възкликна учудено Воклен.

— Смятам, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец на Бурбоните в сражението по стъпалата на църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, когато бях ранен от Наполеон… Жена ми дава бал в неделя след двадесет дни, елате и вие! Направете ни честта да вечеряте с нас в този ден. За мен това ще бъде второ удостояване. Ще получите писмена покана.

— Добре, ще дойда! — каза Воклен.

— Сърцето ми ще се пръсне от щастие! — заяви парфюмеристът, като излязоха на улицата. — Той ще дойде у дома. Страхувам се да не забравя какво ни каза за косите, ти спомняш ли си, Попино?

— Да, господин Бирото, да минат и двадесет години, пак няма да забравя.

— Велик човек! Какъв поглед! Каква проницателност! — продължи Сезар. — А, той не се двоуми много-много, веднага отгатна мислите ни и ни посочи начин да провалим „Макасарското масло“. Аха! Нищо не е в състояние да помогне косите да поникнат, и ти лъжеш, Макасар! Попино, в ръцете си държим цяло състояние. Значи, утре в седем часа отиваме във фабриката, лешниците пристигат и приготвяме маслото. Той нека да разправя, че всяка мазнина била полезна, само клиентите да не узнаят това, защото сме загубени! Ако в състава на нашето масло нямаше лешници и малко парфюм, под какъв предлог ще продаваме четирите унции^[3] по три-четири франка?

— Ще получите награда — каза Попино. — Каква слава за…

— За търговията, нали, момчето ми? Тържествуващият вид на уверения в успеха Сезар Бирото бе забелязан от служителите му, които се спогледаха, защото излизането с файтон, както и облеклото на господаря и касиера ги бяха накарали да се впуснат в най-чудновати догадки. Взаимното удоволствие на Сезар и Анселм, прозиращо и чрез дипломатично разменените погледи, надеждата, с която Попино на два пъти погледна Сезарин, предвещаваха някакво важно събитие и потвърждаваха техните предположения. В отрудения и почти монашески живот, който водеха, и най-малките произшествия придобиваха значението, отдавано от затворниците на най-дребните случки в затвора. Държането на госпожа Бирото, която отговаряше на олимпийските погледи на мъжа си с недоверчиво изражение, показваше, че става дума за ново предприятие, защото при обикновени обстоятелства тя щеше да изглежда доволна; нея я радваха печалбите от търговията на дребно. А тоя ден, по изключение, приходите възлизаха на шест хиляди франка; бяха изплатени дори някои закъснели сметки.

Трапезарията и кухнята, която се осветяваше откъм малък двор и бе отделена от трапезарията чрез коридор, извеждащ към стълбата в един ъгъл на задната част на магазина, се намираха в мецанина, където бе преди апартаментът на Сезар и Констанс — ето защо трапезарията, където някога бе протекъл меденият им месен, имаше вид на малък салон. По време на вечерята довереният прислужник Раге пазеше магазина; но при десерта всички служители слизаха в магазина, а Сезар, жена му и дъщеря му оставаха да довършат вечерята си край камината. Този навик бе наследен от Рагонови, чиито стари търговски обичаи бяха все още в сила, а те държаха служителите си на огромно разстояние, както някога господарите и чираците. Тогава именно Сезарин или майка й приготвяха и поднасяха кафето на Сезар, което той пиеше, седнал в креслото си до огъня. През този час, когато оставаха тримата, Бирото поставяше жена си в течение на дребните събития от деня, разказваше какво е видял в Париж, какво става в предградието на Тампл или говореше за трудностите, които среща в своето производство.

— Жена — каза той, когато служителите напуснаха трапезарията, — днешният ден е сигурно един от най-важните в живота ни. Лешниците са купени, хидравличната преса започва работа от утре, сделката с местата е сключена. Ето, прибери този чек — додаде той, като й подаде чека на Пийро. — Преустройството на апартамента е решено и жилището ни се разширява. Боже мой, в Батавския дом днес видях един много особен човек.

И той й разказа за Молиньо.

— Виждам — прекъсна приказките жена му, — че си задлъжнял с двеста хиляди франка.

— Вярно е — отвърна парфюмеристът с престорено смирение. — Как ще изплатим този дълг, един господ само знае, защото местата около „Мадлената“, които един ден ще се превърнат в най-хубавия квартал в Париж, нищо не струват.

— Да, но „един ден“!

— Уви! — продължи той, все така шегувайки се. — Моите три осминки ще ми докарат един милион чак след шест години. А как ще изплатим двестате хиляди франка? — И той направи уплашен жест. — Ето с какво ще ги изплатим, ей с това — каза той, като извади от джоба си един лешник, взет от чувала на госпожа Маду.

Той хвана лешника между двата си пръста и го показа на Сезарин и на Констанс. Жена му не каза нищо, но като поднасяше кафето, дъщеря му го запита заинтригувана:

— Какво, татко, ти шегуваш ли се?

Парфюмеристът, който по време на вечерята бе съгледал, както и служителите в магазина, погледите на Попино към дъщеря му, реши да провери съмненията си.

— Ето какво, момиченцето ми, този лешник е причината за големи промени у нас. От тази вечер под нашата стряха ще има един човек по-малко.

Сезарин погледна баща си, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува това?“

— Попино ни напуска.

Макар че Сезар бе слаб наблюдател и бе нагласил последните думи не само за да постави клопка на дъщеря си, но и за да съобщи за създаването на фирмата „А. Попино и сие“, неговата бащина нежност му помогна да отгатне смътните чувства, които бликнаха от сърцето на дъщеря му, цъфнаха като червени рози по бузите, по челото й и накараха да заблестят очите й, които тя сведе надолу. Тогава Сезар помисли, че Сезарин и Попино сигурно са си разменили някоя дума. Нямаше обаче нищо подобно: тези двама млади се разбираха като всички влюбени, без нищо да си кажат.

Някои моралисти смятат, че след майчината обич любовта е най-неволната, най-незаинтересованата и най-безкористна страст. Това мнение е огромно заблуждение. Макар че повечето хора не знаят кое ги кара да обичат, в причините на всяка физическа или духовна симпатия се крие известна пресметливост — съображения на ума, чувствата или инстинкта. Любовта по същество е егоистична страст. А който казва егоизъм, все едно, че казва дълбока пресметливост. Ето защо на онзи, който мисли само какви облаги ще получи, може да се види на пръв поглед невероятно и странно, че такова хубаво момиче като Сезарин се е влюбило в този нещастен куц момък, на това отгоре и червенокос. И все пак това явление съответства напълно на пресметливите чувства на буржоазията. Да го анализираме, би значило да обясним редица будещи недоумение бракове, сключени между високи и красиви жени и дребни мъже или между ниски и грозни жени и хубави младежи. Индивид, засегнат от някакъв физически недостатък — куцане, гърбица, изкривяване на гръбнака, необикновена грозота, червени петна по лицето, болестта на Роген или някаква друга уродливост, независеща от волята на създателите му, има пред себе си два пътя: да стане страшилище за другите или да прояви изключителна доброта; той няма право като останалите хора да търси заобиколни пътища. В първия случай става дума за дарба, гениалност или за душевна сила: човек вдъхва ужас само ако притежава силата на зло уважение, ако е гениален, и страх, ако е необикновено остроумен. Във втория случай той кара хората да го обожават, приспособява се отлично към женската тирания и знае да люби по-добре, отколкото мъже с безупречно телосложение. Възпитан от добродетелни хора като Рагонови, образец на извънредно порядъчни буржоа, и от чичо си, съдията Попино, Анселм се ръководеше от целомъдрие и християнски чувства, така че съвършенството на характера му изкупваше лекия му телесен недостатък. Удивени от качествата му, придаващи такава привлекателност на младостта, Констанс и Сезар много често бяха хвалили Анселм пред Сезарин. Впрочем двамата съпрузи, макар и еснафи, не бяха дребнави и много добре разбираха сърдечните работи. Похвалите им намериха отзвук в сърцето на девойката и тя въпреки невинността си прочете в чистите очи на Анселм онова страстно чувство, което винаги ласкае жената, независимо от възрастта, общественото положение и външността на влюбения. „Малкият Попино сигурно ще умее по-добре да обича, отколкото хубавите мъже. И ако жената е красива, той до последния си час ще бъде лудо влюбен в нея, любовта ще му вдъхне амбиции, той ще обърне света, за да я направи щастлива, ще я остави пълна господарка в дома им и с радост ще й се подчинява във всичко.“ Така си мислеше неволно Сезарин и може би вече не толкова конкретно си представяше от птичи полет плодовете на любовта, правейки в разсъжденията си сравнение с щастието на майка си: то бе пред очите й, а тя не желаеше друг живот, в лицето на Анселм инстинктивно виждаше човек като баща си, но по-съвършен от него поради възпитанието, което бе получил. Тя мечтаеше да види Попино кмет на някой от парижките, райони и й беше приятно да си представя как и тя като майка си събира в църквата „Сен-Рок“ помощи за бедните в енорията. Така тя престана да вижда разлика между десния и левия крак на Попино и спокойно би могла да запита: „Нима той куца?“ Тя обичаше ясните му очи и й беше драго да наблюдава въздействието на своя поглед върху тях, защото те заблестяваха мигновено със свенлив пламък, а после тъжно се свеждаха. Първият помощник на Роген, Александър Крота, който в работата твърде рано бе придобил житейски опит, имаше полуцинично, полудобродушно изражение и това възмущаваше Сезарин; възмущаваше я и баналният разговор с него. Мълчанието на Попино издаваше кроткия му нрав, тя харесваше полумеланхоличната му усмивка, с която той посрещаше глупостите на другите, предизвикващи винаги у нея чувство на отвращение; в такива случаи те и двамата се засмиваха или се натъжаваха. Това превъзходство на Анселм пред другите служещи не му пречеше да изпълнява ревностно задълженията си, а неуморното му усърдие се нравеше на Сезарин, защото тя бе отгатнала, че макар всички да говореха за женитбата й с първия помощник на господин Роген, бедният куц и червенокос Анселм не губи надежда да получи ръката й. А големите надежди са белег на дълбоки чувства.

— Къде отива Попино? — запита Сезарин баща си, като се мъчеше да си придаде равнодушен вид.

— Установява се на улица Сен-Диаман и нека бог да му помага! — отвърна Бирото, чието възклицание не разбраха нито жена му, нито дъщеря му.

Когато Бирото изпитваше някакво вътрешно затруднение, той постъпваше като насекомо, срещнало някаква пречка и търсещо друг път встрани. Така и сега той промени разговора, казвайки си, че ще трябва да поговори с жена си за Сезарин.

— Разказах на вуйчо ти за твоите страхове и подозрения във връзка с Роген и той се изсмя — каза Сезар на Констанс.

— Няма защо да разправяш на други какво си говорим — възрази Констанс. — Тоя нещастен Роген е може би най-честният човек на света, той е вече петдесет и осем годишен и сигурно не мисли за…

Тя млъкна изведнъж, защото забеляза, че Сезарин слуша внимателно, и я посочи с очи на мъжа си.

— Значи, добре сторих, като сключих сделката? — запита Бирото.

— Ти си господарят тук — отговори тя.

Сезар хвана двете ръце на жена си и я целуна по челото. Този неин отговор бе винаги израз на мълчаливото й съгласие с плановете на мъжа й.

— Хайде, момчета — извика парфюмеристът, като слезе в магазина, — днес ще затворим в десет часа. А сега, господа, моля да ми помогнете малко! От вас искам да пренесете през нощта всички мебели от първия етаж на втория. Както казва народът, ще трябва да сложим малките гърнета в големите, та да освободим мястото на архитекта, който ще дойде утре. — „Попино е излязъл без разрешение — каза си той, като видя, че го няма. — Вярно, забравих, че той няма да спи тук. Отишъл е сигурно да си запише указанията на Воклен или да наеме магазина.“

— Ние знаем коя е причината за това разместване — каза Селестен от името на Раге и на още двама служители, застанали зад него. — Ще ни позволите ли да ви поздравим за честта, която е чест и за всички в магазина… Попино ни каза, че вие…

— Да, моите момчета, какво да ви разправям, награден съм! Затова ще се съберем неколцина приятели не само по случай освобождението на Франция, но и за да отпразнуваме удостояването ми с ордена на „Почетния легион“. Изглежда, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за каузата на Бурбоните, за която се сражавах… като бях на вашите години, по стъпалата на „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер; и дявол да го вземе, сам Наполеон, тъй нареченият император, ме рани! На това отгоре раната ми бе в бедрото, а госпожа Рагон ме превърза. Бъдете смели и вие ще бъдете възнаградени. Виждате как това нещастие не е било напразно.

— Свърши се вече с уличните боеве — каза Селестен.

— Дано! — отвърна Сезар и започна на тази тема тържествено слово, което завърши с покана за бала.

Перспективата за този бал въодушеви тримата служители, Раге и Виржини и те се втурнаха да работят с ловкостта на акробати. Натоварени с мебели, те се качваха и слизаха по стълбите, без нищо да счупят или да съборят. В два часа сутринта всичко бе пренесено. Сезар и жена му спаха на втория етаж. Селестен и вторият помощник се настаниха в стаята на Попино. На третия етаж складираха временно останалите мебели.