Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (3) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Трета глава
Наченки на беди

Заспивайки, Сезар се побоя, че сутринта жена му може да направи някои още по-решителни възражения, затова се врече да стане рано и да уреди всичко. Призори той излезе тихо от стаята, докато жена му още спеше, облече се бързо и слезе в магазина тъкмо когато прислужникът сваляше капаците на прозорците. Нямаше още никого и Бирото застана на вратата да почака служителите си, загледан в шетнята на прислужника си Раге, работа, която самият той така добре познаваше! Въпреки студа времето беше чудесно.

— Попино, обуй се, вземи си шапката и помоли господин Селестен да те замести, а ние двамата с тебе ще отидем в Тюйлери да си поговорим — каза той, когато отгоре слезе Анселм.

Попино — тази чудна противоположност на дю Тийе, когото като че ли провидението бе изпратило по някаква щастлива случайност на служба при Сезар, играе голяма роля в тази история, затова ни се налага да го обрисуваме. Госпожа Рагон бе по баща Попино. Тя имаше двама братя. По-младият беше тогава заместник-съдия в окръжния съд на департамента Сена. По-големият се беше заловил с търговия на сурова вълна, бе пръснал цялото си състояние и бе починал, оставяйки на Рагон и на брат си — съдията, който бе бездетен, единствения си син — сирак, тъй като майка му бе умряла при раждането му. За да създаде положение на племенника си, госпожа Рагон го бе настанила в парфюмерията с надеждата един ден той да стане приемник на Бирото.

Анселм Попино бе дребен и куц подобно на Байрон, Уолтър Скот и Талейран, факт, с който съдбата утешава хората с този недъг. Лицето му беше румено, свежо, покрито с лунички, каквито са обикновено червенокосите хора; но чистото му чело, пъстрите му ахатови очи, красиво очертаната уста, бялата кожа и прелестната свенливост на младостта, стеснителността, дължаща се на телесния му недостатък възбуждаха у околните желание да го покровителстват: хората обичат да проявяват такива чувства, а Попино предизвикваше съчувствие. „Малкият Попино“, както го наричаха всички, произхождаше от много набожно семейство, отличаващо се с разумни добродетели, скромен и изпълнен с добри дела живот. Ето защо Попино, който бе възпитан от чичо си — съдията, притежаваше качества, от които младостта става още по-красива: той бе разумен и сърдечен, малко стеснителен, но ревностен, кротък като агне и сърцат в работата, предан, трезвен, надарен с всички добродетели, свойствени на първите християни. Като чу, че господарят му го вика да се разходят в градините на Тюйлери — възможното най-странно предложение по това време на деня, — Попино помисли, че Сезар ще му говори за задомяването му; мисълта му веднага се понесе към Сезарин, истинската „кралица на розите“ — жив надпис на магазина, — в която той бе влюбен от деня, когато два месеца преди дю Тийе бе постъпил на работа при Бирото. Сърцето му така се бе разтуптяло и пулсът му биеше така силно, че като се изкачваше по стълбата, трябваше да спре; той слезе след малко, последван от Селестен, първия помощник. Анселм и господарят му тръгнаха мълчаливо към Тюйлери. Попино бе на двадесет и една години, а Бирото се бе оженил на тази възраст, така че Анселм не виждаше никаква пречка за женитбата си със Сезарин, въпреки обстоятелството, че богатството на парфюмериста и красотата на дъщеря му бяха всъщност огромни спънки за осъществяването на такива честолюбиви стремежи; но любовта се носи на крилата на надеждата и колкото по-безумна е тя, толкова по-твърдо се уповава на нея страстта. Затова, колкото по-недостъпна бе за него любимата му, толкова желанията му ставаха по-силни. Щастлив младеж, който в годините, когато всички слоеве се изравняваха и всички глави започваха да си приличат, успяваше все пак да постави граници между себе си — издънка на старо парижко семейство — и дъщерята на някакъв парфюмерист! Въпреки съмненията и безпокойствата си той бе честит: нали всеки ден се хранеше на една маса със Сезарин! Освен това в службата си той влагаше такова старание и толкова усърдие, че работата му доставяше само радости и тъй като вършеше всичко в името на Сезарин, никога не се чувстваше уморен. У двадесетгодишните любовта черпи сили от предаността.

— Анселм ще стане търговец и ще успее — казваше за него Сезар на госпожа Рагон, като хвалеше работата му във фабриката, изтъкваше способността му да усвоява тънкостите на занаята и неуморното му старание в дните на експедиране на стоката, когато със запретнати и голи мишци куцият момък опаковаше и заковаваше сам по-голям брой каси, отколкото всички останали служители.

Всички знаеха, че Александър Крота, първият помощник на Роген, се домогва до ръката на Сезарин; известно бе и състоянието на баща му, който бе богат земевладелец в Бри, а това бяха големи пречки за успеха на сирака; но тези спънки не бяха най-непреодолимите; Попино таеше дълбоко в себе си някои невесели тайни, които увеличаваха разстоянието между него и Сезарин. Имотното състояние на Рагон, на което той би могъл иначе да разчита, бе разклатено. Момъкът дори се чувстваше щастлив, че може да подпомага семейството със скромната си заплата. И все пак той вярваше, че ще успее! Много пъти бе забелязал, че Сезарин го гледа с привидно високомерие, но в глъбините на сините й очи бе дръзнал да прочете най-гальовни насърчения. Ето защо, обладан от мигновени надежди, той вървеше сега разтреперан, мълчалив и развълнуван, както става в подобни случаи с младежите, у които животът едва е напъпил.

— Попино — каза достойният за уважение търговец, — леля ти добре ли е?

— Да, господине.

— Все пак ми се вижда загрижена от известно време, да няма нещо, което да не е в ред? Слушай, момчето ми, няма защо да криеш от мене, аз съм, може да се каже, член на семейството, познавам чичо ти Рагон от двадесет и пет години. При него постъпих на работа, с груби, подковани обуща, както пристигнах от село. При все че моят край носи име „Ле Трезориер“, цялото ми богатство тогава бе един луидор от кръстницата ми, покойната маркиза д’Юксел, роднина на нашите клиенти херцозите господин и госпожа дьо Льононкур. Затова всяка неделя споменавам в молитвите си и нея, и цялото и семейство, а на племенницата й, госпожа дьо Морсоф в Турен, изпращам всички парфюмерийни артикули. Те пък ми пращат клиенти, например господин дьо Ванденес, който купува от мене стока за хиляда и двеста франка годишно. Човек няма защо да е признателен без нищо, нека, като е благодарен, да има някаква сметка; само че аз ти желая доброто заради самия тебе и без всякаква задна мисъл.

— О, господине, позволете ми да ви кажа, че вие сте били наистина умна глава!

— Не, моето момче, това не е достатъчно. Не казвам, че главата ми не струва, но винаги съм бил много честен и как още! Бях много примерен и никога не съм обичал друга жена освен собствената си съпруга. Любовта е чудесен стимул, както сполучливо се изрази вчера господин дьо Вилел в речта си…

— Любовта — каза Попино, — ах, господине, да не би…

— Чакай, чакай, ето нашия приятел Роген, който пресича пеш площад Луи XV в осем часа сутринта. Какво ли търси насам? — запита се Сезар, като забрави в този момент Анселм Попино и лешниковото масло.

Той си спомни подозренията на жена си и вместо да влезе в парка Тюйлери, се запъти към нотариуса. Анселм тръгна на известно разстояние след него, без да може да си обясни внезапния интерес на Бирото към тази среща, която наглед бе съвсем маловажна. Той обаче се бе насърчил от онова, което му каза Сезар за подкованите обуща, луидора и любовта.

Роген, едър и дебел мъж, с пъпчиво лице, оплешивяло чело и черни коси, бе имал на времето приятни черти; като млад той бе показал честолюбие и от дребен служител бе станал нотариус; сега обаче опитният наблюдател би открил по лицето му следи на застаряване и умора, дошли в резултат на злоупотреба с удоволствията. Потъне ли един мъж в тинята на прекалените страсти, тази тиня все някъде ще проличи; ето защо у Роген и бръчките, и руменината съвсем не бяха, като у други, белег на благородство. Вместо чистата просветленост, излъчваща се от хора, свикнали да живеят във въображение, и придаваща им цветущ вид, у Роген се чувстваха порочни наклонности, задоволявани въпреки съпротивата на организма. От неприятно вирнатия му нос се отделяше секрет, превърнал се у него в оня таен недъг, който една френска кралица бе сметнала наивно за недостатък, присъщ на всички хора; тя не бе познавала отблизо друг мъж освен краля и не е имало как да разбере заблуждението си. Роген смъркаше постоянно испанско емфие, като смяташе, че по този начин прикрива недостатъка си, с това обаче само бе засилил причината на нещастията си.

Но не прекаляваме ли много пъти с хвалебствията си, когато обрисуваме хората в социално отношение все в лъжливи краски, вместо да разкрием истинските причинители на злощастията им, които много често се дължат на някое заболяване? Физическият недъг като че ли досега е бил твърде пренебрегван от историците на човешките нрави с оглед на причинените от него душевни разстройства и на влиянието му върху руслото на живота.

Госпожа Бирото беше отгатнала правилно тайната на това семейство. Още през първата брачна нощ прелестната единствена дъщеря на банкера Шеврел бе почувствала непреодолимо отвращение към нещастния нотариус и веднага бе решила да се разведе с него. Роген, който бе твърде доволен, че има съпруга с петстотин хиляди франка зестра, без да се смята очакваното наследство, бе молил коленопреклонно жена си да не иска развод, като й бе дал пълна свобода и бе приел всички последици от подобна спогодба. Станала пълна господарка на живота си, госпожа Роген започна да се държи с мъжа си като куртизанка със стар любовник. Роген скоро си даде сметка, че жена му му излиза прекалено скъпо и по подобие на мнозина мъже в Париж скоро си устрои друго семейно гнездо. Отначало, докато се движеше в границите на разумното, този разход не бе много голям.

На първо време Роген намираше, без да пръска големи суми, гризетки, които с радост приемаха покровителството му; от три години обаче го разяждаше една от онези неукротими страсти, които често завладяват мъжете между петдесетата и шестдесетата им година; тази страст бе предизвикана от една от най-прекрасните жени на времето, известна в летописите на проституцията под името „Прекрасната холандка“; впоследствие тя отново щеше да потъне в това блато и да се прочуе със смъртта си. Някога един от клиентите на Роген я бе довел в Париж от Брюж, а по-късно, през 1815 година, когато бе принуден да замине поради събитията, я остави на нотариуса. Роген купи за своята красавица една малка къща на Шан-з-Елизе, мебелира я най-разкошно и за да задоволи прескъпите прищевки на тази жена, се увлече в разходи, които погълнаха цялото му състояние. Мрачният вид на Роген, който се разсея, щом съгледа клиента си, се дължеше на известни неразкрити още събития, в които се коренеше тайната за бързото забогатяване на дю Тийе. Той бе променил плана си още в първия неделен ден, когато в дома на своя шеф бе успял да схване отношенията между госпожа и господин Роген. Дю Тийе бе постъпил при Бирото не толкова с цел да прелъсти жена му, колкото за да поиска ръката на Сезарин, което щеше да бъде компенсация за потулената му страст; но той лесно се отказа от този брак, защото бе смятал Сезар за богат, а откри, че е беден. Тогава започна да следи нотариуса, добра се до доверието му, бе представен и на Прекрасната холандка и там подразбра какви са отношенията й с Роген, а също и заплахите си да го напусне, ако намали богатата й издръжка. Прекрасната холандка бе от онези безумни жени, които никога не се тревожат откъде идват парите, нито как се печелят, жени, които биха устроили празненство дори с парите на отцеубиец. Тя никога не мислеше за утрешния ден. Бъдещето за нея се изчерпваше с мисълта за това как и къде ще прекара вечерта, а краят на месеца бе понятие за вечност дори и тогава, когато й предстоеше да изплаща разни сметки. Страшно доволен, че е открил първия си „лост“, дю Тийе успя да склони Прекрасната холандка да продава любовта си за тридесет хиляди франка годишно вместо за петдесет хиляди — услуга, която влюбените старци мъчно забравят.

Най-сетне, след една вечеря с много пиене, Роген разкри пред дю Тийе, че го заплашва разорение. Тъй като недвижимите му имоти бяха погълнати от законната ипотека на жена му, увлечен от любовната си страст, той бе посегнал на парите, поверени му от неговите клиенти, от които бе изтеглил суми, надвишаващи половината от нотариалния му фонд. Когато бъдеше погълната и останалата част, на нещастния Роген щеше да остане само едно: да си пръсне черепа, с което той смяташе, че ще намали ужаса от разорението, събуждайки общественото съжаление. В тази история дю Тийе съзря път към бързо и сигурно забогатяване, блеснал като светкавица сред нощното пиянство. Той успокои Роген и му се отплати за доверието, като го накара да изстреля патроните във въздуха.

— По пътя, по който сте тръгнали — каза му той, — човек като вас не бива да постъпва като глупец и да върви слепешката, а да действа смело.

Той го посъветва да изтегли незабавно една по-едра сума, да му я повери, за да я вложи смело в някоя борсова спекулация или в някоя от хилядите други сделки, които се вършеха по това време. В случай на печалба двамата щяха да основат частна банка, където можеха да използват влоговете, чиито печалби пък биха позволили на Роген да задоволява страстта си. В случай на неуспех Роген нямаше защо да се самоубива, а можеше да замине за чужбина, защото „неговият“ верен дю Тийе щеше да подели с него и последната си стотинка. За човек, който се дави, предложението беше като хвърлено въже, но Роген не усети, че всъщност помощник-парфюмеристът му надяваше въжето на шията.

Узнал тайната на Роген, дю Тийе си послужи с нея, за да наложи волята си едновременно на съпругата, любовницата и съпруга. Предупредена за надвисналата катастрофа, нищо неподозиращата дотогава госпожа Роген прие ухажванията на дю Тийе, който по това време напусна мястото си при парфюмериста, тъй като бе сигурен за бъдещето си. Той лесно убеди любовницата си да рискува известна сума, за да не й се наложи да стане проститутка в случай на разорение. Жената уреди финансовото си положение, събра малък капитал и го повери на човека, в когото мъжът й имаше доверие, тъй като нотариусът пръв бе дал сто хиляди франка на съучастника си. С посещенията си у госпожа Роген, целящи да превърнат интереса й в привързаност, дю Тийе съумя да вдъхне на тази красива жена най-буйна любовна страст. Естествено тримата му съдружници бяха предвидили и за него дял в печалбата, но недоволен от отредената за него част, той има дързостта да се споразумее при борсовите спекулации с противната страна, която му връщаше уж загубените суми, защото той играеше и за клиентите, и за себе си. Щом печалбата му стигна петдесет хиляди франка, дю Тийе бе вече уверен, че ще направи голямо състояние; тогава огледа с орловия си поглед, който бе характерен за него, политическото положение във Франция, в резултат на което по време на войната започна да спекулира с ценни книжа, а след завръщането на Бурбоните — С покачването на курса им. Два месеца след завръщането на Луи XVIII госпожа Роген притежаваше двеста хиляди франка, а дю Тийе — триста хиляди. Нотариусът, който гледаше на младия човек като на ангел-спасител, бе вече оправил финансовото си положение. Прекрасната холандка пръскаше луди пари, защото бе станала жертва на някой си Максим дю Трай, бивш паж на Наполеон. Дю Тийе откри истинското име на тази жена, сключвайки някаква сделка с нея. Тя се наричаше Сара Гобсек. Изненадан от съвпадението с името на един стар лихвар — провидение за богатските синчета, — за когото бе чувал да се говори, той отиде при него, за да разузнае доколко може да разчита на родството му с тази жена. Този Брут^[1] сред лихварите се показа неумолим към племенницата си, но дю Тийе му хареса, защото се представи като банкер на Сара и лице, което разполага с капитали. Двата характера — на нормандеца и на лихваря — си допаднаха. По това време Гобсек се нуждаеше от млад и ловък човек, който да следи една малка финансова, операция в чужбина. Един от квесторите в Държавния съвет, който бе заварен на служба при завръщането на Бурбоните, бе намислил, за да заздрави положението си, да отиде в Германия и да откупи полиците, издадени от принцовете по време на емиграцията. Той предлагаше печалбите от тази машинация, която за него бе чисто политическа, на онези, които биха му отпуснали необходимата сума. Лихварят се бе съгласил да му даде парите само при условие това да става постепенно, със закупуването на полиците и след предварителната им проверка от добър познавач. Лихварите не се доверяват никому, те искат гаранции; единственото, което е важно за тях, са благоприятните обстоятелства. Затова, ако нямат нужда от вас, те са студени като лед, но могат ли да ви използват — стават приветливи и услужливи. На дю Тийе бе известно каква огромна, но подмолна роля играеха на парижката борса хора като Вербруст и Жигоне, които шконтираха полиците на търговците от улиците Сен-Дьони и Сен-Мартен, или като Палма — банкер в предградието Поасониер, — чиито интереси почти винаги съвпадаха с интересите на Гобсек. Ето защо той представи начаса парична гаранция при условие, че тези господа ще вложат в търговските си сделки капиталите, които той ще депозира у тях, и че ще получи известен процент. По този начин си подготвяше здрава опора. Той придружи господин Клеман Шарден де Люпо при пътуването му в Германия през Стоте дни и се завърна при Втората реставрация, увеличил не толкова състоянието си, колкото предпоставките за забогатяване. Той бе проникнал в тайните на най-ловките парижки спекуланти, спечелил бе приятелството на човека, когото зорко следеше, защото този изпечен мошеник бе разкрил пред него пружинките и юридическите уловки на висшата политика. Дю Тийе бе от хората, на които не е необходимо да се изясняват надълго и нашироко нещата, а това пътуване окончателно го просвети. Госпожа Роген му бе останала вярна. А и клетият нотариус го чакаше със същото нетърпение, защото по думите на жена му Прекрасната холандка пак го бе разорила. Дю Тийе поразпита Прекрасната холандка, но не видя разходи, които да съответстват на пропилените суми. Тогава той откри тайната, която Сара Гобсек така старателно бе крила от него — безумната й страст към Максим дьо Трай, чиито първи крачки в полето на порока и разврата предвещаваха, че той ще бъде един от онези политически мошеници, станали ненаситни от хазарта и необходими за всяко „добро правителство“. Тогава дю Тийе разбра защо Гобсек бе безразличен към съдбата на племенницата си. При тези обстоятелства банкерът дю Тийе — той вече бе станал банкер — посъветва настойчиво Роген да „отдели бели пари за черни дни“, като привлече най-богатите си клиенти в някое ново и доходно за него предприятие, в случай че, продължавайки спекулациите си, му се наложи да обяви фалит. След цял низ печалби и загуби, от които се възползваха единствени дю Тийе и госпожа Роген, най-сетне удари часът за банкрута на нотариуса. Неговата агония бе изкористена тогава от най-добрия му приятел. Дю Тийе измисли спекулата с празните места около „Мадлената“. Разбира се, стоте хиляди франка, вложени от Бирото у Роген в очакване на пласирането им, бяха предадени веднага на дю Тийе, който в желанието си да погуби парфюмериста бе убедил Роген, че за него ще е най-безопасно, ако успее да вкопчи в мрежата си най-близките си приятели.

— Щом е приятел, той щади близките си дори и в гнева си — бе казал той на Роген.

Малцина знаят днес колко евтино е струвал на времето един квадратен метър земя около „Мадлената“; тия места обаче щяха да се продават на по-висока цена поради необходимостта да им се намерят собственици, желаещи да се възползват от благоприятния случай. Дю Тийе искаше да подреди нещата така, че да обере печалбите, без да се излага на рисковете на спекула с дългосрочни операции. Иначе казано, планът му беше да нанесе смъртен удар на сделката, след което той да я поеме в ръцете си и да й вдъхне нов живот. В подобни случаи хора като Гобсек, Палма, Вербруст и Жигоне обикновено взаимно си помагаха; дю Тийе обаче не беше толкова близък с тях, че да им иска съдействие; освен това той желаеше да ръководи сделката, без да издава участието си, така че да обере безнаказано плодовете от грабежа; ето защо разбра, че му е необходимо да разполага с една от онези живи кукли, които на търговски език се наричат „пионки“. Най-подходящо за тази сатанинска роля му се стори лицето, което под свое име играеше вместо него на борсата; като си присвои божествени права, дю Тийе се залови да извайва от него човек по свой образ и подобие. Това бе един бивш търговски пътник без средства и без дарби, но годен да многоглаголства без отдих на всякакви теми, преливайки от пусто в празно; от този човек без пукнат грош, но способен да усвои някаква роля и да я играе, без да провали пиесата, който притежаваше особени понятия за чест, тоест можеше да пази тайна и да понесе безчестието, за да запази оня, който го е извършил, дю Тийе направи преуспяващ банкер, ръководител на едно от най-големите предприятия, шеф на банкерската къща „Клапарон“. В случай че сделките, предприети от дю Тийе, наложеха банкрут, Шарл Клапарон щеше да бъде предаден на книжниците и фарисеите. Клапарон знаеше това. Но в деня, в който срещна някогашния си другар дю Тийе, малките печалби, обещани му от всяка сделка, се сториха златна мина на тъжно скитащия по булевардите бедняк. Ето защо приятелските му чувства и предаността му към дю Тийе, подкрепени от всеотдайната му признателност и засилени от потребностите на разсипническия му и разпуснат живот, го накараха да казва „амин“ на всичко. По-късно, след като продаде честта си и видя, че дю Тийе наистина го подлага на рискове, но върши това с много голяма предпазливост, той се привърза към него като куче. Клапарон бе много грозен пес, но бе винаги готов, подобно на Курций^[2], да се хвърли в пропастта. В предстоящата сделка той трябваше да представлява едната половина от купувачите на местата, а Сезар Бирото — другата. Ценните книжа, които Клапарон щеше да получи от Бирото, трябваше да бъдат шконтирани от един от лихварите, с чието име дю Тийе щеше да си послужи, за да тласне Бирото в момента, в който Роген му отнемаше капиталите, в бездната на банкрута. Ликвидаторите по фалита щяха да действат съобразно хрумванията на дю Тийе, а той, като собственик на парите, дадени от парфюмериста, и като негов кредитор под различни имена, щеше да продаде местата на търг и да ги закупи за половината от стойността им, като ги плати от фондовете на Роген и от дивидентите на фалита. Нотариусът също се беше натопил в този проект с мисълта, че ще получи значителна част от ценната плячка на парфюмериста и на съдружниците му; човекът обаче, комуто той се доверяваше безрезервно, щеше да си вземе лъвския пай, както и стана по-късно. Роген нямаше да може да заведе дело срещу дю Тийе и щеше да се задоволи с трохите, които от време на време щяха да му се подхвърлят някъде из Швейцария, където можеше да намери по-евтини красавици. Този ужасен план бе породен от живота, а не измислен от трагически автор. Омраза без желание за мъст е като семе, попаднало на гранитна скала; замисленото отмъщение на дю Тийе спрямо Сезар обаче бе нещо съвсем естествено: иначе би трябвало да отречем борбата между силите на доброто и силите на мрака. Дю Тийе не можеше да убие без угроза за себе си единствения човек в Париж, който знаеше, че той е извършил кражба в неговия дом, но можеше да го хвърли в калта и да го унищожи така, че да не е в състояние да свидетелства срещу него. Желанието му за мъст бе тлеяло дълго време в сърцето му, без да се разгори; дори и най-злопаметните хора в Париж нямат време да изграждат отмъщението си: животът е много напрегнат, припрян, пълен с непредвидени случки; но вечните колебания, които пречат на предумишлените действия, са все пак от полза за затаената в дън душата мисъл на хитреца, който умее да изчаква щастливия случай. Когато Роген се бе доверил на дю Тийе, парфюмерийният служител съзря макар и смътно някаква възможност да погуби Сезар и не се бе излъгал. На път да се раздели с обожаемата жена, нотариусът доизпиваше от счупената чаша омайното биле; той ходеше всеки ден в къщата на Шан-з-Елизе, откъдето се връщаше рано призори. Така че недоверчивата госпожа Бирото беше права. Реши ли един човек да играе роля като тази, която дю Тийе бе дал на Роген, той придобива дарование на голям актьор, зрение на рис, проницателност на ясновидец и умение да хипнотизира жертвата си; ето защо нотариусът бе съзрял Бирото доста преди Бирото да го види и когато парфюмеристът го съгледа, той още отдалеч вече му подаваше ръка.

— Току-що ходих да съставя завещанието на един големец, който едва ли ще изкара още една седмица — каза той съвсем естествено, — само че с мен постъпиха като със селски лекар: пратиха да ме вземат с кола, а се връщам пеш.

Тези думи разсеяха лекия облак на недоверие, помрачило челото на парфюмериста и забелязано от Роген; той се въздържа да заговори пръв за празните места, защото искаше да нанесе последния удар на жертвата си.

— След завещанията брачните договори — каза Бирото. — Такъв е животът. Ами я ми кажете, кога ще се женим за „Мадлената“? Хе-хе, татко Роген! — добави той, като го потупа по корема.

И най-целомъдреният буржоа, когато е в мъжка компания, се мъчи да изглежда циничен.

— Ако не стане днес — отговори нотариусът дипломатично, — изобщо няма да стане. Боим се тази работа да не се разгласи, а ето че вече двама от най-богатите ми клиенти ме преследват, защото искат и те да участват. Ето защо сега трябва да се реши: да или не. Веднага следобед ще приготвя книжата, така че имате време до един часа. Довиждане. Точно отивам за черновите на договорите, които снощи е направил Ксандро.

— Няма какво, дал съм вече дума — рече Бирото, като се спусна след нотариуса с протегната ръка. — Вземете тези сто хиляди франка, те са зестрата на дъщеря ми.

— Добре — рече Роген и се отдалечи.

Връщайки се при малкия Попино, Бирото за миг усети как нещо го парна в стомаха, диафрагмата му се сви, а ушите му забучаха.

— Какво ви е, господин Бирото? — запита Попино, като видя бледото лице на господаря си.

— Ах, моето момче, току-що сключих с една само дума голяма сделка, а в подобни случаи никой не е господар на чувствата си. Впрочем тази работа и тебе засяга. Затова те доведох, да си поговорим по-спокойно. Тук никой няма да ни чуе. Леля ти е притеснена, я ми кажи, къде е загубила парите си?

Как да ви кажа, господине, вуйчо ми и леля ми бяха вложили капиталите си у господин дьо Нюсенжан и бяха принудени да вземат в замяна акции от мините Ворсчин, които още не дават дивиденти, а на тяхната възраст не е лесно да живееш с надежди.

— От какво тогава живеят?

— От моята заплата; много се зарадвах, че приеха.

— Добре, Анселм, добре — каза парфюмеристът и една сълза блесна в очите му, — ти си достоен за привързаността, която изпитвам към теб. Затова ще получиш висока награда за добрата ти работа.

С тези думи търговецът се издигаше както в собствените си очи, така и в очите на Попино; в тях той бе вложил наивното красноречие на еснафа, израз на привидното му превъзходство.

— Как! Да не би да сте отгатнали чувствата ми към…

— Към кого? — запита парфюмеристът.

— Към госпожица Сезарин…

— А, момко, че ти си бил много дързък! — викна Бирото. — Задръж тайната си, обещавам ти да я забравя. Още утре ще напуснеш дома ми. Не ти се сърдя. На твое място и аз, дявол да ме вземе, щях да изпитвам същите чувства. Тя е толкова красива!

— Ах, господине! — рече младежът, който така се беше изпотил, че дори ризата му бе мокра.

— Виж какво, моето момче, тази работа не се решава за един ден. Сезарин е господарка на чувствата си, а и майка й си има свои планове. Затова ела на себе си, избърши си очите, обуздай чувствата си и няма какво повече да говорим за това. Няма да ме е срам от хората, ако ми станеш зет: ти си племенник на господин Попино, съдия в окръжния съд, племенник си на Рагонови и имаш право и ти като всички хора да си пробиеш път в живота. Само че тук изникват много въпросителни… За какъв дявол ми пускаш тая муха сред деловия разговор? Слушай сега, ела да седнем ей тук на тая скамейка, искам да поговоря с теб не като с влюбен, а като с човек на работа при мен. Слушай, Попино, чувстваш ли се смел? — запита Бирото, като го гледаше право в очите. — Чувстваш ли в себе си сили да се бориш с хора, по-силни от теб, и то да се бориш гърди срещу гърди?…

— Да, господине.

— Да водиш дълъг, опасен бой…

— За какво именно става дума?

— Да провалим „Макасарското масло“! — каза Бирото и се надигна на пръсти като герой на Плутарх — Нека не се мамим, врагът е силен, здраво укрепен, страшен. „Макасарското масло“ е начинание, проведено с много умение, замислено е извънредно умно. Четвъртитите му флакони са оригинални по форма. Смятах нашите да бъдат триъгълни, но като размислих, реших, че по-добре ще бъде да направя малки шишенца от тънко стъкло, обвити в плетена тръстика, нещо по-заинтригуващо, а клиентът обича всичко, което дразни любопитството му.

— Скъпо ще излезе — каза Попино. — Би трябвало разноските ни да бъдат колкото се може по-малки, за да можем да правим големи отстъпки на препродавачите.

— Браво, моето момче, това е основното! Не забравяй, че „Макасарското масло“ ще се брани! Външно то е отлично представено, а и името му е съблазнително. Представят го като артикул, внесен от чужбина, а ние за нещастие се явяваме с местно производство. Казвай сега, Попино, ще имаш ли сили да стъпиш на шията на Макасар? Първо ще го удариш в задморските му пазари; изглежда, че Макасар наистина е в Индия, в такъв случай по-естествено е да пратим френския артикул на индийците, вместо да им връщаме онова, за което казват, че идвало оттам. Бий сега конкуренцията! Ще трябва обаче да се борим и в чужбина, и в провинцията. Още повече, че „Макасарското масло“ е добре рекламирано, няма защо да омаловажаваме възможностите му, те са известни, клиентелата ги познава.

— Ще го проваля! — викна Попино с пламтящ поглед.

— С какво? — запита Бирото. — Това е младежка разпаленост. Изслушай ме докрай.

Анселм застана мирно, като войник пред френски маршал.

— Попино, открих едно масло за подсилване растежа на косата, за подхранване на косъма и за поддържане цвета на мъжките и женски коси. То ще има същия успех както кремът и водата ми; не мисля обаче сам да използвам тази тайна, защото смятам да се оттегля от търговията. Ти, моето момче, ще разпространиш моето „Комагенно масло“. (От латинската дума „coma“, което значи „коса“, както ми обясни придворният лекар господин Албер. Тази дума се намирала и в трагедията на Расин, „Беренис“, където авторът представял и един крал на Комаген, влюбен в красивата, прочута с хубавата си коса кралица; навярно за да й се хареса, той дал такова име на кралството си! Колко са остроумни гениалните хора! И най-малките подробности ги занимават!)

Малкият Попино изслуша, без да се усмихне, смешното пояснение в скоби, очевидно предназначено за него, като човек с образование.

— Анселм, реших ти да основеш голяма търговска фирма за дрогерийни артикули на улица Ломбар — каза Бирото. — Аз ще бъда твой таен съдружник, като ти дам и началния капитал. След „Комагенното масло“ ще опитаме една есенция от ванилия и един ментов спирт. С една дума, ще въведем в дрогерията революционни методи: ще продаваме концентрати вместо първични продукти. Доволен ли си, амбициозни младежо?

Анселм бе така поразен, че не можеше да отговори; но плувналите му в сълзи очи говореха вместо него. Струваше му се, че това предложение е продиктувано от чувствата на снизходителен баща, който иска да му каже: „Създай си богатство и положение, за да заслужиш Сезарин.“

— Господин Бирото — рече той най-сетне, вземайки вълнението на Сезар за учудване, — аз също ще успея.

— И аз бях като тебе — възкликна парфюмеристът. — Някога и аз отговорих така. Дъщеря ми може да не бъде твоя, но богатството ти е сигурно. Но какво ти става, момче?

— Дайте ми поне надежда, че като спечеля едното, ще получа и другото!

— Надявай се, щом искаш, приятелю, това не мога да ти забраня — отвърна Бирото, трогнат от тона на Анселм.

— Господин Бирото, мога ли още днес да потърся магазин, та да не губим време?

— Можеш, моето момче. Утре ще се затворим двамата с тебе във фабриката. Преди да отидеш в квартала около улица Ломбар, ще се отбиеш у Ливингстън да видиш дали ще е готова за утре моята хидравлична преса. А тази вечер към седем часа ще отидем у знаменития Воклен да се посъветваме с него. Той е проучвал в последно време състава на косъма, занимавал се е с оцветителните му съставки и с произхода им, както и с причините за падането на косите. Това е основното, Попино. Ще ти открия тайната си, а ти ще трябва умно да я използваш. Преди да отидеш при Ливингстън, отбий се у Пиери Бенар. Трябва да ти кажа, момчето ми, че безкористието на господин Воклен много ме огорчава; не мога да го накарам да приеме каквото и да било възнаграждение. За щастие научих от Шифрьовил, че Воклен искал да притежава една картина на „Богородицата“ от Дрезденския музей, гравюра от някой си Мюлер, и след като писа цели две години писма до различни хора в Германия, Бенар откри най-после оригинала на луксозна хартия; картината струва хиляда и петстотин франка, момчето ми. Днес нашият благодетел, като излезе да ни изпрати, ще я види във вестибюла си; разбира се, ти ще се погрижиш да бъде сложена в рамка. Това ще бъде спомен от мене и жена ми, а колкото до признателността ни, ето вече шестнадесет години, откакто всеки ден молим бога за него. Аз никога няма да го забравя, Попино, но учените, както са погълнати от науката, забравят всичко, и жена си, и приятелите, и онези, на които са направили някаква услуга. А пък ние, обикновените хора, може да сме ограничени умствено, но затова пък имаме топло сърце. Това поне ни утешава, че не можем да се мерим с гениите. Господата от Френския институт имат само мозък, сам ще се увериш в това; тях никога няма да ги срещнеш на черква. Господин Воклен е или в кабинета си, или в лабораторията; надявам се, че като прави анализите си, се сеща за бога. Значи, разбрахме се: аз ще ти дам капитала, ще ти открия и тайната си и ще делим наполовина, без да съставяме договори. Нека успеем, тогава ще си сверим часовниците. Хайде, тичай сега, моето момче, а пък аз имам друга работа. Чакай, след двадесет дни давам голям бал, поръчай си фрак и ела като солиден търговец с име…

Този последен израз на доброта така трогна Попино, че той хвана грубата ръка на Сезар и я целуна. Чрез това си доверие добрият човек бе поласкал влюбения момък, а влюбените са способни на всичко.

„Горкият — каза си Бирото, като го гледаше как бърза през градината, — да можеше Сезарин да го обикне! Но той куца, косата му е бакъреночервена, а и момичетата са толкова особени, та не ми се вярва Сезарин да… А и майка й иска да я омъжи за нотариус. Александър Крота ще й донесе богатство; какво ли не понася човек, като е богат, а няма щастие, което да устои на немотията. Както и да е, дъщеря ми е свободна в избора си, докато и за нея настъпи сляпата неделя.“