Жорж Сименон
Мъжът от Лондон (4)

IV

Беше около четири и половина, защото лампите отдавна бяха запалени, когато Малоан забеляза англичанина, който излизаше от пощата. Ускори крачка, за да го проследи от разстояние, и така двамата тръгнаха край витрините.

Какво ли бе правил мъжът от сутринта? Дали беше спал? Или пак бе обикалял край пристана? Не беше възможно, защото тогава би срещнал Малоан, който бе минал оттам десетина пъти.

Вървеше бързо. Беше студено. Всичко тънеше в мъгла, а сирената продължаваше да вие в края на вълнолома.

След антикварния магазин мъжът зави надясно. Една тясна уличка водеше към дигата, близо до хотел „Ню Хейвън“. От хотела се виждаха само две топки от матово стъкло, които плуваха в мъглата като две луни. Отляво, от непрогледния мрак, се долавяше диханието на морето.

Усещаше ли англичанинът, че го следят? Не се обърна, тръгна по-бързо, може би защото вече наближаваше целта си.

Хотелът имаше широко преддверие, обзаведено със столове, фотьойли, порт манта. В дъното това преддверие ставаше още по-широко и преминаваше в хол, с едно бюро вляво и бар вдясно.

Някакъв човек бе седнал в креслото от камъшит, с бомбе на коленете, и стоеше така търпеливо, загледан пред себе си толкова спокойно, сякаш се бе настанил във влак. Гледаше към осветеното преддверие, в края на което влажната нощ се издигаше като стена.

Той видя как от тъмнината изниква шлиферът на англичанина. Съдържателката, която приключваше сметките, не виждаше нищо от своето място, но имаше способността да познава клиентите си по стъпките.

— Ето и самия господин Браун — каза тя, като се усмихваше.

Когато господин Браун стигна до средата на преддверието, един по-нисък силует се мярна вън на тротоара, постоя известно време нерешително и изчезна. Беше Малоан.

Мъжът от Лондон не знаеше, че го чакат и вървеше, като гледаше в земята. Когато вдигна глава, бе само на три крачки от плетеното кресло. Присви ноздри. Тънките му устни се разкривиха в нещо подобно на усмивка, а посетителят, който бе станал, каза на английски, с протегната ръка:

— Радвам се, че ви виждам, господин Браун!

Дали Браун също бе подал ръка, или неговият събеседник я бе хванал насила? Във всеки случай той я стиска дълго и здраво, сякаш изобщо нямаше да я пусне.

Любезната хотелиерка обясняваше:

— Вашият приятел дойде тъкмо когато излязохте. В тази мъгла той предпочете да чака, вместо да ви търси из града.

И Браун, обърнал лице към нея, се опита още веднъж да се усмихне признателно.

— Искате ли да светна в салона?

Това беше една остъклена стая вляво от преддверието, срещу трапезарията, която оставаше вдясно. Хотелиерката натисна копчетата на едно табло и стаята се освети, невзрачна и тъжна като приемната на зъболекар, със същите списания по масата. Без да губи време, хотелиерката отвори гишето на офиса.

— Жермен! Вижте какво искат да пият тези господа!

Посетителят все пак бе пуснал ръката на Браун, който стоеше пред него, без да продумва и без да помръдва, сякаш от този момент му бе отнета всякаква възможност за действие.

— Едно уиски, господин Браун? — разбърза се Жермен. — А вие, господине?

— Много добре. Две уискита.

Влязоха в салона и Браун съблече шлифера си, а неговият спътник седна в един фотьойл и кръстоса крака.

— Учудва ли ви, че ме виждате, господин Браун?

Бяха на една възраст, но мъжът с бомбето беше толкова самоуверен, че ставаше дързък. Жермен поднесе уискито. Двамата събеседници не затвориха вратата, защото така беше по-спокойно, при условие че говореха тихо. Пръв атакува посетителят:

— Бих излъгал, ако кажа, че не съм очаквал да ви намеря в Диеп, защото имате странния навик да обикаляте от време на време континента.

Браун мълчеше, сякаш не му се искаше да участвува в разговора. Гледаше събеседника си с тъжни очи и държеше ръцете си кръстосани върху коляното.

— Впрочем сигурно сте срещнали вашия приятел Теди? Не? Разминали сте се? При това е бил забелязан в Диеп, когато сте пристигнали.

През стъклата се виждаше хотелиерката, която изготвяше сметките на двама пътници и от време на време хвърляше по един поглед към тях.

— Имате уморен вид, господин Браун. Да не сте болен? Пак ли ви мъчи черният дроб?

Браун въздъхна, прехвърли отново крак върху крак и сложи ръце на коляното си.

— Знаете ли — продължи другият — колко трудно ми беше да попреча на стария Мичъл да ме придружи?

Браун не трепна, остана унил и безразличен и тогава неговият събеседник се изправи припряно, обиколи два пъти салона и като мина зад мъжа от Лондон, изведнъж сложи ръце на раменете му. Този път Браун потрепери, но кратко и само веднъж. Краката му останаха кръстосани.

— Да играем с открити карти, господин Браун! — той седна отново — не така непринудено, но заговори почти сърдечно:

— Вие познавате стария Мичъл не по-зле от мен. Всъщност той вече притежаваше „Паладиум“ от петнадесет години, когато вие дебютирахте в мюзикхола, и доколкото си спомням — подписа с вас няколко договора… Каква хубава зала! И особено великолепната фасада от големи сиви камъни… Виждате я и сега, нали? Осветеният тротоар, колите, които спират отпред, двамата полицаи на пост, портиера, прислужниците в ливреи… Над голямата врата с блестящи букви се обявява спектакълът… Ослепителни са! Така ослепителни, че зад тях всичко остава в пълен мрак… Стената например, тоест онази част от фасадата, която е над мецанина…

Господин Браун запали цигара с отмерени движения и пак сложи ръцете си върху коленете.

— Знаете и кабинета на Мичъл, нали? Най-горе, под покрива, на нивото на корниза, над залата… Мичъл така и не пожела да си смени кабинета, въпреки че артистите не обичат да изкачват желязната стълба шест-седем етажа, не помня точно…

Хотелиерката даваше наставления на Жермен, който започна да подрежда приборите в трапезарията.

Той се появи за миг на прага на салона, за да попита:

— Заедно ли ще се хранят господата?

— Разбира се!

Браун не отговори.

— И най-сетне вие знаете, господин Браун, че в събота миналата седмица Мичъл реши да продаде заведението си на някаква кинематография. Цялата преса говореше за това, развълнувана за стария мюзикхол, който се закриваше. И знаете може би, че продажбата се извърши в три часа в кабинета на Мичъл и че купувачите изплатиха веднага една сума от пет хиляди лири.

Много е интересно, защото казват, че Мичъл се е съгласил само за да осигури зестра на дъщеря си. Но това не ни интересува за момента. Да се заемем със следобеда и вечерта в събота.

Банкнотите са в касата на Мичъл, защото банките са затворени. Сутрешният спектакъл е минал и Мичъл, както обикновено, не излиза от театъра дори за да обядва, а яде сандвичи в бара. Знаете ли бара? Онзи на първия етаж, към фасадата, чиито прозорци са точно зад светещите букви на надписа. Един от тези прозорци е винаги отворен поради дима от лулите и цигарите.

В осем часа вечерта парите са още горе. В осем и половина Мичъл слиза и взема от касата прихода от деня и го занася в кабинета си. В подножието на желязната стълба, която води до кабинета му, има винаги дежурен, чието задължение е да не пуска никого. На няколко метра от кабинета си, на корниза, Мичъл си е избрал едно местенце, от което вижда едновременно и залата, и спектакъла.

Браун слушаше покорно.

— Вече почти свършвам. Но внимавайте добре. Мичъл е излязъл от кабинета си и е останал на корниза на залата точно двадесет минути. Когато се връща, касата е празна. Никой не е минавал нагоре или надолу по стълбите. Дежурният е сигурен. Затова пък малко по-късно научавам, че моят стар приятел Браун е изпил чаша бира в бара.

Разбирате ли? Би могло да се влезе само през фасадата, тоест изкачвайки се нагоре по стената, като се стъпва по фугите на камъните. Но само един човек според мен е способен на тази акробатика. Сега стигам до моята мисия…

Чуха се откъслечните гласове на група търговски пътници, които пристигнаха, но не влязоха в салона, а се настаниха на бара. Браун отново кръстоса крака, после още веднъж.

— Татко Мичъл не е лош човек. Хората разправят, че като е давал работа на артистите в течение на тридесет години — първо в провинцията, после в Лондон, — е натрупал богатство. Мога да ви уверя, че това не е така и че петте хиляди лири, които получи, са почти всичко, което му е останало, за да осигури дъщеря си и да изживее дните си.

— Той ме повика в кабинета си, който и вие знаете. Заяви ми, че няма намерение да иска наказание за крадеца, но желае на всяка цена да намери парите си, поне част от тях. Разбирате ли?

Гърлото на Браун сигурно бе пресъхнало, защото преди да преглътне уискито, го задържа доста време в устата си.

— Ние сме във Франция, което е във ваша полза. Мичъл би се задоволил да получи петте хиляди лири и би се отказал от прихода от двете съботни представления.

Настъпи тишина. Чуваха се ударите на билярдните топки някъде от бара, но не се виждаха нито билярдът, нито играчите. А сирената на вълнолома бе само неясен, плътен фон на шумовете наоколо.

— Знаете ли, господин Браун, какво отговорих аз, инспектор Молисън, на бедния стар Мичъл? Отговорих му буквално така: „Ще се опитам да открия едно явление, което ние в Ярд наричаме «Неудачникът». Това е най-ловкото животно на света и не за първи път лази по стените като муха. Първия път е трябвало да изостави плячката си и да избяга по покрива. Втория път е бил нападнат на улицата, когато се е прибирал вкъщи, а третия път откраднатите пари са били фалшиви.“ И добавих: „Ако го намеря у тях, в Ню Хейвън, с милата му женичка, която има вече две бебета, преговорите ще бъдат лесни, защото всъщност Неудачникът не би направил зло и на една муха. Но ако е имал време, преди да му стисна ръката, да се срещне с един Теди, нещата ще се затруднят. Впрочем видяхте ли се с Теди?“

Изпушената почти до края цигара вече изгаряше пръстите на Браун.

— Колко казахте, че имало? — въздъхна той. Инспектор Молисън чукна по масата да поръча уиски.

— Общо близо шест хиляди лири.

— Вие огледахте стаята ми естествено.

— Поисках съседната стая, като казах на хотелиерката колко големи приятели сме. Мисля, че вратата ви не беше добре затворена.

— Ходили сте у нас, в Ню Хейвън?

— Жена ви ми поднесе чай. В момента къпеше бебетата. По-голямото е доста едро за възрастта си.

— Какво ви каза тя?

— Че началниците пак са ви изпратили в Амстердам. Не е хубаво да лъжете така жена си. Впрочем на бюфета имаше сметка за газта. Като долови погледа ми, жена ви я скри в едно чекмедже и се изчерви.

Браун изпи до дъно втората си чаша и стана.

— Какво трябва да кажа на стария Мичъл? — настоя инспекторът. — Обещах още тази вечер да му телефонирам. Само при това условие той се отказа да дойде лично. Представете си, искаше да ви види непременно, за да ви убеди. Трябва да е вече на около седемдесет и две години тоя веселяк!

— Мога ли да се кача в стаята си? — попита Браун.

Преди да отвърне, инспекторът също стана, приближи се до своя събеседник и без никой да забележи, опипа ловко джобовете му, за да се увери, че не носи оръжие.

— Чакам ви в хола.

Браун остави шлифера си на фотьойла в салона, мина пред бюрото, удостоен от усмивката на хотелиерката.

— Кога желаете да вечеряте, господин Браун? Моят мъж е приготвил за вас и приятеля ви един хубав калкан „по диепски“.

— Слизам веднага.

Изкачи стълбите почти нормално и чак на последните стъпала ускори малко крачка. Чу се отварянето на вратата. Инспекторът, който се оглеждаше, сякаш се любува на обстановката, промърмори:

— Сигурна ли сте, че няма втори изход?

Мръщеше вежди, вдигаше глава към тавана, поглеждаше ядно играчите на билярд, които вдигаха шум.

— Нищо не се чува вече — рече изведнъж той.

— Какво искате да кажете?

— Аз…

Хотелиерката също вдигна глава:

— Гледай ти! Някой ходи по терасата…

Ето какво бе забравила да му каже тя: над трапезарията и хола имаше тераса пред самите прозорци на стаите. Инспекторът се втурна на улицата и видя как една слаба фигура скочи от четири метра височина на краката си и хукна покрай къщите.

Излишно беше да го преследва. Изправен в края на тротоара, Молисън натъпка лулата си и влезе само за да каже:

— Ще вечерям после.

— А господин Браун?

— Той явно няма да вечеря днес.

В края на гаровия перон, над една лошо осветена канцелария имаше надпис: „Специален отдел“. Там инспекторът намери един френски колега, който го изслуша, взе си бележка и малко по-късно вече телефонираше на всички полицейски постове и жандармерийски бригади в околността.

— Казвате, че няма в себе си пари?

— Във всеки случай — няма френски пари. Разпитах служителите в хотела. Карал е портиера да му взема цигари, а аз зная какво значи това.

— Значи до утре по обед ще го хванем.

 

 

За да се прибере, Малоан трябваше да мине през центъра на града, така попадна на улица „Сент Йон“ и пое по нея, осветяван от блесналите витрини. Едва бе отминал магазинчето на един търговец на лули, когато се извърна и влезе, без изобщо да мисли и без да се колебае.

— Бих желал една лула от морска пяна, с кехлибарен край.

— Истинска ли?

Купи си лула за двеста и петдесет франка, същата, каквато подариха със събрани пари на помощник-началника Мордавен за тридесет и пет годишната му служба, когато бе награден. Натъпка я още там и я запали.

Това беше поне едно малко удовлетворение. Поразходи се по улицата, като пушеше внимателно, и погледът му се спря на месарницата, където работеше дъщеря му. Докато другите магазини се пълнеха все още с хора, решетките на месарницата бяха дръпнати наполовина, а месото бе вече подредено в хладилника.

Анриет беше сама вътре, свита надве на пода, с коси, паднали на лицето, и крака, обути в сабо, и миеше червеникавите плочки с много вода. Тя беше с гръб към улицата. Понеже носеше доста къса рокля, краката й се виждаха над коленете и дори малко над черните чорапи.

Малоан пресече улицата, продължавайки да пуши с лулата, и извика от тротоара:

— Анриет!

Тя се обърна с парцал в ръка и измърмори:

— Ти ли си? Изплаши ме.

— Беше ми казала, че продавачите мият магазина.

— Вече не. Господарката смята, че имат много работа.

Почувствува се унизен, без да знае защо, навярно заради тази решетка, през която си говореха, или защото Анриет не спираше да работи, за да го изслуша. Някакъв глас се дочу от задната част на магазина, един доста остър женски глас:

— Какво има, Анриет?

— Нищо, госпожо!

Малоан трябваше да си върви. Това му бе ясно.

— Имаш хубава лула — забеляза дъщеря му, докато изцеждаше парцала с доста странен шум. — Мама ли ти я купи?

Някакви стъпки се приближиха. Една колкото висока, толкова и широка жена с лице на прасе застана на вратата към задната част на магазина.

— Е, Анриет…

— Да, госпожо… — заекна объркана прислужницата, с коси, натопени в кофата.

— Нали ви бях забранила да говорите с мъже. Месарката се преструваше, че не вижда Малоан и че говори само на Анриет.

— Това е баща ми — каза момичето, като разстла парцала, за да попие водата.

— Ако ще да е и папата! Дори не сте си свършили работата в кухнята!

И Малоан видя отново само гърба на дъщеря си и оголените й крака. По тротоара край него минаваха хора.

— Анриет! — извика той.

Тя не смееше вече да се обърне към него. Месарката стоеше там й се питаше докъде ще стигне това нахалство.

— Иди да си прибереш нещата.

— Какво става? — попита месарката, като се приближи, пъхнала късите си ръце в джобовете на престилката.

Малоан бе толкова упорит, че и сам не знаеше какво иска. Би могъл да мине през решетката и да влезе в магазина, но като оставаше вън, запазваше достойнството си.

— Анриет, идете веднага да си свършите работата в кухнята!

— Да, госпожо.

— Анриет, забранявам ти да ходиш. Ще си вземеш нещата и веднага ще дойдеш с мен.

Още малко и сцената щеше да стане съвсем смешна и Малоан, който разбираше това, ставаше още по-упорит. На всичко отгоре и двамата с месарката се преструваха, че не се виждат.

— Ще си отидете след осем дни, щом толкова искате. Или по-точно ще си отидете на всяка цена, защото не ви искам повече в къщата си. Но първо ще си отработите осемте дни.

— Анриет, казвам ти да отидеш да се облечеш.

Прислужничката си изтри очите с опакото на ръката, без да пуска парцала, погледна господарката си, после баща си, който се очертаваше някак странно зад решетката.

— Разбра ли?

— Чухте ли, Анриет? Предупреждавам ви, че ако трябва, ще повикам и полиция.

— Много добре! Нека дойде и полицията — отвърна Малоан.

Не би могъл да каже какво точно ще направи. Беше сгрешил и сега беснееше, че е сгрешил.

— За последен път ти казвам да тръгваш с мен.

Анриет изчезна в задната част на магазина. Месарката, която не искаше да помислят, че отстъпва, остана известно време, облакътена на касата. Малоан пушеше лулата си, без да мисли, че това е новата лула за двеста и петдесет франка.

„Нямам право да оставям дъщеря си нито минута повече в тази къща — си казваше той неуверено. — Когато имаш повече от петстотин хиляди франка…“

От своето място той почти виждаше стъклената кабина, където в шкафа от бяло дърво имаше един куфар. Месарката бе изчезнала. От задната част се чуха викове и Малоан долови ридание.

Той почака, като се разхождаше с тежък поглед и стиснати челюсти. Имаше нужда да усеща, че е способен да действува. Отсреща имаше книжарница, а отстрани продаваха сувенири от Диеп. Най-сетне се обърна. Анриет минаваше през магазина с шапка, с манто и малко куфарче в ръката. Тя отвори решетката.

— Защо направи това? — попита, тръгвайки до баща си.

— Защото така!

— Тя иска да се оплаче на помирителната комисия. Ако господин Лене беше там, щеше да стане бой. Той е такъв грубиян.

Малоан се усмихна презрително и като си спомни за лулата, смукна дълбоко дим.

— Остави всичко на баща си! — каза най-после в момента, когато минаваха край кафене „Швейцария“.

През завесата забеляза Камелия в нейния ъгъл, както обикновено сама, пред чаша зелена мента.