Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le fou de Bergerac, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лудият от Бержерак от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лудият от Бержерак
Le Fou de Bergerac
АвторЖорж Сименон
Първо издание1932 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Port des brumes
СледващаLiberty Bar

„Лудият от Бержерак“ (на френски: Le fou de Bergerac) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 16-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1932 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1989 г. от издателство „Христо Г.Данов“, в превод на Иван Касабов.

Сюжет

Комисар Мегре е прострелян в рамото от сериен убиец и заедно с жена си е принуден да си седи в хотелската стая в Бержерак без право да излиза от нея заради раняването си. Междувременно смятаният за луд убиец последователно убива различни хора в покрайнините на града. Мегре се опитва да разгадае престъпленията, без да излиза от стаята си, само с помощта на острия си нюх.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

VII
Самюел

Двете новини пристигнаха почти в едно и също време, — вечерта, няколко минути преди посещението на хирурга. Първо една телеграма от Алжир:

ДОКТОР РИВО НЕПОЗНАТ БОЛНИЦИТЕ. ПРИВЕТИ.

МАРТЕН.

Мегре едва бе скъсал лентата, когато Льодюк влезе, без да посмее да попита своя колега какво чете.

— Виж това.

Той хвърли поглед върху телеграмата, поклати глава и въздъхна.

— Много ясно.

Неговият жест означаваше: „Много ясно, че не трябва да се очаква нищо лесно от тази история. Обратно, на всяка крачка ще срещаме нови препятствия. И аз имам право, като казвам, че най-добре ще е да отидем и да се настаним удобно в Рибодиер.“

Госпожа Мегре беше излязла. Въпреки, здрача Мегре не мислеше да запалва светлината.

Уличните фенери на площада бяха запалени и той обичаше в този час да наблюдава техните правилни гирлянди. Знаеше, че най-напред светва във втората къща вляво от гаража, и различаваше под лампата приведения силует на една шивачка, която работеше.

— Полицията също има новини — смънка Льодюк.

Беше объркан. Не искаше да проличи, че идва да осведомява Мегре. Може би дори са му казали да го държи в неведение за резултатите от официалното разследване.

— Новини от Самюел?

— Точно така. Най-напред получиха картона му. След това Люка, който някога се е занимавал с неговия случай, телефонира от Париж за подробностите.

— Разказвай.

— Не се знае точно откъде е. Но е много вероятно да е роден в Полша или Югославия. Във всеки случай някъде оттам. Мълчалив човек, който не е говорил много-много пред хората за своите работи. В Алжир е имал бюро. Отгатни за какво?

— Някаква мътна история, сигурен съм.

— Търговия с пощенски марки.

И Мегре бе очарован, защото това бе много подходящо за индивида от влака.

— Търговия с пощенски марки, зад която се крие нещо друго всъщност. Най-лошото е, че е било така добре направено, че полицията не е забелязала нищо и е трябвало едно двойно престъпление, за да… Повтарям на ангро това, което Люка каза по телефона. Въпросното бюро е било едва ли не една от най-големите работилници за фалшиви паспорти и особено за фалшиви договори за работа. Самюел е имал кореспонденти във Варшава, Вилнюс, Силезия, Истанбул…

Сега нощта беше съвсем синя. Къщите се открояваха в седефенобяло. Долу се чуваше, както винаги, глъч от кафенето.

— Любопитно — процеди Мегре.

Но любопитното за него не бе професията на Самюел. А достигналите до Бержерак нишки, прокарани някога между Варшава и Алжир. И особено това, че от една чисто местна история, от едно провинциално престъпление бе попаднал на международната мрежа.

Хора като Самюел той бе проучвал със стотици в Париж и другаде и винаги го бе правил със смесица от любопитство и смущение, но не и отвращение, сякаш бяха съвсем друг вид хора, не като обикновените.

Индивиди, които срещаш като бармани в скандинавските страни, гангстери в Америка, съдържатели на игрални домове в Холандия и другаде или директори на театри в Германия, търговци в Северна Африка…

И точно тук, пред съвършено тихия площад на Бержерак, в съзнанието му изникваше един ужасяващ със своята сила, численост и трагична съдба свят.

Централна и Източна Европа — от Будапеща до Одеса, от Талин до Белград, гъмжаща и пренаселена…

Стотици хиляди гладни евреи поемат ежегодно във всички посоки: емигранти в трюмовете на корабите, в нощните влакове, с деца на ръце, със стари родители, с примирени лица, трагични, обикалящи граничните стълбове…

В Чикаго има повече поляци, отколкото американци… Франция приемаше цели влакове, а секретарите в селските кметства сричаха буква по буква имената, които жителите идваха да отметнат при раждане или смърт…

Има такива, които напускат страната официално, с редовни документи. Има и други, които нямат търпение да чакат или не могат да получат виза…

И тогава се намесват Самюеловци. Самюеловци, които познават всички села-резервати и всички местоназначения, всички гранични гари, всички консулски печати и подписи на отговорни чиновници…

Самюеловци, които говорят десетина езика и още толкова диалекти.

И които крият дейността си зад някаква преуспяваща търговия, колкото се може по-интернационална.

Добре са намерени пощенските марки.

ГОСПОДИН ЛЕВИ, ЧИКАГО,

ИЗПРАЩАМ ВИ СЪС СЛЕДВАЩИЯ ПАРАХОД ДВЕСТА РЕДКИ ПОЩЕНСКИ МАРКИ, ОРАНЖЕВА ВИНЕТКА, ОТ ЧЕХОСЛОВАКИЯ…

И разбира се, Самюел, както повечето от себеподобните му, трябва да се занимава само с мъжете.

В специалните къщи на Южна Америка най-доброто са французойките. Техните експедитори работят в Париж, по големите булеварди.

Но най-голямата част от групата, евтината стока, идва от Източна, Европа. Селски момичета, които тръгват на петнайсет-шестнайсет години и се завръщат на двайсет или съвсем не се завръщат, след като са спечелили своята зестра.

Всичко това бе всекидневна храна за Ке-дез-Орфевр[1].

Онова, което смущаваше Мегре, бе внезапното появяване на този Самюел в аферата в Бержерак, където досега бяха само прокурорът Дюурсо, докторът и жена му, Франсоаз, Льодюк, собственикът на хотела…

Това бе съвсем друг свят, със съвсем различна атмосфера…

И то в крайна сметка променяше нещата.

Отсреща Мегре виждаше малка бакалничка, накрая запомни всичките й буркани. По-нататък бе автоматът за бензин на гаража, който служеше само за украса, защото бензинът се даваше с бидони.

Льодюк говореше:

— Какво удивително хрумване да завърти търговия в Алжир… Впрочем Самюел е имал доста добра клиентела от араби и дори от негри, дошли от вътрешността на страната…

— А престъплението му?

— Две престъпления! Двама мъже, също евреи, непознати в Алжир, са намерени мъртви на едно пусто място. И двамата са пристигнали от Берлин. Направени са издирвания. От игла до конец е проучено, че са работили дълго време със Самюел. Разследването продължило месеци наред. Нямало доказателства. Самюел се разболял и от лечебницата на затвора бил пренесен в болницата. Конфликтът е почти изяснен: двамата съдружници от Берлин дошли да се оплачат от нередностите, Самюел сигурно е бил мошеник, който е крадял от всички. Оттам идват и заплахите…

— И нашият човек ги премахва?

— Бил е осъден на смърт. Но не станало нужда да го екзекутират, понеже умрял в болницата няколко дни след присъдата… Това е всичко, което зная.

 

 

Докторът се изненада, като видя двамата мъже на тъмно, и с рязък жест запали осветлението. След като кимна за поздрав, той постави чантата си на масата, свали си пардесюто и пусна горещата вода в умивалника.

— Тръгвам си — каза Льодюк и стана. — Ще дойда утре.

Сигурно не беше очарован от това, че доктор Риво го свари в стаята на Мегре. Беше местен човек. Имаше интерес да бъде добре и с двата лагера, понеже сега наистина съществуваха два лагера.

— Лекувай се. Довиждане, докторе.

Последният, който си сапунисваше ръцете, отговори, сякаш изръмжа.

— Температурата?

— Горе-долу — отвърна Мегре.

Беше в радостно настроение, както в началото, когато бе толкова щастлив, като разбра, че е още жив.

— Болката?

— А! Започвам да свиквам…

Следваше серия обичайни жестове, все същите, станали вече нещо като ритуал, който се извършва още веднъж. През това време лицето на Риво бе съвсем близо до Мегре, който неочаквано забеляза:

— Не сте много изразен еврейски тип.

Отговор не последва — само равномерно, леко свистящо дишане на доктора, който почистваше раната. Когато я почисти и направи превръзка, заяви:

— Вече сте годен за транспортиране.

— Какво искате да кажете?

— Че можете да излизате от хотелската стая. Доколкото зная, канехте се да прекарате няколко дни у вашия приятел Льодюк?

Човек, който умееше да се владее, това бе факт! Почти от четвърт час най-малко Мегре го държеше под око, а той не трепваше, изпълнявайки със сигурни пръсти деликатните жестове на своята професия.

— От днес нататък ще идвам веднъж на два дни, а за останалото ще ви изпратя асистента си. Можете да му имате пълно доверие.

— Колкото на вас ли?

Имаше моменти — доста рядко впрочем! — когато Мегре не можеше да се въздържи да не подхвърли някоя думичка от този род с глуповат вид, който я правеше още по-остроумна.

— Лека нощ.

Готово! Замина си. Мегре остана отново сам с всички образи в главата си, плюс прословутия Самюел, който се присъедини към колекцията и който изведнъж бе заел първото място.

Самюел, с неговата последна, доста рядка странност да умира два пъти.

Той ли беше убиецът на двете жени, маниакът с иглата?

В такъв случай се натрупваха доста странни неща — най-малкото две: първо, че бе избрал Бержерак за сцена на своите действия. Такива хора предпочитаха градовете, където населението е по-разнолюдно и където имат повече шансове да останат незабелязани.

 

 

Но Самюел не бе забелязван никога в Бержерак, нито в областта, а той не беше човек, който с лачените си обуща ще живее като оперетен бандит в горите.

Трябваше ли да се предполага, че се укрива у някого? У доктора? У Льодюк? Дюурсо? В хотел „Англия“?

Престъпленията в Алжир бяха обмислени, умни престъпления, с които се е целяло да бъдат премахнати някои съучастници, станали опасни.

Престъпленията в Бержерак, напротив, бяха дело на маниак, на сексуално извратен тип, на садист.

А може в периода между предишните и сегашни престъпления Самюел да е полудял? Или да е имал нужда с някаква тайна цел да симулира лудост и историята с иглата да е само зловещо прикритие?

— Любопитен съм да разбера дали Дюурсо е ходил в Алжир — полугласно изръмжа Мегре.

Влезе жена му. Беше уморена. Хвърли шапката си на масата, отпусна се в дълбокото меко кресло.

— Какъв занаят си си избрал! — въздъхна тя. — Като си помисля, че цял живот се трепеш все така…

— Нещо ново?

— Нищо интересно. Чух да говорят, че са получили рапорта от Париж относно Самюел. Пазят тайната.

— Аз я зная.

— Льодюк? Добре е постъпил. Защото няма по-добър източник от него в града. Хората са объркани. Някои смятат, че историята със Самюел няма нищо общо с престъпленията на лудия, че се касае само за човек, дошъл да се самоубие в гората, и че рано или късно ще има друга убита жена…

— Ти разходи ли се към вилата на Риво?

— Да. Нищо не видях. Но пък научих една дреболия, която може би няма никакво значение. Два-три пъти във вилата е идвала възрастна жена, съвсем обикновена, за която мислят, че е тъщата на доктора. Но никой не знае къде живее тя, нито дали е жива. За последен път е идвала преди две години.

— Дай ми телефона!

И Мегре набра комисариата.

— Секретарят ли е? Не, няма нужда да безпокоите началника… Кажете ми само моминското име на госпожа Риво… Предполагам, че не виждате в това нищо неудобно…

Няколко мига по-късно той се усмихваше. С ръка на слушалката рече на жена си:

— Отидоха при комисаря да го питат дали могат да ми дадат това сведение. Много са объркани. Много биха искали да ми откажат. Ало! Да… Какво казвате? Босолей? Благодаря ви…

И след като остави слушалката, продължи:

— Великолепно име. А сега ще ти възложа една малко бенедиктинска задача. Ще вземеш един „Ботен“[2]. Ще направиш списък на всички медицински училища във Франция. Ще телефонираш на всяко от тях и ще питаш дали е имало издадена диплома преди години на някой си Риво…

— Мислиш, че той не е бил… Но… но тогава как те е лекувал?

— Хайде, тръгвай!

— Трябва да телефонирам от кабината долу, нали? Забелязах, че от стаята се чува всичко, което се говори…

— Точно така.

И той пак остана сам, натъпка си една лула и затвори прозореца, тъй като ставаше хладно.

Нямаше никаква нужда изобщо да се насилва, за да си представи вилата на лекаря, мрачната къща на прокурора.

Той, който изпитваше такава страст да ходи и да души навсякъде!

Атмосферата на вилата беше може би една от най-любопитните.

Прост декор, чисти линии. Една от онези къщи, които предизвикват завист у всички, които минават и мислят: колко ли са щастливи тези хора?

Виждат се светли стаи, ослепителни завеси, цветя в градината, искряща мед… Автомобилът боботи пред гаража… Едно младо и пъргаво момиче скача на волана или това е хирургът, с твърда стъпка…

Какво биха могли да си говорят вечер тримата? Беше ли узнала госпожа Риво за любовната връзка между сестра си и своя мъж?

Тя не бе красива. И го знаеше. Изобщо не приличаше на добра любовница, по-скоро създаваше впечатление на покорна майка…

А Франсоаз пращеше от живот.

Дали се криеха от нея? Сигурно се целуваха скришом зад вратите?

Или това бе просто едно положение, установено веднъж завинаги?

Мегре бе виждал такова нещо и другаде, в една много по-строга на вид къща. Също в провинцията.

Откъде идваха тези Босолей? Беше ли вярна историята с болницата в Алжир?

Във всеки случай по онова време госпожа Риво сигурно е била съвсем обикновено момиче… Усещаше се по някои дребни подробности, по някои погледи, по нещо незначително в държането, по начина на обличане.

Две малки, съвсем обикновени момичета… По-голямото, на което истинският произход му личеше повече, дори след години… Обратно — по-малкото, което се бе приспособило по-добре, създаваше съвсем друго впечатление…

Дали се мразеха? Споделяха ли си всичко? Не се ли ревнуваха?

А майката Босолей, която бе идвала два пъти в Бержерак? Без да знае защо, Мегре си представяше една едра бъбрива лелка, предоволна, че е наредила дъщерите си, която ги съветва да бъдат мили с този толкова важен и богат господин, хирурга.

Сигурно са й давали някаква рента.

„Виждам я много добре в Париж, в 18-ти район, или още по-добре — в Ница…“

Дали разговаряха по време на вечерята за престъпленията?

Да можеше да отиде у тях поне веднъж, само за няколко минути! Да огледа стените, украшенията, дребните предмети, които се мотаят из всяка къща и разкриват така добре интимния живот на семейството.

У господин Дюурсо също. Защото между тях имаше връзка, може би съвсем тънка, но имаше.

Всички те бяха един клан. Всички се поддържаха.

Изведнъж Мегре позвъни, помоли собственика на хотела да се качи. И го попита направо, без заобикалки:

— Знаете ли дали господин Дюурсо вечеря често у семейство Риво?

— Всяка сряда. Зная го, защото не иска да ходи с колата си и тогава моят племенник, който кара такси…

— Благодаря!

— Това ли е всичко?

Хотелиерът си отиде слисан. И Мегре нареди край бялата покривка, която си представяше, още един сътрапезник — прокурора на републиката, когото поставяха сигурно вдясно от госпожа Риво.

„И аз бях нападнат една сряда или по-точно, сряда срещу четвъртък вечерта, когато скочих от влака и когато Самюел бе убит!“ — откри внезапно той.

Значи те бяха вечеряли заедно там. Мегре имаше чувството, че е направил гигантска стъпка напред. Той вдигна телефонната слушалка:

— Ало! Станция Бержерак? Тук е полицията, госпожице…

Преправи си гласа, защото се страхуваше, че ще му откажат.

— Бихте ли ми казали дали последната сряда господин Риво е имал телефонен разговор с Париж?

— Ще проверя в картона му.

Това трая само една минута.

— Разговарял е в два часа след обяд с абонат 14-67…

— Имате ли списък на абонатите в Париж по номера?

— Струва ми се, че съм виждала някъде това. Почакайте на телефона.

Сигурно бе хубаво момиче. И весело. Мегре му говореше усмихнат.

— Ало! Намерих. Ресторант „Четири сержанта“ на площад Бастилия.

— Разговор от три минути, нали?

— Не. Три пъти по-дълъг. Или девет минути.

Девет минути! В два часа! Влакът тръгваше в три. Вечерта, докато Мегре е пътувал в претопления вагон на долната кушетка, измъчван от безсъница, прокурорът е вечерял у Риво…

Мегре бе обладан от лудо нетърпение. Малко оставаше да скочи от леглото. Защото чувствуваше, че се приближава до целта, но сега не беше време да се лъже.

Истината бе тук, някъде съвсем близо. Беше въпрос само на нюх, на тълкуване на сведенията, с които разполагаше…

Само че точно в такива моменти човек може да се впусне презглава по фалшива следа.

Да видим сега… Те са на масата… Какво подхвърля Розалия на господин Дюурсо? Без съмнение нещо дръзко, съвсем неподходящо за възрастта и поста му… В малките градчета човек не може да помилва по брадичката някое момиче, без да го вземат за лош господин… Дали Франсоаз? Тя е точно онзи тип жена, която може да разпали един човек на възраст… Значи, те на масата… Във влака аз и Самюел… И Самюел вече се бои… Факт е, че той се бои… Трепери… Задъхва се…

Мегре бе вир-вода. Чуваше как сервитьорките долу тракат с чиниите.

„Дали не скача от влака, защото мисли, че го преследват или че го чакат?“

Много важен въпрос! Мегре усеща. Открил е едно слабо място. И повтаря полугласно, сякаш някой ще му отговори:

— … защото мисли, че го преследват или че го чакат… Но телефонът иззвъня…

Жена му влезе така развълнувана, че не забеляза оживлението на Мегре.

— Трябва незабавно да се повика лекар, истински! Това е нечувано! Това е престъпление… Като си помисля…

И го оглежда, сякаш търси по лицето му нещо обезпокоително.

— Той няма диплома! Не е лекар! В никой регистър не го намериха… Сега разбирам защо температурата ти не спада и раната не заздравява…

— Да! — рече победоносно Мегре. — Защото е знаел, че го чакат!

Телефонът пак иззвъня. Обаждаше се собственикът на хотела:

— Господин Дюурсо пита може ли да се качи при вас.

Бележки

[1] Quai des Orfevres — Следствена полиция в Париж, до Съдебната палата, на брега на р. Сена. — Б.пр.

[2] Bottin — справочник за адреси и телефонни номера. — Б.пр.