Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (5)

V
Лачените обуща

— Да, госпожо. В хотел „Англия“… И разбира се, ако не искате, може и да не идвате.

Льодюк току-що бе излязъл. Госпожа Мегре се качваше по стълбите. Докторът, балдъзата му и прокурорът се бяха спрели на площада до колата на Риво.

Мегре се обаждаше на госпожа Риво, която трябваше да е сама вкъщи. Молеше я да дойде до хотела и не се учудваше, че от другия край на жицата се чуваше неспокойният й глас.

Госпожа Мегре слушаше края на разговора, сваляше шапката си.

— Вярно ли е, че има още едно нападение? Срещнах доста хора, които бързаха към Мулен-Ньоф…

Мегре не отговори. Бе изцяло потънал в размисли. Той виждаше как градът се оживяваше постепенно. Новината се разпространяваше и все повече хора се стичаха към един път вляво от площада.

— Там трябва да има подлез! — промълви Мегре, който вече познаваше топографията на града.

— Да! Има една дълга улица, която в началото е като градска, а завършва с черен път. Мулен-Ньоф е след втория завой. Впрочем вече няма мелница, ами голяма ферма с бели стени. Когато минах, впрягаха волове в един двор, пълен с птици. Между другото има хубави мисирки…

Мегре слушаше като някой слепец, на когото описват пейзаж.

— Много земя ли има?

— Тук я мерят на журнали^[1]. Казаха ми, че има двеста журнала, но не зная колко прави това. Всеки случай горите започват непосредствено след нивите. По-нататък е отбивката на магистралата за Перигюйо…

Стражарите сигурно бяха там, както и няколкото пазители на реда в Бержерак. Мегре си представяше как се разхождат с широки крачки из трънаците, като при хайка за зайци. И групите, спрели по пътя, децата, покатерени по дърветата…

— Сега трябва да ме оставиш. Върни се там, ако искаш.

Тя не възрази. На излизане срещна една млада жена, която влизаше в хотела, и се обърна учудена, а може би и с малко неприязън.

Беше госпожа Риво.

— Седнете, моля. И ме извинете, че ви обезпокоих за толкова дребно нещо. Дори се питам дали имам въпроси към вас. Тази история е толкова заплетена.

Не я изпускаше от очи и тя стоеше като хипнотизирана от погледа му. Мегре бе учуден, но не и объркан. Смътно долови, че госпожа Риво го заинтригува, и си даде сметка, че тя бе много по-интересна личност, отколкото можеше да предположи.

Сестра й Франсоаз бе фина, елегантна и по нищо не личеше, че е провинциалистка.

Госпожа Риво не привличаше толкова погледа и дори не можеше да се каже, че е красива жена. Беше на около двайсет и пет — трийсет години. Средна на ръст, малко пълна. Дрехите й бяха шити от обикновена шивачка, а ако бяха от известна модна къща, то тя не умееше да ги носи.

Но най-поразителното в нея бяха очите й — неспокойни, болезнено тъжни. Неспокойство, в което въпреки всичко имаше примирение.

Например, когато гледаше Мегре. Той чувствуваше, че тя се страхува, но й бе невъзможно да реагира. Ако пресили малко нещата, човек би могъл да каже, че тя очаква всеки момент да бъде ударена. Истинска дребна буржоазка. Съвсем както трябва! Стискаше машинално в ръце кърпичка, с която би могла да си избърше сълзите, ако потрябва.

— Отдавна ли сте омъжена, госпожо?

Тя не отговори веднага. Въпросът я плашеше. Всичко я плашеше.

— От пет години — прошепна най-сетне с равен глас.

— Живели ли сте в Бержерак?

Тя отново изгледа дълго Мегре, преди да отговори.

— Живеех в Алжир със сестра си и майка си.

Беше му много трудно да продължи, защото усещаше, че всяка дума може да я сплаши.

— Доктор Риво живял ли е в Алжир?

— Прекара две години в болницата…

Погледна ръцете на младата жена. Струваше му се, че те не бяха в унисон с вида й на буржоазка. Ръце, които бяха работили. Но твърде деликатно беше да разпитва за това.

— Майка ви…

Не продължи. Тя беше с лице към прозореца и изведнъж се надигна, а по лицето й се изписа ужас. В това време се чу как навън се затръшва вратата на лека кола.

Беше доктор Риво, който слезе от колата, втурна се в хотела и заудря бясно вратата.

— Вие сте тук?

Той каза това на жена си сухо, без да гледа Мегре, после се обърна към комисаря:

— Не разбирам… Имате нужда от жена ми? В такъв случай бихте могли…

Тя сведе глава. Мегре гледаше Риво леко учуден.

— Защо се сърдите, докторе? Изпитах желание да се запозная с госпожа Риво. За жалост ми е невъзможно да се движа и…

— Свърши ли разпитът?

— Не става въпрос за разпит, а за спокоен разговор. Когато влязохте, говорехме за Алжир. Обичате ли тази страна?

Спокойствието на Мегре беше привидно. Докато говореше бавно, цял бе нащрек. Взираше се в двете същества пред себе си. В госпожа Риво, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче, и в Риво, който се оглеждаше, като че търсеше следите на онова, което се бе случило и искаше да узнае какво бе то.

Имаше нещо потайно. Нещо ненормално.

Но къде? И какво?

Нещо ненормално имаше и у прокурора. Но всичко беше мъгляво, объркано.

— Кажете ми, докторе, кога се запознахте с жена си, когато я лекувахте ли?

Риво погледна бързо госпожа Риво.

— Позволете ми да ви кажа, че това няма никакво значение. Ако разрешите, ще откарам жена си с колата и…

— Разбира се… Разбира се…

— Какво се разбира?

— Нищо… Извинете! Не знаех, че говоря на глас… Доста любопитно нещо, докторе. Любопитно и ужасно! Колкото по-дълбоко навлизам, толкова по-ужасно ми се струва. А балдъзата ви доста бързо възвърна спокойствието си след такова силно вълнение… Това се казва енергичен човек! — и той видя как Риво изведнъж застина, тревожно очаквайки продължението. Дали докторът не мислеше, че Мегре знае много повече от това, което казваше?

Комисарят чувствуваше, че работата напредва, но изведнъж всичко се обърка — теориите, които изграждаше, животът в хотела, в града.

Започна с това, че на площада се появи един стражар на колело. Той заобиколи няколко къщи и се насочи към дома на прокурора. В същия момент телефонът иззвъня и Мегре вдигна слушалката.

— Ало, тук е болницата. Доктор Риво още ли е при вас?

Докторът пое нервно слушалката, заслуша се стъписан, после я остави толкова развълнуван, че дълго стоя загледан в празното пространство.

— Намерили са го! — каза най-сетне.

— Кого?

Мъжът… Поне трупа му… В гората на Мулен-Ньоф…

Госпожа Риво ги гледаше — единия, после другия, — без да разбира.

— Питат ме дали мога да направя аутопсията… Но…

Но ето че, поразен на свой ред от някаква мисъл, той погледна Мегре подозрително.

— Нападнали са ви в гората… Отвърнали сте на удара… Стреляли сте поне веднъж с револвера…

— Не съм стрелял.

Друга мисъл се въртеше в главата на лекаря, който прокара трескаво ръка по челото си.

— Смъртта е настъпила преди няколко дни… Но тогава как е могла Франсоаз тази сутрин? Елате!

Той изведе жена си, която тръгна покорно с него, и след малко я настани в колата. Прокурорът, изглежда, също бе поръчал такси, защото едно спря пред тях. Стражарят си тръгна. Вече не любопитство като сутринта, а силна треска завладяваше града.

Скоро всички, включително и собственикът на хотела, се отправиха към Мулен-Ньоф и само Мегре остана в леглото си със схванат гръб и втренчен в нагорещения от слънцето площад.

— Какво ти е?

— Нищо.

Влизайки, госпожа Мегре видя само профила на мъжа си, но разбра, че има нещо, понеже той гледаше начумерено навън.

Не й трябваше много, за да разбере. Тя седна на леглото, взе машинално празната лула и се зае да я тъпче.

— Няма нищо… Ще се опитам да ти предам всички подробности… Аз бях там, когато намериха мъжа, и стражарите ми позволиха да се приближа…

Мегре още гледаше навън, но докато тя говореше, вече други образи, не тези от площада, се отразяваха в очите му.

— На това място гората е стръмна… Покрай пътя има дъбове… После борова гора… Любопитните бяха пристигнали с коли, които спираха на завоя, върху банкета… Стражарите от съседното село обкръжиха гората да не изпуснат мъжа… Тукашните напредваха бавно, а старият фермер от Мулен-Ньоф ги придружаваше с револвер в ръка… Не смееха да му кажат нищо… Мисля, че би застрелял убиеца…

Мегре си представи гората, земята, покрита с борови иглици, сенки и слънчеви петна, униформите на стражарите.

— Един хлапак, който тичаше до групата, извика и посочи някаква фигура, легнала пред едно дърво…

— С лачени обуща?

— Да! И с чорапи от сива вълна, плетени на ръка. Добре видях, понеже си спомних, че…

— На каква възраст?

— Може би петдесетгодишен. Не се знае точно… Беше по очи… Когато го обърнаха, не можех да гледам повече, защото, ти знаеш. Трябва да има поне осем дни, откакто е там… Почаках да закрият главата му с кърпа… Чух, че никой от този край не го познава. Не е оттук…

— Рана?

— Една голяма дупка в слепоочието… И когато е паднал, сигурно е гризал пръстта в агонията си…

— Какво правят сега?

— Всичко живо отива там. Не разрешават на любопитните да навлизат в гората. Когато тръгвах, очакваха прокурора и доктор Риво… След това ще пренесат тялото в болницата за аутопсия…

Площадът бе тъй пуст, както никога досега Мегре не го бе виждал. Всичко на всичко едно малко куче, млечнокафяво, което се грееше на слънце.

Удари бавно дванайсет часът. Работници и работнички излизаха от печатницата на съседната улица и бързаха към Мулен-Ньоф, повечето на велосипеди.

— Как е облечен?

— В черно, с право пардесю… Трудно е да се каже в състоянието, в което се намираше…

Госпожа Мегре чувствуваше, че й прилошава. Въпреки това предложи:

— Искаш ли да се върна там?

 

 

Той остана сам. Видя собственика на хотела, който се върна и му викна от тротоара:

— Казаха ли ви? И като си помисля, че трябва да сервирам обяда!

И пак тишина, небе, пожълтял от слънцето площад, празни къщи.

Едва след час се чу шум от тълпа в съседната улица — носеха тялото в болницата и всички го придружаваха.

После хотелът се изпълни с хора. Площадът се оживи. В приземния етаж се чукаха чаши. На вратата се почука плахо и се появи Льодюк с нерешителна усмивка.

— Мога ли да вляза?

Седна до леглото и преди да заговори, си запали лулата.

— Това е! — въздъхна той.

Учуди се, когато Мегре се обърна към него с усмихнато лице и още повече, когато го чу да казва:

— Е, доволен ли си?

— Но…

— И всички. Докторът. Прокурорът. Комисарят. Всички вкупом са очаровани от хубавия фарс, който изиграха на злия полицай от Париж. Излъга се по всички линии този полицай. Въобразяваше си, че е много умен, толкова фасони направи, че по едно време едва ли не го приеха на сериозно и някои хора дори се поуплашиха.

— Ще признаеш, че…

— Че съм се излъгал?

— Намериха мъжа, това е! И описанието отговаря на това, което ти направи на непознатия от влака. Аз го видях. Човек на неопределена възраст, по-скоро лошо облечен, макар и с определена изисканост. Получил е куршум в слепоочието, почти от упор, доколкото може да се съди от състоянието, в което…

— Да!

— Господин Дюурсо е съгласен с полицията, че се е самоубил преди около осем дни, може би веднага след като те е нападнал.

— Намерили са оръжието до него?

— Именно. Но не е точно така. В джоба на пардесюто му са намерили револвер, в който липсвал само един куршум…

— Моят, дявол да го вземе!

— Това ще се опитат да изяснят… Ако се е самоубил, работата се опростява… Като е усетил, че го преследват, малко преди да бъде хванат, той…

— Ами ако не се е самоубил?

— Има доста възможни хипотези… Някой селянин може и да е бил нападнат от него през нощта и да е стрелял… После да се е уплашил от усложненията, което е съвсем нормално за психиката на селяните.

— А нападението срещу балдъзата на доктора?

— И те говореха за това. Може да се помисли, че лош шегобиец е инсценирал нападение и…

— С други думи иска им се да приключат с това — въздъхна Мегре и изпусна облак дим, който се разстла като ореол.

— Не е точно така. Но очевидно няма никакъв смисъл нещата да се протакат и в момента…

Мегре се изсмя на объркването на своя колега.

— Остава още билетът от влака! — каза той. — Трябва да се обясни как този билет е дошъл от джоба на нашия непознат в хотел „Англия“…

Льодюк гледаше упорито тъмночервения килим, после изведнъж се реши да проговори:

— Искаш ли един добър съвет?

— Да зарежа всичко това? Да се възстановя колкото се може по-бързо и да напусна Бержерак?

— За да дойдеш да прекараш няколко дни в Рибодиер, както се бяхме разбрали. Аз говорих за това с доктора, който каза, че ако вземем някои предпазни мерки, бихме могли още сега да те пренесем там…

— А прокурорът какво казва?

— Не разбирам.

— Той също трябва да е казал нещо умно. Не ти ли напомни, че аз нямам абсолютно никакво пълномощие, освен правото на жертвата, да се занимавам с тази работа?

Горкият Льодюк! Искаше Да бъде внимателен! Държеше всички да са доволни. А Мегре беше безмилостен.

— Трябва да признаем, че от административна, гледна точка…

И изведнъж, събрал всичката си смелост, каза:

— Слушай, драги! Предпочитам да бъда откровен. Вярно е, че след тази малка комедия сутринта ти имаш по-скоро лошо име в този край. Прокурорът вечеря всеки четвъртък с префекта и ми каза преди малко, че ще му говори за теб, за да ти изпратят някакви нареждания от Париж. И особено в едно нещо ти много сгреши: с раздаването на банкноти от сто франка… Казват…

— Че насърчавам утайката на града да дрънка какво ли не…

— Откъде го знаеш?

— … че давам ухо на гнусни подмятания и в крайна сметка дразня злите езици… Уф!

Льодюк млъкна. Нищо не можеше да каже. Всъщност точно такова бе и неговото мнение. Няколко минути по-късно той се осмели да каже плахо:

— Ако поне имаше някаква нишка! В такъв случай бих казал, че ще променя мнението си и че…

— Нямам нишка. Или по-скоро имам четири-пет. Тази сутрин се надявах, че поне две от тях ще ме отведат до нещо. Но нищо не стана. Скъсаха се.

— Сам виждаш! А! Направи още един гаф, и може би много сериозен, защото си спечели един върл враг… С тази идея да телефонираш на жената на доктора… Толкова е ревнив, че малко хора могат да се похвалят, че са я видели… Не я пуска да излезе от вилата…

— И въпреки това той е любовник на Франсоаз! Значи е ревнив за едната, а за другата не е?

— Това не ме засяга. Франсоаз е свободна. Тя дори кара колата. Що се отнася до законната жена… С една дума, чух как Риво каза на прокурора, че смята тази постъпка за дебелашка и че като дошъл тук, имал силното желание да ти даде да разбереш…

— Това е насърчително!

— Какво искаш да кажеш?

— Че точно той ми превързва раната и я почиства три пъти на ден.

И Мегре се разсмя, но доста шумно и продължително, за да бъде искрено. Смееше се като човек, който е изпаднал в смешно положение и упорствува, защото е твърде късно да отстъпи, а не знае как да се измъкне.

— Няма ли да обядваш? Струва ми се, че те чух да говориш за маринована гъска…

Пак се разсмя. Каква вълнуваща партия трябваше да изиграе! Имаше работа навсякъде — в гората, в болницата, във фермата на Мулен-Ньоф, при доктора и в тежката къща на прокурора, общо взето навсякъде, а и маринована гъска за ядене, и трюфели в салфетка, и цял един град, който Мегре дори и не бе виждал.

А бе прикован към легло, до един прозорец и всеки път, когато направеше по-рязък жест, изпитваше желание да изкрещи. Трябваше да му пълнят лулите, защото не можеше да си служи с лявата ръка и госпожа Мегре използуваше това, за да му налага режим.

— Ще дойдеш ли при мен?

— Обещавам, когато това свърши.

— Но щом няма вече луд!

— Кой знае? Върви да обядваш. Ако те питат какви са моите намерения, отговори, че нищо не знаеш по този въпрос. А сега — на работа! — казваше го точно така, сякаш бе изправен пред някаква смазваща физическа работа, като да меси тесто или да прехвърля тонове пръст.

И наистина имаше много неща за прехвърляне — цял куп неясни, объркани неща. Но това не бяха материални неща, а образи, повече или по-малко неясни, които се мяркаха пред очите му — надменното и мърморещо лице на прокурора, неспокойното лице на доктора, окаяната, раздърпана фигура на жена му, лекувана в алжирската болница — лекувана от какво? — нервната и доста решителна Франсоаз… И Розалия, която сънуваше по цели нощи, за голямо съжаление на годеника си; дали всъщност те вече спяха заедно? И това подмятане по адрес на прокурора за неща, които са били потулени! И този мъж от влака, който бе скочил от вагона в движение само за да стреля срещу Мегре и да умре. Льодюк и племенничката на неговата готвачка — това пък е толкова опасно. Собственикът на хотела, който вече е имал три жени, но с такъв темперамент, че можеше да убие двайсет.

Защо Франсоаз беше?…

Защо докторът беше?…

И този потаен Льодюк?…

Защо? Защо? Защо?

И всички искаха да се отърват от Мегре, да го изпратят в Рибодиер?

Той се изсмя за последен път силно и грубо. А когато жена му четвърт час по-късно влезе, го намери блажено заспал.