Святослав Логинов
Многоръкият бог на далайна (4)

Глава 3

Шооран остана сам.

Отначало живееше в някакво вцепенение — след изчезването на стария илбеч момчето някак със закъснение осъзна, че и майка му е мъртва. Дотогава Шооран беше продължавал да разговаря с нея като с жива, да й разказва какво е правил през деня, какво му е казал старецът и какво интересно е намерил в алдан-шавара. Сега разбра, че това е глупаво — майка му не го чуваше. Старецът също го беше изоставил и беше отишъл да срещне проклятието на Йороол-Гуй.

Цяла седмица Шооран се храни със сладките плодове на туйвана, който растеше до входа на алдан-шавара, но после те му омръзнаха и той осъзна, че ще трябва да се залови с цялото домакинство. Ожъна хлебната трева и след това с удовлетворение наблюдаваше как новите стръкове дружно избуяват над стърнището. След няколко несполучливи опита се научи да прави каша и да пече питки на авара. Много по-сложно беше положението с месото. Всички запаси бяха свършили, по-старите се бяха развалили — и значи трябваше да отиде до потока да убие някой бовер. Но не можа да се справи с тази наглед проста работа. Старецът я правеше като на шега: избираше някой бовер, опираше острието на харпуна под плешката му, натискаше — и боверът, допреди миг лениво преживял, забиваше муцуна в дъното. Шооран обаче нямаше достатъчно сила да забие харпуна достатъчно дълбоко, боверът нададе някакъв особен скърцащ звук, дръпна се — Шооран падна — и се замята в потока, като пляскаше в окървавената вода и плашеше братята си. Харпунът остана да стърчи от широкия му гръб.

На другия ден боверът умря, но Шооран не успя да го измъкне на брега и се наложи да го корми направо в потока, с което съвсем развали водата. Това не го накара да се отврати от месото, но след този случай той се опитваше да си избира по-малки бовери и задължително в долната част на потока, та кървавата вода да не тече през целия оройхон.

После започна да изучава алдан-шавара подробно. Обиколи го до последното кътче и вече и със затворени очи можеше да стигне навсякъде. Разбра, че понякога, за да стигнеш от една пещера до друга, която е съвсем до първата, трябва да обиколиш под целия оройхон, че дори и да слезеш на долното равнище. Тунелите бяха най-различни, един с друг не си приличаше, имаше и тайни проходи, които почваха от най-тъмните дупки, скрити на най-невероятни места. Шооран се постара да ги запомни и реши да не ги показва на никого, макар че на кого ли можеше да ги покаже? И все пак беше приятно да си представи как бяга от някого и внезапно изчезва в глухата стена или напротив, появява се пред противника си там, където изобщо не го очакват. Бисерите на колекцията му бяха „пътят на тукката“ и „камъкът-врата“. „Пътят на тукката“ беше таен проход, който започваше и свършваше под тавана и не можеше да се види дори ако го осветяха. По средата му имаше изход на склона на един от суур-тесегите и Шооран го скри с една каменна плоча и я затрупа с листа от растящия над нея туйван. „Камъкът-врата“ пък беше друга плоча, скриваща прекия проход между два суур-тесега. Ако я натиснеш по-силно, тя се люшваше и за част от секундата се отваряше пролука, достатъчно широка, за да се промъкне през нея.

Малко преди мягмара, когато потоците почти пресъхнаха, Шооран се опита да разбере къде все пак отива цялата тази вода, но не можа да се вмъкне в тесните дупки, през които потоците потъваха в земята. Затова пък му хареса да се къпе и оттогава често пляскаше в потоците редом с боверите.

Годината свърши, дойде мягмарът — рожденият ден на всички и денят на гибелта на майка му. Шооран стана на дузина години — вече беше пълнолетен, но продължи да живее сам. Вече имаше право да се ожени — но нито искаше, нито пък оройхонът беше пълен с девойки, които съхнеха и вехнеха по него. В живота му не се промени нищо. Вярно, през първия ден на мягмара той реши да отиде до далайна, но се оказа, че старият жанч и обущата на майка му са му омалели, и то много. Той прерови дрехите на стареца, избра си някои, облече ги, взе и харпуна, но все пак не стигна до далайна — спомни си как преди година го беше гонил хищният парх и това го спря. Помота се малко покрай синора и се върна в алдан-шавара засрамен, обзет от непознат му дотогава страх.

Огледа нещата на стареца по-подробно — нали така и така беше почнал. Оказа се, че той бе имал какви ли не дрехи — и всекидневни, и празнични, за сухи и за мокри оройхони. Намери дори ризница, изплетена от жив косъм и подсилена с костени пластини. Точно пред сърцето имаше изстъргана до прозрачно люспа от маарах, та противникът да си мисли, че не е защитено. Шооран не беше виждал нищо подобно — очевидно такива доспехи се носеха в земите на старейшините. Но всички дрехи му бяха големи, а пък доспехите си бяха направо за някой як церег.

Отначало се зачуди защо са му били на стареца толкова съкровища, но после си представи какво е да живееш десет безкрайни години в самота и как се мъчиш да ги запълниш с нещо, и престана да се чуди. В края на краищата същото ненужно изобилие можеше да се види и в склада с инструментите, и в складовете с припаси. Старецът беше сушил и скътвал наъс и туйван, въпреки че е могъл да си набере свежи когато си поиска, беше сушил и месо. Меховете с вино пък можеха да стигнат за цяла армия.

Шооран изнесе един от меховете горе — зачуди се защо не се е сетил за това по-рано — и си наля една чаша. Хареса му. Виното не беше сладко, но пък ароматът му беше неустоим. И изобщо не приличаше на вкиснатата напитка, която беше опитал в земите на вана. Тогава — само след една мъничка чашка — го бяха мъчили киселини и той се беше зарекъл никога вече да не пие. Това вино обаче беше съвсем друго нещо! Сигурно и самият Тенгер го пиеше на алдан-тесега си, докато си мислеше за вечността.

И без никакви съмнения Шооран изпи още две чаши и коварната напитка го замая. Събуди се чак на другия ден, под едно дърво на самия край на оройхона. Главата го цепеше и само ризницата, навлечена над жанча, му помогна да си спомни какво беше станало предния ден, по-точно само една картина: как в нелепите си доспехи е застанал на края на оройхона, без да смее да прекрачи синора, и крещи, че той е новият илбеч и че е плюл и на далайна, и на всичко.

Гадният махмурлук и ужасният срам му помогнаха да осъзнае това, което беше крил от самия себе си цяла година: че не от страх от парховете и гвааранзите не излиза на мокрото — тези зверове все пак излизаха на повърхността само веднъж годишно, и че не от Йороол-Гуй го е страх — в края на краищата, като си зад синора, Многоръкия не е никаква опасност. Истинският, дълбокият ужас у него беше породен от далайна. Беше го страх, че последните думи на стария илбеч може да са грешка, но още повече го беше страх от възможността да са истина. И точно затова цяла година беше живял така, сякаш никой не му беше казал нищо и сякаш изобщо нямаше никакъв далайн. Сега обаче всичко вече му беше ясно и седнал на полуизгнилите листа и треперещ от студ и от гадене, Шооран шепнеше:

— Аз съм илбеч… Аз съм новият илбеч…

Ами ако не беше истина? Ако в последния миг старецът се беше отказал да му даде дарбата си и той си беше останал същият като преди… А може би дарбата на илбеча не се подчиняваше на дарения с нея и преминаваше сама, върху когото си иска, без да се съобразява с ничии желания… От къде на къде беше решил, че е станал илбеч?

Шооран скочи, преглътна страха и гаденето и затича към далайна. Видя вълните, видя съскащата пяна, камарите смазани тела покрай брега. Ами да — нали беше мягмар, далайнът се вълнуваше и не можеше да се строи. Зарадван от отсрочката, Шооран забърза към безопасния алдан-шавар, възможно по-далече от неизвестността.

Отсрочката беше три месеца. Шооран непрекъснато си намираше работа, за да не повтори похода си до далайна. Всяка вечер се укоряваше и си казваше, че утре на всяка цена… на всяко утре си намираше друга работа. Старецът сигурно бе изпитвал същото, когато бе плел ризницата или бе сушил огромните си запаси наъс с мисълта скоро — утре — да отиде да доведе семейството на ловеца на оройхона си. Най-сетне една вечер Шооран просто отнесе дрехите си в един от складовете и сложи до постелята си обущата на стария илбеч и тежкия му жанч, та на сутринта да няма никакво извинение, че си е намерил друга работа и затова не е отишъл до далайна.

И на сутринта наистина отиде на брега, вдигна ръце към стелещите се ниско облаци и неуверено почна:

— Далайн, мразя те, не искам да те има…

Влагата на далайна се люшкаше тежко и сънено, нищо не се променяше нито край него, нито в далечината. Далайнът спеше и изобщо не се интересуваше от заклинанията на някакво си безпомощно момченце. Със смесено чувство на облекчение и разочарование Шооран отпусна ръце.

Не беше илбеч! Можеше спокойно да си живее тук, нищо не се беше променило. Нямаше защо да се страхува от хората, а и Йороол-Гуй не се интересуваше от него повече, отколкото от която и да било твар на оройхона. Страшното проклятие, прозвучало още преди сътворението на света, нямаше нищо общо с него! Той щеше да е щастлив и да си живее живота — дълъг, безметежен, скучен живот… Раменете му се разтресоха от ридания, той обърна гръб на далайна и като предалия се на Йороол-Гуй Ван тръгна към прозрачните си потоци, към туйвана, към самотата си.

След няколко дни Шооран се успокои и заживя пак като преди, макар че от време на време го налягаха пристъпи на безпричинна мъка. Затова пък вече не го беше страх от далайна — нещо странно за човек, израсъл на мокър оройхон. Когато се наложеше, Шооран спокойно отиваше на брега и не го беше страх от Йороол-Гуй и от по-малкия му брат повече, отколкото трябваше. А когато дойде новият мягмар, Шооран облече ризницата над жанча — не беше забравил срещата си с парха, когато за пръв път бе стъпил на оройхона! — и тръгна да търси кост: трябваше да поправи някои инструменти. Не принесе жертва на владетеля на далайна — вече не изпитваше към Йороол-Гуй такова уважение, както навремето. Но пък ловът му беше успешен — лесно хвана четири големи тукки. Месото им, което навремето му се беше струвало невероятно вкусно, намирисваше на нойт и той реши, че за нищо на света няма да го яде. Затова пък грижливо обработи кожите им и като си спомни на какво го беше учила майка му, си уши обуща — високи до коленете, непроницаеми за нойта и, както си беше мечтал като дете, с игли отпред и на петата. Направи ги малко големи, но пък нали щеше да порасте още, нищо че ризницата вече му беше по мярка, особено като я облечеше над жанча.

Тази мисъл го подсети, че може да си направи и още едни доспехи — нали в непроходимите земи все още лежеше мъртвият уулгуй, по-точно онова, което бе останало от него след две години. Дотам не беше кой знае колко далече. Освен това сега той беше много по-силен оттогава, имаше хубави здрави дрехи и колкото си искаше смола и сок от туйван, за да накисне някоя гъба. Очите си пък можеше да защити е остъргани люспи. С такова снаряжение можеше да мине мъртвите земи от край до край.

И Шооран започна да се подготвя за пътуване. Разбираше, че едва ли ще намери царския обръч, но от хилядите дискове все трябваше да са останали стотина… Чудеше се какво и как ще направи с костените пулове, с какво ще ги свързва и изобщо как ще сглоби доспехите си — не знаеше, а и сигурно малцина на света знаеха: дори не всеки одонт имаше такива неща в съкровищницата си. Под тези повърхностни мисли обаче, също като нойт под засъхнала коричка, се криеха други — за хората. Не за майка му и не за стареца — спомените за тях не го плашеха, — а за онези, които беше напуснал и които живееха на Свободния оройхон и в страната на вана. Представяше си какво ще каже за снаряжението му старият Хулгал и как ще заахка съседката Саригай, и как отвсякъде ще се застинат децата й. Виждаше как Боройгал изгаря от завист, но не смее да го докосне — нали е облечен като церег — и само тормози измъчените си жени. Мъчеше се да си представи какво ли ще направи Мунаг. Сигурно щеше да съжалява, че го е прогонил. С други думи, докато мислеше за доспехите от уулгуй, на Шооран всъщност му беше мъчно за хората, макар че те не заслужаваха да му е мъчно за тях. Но не можеше повече да живее в самота. Беше на дузина години и още една, а това е лоша възраст да си сам.

И дойде денят да тръгне на път. За няколко минути стигна до мъртвата ивица и спря пред нея. Достраша го — разбра, че няма да може да я прекоси. Прекалено силно се бе врязала в паметта му вонята на горящия нойт и това направо го парализираше и той не можеше да се насили да стъпи в огненото блато.

Тежка вълна се удари в брега, отнесе част от натрупаното по него и донесе ново. Изпаренията дразнеха гърлото дори през напоената с благовония гъба. Очите го смъдяха. Нямаше път към хората, имаше я само вечността, пълна със самота.

Шооран се разтрепери от мъка, негодувание и безсилие.

— Пусни ме… — помоли той глухия далайн.

Далайнът все така се полюшваше, все едно Тенгер бе обезумял и си играеше на каша-паша.

— Пусни ме!… — викна Шооран и замахна заплашително срещу далайна.

И далайнът се раздвижи. Вълните се надуха и се разбягаха, сякаш подгонени от вика му. Появи се пяна, а сред нея — твърда земя. Пред подлютените очи на Шооран се повтаряше чудото на творението — но стария илбеч го нямаше, всичко ставаше по неговата, на Шооран, воля. И Шооран — вече не момче, но и още не мъж, измъчен от самотата и смазан от внезапно придобитата си сила — не издържа: трепна, дръпна се, вдигна ръка пред очите си — и в същия миг пробуденият далайн смаза неуспялото да се втвърди творение, оживялата влага накъса повърхността на неродената още земя и призраците на суур-тесегите потънаха в дълбините.

Шооран побягна. Стигна сухия оройхон и се скри в алдан-шавара, и две седмици не излезе навън. Излезе чак когато трябваше да жъне житната трева. Вече не си мечтаеше за никакви доспехи, случилото се беше изтласкало някъде дори мъката му по хората. А после страхът постепенно се стопи и Шооран почна да преценява неуспеха си философски: може да не е станало първия път, ще стане следващия. В крайна сметка първата му тукка първо също беше избягала, а после се беше оказало, че не е толкова трудно да я хване.

Но не бързаше със следващия път. Живееше, все едно не беше станало нищо, само от време на време вечер вадеше картата на стареца, дълго я разглеждаше, прокарваше пръст по бреговата ивица и си мърмореше. Броеше оройхоните — поотделно мокрите, поотделно сухите. Премери далайна. Излизаше, че в него могат да се съберат още пет двойни дузини оройхони — без мъничко. Никой от илбечите в миналото не беше строил толкова много оройхони, дори великият Ван, както казваха преданията, беше успял да издигне само три двойни дузини нови земи. Шооран намери на картата своя оройхон, после взе суха тръстикова клечица и с черна боя от корема на една убита тайза очерта земята, която старият илбеч бе построил пред очите му. Не знаеше дали старецът е направил още земи и затова картата свършваше дотук.

Реши да изчака два месеца, преди да направи нов опит, защото нали старецът беше казал, че набезите на Йороол-Гуй продължават по два месеца. Многоръкия обаче така и не се появи и Шооран напусто чакаше на върха на суур-тесега чудовището, което досега бе виждал само веднъж. Поради което изпусна жътвата и трябваше да събира ороненото зърно направо от земята — но пък беше свикнал вече да яде питки и не мислеше да се отказва от тях.

Реколтата все пак пропадна и един месец Шооран живееше от старите запаси, които обаче трябваше да се възстановят, и така срокът, който си беше дал, дойде и отмина, и пак наближи мягмарът — дузина и вторият в живота му и третият от деня на смъртта на майка му. Двата месеца, както можеше да се очаква, станаха на половин година.

На втория ден на мягмара Шооран тръгна към далайна. Не му трябваше нищо от изхвърлените богатства, просто искаше да докаже на самия себе си, че вече не го е страх от изпълзелите от шавара хищници. И не щеш ли, пак срещна парх — може би същия, който го беше гонил преди три години. Гигантските гвааранзи бяха по-силни и по-опасни, разбира се, но по време на мягмара, когато излизаха на повърхността, не нападаха, а само се отбраняваха от ловците. Парховете, за разлика от тях, и на повърхността си оставаха активни хищници. Сега обаче срещу парха се изправи не изнемощяло момче, а пълен със сили и отлично въоръжен юноша: освен харпуна Шооран носеше и бича, който вече владееше почти до съвършенство, и когато пархът скочи, го удари с него. Ударът всъщност изобщо не навреди на звяра — когато се биеха за самка в шавара, мъжките пархове понякога с часове се шибаха с мустаците си. Да не говорим, че този път съперникът беше само с един мустак. Така че пархът, също като при бой за самка, оплете бича с мустаците си, издърпа го от ръцете на Шооран и раззинал уста, запълзя напред. Шооран обаче бързо заобиколи скочилия само преди миг и затова тромав звяр и заби харпуна между прешлените на гърба му. Пархът се завъртя и започна да шиба с мустаците си накъдето му падне. Шооран избяга, скри се зад един тесег и почна да го замеря с камъни. След това успя да докопа изпуснатия си от парха бич, на третия опит омота с края му харпуна и го измъкна от раната. Пак шибна с бича муцуната на звяра и след като той отново омота мустаците си около него, повтори удара с харпуна, само че вече в друг сегмент на тялото. Движенията на парха се забавиха и след около пет минути Шооран го довърши. Това беше победа, с която можеше да се гордее всеки истински ловец!

Изряза мустаците му (сега в арсенала му имаше още четири режещи бича!) и острите пластини от устата му. Изряза си за спомен и бодливата люспа от опашката. Нямаше какво друго да вземе. Знаеше, разбира се, че от опашката, с която пархът се оттласкваше при скок, може да се изреже голямо парче бяло месо, но след опита с месото на тукката нямаше желание да го пробва.

Прибра се, преизпълнен с чувство на увереност в себе си. Прекара остатъка от празничната седмица в алдан-шавара — нямаше смисъл да бърза. Но щом мягмарът свърши, отиде на брега. Спря, присви очи, внимателно прецени къде точно да бъдат суур-тесегите и уверено заповяда да се появят. Отначало не стана нищо, все едно светът не го беше чул, но след минута-две Шооран усети съпротивата на нежелаещата да се подчини и да се променя неподатлива маса и това му подсказа какво трябва да направи. И дланите му веднага се наляха с пламък и в мозъка му сякаш лумна нажежен авар. Оройхонът се заиздига от дълбините тежко и мъчително бавно. Всеки тесег, всеки камък лягаше на раменете на Шооран с непоносимата си тежест и единствено негаснещият, неукротим огън му помагаше да я издържи. Шооран не крещеше, не обясняваше на далайна, че го мрази, не се стремеше да отмъщава. Той работеше. От увереността му вече нямаше и следа — прекалено голяма беше тежестта. Но Шооран знаеше, че този път няма да се откаже — и измъкваше земята от дълбините, вцепенен в страшно усилие. И когато в един миг тежестта внезапно изчезна й изгарящият вътрешностите му огън изгасна, Шооран дори не изпита облекчение. Стори му се, че собствената му сила го е разкъсала на части. И той извика и падна в безсъзнание на земята.

Свести се внезапно, събуден от предчувствие за опасност. Вдигна глава и не през кървавата пелена на невъзможното усилие, а с неговите си, момчешки очи видя, че там, където допреди четвърт час се беше разстилал далайнът, сега се издига земя. Беше успял! Но това означаваше, че скоро, може би всеки миг вече, щеше да се появи Йороол-Гуй, за да изпълни древното проклятие и да отмъсти на илбеча.

Шооран побягна. Йороол-Гуй още го нямаше, може би беше в дълбините, откъдето не можеше да изплува толкова бързо дори той, и все пак Шооран тичаше толкова отчаяно, колкото преди пет години, когато в последния миг беше успял да прескочи препречилото пътя му пипало. Никакъв Хулгал не би могъл да го спре сега и дори пред него да се изпречеха авари, Шооран щеше да изгори, но нямаше да спре. И чак когато прекоси не само мокрия, но и половината от сухия оройхон, способността му да мисли се върна и той спря. Не се срамуваше, че се е уплашил, по-късно също не го беше срам от това. Беше построил оройхон и имаше право да се държи както иска. И ако можеше да говори за това, щеше да разкаже за този пристъп на ужас спокойно и без никакво притеснение. Но строителите на оройхони трябва да мълчат, ако искат да живеят. И все пак сега, като си пое дъх и малко се освести, Шооран високо извика и на себе си, и на целия пуст оройхон:

— Аз съм илбеч!

 

 

Йороол-Гуй дойде чак на другия ден. И цяла седмица се хвърляше ту върху новия оройхон, ту върху старите. След това изчезна. Въпреки това Шооран изчака цели два месеца преди пак да стъпи на мокрото. Пристъпът на сляп ужас, който бе преживял, бе последният в живота му, но Шооран разбираше, че не бива да се отнася към Йороол-Гуй лекомислено. Можеше да му се присмива само когато беше на сухото.

През тези два месеца Шооран се отдаде на домакинството и на стопанството си. Всичко в тях, доскоро толкова важно, вече нямаше кой знае какво значение, но именно поради това Шооран особено грижливо прибираше реколтата, правеше инструменти, шиеше дрехи и си правеше невероятни гозби от варен наъс, плодове от туйван и зелени стъбла от набрана в потока водна трева. И всяка работа му носеше радост, защото той вече знаеше, че краят на спокойния му живот идва и че трябва да се нарадва на дните, които му остават.

Пет дузини дни се оказаха достатъчни, за да се успокои, без да изгуби увереността си, и да не забрави усещането за огъня в гърдите и на дланите си. Шооран отиде до далайна, предпазливо застана до самата граница на оройхоните, съсредоточи се и — сякаш тези два месеца изобщо ги беше нямало — веднага напипа в душата си нужната струна. Далайнът покорно го послуша — дали беше признал властта на младия илбеч, или Шооран действаше по-умело — и този път създаването на новия оройхон отне много по-малко време и усилия. Но и Йороол-Гуй беше подготвен, така че Шооран едва успя да избяга.

Когато стигна на безопасно място и спря, Шооран отначало не обърна внимание на това какво точно става — всичките му сетива бяха още там, където, раздробявайки камъните и раздирайки плътта си в ръбовете на тесегите, пълзеше разгневеният бог на далайна. И чак после се втренчи в невижданото зрелище. Оройхонът беше залят от вода. Водата бликаше на буйни потоци, заливаше падините, бучеше в тъмния шавар. Сухият оройхон се раждаше в плисъка й. Водата измиваше омазалия всичко нойт, мътните талази отнасяха тинята и изтръгнатия от корен хохиур, въртяха телата на умрелите в сладката вода зоггове. Побягналите от шавара твари бързаха да се спасят от гибелната за тях чистота — повечето се бяха втурнали към новия оройхон, право срещу бушуващия Йороол-Гуй. Бягаха тукките, тежко подскачаха пархове, гвааранзи със скърцане влачеха черупките си по камъните. Бледи уулгуй, разперили дузините си жилави ръце, се провираха между скалите с невероятна бързина. Жирхове лъкатушеха из тинята, тайзи се свиваха на кълбо, за да се спасят. Тичаха, подскачаха и пълзяха и безброй други твари, каквито Шооран никога не беше виждал и за каквито дори не беше чувал, твари без имена, понеже нямаше оцелели, след като са ги виждали. Водата бликаше на фонтани от изворите, запълваше шавара и клокочеше по краищата на оройхона.

След седмица водата се оттече, покритите с тиня полета дружно позеленяха от избуялата хлебна трева, по чакълестите участъци поникнаха мънички растенийца — само по назъбените им листенца човек можеше да разбере, че в бъдеще ще се превърнат в могъщи туйвани. А скоро след това водата по незнаен начин се оттече и от подземните пещери и страшният допреди дни шавар стана чист и удобен, в него се завъдиха безобидните светещи плужеци, дъното на долното равнище се покри с гъби и само заклещилите се тук-там вече измити от ручеите черупки и скелети на бившите му стопани напомняха за това какво е било тук преди.

Сега Шооран разполагаше с два сухи оройхона, макар че и един му беше съвсем достатъчен. Само че той не мислеше трябва ли му тази земя, или не. В ушите му като завещание звучаха последните думи на стареца: „Аз съм илбеч. Длъжен съм да строя.“ След като веднъж беше изпитал мъчителната, отровна болка на съзиданието, той вече не можеше да се откаже от нея и щеше да продължи дори с цената на живота си, дори с цената на живота на другите хора, които гинеха по далечните оройхони, понеже в такива времена Йороол-Гуй се появяваше по-често от обикновено.

Този път Шооран не изчака два месеца, защото ако продължаваше така, за цял живот едва ли щеше да успее да построи дузина по дузина оройхони, а трябваше да направи пет пъти повече. Реши да издигне третия оройхон след месец. И покрай бързането просто не забеляза кога и как в ручеите на втория оройхон се появиха боверите. Просто един ден ги видя как лежат във водата и лениво дъвчат пораслата вече водна трева. Още не бяха големи, но си бяха съвсем порасли.

След появата си боверите почваха да се размножават естествено, макар че понякога, рядко наистина, след мягмара, броят им на някои оройхони рязко се увеличаваше. Никой не знаеше защо става така, но пък след подобно радостно събитие веднага започваше братоубийствена делба на неочаквано появилото се богатство.

Доколкото Шооран можеше да съди, боверите на първия оройхон не бяха намалели, пък и как биха могли да стигнат дотук? Плоските им къси перки не бяха пригодни за движение по сушата, да не говорим, че тези лениви дебелаци изобщо не биха могли да се прехвърлят през синора. И оставаха две възможности: или бяха изплували от изворите, или се бяха самозародили в чистата вода и бяха порасли за една нощ. А може би, както разказваха жените, тази нощ беше дошъл глупакът от приказките Бовер и беше заселил оройхона с потомството си.

Тайната на боверите така си и остана неразгадана — Шооран просто видя, че един ден потоците са пълни с тях, а предния ден ги беше нямало. Никога не се беше замислял как се появяват — все пак ги имаше и на оройхона на стария илбеч, макар да не можеха да доплуват през далайна, а и Енжин не можеше да ги е донесъл в торбата си, нали?

Третият оройхон беше още по-близо до мъртвата земя. Не можеше да стане сух, обаче част от огненото блато все пак щеше да просъхне. Сега само една крачка отделяше Шооран от земите на изгнаниците, а и те можеха да видят брега на новия оройхон в далечината. Шооран обаче се успокояваше с мисълта, че изгнаниците посещават западния бряг на оройхона си само в края на годината, преди мягмара, а пък тогава мъглата над далайна се сгъстяваше и не можеше да се види почти нищо. Земята обаче щеше да изсъхне почти до мястото, където беше говорил с уулгуя, и значи щеше да успее да стигне дотам. Шооран разбираше, че това е само повод, но не искаше да си признае, че всъщност е зажаднял да види хора.

Безопасното време още не беше дошло и Йороол-Гуй сигурно беше някъде наблизо, така че Шооран беше много предпазлив. Отиде до далайна по синора покрай мъртвата земя. Тук почти не можеше да се диша, но прозрачната маска и напоената гъба все пак помагаха. Пък и Йороол-Гуй едва ли щеше да се появи точно тук, а пък ако изплуваше, Шооран винаги можеше да скочи от синора и да се озове в безопасност.

Оройхонът се издигна невероятно лесно и Йороол-Гуй не се появи, така че Шооран дори малко се разочарова. Върна се по новата суха ивица — беше цялата в тиня и кал и все още пушеше. Намери сред боклуците един диск от пипалата на уулгуя — голям, по-широк от разперените му ръце. Но за трите години нойтът го беше разял и дискът вече не беше нито красив, нито твърд — костта направо се трошеше с пръсти. Шооран въздъхна, хвърли го и тръгна да се прибира.

Или лекотата, с която се бе предал далайнът, беше лъжовна, или може би гъбата не беше помогнала и Шооран все пак се беше натровил от дима, но още по пътя му призля. Отначало му стана студено, въпреки че вървеше покрай нажежените авари. После го заболя главата, а след нея и всички кости. Едва успя да се прибере, изпи две чаши вино, зави се презглава с топлите кожи от бовер — и го втресе.

Мяташе се, не можеше да си намери място, изгаряше — огънят, лумнал в него по време на строителството, не беше изгаснал, а продължаваше безсмислено да го изпепелява, и никой от онези, които се бяха събрали около него, не му даваше вода, и огънят ставаше все по-безмилостен…

— Мамо, вода… — молеше се Шооран.

— Не мога, моето момче — отговори майка му. — Ти сега си илбеч, трябва да правиш всичко сам. Не бях жена на илбеч и не бих пожелала такава съдба на сина си, никога, но ти не ме послуша. Упорит си като баща си.

— Не мога да живея сам — каза Шооран. — Огънят ме убива. Дайте ми вода!

— Нали те повиках — каза добрият уулгуй. — Но ти не дойде. Упорит си като истински илбеч. Живей си тогава сам, а ако не можеш — умри сам.

— Не искам така — каза Шооран. — Дайте ми вода.

— Предупреждавах те — каза старецът, — че ще ме проклинаш. Вече е късно. Ти си илбеч. Никой няма да ти даде вода и все пак ти ще живееш и ще строиш.

— Защо? — попита Шооран. — Защо да строя оройхони? Баща ми се е махнал от сухите земи, защото там не е имало правда. Защо тогава да умножаваме неправдата? Старче, ти знаеш най-добре, че колкото и земи да направя, ванът и алчните одонти ще ги завземат. Самият ти си строил само мокри оройхони, но те са ужасни! Защо трябва да го правя?

— Защото си илбеч — повтори старецът.

— Можеш да се откажеш от дарбата си — каза уулгуят — и ще бъдеш щастлив. Брат ми ще отмени проклятието, защото ти си последният илбеч.

— Това вече не е дарба, това е животът ти и ще трябва да го браниш от враговете — каза старецът и подаде на Шооран стария нож, който му беше подарил Мунаг. — Не мога да ти дам вода, но ти давам оръжие.

— Всяка сила свършва и идва време за почивка. Твоят главен враг си самият ти. Изгаси огъня и няма да ти трябва вода — каза уулгуят и протегна пипало към Шооран. Пипалото беше обвило стария нож, който му беше подарил Мунаг.

Две различни ръце — човешка и нечовешка — му подаваха собствения му нож, който той изобщо не бе свалял от колана си. Светлината матово проблясваше по костеното острие, капка отрова чернееше увиснала от жилото на зогга.

— Мамо — възкликна Шооран, — те искат от мен различни неща, но ми дават един и същ нож. И никой не ми дава вода…

Майка му не отговори, но също протегна ръка. И от ръката й висеше синята огърлица и всеки бисер се превърна в прохладна капка.

 

 

Събудиха го гласове и отначало му се стори, че продължава да чува гласовете от трескавия си сън. И чак после разбра, че са истински, човешки, гласове, каквито не бе чувал отдавна. Единият беше писклив, неясно на мъж или на жена, вторият беше дебел, явно мъжки.

— Гледай бе — още има! — ахкаше първият глас. — Е, тези вече са си мои!

— А, не! — възразяваше вторият глас. — Казах вече: всичките туйвани са мои и изобщо целият оройхон е мой. Твой ще е първият.

— Ама той е недоправен, няма нито едно дърво даже!

— Че какво съм виновен аз — добродушно избоботи ниският глас и изведнъж яростно изрева: — Няма да ми ядеш плодовете! Пускай ги веднага!

Шооран успя да стане, прибута прешлена на маараха до стената, качи се на него и надникна през една от дупките под тавана. Не че се виждаше много, но двамата души, които се караха, бяха точно пред нея. Без съмнение бяха скитници. Парцали вместо дрехи, торби, натъпкани с чавга, недозряла хлебна трева и плодове на туйван — с всичко, което им беше попаднало по пътя към незаселените оройхони. Вече нямаше къде да прибират още, но не можеха да спрат и се караха за всичко, което беше навсякъде около тях — и беше много повече, отколкото им трябваше. След миг караницата им премина в бой и по-високият бързо победи дребния си спътник, повали го на земята, взе му торбата и доволно викна:

— Пада ти се! Всичко това е мое!

Дребният изпищя и се хвърли срещу него, но високият го изрита. Шооран ги гледаше невярващо. Странно му беше, че се бият за една торба вмирисана чавга и разни други боклуци, след като не можеха не само да изядат, но дори и да съберат онова, което растеше в изобилие на оройхона — и все пак се биеха. Дребният пак скочи, в ръката му незнайно откъде се появи нож и той го заби в ребрата на високия — отляво. Високият залитна, изтърва торбите и те тупнаха на земята. Дребният се отдръпна и почна да скимти, сякаш него го бяха проболи. Високият направи крачка напред, сграбчи го, вдигна го и го запокити на земята. Главата на дребния се удари в един камък, чу се хрущене и после настъпи тишина. Високият клекна и се облегна на камъка, в който беше хласнал главата на дребния. На лицето му се изписа усмивка — беше доволен от това, което бе направил. Дупката в прокъсания му жанч беше малка, почти незабележима, не течеше и кръв, така че изглеждаше, че той просто си почива след трудна, но важна работа.

Шооран излезе, заобиколи суур-тесега и спря. Веднага разбра, че на дребния вече не може да му се помогне с нищо — но високият все още беше жив. Отиде при него и почна да сваля жанча му. Скитникът отвори очи, безсилно замахна с юмрук и изхърка:

— Не пипай! Това е мое.

— Не ми трябват боклуците ти — каза Шооран. — Искам да ти помогна. Лошо ли те прободе?

— Лошо… — На лицето на ранения се изписа недоумение. — Обаче как стана тя, а? Толкова години сме заедно, последната чавга деляхме — и на… И защо? За нищо. Щото така и така ще ни го вземат. Ще дойдат церегите и ще ни вземат всичко… Понеже дойде Нарвай и вика: „Видях оройхон!“ Никой не й повярва, тя си е луда, Йороол-Гуй й е взел ума. И значи тя се махна, а на другия ден идва и носи зърно, носи туйван… Ама не да ни го даде скришом — развика се, че тръгна да разправя и на останалите, по целия оройхон. А бе луда, какво да я правиш. Няма как да не доведе церегите…

Мъжът се закашля, на устните му избиха кървави мехури. Шооран вече бе успял да му свали жанча — отдолу нямаше нищо — и промиваше раната му. Не знаеше какво друго да направи.

— Няма смисъл, момче… — изхърка пак скитникът. — Каннач беше майстор с ножа, никога не пропускаше. Знам аз, нали бяхме приятели… Че и сега… ще ме дочака той… заедно ще идем при Йороол-Гуй… — Умиращият се огледа и с внезапно звънък глас попита: — Торбите къде са?

— Ето ги — каза Шооран.

— Дай ги.

Шооран ги довлече до него.

— Няма да ги пипаш — викна скитникът. — Мои са си. И ги прегърна и умря с блажена усмивка.

 

 

Шооран не погреба мъртвите скитници — нямаше нито сили, нито време за това. Ако лудата Нарвай наистина беше тръгнала да разнася вестта за новите земи, съвсем скоро тук щяха да нахлуят безброй хора. А още след първите двама — вече мъртви — му беше ясно на какво ще заприлича всичко. Пък и ако един илбеч искаше да живее, не трябваше да се задържа много на новите оройхони: дали щяха да го пленят алчните цереги, дали в пристъп на умиление щеше да го стъпче благодарната тълпа, дали, без никой да знае кой е, щяха да го заколят някъде — краят беше един и същ.

Опасността му придаде сили и Шооран почна да се готви за път. Взе празничните, никога необличани дрехи на стареца, които отдавна вече му бяха по мярка, взе две напоени с благовония гъби, взе храна и най-необходимите инструменти и натъпка всичко това в една торба. Отнесе малко припаси в една кухина на „пътя на тукката“, та ако някой ден се върне, да не е съвсем без нищо. После се облече за пътуване по мокрото и взе харпуна — ловците можеха да носят харпуни, както и обуща с игли. Облече ризницата под широкия, специално ушит да се носи над нея жанч, и видя, че макар все още да му е малко широка, на дължина му е по мярка. Забранения нож — нямаше сили и воля да се раздели с него — скри на гърдите си до огърлицата на майка си и до картата, на която през последната половин година се бяха появили три нови оройхона.

И когато стъпи на втория от сухите оройхони, чу викове. Откъм мъртвите земи тичаха хора. Не бяха кой знае колко — около четири дузини, мъже и жени, но на него, нали беше живял сам, му се сториха огромно чудовищно същество с безброй много гърла и десетки, стотици ръце.

Шооран отби от пътя си и се скри на сухата ивица, която засега беше пустинна. Изчака да минат още две групи хора и чак когато се стъмни и вече не минаваше никой, тръгна по мъртвата земя. И докато се отдалечаваше, чуваше далечните радостни викове и дълбокото хрипливо мучене — хората избиваха боверите.

Било в началото на новите векове.

От далайна се издигали пет кремъчни оройхона и тези пет оройхона били мокри, и хората нямало къде да се скрият от нойта. По волята на Тенгер хората се родили в един ден, но най-големият от тях се родил вече стар и мъдър. И този старейшина казвал на другите какво могат да ядат и ги учел как да ловуват зверовете в шавара. А когато Йороол-Гуй идвал за обещаното му, старейшината казвал на хората къде да бягат, за да се спасят. И всички слушали старейшината. Само двамина не го слушали. Първият бил Бовер Глупака — и толкова за него: разумният човек така или иначе не може да разбере защо глупакът не бяга натам, накъдето му сочат. Вторият, който не слушал старейшината, бил илбеч, макар че никой не знаел това.

Един път старейшината пратил, хората на южния оройхон да събират чавга, но илбечът тръгнал на север и построил там нов остров. Когато хората се върнали, видели оройхона и попитали старейшината:

— Откъде се взе тази земя, която не прилича на Кръста на Тенгер, и можем ли да събираме чавга на нея?

Старейшината не знаел, но не искал хората да разберат това, така че се потупал по корема и казал важно:

— Откъде се е взела — това е тайна, която знам само аз. Можете да събирате чавга на нея, но трябва да давате половината събрано на мен.

Хората повярвали, илбечът не се обадил, а глупакът не разбрал нищо и всичко станало така, както бил казал старейшината.

Друг път старейшината пратил хората на север, а илбечът тръгнал на юг и направил там оройхон. Когато се върнали, хората се учудили и попитали старейшината:

— Откъде се взе тази земя, която промени света, и няма ли чавгата на нея да е горчива?

Старейшината се надул от гордост като авхай и рекъл:

— Раждането на земята е тайна, която знам само аз. Чавгата на тази земя е сладка, но половината от събраното ще давате на мен, а четвъртината — на храбрия церег, за да ви пази от разбойници.

Хората се съгласили, илбечът си мълчал, а глупакът пак не разбрал нищо.

Следващия път старейшината наредил на всички да тръгнат на запад да ловят тукки и миризливи жирхове и всички тръгнали, само илбечът тръгнал на изток. Когато се върнали, хората видели нов оройхон, учудили се и попитали:

— Откъде се взе тази обширна земя и има ли на нея жирхове и бодливи тукки?

Старейшината се надул толкова, че заприличал на далайна, и рекъл:

— Тайната на оройхона е моя и ще остане моя. Можете да живеете и да ловувате тук, но половината от плячката ще давате на мен, четвъртината на церега, а останалото на честния баргед, за да ви храни.

Хората се развълнували, а илбечът, макар че трябвало да мълчи, викнал на старейшината:

— Лъжеш! Ти нищо не знаеш за това как се ражда земята. Защо да даваме придобитото с труд на тебе и на слугите ти?

— Да не би ти да знаеш откъде се взема земята? — присмял му се старейшината. — Кажи ни, щом знаеш.

Но илбечът не можел да каже нищо, понеже го било страх от проклятието на Йороол-Гуй, и си замълчал. Хората също млъкнали и се разотишли, само глупакът Бовер останал на суур-тесега, зяпал и си бъркал в носа.

Четвъртия път старейшината пратил хората на изток, а илбечът пак не го послушал и тръгнал на запад. Но не забелязал, че Бовер Глупака също не е тръгнал с всички и обикаля оройхоните. И щом илбечът си свършил работата, Бовер изскочил отнякъде, незнайно откъде, и се развикал:

— Видях те! Видях те! Ти си илбеч!

— Тихо! — уплашил се илбечът. — За това не бива да се говори…

Но глупакът не разбирал нищо и не спирал.

— Ти си илбеч! — викал той и подскачал. — Ти направи четири оройхона и сега злият Йороол-Гуй не може да стигне до средата на Кръста на Тенгер! И аз ще се заселя там и Йороол-Гуй няма да може да ме изяде! А когато ти построиш нови оройхони, моите деца ще заселят и тях. Хайде, строй още, строй още!

— Мълчи! — молел се илбечът, но глупакът не спирал да вика и подскачал от радост.

Старейшината, който седял на средния оройхон, чул виковете и отишъл да види кой вика толкова. И видял новия оройхон, и чул виковете на Бовер, и разбрал всичко. И решил да си отмъсти, и рекъл:

— О, господарю Йороол-Гуй! Този човек се опълчи срещу властта ми и накърни твоето величие. Накажи го!

И Йороол-Гуй се появил и взел илбеча. Така за пръв път се сбъднало древното проклятие.

А глупакът Бовер, като видял какво е направил, избягал на един сух оройхон, седнал до един суур-тесег и заплакал. И плакал цял ден и цяла нощ, и още цял ден и цяла нощ, и още, и още, и сълзите му потекли като потоци по целия оройхон, и отмили нойта, и прогонили зверовете от шавара, понеже сълзите на глупаците не са солени, това всички го знаят. А после хората се върнали от далечния оройхон и почнали да питат глупака какво е станало, но той само плачел и пъшкал, понеже бил забравил как се говори. Старейшината обаче не бил забравил как се говори и направил така, че всичко да е в негова полза.

Оттогава са минали много години и е имало много илбечи, и щом някой от тях направи сух оройхон, бликва вода и във водата се появяват забравилите да говорят и останали без крака от седене, и все така глупави внуци на Бовер Глупака. И макар че съдбата им е да бъдат изядени, те са щастливи, защото животът им напомня на всички, които умеят да виждат, че светът не се прави само от умници.