Тихомир Петров
Генерал (8) (Наказателен отряд)

Първо се показа сиво БМВ Х5 и Ники се прицели в него през околяра. Проследи движението му с гранатомета и стреля чак когато джипа го подмина.

Снаряда се заби в задницата на беемвето, тя избухна в пламъци и подскочи цял метър нагоре от ударната вълна.

Черния „Командер“ спря рязко, избягвайки удара във взривения джип.

Шофьора се опита да измъкне мощната машина на заден ход, но се блъсна във второто БМВ Х5. В същия момент върху тях връхлетя тежкия „Камаз“ и пътя за бягство бе отрязан.

Бившата барета зареди втората граната, насочи гранатомета към джипа на Янис, който се намираше точно срещу него и стреля.

Снаряда се заби под предния ляв калник и избухна, подхвърляйки тежкия джип нагоре, но бронираното купе предпази живота на пътниците.

Ники бързо зареди и изстреля и последната граната.

Уцели задницата на джипа и той избухна в пламъци. Миг по-късно се взриви и беемвето зад него.

Бай Пешо слезе от камиона и започна да обстрелва горящите коли с автомата си. Специалните бронебойни патрони с тефлоново покритие на мощния „MP5“ убиваха всеки, който не бе разкъсан от експлозиите.

От имението на Янис излязоха няколко объркани гардове и побягнаха към мястото на засадата, стреляйки на посоки с автоматичните си пистолети.

Бай Пешо бързо смени пълнителя на автомата и изстреля два дълги откоса към тях, принуждавайки ги да залегнат панически.

След това едрия мъж се затича към очакващия го с работещ двигател Ленд Ровър. Ники вече бе седнал зад волана.

Преди да се качи в джипа Петър се обърна и изстреля останалите патрони по хората на Янис. Метна се, с учудваща за такъв едър човек пъргавина на седалката до шофьора и черния Ленд Ровър „Дискавъри“ изчезна в мрака.

 

 

Борко Бориков влезе в хола на къщата в Банкя и поздрави момчетата от отряда.

Младите мъже му отговориха ентусиазирано. Бяха насядали на дивана и фотьойлите около ниската масичка, говореха и пиеха бира. Голямата плазма бе включена на един от спортните канали и предаваше футболен мач.

Всички бяха в много добро настроение.

Преди два дни успяха да сложат ръка на тайните сметки на Тони Главата. Прибраха почти тридесет и пет милиона евро.

Всеки един от членовете на отряда получи по един милион евро, а Генерала прибра лъвския пай.

Нямаше недоволни.

Бориков седна в големия фотьойл, който обикновено заемаше.

Бе като крал, обграден от верните си васали.

— Искаш ли бира, Генерале — надигна се Кико от мястото си.

— Да. Може една студена бира.

Младия мъж тръгна към кухнята. След малко се върна и в едната си ръка носеше запотена бутилка „Хайнекен“, а в другата стъклена чаша.

Борко остави чашата на масичката и отпи направо от бутилката, като преди това я вдигна към мъжете в жест за наздравица.

— Момчета, като премахнахте Главата и Яни вие променихте държавата — Генерала остави бутилката на масичката до чашата и се облегна назад във фотьойла без да крие задоволството си. — Всички са като полудели и никой не знае какво се случва. Обвиняват се един-друг. Обвиняват министерството. Обвиняват мен. Искат ми оставката и на кой ли още не. Но много скоро ще им затворя устата. Така ще ги стисна, че няма да могат и да шептят.

— Какво си намислил, Генерале — Боби Манекена гледаше шефа си с интерес. Никога не го бе виждал такъв. — Какво ще правиш.

— След изборите ще си подам оставката и ще напусна министерството. Тогава ще отговарям само пред себе си. Парите на Главата ми отварят пътя в политиката. Ще създам собствена партия. Мога да стана депутат или кмет на София. Мога да стана Премиер или Президент. Кой ще ме спре?

— А ние какво ще правим, Генерале? — попита Ники. — Има ли ни въобще в плановете ти.

— Вие, момчета, си оставате с мен. Ще поемете контрола над групировката на Главата. Ще наложите правила и ще ги принудите да ги спазват… А след като превземете групировката, ще използвате ресурсите й да подчините и останалите бандитски групи.

— Александър, Иво Слона и Малката гира са си още живи и никога няма да позволят да им вземем бизнеса — поклати глава Кико.

— Така е, но нещата винаги могат да се променят.

— Какво искаш да направим, Генерале?

Бориков извади от вътрешния джоб на сакото си пура „Корона“ и специално, квадратно ножче. Махна целофанчето от пурата, отряза края й с ножчето и я запали от поднесената му от Ники запалка „Зипо“.

— Вярно е, че Малката гира, Валяка и Слона са още живи и ще се опитат да поемат контрола над групировката, но ние няма да допуснеме това… Малката гира е непредсказуем и затова не можеме да го оставиме жив. Той е напуснал страната и сега се намира в хотел „Хилтън“ на Аруба… Боби, ти ще се заемеш с него. В досието ти пише, че говориш свободно испански. Така ли е?

— Си, сеньор — усмихна се Боби Манекена. — Оправям се и с португалския и английския.

— Много добре. Утре заминаваш за Аруба. Близо до хотел „Хилтън“ има пристан за яхти. Ще намериш яхта на име „Сий Стар“, плаваща под Венецуелски флаг. На борда и ще получиш по-нататъшни инструкции и оръжие. Някакви въпроси?

— Кой ще ме чака на тази яхта?

— Мои хора. Това ти стига да знаеш… Можеш да им се довериш без да се страхуваш, че е капан. Нещо друго искаш ли да питаш?

— Не, Генерале. Всичко ми е ясно. Отивам в Аруба, намирам яхтата „Сий Стар“ и след това действам по инструкциите, които ще получа на борда й.

— Точно така. Важното е да си бърз и ефективен.

— А с Александър и Слона какво ще правим? — обади се Кико.

— С Александър ще се заемете ти и Бай Пешо — Генерала посочи двамата мъже с върха на пурата си. — Няма да го убивате, а само ще се свържете с него и ще му кажете, че искам да го видя. Да дойде тука. Сам и невъоръжен. Или ще играе по нашата свирка или ще последва Главата… Слона няма да го закачаме засега. Той е зет на Александър и го слуша за всичко. Ще постъпи като него.

— Ще направим каквото искаш — Кико погледна към Бай Пешо, който го подкрепи с кимане на глава.

— А аз какво ще правя, Генерале? — каза Ники. — Нямаш ли някаква работа за мене.

— Ти ще се свържеш с тези, които останаха от хората на Росен Кобрата и ще им предложиш работа… Те са способни момчета и няма да ги оставяме на улицата. Нали ги познаваш и няма да е проблем да се разберете.

 

 

Боби Манекена пристигна в Аруба с поредната тълпа туристи и първо отиде до хотел „Хилтън“. Огледа хубаво и се запозна с обстановката. Разходи се по плажа пред хотела и около откритите басейни. Стараеше се да запамети видяното и обмисляше възможните маршрути за бягство, след изпълнението на мисията.

Според него нямаше да срещне сериозни трудности. Но все пак всичко зависеше от това къде ще бъде Киро Малката гира и какво разузнаване и подготовка са направили хората, с които трябваше да се срещне на яхтата „Сий Стар“.

Общо взето Аруба му хареса. Беше приятно място, независимо дали си дошъл по работа или на почивка. Острова разполагаше с всичко, от което се нуждаеше човек, за да се почувства в рая. Имаше прекрасни плажове с фин пясък и радваща окото яркозелена растителност. Морето не бе много бурно и слънцето осигуряваше приятен тен, а свежия морски бриз непрестанно поднасяше нужната доза прохлада.

Тук бяха и луксозните хотели, кристалночистите басейни, полуголите мадами и студените напитки.

По плажната ивица имаше много шезлонги, на който си почиваха гостите на хотела. Обслужваха ги млади мъже и жени със стройни, загорели тела, облечени само в черни бански и папионка. Заприличаха му на манекени на „Плейбои“, разнасящи покрити с бяла кърпа подноси. Сервираха раболепно изстудени коктейли на зачервените от слънцето баровци, които ги оглеждаха с похотлив поглед.

Боби ги отмина с усмивка. Бе видял достатъчно и се отправи към кея за яхти, ненатрапчиво оглеждайки закотвените съдове.

Яхтата „Сий Стар“ се оказа седемнадесетметрова бяла красавица и Манекена се качи предпазливо на борда й. Не забеляза никакви хора и затова извика на испански.

— Хей, има ли някой?

Никой не му отговори и той повтори въпроса на английски.

Отново не получи отговор и бавно направи няколко крачки по палубата. Огледа покрития капитански мостик и всичко друго наоколо. Накрая спря пред тясната стълба, водеща към каютите. Поколеба се за секунда, но после слезе уверено надолу по излъсканите стъпала. Отвори ниската бяла врата в края и извика на български.

— Има ли хора на борда?

И този път никой не се отзова. Вече бе приел идеята, че е сам на яхтата. Направи крачка напред и се огледа. Намираше се в неголямо правоъгълно помещение, което съчетаваше в себе си кухня и елегантно обзаведен салон.

В единия ъгъл се намираше кухненски плот с миниатюрна мивка и блестящо от чистота кухненско оборудване. Останалата част бе подредена като луксозен салон с мека мебел, тапицирана в морскосиня и бяла кожа.

Пред дивана имаше масивна масичка със стъклен плот, върху която бяха поставени един голям пепелник от синьобял кристал, отворен плик за писмо и картонена кутия.

Боби отиде до масичката и взе плика. Вътре имаше обикновен бял лист, изписан почти целия от едната страна на Български с компютърен шрифт. Той се зачете в него. Веднага разбра, че това са инструкциите му за предстоящата акция.

Бяха напълно ясни и точни.

Младия мъж отвори кутията и извади от нея черни плувки, черна папионка, която се закрепяше около врата с тъмна пластмасова скоба, бяла кърпа и лъскав поднос.

Съблече се бързо чисто гол и навлече черния бански. Беше му точно по мярка. Сложи си папионката и обу кожените си мокасини „Саламандър“, но без чорапите. Покри подноса с искрящо бялата кърпа и го взе в ръка.

Застана пред библиотеката и се огледа в остъклените й рафтове, усмихвайки се вежливо. Държеше таблата така, както бе видял да ги носят сервитьорите по плажната ивица.

Остана доволен от това как изглежда и сложи подноса на масата.

Бръкна в кутията и извади черен пистолет „Рюгер“ 22 калибър, със завит към цевта заглушител. Сръчно провери патроните в пълнителя и зареди оръжието, вкарвайки един в цевта. После спусна предпазителя и остави пистолета на масичката.

В кутията имаше още мексикански паспорт, самолетен билет на „Ер Франс“ за полет, излитащ след четири часа и обикновена пластмасова запалка.

Той взе паспорта и го разгърна. Бе с неговата снимка. Казваше се Хорацио Алмейда и бе пристигнал на острова преди седмица.

Боби повтори новото име няколко пъти, за да свикне с него. Остави фалшивия испански паспорт, с който бе пристигнал в кутията и прибра самолетните билети и мексиканския паспорт в джоба на дънките си.

Прочете инструкциите още веднъж, сложи листа в големия пепелник и го запали. Когато хартията изгоря напълно, смачка пепелта със запалката.

Бе готов да се заеме с мисията. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да намери и ликвидира Киро Малката гира. Мястото, на което трябваше да отиде му бе ясно посочено.

Взе пистолета в дясната си ръка, а в лявата хвана покрития с кърпата поднос и прикри оръжието отдолу. Огледа се в стъклата на библиотечката. Пистолета не се виждаше, скрит от краищата на свободно висящата кърпа. На някой можеше да му се стори странно, че носи таблата с две ръце, но колко хора бяха чак толкова наблюдателни и обръщаха внимание на тези неща.

Младия мъж слезе от яхтата и се отправи с уверена походка към плажа на хотел „Хилтън“.

 

 

Киро Малката гира се бе отпуснал на удобния шезлонг и отпиваше от голяма чаша ледено студено уиски „Балантайн’с“. От време на време смъкваше надолу черните си очила, за да огледа по-добре някоя полугола красавица, минаваща наблизо и пак се заемаше с питието.

Чувстваше се много добре.

Миналата нощ се бе забавлявал с две тайландски проститутки, които безропотно изпълняваха всяко негово желание и това му помогна поне за малко да забрави проблемите си.

Мисълта, че е избягал от България като страхливец не му даваше покой и подкопаваше мъжкото му достойнство, но какво можеше да стори. След убийствата на Главата и Яни бе изпаднал в паника и воден от инстинкта си за самосъхранение избяга от страната, оставяйки Александър и Иво Слона да се справят сами.

Майната им.

Той искаше да оцелее.

Когато нещата у дома се поуспокояха щеше да се върне, да събере хората си и да избие всички, които му се изпречеха на пътя. Той можеше да оглави групировката и да стане новия Бос.

Киро остави чашата на масичката до себе си и взе марлборото и златната си запалка.

Извади цигара и я запали. Видя един идиотски ухилен сервитьор да се приближава към него.

Малката гира го изгледа над слънчевите си очила и изръмжа.

— Разкарай се, педал.

Усмивката на сервитьора стана още по широка и той продължи да върви към него.

Киро си помисли „Шибаняка нищо не разбира“. Посочи питието в чашата и каза.

— Разкарай се, минетчио. Нищо не искам.

Сервитьора не реагира на обидата и все така усмихнат се приближи още повече. Вече се намираше на около два метра.

Едрия мъж махна с ръка, все едно че отпъждаше досадна муха.

— Изчезвай, пе…

— Поздрави Главата — прекъсна го с тих, сериозен глас сервитьора без да спира да се усмихва.

Малката гира се опули изненадано.

Едва сега се вгледа както трябва в лицето на мъжа с подноса. Въпреки глупаво ухилената физиономия, черните му очи бяха напълно сериозни и студени като на хищно влечуго.

Киро се опита да каже нещо. Искаше да се пазари, да моли. Само и само да отмени вече произнесената присъда.

 

 

Боби Манекена натисна спусъка на рюгера. Чу се едно приглушено „пльок“ и тъмното стъкло на очилата, както и дясното око на Киро Малката гира избухнаха навътре. Куршума продължи смъртоносния си път през мозъка и накрая спря, разплескан в задната стена на черепа.

Боби пристъпи до тялото, попипа с два пръста шията в областта на сънната артерия и се увери, че няма пулс. Метна кърпата върху лицето на трупа и прикривайки пистолета с подноса, закрачи към морето.

Навлезе навътре в прохладната вода и пусна подноса, който потъна към песъчливото дъно. Махна папийонката от врата си и я захвърли настрана. След това мушна пистолета отзад в банските и заплува право напред. Когато прецени, че се е отдалечил достатъчно навътре в морето, измъкна оръжието и просто го остави да потъне.

Огледа се, движейки плавно ръце и крака, за да се задържи над водата. Никой не му обръщаше внимание.

Заплува обратно към брега, но не направо, а в широка дъга, която щеше да го изведе близо до пристана за яхти.

 

 

Александър Валяка седеше в просторния хол на къщата в покрайнините на Банкя и пушеше от любимите си цигари „Давидоф“.

На масичката пред него лежеше тънко куфарче от естествена кожа, в което се намираха необходимите документи за включването на нови съдружници в бизнеса му.

Александър смачка допушената цигара в пепелника и погледна златния си часовник „Раймонд Вейл“.

Борко закъсняваше за срещата и по този начин ясно показваше отношението си към него. Това го накара да се почувства още по-несигурен за бъдещето си.

Решението да се подчини на ултиматума на Генерала бе най-трудното в живота му досега. Размишлява доста и накрая стигна до извода, че това е единствения начин да остане жив.

Трябваше да целува задника на старото си приятелче и да се примири с проявите на неуважение. Но той умееше да се нагажда към всяка ситуация и да чака търпеливо. А след време кой можеше да каже какво ще му поднесе съдбата. Палачинката все някога щеше да се обърне. Важното бе да остане жив.

Александър взе чашата с изстудена водка „Смирноф“ и отпи малка глътка. Извади си цигара и я запали с платинената запалка „Зипо“, подарена му от Тони Главата. Облегна се във фотьойла и изгледа равнодушно двамата мъже, които го пазеха и същевременно му правеха компания.

Кучетата на Борко.

По-дребния се нарече Кико, а дебелия Бай Пешо. Говореше само дребния, но и с него размениха едва няколко думи. Нямаше какво да си кажат. А и разговорите между палачите и осъдения по принцип не вървяха.

Срещнаха се на паркинга под НДК. Заповядаха му да остави бронираното Порше „Кайен“ и да се качи в техния Ленд Ровър.

Той очаваше, че ще му закрият очите, но не стана така. Вътре в джипа дребния го претърси за оръжие и скрит предавател. Прегледа куфарчето му и след това го оставиха на мира на задната седалка.

Дебелия седеше зад волана и не се обърна нито веднъж към него.

Двайсетина минути обикаляха централните улици, като сменяха често посоката. Когато дебелия се увери, че никой не ги следи подкара към Банкя.

Пътуваха в пълно мълчание, а от CD-плейъра звучеше „Ъпсурт“.

Александър се облегна назад с притворени очи, заслушан в нецензурните песни. Харесваше му парчето „Колега“.

Накрая стигнаха скритата зад висока ограда къща в края на Банкя.

По-дребния пъргаво слезе от джипа, отвори портала и дебелия вкара лендровъра в двора.

Заведоха го в хола на къщата и дребния му показа с небрежен жест да седне на единия от фотьойлите. Попита иска ли питие и му каза, че може да пуши.

Александър поиска водка и зачака пристигането на Генерала.

Трябваше да се срещнат преди половин час и той можеше да се закълне, че това са най-бавно изминалите тридесет минути в живота му до сега.

Загледа се в големия телевизор. Вървяха късните новини по БТВ.

В началото почти не обръщаше внимание на приказките на двамата говорители. Но после чу нещо, което грабна вниманието му и го накара да размишлява трескаво.

Вчера на остров Аруба бе убит Кирил Славов, наричан Киро Малката гира.

След това изявление новинарят започна да изрежда някои факти от престъпната биография на Киро. Накрая завърши с думите, че местните власти провеждат разследване, но засега извършителя на убийството оставал неизвестен.

Александър престана да слуша безсмисления брътвеж много преди това.

Прикри яростта си и погледна към двамата пазачи. „Мръсните копелета спипаха и Киро“.

Самодоволните им физиономии го увериха, че е прав в предположението си.

Новината не ги изненада. Те вече знаеха, че Киро е мъртъв. Това означаваше, че зад убийството стой Генерала.

Александър усети как челото му се оросява от ситни капчици студена пот. Грабна чашата с водка и я пресуши на един дъх. Мислеше трескаво. „Да, оказа се, че ръцете на Борко са по-дълги отколкото предполагах. Изглежда бившия ми съдружник се е превърнал в много опасен играч и няма да се спре пред нищо докато не постигне целите си. Но какви са те? Какво иска да прави? Какъв иска да стане…? Нямам представа. Сигурно иска всичко. Цялата власт. Шибания пожарникар! Станал е човек, с когото не може да не се съобразяваш“.

Изведнъж в къщата настъпи раздвижване. Чу се затваряне на врата и стъпки.

Александър излезе от замисленото състояние и се съсредоточи върху несигурното си настояще.

Угаси цигарата в пепелника и погледна към вратата на хола.

Секунда по-късно Борко Бориков влезе в просторната стая, придружен от двама по-млади от него мъже.

Първия бе мургав красавец с вид на манекен, а другия — гологлав здравеняк, който гледаше много лошо.

Александър стана от фотьойла и тръгна към Генерала с протегната ръка, а очите им се срещнаха.

Погледа на Бориков излъчваше студена самоувереност и сила на човек устремил се към върха и го накара да се почувства така, сякаш е застанал гол пред него.

— Здравей, Борко — Александър се постара гласа му да прозвучи уверено и поднесе ръката си за здрависване.

Борко Бориков пренебрегна жеста и като положи дясната си ръка върху раменете му го поведе обратно към фотьойла.

— Седни, Александре… Седни да поговорим за бъдещето ти.

Гласа му бе студен и безчувствен като космически вакуум. Александър бе завладян от някакво непознато чувство. Усещаше странно замайване, сякаш бе пиян и цялото му тяло бе като изтръпнало.

За пръв път в живота си почувства страх.

Седна тромаво на мястото си и се приготви да слуша много внимателно.

Погледа му не можеше да се отмести от лицето на Генерала, а в пламналия му мозък кръжеше една единствена мисъл.

„Опасен! Много опасен!“