Джералд Даръл
Пияната гора (5)

Интерлюдия

Въздухоплавателната компания ни уверяваше, че като докараме нашите животни в Буенос Айрес, само за двадесет и четири часа ще можем да ги изпратим за Лондон. Ето защо, когато камионът ни се добра до околностите на столицата, аз позвъних в отдела за превозите, съобщих им, че сме пристигнали и ги попитах на кое място на аерогарата бих могъл да подслоня животните за през нощта. Те ме информираха с изискана любезност, че през следващата седмица няма да имат възможност да изпратят животните за Лондон и че на територията на аерогарата няма къде да ги подслонят. Да се окажете в средата на Буенос Айрес с пълен камион животни, без да има къде да ги подслоните, меко казано, беше малко смущаващо.

Когато разбра нашето затруднение, шофьорът ни разреши любезно да оставим животните в камиона за през нощта, но на следващата сутрин трябваше да ги разтоварим, защото имал работа. Ние приехме неговото предложение с благодарност, паркирахме камиона близо до дома му и се заехме да храним животните. Незавършили още работата си, на Джеки й хрумна една идея.

— Сетих се! — възкликна тя. — Да телефонираме в посолството.

— Не можем да телефонираме в посолството и да ги молим да устроят нашите животни за цяла седмица — възразих аз. — Посолството не се занимава с такива въпроси.

— Ако се обадиш на мистър Джибс, може би той ще ни помогне — настояваше тя. — Във всеки случай, струва ми се, че си заслужава да опитаме.

С нежелание и съзнавайки цялата безполезност на това, което върша, аз се обадих в посолството.

— Ало! Завърнахте ли се вече? — долетя до ушите ми веселият глас на мистър Джибс. — Добре ли прекарахте?

— Да, чудесно! Благодаря.

— Радвам се. Успяхте ли да заловите много животни?

— Да, достатъчно. Всъщност, затова ви се и обаждам. Не зная дали бихте могли да ни помогнете.

— Разбира се. В какво се състои работата? — попита мистър Джибс, без да подозира каквото и да е.

— Необходимо ни е място, където да настаним за една седмица нашите животни.

На противоположния край последва кратка пауза, по време на която ми се струваше, че мистър Джибс се бори с изкушението да ми тръсне слушалката. Но аз недооцених неговото самообладание, защото, когато ми отговори, гласът му звучеше любезно и равно без ни най-слаби признаци на истерия.

— Работата е трудна. На вас вероятно ви е необходима градина или нещо подобно?

— Да, за предпочитане с гараж. Имате ли нещо предвид?

— В момента, не. Рядко се обръщат към мен… хм… да търся жилищни помещения за животни, така че опитът ми в това отношение е малък — посочи той. — Все пак, ако наминете утре сутринта насам, може и да съм измислил нещо.

— Много ви благодаря — отвърнах с признателност аз. — По кое време сте в посолството?

— О, не много рано — отвърна бързо мистър Джибс. — Елате към десет и половина. Това ще ми даде възможност да се свържа с няколко души.

Върнах се и предадох разговора на Джеки и Ян.

— Десет и половина е късно за нас — отвърна Джеки. — Шофьорът на камиона току-що ни каза, че имал работа в шест часа.

Известно време стояхме в мрачно мълчание и си блъскахме главите какво да правим.

— Зная как да постъпим! — каза неочаквано Джеки.

— Не — отвърнах решително аз. — Повече няма да се обаждам в посолството.

— Нямам предвид това. Да се обадим на Бебита.

— Боже Господи! Разбира се. Как не се сетихме по-рано?

— Тя сигурно ще ни намери някое място — отвърна Джеки, която, изглежда, беше под впечатлението, че всеки човек в Буенос Айрес е специалист по намиране подслон за диви животни в момента, в който се обърнат към него.

За трети път се отправих към телефона. Последвалият разговор доказа големите достойнства на Бебита.

— Ало, Бебита, добър вечер!

— Джери? Здравей, моето момче, току-що говорех за вас. Къде се намирате сега?

— Някъде из дивите околности на Буенос Айрес, повече не мога да ти кажа.

— Е добре, изяснете си къде сте и идвайте на вечеря.

— С удоволствие, стига да имаме възможност за това.

— Разб-б-бира се, че имате възможност.

— Бебита, всъщност се обаждам да те попитам дали не би могла да ни помогнеш.

— Разбира се, моето момче. За какво става дума?

— Знаеш ли, тук сме с всички наши животни. Можеш ли да ни намериш някое място, където да ги приютим за една седмица?

Бебита весело се засмя.

— Ах! — въздъхна тя с престорено съжаление. — Какъв човек! Звъниш ми по това време само за да търсиш подслон за твоите животни? Не разб-б-бирам, мислиш ли за нещо друго, освен за животни?

— Зная, че е ужасно късно — отвърнах с разкаяние аз, — ако много скоро не намерим място, ще изпаднем в дяволски объркано положение.

— Горе главата, моето момче. Ще намеря нещо за вас. Наб-б-бери ми телефона отново след половин час.

— Чудесно! — отвърнах поободрен аз. — Съжалявам, че те безпокоя с всичко това, но няма към кого другиго да се обърна.

— Глупости, глупости, глупости, естествено, че ще се об-об-обърнеш към мен. Довиждане.

Едва се изниза този половин час и аз позвъних отново.

— Джери? Всичко е наред, намерих ви място. Един мой приятел се съгласи да пусне твоите животни в градината си. Има и нещо като гараж.

— Бебита, ти си чудесна! — възкликнах възторжено аз.

— Разб-б-бира се — отвърна тя със смях. — А сега си запиши адреса, закарай животните и идвайте на вечеря.

Ние избоботихме в повишено настроение през полуосветените улици до посочения ни от Бебита адрес. След десетина минути камионът спря. Надникнах от колата и видях две повече от шест метра високи врати от ковано желязо. Широка и застлана с чакъл алея водеше до сграда, напомняща на умалено копие на Уиндзорския дворец. Вече се канех да кажа на шофьора, че ни е докарал на друг адрес, когато вратите неочаквано се разтвориха и един приветливо усмихнат, портиер се поклони пред нашия раздрънкан камион като че беше ролс-ройс. Край едната страна на сградата се простираше някаква покрита веранда. Портиерът ни уведоми, че можем да поставим животните там. Още обзети от леко изумление, ние разтоварихме животните. Аз не можех да се отърся от съмнението, че сме попаднали на грешно място, но в края на краищата настанихме животните и преминахме колкото се може по-бързо по чакълестата алея и през железните врати, докато не се е появил разяреният стопанин.

Спокойна и красива, Бебита ни посрещна в своя апартамент. Цялата тази история я беше поразвеселила.

— А, деца, настанихте ли удобно животните си?

— Да, всички са настанени. Там ще се чувстват прекрасно. Твоят приятел е много великодушен, Бебита.

— Ах! — въздъхна тя. — Точно такъв е… чудесен… великодушен… такъв об-об-обаятелен… Ах! Нямате представа какъв обаятелен човек е той!

— И дълго ли трябваше да го уговаряш? — попитах недоверчиво аз.

— Точно об-об-обратното. Той сам предложи — отвърна невинно Бебита. — Аз му позвъних и му казах, че искаме да настаним няколко малки животинчета в градината му и той веднага се съгласи. Той ми е приятел и естествено не може да ми отказва.

Тя ни се усмихна с ослепителна усмивка.

— Не мога да си представя как ще ти откаже — отвърнах аз, — но ние наистина сме ти ужасно много благодарни, ти си просто наша майка спасителка.

— Глупости, глупости, глупости — отвърна Бебита. — Хайде, сядайте да вечеряме.

Макар и да оценихме високо майсторството, с което Бебита намери място за нашите животни, едва на следващия ден, когато отидохме при мистър Джибс, ние успяхме да оценим напълно какво необикновено дело е извършила.

— Съжалявам — посрещна ни с извинителен тон мистър Джибс, когато влязохме в кабинета му. Опитах на няколко места, но безуспешно.

— Не се безпокойте. Един наш приятел ни намери място — отвърнах аз.

— Радвам се — каза мистър Джибс. — Това сигурно ви е струвало много неприятности. Къде ги настанихте?

— В един дом на булевард Алвеар.

— Къде?

— В един дом на булевард Алвеар.

— Булевард Алвеар! — едва промълви мистър Джибс.

— Да, какво чудно има в това?

— Нищо… абсолютно нищо — отвърна мистър Джибс, като не сваляше изумените си очи от нас, — просто булевард Алвеар за Буенос Айрес е нещо като Парк Лейн^[1] за Лондон.

След известно време, когато нашите животни в края на краищата се отправиха със самолет за Англия, се изясни, че няма да можем да заминем на юг. Оставаше въпросът, накъде да се отправим. И ето, че един ден ни позвъни Бебита.

— Слушай, моето момче — разпореди се тя. — Искате ли да направите едно пътешествие до Парагвай?

— С най-голямо желание бих заминал за Парагвай — отвърнах пламенно аз.

— Добре, струва ми се, че мога да уредя това. Вие ще отлетите за Асунсион, а от там един мой приятел ще ви вземе със своя самолет и ще ви отведе до това място… как се казваше… до Пуерто Касада.

— Вероятно си уредила всичко това с някой твой приятел?

— Разб-б-бира се. С кого другиго мога да го уредя, глупчо?

— Единственото препятствие за нас ще бъде слабото познаване на испанския език.

— Помислила съм и за това. Помниш ли Рафаел?

— Помня го.

— Той сега е във ваканция и с удоволствие ще ви придружи като преводач. Майка му смята, че това пътешествие ще му бъде от полза при условие, че няма да му позволявате да лови змии.

— Каква изключително интелигентна майка. Идеята е превъзходна, обожавам тебе и твоите приятели!

— Глупости, глупости, глупости! — отвърна Бебита и затвори телефона.

Ето как се случи, че Джеки и аз полетяхме за Асунсион, столицата на Парагвай. С нас пътуваше и Рафаел де Сото Асебал. През цялото време от него се излъчваше такъв ентусиазъм, че към края на летенето се чувствах като охладнял към живота стар и преуморен циник.