Джералд Даръл
Пияната гора (4)

Егберт и ужасните близнаци

Големите паламедеи бяха едни от най-често срещаните птици около Лос Инглесес; в радиус около една миля можеше да се видят десетина — двадесет двойки от тези представителни птици. Те пристъпваха една до друга по тревата или кръжаха във висините с широко разперени крила и огласяваха въздуха с мелодичните си, наподобяващи тръбене, крясъци. Исках да заловя от тези птици, но нямах дори и най-малката представа как да сторя това, тъй като те не само бяха най-разпространените, но и най-хитрите птици на пампата. Това че пасат трева на големи ята като гъските и унищожават огромни пространства люцерна през зимните месеци, им е навлякло голямата омраза на аржентинските фермери, които преследват и убиват тези птици винаги, когато им се отдаде възможност за това. Ако човек може да се приближи много до повечето от обитаващите пампата птици, истинско щастие е, ако успее да пристъпи на сто и петдесетина метра до двойка паламедеи. Знаехме, че около нас е пълно с техни гнезда, но всички бяха чудесно замаскирани. Всеки път, когато родителите започваха да прелитат със силни крясъци над главите ни, чувствахме, че гнездото е някъде наблизо, но не успявахме никога да го открием.

Една привечер поставихме мрежи за улавяне на гъски на малко езеро с брегове, обрасли гъсто с тръстика. След като закрепих моя край на мрежата, аз се измъкнах от водата и тръгнах без посока през тръстиката. По едно време се спрях да огледам едно малко гнездо, което ми заприлича на гнездо на блатно шаварче, окачено стабилно между две листа. Гнездото се оказа празно, но вниманието ми неочаквано привлече бучка сива глина, която като че ми намигна. Тъкмо си помислих, че нещо не съм в ред и бучката глина отново ми намигна. След малко, когато фиксирах погледа си, разбрах, че не се взирам в бучка глина, а в едно вече напълно оформено малко паламедейче. То се гушеше като вкаменено между тръстиките. Издаваха го само клепачите, които мигаха върху тъмните му очи. Пристъпих бавно напред и приклекнах близо до него. То продължаваше да стои неподвижно. Посегнах и го докоснах по главата, но то като че не забелязваше моето присъствие и продължаваше да лежи съвършено спокойно. Тогава го вдигнах, стиснах го под мишница като кокошка и го понесох към колата. То не направи ни най-малко усилие да се съпротивлява, нито пък показа някакви признаци на уплаха. Когато стигнах до колата, два възрастни паламедеи прелетяха ниско над главите ни и когато ни забелязаха, издадоха цяла серия тревожни крясъци. От кротко и послушно същество птиченцето се превърна начаса в обезумяло зверче, което едва успях да усмиря и да натикам в една кутия.

Когато се върнахме в естансията, братът на Сънливото съселче, Джон излезе да разбере какво сме заловили. Показах му с голяма гордост моето паламедейче.

— А, една от онези проклети птици — каза той с отвращение. — Не знаех, че се интересуваш от тях.

— Как да не се интересувам! — извиках възмутено аз. — Та те са сред най-привлекателните екземпляри във всяка зоологическа градина!

— Колко са ти необходими от тях? — попита Джон.

— Ами всъщност, трябват ми осем, макар че, ако съдим по трудностите, с които заловихме това птиче, съмнявам се дали ще успея да събера толкова много — отвърнах мрачно аз.

— О, не се безпокой за това, ще ти уловя осем птици — заяви небрежно Джон. — За кога ги искаш? За утре ли?

— Не съм чак толкова алчен — отвърнах саркастично аз, — но донеси ми, да кажем, четири утре и четири вдругиден?

— Съгласен — отвърна кратко Джон и си отиде.

Помислих, че Джон притежава странно чувство за хумор, след като може да се шегува с такъв съкровен за мене въпрос, като залавянето на паламедеи, и забравих за всичко това. На следващото утро видях как Джон възседна коня си. Очакваше го един пеон, също възседнал своя кон.

— Хей, Джери — извика той, докато конят му танцуваше нетърпеливо в кръг, — осем ли каза или дванадесет?

— Какво осем или дванадесет?

— Chajas^[1], разбира се — отвърна малко озадачено Джон.

Изгледах го кръвнишки.

— Осем казах — отвърнах аз, — а утре можеш да ми донесеш и дванадесет.

— Добре — отвърна Джон, обърна коня си и препусна през евкалиптовата горичка.

По обяд се мъчех да измайсторя една клетка в малката колибка, в която бяхме подслонили животните. Унищожих три летви, два пъти се ударих с чука по ръката, едва не си отрязах върха на палеца с триона. Изпаднах в ужасно настроение, а Джеки и Ян отдавна ме изоставиха на произвола на съдбата. Предприех нова яростна атака върху клетката, когато се разнесе тропот на конски копита и до ушите ми достигна жизнерадостният глас на Джон.

— Здравей, Джери! — поздрави ме той. — Ела да си прибереш твоите chajas.

Това преля чашата на моето търпение. Стиснах чука в ръка като същински убиец и изскочих от колибата, за да обясня недвусмислено на Джон, че никак не ми е до шеги. Облегнат на запотения хълбок на коня си, той ме гледаше усмихнат. Внезапно замръзнах на мястото си и раздразнението ми мигновено се изпари. Зърнах два големи претъпкани чувала, в които нещо дишаше и мърдаше. Пеонът тъкмо слизаше от своя кон и сваляше на земята два други подобни чувала, тежки на вид и издаващи някакво шумолене.

— Сериозно ли говориш? — попитах едва-едва аз. Тези чували наистина ли са пълни с паламедеи?

— Разбира се — отвърна удивено Джон. — А ти какво си мислеше?

— Мислех си, че чисто и просто се шегуваш — промълвих смирено аз. — Колко успя да уловиш?

— Осем, както ми каза!

— Осем? — изграках хрипливо аз.

— Да, само осем. Съжалявам, че не успях да хвана дванадесет, но утре ще се постарая да ти донеса още осем.

— Не, не, не е необходимо… Нека първо се справя с тези.

— Но ти каза… — започна смутено Джон.

— Не обръщай внимание на онова, което съм казал — прекъснах го бързо аз, — не носи повече, докато не ти кажа.

— Добре — отвърна весело той, — ти най-добре си знаеш. Впрочем в един от чувалите има една съвсем малка птичка. Нямаше къде другаде да я пъхна. Надявам се, че нищо не й се е случило. Не е лошо да надникнеш да я видиш.

Убеден, че и в наши дни са възможни чудеса, аз вмъкнах с труд тежките и мърдащи чували и тръгнах да търся Джеки и Ян, за да им съобщя радостната вест и ги извикам да ми помогнат да извадим птиците. Птиците, които измъкнахме от чувалите, имаха разрошен и негодуващ вид и повечето от тях достигаха на големина уловената от мен предния ден птица. На самото дъно на последния изпразнен от нас чувал открихме малкото, за което спомена Джон. То се оказа най-трогателното, най-забавното и най-очарователното птиченце, което бях виждал дотогава.

Птиченцето сигурно се бе излюпило най-много преди седмица. Абсолютно кръглото му тяло наподобяваше кокосов орех. На края на дългата шия стоеше висока, куполообразна глава с малка човчица и две доброжелателни кафяви очички. Сиво-розовите му крака и ходила изглеждаха поне четири пъти по-големи за размерите на тялото и като че не му се подчиняваха напълно. Върху гърба му се намираха две малки, провиснали и наподобяващи стари ръкавици кожички, прикрепени като че съвсем случайно там, които изпълняваха ролята на крилца. Цялото беше облечено в нещо като яркожълто костюмче, оплетено нескопосно от суров памук. Птиченцето се търкулна навън от чувала, падна на гърба си, повдигна се с голяма мъка на огромните си плоски стъпала, закрепи се върху тях, повдигна едва-едва смешните си крилца и любопитно ни заоглежда. След това отвори човчица и произнесе срамежливо „уип“. Ние изпаднахме в такъв възторг, че не успяхме да отговорим на приветствието му. Много бавно и внимателно птиченцето повдигна едното си огромно стъпало, заклати се напред и го постави на земята, а след това доближи до него и другото. То се спря и ни огледа със сияещ поглед, явно доволно от извършеното сложно действие. След като малко си поотдъхна и произнесе ново „уип“, то реши да предприеме нова крачка, за да ни докаже, че направената не е случайна, а е била солидно постижение. И ето ти беда — след като направи първата крачка, по недоглеждане постави левия си крак върху пръстите на десния. Резултатът се оказа катастрофален. Птиченцето направи няколко отчаяни опита да измъкне десния си крак изпод левия и през цялото време застрашително се олюляваше. След това с невероятни усилия успя да повдигне и двата си крака от земята и тупна по очи. Ние прихнахме да се смеем, а то ни погледна отдолу нагоре и издаде с явно неодобрение ново „уип“.

В началото поради формата на тялото и цвета на костюмчето му ние нарекохме новоизлюпеното пиленце Ег^[2]. По-късно, когато поотрасна, му дадохме по-солидното име Егберт. По едно или друго време съм срещал много забавни птици, но те бяха смешни поради своята външност и дори в най-обикновените им действия имаше нещо комично. Никога обаче не съм срещал птица като Егберт, която не само изглеждаше смешна, без да върши каквото и да е, но излъчваше безпределен комизъм с всяко свое действие. Нито преди, нито след него съм срещал птица, която да ме е карала да се смея буквално до припадък. Малко са професионалните комици, които имат такова въздействие над мене. Достатъчно беше Егберт да се изправи на необикновено големите си крака, да наклони глава встрани, да издаде лукаво въпросителното „уип“ и чувствах как у мен се надига неудържим смях. Всеки следобед пускахме Егберт от клетката и му разрешавахме да се поразходи около час из поляната. Ние очаквахме тези разходки с онова нетърпение, с което ги очакваше и той, но един час бе напълно достатъчен. След изтичане на този срок ние се виждахме принудени да го поставим отново в клетката, иначе имаше опасност да ни призлее от смях.

Ходилата на Егберт бяха проклятието на неговия живот. Прекалено големи, при ходене те постоянно му се преплитаха. Непрекъснато го грозеше опасността да настъпи собствените си пръсти, да падне и да стане за присмех, както се случи през първия ден. Ето защо той следеше внимателно краката си при най-слабия признак на неподчинение. Понякога стоеше цели десетина минути с наведена глава и се взираше мрачно в пръстите, които помръдваха леко в тревата, разпрострени като лъчите на морска звезда. Очевидно желанието на Егберт беше да се избави от тези огромни крака. Те го дразнеха ужасно много. Той беше сигурен, че без тях ще се носи из поляната с грацията на сухо семенце от магарешки бодил. Понякога наблюдаваше известно време краката си и решаваше, че е приспал тяхната бдителност. В този момент най-неочаквано за тях той се хвърляше стремително напред с надеждата да пробяга бързо поляната и да остави някъде след себе си ненавистните си крайници. Макар и да приложи неведнъж този трик, от това не излезе нищо. Краката му никога не изоставаха от него. Започнеше ли да се движи, те се сплитаха със злобна решимост във възел и Егберт падаше по очи сред маргаритките.

Краката му постоянно и по различни начини го караха да пада по земята. Егберт страдаше от голямата амбиция да улови някоя пеперуда. Причината не успяхме да разберем, понеже не можеше да ни я обясни. Знаехме само, че паламедеите се смятат за пълни вегетарианци, но когато на около два метра от Егберт се завъртеше някоя пеперуда, цялото му същество като че се изпълваше с кръвожадност, в очите му блясваха фанатични и хищнически пламъчета и той започваше да я дебне. За да се дебне успешно една пеперуда, тя трябва много внимателно да се наблюдава. Егберт разбираше това, но каква беда, след като разтреперан от възбуда започваше да следи пеперудата, оставените без наблюдение крака започваха да му правят разни номера, настъпваха пръстите, преплитаха се, а понякога тръгваха дори и в друга посока. Едва-що отдръпнал поглед от своята жертва, краката започваха да се държат прилично, но насочеше ли отново поглед към пеперудата, от нея нямаше вече и следа. Ето че настъпи незабравимият ден! Разкрачил широко крака, Егберт дремеше на слънце, когато една голяма, невъзпитана и лоша пеперуда прелетя бързо над поляната, снижи се и кацна точно върху човката му. Тя размаха мустачки, което се изтълкува като много груб жест, и отново се стрелна във въздуха. Разтреперан от справедлив гняв, Егберт се опита да я клъвне точно когато прелиташе над закръглената му като кубе глава. За нещастие той се наклони твърде много назад, за миг се олюля застрашително, после тупна по гръб и размаха безпомощно крака във въздуха. Докато лежеше напълно смутен и безпомощен, нахалната пеперуда се възползва от случая, кацна върху изпъченото му, обрасло с пух коремче, оправи набързо тоалета си и пак отлетя. Този позорен епизод естествено настрои Егберт още по-войнствено срещу пеперудите, но както и да се стараеше, не успя да залови нито една от тях.

Прехраната на Егберт ни създаде от началото известни грижи. Той отхвърляше с презрение обикновената растителна храна, като зеле, салата, детелина и люцерна. Опитвахме се да му предложим бисквити с твърдо сварени яйца, но той отхвърли ужасен този опит да го тикнем по пътя към канибализма. Той едва-едва удостояваше с внимание плодовете, триците, царевицата и разните други продукти и после отвръщаше от тях глава. Аз напълно се отчаях и предложих като крайна мярка да го пуснем в зеленчуковата градина, изпълнен със слабата надежда, че независимо от крехката си възраст той ще ни даде някои указания за предпочитаното от него меню. По това време проблемът за прехраната на Егберт безпокоеше цялата естансия, така че когато го извадихме от клетката, за да проведем замисления експеримент, пред вратата на кухнята се събра цяла тълпа от развълнувани хора. Егберт приветства цялата компания с приятелското си „уип“, изправи се на крака, падна, с голям труд възстанови равновесието си и започна своята разходка. Ние го последвахме, затаили в очакване дъх. Той премина край лехата със зеле, без дори да я удостои с поглед, като насочваше основно вниманието си върху контрола над собствените си крака. Доматите малко го заинтересуваха, но тъкмо като че се канеше да вземе някакво решение и огромен прелетен скакалец отвлече вниманието му. Сред картофите го налегна умора и малко си подремна, а ние през това време търпеливо чакахме. Той се събуди явно поосвежен, отново удивено ни поздрави, прозя се, заклати се като пиян и продължи пътя си. Край морковите премина с презрение. При граха почувства, че няма да е лошо да се поразвлече, затова се опита да ни прилъже да поиграем на криеница. Разбрал, че не желаем да се отвличаме от основната си задача, той се отказа със съжаление от своето намерение и продължи нататък. Цветовете на боба, изглежда, го очароваха, но интересът му очевидно се оказа от естетичен, а не от гастрономичен характер. Сред магданоза и джоджена нещо го засърбя лявото ходило и при опита си да застане на един крак, за да открие причината на дразненето, тупна тежко заднешком в една локва с дъждовна вода. Когато го вдигнахме, подсушихме и успокоихме, той се заклати по-нататък и навлезе в равните лехи на спанака. Тук внезапно се спря и започна внимателно и недоверчиво да оглежда растенията. После приближи още повече и наклонил на една страна глава, се вгледа в тях от малко разстояние. Дъхът ни секна в очакване. Егберт се приведе напред да клъвне един лист, препъна се и падна с главата напред сред едрия спанак. След като се изправи с труд, той направи нов опит. Този път успя да залови върха на един лист с човката си. Егберт дръпна, но листът се оказа жилав и не се откъсваше. Приведен назад и с широко разкрачени крака, той дърпаше с всички сили. Крайчето на листа се откъсна и Егберт отново тупна по гръб, но този път той явно тържествуваше от победата, защото държеше малко парченце спанак в човчицата си. Под аплодисментите на присъстващите той беше отведен обратно в своята клетка, където му бе поднесено голямо блюдо със ситно нарязан спанак. Тук възникна ново затруднение. Дори ситно нарязаният спанак се оказа твърде груб за него. След като го погълна, той започна да го повръща.

— Тази храна е твърде груба за него, колкото и ситно да я нарязваме — казах аз. — Страхувам се, че ще трябва да я приготвяме по начина, по който я приготвя майка му.

— А как именно? — заинтересува се Джеки.

— Разбираш ли, те повръщат полусмлени листа за своите малки във вид на мека кашичка.

— Да не би да смяташ ние да се заемем с това? — попита недоверчиво Джеки.

— Не, не. Ако му предложим дъвкан спанак, струва ми се това ще се окаже почти същото.

— Само че по-добре е ти да се заемеш с тази работа, отколкото аз — оживи се моята съпруга.

— Точно в това се състои трудността — обясних аз. — Знаеш, че пуша, а ми се струва, че на Егберт няма да се хареса сместа от спанак и никотин.

— С други думи, тъй като не пуша, ти смяташ аз да дъвча спанака?

— В общи линии, да!

— Ако някой ми беше казал — отвърна печално Джеки, — че като се омъжа за тебе, ще прекарвам свободното си време в дъвкане на спанак за птици, нямаше да му повярвам за нищо на света.

— Това е от полза за делото — подчертах аз.

— Всъщност — продължи мрачно тя, като не обърна внимание на моята забележка, — ако някой ми беше казал това и бях повярвала, струва ми се, че никога нямаше да се омъжа за тебе.

Тя грабна една голяма чиния със спанак, хвърли ми смразяващ поглед и се отправи да го дъвче в някое тихо ъгълче.

Докато Егберт се намираше при нас, той излапа доста спанак, целия издъвкан от Джеки с упоритата настойчивост на едро преживно животно. До края по нейна преценка тя издъвка около петдесетина килограма спанак. До ден-днешен спанакът не фигурира в списъка на любимите й зеленчуци.

Наскоро след пристигането на Егберт и неговите събратя ние получихме две зверчета, които скоро станаха известни като „ужасните близнаци“. Това бяха чифт големи и много тлъсти космати броненосци. И двата имаха приблизително еднакъв ръст, а както скоро установихме, и почти еднакви привички. Тъй като и двата броненосеца бяха женски, човек лесно можеше да предположи, че са сестри от едно котило, стига единият от тях да не бе заловен съвсем близо до Лос Инглесес, а другият да ни бе изпратен от една съседна естансия, отстояща на няколко мили разстояние от нас. Близнаците настанихме в една клетка със специално спално помещение. Първоначално клетката бе предназначена да приюти един голям броненосец, но поради липса на жилищни помещения се видяхме принудени да поставим и двете зверчета в клетката. Тъй като още не бяха пораснали, те се настаниха много удобно там. Единствените удоволствия в живота им бяха храната и спането, на които просто не можеха да се насладят. Те обикновено спяха в клетката си по гръб, хъркаха силно, големите им розови и сбръчкани коремчета ту се издуваха, ту спадаха, а лапите им потръпваха. След като веднъж се унесяха в сън, като че нищо на света не беше в състояние да ги събуди. Можехте да удряте по клетката, да крещите пред решетката, да отваряте вратичката на спалното им помещение. А като задържите дъха си (защото Близнаците издаваха специфична и много силна миризма), можехте да ги гладите по охранените коремчета, да ги щипете по лапите или да ги подръпвате за опашките, все едно — те продължаваха да спят като че изпаднали в дълбок, хипнотичен транс. След това дълбоко убедени, че само някой световен катаклизъм може да ги извади от това състояние, вие напълвате тенекиения съд с любимата им отвратителна смес и го поставяте в предната част на клетката. Колкото и внимателно да извършвате тази операция, колкото и да се стараете да не нарушавате тишината и с най-слабия шум, пъхнете ли ръката си със съда, от спалното помещение се разнася такъв шум, като че огромно морско чудовище разчупва клетката с опашката си. Това означаваше, че Близнаците правят отчаяни опити да се преобърнат на крака и да заемат, така да се каже, бойно положение. Това беше предупреждението да оставите съда и да отдръпнете колкото се може по-бързо ръка, защото за по-малко от секунда броненосците изскачаха като снаряди от спалното помещение и сумтящи от напрежение се понасяха бясно рамо до рамо през клетката подобно на двама борещи се за топката играчи на ръгби. Те блъскаха съда по средата и ръката ви (ако все още е там), и броненосци, и съд отлитаха като преплетена маса в противоположния край на клетката. Вълна от нарязани банани, мляко, сурови яйца и накълцано месо се удряше с плясък в стената, рикошираше и обвиваше като лепкаво покривало сивите гърбове на Близнаците. А те стояха сред цялата бъркотия, грухтяха и ръмжаха доволно, облизваха стичащата се по броните им храна и от време на време се сборичкваха в ъгъла за някое паднало неочаквано от тавана късче банан или друг плод, не издържало неравната борба със земното притегляне. Когато човек ги наблюдаваше затънали до колене в същинския поток от храна, трудно можеше да повярва, че двете животинчета са в състояние да погълнат такова количество витамини и белтъци. Въпреки това само след половин час клетката ставаше съвършено чиста. Дори таванът биваше грижливо облизан, заради което броненосците се изправяха на задни крака. А самите Близнаци, разхъркали се шумно и свити на кълбо, спяха вече дълбок сън в своя благоуханен будоар. В края на краищата благодарение на това здравословно хранене Близнаците затлъстяха дотолкова, че едва-едва преминаваха през вратата на своето спално помещение. Веднъж реших, че трябва да взема бързи мерки за разширяване на помещението и открих, че единият от Близнаците се е възползвал вече от това обстоятелство за своя лична изгода. Вместо да спи по дължината на спалното помещение, както правеше по-рано, той започна да спи напреки на него, с глава обърната към вратата. Когато доловеше първия най-слаб звук или миризма на храна, той се стрелваше към вратата и преди още неговият компаньон да успее да се обърне в нужното направление, подаваше наполовина тяло през нея, повдигаше задницата си и запушваше входа както тапа на бутилка. След това възползвайки се от положението си, протягаше нокът, нагласяваше си удобно съда и започваше спокойно и без да бърза, да се рови из дълбините му. В това време неговият разярен родственик квичеше, ръмжеше и дращеше безуспешно добре защитения му и невъзмутим задник.

Косматият броненосец е лешоядът на аржентинската пампа. Нисък, набит и с броня, предпазваща го от нападенията на повечето хищници, той се движи по обляната от лунните лъчи трева като миниатюрен танк и яде почти всичко, което му попадне на пътя. Той се храни с плодове и зеленчуци, но не успее ли да си ги набави, се задоволява и с яйца или новоизлюпени пиленца. За закуска похапва и мишлета, дори и змии, стига да успее да се натъкне на такива. Онова обаче, което привлича броненосеца така, както магнитът привлича желязото, е сочният и разложен животински труп. В Аржентина, където разстоянията са огромни, а стадата многобройни, често се случва да умре някоя болна или стара крава и трупът й да остане да лежи незабелязан в тревата; слънцето бързо го разлага, вонята се разнася далеч наоколо из пампата и нападналите го мухи започват да жужат като рояк пчели. Стигне ли до носа на хранещия се с растения броненосец, вонята му действа като покана за банкет. Той напуска своята дупка и обикаля, докато не открие превъзходното лакомство — огромното, червясало и сервирано на тревата блюдо. След като се натъпче до насита с разложено месо и червеи, броненосецът не е в състояние да остави трупа, върху който е останала толкова много храна, затова се завира под него. Той спи, докато смели храната си и отново почувства глад. След това е достатъчно да изпълзи, за да попадне направо на трапезата. Много рядко броненосец ще изостави някой изгнил труп, преди да оглозга и последния къс месо от вече побелелите кости. Едва тогава с щастливата въздишка на преситено животно той се завръща у дома си и започва да очаква с надежда следващата гибел на някоя крава или овца. Въпреки своя извратен вкус, броненосецът се смята за отлична храна, неговото месо напомня нещо средно между телешкото и месото на прасенце сукалче. Пеоните често го залавят, поставят го в бъчва и там го угояват, докато стане за клане. На пръв поглед може би е твърде противно да се яде животно, проявяващо вкус към мършата, но, от друга страна, и свинете имат някои твърде отблъскващи гастрономични навици.

Пампата има и друг жител, и колкото навиците на броненосеца са противни, толкова неговите са очарователни, но аз нямах удоволствието да го срещна. Това е вискачът, гризач голям колкото среден териер и със същото ниско туловище. Муцунката му прилича на заешка и е украсена с лента от черна козина, която се простира от носа към окото. Под тази лента козината е сиво-бяла, а под нея нова черна лента, така че човек остава с впечатлението, че животното е имало желание да се маскира като зебра, но после се е отказало по средата на работата. Вискачите живеят в колонии до четиридесет животни в големи подземни дупки, наречени вискачирници.

Вискачите са бохемите на пампата. Те водят много непринуден начин на живот и техните обширни подземни обществени жилища обикновено са изпълнени с най-различни техни приятели, нанесли се да живеят при тях. Американските кукумявки си изкопават малки апартаментчета в страничните стени на коридорите на вискачите. Понякога в неизползваните ъгълчета на общежитието, изпълняващи тук ролята на тавански помещения, се настаняват змии.

Когато вискачите разширят своето жилище и някои от тунелите се освободят, в тях моментално заемат място един особен вид лястовички. В много от вискачирниците живеят по-разнообразни обитатели, отколкото в пансионите на Блумсбъри. Докато тези наематели се държат прилично, вискачите не се обезпокояват ни най-малко от това, доколко е заселено тяхното подземие. Според мен художествените вкусове на вискачите са силно повлияни от сюрреализма. Земята непосредствено около входа на подземията им е лишена, от каквито и да е следи от зелена растителност, така като главните входове на колониите са оградени от същински танцувални площадки, отъпкани здраво от преминаването на безброй малки крачета. Тези плешиви места сред пампата служат за своеобразни зали, където вискачите уреждат своите художествени изложби. Те натрупват внимателно дългите сухи и кухи стъбла на магарешките бодили на купчини и ги примесват с камъни, клонки и коренища. За да станат тези натюрморти още по-привлекателни, вискачите прибавят към тях всичко, което привлича вниманието им. Пред една от вискачирниците успях да разгледам обичайната купчина от клонки, камъни и стъбла на магарешки бодили, между които с голям вкус бяха поставени няколко консервени кутии, три парченца станиол, осем червени пакетчета от цигари и един рог от крава. Тази необикновена изложба, подредена с такова внимание и любов сред безкрайната и пуста пампа, събуди в мене страстно желание да видя някой вискач сред естествената му среда. Представих си как закръгленото малко животинче с тъжната ивичеста муцунка клечи на лунната светлина пред входа на своята дупка, погълнато от работата по подреждането на своята изложба от сухи растения и разни други предмети. Едно време вискачът е бил едно от най-разпространените животни в пампата, но неговият вегетариански вкус и упоритостта, с която почиства тревата от големи участъци земя за уреждане, на своите художествени изложби, са му навлекли гнева на земеделците. Фермерите им обявили война и вискачите били тормозени, избивани и изгонвани от техните стари местообитания.

Ние не успяхме да уловим нито един вискач, нито пък, както вече казах, успяхме да зърнем такъв. Това е единственият представител на аржентинската фауна, който за голямо мое съжаление не успях да срещна.