Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der arme Müllersbursch und das Kätzchen, ???? (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Живял някога в мелницата си беден мелничар. Нямал жена и деца, та му помагали трима чираци. Работили те няколко години при него и един ден той им казал:

— Остарях вече и ми се иска да си поотдъхна. Тръгнете по света и който ми доведе най-хубавия кон, ще му дам мелницата, а той в замяна ще ме гледа, докато умра.

Третият чирак, който се казвал Ханс, бил най-млад. Другите двама го смятали за глупак и през ум не им минавало дори, че може да вземе мелницата; пък и той самият не я искал. Тримата тръгнали заедно на път и когато излезли от селото, двамата рекли на глупавия Ханс:

— Я си стой тука! Докато си жив, кон няма да спечелиш.

Но Ханс тръгнал с тях. Като се стъмнило, стигнали до една пещера, влезли и легнали да спят. Двамата умници почакали, докато Ханс заспи, и се измъкнали. Оставили го сам, като мислели, че са постъпили хитро. Ех, мислете си така, но все пак добро няма да видите!

Призори слънцето изгряло и Ханс се събудил. Като разбрал, че лежи в дълбока пещера, огледал се на всички страни и викнал:

— Ей, къде съм попаднал?

После станал, измъкнал се от пещерата и си помислил: „Тук съм сам-самичък и съм изоставен, как ще спечеля кон?“

И както вървял замислен по пътя, срещнало го едно малко пъстро котенце и дружелюбно го попитало:

— Накъде си се запътил, Ханс?

— Ох, и да ти кажа, не можеш да ми помогнеш.

— Зная за какво си мислиш — казало котенцето. — Искаш да спечелиш хубав кон. Ако се съгласиш да дойдеш с мене и да ми служиш вярно седем години, аз ще ти дам такъв хубав кон, какъвто не си виждал през живота си.

„Гледай ти каква чудновата котка — помислил си Ханс. — Но ще видим дали говори истината.“

Котката завела Ханс в омагьосания си дворец. Той бил пълен с котенца, които й прислужвали. Те били много весели и тичали пъргаво нагоре-надолу по стълбата. Вечерта, когато седнали на трапезата, три от тях засвирили: едното на контрабас, второто на цигулка, а третото надувало тъй силно тромпета, че щели да му се пукнат бузките. А след като се навечеряли, котката казала:

— Ханс, хайде да потанцуваме!

— Не — отвърнал той, — никога не съм танцувал с котка, няма да танцувам и сега.

— Заведете го тогава да си легне — казала котката на котенцата.

Така и направили: едното котенце му светило със свещ до спалнята, другото му събуло обувките, третото чорапите, а четвъртото духнало свещта.

На другата сутрин котенцата дошли пак и му помогнали да стане от леглото. Едното му обуло чорапите, другото му вързало връзките на чорапите, третото донесло обувките, четвъртото го измило, а петото му изтрило лицето с опашката си.

— То било много приятно — рекъл Ханс.

Но и той трябвало да прислужва на котката — цепел дърва всеки ден. За тази работа му дали една сребърна брадва, сребърни клинове, сребърен трион и меден чук.

И така, Ханс цепел дърва, живеел в двореца, ядял и пиел, но не виждал никого освен пъстрата котка и нейната прислуга. Един ден котката му рекла:

— Върви да окосиш ливадата и да изсушиш сеното!

Тя му дала сребърна коса и златен брус, ала му заповядала да ги върне после на мястото им.

Отишъл Ханс, свършил си работата, докарал сеното, върнал косата и бруса и попитал котката дали няма вече да му даде обещаната награда.

— Не — отговорила тя. — Трябва да посвършиш още някоя и друга работа. Ето ти сребърни греди, дърводелска брадва и други необходими сечива. Всичките са от сребро. Искам да ми построиш къщичка.

Заловил се Ханс за работа и построил къщичката. После пак отишъл при котката и попитал дали няма да му даде обещания кон. А и седемте години били изтекли като една.

Тогава котката го попитала иска ли да види конете й.

— Да — рекъл Ханс.

Завела го тя пред новата къщичка, отворила вратата и той видял вътре дванайсет коня с горда стойка и лъскав, гладък косъм. От радост сърцето му подскочило в гърдите. После тя му дала да хапне и да пийне и му казала:

— Върни се у дома. Обещания кон няма да ти дам сега; след три дни ще дойда сама при тебе и ще ти го доведа.

Приготвил се Ханс и тя му показала пътя към мелницата. Но не му дала дори нови дрехи и той тръгнал със старото си дрипаво палтенце, с което бил дошъл; а през седемте години то съвсем му било окъсяло и утесняло.

Когато се върнал в мелницата, заварил там и другите двама чираци. Всеки от тях бил довел кон, но конят на единия бил сляп, а на другия куц.

— Ханс, къде ти е конят? — попитали го те.

— Ще дойде след три дни.

Те се изсмели и казали:

— Откъде ще дойде този кон? Трябва да е някой особен.

Влязъл Ханс в стаята, но мелничарят не му разрешил да седне на трапезата, защото бил много окъсан и прашен — щял да се срамува, ако случайно дойдел гост. Дали му малко храна и го пратили да яде на двора. А вечерта, като си лягали да спят, другите двама чираци не го пуснали да припари до леглото. Накрая — ще не ще — влязъл в гъсарника; постлал си малко твърда слама и легнал.

Като се събудил, трите дни били вече изтекли и ето, че пристигнала каляска с шест коня — лъскави, хубави, да ти е драго да ги гледаш. А един слуга водел отделно друг кон, седмия — той бил за бедния мелничарски чирак.

Спряла каляската, а от нея слязла прекрасна принцеса и влязла право в мелницата. Тази принцеса била малкото пъстро котенце, на което бедният Ханс служил седем години. Попитала мелничаря къде е най-малкият му чирак.

А мелничарят отвърнал:

— Не можем да го държим такъв окъсан в мелницата, та лежи в гъсарника.

Княгинята наредила веднага да го доведат.

Измъкнали го от гъсарника, а той си взел палтенцето, за да покрие дрипите си. Но слугата развързал един голям вързоп и извадил прекрасни дрехи; измил го най-напред, облякъл го и когато Ханс се явил пред другите, изглеждал като същински цар.

После девойката поискала да види конете, доведени от другите двама чираци: единият бил сляп, другият куц. Тогава тя заповядала на слугата да доведе седмия кон. Като го видял, мелничарят рекъл, че откак се помни, такъв кон не е виждал.

— Той е за третия ти чирак — казала принцесата.

— Тогава на него ще дам мелницата — отвърнал мелничарят.

Но принцесата му казала да задържи мелницата за себе си и му подарила коня. После хванала за ръка верния си Ханс, седнала с него в каляската и двамата заминали.

Спрели право пред малката къщичка, която Ханс построил със сребърните сечива. А тя се била превърнала в голям дворец и всичко в него било от сребро и злато. После вдигнали сватба и Ханс забогатял, толкова забогатял, че имал за цял живот.

Затова никога не бива да се говори, че щом някой изглежда глупав, от него няма да стане човек.

Край
Читателите на „Бедният мелничарски чирак и котенцето“ са прочели и: