Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die zwölf Brüder, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Живели някога цар и царица; имали дванадесет деца, но всичките били момчета. Веднъж царят казал на жена си:

— Ако тринадесетото дете, което ще родиш, бъде момиче, ще трябва да убием дванадесетте момчета, за да може цялото богатство и царството да останат за него.

После царят заповядал да направят дванадесет ковчега, които заключил в една тайна стая, дал ключа на царицата и й заповядал да не казва на никого за това.

Оттогава царицата станала тъжна. Един ден най-малкият й син, когото тя наричала по библейски Вениамин и който бил до нея неотлъчно, я попитал:

— Мила майко, защо си толкова тъжна?

— Скъпи синко — отговорила тя, — не мога да ти кажа това.

Ала той не й давал покой и накрая тя отключила тайната стая, показала му дванадесетте ковчега и със сълзи на очи му разказала какво е заповядал царят.

Синът й я утешил и казал:

— Не плачи, мила майчице, все ще измислим нещо.

— Най-добре е да напуснете двореца и да отидете в гората — казала царицата. — Нека някой от вас да се качи на най-високото дърво и да наблюдава кулата на двореца. Ако ми се роди син, ще издигна бял флаг — тогава ще можете да се върнете, а ако ми се роди момиче, ще издигна червен флаг — тогава трябва да бягате надалеч и Бог да ви пази!

После майката благословила синовете си и те отишли в гората. Изминали единадесет дни и дошъл редът на Вениамин да стои на стража. Като се изкачил на дървото, той видял на кулата да се развява червен флаг, а това било знак, че всички братя трябва да бъдат убити. Като чули това, останалите братя се разгневили и казали:

— Нима трябва да умрем заради някаква си девойка! Заклеваме се да отмъстим за това. Където и да срещнем девойка, ще пролеем кръвта й!

След това те се отправили към най-тъмната част на гората, където намерили изоставена колиба, и решили да живеят там. Оставили най-малкия брат да се грижи за домакинството, а те ходели на лов за зайци, птици и всякакви животни, които ставали за храна. Така отминали десет години.

В същото време момиченцето, което родила царицата, пораснало и станало красива и добра девойка със златна звезда на челото. Веднъж, когато в двореца перели бельото, тя видяла дванадесет мъжки ризи и попитала на кого са. Майка й отговорила с мъка на сърцето:

— Това са ризите на дванадесетте ти братя.

— А къде са моите братя? — попитала девойката.

— Бог знае къде са сега — отговорила майката, завела дъщеря си в тайната стая и й показала дванадесетте ковчега. — Тези ковчези бяха приготвени за твоите братя — казала тя, — но те тайно избягаха от двореца, когато се роди ти.

— Не плачи, мамо — казала девойката, — аз ще отида да ги потърся.

Взела дванадесетте ризи и тръгнала на път. Вървяла, вървяла и стигнала до същата тъмна гора. Видяла изоставената колиба и влязла вътре, край огнището седяло едно момче.

— Коя си ти и откъде идваш? — попитало то.

— Аз съм принцеса — отговорила тя — и търся дванадесетте си братя.

Показала дванадесетте ризи и тогава Вениамин разбрал, че това е неговата сестра.

— Аз съм твоят най-малък брат — казал той. — Ала трябва да те предупредя, че ние с моите братя се заклехме да убиваме всяка девойка, която срещнем, защото заради девойка бяхме принудени да напуснем двореца.

— И какво от това? Аз съм готова да умра заради братята си — казала девойката.

— Но аз не искам да умираш — отговорил Вениамин. — Затова сега ще се скриеш в едно празно буре, докато се върнат братята ми, а аз ще измисля какво да им кажа.

Когато се стъмнило, братята се върнали от лов и скоро вечерята била готова. Седнали на масата и започнали да разпитват Вениамин какво ново се е случило през деня.

— Нима не знаете? — попитал Вениамин.

— Не, не знаем — отвърнали те.

— Вие бяхте в гората, а аз си останах у дома и зная повече от вас — казал Вениамин.

— Тогава ни разкажи.

— Добре — казал той, — но първо ми обещайте, че няма да убием първата девойка, която срещнем.

— Да — извикали те в един глас, — обещаваме, само ни разкажи какво се е случило.

— Нашата сестра е тук — казал Вениамин и помогнал на девойката да излезе от бурето.

Тя била толкова прекрасна, мила и нежна, че всички се зарадвали и я обикнали от сърце. Останала да живее с тях и помагала на Вениамин в домакинството. Готвела, поддържала ред и чистота, а братята й винаги били доволни.

Веднъж Вениамин заедно със сестра си приготвил прекрасен обяд и когато всички се събрали, седнали на масата, яли, пили и били радостни и весели.

Зад колибата имало малка градина, в която растели дванадесет крина. Принцесата искала да зарадва братята си, като им поднесе по един крин след обяда. Ала в мига, в който ги откъснала, братята й се превърнали във врани. Те се издигнали над гората и отлетели. А заедно с тях изчезнала и колибата, и градинката. Клетата девойка останала сам-сама в дивата гора. Огледала се наоколо и видяла, че пред нея стои старица.

— Какво направи, детенце мое? — попитала старицата. — Защо откъсна дванадесетте крина? Сега братята ти завинаги ще останат врани.

Девойката се разплакала и казала:

— Нима няма никакъв начин да ги спася?

— Има — отвърнала старицата, — но той е толкова труден, че няма да успееш да ги спасиш — трябва да мълчиш цели седем години: нито да говориш, нито да се смееш; кажеш ли една дума само, братята ти ще умрат.

Девойката се замислила, а след минута-две решила, че ще направи всичко, но ще спаси братята си. Качила се на едно високо дърво и започнала да преде прежда.

Един ден царят отишъл на лов в гората. Изведнъж кучето му залаяло и изтичало към дървото. Той спрял при дървото и видял в клоните му девойката. Толкова бил възхитен от красотата й, че я попитал дали е съгласна да се омъжи за него. Но тя не продумала нито дума. Тогава царят се качил на дървото, взел я на ръце и я отвел в двореца. После отпразнували разкошна сватба. Ала девойката нито говорела, нито се смеела.

Така минали две години в радост и щастие. Майката на царя обаче била много зла жена и започнала да клевети младата царица.

— Каква е тази жена, която си довел в двореца? — попитала тя царя. — Ако е няма, то поне може да се засмее. Кой знае с какви лоши неща се занимава тайно в себе си.

Отначало царят не вярвал на думите й, но майка му държала на своето, обвинявайки царицата във всевъзможни грехове, докато накрая убедила царя да я осъди на смърт.

Тогава издигнали огромна клада на двора, извели царицата навън, завързали я за стълба и скоро огнените пламъци започнали да обгарят дрехата й. Царят гледал от прозореца на кулата и сълзи се стичали от очите му — той все още силно обичал своята съпруга. Но изведнъж се разнесъл шум от криле и дванадесет врани кацнали на земята. В същия миг те се превърнали в дванадесет красиви мъже. Те бързо потушили пламъците, освободили любимата си сестра и започнали да я целуват и притискат до сърцето си.

Девойката вече можела да говори и разказала на царя защо през цялото време мълчала и не се смеела. Като разбрал, че е невинна, царят се зарадвал и двамата заживели в мир и сговор до смъртта си. А злата майка на царя затворили в бъчва с горещо масло и отровни змии; мъките й, преди да умре, били страшни.

Край
Читателите на „Дванадесетте братя“ са прочели и: