Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Inutile Beauté, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

I

Елегантна каляска, с впрегнати два великолепни черни коня, чакаше пред стълбището на дома. Беше краят на юни, към пет и половина часа, и между покривите, които закриваха от погледа парадния двор, прозираше ясното, жарко и весело небе.

Графиня дьо Маскаре се показа на стълбището точно когато съпругът й, който се прибираше в къщи, пристигна пред външната врата. Той се спря за няколко секунди, за да изгледа жена си, и пребледня малко. Тя бе така красива, гъвкава, изискана, с продълговатото си лице, с кожата си с цвят на позлатена слонова кост, с големите сиви очи и черни коси. Графинята се качи в колата, без да го погледне, преструвайки се, че не го е видяла, с такава особена расова походка, че долната ревност, която го гризеше толкова отдавна, захапа сърцето му. Той се приближи, поздрави я и попита:

— На разходка ли отивате?

Тя препусна презрително през устните си две думи:

Виждате добре!

— В гората ли?

— Вероятно.

— Ще ми позволите ли да ви придружа?

— Колата е ваша.

Без да се изненада от тона, с който му отговаряше, той се качи в колата и седна до жена си, а след това заповяда:

— Към гората!

Лакеят скочи на седалището до кочияша, а конете по навик затропаха с копита и клатейки глава, като че поздравяваха някого, завиха по улицата.

Двамата съпрузи седяха един до друг, без да си говорят. Той се мъчеше да измисли тема за разговор, но нейното лице беше така упорито и безчувствено, че не се осмеляваше.

Най-сетне плъзна скришом ръката си към облечената в ръкавица ръка на графинята и я докосна като че ли случайно, но жестът, който тя направи, оттегляйки ръката си, бе така жив и изпълнен с презрение, че той се разтревожи въпреки навиците си да се показва господар и деспот.

Тогава промълви:

— Габриела!

Тя попита, без да обръща глава:

— Какво искате?

— Божествена сте!

Тя не отговори нищо; седеше изтегната в колата с вид на разгневена кралица.

Сега минаваха по Шан-з-Елизе към Триумфалната арка на площад Етоал. Огромният паметник в края на дългия булевард открояваше в червеното небе грамадния си свод. Слънцето сякаш слизаше над него, пръскайки на хоризонта огнена пепел.

А потокът от коли, по чиито медни, сребърни и кристални украси на хамутите и фенерите играеха светли отблясъци, образуваха двойно течение — към гората и към града.

Граф дьо Маскаре поде:

— Скъпа Габриела.

Тогава тя не издържа и отговори раздразнено:

— Ох, оставете ме на мира, моля ви се! Не съм свободна дори да бъда сама в колата си.

Той се престори, че не я чува, и продължи:

— Никога не сте били така красива както днес.

Несъмнено тя бе изчерпала търпението си и отговори с несдържан гняв:

— Грешите, като казвате това, защото, кълна ви се, никога няма да бъда повече ваша.

Без съмнение думите й го изумиха и разстроиха и тъй като буйните му навици надделяха, той изрече едно: „Какво значи това?“ — и въпросът му разкриваше много повече грубия господар, отколкото влюбения мъж.

Тя повтори ниско, макар че прислужниците им не можеха да чуят нищо от оглушителното тракане на колелата:

— Ах! Какво значи това ли? Какво значи? Вие сте все същият! Да ви кажа ли?

— Да.

— Всичко ли?

— Да.

— Всичко, което ми тежи на сърцето, откакто съм жертва на кръвожадния ви егоизъм.

Той се бе изчервил от изненада и гняв и процеди със стиснати зъби:

— Да, кажете!

Графът беше висок, с широки рамене и голяма червеникава брада — красив мъж, благородник, светски човек, който минаваше за отличен съпруг и прекрасен баща.

За пръв път, след като бяха излезли от къщи, тя се обърна към него и го погледна право в лицето:

— Ах, сега ще чуете неприятни неща, но знайте, че съм готова на всичко, че ще се справя с всичко, не се страхувам от нищо, а от вас днес по-малко, отколкото от всеки друг.

Той я гледаше също в очите, вече разтърсен от гняв. Измърмори:

— Вие сте луда!

— Не, но не желая да бъда повече жертва на отвратителното наказание на майчинството, което ми налагате от единадесет години насам! Желая най-сетне да живея като светска жена; имам право на това, както всички други жени.

Пребледнявайки изведнъж отново, той промърмори:

— Не ви разбирам.

— Напротив, разбирате ме много добре. Едва са минали три месеца, откакто родих последното си дете, и тъй като съм все още твърде хубава и въпреки старанието ви почти необезформена, както току-що признахте, като ме видяхте на стълбището, смятате, че е време да забременея отново.

— Говорите безсмислици!

— Не. Тридесетгодишна съм и имам деца, а сме женени от единадесет години; надявате се, че тази история ще продължи още десет години, а след това няма да има защо да ревнувате.

Той хвана ръката й, стисна я и каза:

— Няма да ви позволя повече да ми говорите така.

— А аз ще говоря докрай, докато свърша това, което имам да ви казвам, и ако се опитате да ми попречите, ще повиша гласа си така, че да ме чуят двамата слуги пред нас. Оставих ви да се качите в колата само защото имам тези свидетели, които ще ви заставят да ме изслушате и да се сдържате. Слушайте добре: винаги сте ми били антипатичен и винаги съм ви давала да разберете това, защото никога не съм ви лъгала, господине. Оженихте се за мен против волята ми. Заставихте родителите ми, които бяха затруднени, да ме омъжат за вас, защото сте много богат. Те ме принудиха да приема, макар че плаках много.

Следователно вие ме купихте и щом попаднах във властта ви, щом започнах да ставам за вас съпруга, готова да се привърже, да забрави подходите ви на заплаха и насилие, за да си спомням само, че трябва да бъда предана жена и да ви обичам, доколкото ми бе възможно, вие станахте ревнив, както никой мъж никога не е бил: с шпионска, низка, мерзка, унизителна за вас, обидна за мен ревност. Нямаше и осем месеца, откакто бях женена, и вие вече ме подозирахте във всякакви изневери. Дори ми дадохте да разбера това. Какъв позор! И тъй като не можахте да ми попречите да бъда красива и да се нравя, да ме наричат в салоните, както и във вестниците, една от най-красивите жени на Париж, вие се постарахте да измислите нещо, за да отклоните от мен ухажванията, и имахте отвратителната мисъл да ме накарате да прекарам живота си във вечна бременност, докато отвратя всички мъже. О, не отричайте! Дълго време не разбирах, но след това отгатнах. Похвалили сте се дори на сестра си, която ми каза това, защото ме обича и е възмутена от вашата дебелашка грубост.

Ах! Припомнете си вашите борби, разбитите врати, насилените брави! На какво съществуване сте ме осъдили от единадесет години насам — съществуване на разплодна кобила, затворена в конезавод. След това, щом забременеех, вие също се отвращавахте от мен и не ви виждах вече с месеци. Изпращахте ме на село, в семейния замък, на зеленина, сред ливадите, за да отглеждам малкото. И когато се появявах отново, свежа и красива, ненакърнена, все така съблазнителна и обкръжена с почитания, надявайки се най-сетне, че ще поживея малко като млада и богата жена от обществото, ревността ви обземаше отново и вие започвахте да ме преследвате с позорното и омразно желание, което ви измъчва и в този момент. Но това не е желанието да ме притежавате — никога не бих ви отказала такова нещо, — а желанието да ме обезформите. Освен това случи се и нещо друго, отвратително и тайнствено, и измина много време, докато го разбера (но аз станах проницателна, като ви гледам как действувате и как мислите); вие се привързахте към децата си поради сигурността, която ви даваха, докато аз ги носех в утробата си. Обичта ви към тях се породи от голямото отвращение, което изпитвахте към мен, от всичките ви долни, временно успокоени страхове и от радостта, че ме виждате забременяла.

Ах, тази радост, колко често съм я съзирала във вас, откривала съм я в очите ви, отгатвала съм я. Вие обичате децата си като победи, но не като ваша кръв. Те са победи над мен, над моята младост, над моята красота, над моя чар, над комплиментите, които ми отправяха, и над тези, които шепнеха около мен, без да ми ги казват. И вие се гордеехте с тях; излагате ги на показ, разхождате ги в бричка из Булонската гора, с магарета в Монморанси. Водите ги на сутрешните театрални представления, за да ви виждат сред тях, за да казват: „Какъв добър баща“ и да повтарят това…

Той бе хванал китката й с дива грубост и я стискаше така силно, че тя млъкна, тъй като стенание раздираше гърлото й.

Каза й съвсем ниско:

— Обичам децата си, чувате ли? Това, което току-що ми признахте, е срамно за една майка. Но вие сте моя. Аз съм господарят… Вашият господар… И мога да искам от вас това, което пожелая, когато пожелая… И законът… е с мен.

Той се стремеше да смаже пръстите й, стискайки ги като с клещи в голямата си мускулеста длан. Бледа от болки, тя се мъчеше напразно да освободи ръката си от това менгеме, което я смазваше, и понеже страданието я караше да се задъхва, сълзи се появиха в очите й.

— Виждате добре — каза той, — че аз съм господарят и по-силният.

Вече не я стискаше така силно. Тя поде:

— Вярвате ли, че съм набожна?

Той промълви изненадан:

— Но да.

— Мислите ли, че вярвам в бога?

— Но да.

— Че бих могла да лъжа, заклевайки се пред олтара, в който е затворено тялото Христово?

— Не.

— Желаете ли да ме придружите в някоя черква?

— За какво?

— Ще видите. Желаете ли?

— Да, ако държите на това.

Тя повиши глас и извика:

— Филип!

Кочияшът наведе малко глава, без да изпуска из очи конете, сякаш за да изслуша само своята господарка, която поде:

— Карай към черквата „Сен-Филип-дю-Рул“.

И каляската, която тъкмо наближаваше Булонската гора, се отправи към Париж.

Жената и съпругът не размениха повече нито дума. Когато колата спря пред входа на черквата, госпожа дьо Маскаре скочи на земята и влезе вътре, следвана на няколко крачки от графа.

Тя отиде, без да се спира, до решетката пред олтара, падна на колене до един стол, скри лице в ръцете си и започна да се моли. Моли се дълго, а той, прав зад нея, забеляза най-сетне, че тя плаче. Плачеше безшумно, както плачат жените при голяма мъчителна скръб. Пред цялото й тяло минаваше тръпка, която завършваше с прикрито ридание, задушено между пръстите й.

Но граф дьо Маскаре сметна, че това продължава много и докосна рамото й.

Този досег я събуди като опарване. Изправяйки се, тя го погледна очи в очи.

— Ето какво ще ви кажа. Аз не се страхувам от нищо. Убийте ме, ако това ви харесва. Едното от децата не е от вас, само едно. Кълна се пред бога, който ме чува тук. Това беше единственото отмъщение, което имах срещу вас, срещу вашата отвратителна мъжка тирания, срещу принудителното раждане, на което ме осъдихте. Кой беше моят любовник? Никога няма да го узнаете! Ще се съмнявате във всички. Но няма да го откриете. Отдадох му се без любов и без удоволствие, единствено за да ви изневеря. И той също ме направи майка. Имам седем деца, търсете! Смятах да ви кажа това по-късно, много по-късно, защото на мъж се отмъщава с изневяра само ако той знае за нея. Заставихте ме да ви изповядам това днес и аз го сторих.

И тя избяга през отворената черковна врата към улицата, очаквайки да чуе зад себе си бързата крачка на предизвикания съпруг и да падне върху паважа под убийствения удар на юмрука му.

Но не чу нищо и се качи в колата си. Почти скочи в нея, превита от мъка, задъхана от страх, и извика на кочияша:

— У дома!

Конете потеглиха в бърз тръс.