Андрея Илиев
Любов греховна

Що съм без работа ли? Що! Щото ми е слаб ангелът, мамка му и мечка! Ама хърбав… абе, к’во хърбав, слаботелесен като концлагерист е ангелът ми… Ако въобще се навърта край мене, мамка му и ангел!

Имам жена, деца, болни родители… Не ми стигаше, мамка му, та реших и аз като хората да се обзаведа и с любовница… Ами да — имах стабилна работа.

Карам автобус в „Градски превози“. Огромен. Абе, танк направо. Е, старичък — икарус. Ама не ми пука на улицата, щото, който се удари в мене, тежко му… Та си викам: абе, аз що не си взема любовница… Демек да видя как живеят хората.

Огледах се. Аз съм тертиплия, искам всичко да е тип-топ. Не к’ва да е. Готина трябва да е. Що ми е любовница, ако не ми завиждат за нея?… Тая задникът й голям, оная носът й крив… Нали ти викам — махнаджия съм, мамка му! Е, най-после кандисах на една — Ванчето от администрацията. Ееее… Бонбон ти казвам! Очи, тяло, крака, кръстче! А пък гърдите — уоу! Никакви кусури! За отличен!

И почвам аз — погледчета, шегички, търся си работа из канцеларията… Стана хеле… Всичко шест! И аз се изкефих, и другите ми завидяха… Обаче тя се оказа с голям кусур. Скрит кусур! И от него тръгнаха бедите ми.

Ванчето била бездетна, милата. И това й е кахърът в живота — да хване. „Затова — вика — съм те избрала, че си як и грамаден като икаруса си. Не може да не ме отвориш за това велико благо!“ Майчинството демек има предвид. И аз какво — старая се. Ама се старая, майка му мечка! Ушите ми станаха прозрачни от старание да я отворя за благото. Обаче минава месец след месец — не се получава. Чак се закърих — бре, мамка му и мечка, да не ми е станало нещо? Щото инак знам — на петата си да хвърля, на бебе става…

И се почна тя една… При гледачки, при билкарки, при баячки, чак на ходжа в Момчилград ходи… И тоя, рязаният, ми го начука, мамка му и фес! Рекъл на Ванчето: „Ша стани работътъ, аку йъ нъправиш на кръстопът“. Казва ми го тя и ме гледа предизвикателно. „Абе ти — викам, — луда ли си?“ Смее се, ама гледа лошо и дума: „Ей, какъв страхливец съм избрала за баща на детето си!“ Ядосах се: „Как я виждаш тая работа — да цъфна насред кръстовището и да те чукам, ма? Светофарите ли да давам на червено, че да ми е спокойно?“

Засмя се тя и вика: „Измислила съм го. Нали знаеш Детелината на пътя за Пловдив? Там ще го направим довечера“.

Зяпнах, човече, ей така зяпнах! Детелината викахме на пътния възел в края на града. Нали ги знаеш — на две нива, със завъртени едни подходи… Вече беше почти готов, но официално не беше пуснат в експлоатация и само от време на време в извънработно време някой се престрашаваше да мине по него. Отдъхнах си. Хитро женче, ей! И умно.

Хитро ли… умно ли… Мамка му! Но по реда си всичко. Качва се тя на последния ми курс, отиваме до крайната спирка, изпразваме икаруса и газ до ламарините към изхода на града. Пътят празен — нали ти казвам, че е ново всичко, още не работи, има едни хилави бариери… И курдисвам аз икаруса най-отгоре, на върха… Сядам на една по-големичка седалка по средата, на сгъвката на автобуса, дето не се вижда много. Ванчето хвърля полата — отдолу дибидюс… И ха да й се скарам, ама… Почна се. Работим, майка му и мечка… Ама яко, за момче! Обаче аз едното ми око навън, нали сме на ачик място… Абе, все едно цял свят ме гледа! Но нали ти казвам, женчето сто процента, не ме оставя да се мая настрани…

По едно време виждам някакви фарове в далечината. Викам си, ще отбие преди Детелината към града… Обаче не, върви към нас. Наближава. Успокоявам се — ще отмине. Дано отмине… Обаче дръжки! Изскърцаха спирачки, спря някаква кола точно където е шофьорската кабина. Скочих аз, Ванчето падна някъде по пътя от мене. Тичам и к’во да гледам — джипът на директора на фирмата. А той слязъл и подскача до предното стъкло да види де съм.

Изстинах, братко… Свалих стъклото. „Какво става, Петре? Що си тука?“ А на мене ръцете ми треперят и не мога да си закопчея гащите даже.

Тоя човек голям мъж излезе… Разбра веднага какво става и вика: „Добре, отстранявай повредата и се прибирай!“ Качи се на джипа си и хайде…

Извика ме на другия ден, черпи ме едно кафе и вика: „Слушай, прелюбодеецо! Запазих ти мъжкото достойнство, но от днес те уволнявам за нарушение на трудовата дисциплина! Постой малко вкъщи да видиш жена си, пък след шест месеца ела, отново ще те взема на работа! Щото на мене такива мъжаги ми трябват!“

И на — обикалям кафенетата, още месец ми остава… Ванчето ли? Трябва да е ходила пак при оня шемет ходжата, щото разбрах, че се записала на курсове по парашутизъм…