Сейичи Моримура
Плюшеното мече (9)

3

Оямада незабавно пое към „Оцука“. След двадесетина минути колата с костенурка на вратата го докара до гинко.

Грамадното дърво наистина се виждаше отдалеч. Извисяваше се тридесетина метра, а обиколката му беше три-четири метра. Оямада си помисли, че гигантът е на не по-малко от три века. На поставената до него табелка се съобщаваше, че то се охранява от общинските власти и се потвърждаваше, че действително е на около триста години.

Дървото растеше на незастроено място, превърнато в нещо подобно на безплатен паркинг. Никой не се беше погрижил да сложи забранителни знаци и гигантът едва ли се чувстваше добре сред наситения с изгорели газове въздух.

Тук Фумие беше поръчвала на компанията „Костенурка“ да й праща кола. Следователно срещите са ставали някъде наблизо.

„Тя идваше откъм гарата“ — разсъждаваше Оямада над думите на шофьора. А оттам водеше само един път. И той без колебание се насочи по него.

Колкото повече се приближаваше до гарата, толкова по-глухо ставаше наоколо. Между ниските къщи се гушеше малък храм. Тук се бяха натикали една до друга будка за цигари и закусвалня. До закусвалнята се приближи разносвач на стоки на велосипед. Оямада го погледна и се замисли.

В паузите между любовните ласки някои обичат да си похапват. Не е изключено съдържателите на домове за срещи да изпълняват и извънредни поръчки на своите клиенти, като прибягват до услугите на съседните ресторантчета.

— Бихте ли ми казали дали наблизо няма някакъв хотел, където често ви се налага да носите храна? — побърза да попита той разносвача, който вече се канеше да влезе в закусвалнята.

— Току-що идвам от „Сумейсо“ — дружелюбно отвърна пъпчивото момче.

— „Сумейсо“ ли казахте?

— Да. Това е хотел, по-точно, дом за срещи, ей го там, зад ъгъла.

— А има ли други хотели наоколо?

— Знам само „Сумейсо“. Защо питате? — разтревожи се разносвачът.

— Ей тъй, просто питам.

Оямада побърза да се махне. Момчето го изпроводи с недоумяващ поглед и влезе в закусвалнята.

На стълба беше окачена табела: „Хотел «Сумейсо»“. Оямада свърна зад ъгъла, после тръгна по някаква тясна уличка и стигна до малък, посипан с дребен чакъл двор, засаден с гъсти дървета. В дъното се криеше уютният хотел „Сумейсо“.

Да, с кола до входа му не можеше да се стигне. За разлика от други подобни заведения този дом беше добре закътан от хорското любопитство, тук човек можеше да идва без какъвто и да било страх. До дървото имаше не повече от пет минути път.

„Най-после го открих.“ Оямада застана пред входа и дълбоко въздъхна.

Беше сигурен, че жена му и любовникът й се крият именно тук. Дървената площадка пред входа беше старателно измита. Холът, подреден в стила на традиционния павилион за чайна церемония, беше така разположен, че вътрешните помещения не се виждаха.

Оямада на висок глас поиска разрешение да влезе, но дълго време никой не се показа, като че ли вътре нямаше никой. Той извика още няколко пъти й едва тогава дочу лек шум от стъпки.

Като изтриваше вървешком ръцете си в престилката, пред него застана една прислужница на тридесетина години, облечена с копринено кимоно.

— Добре дошли. — Тя ни най-малко не се учуди, когато видя самотно стоящия в хола Оямада. Навярно много двойки се срещаха направо тук. — Вашата дама сигурно ще дойде по-късно? — попита тя, като с това потвърди предположението на Оямада.

— Не, просто бих искал да разбера нещо.

Любезната й усмивка мигновено изчезна и погледът и стана подозрителен. Вероятно реши, че Оямада е агент от нравствената полиция или нещо от тоя род.

— Как да ви кажа, аз търся жена си — поясни той колкото се може по-спокойно, за да умилостиви събеседницата си. — Преди няколко дни изчезна и сега се опитвам да я намеря. В чантата и намерих ваш фирмен кибрит и си помислих, че може да ми помогнете.

И той й показа снимката на Фумие.

— А-а, тази дама ли? — Тя с явен интерес разглеждаше снимката.

— Идвала ли е тук? Разбирате ли, децата по цял ден плачат, много обичат майка си. Според мен тя е избягала с любовника си. Струва ми се, че рано или късно ще се опомни и ще се върне, но много ми е мъчно за дечицата и затова я търся. За нищо няма да я упрекна. Ако знаете с кого е била тук — името, адреса на този човек, — моля ви да ми кажете.

Изглежда, че тъжната история за несъществуващите деца я трогна.

— Значи това е вашата жена. — Върху непроницаемото лице на прислужницата, която вероятно отдавна беше станала равнодушна към чуждите любовни истории, се мярна нещо като съчувствие.

— Сигурно този мъж знае къде е тя сега. Няма да му направя нищо лошо, дайте ми само адреса и името му — не я оставяше на мира Оямада.

— Разбирам ви… — смутено кимна тя.

— Много ви моля — настояваше той. — Децата са малки, нуждаят се от майчини грижи.

— Бих ви помогнала, то се знае, щом работата е такава, но и ние нищо не знаем…

— Как така не знаете? — Оямада я изгледа недоверчиво.

— Тя се представи за Кавамура-сан, а дали това е истинското и име, или не, никой не може да каже.

— Но нали записвате адресите на клиентите си?

— Какви ги дрънкате — изкиска се тя, — тогава никой няма да дойде тук.

— Нима не е останала никаква следа?

— За съжаление не.

Изглежда, прислужницата наистина му съчувстваше и не скриваше нищо от него. Оямада отново изпадна в отчаяние.

— Кажете ми поне, що за човек беше нейният спътник?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждаше?

— Ами към четирийсетгодишен, интересен мъж, широкоплещест — отвърна тя и го погледна, сякаш го сравняваше с другия. Оямада не се отличаваше с кой знае какво телосложение и му се стори, че видя пренебрежение в очите й: нищо чудно, че жената е избягала от този.

— А нямаше ли някакви особени белези?

— Как да ви кажа — прислужницата за миг се замисли, — не съм забелязала да се отличава с нещо, но си забрави тук една вещ.

— Вещ ли?! Каква?

— Книга. Искахме да му я върнем, но той не дойде повече.

— Пазите ли я? — затаи дъх Оямада. На нея можеше да е написано името на притежателя й.

Тя изчезна и след малко се върна с книгата в ръка:

— Ето я.

Заглавието й беше „Специална стратегия за управление“, отпечатана беше наскоро от едно голямо издателство, специализирало се по отпечатване на литература по теория и практика на управлението.

Книгата бе нова, но не беше опакована, тъй че не можеше да се разбере от коя книжарница е купена. Нишката, изтеглена от кълбото с такива усилия, се скъса.

За да не изгуби съвсем надежда, Оямада я запрелиства.

И изведнъж нещо излетя от нея и падна в краката му. Той се наведе и вдигна някаква визитна картичка. Едва ли ще се намери човек, който да пази визитните си картички в книга. Вероятно при запознаване онзи машинално я бе мушнал между страниците…

На нея беше написано: „Началник на групата за управление при акционерно дружество «Тото кигьо»“.

А малко по-надолу с едри букви бяха отпечатани името и фамилията: „Кунио Морито“. Може би този Морито ще си спомни на кого е връчил визитната си картичка. Но нали японците имат навика да раздават визитните си картички наляво и надясно. Дали Морито ще се сети на кого точно е връчил тази?

Оямада обърна картичката и очите му светнаха. На обратната страна някой беше написал: „Идвах при вас, но не ви намерих. Настойчиво ви моля да се погрижите за онова, за което разговаряхме.“ Текстът го наведе на мисълта, че Кунио Морито е оставил визитката си картичка не на случаен познат, а на човек, когото добре познава, и в такъв случай би трябвало да си спомни за кого е била предназначена.

Ако се съдеше по картичката, Морито беше представител на някаква търговска фирма. Вероятно е посетил някой от своите делови партньори и му е оставил бележка за нещо, за което двамата са разговаряли.

— Позволете ми да взема тази книга — помоли Оямада. Той се чувстваше като рибар, който е зърнал в мрака светлината на фар.