Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010-2012 г.)

Издание:

Японски детектив

Едогава Рампо. Чудовище в мрака

Сейичи Моримура. Плюшеното мече

Библиотека „Лъч“ №71. Разузнавачески и приключенски романи и повести

Превод от японски: Дора Барова

Превод от руски: Елена Матева

Редактор: Малинка Баева

Художник: Панайот Панайотов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Емилия Кожухарова

Първо издание. Тематичен №23/95366-5637–335–84.

Дадена за набор месец февруари 1984 година.

Подписана за печат месец април 1984 година.

Излязла от печат месец май 1984 година.

Поръчка №87. Формат 1/32/84/108. Печатни коли 22,50.

Издателски коли 18,90. УИК 19,98. Цена 2,28 лева.

История

  1. — Добавяне

Смъртта на чужденеца

Когато негърът влезе, никой не му обърна внимание. В хотел „Роял“ чужденците не правеха впечатление — тук отсядаха хора от цял свят. Кожата му беше доста светла за негър. Косите черни, но не много къдрави. В чертите на лицето му се долавяше нещо азиатско. На ръст по-скоро беше нисък, сравнен с хората от неговата раса. Беше на малко повече от двадесет години, добре сложен, облечен не според сезона — с дълга мушама за дъжд. С тежка, скована походка, сякаш измъчван от някаква болка, той се вмъкна последен в асансьора.

Бързият асансьор изкачваше гостите до последния етаж на сградата, където се намираше ресторант „Облаците“, и можеше без спиране да преодолее сто и петдесет метра до четиридесет и втория етаж за двадесет и осем секунди. Обикновено до двадесетия етаж той се движеше транзитно, а след това спираше според желанието на пътниците.

— Моля, да ми съобщите на кой етаж бихте желали да спрем — обърна се към всички на японски, а после и на английски красивото момиче с пъстро кимоно, обслужващо асансьора. Кабината се изкачваше безшумно. Подът беше застлан с мъхнат килим, което подсилваше чувството на изолираност от външния свят.

Всички пътници отиваха в ресторанта и асансьорът се издигаше, без да спира. В кабината — според наредбата — имаше седем души. Те мълчаливо, следяха с поглед смяната на цифрите върху светлинното табло. Тези хора явно разполагаха с пари и свободно време и сигурно бяха решили да прекарат една приятна вечер пред изискана трапеза. Всички освен един от тях…

Асансьорът плавно спря. Пред отворилата се врата беше застанал, почтително навел глава, салонният управител в смокинг и папийонка.

— Добре дошли в „Облаците“!

Момичето от асансьора вежливо се сбогува с пътниците и те един след друг се насочиха към разкошната зала на ресторанта.

Тук не идваха случайни хора. За една вечер се пръскаха толкова много пари, че с тях можеха да се нахранят стотици гладни. Но за това никой не се замисляше. Ресторант „Облаците“ беше предназначен за хора съответно облечени, със съответни маниери и съответен капитал. Абсолютно никой не се интересуваше гладен ли е посетителят, или не. Колкото по-изискано беше блюдото, толкова по-малко отговаряше на истинското си предназначение. Ала мнозина пренебрегваха това противоречие.

Кабината на асансьора се изпразни. Впрочем не, вътре беше останал някой и той стоеше, облегнат на стената, сякаш нямаше намерение да излиза. Беше същият онзи негър с мушамата, който влезе последен. Очите му бяха затворени.

— Пристигнахме — каза му момичето, но той не се помръдна. Може би е задрямал прав, помисли си тя, но не, не прилича на заспал. Преди го затулваха другите пътници, а сега се вижда, че изглежда някак странно. Кафеникавият цвят на кожата му не позволява да се определи блед ли е, или не. Лицето му не изразява нищо, но това не е безстрастността на покерджия, а по-скоро безжизнеността на покойник.

Едва сега момичето забеляза, че облеклото на негъра съвсем не съответства на мястото, където е попаднал. Наметнатата мушама е изпоцапана с кал. Ръкавите и долният й край са оръфани, хастарът е провиснал. Късо подстриганата му коса е покрита с прах, обветреното му лице е обрасло с гъста, отдавна небръсната брада. Пръстите му стискат реверите на мушамата, сякаш търсят защита. Да, явно не е от онези, които идват тук, за да се наслаждават на изисканата храна. Види се, по погрешка беше попаднал в този асансьор. Та тук отсядат всякакви хора — не е чудно, че се е заблудил. И момичето реши.

— Асансьорът слиза — съобщи то на чакащите във фоайето пътници.

Едва сега човекът с мушамата се размърда. Както и преди, той продължаваше да стои, опрял гръб в стената на кабината, когато изведнъж краката му се подгънаха. Стори й се, че още миг и ще падне по гръб, но вместо това негърът бавно се свлече на пода право в краката й и рязко политна напред.

От изненада момичето извика и отскочи. Но веднага се сети за своите задължения и се опита да му помогне да се изправи.

— Какво ви е? Прилоша ли ви? — повтаряше тя, а в същото време си мислеше, че сигурно е загубил съзнание. Вече й се беше случвало да обслужва пътници, на които им ставаше зле в този асансьор, излитащ за двадесет и осем секунди на височина от сто и петдесет метра.

Негърът се наведе с цялото си тяло напред и мушамата му се разтвори. Погледът на момичето се плъзна по неговите гърди — пред очите й сякаш всичко почервеня: върху бежовия килим под краката на негъра се разливаше тъмночервено петно.

Ужасено, момичето закрещя и изскочи от кабината. Хората отвън се чудеха какво се е случило. Дотърчаха салонният управител и един от сервитьорите. Негърът вече беше мъртъв. От гърдите му стърчеше нож, забит до дръжката. Той запушваше раната като тапа и поради това кръвотечението не беше много силно. Вероятно именно затуй негърът беше успял да стигне до асансьора.

Настана бъркотия. Извикаха полиция.

Сензационното съобщение, че в „Облаците“, ресторант в токийския хотел „Роял“ в квартал „Хиранокава“, район „Чийода“, е намерен труп на чужденец, беше получено от дежурния в полицейското управление и незабавно беше предадено на най-близката до хотела патрулна кола, а също и в съответния полицейски участък — в Коджимачи.

От Коджимачи до „Роял“ имаше един хвърлей разстояние и инспекторът пристигна тук почти едновременно с патрулната кола. Място на произшествието — луксозният ресторант „Облаците“ на четиридесет и втория етаж в един реномиран хотел. Злополучното събитие беше станало към девет часа вечерта, точно тогава, когато в „Облаците“ се събират много чужденци. Окървавен труп в ресторант от категория супер лукс, където всичко: репутацията, цените и блюдата, е от най-високо качество! Да, администрацията на хотела просто не беше в състояние да преживее това.

Ресторантът приличаше на разтревожен мравуняк. Един от посетителите, който с наслаждение ядеше кървящ бифтек, щом научи за окървавения мъртвец със забит в гърдите нож, беше готов тутакси да повърне току-що погълнатото парченце превъзходно месо. На неколцина наистина им прилоша. Дамите презглава се втурнаха към изхода, но страшният труп пред асансьора преграждаше пътя към спасението.

Зареваха деца, намериха се и родители, които се разплакаха подир тях. От предвзетата невъзмутимост, която обикновено цареше в ресторанта, не остана и следа.

Без да обръщат внимание на суматохата, група полицаи уверено се заеха с разследването. Обстоятелството, че ударът е бил нанесен през дрехата, а така също и областта на раняването говореха, че не става дума за самоубийство. Освен това, ако се съдеше по състоянието на раната, тя не беше нанесена в асансьора. Значи негърът не е бил намушкан тук. Но къде тогава?

Инспекторът остави лекаря при убития, а той тръгна да търси мястото на престъплението. Както предполагаха експертите, то беше някъде съвсем наблизо.

Но хипотезата не се потвърди. Въпреки щателните издирвания наоколо не бяха открити никакви следи. На първия етап от разследването полицаите приеха, че убийството е било извършено в самия хотел.

Хотел „Роял“ беше огромно четиридесет и две етажно здание с две хиляди и петстотин стаи, в които можеха да пребивават четири хиляди и двеста души. Освен хората, отседнали в хотела, тук всеки ден пристигаха множество гости, които се стичаха в ресторантите или банкетните зали — големи, средни и малки, — чийто общ брой бе около седемдесет. Ако се предположеше, че убиецът се е намирал на територията на хотела, то въпреки голямата трудност за разследването сферата на търсенето се ограничаваше.

Осигурила си съдействието на гостите на хотела, полицията най-внимателно огледа всичките две хиляди и петстотин стаи, седемдесетте банкетни зали, ресторантите, баровете, подземните помещения, целия парк с площ пет хектара, беседките, летните къщички и паркингите. Но въпреки това не намериха нищо, което можеше да ги насочи по следите на убиеца. Оставаше предположението, че негърът е дошъл откъм улицата. Хотел „Роял“ беше разположен в самия център на столицата. Буквално в сърцето на Токио. И тъй, ако негърът се е добрал дотук, вече издъхвайки, значи смъртоносната рана му е била нанесена някъде в града. Но Токио е огромен.

Междувременно бяха получени резултатите от аутопсията. От тях ставаше ясно, че престъплението е било извършено на седемнадесети септември между осем и осем и половина вечерта; ударът е бил нанесен отдясно, в областта на гръдния кош, острието на ножа е провикнало в белия дроб и е стигнало до белодробната артерия. Тъй като ножът е запушвал отвора на раната, в гръдния кош се е насъбрала твърде много кръв, което по всяка вероятност е причинило и смъртта.

Лекарят, извършил аутопсията, беше поразен от факта, че с подобна рана негърът е намерил сили да стигне до хотела и да се изкачи до ресторанта. Наистина в медицинската литература са описани отделни случаи, когато човек, ранен в сърцето, е изминавал двеста, че и петстотин метра и дори е оставал жив в продължение на няколко дни или седмици, но в действителност това става твърде рядко. При нарушаване на големите артерии човек все пак запазва способността да се движи, но, естествено, всичко зависи от особеностите на раната.

Убиецът беше използвал сгъваем нож с осемсантиметрово острие, но ударът е бил нанесен с такава сила, че ножът беше проникнал в тялото на дълбочина дванадесет сантиметра и бе засегнал артерията.

Разбира се, за разследването този нож — единствената улика, оставена от престъпника — беше твърде ценен, но тъй като точно такива ножове се продаваха навсякъде и тях често ги използваха дори учениците, това щеше да създаде трудности на полицията. Отпечатъци от пръстите на убиеца, които той вероятно беше оставил върху дръжката, не бяха открити, защото, преди да умре, негърът бе стискал дръжката на ножа е окървавените си ръце.

По намерения в джоба на жертвата паспорт беше установена самоличността на убития: Джон Хейуърд, Поданик на САЩ, двадесет и четири годишен, живял в Ню Йорк на улица 123-а №107; в Япония пристигнал с туристическа виза преди четири дни, на тринадесети септември. Посещава страната за първи път.

Освен това между вещите му откриха и пропуск за някакъв хотел в „Шинджуку“[1].

Пристигналият тук инспектор установи, че това е един процъфтяващ хотел за бизнесмени, открит само преди година. Нарича се „Токио бизнесмен хотел“ Влезеш ли вътре и прекосиш ли фоайето, ще стигнеш до рецепцията, където пред администратора изчакват реда си само няколко души. Веднага се вижда, че свободни стаи почти няма: пиколо не се забелязва, а новодошлите, след като заплатят предварително, получават ключа и сами се качват до стаите си.

Във фоайето има цяла редица от автомати за цигари, вестници, кока-кола, оризови гевречета, сандвичи и какво ли не. Може би това е удобно: вземаш си ключа, купуваш сандвич и кока-кола и хапваш в стаята, но да ядеш сам е много тъжна работа.

Персоналът явно е малоброен, навсякъде просто бие на очи, че тук се прави икономия. Част от помещенията в хотела се дават под наем на различни фирми — по стената на фоайето се виждат табели: „Асоциативен комитет на привържениците на Йохей Коори“, „Юридическа консултация Мацухара“.

Инспекторът обясни на администратора целта на своето посещение. В хотела вече беше съобщено за убийството. Администраторът повика някого от вътрешната стая — вероятно началника си.

— Всички сме потресени от нещастието, сполетяло нашия гост. — С професионална усмивка служителят подаде на инспектора визитната си картичка, на която пишеше: „Главен администратор“ Въпреки непринуденото му държане чувстваше се, че е нащрек.

— Искам да ви задам няколко въпроса — рече инспекторът, като премина към съществото на работата.

— Слушам ви. Ще се помъча да ви помогна, доколкото мога — поклони се с достойнство администраторът. На думи беше готов активно да сътрудничи, но както беше прието сред служителите в почтените хотели, явно се канеше да се измъкне с общи вежливи фрази.

— Първо ми се ще да огледам стаята на убития Джони Хейуърд. Надявам се, че нищо не сте пипали в нея?

Престъплението не беше извършено там и той не можеше да настоява да запазят стаята на негъра непокътната. Пък и веднага след като откриха убития, съобщиха в „Токио бизнесмен хотел“ за случилото се и изпратиха полицай от най-близкия участък, който трябваше да следи да не настанят някого в стаята на Хейуърд.

— Не бива да се съмнявате, нищичко не е пипнато. И полицаят вече е тук.

В този момент полицаят, за когото спомена главният администратор, се приближи до тях и предложи на инспектора да го придружи до стаята на убития.

Това беше най-обикновена хотелска стая с едно легло и баня, до леглото — нощно шкафче с телефон. Други мебели нямаше.

— А къде са вещите му?

— Ето там. — И главният администратор посочи охлузения куфар в ъгъла.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Ще позволите ли да надникна в него?

И без да дочака отговор, инспекторът отвори куфара. Не беше заключен. Вътре имаше някаква дреха и три-четири развлекателни книжлета — нищо, което можеше да ги насочи към следа.

— Как резервира Хейуърд тази стая? — Промени той насоката на въпросите си, щом завърши огледа на вещите.

— Не я е резервирал. Пристигна в хотела на тринайсети септември вечерта и поиска стая. Тъкмо се беше освободила една, тъй че…

— Сам ли дойде тук, или първо изпрати някого, да речем, шофьора на таксито, за да разбере има ли свободна стая?

— Сам дойде.

— Много ли чужденци отсядат във вашия хотел?

— Не. Повечето са командировани чиновници, пристигнали за три-четири дни.

— Той, разбира се, говореше на английски?

— Не, на японски, макар и завалено.

— На японски ли?!

Нещата вземаха интересен обрат. Щом един чужденец, попаднал в Япония за първи път, говори на японски, значи предварително се е готвил за пътуването си дотук и, изглежда, по някакъв начин е свързан с тази страна.

— Трудно намираше думите, но все пак го разбирах.

— Колко време смяташе да остане тук?

— Предплати за седем дни, значи седмица…

— Как мислите, не се ли канеше да продължи престоя си?

— Трудно мога да кажа. Обикновено при нас сметките с гостите се уреждат на всеки три дни, а той предплати за седмица.

Чиновникът нарочно наблегна на думите „за седмица“, като даде ясно да се разбере, че щом сметката е уредена, администрацията повече не се интересува.

— През това време посещавал ли го е някой?

— Не.

— А някой да го е търсил по телефона?

— Щях да разбера от централата — отвън никой не го е търсил.

— А той да е звънял някому?

— От хотела всеки може да позвъни, където пожелае, достатъчно е само да набере номера, тъй че това никой не може да знае.

— А как се заплащат телефонните услуги?

— Има брояч, който записва стойността на разговорите.

Броячът показваше сто и шестдесет йени, но как се беше натрупала тази сметка, не можеше да се разбере. Прекомерното развитие на техниката беше още едно препятствие по пътя на разследването.

И така, „Токио бизнесмен хотел“ беше само временно жилище на убития, настанил се тук за няколко денонощия. „Допирната точка“ с убиеца, както и преди, липсваше. Неизвестни оставаха мотивът и мястото на убийството, а така също и престъпникът. Още в най-ранния си стадий разследването попадна в задънена улица. Понеже убитият беше чужденец, в полицейското управление взеха решение да се свържат с посолството на САЩ и с града, откъдето беше пристигнал Хейуърд. До опознаването на роднините трупът щеше да остане в моргата.

На съвещанието на оперативната група всичко се обърка. Най-много разногласия предизвика въпросът за мястото на престъплението. Бяха изказани две мнения: едни смятаха, че убийството е извършено в хотела, други — извън него.

— Раната е била много тежка, това беше потвърдено и от лекаря. Негърът е могъл да дойде откъм улицата. Убит е в хотела — настояваше Йоковатари, инспектор от Първи следствен отдел на полицейското управление, който оглавяваше привържениците на „хотелската версия“.

— И друг път се е случвало хора, получили подобни рани, да запазят способността си да се движат — не се съгласяваше с него инспектор Мунесуе, здравеняк на тридесетина години, включен в състава на оперативната група като представител на полицейския участък, на чиято територия бе извършено престъплението.

— Тези случаи са предимно от сферата на медицинската теория. За тях се съобщава в научната литература или по конференции, но в действителност се срещат твърде рядко.

— Но нали претърсихме целия хотел и не намерихме нищо?

— Територията на хотела не се ограничава само със сградата. Не забравяйте, че съществува и паркова площ от пет хектара. Ако негърът е бил нападнат в парка, кръвта — а тя вероятно не е била много — е попила до капка в земята.

— По времето, когато е било извършено престъплението, в парка е било пълно с народ. И в беседките, и на алеите. Разхождали са се хора, пристигнали за банкет. И това да е станало там, пред очите им.

— Какво от туй? Нали в парка има и закътани места, и бамбукови горички. Хората могат спокойно да си се разхождат по пътечките, от единия край на парка не се вижда какво става в другия.

— Между другото калта по мушамата му не е от парка.

— Но това още не означава, че не е убит там. Да приемем, че преди да го нападнат, се е изкалял някъде и толкоз.

— Позволи ми обаче…

И те продължаваха да спорят, като никой не искаше да отстъпи. Най-после инспектор Насу реши да се намеси:

— А защо този човек е искал да се качи в ресторанта, на последния етаж?

Спорещите тъпо втренчиха поглед в него. За това не бяха и помислили.

— За какво му е трябвало да влиза в асансьора и да се качва до четирийсет и някой си етаж? Разбрал е, че си отива, тогава не му ли е било все едно къде ще умре? Дори да беше стигнал до ресторанта, не би могъл да се храни…

Насу не смяташе, че е направил кой знае какви открития, но думите му привлякоха вниманието на участниците в обсъждането. Дотогава всички приемаха за напълно естествено, че в това състояние умиращият съвсем случайно е попаднал в асансьора, който е отивал към ресторанта „Облаците“.

— А ножът през цялото време е бил забит в него. Свидетелите твърдят, че е прикривал гърдите си с ръце. Обикновено първата реакция на всеки ранен е да измъкне острието, ако е още в съзнание, разбира се. А този тъй е оставил ножа в тялото си. Изглежда, е знаел, че ако го извади, раната ще започне силно да кърви и той ще умре. А целта му е била да стигне донякъде. Може би затова не е издърпал ножа и се е изкачил до ресторанта. Макар че за него е било по-разумно да потърси някоя болница.

— Не мисля, че тъкмо този ресторант е бил целта на неговото идване — възрази Шимота, най-младият от групата на Насу. Погледите на всички се насочиха към него. — Нали е умрял в асансьора. Твърде е вероятно да е искал да слезе по-рано, но не е могъл да го стори.

Всички смятаха, че щом трупът е намерен в асансьора на последния етаж, значи там трябва да се търси ключът към загадката. Та нали негърът може наистина да е искал да се качи на друг етаж. Версията не беше лоша, чуха се гласове на одобрение. Насу кимна и обгърна с поглед присъстващите, сякаш ги приканваше да се изкажат.

— В такъв случаи е щял да съобщи етажа на момичето от асансьора — изрази съмнение инспектор Ямаджи, най-възрастният от групата. Върху неговото неотговарящо на възрастта му, младо, почти детско лице винаги блестяха капчици пот.

— Ами ако вече не е бил в състояние да говори?

Шимота като че ли сам не вярваше много на думите си.

— Предположението на Шимота е напълно правдоподобно — рече Насу. — Ако Хейуърд не е отивал в ресторанта, значи е възнамерявал да се отбие в някоя стая. Ще трябва да проверим всички гости на хотела.

— Асансьорът е бърз, до двайсетия етаж изобщо не спира. Може би ще се ограничим само с онези, които живеят от двайсетия етаж нагоре? — попита Кусаба, полицай с глуповато лице, което по нещо приличаше на френския комик. Фернандел.

— Не, не бива. Той едва ли е бил способен да различи бързия от обикновения асансьор — спокойно отсече Каваниши, полицейски агент с външност на банков чиновник.

От списъка на лицата, отседнали в хотела, се виждаше, че този ден са били регистрирани две хиляди деветстотин шестдесет и пет гости, в това число петстотин членове на делегации. Съотношението между японците и чужденците беше две към три, т.е. чужденците са били повече. От тях шестдесет процента бяха американци, следваха англичани, французи, немци, испанци… С една дума, истинско стълпотворение от хора.

Първо трябваше да проверят американците. После японците. Но не биваше да пренебрегват и хората от другите националности. Знае ли някой какво е послужило за мотив на престъплението? Повечето от гостите, прекарали нощта на седемнадесети септември под покрива на хотел „Роял“, вече го бяха напуснали. Някои дори се бяха върнали в своите страни. Беше невъзможно да се установи маршрутът на всеки един от тях.

Междувременно постъпиха ценни сведения. Донесе ги някой си Сасаки, собственик на такси.

— Аз докарах до хотел „Роял“ един пътник… Май е същият, който умря в асансьора — заяви той. — Почти не отварям вестник, пък и телевизия не гледам, та затуй научавам за всичко със закъснение. Днес слушах в колата новините по радиото, тъкмо за това говореха. Описаха убития, та си мисля, че прилича на оня, който докарах.

Според показанията на Сасаки външният вид на пътника от таксито съвпадаше точно с отличителните белези на Джони Хейуърд. Следователите започнаха възбудено да разпитват шофьора къде е качил пътника.

— На седемнайсети септември, някъде към осем и половина вечерта, карах от моста Бейкейбаши към парка „Шимидзудани“ и изведнъж виждам — в алеята от другата страна, където е паркът, стои човек, облегнат на едно дърво. Вдигна ръка, аз спрях. Гледам — негър, но вече нямаше какво да правя. Не, не мислете, че не съм искал да го кача — той, тъй или иначе, не разбираше японски. Нямаше как, отворих вратата, а негърът се пльосна на седалката и мълчаливо махна с ръка — карай направо! Сред чужденците се срещат много такива. Потеглих. Показа се „Роял“, пътникът го посочи и аз се приближих до входа. Сега си спомням, видя ми се някак странен този клиент.

— Защо пък странен? — заинтересува се Насу.

— Изглеждаше зле, сякаш го болеше нещо. Сигурно още тогава ножът е бил забит в него. На заранта започнах да мия колата и какво да видя — по седалката кръв. Аз, разбира се, не знаех кой от клиентите ми е направил тая мръсотия — негърът или някой друг. Случвало ми се е и много повече да изпоцапат, тъй че не обърнах кой знае какво внимание на това.

— Той нищо ли не каза, докато беше в колата?

— Не, мълчеше. Аз също мълчах — все едно, мислех си, бъкел няма да разбере. Пък и въобще беше някакъв мрачен тип.

— А когато посочи хотела, пак ли не каза нищо? Когато плати сметката, не продума ли нещо?

— Ами приближихме се до входа, той ми подаде банкнота от хиляда йени и без да дочака да му върна рестото, слезе. Именно тогава почувствах, че нещо не е наред, но не тръгнах да го гоня. Тъй че той и дума не обели… О, не, чакайте, чакайте, когато се показа хотелът, промърмори някаква странна дума.

— Странна ли? Какво точно? — Насу цял се наклони напред. Най-после нещичко, за което могат да се хванат.

— Посочи хотела и рече: „Стоха, стоха…“

— Стоха?

— Ами да. Отначало си помислих, че казва „стоп“, и натиснах спирачките, но той замахна с ръка — един вид: карай нататък — и отново повтори: „Стоха“.

— Сигурен ли сте, че е казал именно „стоха“?

— Така ми се чу.

Повече от Сасаки не успя да измъкне. Насу потърси думата „стоха“ в англо-японския речник, но не намери нищо подходящо. Експертът, който огледа колата на Сасаки, откри на задната седалка петно от кръв, което съвпадаше с кръвната група на Хейуърд. Значи негърът наистина беше дошъл до хотела с тази кола. И така, вероятно престъплението е било извършено в парка „Шимидзудани“, където шофьорът е качил пътника.

Няколко полицаи незабавно се отправиха натам. „Шимидзудани“ е малък парк, разположен в долината между двете височини — квартала Кийомачи и Хиракавамачи. Това тихо кътче, заобиколено от всички страни с многоетажни жилищни блокове, хотели на върховната камара на парламента, малки хотелчета и други сгради, не е много посетено, ако изключим случаите, когато тук се събират демонстранти. Закътаният парк насред града е като зона на пълно затишие в епицентъра на тайфун. След осем вечерта тук не се срещат много хора. А от него до хотел „Роял“ е съвсем близо.

Полицаите се разделиха на групи и започнаха да претърсват парка от край до край. Бързо изчезнаха влюбените двойки, чиито нежни разговори бяха прекъснати от внезапното появяване на хората в униформа. От гъсталака през дърветата се виждаше високото здание на „Роял“. Неочаквано Мунесуе вдигна нещо от земята.

— Гледай ти, някой я е загубил.

— Какво е това?

— Сламена шапка. Доста извехтяла. Как ли е попаднала тук?

— Ама че шапка! — неволно възкликна Насу, като я взе от Мунесуе.

Тя беше не само износена, но и доста скъсана. Широката й периферия беше провиснала, а дъното й — надупчено. Сламата бе съвсем излиняла и повече приличаше на прояден от молци плат. На човек му се струваше, че ако я докосне, тя тозчас ще се разпадне.

— Нима сега някой носи подобна шапка? — учуди се Насу. — Такива плетяха преди десетина години.

— Така е. Макар и да е съвсем очевидно, че не са я оставили тук преди десет години. Изгубена е съвсем отскоро.

— Да. Май е детска, а? — Насу я обърна и я разгледа отвътре.

— Мисля, че ако е била изгубена, това е станало преди два дни.

Насу го разбра. Мунесуе намекваше, че шапката може би е била изтървана на седемнадесети септември вечерта, т.е. тогава, когато е било извършено престъплението.

„Но в такъв случай шапката не е била изгубена от убиеца“, искаше да продължи Насу, когато изведнъж го осени една мисъл. През цялото време го измъчваше тази загадка — и ето че сега я разреши мигновено, както мигновено се стопява парче лед върху гореща повърхност. Нали неразбираемото „стоха“, което беше чул таксиметровият шофьор, можеше да бъде „стро хет“[2]. Напълно допустимо е за човек, който не знае английски език, „стро хет“ да се превърне в „стоха“.

— Но защо негърът е промърморил „стро хет“, когато е показвал хотела?

И Мунесуе не знаеше как да отговори на този въпрос. Все пак можеше да се, предположи, че сламената шапка, намерена в парка „Шимидзудани“, има някакво отношение към убийството на Джони Хейуърд. Най-вероятно е тук някой да е нападнал негъра и да му е нанесъл смъртоносната рана, след което той е спрял колата на Сасаки и се е добрал до ресторант „Облаците“.

Полицаите отново се заеха да претърсват парка и неговата околност. Ако времето на престъплението беше установено точно от експертизата, можеше да се издирят и свидетели, нали тогава е било доста рано.

Едва на петия ден след убийството усърдната работа на оперативната група се увенча с макар и незначителен, но все пак успех. В парка „Шимидзудани“ по време на обедната почивка и след края на работния ден се събират, за да отдъхнат, чиновници от деловия квартал, който се намира близо до Акасака. Измежду тях се намери една жена, която можеше да разкаже нещо. На седемнадесети септември тя и нейни колежки се канели да отидат в парка и в осем и половина вечерта те вървели по пътя откъм Акасака, когато изведнъж откъм парка срещу тях изскочила някаква жена. Щом ги забелязала, тя като че ли се, изплашила, рязко се обърнала и почти тичешком изчезнала в посока към Йоцуя. Вече се мръквало и единственото, което успели да забележат, било, че е японка, при това облечена по европейски. Кой знае защо, тази среща убила у жените желанието за разходка и те се върнали обратно.

Тези сведения не подпомогнаха много следствието. Оперативната група съвсем се отчая. Скоро на запитването на японската полиция американското посолство отговори, че Джони Хейуърд няма никакви роднини и няма кой да прибере тялото му.

Съмненията, които измъчваха Мунесуе, постепенно се превърнаха в потискаща тревога. Наистина можеше да се предположи, че безсмисленото „стоха“, което шофьорът на таксито беше чул, всъщност е било „стро хет“. Но в такъв случай защо негърът е казал „стро хет“ и веднага след това е посочил хотел „Роял“? В този хотел май няма нищо такова, което да напомня сламена шапка. А може би „стоха“ означава нещо друго? Мунесуе откри шапката в парка и затова я свърза с произшествието, но май малко се поизсили. Ако „стоха“ не е „стро хет“, то намерената от Мунесуе шапка няма никакво отношение към делото. Тази мисъл непрекъснато терзаеше инспектора, не му даваше покой. Ключът към загадката, както му се струваше, можеше да се узнае само след като се разкрие причината, накарала Хейуърд да отиде в ресторант „Облаците“. Според данните на експертизата сламената шапка е била изработена най-малко преди петнадесетина години. Разбира се, тя не се е въргаляла в централния парк на града толкова време. Изключително важно беше съобщението на чистачката, че на седемнадесети септември сутринта, т.е. дванадесет часа преди появата на Хейуърд в парка, там са чистили и не са видели никаква шапка. Освен това, ако тя е била там преди почистването, веднага са щели да я изхвърлят заедно с останалия боклук. И тъй, шапката беше попаднала в парка след сутрешното почистване на седемнадесети септември.

„Ще отида още веднъж!“ Мунесуе реши точно да следва първото правило на следователя — „сто пъти огледай мястото на произшествието“ След разговора с шофьора той вече няколко пъти ходи в парка, но досега нито веднъж не му се беше случвало да бъде там в осем и половина вечерта, т.е. по същото време, когато Хейуърд е седнал в колата на Сасаки. И огледът на парка, и разпитът на свидетелите бяха извършени в по-ранните часове. Паркът все пак не беше съвсем малък, а тъй като Хейуърд се е качил в колата тук, беше доста съмнително дали точно на това място е станало престъплението. Следствието отново попадна в задънена улица. Но ако се огледат, може би ще открият някакъв изход.

Към осем вечерта Мунесуе тръгна за парка. И макар че той се намираше в центъра на града, инспекторът не забеляза в него нито един човек. Нямаше дори влюбени двойки: изглежда, се бяха вслушали в апела на полицията да се прибират по-рано по домовете си. От време на време откъм посърналата трева долиташе цвъртене на щурци. Фенерите пръскаха мъждива светлина, фаровете на рядко преминаващите коли изтръгваха от тъмнината върховете на дърветата. Но тук не проникваше светлина — гората беше особено гъста.

Наоколо беше тъмно и цареше такава тишина, че човек лесно можеше да забрави колко близо е градът. На Мунесуе му се струваше, че дори моторите на профучаващите покрай него коли са безшумни. Вечерният ветрец носеше прохлада. Нима тук са нанесли на чужденеца смъртоносния удар? Не можеше да повярва, че в това тихо кътче се е разиграла такава трагедия.

А може би именно изолираността на парка е осигурила безопасността на престъпника. Дали японката, която са видели тук, не е замесена в убийството? И дали именно тя не е убиецът? Но защо Хейуърд се е отправил към хотел „Роял“? И защо, посочвайки го, е казал „стро хет“?

Потънал в размишления, Мунесуе стоеше неподвижно, слял се с тъмнината. Лекият ветрец раздвижи клоните и между тях се показа окъпаната в светлина висока сграда на „Роял“, която сега приличаше на огромен приказен замък. Почти всички прозорци светеха. Хотелът изплуваше от тъмнината, очертан от лъчите на прожекторите, които хвърляха върху стените му сребристи отблясъци. Светещ пръстен, подобно на празничен фенер, опасваше кулата на покрива. Там се намираше най-голямата забележителност на хотела — ресторант „Облаците“.

Мунесуе се помъчи да си представи какво е ставало в душата на негъра, който, прободен с нож в гърдите, е гледал в чуждото небе обляната от светлина сграда. На него, отчаяния, този луксозен ресторант в небесата, който сякаш е побрал благополучието на целия свят, сигурно му е изглеждал като олицетворение на всемирната красота.

— Стро хет — неволно прошепна той. Мунесуе, чийто поглед досега се плъзгаше разсеяно по огромния хотел, изведнъж впери очи. Не, това не беше поглед на човек, завладян от прекрасната гледка, а на човек, съзрял нещо съвсем неочаквано. — Виж ти — Думите заседнаха в гърлото му.

Пръскайки светлина, огърлицата от лампи на ресторанта опасваше кулата като пръстен на Сатурн. Триъгълните колони около осветената от прожекторите кула сякаш се стопяваха във въздуха, а кръглият купол зад тях, който приличаше на дъно на шапка, преливаше в сребристо. Светлините на ресторанта наподобяваха широка периферия, изтъкана от лъчи. Феерична сламена шапка висеше във вечерното небе.

— Ето каква била работата — безсилен да откъсне очи, прошепна Мунесуе. Значи и на Хейуърд му се е привидяла сламена шапка, когато е гледал ресторант „Облаците“ Засега оставаше неясно какво е означавало това за него, но сигурно не е било маловажно, щом, тежко ранен, все пак е намерил сили да стигне дотам. Навярно е изгубил в парка сламената шапка. Пронизаното с нож тяло и сламената шапка… — ето къде трябва да се търси ключът към загадката. Мунесуе закрачи по обратния път с вид на човек, съзрял светъл лъч в непрогледния мрак.

Бележки

[1] Шинджуку — район в Токио.

[2] Straw hat (англ.) — сламена шапка.