Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (23)

22.
„Сивата мечка“

Наблизо край Хелена, почти като някакъв преден пост в северния край на града, до самия бряг се намираше самотна къщурка, обградена от север и запад с дървета, на изток — от Мисисипи, а на юг — от ниски гъсти храсталаци, избуяли на мястото на изкоренената преди години гора, останало обаче неизползвано. „Фронт стрийт“ стигаше впрочем чак дотук, поне така известяваше закованата на един дебел дъб неголяма дъска, а цялата близка околност бе разделена на отделни парцели за строеж, закупени от спекуланти, но изоставени, тъй като повечето заселници предпочитаха да се присъединят към бързо разрастващото се градче Наполиън при устието на река Арканзас. И то, защото посредством Арканзас това градче имаше постоянна връзка с целия Запад на Съединените щати, докато чрез огромните блата Хелена бе напълно отрязана тъкмо на запад от нарядко разпръснатите в тази посока поселища. Само една верига от ниски хълмове свързваше Хелена с Литъл Рок и Бейтсвил, а освен това през цялата година до Литъл Рок можеше да се достигне по-лесно с параход. Малки параходи стигаха дори до Бейтсвил, и то още при недотам повишено ниво на водите.

Собственикът на тези места за строеж, разположени близо до брега, изглежда, бе решил, че ще има сметка, ако сам ги застрои, защото издигна доста просторна къща, изсече гората около нея и започна да обработва една близка нива, която беше негова собственост. Но скоро, както става обикновено с пионерите на Запада и заселниците, селището престана да му харесва, Хелена не се беше разраснала тъй бързо, както бе очаквал, и той продаде неголемия си имот на някакъв бивш моряк, покривайки едва-едва разходите си. Новият собственик се настани да живее там, получи от съдията разрешително за продажба на спиртни напитки — с изключение на индианците, негрите и войниците — и сигурно работите му потръгнаха доста добре, понеже скоро след това близо до дома му се появи голяма плоскодънна лодка, която при покачването на реката се намираше почти на една и съща височина с къщата, но през пролетта стоеше долу в реката, завързана на дълги въжета. Изсечени в земята стъпала водеха нагоре по брега.

В града обаче се говореше с доста голяма сигурност, че нощно време в онази лодка се играел хазарт, и то на значителни суми. Вече неколкократно съдията се беше появявал изненадващо заедно с полицая, за да извършат обиск, но без да успее да забележи абсолютно нищо подозрително. Тъй като къщата бе разположена доста уединено и нощните песни и пиянски крясъци не достигаха до града, скоро престанаха да й обръщат внимание. Кръчмарят, който си набавяше всичко необходимо само от лодките и параходите, слизаше при това извънредно рядко в Хелена, тъй че едва ли някой го познаваше лично.

По-голямата част от следобеда бе вече изминала, мрачно и обвито в изпарения, тресавището се простираше почти във всички посоки като някаква непрекъсната безутешна равнина. Мъглата, която дотогава бе напирала ту тук, ту там на отделни разпокъсани ивици и само от време на време бе разкривала малки части от реката, та дори понякога, при по-силен порив на вятъра и насрещния бряг, се беше превърнала сега в гъста непрогледна маса, неподвижно надвиснала над зловещо течащите под нея води. Дори и все още полъхващият лек ветрец не бе в състояние да направи нещо срещу мъглата. Само от време на време успяваше да откъсне от нея някоя ивица и да я подгони над сушата.

Слънцето не можеше да проникне през мъглата и кървавочервеният му диск, изгубил блясъка си, стоеше мрачно на небето. По пладне то се беше борило напразно срещу гъстите валма от изпарения и сякаш изпълнено с гневно недоволство, изглежда, бе решило да се откаже от тази неприятна схватка и със строг и сърдит вид да се спусне в обграденото си с гори ложе. Ако след това вечерникът не си пробиеше път и не разпръснеше с мощния си полъх своя силен противник, нощта едва ли щеше да успее да се справи с масите му. Влагата на нощната роса и диханието на задрямалата земя подхранваха мъглата все повече и повече, тъй че тя продължи да се разпростира на всички страни и най-сетне дори изпълни цялата гора с млечнобялата си пяна, нещо, което през деня не бе възможно.

Издигащата се близо до брега къщица бе също така обвита в мъгла. Но, изглежда, насъбралото се вътре множество развеселени лодкари го беше малко грижа за нея. Техният шум и весели викове бяха прекъснати за секунди само веднъж, когато вътре влезе някакъв много модерно и елегантно облечен мъж, очевидно чужд за тяхната среда, който, без да се оглежда наляво или надясно, прекоси бързо помещението и веднага след това изчезна в една врата, водеща към задната част на постройката.

Щом влезе в ниската стаичка с изглед към реката, някакъв човек се накани да се измъкне тихо и незабелязано през насрещната врата. Обаче острият поглед на непознатия осуети този опит.

— Уотърфорд! — извика строго той. — Остани! Няма да разследвам сега защо си напуснал поста си… имам нужда от теб. Може би по-късно ще можеш да ми дадеш отговор. Пристигна ли Тоби?

— Не, капитан Кели! — гласеше смиреният отговор на иначе доста дръзко и свирепо изглеждащия негодник, чието единствено око — другото бе станало жертва на някакво сбиване — проблясваше боязливо изпод рунтавата вежда.

— Не е ли? — извика Кели и гневно удари крак в земята. — Чумата да го тръшне този ленивец. Изпрати бързо някой да го пресрещне, още тази нощ трябва да дойде на острова. Побързай, прати Белуи, той е лек и може да накара жребеца си да се понапрегне малко повече. Нека веднага го прехвърлят отсреща и да препуска, докато конят рухне под него и чакай, още нещо… щом забележите отсреща сигналната ракета, не е необходимо да чакате други заповеди от мен. Знаете какво трябва да вършите в такъв случай. Но не се бави и изпрати всички, които успееш да събереш, и то нека бъдат готови за незабавно бягство.

Едноокият изчезна през задната врата, а капитанът продължи да се разхожда из стаята в продължение на няколко минути със здраво сплетени ръце. Най-после се спря пред Торби, стопанина на това разбойническо свърталище, който го слушаше страхопочитателно с шапка в ръцете, и му каза с тих глас:

— Надявам се, че в скоро време тук ще пристигне пратеник от езерото. Нека веднага ме последва на острова, дори и в случай че е самият Сандър… трябва да говоря с него. Впрочем кротувайте днес и утре, премахни всичко, което би могло да събуди подозрения при евентуален обиск и… бъди бдителен. Може би предпазливостта…

Изведнъж Кели замлъкна, понеже навън се разнесе бърз конски тропот. Торби се измъкна от стаята, за да разбере кой е посетителят, ала веднага след това се завърна с изтощения Сандър, който, изгубил шапката си нейде из храсталаците по пътя, с разпилени коси и облечен в чужди дрехи, имаше див и объркан вид.

— Изпрати някой човек при Кели — бяха първите му думи, които прошепна на кръчмаря, — но бързо, бързо, бързо… ушите ти да не са запушени бе, тъпако? Трябва да изпратиш човек при Кели.

— Капитанът е тук — отвърна най-сетне кръчмарят, смаян от странното поведение и ужасния вид на Сандър, — вече попита за твоя пратеник.

Без да изчаква Торби да му казва каквото и да било повече, младият човек го бутна настрани, отметна косата си от челото и бързо влезе в помещението, препълнено с посетители. Посрещнаха го силни тържествуващи викове и от няколко страни към него се протегнаха чаши, за да участва с останалите в пиенето. Но той грабна само една от тях, изпразни я, без да си прави труда да провери съдържанието й и без да благодари дори с едно кимване, влезе в споменатата вече по-горе врата, като я затвори зад гърба си с резето.

Кели беше сам и го наблюдаваше мълчаливо. След като се огледа боязливо из помещението, за да се убеди преди всичко, че не присъства никой друг, Сандър се приближи до капитана и прошепна:

— Предадени сме.

Сандър погледна учудено предводителя си, защото, вместо да се стресне от страшната вест както бе очаквал той, Кели не помести спокойния си студен поглед, впит здраво в него. В отговор попита само:

— Защо не изпълни поръчението?

Сандър, почти изгубил самообладание, се поколеба за миг, а Кели, изключително голям познавач на хората, го прозря веднага. Ала младият престъпник, изненадан може би повече от поведението на капитана, отколкото от въпроса му, се окопити веднага и разказа събитията във фермата на Лайвли колкото можеше по-кратко, но и точно, чак до признанията на мулата, свидетели на които бяха станали докторът и Кук. Причините, поради които не могъл да изостави мулата, били достатъчно важни и той самият знаел това твърде добре — ето защо всички други планове трябвало да отпаднат сега, когато ставало въпрос да спасяват живота си.

Кели не отвърна нито дума, а пристъпи бързо към малкото прозорче, обърнато към реката, и се загледа замислено навън в белите талази на мъглата. В това време Сандър крачеше нетърпеливо насам-натам, докато най-сетне продължителното мълчание стана за него мъчително и той го наруши с полубоязливо и полудръзко изречените думи: „Е, сър?“

— Е, сър? — повтори капитанът и бавно се обърна. — Стана онова, от което се опасявах отдавна. Нищо друго не ме учудва, освен че онези иначе толкова проницателни ловци с целия си силно развит индиански нюх не разкриха по-рано цялата работа, а и сега ни оставят време да си приберем печалбата в джоба.

— Печалбата ли? — попита Сандър учудено. — Дяволски малко съм сложил в джоба си, надявах се на утрешната подялба на общата каса, която се намира в твои ръце. Тъй страшно съм се охарчил, че едва ли бях могъл да си платя пътуването с парахода до Ню Орлиънс. Печалбата в джоба! По дяволите, капитане, прекалено хладнокръвно приемаш цялата работа! А знаеш ли, че онези мерзавци могат всеки миг да тръгнат по петите ни? Но още нещо… сър, принуден съм да те помоля за предплата, не се знае как стоят нещата и какво може да му се случи на човек, ето защо е хубаво да имаш в джоба си поне толкоз, че да можеш веднага да предприемеш някое малко пътешествие. Предплати ми петстотин долара, а утре вечер ми ги приспадни от моя дял. Трябва да посетя и магазина за дрехи в Хелена и да си набавя ново облекло. Наистина изглеждам като бостанско плашило и съвсем не мога да се мярна пак пред очите на дамите в този вид.

— Ще постъпиш изобщо по-добре, ако днес се държиш малко по-надалеч от тях — каза Кели спокойно усмихнат. — Както чух, дошли са им гости!

— Гости ли? Какви гости? Лайвли тук ли е вече?

— Не, става въпрос за една дама… мисис Хос от Синквил.

— Глупости, я остави сега тези твои шеги. По дяволите, капитане, ножът е опрял до кокала, а ти стоиш тук, шегуваш се и се смееш, сякаш се намираме на борда на някой добър платноход на около хиляда мили от Америка. Сега хич не ми е до шеги.

— А кой ти е казал, че на мен ми е до шеги? — отвърна Кели строго. — Не се шегувам, сър, в този момент мисис Хос се намира под грижите на мисис Дейтън и мис Адел Дънмор, а днес следобед ирландецът О’Тул е тръгнал с лодка към Номер 61. Такива подозрения са го обзели към този невинен остров, че възнамерява да го претърси най-основно. А също така след около час от брега ще потегли един друг млад лодкар, и то със същата цел… Това са новините ми, моите шпиони са добри, нали?

Сандър го бе слушал вцепенен от уплаха и ужас.

— Но как, в името на сатаната, Мари е…

— Спокойно, сър — прекъсна го Кели, — подозирам връзката между всичките събития, но още нищо не е загубено… вярно, трябва да изоставим острова, но нас няма да ни заловят. Тъкмо затова съм тук, да взема предпазни мерки. Впрочем, докато е светло, все още не бива да се мяркаш из града, а съветвам те даже и в тъмнината да връзваш пред лицето си кърпа. Аз самият веднага ще сляза до острова, за да дам необходимите разпореждания. Цяло щастие е, че узнахме всичко тъй навреме, иначе това можеше да бъде за нас тежък удар.

— И както казваш, оттук щял да отплава някакъв млад лодкар, за да открие острова ли?

— Да — отвърна Кели и по устните му заигра подигравателна усмивка, — поне намерението му е такова, но то би могло да се осуети. Той не бива да напусне града. А подобно нещо е дреболия. Няма нищо по-лесно от това да обезвредиш за няколко дни един такъв обесник… ами защо са ни законите?

— Законите ли? — попита Сандър учудено.

— Бъди спокоен, ще се оправя… взел съм вече мерки.

— Но ирландецът…

— … няма да успее да напусне острова, преди да съм стигнал там, а даже и да успее… преди нашето туткаво правосъдие да поеме случая в ръцете си, ние отдавна ще бъдем извън всяка опасност.

— Правосъдието ли? Ама ти да не мислиш, че тукашните хора ще го чакат?

— Но пък толкоз по-малко ще постигнат после. Живи няма да ни заловят, а още по-малко ще са в състояние да ни последват веднага към нашите скривалища из блатата на Мисисипи. Във всеки случай имаме достатъчно време за бягство и аз съм почти сигурен, че можем да изчакаме утрешната нощ все още спокойно. Впрочем подготвени сме за най-лошото: тук съм създал добра сигнална система, която ще ни съобщи чак долу на острова дали откъм града ни застрашава опасност и в подобен случай имам също така готови планове, които веднага ще приведем в изпълнение. Ако тези типове искат да използват сила, е добре, тогава ще си проличи в чии ръце се намира тя. Ние сме по-опасни, отколкото подозират.

Той изговори последните думи повече на самия себе си, отколкото към своя съучастник, който в същото време, потънал в дълбок размисъл, дялкаше с ловджийския си нож дълги трески от грубата дървена маса.

— Проклятие! — измърмори той след известно време. — Цяло безобразие е, че трябва да изоставим нашето приятно местенце. Не можеше ли тази пъклена катастрофа да ни сполети два дни по-късно!… Е, капитане, какво става, ще ми дадеш ли парите?

— Нямам толкова много у мен — отвърна Кели спокойно и се отправи към вратата, — но ела пак тук в осем и ще ги получиш, дотогава все пак не ни застрашава опасност. Довиждане! Едва ли е необходимо ти препоръчвам да бъдеш предпазлив.

С тези думи изчезна от стаята, а Сандър остана да седи още няколко мин потънал в мислите си, отправил мрачния си поглед към затворилата се врата.

— Значи тъй — каза той най-сетне, като стана от стола и заби ножа си в сухото дърво. — Значи плановете ти са готови за незабавно изпълнение, но нямаш някакви мизерни петстотин долара за един човек, който внесе в личната ти каса такива огромни суми през последните месеци? И трябвало да чакам, да се крия тук до осем часа, а после може би отново да получа нови рисковани поръчения не и пари нали? Не, приятелче, тъй като, изглежда, си се погрижил добре за собственото си благополучие, то поне ми позволи аз да сторя същото. Няма как мисис Брийдълфорд да не е научила вече за грозящата ни опасност, ще поизтупам нейния джоб. Ако вълшебната дума, казаната ми от Блекфут, не успее да извърши почти невъзможното, а именно да й върже езика, то ще може поне да изкопчи от нея неколкостотин долара. И без това старата вещица е печелила достатъчно чрез посредничеството ми за работа. В града не ме познава никой друг, освен Дейтън и не е трудно да се държа далеч от жилището му.

Той излезе бързо от къщата и скоро изчезна във все по-силно сгъстяващата се мъгла, която изпълваше вече дори отдалечените реката улици.