Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (18)

17.
Доктор Мънроув и Сандър

Двете жени бяха вече готови за тръгване, конете им — доведени, и само Сандър, известен тук под името Хос, все още липсваше, за да ги придружи обратно до града. Макар и да знаеше много добре, че го очакват, и дори да смяташе, че е съвсем редно да придружи на връщане дамите, които бе довел дотук, той все пак не можеше и не искаше за нищо на света да напусне тъкмо сега мястото си, поради споменатите вече причини. Обаче трябваше да се измисли някакво оправдание и тъй като изпокъсаните му от трънаците дрехи не можеха повече да го извинят, понеже Кук на драго сърце му беше предоставил дрехи от собствения си гардероб, Хос помоли мисис Дейтън за кратък разговор на четири очи. Той й обясни, че, изглежда, доктор Мънроув бил човек, за когото било важно само да има под скалпела си някой труп. Но самият той бил следвал медицина и бил убеден, че чрез грижливо лечение раненият все още можел да бъде спасен. Обаче ако го изоставел сега, той щял да бъде безвъзвратно загубен.

Разбира се, както бе и предполагал, мисис Дейтън го закле да не се отделя от мулата и същевременно му благодари за проявеното от него съчувствие към този престъпник, който бил все пак нещастен човек. Те самите били изминавали този път вече неколкократно без придружител и се надявали само да го видят отново у дома си, и то с добри известия. Хос й обеща и помоли мис Адел, осведомена за положението на нещата с няколко думи от мисис Дейтън, да не му се сърди заради липсата на внимание от негова страна. Надявал се може би още тази вечер да види ранения в такова подобрено състояние, че да можел да се лиши поне от неговата помощ. Тогава щял незабавно да се върне в Хелена, за да отведе младата дама при приятелката й.

Естествено Адел нямаше какво да възрази. Всички познаваха доктор Мънроув и се страхуваха от ужасния човек, за когото слуховете разказваха страшни неща, може би невинаги съвсем достоверни. Въпреки това тя възседна дребното си пони недоволна и след като се сбогува сърдечно с двете добродушни ясени и обеща скоро пак да дойде, препусна мълчаливо напред сред сенките на гората. Беше в лошо настроение, ядосана на самата себе си и на още някого, но на кого и тя не знаеше или пък не искаше да си признае.

В това време доктор Мънроув седеше край мулата и наблюдаваше внимателно и както изглежда, с благосклонно задоволство разкривените от болка черти на нещастника, а Хос пък се беше облегнал на огнището и гризеше нетърпеливо ноктите си.

Най-сетне, като че ли докторът взе някакво решение. Той стана, отиде до масата и започна да пили тук и там най-малкия си трион. Кук, който се бе появил току-що на прага, потрепери, направи кръгом и се отправи към гората, само и само да не чува този шум, пронизващ го чак до мозъка на костите.

Хос едва ли долавяше какво става около него — толкова много бе зает със собствените си планове. Но затова пък толкоз по-ужасно впечатление направи тази сцена на мулата, който в този миг за пръв път дойде в съзнание. Няколко секунди той гледа втренчено към доктора, без някой от мъжете да му обърне внимание, но после, сякаш обхванат от смътно предчувствие за онова, което го очакваше, се отпусна със стенание в постелята си. Хос се обърна бързо към него, ала нещастникът бе затворил отново очи и лежеше неподвижно.

— Я слушай, мистър Хос — прекъсна докторът най-сетне мълчанието, като се обърна към него, усмихвайки се и поглеждайки над ръба на очилата си, сякаш тъкмо по време на това негово занимание му беше хрумнало нещо извънредно забавно, — все пак е странно, че понякога в практиката си човек прави някой и друг глупав погрешен разрез, колкото и да е възрастен и опитен. Не мога да не се сетя за това тъкмо сега при точенето на триона. Горе в… ама ти слушаш ли ме?

— Докторе, какво има в това шишенце? — прекъсна го Хос. Докторът погледна към него и извика:

— Внимавай, пази се, не му вади запушалката, това е арсеник, а в жълтото стъкълце има азотна киселина.

— Ами в онова, дето е увито в синя хартия?

— Циановодородна киселина — най-опасна е от всичко друго. По-добре не я пипай. Имам само това шишенце, може да го изтървеш и да се счупи.

— Значи циановодородната киселина действа най-силно като отрова, така ли? — попита Хос, претегляйки замислено шишенцето в ръка.

— Разбира се, тя е ужасна отрова — отвърна докторът. — И за нея бих могъл да ти разкажа две истории, защото вече на два пъти съм имал нещастни случаи с циановодородна киселина — истински, нещастни случаи. Но човек предпочита да премълчи подобни неща. Няма никаква полза от разказването им, а после, когато се предават от уста на уста, обикновено хората представят нещата по-лоши, отколкото са били всъщност.

— И тази отрова убива безпогрешно и бързо? — продължи да пита Хос.

— Остави, за бога, стъкълцето на мястото му — извика докторът боязливо и скочи от мястото си, — наистина ще направиш някоя беля. Попаднала в ръцете на неграмотни хора, тази отрова може да причини ужасни нещастия.

Хос се видя принуден да постави шишенцето обратно на перваза на огнището.

— Тъй — каза сега Мънроув, като внимателно огледа триона през очилата си, — отдавна имам желание да ампутирам крака на някой мулат. Веднъж исках да отрежа крака на слугата на Дейтън, ама съдията не ми разреши и може би така беше по-добре… за момчето искам да кажа, защото организмът му се справи сам.

Сега той пристъпи към изгубилия съзнание човек, постави инструментите си край него на един стол и започна да го разглежда внимателно.

— Да, да — каза той най-сетне, след като опипа пулса на ранения и сложи ръка на челото му, — както виждам, сега е по-добре, ще трябва значи все пак да пристъпим към ампутацията.

— Наистина ли мислиш, че ще се оправи?

— Да, вероятно, диша съвсем равномерно, пулсът му, макар и ускорен, е все пак по-спокоен отпреди. Ако ми беше умрял, щях да предпочета да го взема целия, обаче сега ще го помоля само за един крак. Затова пък ще му оправя ръката както се полага и ето защо не само, че няма да изгуби от стойността си за своя бъдещ господар, ами може би и ще му бъде още по-ценен. Понякога е твърде добре негрите да имат две ръце за работа и само един крак, та да не могат да бягат. По дяволите, забравил съм си шините у дома. Е, ами нали в гората все ще се намери изход, сигурно хикорията се бели, ще донеса няколко ивици кора. Сър, моля те да останеш за малко при болния, ще отида само до най-близките дървета, за да взема подходящи парчета, и веднага се връщам. Но… има ли с какво да обеля кората?

Той обърна гръб на леглото и затърси някакво сечиво, а Хос посегна бързо към шишенцето с отровата и го скри в шепата си.

— Ах, ето този томахок ще свърши работа — рече дребосъкът, взе оръжието и закрачи към вратата. — Ей отсреща е застанал и мистър Кук, ще го изпратя междувременно при теб.

Хос махна бързо хартията от шишето и извади ножа си, за да отвори запушалката. Не биваше да губи повече нито минута.

— Вода! — простена в този миг мулатът. Това беше първата му дума откакто беше ранен, Но Хос се стресна и изпусна едно проклятие, защото в момента, когато смяташе, че е пред своята цел, докторът, дочул вика, изведнъж се обърна и с бързи крачки се върна назад. Кук също се приближи към къщата.

— Дявол го взел — извика Мънроув, след като хвърли бегъл поглед към болния, — напълно е в съзнание… бистър поглед… свободно дишане… и без съмнение възстановяващи се жизнени сили. Май наистина ще получа само крака. Мистър Хос, принудени сме веднага да пристъпим към операцията.

— Вода! — простена нещастникът. — Изгарям… всичко ще… всичко ще призная, вода… само вода!

Докторът, колкото и усърдно да преследваше личните си цели, все пак схвана, че тук става въпрос за нещо, което беше сигурно от особена важност за фермерите. И така той подпря главата на ранения, което изтръгна от него силен болезнен вик, и поднесе до устните му тенекиено канче.

Скърцайки със зъби от яд, Хос бързо зави малкото шишенце в хартиената му обвивка, но запушалката му се бе вече повредила от допира с острието на ножа и помещението се изпълни с миризмата на горчиви бадеми.

— Циановодородна киселина! — извика докторът и се полуизвърна към Хос, тъй като все пак не можеше да пусне току-така главата на болния. — Циановодородна киселина! По дяволите, сър, сигурно си си играл с шишето, докато се е счупило, тук мирише силно на тази киселина. Мистър Кук, добре, че идваш. На този юнак, изглежда, му тежи нещо на сърцето. Нека първо се изповяда, а после ще видим какво може да направи науката за него.

— Жив ли е? Проговори ли? — възкликна Кук и бързо се приближи към постелята. — Как е?

— Зле, сър! — прошепна мулатът. — Много зле… главата ми… о, главата ми!

— Да, лоша рана — потвърди докторът, — във всеки случай черепът е силно засегнат. Вярно е, че мулатите имат всепризнато изключително твърди черепи, но и полученият удар е бил много силен. Моля, побързай с въпросите си, страшно ми се иска да бъда все пак в състояние да му направя трепанация, опитът в тази област е изобщо твърде малък.

— Масса Кук — каза мулатът и протегна бавно ръката си към младия фермер, — познавам ви още от по-рано. Вие сте добър… искате ли… да ми направите една услуга, ако ви призная всичко?

— Говори, Дан — отвърна Кук състрадателно и отново му подаде канчето, тъй като забеляза, че очите на ранения пак започнаха да губят блясъка си, — разкажеш ли ми всичко най-искрено, нищо лошо няма да ти се случи, давам ти честната си дума. Достатъчно си изпатил.

— И онзи човек — простена мулатът, тъй като лошата слава на доктора се носеше из целия Арканзас, — Гробаря… няма да ме… няма да ме вземе и… да ме разреже?

— Щуротии… Гробар… да те разреже — възкликна докторът и намусено се изправи.

— Нищо няма да ти стори, Дан, дадох ти думата си, няма да те докосне нито с нож, нито с трион. Но ти трябва да бъдеш искрен и да кажеш всичко, което знаеш.

— Мистър Кук — каза Мънроув, като бързо се обърна към младия фермер, — даваш съвсем необмислено обещание, едно обещание, което няма да си в състояние да удържиш, без абсолютно да пренебрегнеш науката и благословените резултати от нея, освен това аз хич не вярвам, че животът на този нигър може да бъде спасен без помощта на моя трион.

— Тогава искам да умра — простена мулатът и отново се отпусна на постелята си в безсъзнание.

— Докторе! — каза Кук, след като наблюдава известно време мулата и забеляза, че той вероятно се нуждае от краткотрайно спокойствие, преди да бъде в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси. — Ще прескоча за малко до жените да ги попитам какво да правим с този нещастен човечец, защото все пак трябва да се погрижим за него. Веднага се връщам, но ако се съвземе, преди да съм дошъл, моля те, бъди така любезен да не говориш с него за тези ужасни неща, за които обикновено приказваш. Няма да забравиш, нали? Дори и кръвта на здравия се смръзва в жилите, щом чуе подобни работи. — С тези думи той напусна бързо помещението, докато докторът го проследи с гневен поглед.

— Хм… да… хмм! — рече той и си взе от една малка сребърна кутийка щипка енфие. — Хмм… не е справедливо… само това липсваше… такива дръвници да се грижат за науката. Не трябвало дори да говоря за това, не бивало да докосвам мулата „нито с нож, нито с трион“, както се изрази този варварин. За бога, много ми се иска да знам за какво ли друго би могъл да бъде полезен?

Хос беше изслушал цялата препирня с мъчително нетърпение. Но какво можеше да стори? Да предприеме нещо, с което да насочи подозрението им върху себе си, и после да избяга? Но нали тази сутрин бе видял как заселниците проследяваха дири. Освен това още съвсем не бе сигурно, че мулатът наистина знае за съществуването на острова, а да се излага ненужно на подобна опасност бе повече от глупаво. Но ето че последните думи на фермера и гневът на доктора го наведоха на нова мисъл. Може би не беше изключено да спечели доктора за своя план. След кратко обмисляне той се обърна към ядно крачещия из стаята дребосък и каза:

— Доктор Мънроув, аз не бих се учудвал на човек, който няма никаква представа нито от лекарства, нито от наука. Ами на нас какво ни пречи да направим все пак онова, което искаме?

Какво ни пречи ли? — възкликна ядосано докторът, като се спря и погледна Хос. — Какво ни пречи? Не видя ли какви юмруци има този човек? Нима можем да направим насила нещо против волята му?

— Не — отвърна Хос усмихнато, — но с хитрост… ако изобщо е необходимо в случая да се прилага хитрост.

— Но как? — попита докторът и хвърли боязливо един кос поглед към ранения.

— Кук не ти разрешава да докосваш с ръка или по-скоро с инструмент живия човек — каза Хос.

— Да, но…

— Добре, ами ако умре?

— Ама не умира — завайка се докторът. — Такива мулати са жилави като котките и ми се струва, че никой от тях още не е умрял от рана в главата. Те са издръжливи същества, които мислят и живеят само за корема си.

— Добре, ами какво ти пречи да го атакуваш там? — попита Хос коварно.

— Какво ми пречи ли? Как да го разбирам?

— Е, ами работата е много проста… защо носиш тези отрови?

— Не и за да тровя хората, сър! — извика изплашено докторът дребосък.

Вярно, че рязането на човешки крайници и „задълбаването в една наука“, както се изразяваше самият той, се бяха превърнали за него в страст, макар че той бе в състояние да добие от тази наука само повърхностни познания. Ето защо в работата си смяташе всякакви средства за оправдани. Но никога не бе стигал до извършване на убийство, може би и самата мисъл никога не се бе зараждала в главата му, защото сега той в продължение на десетина секунди втренчи смаяния си поглед в младия престъпник. Но Хос, който разбра, че може би още в началото го беше попрекалил, отстъпи бързо и каза:

— Сър, разбери ме правилно, не бих дал на този юнак смъртоносна отрова, а някакво безвредно питие, което все пак би предизвикало вцепеняване, така че то да ти позволи после не само да го вземеш със себе си, понеже неукият фермер сигурно ще го помисли за умрял, ами и да го вдигнеш пак на крака — една победа на истинската наука.

— Хмм, тъй… да, тъй… значи това имаше предвид, а? Хмм, да, това е може би по-скоро възможно. Би могло например…

Но думите му бяха прекъснати от Кук, който се появи в този миг на прага с голямо тенекиено канче, пълно с някакво питие, приготвено от самата мисис Лайвли. Без да се бави, той се отправи към постелята на болния.

— Дан — каза той. — Дан, как се чувстваш?

— По-добре! — прошепна нещастникът след малко, като отвори очи и промърмори тихо думи на благодарност, когато Кук поднесе канчето до устните му. — Масса Кук… ти си добър — каза той после, като се отпусна с дълбока въздишка назад, — много добър… но… накарай двамата мъже да излязат за малко… искам… искам да… ти кажа важни неща.

— Тези двама господа ли, Дан? Ами те могат да останат — каза Кук, — нали не е тайна, която засяга само мен?

— Не — простена Дан и просто му личеше колко го затруднява говоренето, — не… не само тебе… засяга всички в Арканзас, но искам да го кажа само на теб.

Кук помоли двамата мъже да излязат за малко от стаята. Хос изложи всевъзможни съображения, само и само да остане поне наблизо, но Кук настоя твърдо на искането си, понеже мулатът желаеше да говори само при това условие. В крайна сметка Хос се видя принуден да се подчини.

След като Кук сложи отвътре на вратата дори и дървеното резе, за да не ги смущава никой, между двамата се състоя продължителен таен разговор.

Едва когато Дан отново изгуби съзнание от много говорене, младият фермер извика двете жени, които бяха предложили услугите си да поемат грижите за болния. Докато докторът не позволи да му отнемат удоволствието също да помогне с нещичко, Кук обсъди с мнимия Хос всичко онова, което току-що беше научил от мулата.

Дан, макар и да знаеше за съществуването на острова, тъй като Аткинс бе откарвал дотам вече много коне и веднъж го беше взел и него самия до брега на реката, все пак не бе в състояние да опише точно местоположението му. Той дори не знаеше със сигурност дали се намира близо над Хелена, или пък нейде надолу по реката, макар и да предполагаше, че е недалеч от града. Но което можа да съобщи със сигурност, беше, че обитателите на острова били извършили ужасни престъпления и Кук искаше сега да изчака само завръщането на мистър Лайвли и Джеймс, за да предприемат нещо незабавно. Те щяха да унищожат разбойническото гнездо и да предадат престъпниците на правосъдието за наказание. Тъй като беше чувал, че Хос е запознат с Мисисипи доста добре, той пожела да научи от него как биха могли най-лесно да се справят с бандата и да й попречат да избяга.

Хос се загледа замислено пред себе си, най-лошите му опасения се бяха сбъднали, животът на всички бе в опасност, бърлогата им — разкрита, а той самият стоеше тук безпомощен, без да може да накаже предателя и дори в момента изобщо не знаеше, какво да направи, за да предотврати този страхотен удар. В първоначалната си уплаха той се опита да представи цялата работа като несъстоятелна и невероятна, като каза, че вероятно мулатът бил съчинил всичко това само за да си спаси кожата. Кук обаче не искаше и да чуе подобно нещо и едва когато Хос забеляза, че в никакъв случай няма да успее да омаловажи пред него думите на мулата, той реши да започне да действа по друг план.

В действителност Кук бе сега все още единственият човек, който знаеше тайната, и ако престъпникът се намираше самичък с него в гората, кой знае дали нямаше да се опита да го убие. Тук обаче подобно нещо бе свързано с голям риск за самия него, а освен това бе напълно достатъчно, ако съумееше да отложи разкриването на острова само с два дни. Това време щеше да му позволи спокойно да предупреди приятелите си, плячката да бъде набързо разделена и всички щяха да успеят да се озоват в безопасност, преди тези тромави горяни да се наканят да им нанесат удар.

— Добре, сър — обърна се той към фермера след дълго и сериозно размисляне, — щом наистина вярвате, че този тип ви е казал истината и имате намерение да обезвредите описаната ви от него банда, не бива да гледате на подобно нещо като на детска игра, защото такива обесници, ако действително съществуват, ще се бият отчаяно, тъй като всичко за тях е заложено на карта. Не ги ли връхлетите с необходимата численост, само ще ги предупредите и по-късно ще намерите бърлогата празна, а аз познавам Мисисипи и бреговете й твърде добре, за да ви уверя, че след това всяко преследване ще е безсмислено. И така, ако искате да имате успех във вашето начинание, обсъдете всичко тази вечер с вашите приятели, вдигнете на крак съседите си утре и елате вечерта или рано в неделя в Хелена. Аз самият тръгвам незабавно обратно за Хелена, ще уведомя съдията, а после ще се прехвърля до Синквил, за да събера и там всичко живо, годно да носи оръжие. Най-късно в неделя следобед ще съм пак в Хелена и тогава още същата вечер ще трябва да нанесем нашия удар, ако искаме да имаме успех.

Всичко това бе напълно логично и разбираемо за младия фермер, който, разбира се, не можеше да подозира Хос. И той самият знаеше, че едва ли е възможно бързо да се събере необходимият брой мъже. И така Кук обеща да пристигне най-късно в неделя сутринта в Хелена, добре въоръжен, заедно с всички съседи, а Хос, за когото сега, разбира се, най-важното беше час по-скоро да предупреди приятелите си за грозящата ги опасност, заяви, че не искал да губи повече нито минута. Бързо доведе коня си, оседла го сам и скоро след това препусна по пътя за Хелена в бесен галоп.