Габриел Шевалие
Клошмерл (10)

IX
Празникът „Свети Рок“

Празникът на Клошмерл се чествува всяка година на „Свети Рок“, закрилник на градеца. И тъй като „Свети Рок“ се пада на 16 август, на другия ден след Успение богородично, по време когато няма какво друго да се прави освен да се остави гроздето спокойно да узрее, то обикновено той трае по няколко дни, изпълнени с всеобщо веселие. И понеже клошмерлци издържат много на ядене и пиене, случва се понякога празникът да продължи и цяла седмица, ако времето позволява.

Може да се попита защо свети Рок е закрилник на Клошмерл, предпочетен пред толкова други светии, всички хора заслужили и твърде различни. Няма съмнение, че свети Рок не е бил особено подходящ да бъде избран за закрилник на лозарите. И понеже изборът не е бил направен току-тъй, трябваше да се домогнем до първопричината. Резултатът от проучванията ни позволява да изложим истинските причини, които някога са определили този избор.

Преди XVI столетие землището на Клошмерл не било покрито с лозя, а с ниви и пасища, заобиколени отвред от гъсти гори. Отглеждало се много добитък, особено кози. Свинете били също многобройни. Край на колбаси и на сиренета. Повечето от земеделците били селяни, крепостници и изполичари, които работели за сметка на манастира, наброяващ около триста монаси, подчинени на устава на свети Беноа. Игуменът бил отговорен пред архиепископа — граф на Лион. Нравите съответствували на епохата — не били нито по-добри, нито по-лоши.

Дошла прочутата чума през 1431 година, чието мълниеносно разпространение хвърлило в ужас градове и села. Отвред от околността се стичали нещастни хора, които идвали да търсят убежище в Клошмерл с население по онова време от около хиляда и триста жители. Приемали ги, но всички много се страхували да не би някой от тези пришълци да внесе заразата на страшната болест. И именно тогава игуменът събрал цялото население. Клошмерлци се обрекли на свети Рок, светеца, който предпазвал от епидемии, ако Клошмерл бъде пощаден. Обетът бил съставен много акуратно на църковен латински и записан още същия ден върху хубав пергамент, скрепен с печати, документ, станал по-късно собственост на семейство Куртбиш, придобило отдавна сила и богатство в този край.

Още на другия ден след този събор, отбелязан с тържествено шествие, чумата се появила в Клошмерл. За няколко месеца тя взела деветстотин осемдесет и шест жертви (повече от хиляда според някои летописци), в числото на които бил и игуменът — това свело населението на шестстотин и трийсет жители заедно с бежанците. Сетне бедствието преминало. Тогава новият игумен събрал шестстотин и трийсетте оцелели, за да обсъдят дали свети Рок е извършил въобще някакво чудо. Той, новоизбраният игумен, клонял към чудо, както и някои калугери, придобили вследствие големия брой умрели известно значение в общността. Всички оцелели веднага се съгласили, че действително е имало чудо, и то голямо чудо, щом като останали все пак шестстотин и трийсет души, за да решат това, и щом като са само шестстотин и трийсет души, ще си поделят земята, която е хранела повече от хиляда и триста души. Лесно било прието, че умрелите са загинали в изкупление на греховете си, за които небето е единственият съдник в своята просветена милост. Всички оцелели възприели с въодушевление това мнение, освен един.

Този човек бил някакъв нещастен глупав умник на име Рено ла Фурш, един от ония клетници, които постоянно пречат на обществата да вървят по правия път. И тъй, Рено ла Фурш се изправил посред цял църковен събор, рискувайки да разстрои душевното спокойствие и да разклати единодушното убеждение на клошмерлци. Без да държи сметка за настойчивите благочестиви молби на игумена, той заговорил по следния начин като същински невежа: „Не бихме могли да кажем, че е имало чудо, докато хилядата мъртъвци, чиито остатъци си поделяме, не възкръснат, за да ни кажат мнението си.“ Приказки на непоправим нехранимайко. Този Рено проявил лекота на словото на крепостника мързеливец — той умишлено забравял да отива на нивята и предпочитал да прекарва времето си в тенденциозни препирни, сврян в някоя тъмна колиба в компания с неколцина негодници като него. Развил темата на възражението си много пламенно, на някакъв объркан език, смес от развален латински, романски и келтски диалект. Тогавашните клошмерлци били хора простовати, съвсем необразовани. Полагали големи усилия да разберат това, което казвали Рено и игуменът. И тъй като било лятно време, те страшно се потели и вените на челата им били издути.

По едно време Рено ла Фурш, разгорещен от нечестивата си диалектика, започнал така да вика, че заглушил гласа на игумена. Слушайки този решителен шум, клошмерлци взели да си казват, че Рено имал право и че свети Рок не бил направил нищо. Игуменът подушил промяната. За щастие, той бил човек хладнокръвен, учен, надарен предостатъчно с калугерска хитрост. Поискал временно прекъсване на заседанието под предлог, че щял да отиде да провери какво пишело в свещените ръкописи, в които имало хубави рецепти за управляване. Когато разискванията се подновили, той заявил, че свещените писания повелявали в случай на подобни разногласия да се удвоят задълженията на земеделците, които те трябвало да доставят в натура на манастира. Всички клошмерлци веднага разбрали, че Рено ла Фурш не бил прав и че свети Рок наистина бил извършил чудо. Самозванецът бил на часа обявен за еретик. Още преди края на заседанието издигнали хубава клада сред площада на Клошмерл и изгорили по здрач Рено и с това, за всеобщо задоволство, завършил — и то в една епоха, когато развлеченията съвсем липсвали — този ден, посветен на славата на свети Рок. Оттогава клошмерлци са му безгранично предани.

Тези събития от 1431 година са описани подробно, с мило простодушие в един друг документ от онова време. Дължим превода му на един именит преподавател в университета, чиито многобройни дипломи са гаранция за високата му интелигентност и непогрешимост. Не може, значи, да поставим под съмнение истинността на събитията, които накарали клошмерлци от XV век да приемат свети Рок за свой закрилник.

 

Всички знаем какво трябва да се разбира под думите „хубав месец август“. А пък месец август през тази 1923 година бе необикновен месец август за Клошмерл, нещо като опит за рай, предприет на земята. Благоприятни въздушни течения, добре канализирани от долините, превърнаха клошмерлското небе в непокътната синева (точно от 26 юли) в продължение на цели петдесет и два дни, приятно прекъсвани от нощни дъждове, така уместно разпределени след полунощ, че не пречеха на никого. Това беше като някакъв шедьовър на благоустрояването, проявен в поливането, който предлагаше на най-ранобудните клошмерлци чисти като градински алеи пътища и благоухаеща като цветни лехи природа. Отказваме се да опишем това синьо великолепие, разгърнато над зеленото великолепие на покритите с лозя склонове. Зората, изненадана от ярката дневна светлина, прибираше дългите си коси от златисти мъгли и бързаше да избяга, като оставяше на хоризонта розова ивица на обидена непорочност. А денят след нея се появяваше с такъв ведър лик, че човек можеше да помисли, че присъствува на първите мигове на сътворението. В утрото птиците извисяваха такива арпежи [Благозвучно съчетание, при което нотите се чуват една след друга. — Б. пр.] на родени виртуози, че можеха да отчаят всички цигулари. Цветята, захвърляйки всякакво приличие в уханието, разтваряха венчетата си като принцеси, които с нехайно движение разгръщат мантията си. Природата лъхаше като дъха на годеница при първата й целувка. Вече на крак, Босолей, полският пазач, преливаше от възторг:

— Боже господи — говореше си той сам, — кой все пак е могъл да направи всичко това! Сигурно не е бил нито сакат, нито нефел в главата.

Това беше утринната му молитва, простоватият му израз на почит към Създателя. Той откриваше великолепието на света и забравил, че върши в момента това, което правеше най-напред всяка сутрин, заливаше се чак до долу по крака (за щастие, всичко бързо изсъхваше).

Клошмерлци бяха просто като пияни от усмивки, милувки, трепети, благозвучия, разбирателство, пияни от тази непонятна, подтискаща красота, пияни от благоденствие, от толкова сладост по света. Вечерите потъваха в безкрая с бавно преливане на цветовете и с въздишки, които преобръщаха душата и на най-заядливите. А пладнетата бяха същински удари със сопа по главата. Човек трябваше да се изтегне зад затворените капаци в прохладните, застлани с плочи помещения, които миришеха на плодове и козе сирене, и да му удари една дрямка след храна, като предварително постави в кофа вода, извадена от кладенеца, нещо за изплакване на устата, когато се събуди.

Най-сетне това беше време, което правеше непонятни болестите, катастрофите, земетресенията, края на света, лошия гроздобер, време, при което човек можеше да спи спокойно и на двете си уши. да му домилее отново собствената му жена, да престане да пляска хлапетата си, да забрави да брои стотинките си, да му отпусне края на всичко, понесен от този огромен оптимизъм.

Това горе-долу погуби Клошмерл. Докато природата сама вършеше работата, издувайки с алкохол гроздето, хората, понеже не бяха заети с нищо, разпасваха езиците си, бъркаха се в работите на съседите си, в любовните тайни на другите, но все пак си пийваха малко повечко поради тази дяволска горещина, която изцеждаше водата от тялото на човека и го караше да се облива по петдесет пъти на ден в пот, а лекият ветрец, проврял се през пролуките, я изсушаваше под мишниците, на плещите, в извивката на кръста, по първите склонове на задницата и под леките поли, които оставяха съвсем свободни бедрата, доста склонни към лудории.

Най-сетне това беше най-славното хубаво боже време, което човек можеше да си представи! Време, което караше човека да повярва, че небето може би не беше направено само за дима на комините. Време, каквото всеки би пожелал да завари след гръмките фанфари на Йосафат [Долина между Ерусалим и Маслиновия хълм, в която според християнската есхатология мъртвите ще бъдат събрани в деня на Страшния съд. — Б. пр.].

Уви, хората тук на земята са странно устроени, направени са съвсем опако, може да се каже, с такива едни загубени куфалници, та да си ги блъскаш в стената от отчаяние. Когато имат всичко, за да бъдат щастливи — слънце, хубаво вино, хубави жени дори в излишък и по цели дни време, за да се радват на всичко това — трябва непременно да развалят удоволствието си с разни мъжки глупости, не могат, ако не го направят! Точно така, както сториха и нашите идиоти клошмерлци; вместо да си седят спокойно на сянка, да доизточат бъчвите, за да отворят място за онова превъзходно нещо, което вече зрееше, за онова истинско чудо на Кана, което се извършваше за тях — боже всемогъщи! — без дори да си помръднат и малкия пръст тези затъпели от мързел безделници, чудо, което щеше да напълни джобовете им с пари!

Навред под купола на небето цареше покой, зноен покой, опияняващ сънен покой, преливащи от щастие миражи, перспективи за благополучие, скрита радост. Трябваше само да се отпуснеш да живееш без усилие в този незаслужен покой, в този земетръсен покой. А това беше много лесно за мъжете, разбира се, просто ги сърбеше да измислят някоя блестяща глупост.

И сред този покой шуртеше писоарът, който техният злосторен дух щеше да превърне в повод за гражданска война. Двата лагера стояха с извадени ножове, а кроткият кюре Понос, сам въвлечен насила в този конфликт, беше обещал да премине в действие и да произнесе от амвона на празника на свети Рок слова на порицание по адрес на поддръжниците на писоара.

 

Но да оставим това. Ще дойде време да поговорим и за него. Нека проследим стъпка по стъпка събитията.

 

За повествователя възниква следният въпрос. Трябва ли да предаде с истинските изрази познатите нему спорове, изрази, чиято предизвикателна рязкост е довела до събитията, с които се занимаваме тук? Или пък трябва да смекчи тези изрази, плод на гнева? Но при втория случай би имало опасност последвалите действия да ни се сторят необясними. Думите пораждат действията, ако искаме да изложим делата, длъжни сме да предадем думите. Читателят трябва да има предвид, че се намираме в сърцето на Божоле, край на хубавото вино, което се плъзга лесно по гърлото, но е коварно за главата — то разпалва изведнъж красноречието и диктува възклицанията и предизвикателствата. А Божоле се намира в съседство с Брес, с Бургундия, с Шароле, с Лионе, все плодородни области, тлъсти, весели, чието природно изобилие е станало пословично [Игра на думи: passe dans la langue означава пословично, но тук може да се приеме и като предало се е на езика. — Б. пр.].

Впрочем езикът произлиза от земята, от която всъщност всичко произлиза. Речникът на клошмерлци, образен и силен, има дъх на орна земя, това е то.

При такова хубаво време лесно можем да си представим как е преминал празникът в Клошмерл — гуляй, почнал още от 15 август сутринта, с разточително изобилие от пилета, очистени още предния ден, с домашни зайци, престояли в марината цели четиридесет и осем часа, с диви зайци, уловени измамнически с капани, с торти, омесени предварително и опечени в пещта на хлебаря, с раци от реката, с охлюви, печени овнешки и свински бутове, топли наденици, с ястия, запечатани с тесто, най-сетне с толкова много хубави неща, че жените стояха на смени край печките. Съседите говореха помежду си само за манджи.

 

На 15 вечерта коремите бяха вече издути като балони, тъй като бяха поели повече от обичайната си вместимост. Все пак за другия ден бяха запазени най-вкусните ястия, защото клошмерлци не са от ония, дето ще се уплашат от два дни поред пиршества. Щом се мръкна, запалиха светлините, направиха факелно шествие. Балът бе устроен на площада, където се намираха естрадата за музикантите и „чешмата от вино“.

Тази чешма от вино е клошмерлски обичай. Общината се погрижва да постави съвсем на открито цели бурета с вино, които се отварят, и всеки има право да пие колкото си ще, докато трае празникът. Някои доброволно се нагърбват със задължението да заливат често с вода бъчвите, обвити в слама, за да поддържат студено виното. Досами чешмата поставят големи плочи за писане и върху тях специално жури записва имената на тези, които желаят да се състезават за титлата „Първи Биберон“ [Биберон французите наричат шеговито онзи, който обича да си попийва. — Б. пр.], давана всяка година на надпилия всички останали. Това жури отбелязва най-съвестно точките, защото титлата си оспорват много хора. Най-прочутият Първи Биберон, известен в Клошмерл, е някой си Писташе [Фъстъче. — Б. пр.], който веднъж изпил за четири дни триста двайсет и една чаши вино. Постижението е отбелязано през 1887 година и този рекорд се счита от специалистите за недостижим. Впрочем, когато го поставил, Писташе бил на върха на вместимостта си, на трийсет години, и макар че запазил титлата си в продължение на повече от десет години, все пак непрекъснато западал. Умрял на четирийсет и четири години от цироза, и то достигнала такъв стадий, че черният му дроб, който представлявал просто един абсцес, се пръснал вътре в тялото му. Но името му е незабравимо.

През 1923 година титлата Първи Биберон принадлежеше от три години насам на пощенския раздавач Блазо. Добре трениран, той стигаше до шейсет чаши на ден, когато идваше време да защити името си. В обикновения живот всекидневната му консумация не превишаваше трийсет чаши. Той също беше добре с цирозата и бе почнал да слабее. Франсоа Туминьон мечтаеше да му отнеме титлата.

 

И тъй, през първата част на нощта хората пиха и танцуваха. Пиха така, както знаят да пият в Клошмерл, сиреч много. Танцуваха така, както се танцува във всички френски села, сиреч дръзко, здравата притиснати, без много-много да му мислят за приличието и без излишни глезотии — това бяха едри матрони и яки моми, чиито корсажи не са като градските, празни вътре, нито пък притежават онази странна противоестествена слабост, която навярно прави тягостни нощите на гражданите, понеже жените им държат на модата.

Впрочем най-приятните удоволствия през тази нощ на танца бяха извън осветената от лампионите зона. Можеше да се видят много силуети, които се отправяха на двойки извън града и се шмугнаха в лозята. Дълбокият мрак на оградите беше също оживен. Не може да се каже дали тези толкова многобройни и така безкрайно потайни двойки бяха все съпруг и съпруга, но всички бяха длъжни да вярват това, макар че едно нещо внасяше съмнение — не се чуваха между тези силуети нито разправии, нито размяна на онези престорено мили думи, които същества, живеещи дълго време заедно, обикновено непрекъснато си запращат взаимно в лицето. Може да се предположи, че тази необичайна сдържаност беше последица от приятната температура и хубавото вино. Защото би било неморално да отдадем това добро разбирателство на скандални волности по отношение на нравите. Най-много можеха да станат известни недоразумения, защото някои клошмерлци, твърде услужливи към жената на съседа си, не можеха да се занимават със своята собствена, която пък нямаше да стои сред празненството с отпуснати ръце като някаква загубенячка, я! За щастие, откъснатите от жените клошмерлци се занимаваха с жените на другите, така че всички пак бяха на двойки, съчетани може би малко чудновато, но пък що се касае до симетричността, не можеше и да се желае повече. И всичко това не влечеше след себе си никакви лоши последици за отношенията между клошмерлци. Пък и здравословното състояние на градеца беше отлично с изключение на повтарящите се заболявания на Жиродо. Но нотариусът не се смесваше с тълпата и не вършеше на площада „тайни милостини“.

Впрочем тези малки отклонения имаха своите основания, които ги оправдаваха. Тъй като живеят много близо един до друг, съпрузите най-накрая се опознават твърде много, а колкото повече се опознават, толкова по-малко неща остават неоткрити и толкова по-малко нуждата от идеал има с какво да бъде задоволена. И ето, тази нужда от идеал трябва да бъде прехвърлена другаде. Мъжете я пренасят върху жената на съседа, откриват в нея нещо, което липсва на тяхната. И понеже въображението заработва в тази насока, в главата им се върти само жената на съседа, а това ги кара да изпадат в невъзможни състояния, понякога се разболяват, просто съвсем се побъркват. Разбира се, ако им я дадат, жената на съседа, в замяна на тяхната, скоро ще стане съвсем същото, както със съпругата им и ще продължат да поглеждат крадешком наоколо. А и на жените също така им влиза в главата мъжът на съседката, защото ги гледа по-хубаво, от желание и любопитство, отколкото собственият им мъж, който въобще не ги поглежда вече. Не могат да разберат, че собственият им мъж е престанал да ги гледа, защото познава и най-потайните им кътчета и ъгълчета, и че другият, дето ги вълнува с красивите си обноски, щом си пъхне носа навред, скоро също ще престане да се интересува от въпроса. Тази несъобразителност е присъща на човешката природа, за жалост, и това усложнява нещата и хората никога не са доволни.

И тъй, всяка година празникът дава възможност да бъдат осъществени илюзиите, които месеци наред бяха изпълвали главите на хората. Излезли вън от домовете си, размесили се помежду си, хората се възползуваха от случая, защото знаеха, че свободата щеше да бъде краткотрайна. Тези дребни блудства имаха и добрата си страна — можеха да се оприличат на клапа, през която изскачаше излишната злоба, която иначе би отровила душите на някои хора. Нека изтъкнем впрочем, че недоволните не бяха болшинство. В Клошмерл повечето мъже се спогаждаха с жените си и повечето жени с мъжете си. Е, не се стигаше чак до обожаване, но в болшинството семейства мъжете и жените горе-долу се понасяха. А това беше вече хубаво.

Тази нощ на 15 срещу 16 август премина, значи, във веселия, както и предишните години, докъм три часа сутринта, когато хората един след друг се разотидоха. На площада останаха само несломимите, всички достойни „биберони“, отишли вече твърде далеч в наливането, нещо, което придаваше странен резонанс на техните провиквания в раждащия се нов ден. Тази какофония беше толкова обидна, че възмутените птици пренесоха прелестните си хорове в съседните села и оставиха Клошмерл на пиянската му глъчка.

 

На 16 август в десет часа камбаната удари за голямата литургия. Всички клошмерлки отидоха на нея с голям шум и врява не само от рутинирана набожност, но и за да покажат някои труфила, които особено им отиваха и чието натъкмяване е било обмислено тайно, така че да направят силно впечатление в деня, когато ще се появят върху съблазнителните тела на тези дами. Навред се виждаха само розови, небесносини, светлозелени, лимоненожълти, оранжеви рокли, къси и прилепнали отзад на трътката, както се носеха тогава, нещо, което позволяваше да се виждат яките крака на тези доблестни стопанки. Ако някоя от тях се навеждаше, навирила задник, да завърже обувката си или да закопчее панталоните на хлапето си, можеше да се зърне над чорапа й същинска светкавица от бяло и хубаво пълно бедро (нещо, с което човек наистина можеше да се забавлява в семейна обстановка), много привлекателна гледка за струпаните по главната улица клошмерлци, където те не пропускаха нищо от този парад, даващ възможност за точно сравнение на състоянието на съпружеските удоволствия, отредени на всеки от тях.

В кръчмата на Торбейон, считана за първа ложа, се стичаха много мъже вече позамаяни благодарение на порядъчното количество разнообразни напитки, и вдигаха голяма врява, подхвърляйки страшно пикантни шеги и самохвалство. Сред тях особено блестеше Франсоа Туминьон. Тъй като от предния ден насам беше изпил четирийсет и три чаши вино, той се намираше само на седем гърла разстояние зад Блазо, който лесно беше изпил петдесет. Туминьон изразяваше увереността си, че ще докопа този път титлата Първи Биберон. Увереност, която навярно се дължеше на това, че беше пиян.

Към десет и половина часа разговорът се отклони за писоара и духовете веднага се разгорещиха.

— Изглежда — подметна Торбейон, — че Понос ще каже нещо против писоара в проповедта си.

— Няма да каже нищо, съвсем спокоен съм за това! — увери Беноа Плокен, — скептичен по природа човек.

— Казал е, че ще каже, и това се разправя навред, ето какво ще ви кажа аз! — настоя Торбейон. — Заради Пюте, която бута цялата тая работа, няма да се изненадам много, ако каже…

— Ами Куртбиш, сигурно и тя ще има пръст в тая работа!

— И Жиродо никога не остава назад в доносничествата!

— А това значи, че в края на краищата може би наистина ще каже нещо…

— И аз също мисля, че това може да стане.

— Този удар отдавна се подготвя тайно.

— Ще се стигне дотам, че накрая май ще успеят да го разрушат този писоар, като се обявят всички против него. Ще видите, че ще стане, както ви казвам.

При тези думи яростни мисли забушуваха в помътения мозък на Франсоа Туминьон. Всичко, което беше свързано с писоара, го засягаше живо, откакто се беше скарал с Жустин Пюте. Той се изправи и произнесе пред това множество от уравновесени клошмерлци такива думи, с които поемаше тежка отговорност:

— И Пюте, и онази Куртбиш, и Жиродо, и Понос, майната им на всички! Първо на първо писоарът се опира на моята стена! Не позволявам да го разрушат! Забранявам да го разрушават! Точно така, забранявам!

Прекалено силни думи, окачествени като такива и от хората, които бяха запазили трезва мисълта си. Най-благоразумните се захилиха:

— Не си ти този, който ще попречи на това, горкият ми Франсоа!

— Аз ли не мога, казваш, Артюр? Защо говориш, без да знаеш? Да, ще им попреча!

— Не си съвсем на себе си, Франсоа, щом приказваш така. Трябва да си дадеш добре сметка. Ако кюрето Понос каже нещо от църковния амвон сред самата литургия в един такъв празник като днешния, това ще преобърне жените и тогава нищо не можеш да направиш!

Това, макар и спокойно казано, съвсем разяри Туминьон. Той извика:

— Не мога да направя нищо, а така ли мислиш? Съвсем сигурен ли си, че не мога да направя нищо?… Не съм аз глупак и страхопъзльо като някои! Мога да му затворя устата на този Понос!

Сериозните хора съжалително повдигнаха рамене. Един глас посъветва:

— Трябва да отидеш да се поизбистриш, Франсоа! Съвсем си се натряскал!

— Кой е рогоносецът, който посмя да каже, че съм се натряскал? Не ще да се покаже, а? И добре прави! Ще му затворя и на него гагата, като на Понос…

— Казваш, че ще затвориш гагата на Понос ли?… Ами къде ще я затвориш?

— Сред църквата ще му я затворя, дявол да го вземе!

 

Тук мъжът на Жудит постоя няколко мига така, обмисляйки нещо. Настъпи пълна тишина. Големи думи казваше този Туминьон! Големи думи, които пораждаха неразумната, но неудържима надежда — ами ако се случеше нещо невиждано?… Да, все пак… Понякога… Разбира се, никой не вярваше на тези самохвалства, но те подхранваха това желание, което дреме постоянно в душите на хората и ги кара да желаят скандални бъркотии, при условие обаче, че други ще си изпатят. И тъй, нещата стояха така, несигурни, зависещи от думите, които щяха да последват. Туминьон беше застанал прав, надут от гордост поради впечатлението, което беше направил, при настъпилото смаяно мълчание, негово дело, опиянен, че е завладял всички присъствуващи, готов на всичко, за да запази този мимолетен престиж, но също така готов и да си седне на мястото, да си кротува и да се задоволи с тази лесна слава, ако все пак пожелаеха да му я оставят. Настъпи един от онези мигове на нерешителност, в които съдбините назряват.

Голямата надежда беше вече на път да умре, отказваха се от нея. Но, за нещастие, сред това множество имаше един коварен човек, Жул Ларудел, една от онези особи със зеленикав тен, с неугледни, издълбани черти, с разкривена усмивка, които много умеят, дразнейки суетността им, да подбуждат хората към крайности, като същевременно сладникаво си дават вид, че говорят разумно и желаят да ги въздържат. Злобният му тънък гласец се изля изведнъж като оцет върху засегнатото честолюбие на Туминьон:

— Виждаш ли, виждаш ли, Франсоа… Приказваш каквото ти падне, но нищо няма да направиш! Правиш се на дявол, това е цялата работа! По-добре си затваряй твоята, гагата де!

— Нищо ли няма да направя?

— Караш ме да се смея! Силен си на думи отдалеч. Но когато опре да кажеш нещата право в лицето на хората, и ти си траеш като другите! Понос може да си каже каквото си ще в църквата си, няма опасност да му попречиш!

— И ти ли мислиш, че ме е страх от Понос, а?

— Ще те накара да изпиеш цялата светена вода, горкичкият ми Франсоа! И когато и на теб ще ти дойде редът да се проснеш в голямата дъсчена кутия, ще пратиш и ти да го повикат, същия този Понос, с неговите молитви. Най-добре ще направиш да отидеш да си легнеш, щом като приказваш такива глупости. И като имаш предвид, че ако Жудит те види да излизаш оттук в това състояние, лошо ти се пише след това, Франсоа!

Всичко беше добре пресметнато. Такива успокоителни думи оказват много лошо въздействие върху един честолюбец. Франсоа Туминьон сграбчи за гърлото една бутилка и с такава сила я удари на масата, че чашите подскочиха.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Слагаш ли бас, че оттук ще отида право в църквата?

— Жал ми е за теб, Франсоа! — отвърна с престорено съжаление провокаторът. — Хайде, върви да си легнеш, ти казват!

А това беше ново предизвикателство спрямо чувствителното достойнство на един пияница. Туминьон удари още веднъж бутилката по масата и каза ядосано:

— Хващаш ли се на бас, че ще му го кажа право в лицето, на Понос?

— Какво ще му кажеш?

— Да върви на майната си!

Жул Ларудел отвърна само с презрително мълчание, придружено във всеки случай с тежка усмивка и с намигване — нарочно неприкрито, — чрез което опасният интригант призоваваше почтените хора да бъдат свидетели на невъздържаните бълнувания на един безумец. Тази оскърбителна мимика разяри до немай-къде Франсоа Туминьон.

— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Да не би да ме вземате за някой, който си няма нищо в гащите! Казва, че не смея да отида, този смръдльо! Ще видим дали няма да отида! Ще видим дали ме е страх да му го кажа на Понос! Тъпанари такива, какво се пулите като меки задници? Казвате, че няма да отида, а? Още сега ще отида в църквата! Още сега ще му кажа какво мисля аз, на този поп! Ще дойдете ли и вие там, другите?

Всички тръгнаха с него: Артюр Торбейон, Жул Ларудел, Беноа Плокен, Филибер Добар, Делфен Лагаш, Оноре Бродкен, Тонен Нашавоан, Ребулад Поапанел и други, не по-малко от двайсетина души.