Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Във хан един посред полето,

войната дето го остави

прикрит зад няколко горуна

и го пожали, че е беден,

 

мирът където в овча кожа

ведно с пастирите повежда

овце от хълма в равнината,

кози от равното към хълма,

 

ранен, ала добре лекуван,

щастлив младеж подслон получи,

че Обич, без да го простреля,

с благоволения го обсипа.

 

Със малко кръв в самите вени,

със много тъмна нощ в очите

намери го оназ, която

живот и смърт човеку носи.

 

От коня се поваля хитро,

не че е мавъра познала,

а за да види как тревата

с цветя кръвта проляна плаща.

 

Измива му лика, ръката

усеща как добрата Обич

се крий зад розите, додето

им багрите смъртта отнима.

 

Зад розите се тя потули,

защото техните харпуни

елмаза на Катай[1] извайват,

с кръвта му млада, благородна.

 

Очите му със поглед гали

и без да знай отгде му влиза

любов от потеклото злобно

на незлобиви скорпиони.

 

И кремъкът ранен е вече

и първият му удар праща

вода искряща, сладка обич!

На род изменнически щерка!

 

На раните му слага билки,

които, ако не лекуват,

то, от ръце такива брани,

неволно болките ласкаят.

 

Любов предлага му превръзка,

но тя си булото раздира,

за да му раните превърже;

щадят го на деня лъчите.

 

Додето възлите последни

с подкрепа на небето връзва,

един селяк с една кобила

навлиза бавно във гората.

 

На влюбената хубавица

го спират воплите печални:

те твърди дънери разклащат

и глухи камъни ги чуват.

 

И таз, що по-добре се чувства

в леса, отколкото в Двореца,

на селянина благосклонен

благочестиво отговаря.

 

Той скромно на земята слиза

и на кобилата поставя

едно почти безкръвно тяло,

ала със две сърца горещи;[2]

 

в колибата си той ги води,

че вече Слънцето залязва

и само пушекът от нея

пътеводител ще му бъде.

 

В колибата пристигат рано,

де проста селянка приема

жив-мъртъв с две души в гръдта му

и сляпа с две слънца в очите.

 

Сено наместо перушина

настила меко за постеля,

тя ще им бъде брачно ложе,

де щастието ги очаква.

 

Ръцете й, чиито пръсти

на тоз живот богини бяха,

възвръщат бързо на Медоро

младежко здраве, двойни сили.

 

Те красотата си му дават

и цяло кралство вместо зестра:

на Марс нестихващата завист

и щастието на Адонис.[3]

 

Със купидончета невръстни

рояк сластолюбив окичва

колибата като пчелите

на корков дъб стеблото кухо.

 

Какви ли възли не плетеше

на завистта змията мудна,

на гълъбите що броеше

гугуканията жалостиви!

 

Как Обичта я в миг прокуди,

превръщайки в камшик въжето,

за да се случая не хули

и мястото не се молепсва.

 

У момъка е всичко прелест,

ухаят скъпите му дрехи,

окачва той лъка си лунен

ведно с извитата си сабя.

 

А прималнели гургулици

са хриплите му барабани,

и от Венерината[4] рокля

са дипли сякаш знамената.

 

С разголени гърди тя ходи,

лети косата и в безреда

ту я завърже с карамфили,

ту със жасмини я прихване.

 

В сандали златни се обува,

снегът да може да се радва

и никога не стъпва боса

красавицата на земята.

 

На младите помага всичко:

криле ги бързи бързо бият,

разхлаждайки ги с ласкав полъх,

ако се карат и мърморят.

 

Килими дават им полята,

дърветата зелени шатри,

спокойни сънища чешмата

и славеите свойте песни.

 

Кората си им дава стволът,

та имената им на нея

да пази по-добре от бронза

или от мраморната плоча.

 

Без букви няма злачен ясен,

без прякори — топола бяла,

„Анхелика“[5] дол ли извика,

„Анхелика“ му друг отвръща.

 

Те пещерите, що със сенки

мълчанието населява,

с прегръдките си оскверняват,

макар обхванати от ужас.

 

Колиба и постеля брачна,

и селяни гостоприемни,

полета, извори, падини,

цветя, заслони, стволи, птици,

 

тополи, ясени, долини,

свидетели на тази обич,

да ви опазят небесата

от лудостите на Орландо![6]

Бележки

[1] Катай — така средновековните автори наричали Китай.

[2] Ала с две сърца горещи… — поради любовта, обзела Медоро.

[3] Адонис — финикийски бог на умиращата и възраждащата се природа. Отначало почитан в Гърция, а после и в Рим.

[4] Венера — древно римско название на гръцката богиня Афродита.

[5] Анхелика — това име поетът дава на китайската владетелка.

[6] Орландо — герой на „Бесният Орландо“, поема от италианския поет Ариосто (1474–1533). Случката е взета от XIX песен на същата поема.

Край