Агата Кристи
Безкрайна нощ (20)

Двадесета глава

На другия ден отидох при майор Филпот и направо му заявих, че искам да чуя неговото мнение. Старецът с торфа твърдеше, че видял жена, която същата сутрин отивала към гората и според него тя приличала на Естер Лий.

— Вие я познавате. Мислите ли, че тя действително е способна на предумишлено злодеяние?

— Не ми се вярва, Майк. За да направиш такова нещо трябва да имаш сериозна подбуда. Отмъщение за нанесена лична обида или нещо подобно. А какво й е сторила Ели? Нищо.

— Знам, че звучи налудничаво. Но защо непрекъснато изникваше по този безумен начин, защо заплашваше Ели и се опитваше да я пропъди? Изглежда, че й имаше зъб, но така и не разбрах защо. Никога преди това не беше виждала Ели. Какво друго можеше да бъде Ели за нея, освен някаква напълно непозната американка? Никога не са имали нищо общо.

— Зная, зная — рече Филпот. — Не мога да се освободя от чувството, че тук има нещо, което не разбираме, Майк. Не зная дали жена ви не е идвала в Англия, преди да се омъжи. Дали не е живяла някога по тия места?

— Не е, сигурен съм. Толкова е мъчително всичко. Всъщност аз не зная нищо за Ели. Не зная нито кого е познавала, нито къде е била. Ние просто се срещнахме. — Замълчах и го погледнах. — Не знаете как се запознахме, нали? Не? И след сто години няма да се сетите как се запознахме.

Неочаквано, напук на себе си, избухнах в смях. Едва се овладях. Усещах, че съм на ръба на истерията.

Гледах как търпеливо и внимателно ме изчаква да дойда на себе си. Този човек ми действаше благотворно. Нямаше съмнение.

— Ние се срещнахме тук — продължавах аз, — тук на Циганското землище. Бях прочел обявата за продажбата на Кулите и вървях нагоре по хълма, понеже това място ме беше заинтересувало. Така я видях за пръв път. Тя стоеше там под едно дърво. Стреснах я, а може би тя ме стресна, но както и да е, така започна всичко. Така дойдохме да живеем в това дяволско, прокълнато място.

— И през цялото ли време чувствахте, че то е обречено?

— Не. Да. Не, всъщност не знам, никога не съм го признавал. Никога не съм искал да го призная, но мисля, че тя знаеше. Страхуваше се през цялото време.

После казах, натъртвайки на всяка дума:

— Според мен някой нарочно искаше да я изплаши.

Майорът попита много рязко:

— Какво искате да кажете? Кой е искал да я изплаши?

— Може би тази циганка. Не съм съвсем сигурен… Тя редовно причакваше Ели, говореше й, че това място ще й донесе нещастие, повтаряше й да се махне оттук.

— Пфу! — избухна той. — Само ако знаех. Щях да поприказвам със старата Естер. Щях да я предупредя да не върши такива неща.

— Но защо го е правила? Какво я е карало?

— Като повечето хора и тя обича да си придава важност. Обича да отправя предупреждения към хората или да гадае бъдещето и да им предрича щастие. Да се прави, че знае съдбата на хората.

— Да предположим — подех аз, — че някой й е платил. Чух, че обичала парите.

— Вярно, много обича парите. Ако някой й е платил… както вие предполагате… Ама откъде ви хрумна това?

— Сержант Кийн подхвърли нещо такова — отговорих. — Сам нямаше да се сетя.

— Разбирам — той поклати глава замислено. — Не ми се вярва тя нарочно да е искала да уплаши жена ви дотам, та да предизвика нещастие.

— Едва ли е допускала, че инцидентът ще се окаже смъртоносен. Може да е подплашила коня. Да е пуснала фишек, да е размахала бял лист хартия… такива неща. Понякога имам чувството, че е изпитвала някаква лична вражда към Ели. И понятие нямам какви са причините за тази вражда.

— Това звучи съвсем невероятно.

— Това място някога да е било нейно? Земята имам предвид.

— Не. Може и да са гонили циганите от този имот и сигурно неведнъж са ги гонили. Циганите винаги ги гонят, но не ми се вярва това да стане причина за смъртоносна вражда.

— Е, не — съгласих се с него. — Наистина едва ли е възможно. И все пак се чудя, дали няма нещо, което ние не знаем… Някой да й е дал пари.

— Нещо, което да не знаем… — какво може да е то?

Разсъждавах минута-две.

— Това, което ще кажа може да прозвучи съвсем невероятно. Да приемем, както предположи Кийн, че някой й е платил да направи всичко това. Какви подбуди е имал този някой? Да допуснем, че е искал да ни прогони. Насочили са се към Ели, не към мен, защото аз нямаше да се изплаша като нея. Искали са да я изплашат, за да я принудят — а така да принудят и двама ни — да се махнем оттук. Ако това е било целта им, трябва да има някаква причина някой, който да иска земята отново да бъде обявена за продан. Да кажем, че на някой нашата земя му трябва.

Замълчах.

— Предположението е логично — обади се Филпот. — Но не мога да разбера подбудите.

— Ами може да има залежи от някаква важна руда — предположих аз. — И никой да не знае за тях.

— Хм, не ми се вярва.

— Ами тогава заровено съкровище. Да де, знам че звучи съвсем нелепо. Или да кажем — парите от голям банков обир.

Филпот продължаваше да клати глава в знак на несъгласие, но вече не толкова категорично.

— Единствената друга възможност е да се върнем към това, което току-що говорихме. Зад госпожа Лий да стои някакъв човек, който й е дал пари. Може да съществува неизвестен враг на Ели.

— Но нямате представа кой може да бъде, нали?

— Нямам. Тя не познаваше никого тук. Поне в това съм сигурен. Нищо не я свързваше с това място.

Станах и прибавих:

— Благодаря ви, че ме изслушахте.

— Бих искал да съм ви по-полезен.

Излязох, като опипвах това, което носех в джоба си. Най-накрая се престраших и се върнах в стаята.

— Искам да ви покажа нещо — казах. — Всъщност щях да го занеса на сержант Кийн да видя какво ще каже той.

Бръкнах в джоба си и извадих голям камък, завит в смачкано парче хартия, на която пишеше нещо с печатни букви.

— Хвърлиха го през прозореца тази сутрин докато закусвах. Като слизах по стълбите чух как се счупи стъклото. И първия ден, когато дойдохме тук някой хвърли камък през прозореца. Не знам дали е същият човек.

Разгънах измачканото листче и му го показах. Беше мръсно парче обикновена хартия. На нея с много бледо мастило бе написано нещо. Филпот си сложи очилата и се приведе над него. Съдържанието му се изчерпваше с няколко думи. Там пишеше:

„Една жена уби съпругата ви.“

Филпот повдигна вежди.

— Странно — промърмори той. — Първата бележка с печатни букви ли беше написана?

— Не си спомням вече. Само ни предупреждаваха да се махаме оттук. Сега дори не мога да си спомня какво точно пишеше, но бях сигурен, че е работа на хулигани. Сега не е същото. Според вас този, който я е хвърлил, знае нещо?

— Може и да е само сляпата и безмилостна злобица на някой писач на анонимни писма. Вие поне знаете, че в селата те не са никак малко.

Майорът подаде бележката обратно.

— Струва ми се, че интуицията не ви лъже. Трябва да го занесете на сержант Кийн. Той ще знае повече от мен за писачите на анонимни писма.

Намерих сержант Кийн в полицейския участък. Той прояви голям интерес към бележката.

— Странни работи стават тук — рече той.

— Какво значи това според вас?

— Трудно е да се каже. Може да искат да набедят някого от чиста злоба.

— Като че този някой е госпожа Лий?

— А, не, едва ли щеше да бъде формулирано така. Може пък… ще ми се да мисля така, някой да е видял или да е чул нещо. Да е чул шум или вик, или пък конят да е препуснал покрай него и скоро след това да е видял или да е срещнал жената. Но във всеки случай изглежда става дума за друга жена, не за циганката, защото и без това всички мислят, че тя така и така е замесена. Тук като че ли става дума за друга жена.

— Ами циганката? — попитах. — Има ли някакви вести за нея? Намерена ли е?

Той бавно поклати глава.

— Обикновено знаем къде отива като изчезне оттук. Някъде из Източна Англия. Там има приятели сред циганите. Кълнат се, че не е стъпвала там, но те така си говорят. Нали разбирате, траят си. Добре я познават по тези краища, но никой не я е виждал. И все пак не вярвам, че може да е стигнала по-далеч от Източна Англия.

Имаше нещо особено в начина, по който каза това.

— Не ви разбирам много добре.

— Да погледнем от тази страна — уплашила се и то с основание. Нали е заплашвала жена ви, внушавала й е страх, а ето, сега казват, че предизвикала някакъв инцидент, при който жена ви е умряла. Полицията ще я търси и тя го знае. Готова е да потъне вдън земя както се казва. Ще се опита да стигне колкото се може по-далече. Няма да смее да се показва пред хора. Няма да смее да пътува с обществения транспорт.

— Но нали ще я намерите? Видът й бие на очи.

— Е, да, сигурно ще я намерим. Нужно е малко време. Стига наистина да е станало така.

— А мислите ли, че е станало нещо друго?

— През цялото време се чудя дали някой й е плащал, да върши цялата тая работа.

— В такъв случай тя още повече ще иска да се махне оттук.

— Но и този някой друг също ще иска. Нали така, господин Роджърс.

— Говорите за лицето, което й е давало пари — разчлених бавно думите си аз.

— Да.

— Възможно е това да е била жена.

— Възможно е също и някой друг да мисли така. И че започва да изпраща анонимни писма. Жената също ще се уплаши. Нали може и да не е искала да се случи такова нещо. Каквито и пари да е получила тази циганка, за да наплаши съпругата ви и да я прогони оттук, тя едва ли е целяла смъртта на госпожа Роджърс.

— Не, смъртта не е била предумишлена. Циганката е трябвало само да ни изплаши. Да изплаши жена ми и мен така, че да се махнем оттук.

— А сега чий ред е да се страхува? На жената, причинила злополуката. Това е Естер Лий. Нима ще се отърве? Да речем, че не тя го е направила. Тогава ще трябва да признае, че са й плащали. Ще трябва да назове името. Ще каже кой й е плащал, а на него това никак няма да му хареса. Нали, господин Роджърс?

— Става дума за онази неизвестна жена, която повече или по-малко приемаме, че съществува, без да сме сигурни в това?

— Все едно дали е мъж или жена, уверени сме, че някой й е плащал. Ами нали този някой ще иска да й затвори устата колкото се може по-бързо?

— Мислите, че може и да са я убили?

— Съществува такава възможност, нали? — каза Кийн. Сетне неочаквано смени темата. — Вие, господин Роджърс, нали знаете запустялата къща в края на вашата гора?

— Знам я, но какво общо има тя? С жена ми я ремонтирахме и я постегнахме малко. Ходехме там от време на време, не много често във всеки случай. Не и напоследък. Защо питате?

— Ами като направихме оглед на околността, надникнахме и в запустялата къща. Беше отключена.

— Никога не сме я заключвали. Там нямаше нищо ценно, освен разни овехтели мебели.

— Рекохме си, че старата Лий може да се е крила там, но не намерихме никакви следи от нея. Обаче намерихме ето това. И без това щях да ви го покажа.

Сержантът отвори едно чекмедже и извади малка позлатена запалка. Беше женска запалка и на нея с диаманти беше инкрустиран инициал. Буквата К.

— Това не е на жена ви, нали?

— Ами тук пише „К“. Не, не е на Ели. Тя нямаше подобна вещ. Нито пък е на госпожица Андерсън. Тя се казва Грета.

— И все пак някой я е изпуснал там. Изискана вещ. Сигурно е доста скъпа.

— „К“… — повторих замислено аз. — Не мога да се сетя за някой, който да има подобен инициал. Освен за Кора, мащехата на жена ми. Госпожа ван Стайвънсънт. Само че не мога да си представя как се промъква до запустялата къща по обраслата с бурени пътека. А и тя не стоя дълго при нас. Не повече от месец. Не си спомням някога да съм я виждал да използва тази запалка. Но може и да не съм обърнал внимание. По-скоро госпожица Андерсън ще знае.

— Тогава я вземете с вас и й я покажете.

— Добре. Само че ако запалката е на Кора, наистина е странно, че не я видяхме последните няколко пъти, когато ходихме в запустялата къща. Там няма бог знае какво. Щяхме да я видим, ако беше на пода… Нали е била на пода?

— Да, съвсем близо до дивана. Е, разбира се, всеки е могъл да използва запустялата къща. Мястото е удобно за срещи на влюбени по всяко време. Имам предвид местните жители. Но едва ли у някой от тях ще се намери толкова скъпа вещ.

— Сещам се за Клаудия Хардкасъл — подхвърлих. — Но се съмнявам, че може да притежава нещо толкова шикозно. Пък и какво ще прави в запустялата къща?

— Тя беше приятелка на жена ви, нали?

— Да, най-добрата й приятелка тук. Знаела е, че няма да имаме нищо против да използва запустялата къща по всяко време.

— Аха — възкликна сержантът. Аз настойчиво го изгледах.

— Не мислите, че Клаудия Хардкасъл по някакъв начин е била… враг на Ели, нали? Би било съвсем абсурдно.

— Съгласен съм, че няма причина, но кой може да каже, че познава жените? Предполагам… — започнах, но не завърших, защото това, което исках да кажа щеше да прозвучи съвсем налудничаво.

— Кажете, господин Роджърс?

— Доколкото знам, Клаудия Хардкасъл е била женена най-напред за някакъв американец на име Лойд. Всъщност главното доверено лице на жена ми в Америка се казва Станфърд Лойд. Е, сигурно стотици хора се казват Лойд и би било чисто съвпадение, ако става дума за същия човек. А и какво общо може да има той с всичко това?

— Не звучи много правдоподобно. Обаче все пак…

Той замълча насред думата.

— Още по-странно е, че ми се стори, че видях Станфърд Лойд тук в деня на нещастието. Обядваше в „Джордж“ в Бартингтън…

— И не дойде да ви се обади?

Поклатих глава.

— С него имаше жена, която много приличаше на госпожица Хардкасъл, но възможно е и да греша. Знаете ли, струва ми се, че нашата къща беше построена от брат й.

— Тя проявявала ли е интерес към къщата?

— Не, останах с впечатление, че не одобрява архитектурата на брат си.

Като казах това станах.

— Ами да не ви отнемам повече време. Опитайте се да намерите циганката.

— Ще продължим да я търсим, уверявам ви. И следователят иска да се срещне с нея.

Взех си довиждане и излязох от полицейския участък. Често се случва ненадейно да срещнеш някого, за когото току-що си говорил. Клаудия Хардкасъл излизаше от пощата, точно когато минавах оттам. Спряхме се. С онова леко смущение, което изпитваш, когато срещнеш човек, наскоро загубил близък, тя каза:

— Моите съболезнования, Майк. Много ми е мъчно за Ели. Няма да говоря повече. Ужасно е да се говори в такива случаи. Но просто трябваше да ви кажа това.

— Зная — отвърнах. — Вие бяхте толкова мила към Ели. Помогнахте й да се почувства като у дома си. Благодарен съм ви.

— Искам да ви помоля за нещо и мисля, че ще е по-добре да го направя сега, преди да заминете за Америка. Чух, че скоро ще заминавате.

— Веднага щом мога. Там трябва да се погрижа за много неща.

— Ами ставаше въпрос… Ако смятате да продавате къщата, помислих си, че може да решите да уредите това, преди да заминете… И ако е така, бих искала аз да бъда първият кандидат за нея.

Направо се облещих насреща й. Наистина бях смаян. Това беше последното, което съм очаквал.

— Искате да я купите? Бях останал с впечатлението, че подобна архитектура изобщо не ви интересува.

— Брат ми Рудолф твърди, че това е най-хубавото нещо, което е построил. Смея да кажа, че той разбира. Сигурно цената, която ще искате, е много висока, но аз мога да я платя. Да, иска ми се да притежавам тази къща.

Това наистина ми се стори прелюбопитно. Тази жена не бе проявила ни най-малък интерес към къщата, когато идваше у дома. Питах се, както и преди това се бях питал един-два пъти, какви всъщност бяха връзките й с нейния полубрат. Беше ли истински привързана към него. Понякога бях почти уверен, че не го обича, дори го ненавижда. Говореше за него по много особен начин. Но каквито и да бяха истинските й чувства, той определено означаваше нещо за нея. Значеше нещо важно. Бавно поклатих глава.

— Навярно мислите, че искам да продам мястото и да се махна оттук заради гибелта на Ели — казах й. — Няма нищо такова. Ние живяхме тук и тук бяхме щастливи. И тук истински ще си спомням за нея. За нищо на света няма да продам Циганското землище! Можете да бъдете сигурна.

Погледите ни се срещнаха. Сякаш се сблъскаха. После тя сведе очи.

Аз събрах целия си кураж и попитах:

— Не е моя работа, но знам, че навремето сте била омъжена. Станфърд Лойд ли се казваше съпругът ви?

Известно време тя ме гледа, без да проговори. После отсече:

— Да — и извърна глава.