Димитър Димов
Осъдени души (2)

II

Заредиха се горещите слънчеви и ослепително ярки дни на мадридското лято.

Южноамериканските красавици в хотела, които понякога се заглеждаха в Луис Ромеро, изчезваха една след друга с приятелите и бащите си към Сан Себастиян и към другите летовища по Атлантика. Останаха само делови хора, предимно испанци, обзети от новата треска за износ на волфрамова руда, и по-дребни чиновници от легациите на воюващите страни. Всички се потяха мъчително от тропическата горещина и търсеха прохлада в бара.

Денем небето трептеше в тежка оловносиня омара, а вечер придобиваше портокален и изумруденозелен цвят, върху който се очертаваха небостъргачите на „Гран Виа“, куполите на пощата и обелискът на Веларде и Даоис. Големите купове от хора седяха под сенките на „Пасео дел Прадо“ и на пощата „Кановас“, разговаряха, пушеха, ядяха банани или четяха тъжни повести за севилски циганки и бандити от Сиера Невада. Кафенетата гъмжеха от чиновници, които негласно си бяха извоювали привилегията да отиват на работа един час по-късно, защото в тая горещина не можеше да се работи. По високите столчета на баровете, където бе прохладно, но напитките струваха по-скъпо, дремеха кокотки с цикламени устни, с оранжево напудрени лица и синкавочервени коси. Те приличаха на ярки екзотични цветя, приготвени за нощния пазар, които вулгарната публика щеше да разграби на безценица. В тия барове миришеше възбудително на потни женски тела, на алкохол и сладострастни парфюми.

Нажеженият въздух по търговските улици „Монтера“ и „Севиля“ бе наситен с изпарения на бензин, с дъх на автомобилни гуми и манифактурни стоки. Всички обитатели на центъра чакаха с нетърпение залеза на слънцето, когато от Сиера де Гуадарама щеше да полъхне лек, освежителен ветрец, а от откритите дансинги и сладкарници щяха да гръмнат джазове, китаристи и андалузки певци. Тогава на масите пред „Молинеро“, „Аквариум“ и „Марфил“ щяха да насядат мъжете и кокотките от богатия, деловия, търговски Мадрид, мъже, които използуваха приятното отсъствие на жените си, изпратени да летуват, и с които рибоците от Коруня не желаеха да се смесват, защото се дразнеха от лукса на тия парвенюта и защото те — дребните идалговци и рибоците — бяха нещо съвсем друго, имаха прадеди, които се бяха сражавали под заповедите на Франсиско Писаро и херцог Алба, и затова трябваше да си стоят в своето грозно, напечено от слънцето, но аристократично казино, да си бъдат отделно от народа.

Такава бе гледката през деня и вечерта по „Гран Виа“, „Алкала“ и „Пасео дел Прадо“. Но ако човек надникнеше в предградията Чамбери, Саламанка и Чамартин, в комунистическите квартали зад Браво Мурильо и около Сиудад Университариа, щеше да види защо испанците бяха изгонили последния Алфонс и защо дори сакатите бяха наскочили да бранят републиката. Тук, под синьото небе, под безмилостното слънце, стърчеха развалините на гражданската война. Тук имаше само дрипи, скръб и нищета. Инвалиди от барикадите, които кретаха с патерици и търсеха сянка зад порутените зидове, вдовици на мъже от работническите батальони, майки, чиито синове бяха избити поголовно с италиански картечници, туберкулозни деца, които още играеха на valuntarios^[1] девойки с черни коси и кехлибарени лица, които бяха пели Интернационала и носили патрони в окопите и които въпреки глада пазеха още достойнството на телата си. Всички тия обитатели на тъжните квартали проклинаха еднакво с дрипите, с патериците, с мизерията и скръбта си лицемерната набожност и средновековното мракобесие, богатството и егоизма на другия, блестящия Мадрид. Никое благочестиво кюре, никой знатен сеньор не удостояваше с любопитството си този страшен Мадрид, защото се бояха от обитателите му. Само привечер, когато слънцето залязваше и вечерните сенки се удължаваха и когато към мръсните бакалнички се отправяха мълчаливи жени, за да купят с припечелените през деня пари малко престояла риба и долнокачествен зехтин, по улиците минаваха конни патрули от цивилната гвардия с карабини на гърба и тежки кожени бичове в ръце, за да вдъхнат почит към властта между обитателите на тези подозрителни квартали.

Един следобед, воден от любопитството да види местата, по които се бяха развихрили сраженията за Мадрид, Луис обиколи тези печални улици, макар да съзнаваше, че нямаше нищо общо с тях, че бе само вулгарен контрабандист, само нищожество. Но все пак изпита доволство, че бе скъсал завинаги с класата на потисниците.

Господата от Барцелона и Кадикс (единият бе представител на немска фирма за химикали, а другият — морски капитан) пристигнаха и уговориха с Луис подробностите на оная част от предприятието, с която приеха да се натоварят. След това отнесоха забранената стока с достойнството на почтени търговци, в чийто pun d’honor^[2] можеше да се вярва, тъй като носеха солидарно, заедно с Луис, криминалната отговорност на предприятието и бяха вложили пари в него. При себе си той задържа само десетина килограма, които мислеше да остави в Рио де Жанейро, за да поддържа връзките с един тамошен доставчик. Стоката бе разпределена в малки пакетчета между двойните стени на куфарите. С опаковането на голямата пратка се натовари сеньор Дитрих, представителят на немската фирма в Барцелона, който отдавна практикуваше един остроумен начин на измама: той поставяше морфина в стъкла за химикали, които носеха невинни надписи и които след това запечатваше с фалшивия печат на фирмата, която ги бе произвела. Така стъклата стигаха благополучно предназначението си с товарния кораб, в който служеше капитанът от Кадикс сеньор Кинтана, Пратката трябваше да замине, след като се получи телеграма от Буенос Айрес. Но тая телеграма не идваше и Луис Ромеро почна да се отегчава.

За да убие времето си, той усвои навика да ходи сутрин в Прадо, най-вече в залата на Веласкес, чиито картини го изпълваха с някаква ведрина, с усещане за действителност, която задоволяваше душата му, така че Луис, след като бе стоял пред „Пияниците“, „Предачките“ и „Менините“, не изпитваше досада да се разходи после по „Пасео де Реколетос“ и да погледа хората. Същото чувство изпитваше той, когато препрочиташе „Дон Кихот“ и „Ласарильо де Тормес“. В музея и книгите, в квартала около Сиудад Университариа Луис усещаше истинското достойнство на народа си, което една каста от побъркани мистици, от лицемери и самохвалковци потискаше безмилостно и обличаше за развлечение на цяла Европа в палячовските дрипи на традицията. Но каква стойност имаше да съзнава това, когато стоеше тъй далеч от народа си, когато оставаше безучастен към неправдата, когато не се интересуваше от съдбата на нищо друго освен на мръсната си търговия? И той почувствува за лишен път, че бе пропаднал човек, че не можеше да излезе вече от себе си, че угризенията, които изпитваше, бяха само слаби никому ненужен порив срещу неправдата, само жалък фарс на остатъците от предишното му нравствено съзнание. Липсваше му воля. Не можеше да направи нищо. Изворът на нравствената енергия, който осмисля съществуването, бе пресъхнал вече у него.

„Та що от това?“ — Той си зададе въпроса и се надсмя вътрешно на себе си. Глупавата сантименталност, в която бе изпаднал, се дължеше сигурно на бездействието му от забавянето на телеграмата. Да пристигнеше веднъж тази дяволска телеграма!… Разнообразието на пътуването, рисковете, възбудата, която го обземаше при допир с други мошеници, подобни на него, щяха да го изтръгнат от това състояние, да запълнят отново съществуването му. Но колкото повече чакаше телеграмата, толкова по-голямо ставаше нетърпението му. Престана да посещава музея. Почна да лежи по цял ден в стаята си и да чете глупави детективски романи, като пиеше уиски и проклинаше бавността на аржентинеца.

Един следобед телефонът в стаята му позвъня и го изтръгна от това състояние.

Един женски глас питаше малко неуверено за Луис. „Някоя от лелите“ — помисли той с досада. Дон Индалесио навярно бе разпръснал вече новината за пристигането му между всички роднини. Гласът обаче имаше съвсем чужд акцент и питаше за известния само вън от Испания сеньор Ромеро. Кой може да бъде? Значи, в хотела имаше лице, което го познаваше от чужбина! Карамба!…

И Луис почувствува тревога.

— Кой е? — попита той.

— Една позната.

— Името ви, моля?

— Не е необходимо.

— Какво обичате?

— Бих желала да се срещна с вас…

Луис ядосано затвори телефона. „Глупачка!“… — помисли той. Жените често го безпокояха по такъв идиотски начин. Ала после му дойде наум, че това бе навярно гласът на някоя от жриците на любовта, които конкуренцията бе изгонила от Сан Себастиан. Луис изобщо не мразеше тия жени. Всички проявяваха една и съща слабост да се влюбват в него и да му помагат самоотвержено в контрабандата. Той почувствува известно съжаление, като помисли, че това е може би гласът на някоя от тези невинаги безскрупулни и вечно унизени жени.

Телефонът позвъни отново. Непознатата не се отчайваше.

— Казвай!… — произнесе Луис бащински.

— Искам да те видя!

— Къде сме се виждали по-рано?

— Не сме се виждали изобщо.

— Лъжеш!… Коя си ти?

— Една англичанка — троснато отвърна гласът.

— Да не си Едит с фалшивите бисери?

— Не съм никаква Едит!… — още по-сърдито отвърна гласът.

— Е, не мога да те позная!… — добродушно заяви Луис. — Кажи, коя си?

— Не е важно — упорито отвърна непознатата.

— Тогава върви по дяволите и ме остави на мира!… След вечеря ще бъда в Негреско. Обади ми се да ти дам малко пари.

И Луис пак затвори телефона. Нямаше никакво съмнение, че това бе Едит — една изнудвачка на възрастни мъже, която бе скитала из Южна Америка, та знаеше малко испански. И тя обичаше Луис и даже си позволяваше да го ревнува. Имаше смешни пориви на порядъчна жена. Най-голямото й удоволствие бе да бродира кърпички и да зашива скъсаните копчета на дрехите му. Тя често проявяваше нахалството да се влачи след него и да го изненадва с подобни тайнствености. Но сега Луис не се разсърди. През главата му мина мисълта да я вземе със себе си до Рио де Жанейро и да я натовари с риска да носи куфарите. Ако попаднеше в ръцете на полицията, Едит би предпочела по-скоро да й изтръгнат езика, отколкото да каже от кого е получила стоката. Да, това бе сигурно Едит! И Луис се зарадва, когато телефонът позвъня, пак.

— Слушай, негоднико!… — сърдито призна гласът най-после. — Тук е Едит.

— Не можеш да ме излъжеш. Кога пристигна?

— Снощи.

— Откъде?

— От Сан Себастиан. Ела веднага в стаята ми!

— Ще почакаш, докато се обръсна. В кой номер си?

— В 102, Луис!…

Гласът на Едит спря неуверено.

— Какво има?

— Донеси ми малко стока!

— За кого?

— За мене. В 102, запомни ли?

И на свой ред Едит троснато затвори телефона. Тя имаше сприхав, шотландски характер, който я спасяваше от раболепието на другите пропаднали жени, и така ставаше по-симпатична на мъжете.

Луис се изкъпа, обръсна, облече и приглади грижливо черната си лъскава като антрацит коса. След това се напарфюмира с „Gato negro“^[3] — парфюма на прелъстителите. Едит проявяваше голяма придирчивост към любовниците си, дори към тия, които обичаше истински. По външност Едит не бе особено красива, но се обличаше изискано и приличаше на благородница поради усърдното четене на викториански романи. За какъв дявол сега й бе дотрябвал морфин? Може би искаше само едно пакетче, за да го подари някому. Тя също имаше мрежа от предприятия и помощници от подземния свят, които трябваше да възнаграждава. И Луис мушна в джоба си едно пакетче от сто грама. След това хвърли доволен поглед в огледалото и излезе от стаята. Беше малко развълнуван. Тялото на Едит напомняше смътно горчиво-сладкия вкус на Жоржет Киди, която морякът бе заклал в Бейрут. С едри, нетърпеливи крачки той забърза към първия етаж. Шумът от стъпките му се удави в дебелите килими. Бе часът на следобедния сън и по коридорите, осветени от матови лампи, чиято светлина се отразяваше в тъмночервеното полирано дърво на вратите, не се мяркаше никой. Дори момчетата, които обслужваха асансьорите, лениво дремеха на столчетата си. Луис стигна пред №102 и почука жизнерадостно. Вратата се отвори. Зад нея се показа една жена в убито зелен копринен пеньоар. Но тази жена не бе Едит.

В първия миг Луис изпита усещането, че бе сбъркал номера на вратата, и с едно смотолевено „простете, сеньора“ направи движение да се върне назад. Той никога не бе виждал тази жена и очите й — две студени зеленикави очи, които святкаха в полумрака на антрето — го изпълниха с внезапно смущение. Тя имаше бледо лице и пепеляворуса коса, която бе опънала зад ушите си. Смущението на Луис се засили и от уплахата, с която жената на свой ред се дръпна назад. Тя нададе слаб вик, тялото й потрепера, а очите й се разшириха от ужас, сякаш виждаше пред себе си дявола. „Карамба!… — помисли Луис. — Това е една побъркана жена!“ И бе обзет от разочарование, задето не виждаше пред себе си Едит.

— Вие ли бяхте на телефона? — попита Луис.

— Да — отговори жената.

Тя се бе съвзела почти тъй мигновено, както се уплаши, и му направи знак да влезе вътре. След това го измери с поглед от глава до пети и се усмихна презрително.

— Влез в стаята — каза тя, говорейки му на „ти“.

„Изнудвачка — помисли Луис с неприятна изненада — или делегатка за преговори.“ Може би зад тази жена стоеше бандата на ирландеца О’Треди, съперник на Луис, който правеше опити да проникне в богатия аржентински пазар.

Луис влезе и без да иска, попипа с ръка малкия револвер, който носеше в задния джоб на панталоните си. Но веднага се успокои. Стаята, в която влезе, бе салон и през отворената врата се виждаше съседният кабинет, а още по-нататък — спалнята. Жената заемаше цял апартамент, за който плащаше най-малко двеста пезети на вечер. Следователно разполагаше с много пари и не изглеждаше от бандата на О’Треди. Последният проявяваше безсмислено скъперничество във всичките си предприятия и едва ли би се разпуснал да издържа такава скъпа агентка. Още по-малко приличаше тя на ония жени, които обядваха в ресторанта сами и с мълчалив поглед предлагаха тялото си срещу заплащане. Но тогава каква бе всъщност? Пак го осени подозрението, че тя е побъркана. Жълтеникавият полумрак в стаята все още не му позволяваше да я разгледа добре. Той имаше само усещането, че очертанията на лицето, раменете, цялото й тяло бяха красиви или по-скоро съблазнителни. Може би тази жена го бе зърнала отнякъде и сега искаше да го направи свой любовник. Дявол да го вземе, тя не бе лоша!… Богатите и разглезени жени от северните раси го изненадваха често с подобни предложения. Но Луис презираше най-много тъкмо тия жени.

Тя продължаваше да го разглежда с предишната напрегнатост, сякаш да се увери, че не бе призракът, от който първоначално се уплаши.

— Къде си ме виждала? — попита той остро.

— В Монте Карло.

— Не съм ходил никога в Монте Карло.

— Лъжеш!… — каза тя презрително. И после добави: — Ти си испанец, нали?…

— Да, от най-лошите — предупреди Луис.

— Имаш ли роднини?

— Цял куп.

— С какво се занимават?

— Молят бога да върне монархията.

Лицето й потрепера. После тя се разсмя.

— Искаш да ме увериш, че си Ередиа ли? — попита тя с внезапна ирония.

— Искам да те предупредя, че няма да ти се случат хубави неща, ако дрънкаш много.

— Простак… Всеки момент мога да те издам на полицията!

С бързо движение Луис я пипна за ръката и свирепо изви китката й.

— Това ли искаше да ми кажеш? — попита той гневно.

— Не!… — простена тя болезнено. — Търся морфин!…

И после, като раздра кожата му с ноктите на другата си ръка, изхриптя диво:

— Пусни ме, гангстер!… Ще викам за помощ!…

Луис презрително пусна ръката й. Значи, тази жена бе просто една морфиноманка. Но и това бе пак обезпокоително. Тя можеше да раздрънка за търговията му и да го изложи тук, в самата Испания. Каква дивотия!…

— Кой те излъга, че продавам морфин? — попита той грубо.

— Един познат от Биариц.

— Това е лъжа!… Аз не продавам морфин.

— Обеща го на Едит!

— Не си разбрала, глупачке!

— Седни да поговорим спокойно — предложи тя, като задуши гнева си.

Луис седна срещу нея. Тя го разглеждаше с отвращение, злобно усмихната, сякаш искаше да каже: „Ти си мръсник!… Ти си противен тип от кабаретата!“… От лицето й лъхаше ненавист, която внезапно озлоби Луис. „Ще ти платя“ — помисли той хладнокръвно.

— Как се казва твоят познат от Биариц? — попита той, като запали цигара.

— Ставаш нетърпим! — каза тя с нервна усмивка.

Луис не настоя повече. Жената от висшата класа не искаше да слезе до нивото на плебея, до жалкия, вулгарен контрабандист. Навярно й се стори недопустимо да го осведомява за познатите си, от друга страна, не желаеше да го дразни и затова се усмихна. Луис я остави да приказва. Тя се стараеше наивно да му внуши, че порокът й е невинна страст, дребна прищявка, нещо като тютюна у хора, на които лекарят е забранил да пушат. Същевременно му даде да разбере, че не ще позволи да я изнудва. Познавала и други търговци, но не искала да се пъха из мръсните барове, по които някога се намирала добра стока. Дали продуктът, който Луис й предлага, не е фалшифициран? Не? Ще видим. Вземала морфин само в момент на настроение и когато пожелавала, се отказвала от употребата му.

Докато мърмореше надменно и лъжеше така, Луис успя да я изучи по-добре. Общият вид на личността й напомняше мрачния колорит на английските портрети в Прадо. Светлината, която идеше от прозореца и падаше върху гърба й, оставяше лицето й в полусянка. Тя имаше зеленикави северни очи с хладен блясък, на които пепеляворусата коса придаваше акварелен оттенък. Тънките почти безкръвни устни издаваха гордост и сурова меланхолия. Можеше да се каже, че тя бе един великолепен екземпляр от расата си. Минута след това в сянката под очите, във восъчната измършавялост на бузите й, в говора, движенията и рефлексите й Луис откри хроничните разрушения на отровата. Тя употребяваше морфин в страшни дози и колко отдавна!… Навярно само добрата храна я спасяваше от пълно грохване. И все пак тя изглеждаше необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока. Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността и за първи път в живота си Луис виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува състрадание към нея, ако тя неволно, несъзнателно, с всеки жест и всяка дума не изразяваше дълбокото презрение, което изпитваше към него. Нямаше основание да й се сърди — с какво право можеше да изисква почит, — но в погледа й, в тия надменни зелени очи имаше някакъв презрителен блясък, който се забиваше в гордостта му като нож. И Луис реши твърдо да постъпи безмилостно.

Най-сетне след общите фрази разговорът взе по-конкретна форма. Луис почна да хвали стоката си със сдържани изрази като почтен търговец. Увери я, че прахът е съвършено чист, без примеси от хероин, който действувал вредно (сякаш самият морфин щеше да й бъде полезен). Тя го попита с какво количество разполага и тогава, като извади пакетчето, Луис каза, че то тежи сто грама. Въпреки усилието й да се покаже равнодушна към стоката, очите й блеснаха алчно, очи, в които Луис прочете страшната и безнадеждна страст към отровата.

— О!… — изтърва тя. — Ще стигне за три месеца.

— Според дозата, която употребяваш.

— Да, разбира се… Смятам като готвачка. Ще стигне за цяла година! Повече!… Вземам съвсем малки дози.

Лъжеше. Първото указание — рефлекс на радостна изненада, който не може да овладее — изглеждаше по-точно. Навярно бе стигнала до осемдесет или повече сантиграма дневно — последни дози, зад които стояха лудостта и смъртта. Слабата й жълтеникава ръка сграбчи конвулсивно пакета. Тоя жест и болезненият пламък в очите й подсказаха на Луис, че в момента тя не разполага с морфин. Навярно бе свършила последния си запас и от много часове нервите й гладуваха. Въпреки усилието, с което се преструваше, потиснатостта на организма й бе явна. Всичко това подсказа на Луис колко хубава сделка можеше да направи, ако търгуваше на дребно. Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му, а само омразата. Той изпитваше към тази жена някаква необяснима, жестока и почти несправедлива омраза. Тя разглеждаше пакета с дива радост, с животинско доволство, което не можеше да скрие. Особеният израз на очите, трескавата бързина, с която пръстите й опипваха стоката, можеха да предизвикат при друг случай у Луис само съжаление. Сега обаче той наблюдаваше напрежението й със злобно доволство. Пакетът бе облепен е разни фалшиви етикети, с печати и подписи, които трябваше да уверят жертвата, че морфинът е минал през анализи и контроли. Можеше да се добави на всеки случай, че стоката наистина бе много чиста въпреки фалшивите етикети. След това тя съзна вероятно, че не трябваше да показва вълнение, за да избегне изнудването. Прие безразличен вид и постави пакета върху абаносовата масичка по-близо до Луис, отколкото до себе си, сякаш не би се подвоумила да го върне. От ранните години на занаята, когато продаваше на дребно, Луис познаваше тоя похват у жертвите си и се престори, че не го забелязва. Двубоят за цената почваше.

— Колко искаш за „това“? — попита тя с небрежен тон, в който все пак прозвуча скрита тревога.

— Пет хиляди пезети — спокойно отговори Луис.

Гласът му прозвуча непоколебимо. Сумата, която искаше, бе действително чудовищна. При това той нямаше намерение да се пазари, но бе уверен, че тя щеше да я плати, макар и с дива омраза срещу него, защото гибелната страст, порокът, липсата на морфин я изгаряха. Или ако не можеше да я плати, щеше да се унижи, щеше да почне да се моли, а тъкмо това желаеше Луис. В тишината, в тая напрегнатост, с която очакваше да чуе цената, тъжните й зеленикави очи изразиха безнадеждност, после мъка, после отчаяние и най-сетне у тях блесна надменност и подигравка. Имаше нещо у тази жена, което не можеше да се определи, но което изпълваше Луис с непреодолима омраза, нещо, което бе скрито в характера й, нещо твърдо, надменно, неуязвимо и предизвикателно.

— Hijo^[4] — извика тя със смях. — Това е безобразие!…

Hijo!… Тя го нарече hijo… Изразът бе пълен с оскърбителна снизходителност, която вбеси Луис. Испанците казваха галено hijo на синовете, на приятелите си, но това бе също тъй обръщение, с което викаха носачите по гарите или пропъждаха просяците. В убийствения тон, с който произнесе думата hijo, прозвуча пак онова странно и тайнствено нещо в характера й, което свеждаше хората към същества без достойнство, което ги тъпчеше и унижаваше безнаказано. Омразата, сега още по-силна отпреди, отново задуши гърдите на Луис.

— Слушайте!… — изръмжа той на английски. — Нищо не ви задължава да купите морфина.

Тя направи гримаса на изненада, която после покри с презрително равнодушие. Нямаше нищо чудно, ако Луис говореше английски. Типове като него можеха да владеят свободно по пет езика.

— Ти си луд! — каза тя пак на испански, като че не желаеше да слуша родния си език, говорен от негодници. — От дълго време ли упражняваш професията си?

— От десет години.

— Значи, не ти липсва опитност. Сериозно ли допущаш, че аз съм тъй глупава да платя тази сума?

— Аз искам тази сума тъкмо защото не ми липсва опитност.

Клепките й, подпухнали и синкави, замигаха възмутено.

— Това е изнудване!… — изхриптя тя.

— Кой се хвали с честност?

Върху клетите й мършави бузи се появи лека руменина, която веднага се замести с предишната мъртвешка бледност.

— Добре! — каза тя. — Аз не желая да платя.

— Ще платиш — произнесе Луис невъзмутимо, — ако искаш да имаш морфин.

— Но аз мога да мина и без него.

— О!… Не можеш!

Луис се усмихна жестоко. След това протегна ръка и прибра пакетчето в джоба си. Върху жълтеникавото лице на англичанката пробягна израз на мъка и отчаяние.

— Слушай!… — произнесе тя глухо. — Кажи една разумна цена!

— Казах! Нито сантим по-долу.

— Досадно. Ще ме накараш да обикалям вертепите.

— И да обикаляш, няма да намериш. Испанците не употребяват наркотици дори когато се подлагат на операция.

— Глупости!… Защо?

— Защото искат да понасят страданието като Христа! — каза Луис със смях.

— Отегчаваш ме с лъжите си!

— Мога да си отида веднага.

— Нека поговорим още малко!… Искам да купя само една част от морфина. Да кажем… десет грама!

— Не го продавам на части.

Тя се облегна безпомощно върху гърба на креслото си. Лицето й, с полузатворени очи, изразяваше пълна безнадеждност. Маската, която поддържаше с усилие върху него, се смъкна изведнъж. Непознатата дори не направи опит да я постави отново. Луис разбра — тя нямаше или не разполагаше с пари — и поради необяснимата омраза, която изпитваше към нея, това го изпълни със злорадство. Очевидно, роднините я бяха поставили под попечителство: плащаха всичко, но не й позволяваха да държи голяма сума у себе си, за да не купува отрова. Луис едва ли можеше да изтръгне пари от нея, но това не го ядосваше никак. Парите и печалбата в момента не съществуваха за него. Той изпитваше само тъмното необяснимо желание да стъпче тази жена заради тия устни, чиято презрителна извивка го оскърбяваше.

С огромно усилие тя се овладя и зеленият неуязвим блясък отново пламна в очите й.

— Предлагам друга комбинация — каза тя. — Ще ти платя сумата на части.

— Не продавам на кредит.

— Може би искаш да разиграваме сцената между Шейлок и Порция?

— Между Шейлок и Антонио — поправи Луис. — Ти си Антонио.

— Не ти липсват литературни знания.

— Човек може да получи известно образование навсякъде.

— На всеки случай заслужаваш да те издам на полицията — каза тя злобно.

— Ще бъде чисто по английски!… Но и да го направиш, не се боя.

Тя го погледна озадачено.

— Имам официално зарегистрирана фирма за търговия с наркотични вещества — обясни Луис.

Тя пак се облегна на креслото с израз на крайна отпадналост. Жаждата за морфин я изгаряше, причиняваше на организма й тъпа болка, която я изтезаваше и задушаваше като стая без въздух. Но дори в това състояние надменността и свирепата гордост не изчезваха от гримасата на безкръвните й устни. Да, тия презрително свити устни!… Ето кое възбуждаше и ожесточаваше Луис. Внезапно тя стана бързо, обзета от някакво решение, и след като му направи знак да чака, отиде в спалнята си. Луис чу отваряне на гардероба и минута след това гласът и извика високо на испански:

— Hijo!…

Пак го нарече hijo със същото презрение, както преди. Не, у тази жена имаше нещо отвратително, някакъв неописуем и зъл стремеж да унижава, който се проявяваше дори сега, когато бе грохнала от порока и притисната от необходимостта да си достави морфин, без който не можеше да диша, да живее… Луис бе виждал други наркомани, които в момент на кризи като нейните все пак запазваха човешкия си облик, не викаха и не оскърбяваха така. В борбата, която се развиваше помежду им, тя проявяваше не само неврастенията на порока си, но и някаква безчовечна надменност, някакво чудовищно незачитане на хората. Да, ето защо Луис я мразеше!… В първия миг, когато чу вика й, той реши да не мърда от мястото си. После съзна, че почваше последният рунд от борбата, в която щеше да я повали напълно. Стана от мястото си и мина през работния кабинет, в който тя навярно не сядаше никога, и влезе в спалнята й. Тя стоеше до разтворения гардероб, пълен със скъпи дрехи и кожи.

— Гледай, hijo!… — каза тя с най-оскърбителен тон, като му посочи гардероба. — Трябва да призная, че в момента не разполагам с пари. Ако имах, бих ги хвърлила веднага в лицето ти, за да се отърва от чакал като тебе!…

Тя признаваше, че нямаше пари, но оставаше арогантна, горда, неуязвима в безпаричието и в падението на порока си, изпълнена с презрение към Луис и към всичко, което не съставляваше част от нейното благородно, привилегировано „аз“… Човек изпитваше желание да смаже тази жена, да я смаже като змия… тъй, без нужда, само от отвращение. С неимоверно усилие Луис запази спокойствието си. След това произнесе невъзмутимо, сякаш думите й не го засягаха ни най-малко:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че вместо пари можеш да вземеш каквото искаш от тия неща.

— Не съм търговец на вехтории!

— О, мръсник!… Това не са вехтории!

— Може би очакваш да тръгна да ги предлагам от магазин на магазин?

— Тогава да видим друго!… Сделката трябва да стане. Аз ще пукна, ако до довечера не намеря морфин. Нямам сила да гоня други търговци. Виждаш много добре това!

— Да, виждам! — злобно потвърди Луис.

— Подлец! — бързо произнесе тя. — А как ти се струва това?

Тя му подаде една гривна от масивно злато, украсена с диаманти, която измъкна от някаква кутия за скъпоценности.

— Не е лоша — каза Луис.

— Дай ми пакета и се махай с нея!

Луис равнодушно остави гривната на масата.

— Какво!… — възмутено извика тя. — Вижда ти се недостатъчно ли? Вземи и това!

Тя хвърли пред него един пръстен и чифт платинени обеци.

— Нямам нищо повече — заяви тя с трескав глас. — Нищо!… Нищо!… Нищо!… Ето, виж! — Вдигна кутията и я изтърси с дъното нагоре. — Можеш да претърсиш целия гардероб, всички стаи! Дай пакета!…

Без да обръща внимание на думите и на жестовете й, които ставаха все по-трескави, все по-безумни, Луис събра скъпоценностите и ги постави отново в кутията.

— Невъзможно!… — каза той. — Не мога да разменям или продавам тия неща. Не искам да имам неприятности с полицията. Ти си под попечителство.

— Ще ги продадеш по-късно… другаде. Диамантите са скъпи.

— Не желая. Искам парите веднага.

— Тогава дай ми само един грам… за тази вечер. Ще полудея без него.

С изкривено от отчаяние лице тя седна на леглото и немощно подпря брадичка в дланите на ръцете си. Луис виждаше как палещата жажда за морфин дращеше мозъка й, пъплеше по всяка фибра на нервите й. Представи си нощта, която щеше да прекара, нощ на гърчове и мъки, черна, безсънна, ужасна… Тя се намираше в състояние, което можеше да предизвика жал, но зад презрителната линия на устните й продължаваше да трепти тъмната и студена гордост, която оскърбяваше хората.

— Не мога да ти дам — каза Луис. — Трябва да разкъсам етикетите и да разваля целия пакет. Стоката се обезценява.

Тя повдигна глава и го погледна с безмълвна омраза. След това залитна и намери опора в таблото на кревата. Невъзможността да получи морфин я смазваше напълно. Мисълта за адския ден, за адската нощ, които можеше да прекара без отровата, я изпълваше с отчаяние. Свърши се, нямаше какво повече да предложи!… Но дори всред тая безнадеждност дивата злоба към Луис я накара да изсъска:

— Мръсно куче!… Дрипа!… Презирам те!

Юмруците й се свиха конвулсивно. Бузите й затрепераха. Нещо й подсказа, че Луис не бе точно такъв, какъвто го смяташе, че думите й не го засягаха. Искаше да го унижи, но се бе унижила сама много повече. Сякаш двамата бяха разменили ролите си. Той, плебеят, негодникът от вертепите, запазваше спокойствие, владееше нервите си, докато тя, благородницата, под влияние на дивия глад за морфин кряскаше като улична жена. Какво падение за нея, още по-голямо от порока, на който се бе отдала!… Но пак тая надменност, тая дяволска гордост, която се гърчеше в развалините на волята и като пребита змия, я накара да вдигне високомерно глава.

— Презираш ме!… — произнесе Луис с хладен смях. — Но каква нужда има да ми казваш това?… Може би си въобразяваш, че аз продължавам да стоя тук, за да спечеля благоволението ти, за да те ухажвам?…

Лицето й се сви болезнено, но в думите на Луис сякаш имаше намек, който й внуши нова идея. Вместо да загуби самообладание, да кресне, както преди, тя се замисли, после го погледна косо:

— Защо не?… — процеди тя тихо. — Не би ли направил и това?

Луис я погледна, поразен от внезапната примирителност в гласа й. Тя се усмихваше горчиво, но върху лицето й се бе появило странно оживление. Не мислеше ли пак за морфина? О, тя разполагаше с още нещо, което можеше да предложи, и това бе тялото й — спортното, гъвкаво тяло на Диана, което някога мъжете сигурно бяха обожавали и което сега един негодник също пожелаваше!

— Да, защо не?… — потвърди Луис.

Погледите им се срещнаха, погледи, с които размениха мълчаливо съгласие, ако злобната радост, с която Луис се готвеше да й нанесе последния удар, можеше да се нарече съгласие.

— Ще ми дадеш ли после морфина? — попита тя.

Пак проявяваше своя дивашки характер — въпросът не бе от недоверие, — пак искаше да подчертае презрението си към Луис, неуязвимостта си дори в калта на падението. И продължаваше с оскърбително равнодушие, сякаш всичко, което щеше да стане, не я засягаше ни най-малко.

— Ти си съвършен мръсник!… Сега разбрах защо искаше такава фантастична сума. Умееш да използуват обстоятелствата. Не ти липсва такт. И подлост също тъй!… Изглежда, че кокотките ти са омръзнали. Отдавна ли имаш наклонност към жени, които не принадлежат към твоята тиня?…

Тя почна да изува пантофите си, но с движение на ръка Луис я предупреди да не прави това. Тя го погледна тревожно, почти умолително, сякаш изгарящия мираж на морфина изчезваше отново от погледа й. Спокойно той извади пакета от джоба си и го хвърли върху нея. След това се усмихна презрително и каза равнодушно:

— Не ми харесваш!

Той тръгна към вратата, но един крясък, един вик на пронизваща истерия го накара да се обърне. С разкривено лице, обезумяла от гняв, тя стана от леглото, държейки морфина в ръка. Удари го с пакета по лицето, като крещеше яростно:

— Негодник!… Куче от вертепите! Аз плащам с всичко, но не приемам подаръци… Разбра ли? Махай се със стоката си!

Приличаше на пантера. За първи път Луис виждаше как един по-силен ефект — бясната гордост у тази жена — побеждава страстта към морфина. Луис се наведе и взе пакета. Когато се изправи, лицето й бе застинало в мрачна неподвижност. Зеленикавите й очи, все още налети с кръв, гледаха втренчено пространството, но без предишната ярост, тъжни и студени. Луис сложи пакета в джоба си и излезе от стаята. Знаеше, че след едно денонощие липсата на морфин щеше да я накара да полудее. И след всичко един вътрешен глас му прошепна сурово: „Нека полудее!“

Излезе от хотела и по „Маркес де Куба“ тръгна към „Гран Виа“ с намерение да седне в „Молинеро“. Въпреки ранния час и горещината кафенето бе пълно. Поръча коняк и докато леката замаяност на алкохола го облекчаваше от случката, почна разсеяно да наблюдава навалицата. Дори в тая непоносима юлска жега мъжете бяха намерили за необходимо да излязат с колосани яки и ръкавици, докато жените, с екзотични златистомургави лица, с черни коси и яркобоядисани устни, смучеха лениво цитронада и вееха с ветрилата си. Луис неволно съпостави яркостта, както и спокойствието им, с призрачната бледност и истерията на англичанката от хотела. Стори му се, че тази жена би изпъквала между испанките като стоманен кинжал всред куп от пъстри безобидни ветрила. Сега той изпитваше към нея тревожна смес от любопитство, отвращение и гризене на съвестта. Мъчеше се да определи какво точно би могло да я тикне тъй безнадеждно към порока: снобизмът, безделието или нещо друго, което в тоя миг вземаше облика на мрачна тайна. Какво щеше да прави тя без морфин? Луис можеше да предскаже с пълна сигурност, че утре у нея щеше да настъпи припадък — бясно помрачение, което щеше да изплаши мирните обитатели на хотела и да свърши с отвеждането й в клиниката. Знаеше много добре, че в тоя стадий морфинизмът е неизлечим и че единственото, което можеше да се направи, бе да се отдалечават с нови дози лудостта и самоубийството. Трябваше да я потърси пак, да й даде пакета. Въпреки дивия си характер в края на краищата тя щеше да го приеме.

Но докато разсъждаваше така наред с нейното падение Луис съзна и грозотата на собствения си занаят. Докога щеше да продава отрова на нещастници като нея? Изведнъж го осени мисълта, че съдбата им бе някак обща, че и двамата се намираха в едно и също състояние на пълна невъзможност да се върна към нормалното съществуване на другите хора. Тя щеше да продължава да взима морфин до пълно разрушение на организма си, както Луис да го продава, да се занимава с тъмни сделки, да води тоя живот на бандит, на човек без дом, без отечество, без нито едно същество, което би могло да го отърве от ужасното чувство на самотност, от приближаващия и леден дъх на старостта. И двамата — всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене — се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис — затвор, нерадостно скитане по света, всекидневната напрегнатост на престъпник и горчивата, неутешителна мъдрост на мизантропията. Разликата между двамата бе само тази, че тя го бе изпреварила. Ако Луис отиваше бавно към меланхолията на безотечественик, към неврастенията на човек, който не съзира никакъв смисъл в съществуването си, тя галопираше стремглаво към лудостта, към самоубийството или смъртта в някоя клиника за душевноболни. Нищо не можеше да забави или предотврати това търкаляне към гибелта у двамата, нищо — нито прохладата на атлантическите плажове, нито катедралите, нито музеите, нито слънцето и лазурното небе на Испания!… Навярно Ескориал и Алхамбра събуждаха у нея същите тръпки на досада, както у Луис. Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад. Не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата. Само че Луис не търсеше забрава в отровите и все още пазеше грижливо равновесието на нервите си, докато тази жена вече загиваше. Нейната гибел бе тъй близка, тъй неминуема, тъй естествена, както температурата на болен от тифус или редовните революции в Испания. Месеците, седмиците й бяха преброени.

Но какво го интересуваше всичко това? Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изстискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата и театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на своя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието. Днешният случай му доказа за лишен път това. Защо го обзе коравосърдечие към тази нещастна и разстроена от морфина жена? Трябваше да не обръща внимание на държанието й, да разбере, че е болна и ненормална, да не я унижава докрай, да й продаде спасителния прах на една разумна цена. Откъде бликна внезапната му омраза към нея? От това, че го презираше ли? Та коя жертва не би презирала търговеца, който хладнокръвно и съзнателно й продава отровата? А на всичко отгоре тя бе разстроена, нервите й бяха непоправимо разрушени. Но всички тия размишления, докато гълташе коняка, се удавиха постепенно в горчивия смях на мизантропията му. Та нима не друг, а Луис трябваше да се вълнува, да изпитва върху себе си угризенията от порока, от извратеността и истерията на всички пропаднали индивиди, които употребяваха морфин? По дяволите тази жена!

Той повика келнера и плати сметката. След това излезе от кафенето и по „Алкала“ тръгна към „Пасео де Реколетос“. За да си докаже колко малко го засягаше онова, което се бе случило, той почна да тананика един моден португалски шлагер и да заглежда упорито по-хубавичките жени. Повечето бяха облечени в черно. Лицата на младите блестяха като лица на статуи от слонова кост, а косите, устните и тъмните им очи върху кехлибарения фон на кожата образуваха прекрасно съчетание от черно и розово. Имаше нещо мирно и целомъдрено в спокойствието на погледите им, във вървежа и черния цвят на облеклото им. Луис знаеше, че тия жени от средното съсловие, както и благородните девици, някога го отегчаваха и изпълваха с презрение. По традиция семействата им не им даваха достатъчно образование и това ги правеше да изглеждат глупави, каквито всъщност не бяха. Но сега те му се струваха кокетни и мили. Наистина, едва ли съществуват някъде по-почтени жени от испанките. Мина му през ума, че все още не бе късно да намери едно момиче от народа — не благородница, която веднага след сватбата щеше да прояви скритите космополитни пороци на съсловието си, — да се ожени за него и да заживее спокойно в Гранада.

Изведнъж Гранада изплува в съзнанието му такава, каквато я познаваше от детинство: бели къщи с вътрешни дворове, черните кули и дантелените стени на Алхамбра, вечно снежните върхове на Сиера Невада, които изпъкваха с ослепителен блясък върху огнения лазур на андалузкото небе. Представи си религиозните процесии на Страстната седмица и тържествените великденски дни, когато баща му отвеждаше цялото семейство на бой с бикове. Всичко това изглеждаше блестящо, цветно и красиво. На арената, посипана с жълт пясък, изскачаха грамадни разярени бикове, които тореадорът Бомбита убиваше с неподражаема вещина. Колко прекрасна, слънчева и жизнерадостна бе в такива дни Гранада!… И когато Бомбита забиваше блестящо шпагата си в сърцето на бика, когато огромното и страшно животно се разтреперваше и рухваше на земята, колко тържествен бе победният марш на тореадорите и колко неудържим възторгът, с който мъжете размахваха и хвърляха широкополите си кордовски шапки, докато жените със зачервени от възбуда лица грациозно люлееха ветрилата си!…

Като вървеше по булеварда и мислеше за Гранада, спомените от детинството един след друг продължаваха да нахлуват в съзнанието му. По онова време той имаше една малка братовчедка, която наричаха Мерседес. Като дете Мерседес бе тънка, суха, почти грозничка, но после разцъфтя като портокалов цвят и доби сочната и южна прелест на жените под андалузкото слънце. Луис си спомни как я целуна веднъж и как извърши това светотатство върху девствената буза на девойката не на друго място, а в катедралата, използувайки набожната съсредоточеност на лелята, която я придружаваше. Много години след това Луис узна, че Мерседес бе постъпила в един кармелитски манастир и че това постъпване в манастира съвпадаше със заминаването му във Франция. Франция!… Ах, тогава се появи в живота му Жоржет Киди, която го завлече във вертепите на Северна Африка и Близкия изток. Крачейки по все още нажежения паваж, Луис почна да мисли за Жоржет Киди и за пияния френски моряк, който я закла в Бейрут. Ударът бе предназначен всъщност за шията на Луис, който отиде да изтръгне любовницата си от ръцете на пияния грубиян. Каква противна и сладостна жена бе всъщност Жоржет Киди! Тя го мамеше и все пак се жертвуваше за него на всяка крачка. Нейната чувственост го подчиняваше тогава със същата неумолимост, с която сега той бе готов да отхвърли от пътя си всяка срещната жена. Той пропъди с досада образа на Жоржет Киди и като стигна паметника на Колумб, върна се обратно и отново почна да мисли за Мерседес. Той си представи живописно зрялата й вече красота върху фона на черно расо в мраморната галерия на някой андалузки манастир, всред палми, мимози и розмарини. Но после съвсем равнодушно допусна, че тя можеше да има истеричния вид на плесенясала девственица, която приближаващият климактериен период щеше да обвие скоро с воала на тъпо, вегетативно спокойствие. Мерседес!… Нима тя го вълнуваше? Каква глупост! Приближавайки хотела, Луис съзна как образът й дори в перспективата на юношеските спомени бе избледнял, бе станал карикатурно смешен. И когато влизаше в хотела, друг образ завладя изведнъж съзнанието му: това бе призракът на пепеляворусата жена със зеленикави, жестоки, уморени очи — очи, които изгаряха от адската жажда за морфин. Влезе направо в бара и пропъди видението с много чаши алкохол.

Фани Хорн, родена в Солт Медоу, 1912 година. Тези сведения, взети от паспорта й, Луис научи на другия ден от книгата за пътниците в хотела, която чиновникът почтително предостави на разположението му. След това реши да не се интересува повече от нея. Името й му трябваше само дотолкова, доколкото бе необходимо да се пази, ако й хрумнеше да му създаде неприятности с полицията. Куфарите с двойните дъна за всяка евентуалност той пренесе още сутринта в дома на дон Индалесио, който го задържа на обед. Уморен от празното бъбрене на брат си за необходимостта да се върне монархията и от отегчителни семейни анекдоти, той се прибра в хотела през най-горещите часове на деня и легна да спи.

Събуди се към пет часа и слезе в бара да пие кафе. Имаше билет за бой с бикове, но се отказа от зрелището, защото в бара влезе Фани Хорн.

По масите все още нямаше посетители. Клиентите на хотела продължаваха да се излежават в стаите си или предпочитаха да пият кафето в хола, докато келнерите, очаквайки вечерната навалица, шепнеха лениво помежду си. Атмосферата, прочистена от дима на следобедните пури, бе прохладна и приятна, но вероятно изпълни Фани с неприятното чувство за предстоящо идване на хора. Щом влезе, тя погледна неспокойно часовника си, а след това се озърна уморено и безнадеждно, като преследвано животно, което не можеше да намери убежище. Тя бе в хубав сив костюм и елегантната дреха прикриваше донякъде безредието, което лъхаше от останалата част на външността й. Косата й бе раздиплена около жълтеникавото лице, което двете пусти, блуждаещи очи правеха още по-безцветно и по-призрачно, сякаш бе лице на старинен портрет, избелял от праха, от влагата и от вековете, портрет, който трябваше да се разпадне сам поради разрухата на тъканта си като ония фрески, които никаква техника не можеше повече да поддържа.

 

 

Тя се отправи към една маса в ъгъла, сякаш искаше да се скрие колкото можеше по-добре от хората, и докато отиваше към масата, Луис забеляза много добре, че това окаяно същество вървеше с огромно усилие, залиташе и се опираше върху столовете като боксьор, изправен след нокаут, или като пиян, който всеки миг заплашваше да се строполи на пода. Като стигна до ъгловата маса, тя се отпусна върху стола и с хриплив глас си поръча кафе. След това със същия задушен глас тя поиска кафето да бъде двойно, а келнерът отговори със звънливото испанско „si señora“^[5], чиято жизненост изпъкна в поразителен контраст със звука, който издаваше нейният разрушен от морфина организъм. И едва тогава Луис съзна, като съпостави вървежа и външността й с онова, което знаеше от вчера, че тя бе пияна, мъртвешки пияна от алкохол, за да сподави изгарящата жажда за морфина, който й липсваше.

Навярно тя бе излязла рано следобед, за да обиколи всички подозрителни кафенета и барове на Мадрид с надежда да намери поне един грам от спасителния прах. Навярно бе разпитвала унизително келнери, кокотки и сводници за спасителната отрова, която можеше да успокои нервите й. Навярно, скитайки из тия дупки, някой дебелак й бе предложил цигара или чашка вино и тя е трябвало да приеме ухажванията му и да му обяснява, че търси само морфин, морфин, морфин… заради който е готова да плати с парите, с накитите, с тялото си. Но всичките й усилия бяха отишли напусто. Поквареният и жизнерадостен Мадрид не познаваше еуфориите, защото предпочиташе любовта, виното, боя с бикове, защото разсейваше угризенията си с изповеди и ходене на литургия. По-лесно бе да поникнат банани в Шотландия, отколкото да намери тук поне половин грам от отровата, за която жадуваше. И след всичко това, уморена, измъчена, отчаяна, тя бе пила алкохол, пила до смърт, за да утоли по-страшната жажда, която я изгаряше. След това навярно бе дошла до хотела с такси, бе слязла от него, но още при входа бе почувствувала парализиращото действие на алкохола, пълната невъзможност да поиска ключа от апартамента си, да измине изпълненото с любопитни: безделници пространство на хола, да стигне до стаите си. И бе влязла в бара, който се намираше до самия вход, с надеждата, че едно силно кафе можеше да я отрезви, да й помогне да дойде на себе си. Но всичко това бе съвсем безполезно, защото именно сега алкохолът почваше действието си. Дори като сядаше на стола, тя залитна. Келнерите разбраха, че е пияна, и подигравателно усмихнати, почнаха да шушукат помежду си.

Когато съзря Луис, изражението на лицето й стана още по-трагично и безпомощно. Към унижението пред келнерите, чиято иронична почтителност тя вече долавяше, сега се прибави новото унижение пред човека, който вчера я бе пронизал тъй оскърбително с великодушието си. И Луис пак видя върху лицето й дяволската надменност, неуязвимата от нищо гордост, която я правеше тъй предизвикателна. Като изпи кафето си, тя хвърли на келнера една банкнота и с презрителен жест, сякаш келнерът бе куче, го пропъди да не я занимава с остатъка. След това се изправи с неимоверно усилие и за миг лицето й, гледайки към Луис, доби студен, насмешлив, равнодушен израз, като че всичко, което се бе случило вчера, не я засягаше ни най-малко и като че сега бе пълна господарка на себе си. Тя не задържа погледа си върху него повече от секунда и дори не намери за нужно да отвърне на коректния поздрав, който той й отправи. Вместо това се усмихна с израз на ексцентрично благоволение на специалиста, който приготовляваше коктейлите, като че искаше да каже: „Само ти си интересен за мене тук, защото правиш добри коктейли!…“

„Не съм те смачкал достатъчно!“ — помисли Луис и в гърдите му отново се надигна предишната омраза срещу нея. Той изпита същинско злорадство, когато видя, че след първите няколко крачки тя се залюля и ръцете й безпомощно потърсиха опора в ръба на масата. Тя бе пияна, ужасно пияна. Ставането раздвижи коняците, вината и ликьорите, които бе погълнала през следобедното скитане из мръсните барове, и сигурно я обзе желание да повърне, защото лицето й изрази неимоверно усилие, с което стисна устните и гърлото си. Тя едва се крепеше на краката си и остана тъй наведена, опряна на масата. Келнерът й се притече на помощ, като й помогна да се изправи. За миг тя остана така, подкрепена от ръката му, изправена пред скандалната перспектива да се сгромоляса на пода или да продължи вървежа си с негова помощ пред очите на няколкото посетители, които бяха влезли вече в бара, и на навалицата в хола. Тя направи усилие да се овладее, но не можа и тогава Луис прочете в очите й пълно поражение, резигнацията на отчаянието. Около нея се разнасяше противна миризма на алкохол и навярно всички бяха разбрали вече, че е пияна. Сега тя трябваше да извърви разстоянието до стаите си под учудените, подигравателни или скандализирани погледи на всички присъствуващи, подпомогната по задължение само от един презрян келнер, защото нямаше никакъв близък, защото бе скарана с целия свят. Сега тя бе една беззащитна, слаба жена. Зелените й очи се спряха върху Луис с пустотата и мъката на същество, извергнато от света.

В следващия миг Луис стана машинално, отиде при нея и каза високо на келнера, тъй че всички, които бяха наоколо, можаха да чуят:

— На дамата й е лошо!… Повикайте веднага камериерката от №102!

След това улови Фани подръка и я поведе между масите съвсем ловко и естествено, че всички наоколо не можаха да предположат нищо особено, сякаш двамата бяха обикновена двойка, която излизаше от бара. Тя промърмори едно глухо и машинално „Thanks“^[6], а той й каза:

— Мисля, че в стаята ще ви стане по-добре. Сега се постарайте да не повърнете.

— Няма да повърна — отговори тя. — Но в един глупав бар пих лошо уиски.

Тя вървеше кротко, спокойно, опирайки се на ръката му. Удивително бе самообладанието, с което си даваше вид, че всичко, що ставаше, не я засягаше ни най-малко, сякаш искаше да каже: „Аз се напих съвсем случайно… тъй… понеже ми хрумна“, и сякаш всичко това нямаше друга, по-дълбока причина. Като влязоха в стаята й, той я постави на леглото и покри със завивката. Тя следеше движенията му със своите уморени, блуждаещи, но в тоя миг някак удивени очи.

— Най-добре е да заспите — казва той.

А тя отвърна:

— Да, ще гледам да заспя.

И притвори клепките си, които бяха подпухнали и сини и придаваха на лицето й съвсем мъртвешки вид.

Той постоя още малко до леглото й, докато умората и алкохолът я принудиха да заспи, като удавиха морфиновата жажда в тежък сън. След това се обърна към камериерката, която стоеше изправена до вратата:

— Сеньората е болна. Ако се събуди и позвъни за тебе, извикай ме веднага по телефона!

Той знаеше, че Фани Хорн щеше да се събуди след няколко часа и тогава мъчителната жажда за морфин щеше да я обхване с нова и по-страшна сила. Той искаше да бъде в този момент до нея и да я спаси от припадъка с няколко инжекции. Като излезе от стаята й, той отиде в една дрогерия и купи спринцовка, спиртна лампа и някои други принадлежности, които бяха необходими, за да приготви стерилен разтвор от морфина и да го инжектира без опасност от инфекция. Везни той имаше в куфара си. След като приготви грижливо всичко, той се навечеря в ресторанта, а после послуша струнния оркестър в хола и се прибра в стаята си. Стори му се, че във всички тия грижи към Фани Хорн имаше нещо странно и вълнуващо, което сякаш го бе изтръгнало от студената пустота на живота, който водеше досега. Обзе го желание да отиде в стаята й, да седне до леглото и да чака събуждането й, за да не я остави нито миг под пристъпа на мъката и лудуването, които щяха да настъпят. Успокоена от морфина, с нея можеше да се разговаря разумно. Би могъл да я посъветва да опита лекуване с постепенно намаление на дозите, да се отдаде на спорт, да кали волята си. Но всички тия размишления го накараха да почувствува насмешливо съжаление към себе си. Той, контрабандистът на наркотици, обмисляше как да се излекува една морфинистка! Дойде му наум, че приличаше на някогашните бандити от Сиера Невада, които вършеха всякакви злодеяния, а след това в някоя пещера раздаваха правосъдие и част от плячката си на бедните. Откакто се върна в Испания, постъпките му ставаха всеки ден една от друга по-глупави. Нямаше да бъде чудно, ако скоро почне да ходи на литургия. „Трябва да замина по-скоро за Буенос Айрес!“ — помисли той, като че столицата на Аржентина със своите вертепи и кабарета, бе някакъв нравствен санаториум, който щеше да го прочисти.

Настроен все тъй саркастично към себе си, той изпуши една цигара, след това облече пижамата си и легна, но не можа да заспи. Пред него отново изпъкна лицето на Фани Хорн и пак го обзе настойчивото желание да й помогне преди настъпването на кризата, преди да я отведат в някоя клиника, където състоянието й щеше да се влоши. „Жоржет Киди — горчиво помисли Луис, — същото беше и с Жоржет Киди.“ И нея той искаше да измъкне от пороците, от падението, от физическата разруха на вертепите, но не успя. Защо го привличаха само такива прокълнати от съдбата жени? И той отново почна да се смее на себе си.

Някой тихо почука на вратата. Бе камериерката от първия етаж. Гласът й произнесе:

— Сеньората се събуди и мисля, че е твърде зле.

— Идвам! — каза Луис.

 

 

Знаеше какво ще види и все пак картината, която завари, го накара да потрепере. Мисълта му възстанови бързо трагичната сцена, която се бе развила в стаята преди малко тя се е събудила и решила героично да изтърпи остатъка от нощта; угарките от цигари и една празна бутилка вермут показваха усилието й да се бори докрай, но мъката на жадния за отрова мозък я бе събудил и шумът от припадъка накарал камериерката да изтича при него. Сега тя лежеше съвършено изтощена, почти в безсъзнание върху вишневочервения килим, докато разните части на облеклото й се търкаляха навсякъде по стаята. Косата й бе разпиляна в безпорядък, полата на костюма измачкана, а от блузата й висяха само парцали. Имаше нещо грозно и покъртително в разхвърляните предмети из стаята, в обърнатите столове, в разбитото огледало на гардероба, в съборените завеси, в кървавите бразди по лицето й, което бе издраскала с ноктите си, и в голотата на раменете и ръцете й, които от време на време потреперваха. Но по-мъчителни от всичко бяха разширените очи, които още блуждаеха по тавана с беса на делириума.

— Всичко това прилича на Светивитово хоро — каза камериерката, като се прекръсти.

— Помогни ми да я сложим в леглото — заповяда Луис.

Двамата поставиха тялото на Фани върху широкото легло. Под ярката светлина на лампата върху нощното шкафче драскотините по лицето на нещастницата изпъкнаха още по-ясно.

— Pobrecita!^[7] — изохка камериерката. — Лекува ли се тази болест?

— Сигурно! — отговори Луис. — Утре ще повикаме лекар.

— Ако това е Светивитово хоро, по-добре е да дойде свещеник!

— Не, това не е Светивитово хоро — сухо каза Луис. — Отдавна ли познаваш сеньората?

— От три месеца. По-рано живееше в „Риц“. Сеньората е чужденка и, струва ми се, не е много щастлива.

— Така изглежда — отвърна Луис. — Дружи ли с някого?

— Не. Не дружи с никого.

— Как се отнася с тебе?

— Много зле, сеньор, при все че дава щедри бакшиши. Впрочем, когато човек е беден, предпочита второто.

— Нали!… — разсеяно се усмихна Луис. След това извади една банкнота и я подаде на жената. — Ако никой не научи, че сеньората е имала припадък, ще бъде много по-добре за тебе. Утре рано нареди стаята и закачи завесите. За огледалото ще кажеш, че е счупено случайно.

— Много добре, сеньор!…

— Сега си свободна.

 

 

След излизането на камериерката Луис отиде при Фани, като държеше спринцовката и стерилизирания разтвор в ръка. Като видя спринцовката, очите й светнаха от дива радост.

— Би ли могла да си направиш инжекцията сама? — попита той.

Мисълта да забие сам иглата в тялото й го отвращаваше.

— Да, разбира се — прошепна тя.

— Колко сантиграма?

— Тридесет.

Луис потрепна. Дозата спокойно можеше да умъртви здрав човек, но за нея бе нормална. Той отмери исканото количество и като й подаде спринцовката с памука, натопен в спирт, извърна глава. Не искаше да види как тя щеше да забие иглата в бедрото или в ръката си. Когато се обърна към нея отново, тя бе оставила празната спринцовка на нощното шкафче и лежеше неподвижно. Движението я бе изтощило, но тя все пак намери сили да погледне Луис с признателност и да произнесе на испански едно съвсем слабо „gracias“^[8]

След няколко минути морфинът почна да й действува и тя потъна в еуфорията на отровата. Луис знаеше, че това бе за нея връщане към нормалното самочувствие. Върху мъртвешките й бузи се появиха две розови петна, които после се разляха върху цялото лице, а ужасната обтегнатост на чертите й се изгуби, за да стори място на мек, унесен и блажен израз. Тя остана в това състояние неподвижно около половин час, а после се изправи, подпряна с лакът върху възглавницата, и втренчи в Луис очите си, които пак бяха ледени и тъжни, но някак успокоени, очи, в които нямаше вече нито следа от предишната дива истерия и кървави пламъци. И тогава гласът й произнесе още веднъж едно слабо „gracias“, а на Луис се стори, че тя навярно бе говорила и гледала така със северната и спокойна хладина на гласа и очите си отдавна, преди много години, когато е била съвсем младо момиче. Тя не каза нищо повече, отпусна се върху възглавницата и заспа, а Луис излезе от стаята й, като скри морфина и спринцовката в нощното шкафче до леглото й.