Оригинално заглавие
Contes indiens, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Сканиране и корекция
Стоян Димитров (28 май 2006 година)
Допълнително корекция
Сергей Дубина
Източник
dubina.dir.bg

Сканиране и редакция: Стоян Димитров, 28 май 2006 година (без първите три приказки)

Допълнително редактиране: Сергей Дубина

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007 (приказките „Градът на слоновете“, „Учителят Дрона“, „Нал и Дамайанти“, „Къщата на щастието“)

 

Издание:

ИНДИЙСКИ ПРИКАЗКИ

преведе от френски Надя Трендафилова

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Серджо Ридзато

Художествен редактор Иван Стоилов

Коректор Елеонора Христова

Френска. Литературна група VI. Дадена за печат на 15. IV. 1978. Излязла от печат на 25. V. 1978 г. Формат 1/8 70x100

Печатни коли 11. Издателски коли 13. 69 Цена на книжното тяло 1,29 лв. Цена 1,41 лв.

Издателство на ЦК на ДКМС — „Народна младеж“

Държавна печатница „Балкан“

София — 1978


Градът на слоновете

Отдавна много отдавна, на брега на Ганг, свещена та река на Индия, се издигаше един голям и хубав град: Градът на слоновете. Неговите бели стени, ослепителни на слънцето, се открояваха върху прекрасната зеленина на градините, които се стелеха, докъдето поглед стига. Оризищата се редуваха с широките сенки на вековни дървета. Великолепните храсти с продълговати блестящи листа бележеха тук-там по тъмни петна в зеленината.

През горещия сезон клоните на дърветата се отрупваха със златисти плодове, сладки и уханни. Отвъд оризищата по бреговете на реката се извисяваше гората, дълбока и тайнствена, гъмжаща от птици, насекоми, маймуни и змии.

Водите на Ганг, широка като море, миеха безмълвно стените на града. Улиците и уличките се съединяваха пред големите врати. През тях влизаше и излизаше пъстра и шумна тълпа, която се отдръпваше само когато минаваха слоновете. В далечината блестяха позлатените кубета на двореца.

Същински град в града беше този дворец, съставен от многобройни беседки и сенчести дворове. В дъното на заобикалящата го градина се намираше оборът на стоте царски слона.

Градът на слоновете можеше да бъде честит, но съвсем не беше така: неговият цар беше сляп. Какво бъдеще очакваше града? То се очертаваше доста мрачно.

В продължение на много години градът бил управляван от Вицитравижна, могъщ и разумен владетел, но злочест: той имал всъщност две момчета, от които първото, Дритаращра, се родило сляпо, а второто, Панду, било с крехко зраве. След смъртта на царя първородният му син не могъл да го наследи поради слепотата си. Така той се отказал от трона в полза на своя брат Панду. Но последният, вече болен, умрял няколко години по-късно, като оставил трима сина, много малки, за да царуват.

Тогава Дритаращра, слепият принц, трябвало въпреки своя недъг да хване поводите на управлението. И той също имал трима сина.

И така един тревожен въпрос измъчваше сърцето на царя и прозорливостта на старейшините: кой от шестимата принца ще се възцари, когато настъпи часът? Дали ще бъде един от синовете на Панду, или на Дритаращра? Всички се страхуваха да не избухнат кръвопролитни разпри между принцовете братовчеди.

Обаче Дритаращра, следвайки съвета на мъдреците, беше пожелал шестте момчета да живеят заедно и да получат еднакво възпитание. Така щяха да се обикнат като братя и привързаността помежду братовчедите щеше да бъде гаранция за бъдещия мир в царството. Ще се отстрани, мислеше царят, всяка завист и желание за властвуване на един или друг от тях.

Един ден шестимата принца излязоха да се разходят в околностите на града. Те бяха хубави деца, весели и силни. Децата на Дритаращра се наричаха според възрастта им: Дурьодан, Дюсазана и Карна; децата на Панду: Юдищира, Бхимасена и Арджуна.

Както си играеха и тичаха, те излязоха на широка поляна. Бхимасена беше на десет години, извънредно едър и силен за възрастта си. Той се търкулна в тревата и повика братята си:

— Юдищира, Арджуна! Елате тука! Хайде да се борим. Тревата е толкова мека и свежа, че ние в никакъв случай няма да се натъртим.

— А, не! — се провикна Юдищира. — Защо да се борим с тебе? Ти винаги побеждаваш. По-добре е да играем на топка!

Предложението беше прието на драго сърце и от другите: нямаха никакво желание да се борят с това лъвче Бхимасена; горд от победата си, той щеше да им се надсмива през целия ден.

Застанаха на доста голямо разстояние един от друг и почнаха да си подхвърлят топката. Бхимасена се забавляваше, като объркваше играта, хвърляйки топката много силно и надалече. Арджуна, Юдищира и Дурьодан, напротив, играеха сдържано. Подир някое време Бхимасена запрати топката още по-силно, та Дурьодан трябваше доста да потича след нея, но тя падна точно в кладенеца, който се намираше недалеч.

— Е, доволен ли си сега? — викна раздразнен Дурьодан на замаяния от своето юначество Бхимасена. — С теб не може никога да се играе!

Децата се струпаха около кладенеца да гледат топката, която плаваше на дъното в черната вода.

— Ами сега — проплака Карна, най-малкото от децата на Дритаращра — какво ще правим?

— Голяма работа! — отвърна Бхимасена. — Аз ще се спусна в кладенеца и ще извадя топката.

Всъщност той вече съжаляваше, че бе прекъснал играта с глупавата си постъпка и малко се срамуваше от укора, който се четеше в очите на другите.

— Не върши глупости — се намеси Юдищира, който беше сериозно момче. — Струва ли си да се удавиш заради една топка? Имаме и друга.

Докато се препираха така, децата забелязаха един човек. Той седеше с кръстосани крака, неподвижен и мълчалив, под сянката на едно голямо дърво ниагрода. Те бяха много учудени, че не са го забелязали по-рано, и се досетиха, че е брамин, един от онези мъдреци, които се предават на съзерцание и на изучаване свещените закони.

Браминът беше слаб, с лице обгоряло от слънцето. Дългите му посивели коси бяха сплетени на една плитка, завита отгоре на главата; като някой беден отшелник имаше на гърба си само една роба, пристегната в кръста. Той беше погълнат от съзерцание на един стълбец дим, който се издигаше пред него от купчина накладени съчки. Малките принцове се приближиха полека и поздравиха човека много почтително, като му се поклониха със събрани ръце пред челото.

Браминът им хвърли изпитателен поглед и им се усмихна закачливо.

— Изглежда, че достойнството и смелостта на нашите деди малко ви липсват — каза той. — Нима внуците на великия Вицитравирна се огъват пред такава лека задача, каквато е да се извади една топка от кладенец!

Момчетата опулиха очи. Брамините никога не лъжат. Възможно ли беше да им се подиграва?… Гласът на непознатия ги изтръгна от тези мисли.

— Ако направите това, което ви кажа, ще си върнете топката. Гледайте! Аз също ще хвърля моя пръстен в кладенеца и ще си го върна заедно с топката, без да си помръдна пръста.

Децата гледаха брамина със зяпнали уста. Този човек не се шегуваше: ето че хвърли пръстена си в кладенеца!

Мъдрецът продължи:

— Донесете ми четири стъбла от дива захарна тръстика и не ми се месете по-нататък.

Момчетата изтичаха до близката поляна и набраха от най-дългите и гъвкави тръстики. Върнаха се при брамина с цял сноп прави и лъскави стъбла. Давайки ги на мъдреца, Юдищира му каза:

— Ако успееш да извадиш от кладенеца топката и пръстена, ще те настаним в нашия дворец за цял живот.

Браминът го загледа усмихнат: това момче с разумно лице, което можеше вече да взема решения като възрастен човек, му харесваше. После разгледа внимателно тръстиките и избра най-правите. Изпита гъвкавостта им, като ги извиваше силно и изведнъж ги пускаше. Тръстиките се изправяха, свистейки, бяха точно такива, каквито му трябваха. Той издала едната и я заостри като стрела. Взе лъка, който носеше със себе си, приближи се до кладенеца, нагласи стрелата и се прицели.

Децата наблюдаваха мълчаливо брамина. Те се възхищаваха от неговите мускули, изпънати поради усилието. Тръстиката изсвистя. Тя полетя към дъното на кладенеца, вдигайки бяла пяна, наниза пръстена и потъна в тинята. Браминът изпрати друга стрела, която се заби в първата, същото стори и с третата. После се наведе над кладенеца, хвана последната тръстика и измъкна и трите, забити една в друга. Върхът на първата беше задържал пръстена.

Момчетата го гледаха с удивление.

— А сега какво ще сториш, за да извадиш нашата топка? — запитаха те.

Вместо отговор браминът нагласи със сигурна ръка четвъртата тръстика и дълго се цели преди да я изстреля. Топката, ударена на подходящо място, се завъртя около себе си, удари се в стената на кладенеца и отскочи чак до ръба му. Необикновеният стрелец я хвана и я върна на нейните притежатели така естествено, сякаш това геройство за него беше проста игра.

Младите принцове не можеха да се опомнят от изненада.

Дурьодан, най-големият от царските синове, му каза:

— Благодарим ти, мъдри брамине. Не бяхме виждали досега подобно нещо. Всъщност как ти е името?

— То нищо няма да ви каже — отвърна браминът, който се беше упътил да седне отново под дървото до огъня. — Върнете се у вас. Разкажете на царя за вашето приключение. Опишете му моя вид. Царят ще разбере кой съм аз.

Принцовете се сбогуваха с брамина и побързаха да се приберат, защото умираха от желание да разкрият пред царя тази необикновена история.