Вишнушарман, Пурнабхадра
Панчатантра (5) (Древноиндийското петокнижие)

В нея се говори за мира, сраженията и други дела. Ето първия й стих:

На вчерашния враг не вярвай много,

макар сега да ти е станал брат.

Виж гарваните как донесли огън

и кукумявките подпалили със яд.

Царските синове попитали: „Как?“ Вишнушарман разказал:

Има в една южна страна град Притхвипратищхана. Недалеко от него стояло голямо баняново дърво, разперило многобройни клони. Живеел там царят на гарваните Мегхаварна, окръжен от множество гарвани. И още — живеела в своята крепост в планинска пещера голяма птица — царят на кукумявките Дримардана, окръжен от много други кукумявки. И когато царят на кукумявките срещал някой гарван, спомняйки си за отдавнашната вражда с гарванското племе, той го убивал и отлитал. Постъпвал така постоянно и малко по малко цялата земя около баняновото дърво се оказала посипана с гарвани, убити от царя на кукумявките. И нали това се случва! Казано е:

Който своя ден порочно влачи в тишина и грях и за своя враг нехае — ще загине той от тях.

Накрая Мегхаварна повикал всички свои съветници и казал: „Ох! Могъщ е този враг, пълен е с усърдие и знае кога да действува. Пристига с настъпването на нощта и погубва нашите привърженици. Как да се борим с него? Нали нищо не виждаме през нощта и освен това не знаем къде е неговата крепост, за да отидем през деня и го погубим. Какво да предприемем: мир, сражение, поход, стан, съюз или лъжа?“ Тогава гарваните отговорили: „Добре направи, господарю, като зададе този въпрос! Нали е казано:

Съветникът е длъжен да говори,

дори да го не питат за съвет. Доколко тон е нужен на царете,

се вижда от това. че е навред.

Който своите сладки думи

е лишил от честност пак и не предвещава радост —

е като най-злия враг.

Ето защо трябва да се уединим сега и свикаме съвет.“

Мегхаварна започнал да пита подред петимата наследствени министри: Удживин, Сандживин, Анудживин, Прадживин и Чирадживин. И пръв от тях попитал Удживин: „Скъпи! Как мислиш? Какво трябва да се направи в подобно положение?“ Министърът отговорил: „Божествени! Не трябва да се води война със силни. А нашият враг е силен и нанася ударите навреме. Затова трябва да се помирим с него. Защото е казано:

Когато си в опасност ти, смири се даже със подлеца, но нека пак да заблести спасен на царството венеца.

А също така:-

Дори врагът ти да е равен,

внимавай, все пак е война. Брихаспати така ни учи:

«От край незнаен — настрана!»

А също така:

По-як щом срещнеш по земята, превивай се като камъш. и не приличай на змията, щом искаш да си весел мъж.

Ще постигне висш успех, който е като тръстика. Който е като змия — сам към гибелта се тика.

И също така

«Със силните да се сражавам.-.» —

това не ми доставя грижи.

Нали и облачето плава,

но срещу вятър не се движи!“

И като чул това, Мегхаварна, казал на Сандживин : „Скъпи! Искам да чуя и твоето мнение!“ Вторият министър промълвил: „Божествени! Струва ми се другояче: ако той е жесток, алчен и нечестив — никак не си длъжен да се съюзиш с него. Нали е казано:

С порочни и лъжливи хора

не сключвай договор мъгляв:

че зарад глупави съюзници

ще се окаже той нездрав.

Ето защо с него трябва да се борим. Такова е моето мнение. При това е казано:

Ако врагът ти е безгрижен, жесток, страхливец, глупав — триж,

лъжлив и алчен, неподвижен — ти лесно ще го победиш.

Освен това той ни презира. Затова, ако вие заговорите за мир, той само ще се разгневи и с още по-голяма жестокост ще покаже силата си. Нали е казано:

И как да хвалиш пред човек мира

щом той е за война! Или пък болен да измиеш,

щом пак ще е в злочестина?

Ядосаният ще ядосаш

по-силно само с нежен звук. оливията се разгаря

от капчица вода напук.

Но ако съветникът преди мене казва: «Врагът е силен» — това е неоснователно:

Щом малкият, обзет от сила,

срази големия човек, ще бъде като лъв над слона

и пътят му ще бъде лек.

А също така:

Щом царят е неотстъпчив, мълчат пред него враговете. А щом е мек и уклончив, убит от тях го запишете.

А който целият се губи пред блясъка на своя враг — напразно майчината хубост през младостта си е украл.

Тогава само Лакшми с чар сърцата ни ще приласкае, когато кръв от вража твар по нашите ръце познае.

Какъв е този цар, какъв, ако земите му богати не са попили вража кръв и женски сълзи непознати!“

Като чул това, царят попитал Анудживин: „Скъпи! Кажи и ти своето мнение.“ Третият министър отговорил: „Божествени! Той е зъл, безмерно силен и не познава никакви граници. Затова с него не трябва нито да се помиряваме, нито да се сражаваме. Тук е необходим само поход. Нали е казано:

С необичайно злия мъж

ни мир е нужен, ни война, ти само правилно се дръж

или пък само настрана.

А походът е, знай, двуреден:

пред гибел да се защитиш или пък щурм към този, който

желаеш сам да победиш.

И щом си от врага по-силен,

победно устреми ръка, в два месеца ти можеш само

да вдигнеш своята войска.

И нека, своите имоти

превърнал в многовек чинар, предвождан от разузнавачи,

върви напред самият цар.

А освен това: трябва да отстъпваш само тогава, когато знаеш защо правиш това и с каква цел. Такова е разумното поведение. Хубаво е казано:

Овенът просто е такъв:

отстъпва с цел жестока. Така дори самия лъв се е превил пред скока. А който е в главата с ум, напред спокойно гледа. И силният върви без шум към своята победа.

Също така:

Когато с порив тъп слабак, —

към силния се хвърли в бой, към гибел близките си води и себе си погубва той.

Затова, когато силният напада, не е време за помиряване или сражения, а най-удобно от всичко е да се отстъпи!“

И като изслушал тези думи, той се обърнал към Прадживин: „Скъпи! Кажи и ти своето мнение!“ Четвъртият министър отговорил: „Божествени! Всички тези три способа — мир, сражение и поход не ми харесват, и особено — походът. Нали:

В свойто блато крокодилът

би победил дори и слон, ала навън пред псето даже

ще се превие във поклон.

И после:

Когато силен враг напада,

недей напуска крепостта, а само твоите приятели

зови към теб в опасността.

И този, който няма сили

пред своя страх и своя враг и си отива от дома си —

не ще се върне в него пак.

Да бъдат силни враговете,

да бъдат хиляди, ти — сам, стой в своето гнездо, ще можеш

да превъзмогнеш всичко там.“

Като изслушал това, Мегхаварна казал на Чирадживин: „Скъпи! Кажи и ти мнението си.“ — И последният министър казал: „Божествени! От шестте способа повече от всичко на мен ми харесва съюзът. И него трябва да сключим. Нали е казано:

Защо ти е и мощ, и блясък,

когато нямаш скъп другар? Ако безветрие настъпи,

не ще се задържи и жар.

Затова остани на мястото си и повикай на помощ някакъв силен съюзник, който ще отмъсти на врага. Ако, напротив, ти си отидеш, като оставиш мястото си, никой няма да ти помогне с нито една дума. Нали е казано:

Пристига вятърът — приятел,

в гората огънят пламти, и борината в миг умира.

Кой слабия ще защити?

Но да се търси помощ от силния — не е единственият изход. Дори съюзът със слабия носи защита.

И тъй, божествени, без съюз никак не може да се отмъсти на врага. Такова е моето мнение.“

И след тези думи Мегхаварна се поклонил на стария далновиден и вещ във всички науки на разумното поведение Стхирадживин, съветник на баща му, и казал: „Татко! Аз ги попитах в твое присъствие само за изпитание, за да изслушам всички и да ми кажеш какво подхожда.“ Стхирадживин отговорил: "Дете! Те ти казаха всичко, на което учи науката за разумното поведение, и думите на всеки са подходящи за своето време. Сега обаче е време за двуличие. Нали е казано:

В мира или пък утре в боя,

бъди навред недоверчив и своя зъл враг, ако можеш,

сам безогледно излъжи.

По този начин тези, които сами са недоверчиви и действуват с усърдие, лесно унищожават доверяващия им се враг. Нали е казано:

Не ще живее този, който

говори правда на глупак, на проститутка, на жена си

или на скрития си враг.

При това, ако врагът има някакъв недостатък, като разбереш какъв е той, ще го погубиш. "Мегхаварна възразил: „Татко, аз не знам къде живее той. Как мога да узная неговите недостатъци?“ Стхирадживин отговорил: „Дете! Не само жилището, но и недостатъците на врага ще открия с помощта на шпиони. Нали:

Брахманът с вещиците вижда,

а кравите — със миризмите, с доносниците вижда царят,

останалите — със очите.“

Мегхаварна попитал: „Татко! Сега ми разкажи. защо между гарваните и кукумявките цари смъртна вражда?“ Старият съветник отговорил: "Послушай:

ПЪРВИ РАЗКАЗ

Веднъж в миналото се събрали на ята гъски, чапли, кокили, пауни,чатаки, кукумявки, гълъби, гургулици, яребици, сини сойки, лешояди, чучулиги, карайики, шиями, кълвачи и други птици и започнали да разсъждават: "Макар ида имаме за повелител Ваииатея, той е зает в служене на божествения Нараяна и не се грижи за нас. Така че каква е ползата от безпомощен господар, който не ни защищава, когато попадаме в мрежите и страдаме от разни нещастия? Нали е казано:

Подобно лодка със пробой,

опасност крият шест човека:

незрелият учител, жрецът,

изучил същността най-лека на вещите, жената злобна,

непромененият овчар, бръснарят алчен и слугата,

незащитен от своя цар.

Затова трябва да потърсим друг цар на птиците. И ето че като видели кукумявката, външността на която обещавала щастие, всички решили: „Нека тази кукумявка бъде наш цар. Да донесат вещите, които са необходими при помазване на цар.“ И те донесли вода от свещен извор, приготвили смес от сто и осем корена на чакранкити, сахадеви и други растения, поставили трон, направили изображение на земното кълбо, украсено със седемте острова, морета и планини, разстлали тигрова кожа, поставили в златни чаши пет клонки, сложили цветя и неочистено зърно, приготвили почетни дарове. След това запели най-добрите певци. Жреците, знаещи четирите заклинания, произнесли свещени текстове; тълпа от млади момичета пеели сладостни песни, предвещаващи благополучие, и ето че кукумявката била вече готова да приеме помазването за престола, когато изведнъж между множеството отнякъде пристигнал със страшно грачене един гарван. И този гарван помислил: „Защо са се събрали всички птици, що за голям празник имат?“, А птиците си казали една на друга: „Сред птиците той минава за много умен. Затова трябва да се посъветваме и с него Нали е казано:

Чакалът е най-хитър звяр,

а гарванът е най-коварен,

такъв е «белия» аскет,

а пък сред хората — бръснаря.“

След тези мисли птиците казали на гарвана: „Хей! Нямаме никакъв цар. Затова всички птици решиха да поставят за цар на пернатите тази кукумявка. Дай си и ти съгласието. Пристигна тъкмо навреме.“ Тогава гарванът казал през смях: „О! Не е хубаво, че помазват за цар този урод, който нищо не вижда през деня. Та нали сред вас има гъски, пауни, кокили, чакори, чакраваки, харити, жерави и други превъзходни птици. Не съм съгласен с вас. Нали:

Дори когато е безгрижна,

пак кукумявката е некрасива. с очи присвити, с гърбав нос,

надута, глупава и сива.

Също така:

Успех как може да очакваш,

щом кукумявката жестока започне да царува страшна

и гнусна във нощта безока ?

И освен това, защо ви е нужна тя, щом като има господар — Вайиатея? Дори да е надарена с достойнства — все едно: когато има един господар, не трябва да се издига друг. Дори само името на царя ви пази от враговете. Нали е казано:

Продумаш ли велико име,

с успех ще ти вървят делата. тъй зайците били с късмет,

щом си припомнили луната.“

Птиците попитали: „Как?“ И гарванът разказал:

ВТОРИ РАЗКАЗ

"Живял в една гора царят на слоновете Чатурданта, заобиколен от цяло стадо. И прекарвал времето си в грижи за него. Настъпила веднъж дванадесетгодишна суша, пресъхнали всички водохранилища, вирове и езера. Тогава слоновете се обърнали към своя цар:

„Божествени! Едни от децата ни загинаха, измъчвани от жаждата, други са близко до смъртта. Намери някакъв начин да ни утолиш.“ Тогава той изпратил в осем страни на света своите най-бързи слуги, за да търсят вода. И тези, които били тръгнали на изток, забелязали по пътя, недалече от манастира за отшелници, езеро, което се наричало „Лунно“. Имало там гъски, жерави, морски орли, патици, чакраваки, балаки и други обитатели; наблизо растели множество разнообразни дървета, клоните на които се превивали под тежестта на цветовете, и двата бряга на езерото били покрити със зеленина. Обилна пяна от светлите вълни, гонени от вятъра и стичащи се върху крайбрежния склон, украсявала бреговете му; водата ухаела на мускусна влага, която се стичала по слепите очи на слоновете, откъдето пчелите отлитат само тогава, когато мощните слонове се потапят във водата. Крайбрежните дървета образували с гъстите си листа стотици чадъри и винаги служели за убежище от слънчевия зной. Глухо шумели обилните вълни — те се удряли в телата на къпещите се пулиндски девойки и обгръщали заобленостите на пищните им бедра и гърди. Езерото било пълно с чиста вода и гъсти храсти го украсявали като разцъфнал лотос. Но за какво са много думи? На къс от небето приличалото.

И като го видели, слугите се върнали колкото се може по-бързо и разказали за него на своя цар.

Щом разбрал всичко, Чатурданта забързал заедно с тях към Лунното езеро. И спускайки се от всички страни към лесно достъпните води, слоновете разкъсвали на хиляди парчета главите, вратовете, предните и задни лапи на зайците, които си били построили домове на брега. Когато утолили жаждата си и се изкъпали, царят заедно със своите спътници тръгнал назад към гъстата гора. Тогава зайците, които останали живи, започнали да размишляват: „Какво да правим? Те знаят вече пътя и ще идват всеки ден. Трябва да намерим начин да ги задържим на мястото, което обитават, преди да се върнат тук.“ И заекът на име Виджайя, когато видял, че всичките му сродници са изплашени от нещастието, сполетяло децата, жените и близките им, и че всички са опечалени, казал със състрадание: „Не трябва да се страхуваме. Аз съм сигурен, че слоновете вече няма да дойдат тук. Нали Хармасакшин е милостив към мен.“ И като чул това, царят на зайците Шилимукха казал на Виджайя:

„Скъпи, в това няма съмнение, защото:

Речта когато е полезна, когато е изящна тя, когато е благоразумна — достига сигурно целта.

И дори да се намирам далеко — всички слонове ще се уверят в моята могъща сила, когато узнаят силата на твоя разум. Нали:

И нека царят е безимен, ала по неговия дост и по писмата му се вижда дали е умен или прост.

Казано е при това:

Посланикът война ще почне,

посланикът ще сключи мир, посланикът така ще стори —

да подчини врага подир.

Върви, скъпи!“

И като тръгнал, заекът срещнал по пътя господаря на слоновете, който отивал към езерото. Тялото му било оцветено от червеникаво-жълтия прашец на постелята, направена от цветните пъпки на карникарите. Бил подобен на облак, пълен с влага и святкащи мълнии, и страшният му дълбок рев звучал така, като че тези безбройни, могъщи и стремителни гмълнии се удрят една в друга. Прекрасен, като куп цветни листенца от безупречно син лотос, той бил равен по величие на Айравата, притежавал хобот, извиващ се като могъщия Бхуджагендра, и два превъзходни, гладки и големи зъба с меден цвят. Видът му предизвиквал възхищение, тъй като ято жужащи пчели било мамено от благоуханието на мускусната влага, която се стичала по неговите слепоочия; и той бил окръжен от хиляди предводители на стада, които усилено му правели вятър с ушите си. И Виджайя помислил: „Не може подобни на мен да общуват с тях! Но, тъй или иначе, аз ще му се покажа от такова място, където няма да може да ми навреди.“ Той се изкачил върху купчина високи ръбести камъни и попитал: „Повелителю на слоновете! Добре ли се чувствуваш?“ Господарят на слоновете внимателно го изгледал и запитал:

„Кой си ти?“ Заекът отговорил: „Аз съм пратеник.“ Онзи попитал: „От кого си изпратен?“ Пратеникът казал: „От блажената луна.“ Царят на слоновете попитал отново: „Разкажи, защо са те изпратили?“ Заекът отговорил: "На теб ти е известно, че на пратеник с поръчение не трябва да се причинява зло. Тъй като всички царе говорят с устата на своите пратеници. Нали е казано:

Да святкат мечове навън,

в кръв твоя близък да почива и бранни речи да звучат —

посланикът не се убива.

И аз по заповед на луната ти казвам: „Как можеш ти, смъртно същество, да причиняваш зло на друг, без да прецениш своите и чужди сили? Нали е казано:

Който себе си не знае

и врага си не познава, но все пак върви към боя —

сам сред мъката остава.

Така и ти нечестиво оскърби Лунното езеро, носещо нашето име. Там ти уби зайци, които ние трябва да пазим и които принадлежат към рода на царя на зайците, а той ни служи, като ни почита и е наш любимец. Не е хубаво това. При това мигар не знаеш, че в света ме наричат Шашанка? Защо да говорим повече? Ако не се подчиниш, ще те накажем, като ти причиним голямо нещастие. Ако от днес прекратиш тези лоши работи, ще бъдеш удостоен с голямо отличие:

тялото ти до насита ще се наслаждава на подвластната ни лунна светлина и ти, радостен, заедно със спътниците си, ще бродиш из тази гора. А иначе ще задържим лъчите си, тялото ти ще изгори от жега и ще загинеш заедно със своите спътници.“

Царят на слоновете много се обезпокоил от тези думи и след дълго размишление отговорил: „Скъпи! Това е вярно. Аз обидих блажената луна. Но повече няма да враждувам с нея. Затова по-скоро ми покажи пътя — ще отида и ще я умилостивя.“ Заекът отговорил: „Върви сам и тогава щети я покажа.“ И тръгнал към Лунното езеро, и показал на слона вечерната луна, отразена във водата. Нейната великолепна, блестяща окръжност разливала приятна светлина;

планетите от съзвездие Саптарши и много други звезди, сияещи на широкия небосвод, я окръжавали и нейните шестнадесет части образували пълен диск. Когато видял луната, слонът казал: „Аз ще се причестя и ще направя поклон пред бога“ — и спуснал във водата хобота си, който едва можели да обхванат двама души. Тогава лунният диск започнал да се движи назад и напред като върху колела и в обезпокоената вода сякаш заплували хиляди луни. А Виджайя бързо отстъпил назад и казал на царя: „Божествени! Нещастие! Нещастие! Ти още повече разгневи луната.“ Чатурданта отговорил: „Защо отново се разгневи блажената луна?“ Виджайя казал: „Защото докосна тази вода.“ И като му повярвал, царят на слоновете, с клюмнали уши и наведена към земята глава, умилостивил блажената луна с поклони и след това отново се обърнал към Виджайя: „Скъпи! Изпълни молбата ми и винаги убеждавай блажената луна да проявява милост към мен, а аз няма да идвам повече тук.“ И той се отправил натам, откъдето бил дошел.

 

[Продължение на първия разказ]

Ето защо аз казвам: „Продумаш ли велико име…“ И освен това тази негодница е долна и не е способна да пази поданиците си. Закрилата ще бъде толкова далеч от вас, колкото близка опасността. Нали е казано:

Опасност чака тези, които

съвет ще искат от зъл враг, — тъй заек тлъст и яребица

разкъсал хитрият котак.

Птиците попитали: „Как?“ Гарванът разказал:

ТРЕТИ РАЗКАЗ

„Живеех някога на едно дърво. А под дървото живееше друга птица, яребица. Като съседи сключихме нерушим съюз. Всеки ден след храна и всякакви занимания прекарвахме вечерта заедно, разказвайки си един на друг много хубави изречения от Пурана и други книги, задавайки си въпроси и задачи и предавайки се на различни умни развлечения. Веднъж яребицата се отправи с други птици за храна към едно място, богато със свеж ориз, но не се върна навреме. Тогава, натъжен от раздялата си с нея, помислих:

«Уви! Защо моята приятелка днес не се върна? Мигар е попаднала в капан или е убита?» Така, с обезпокоено сърце, тъгувах много дни. И една привечер заекът Шигхрага се вмъкна в корубата на дървото, а аз, като не се надявах вече, че яребицата ще се върне, не го спрях. През това време яребицата затлъстяла от ориза и като си спомнила за своето убежище, се върна в дома си. Щом видя, че в корубата се е вмъкнал заек, тя го упрекна: «Ах, заеко! Не си постъпил добре, като си се промъкнал в моето жилище. Върви си по-скоро!» Заекът възрази: «Глупачке! Мигар не знаеш, че от жилището можеш да се ползуваш само дотогава, докато го заемаш?» Яребицата продължи: «Щом като е така, хайде да попитаме за това съседа. Казано е в книгата със законите:

Щом спора вече е започнал

за дом, за кладенец, за лес, за лъг или пък за земята —

съседът да отсъди с чест.»

Заекът възрази: «Глупачке! Мигар не си чувала:

Ако години десет вече

полята ти владее друг, дори закон, дори свидетел

не може да помогне тук.

Дори да е твое това Жилище, все едно — аз съм го заел, когато е било празно. Затова сега е мое.» Но яребицата каза: «О, щом като споменаваш за предание, върви с мен. Ще попитаме гадатели. Нека те отсъдят.» И те се отправиха да разрешат своя спор. А аз помислих: «Ще видя какво ще стане» — и с любопитство ги последвах. След малко заекът попита яребицата: «Скъпа! Кой ще разреши нашия спор?» Тя отговори: «Кой друг, ако не котаракът Дадхикарна, който е изпълнен със състрадание към живите същества и ревностно изпълнява дадения обет за пост и въздържание. Той живее на брега на блажената Ганг, където гръмко шумят и се разбиват бързите вълни, гонени от силния вятър.» Но заекът едва видя котарака и възрази, треперещ от страх: «Остави това долно същество! Нали е казано:

Не се осланяй на мъдреца,

облечен в свято облекло. Край святи извори с монаси-

лъжци кога не е било?»

А Дадхикарна, скриващ истинската си природа, за да живее по-леко, чу техния разговор. И воден от желание да предизвика доверие в тях, бързо обърна муцуната си към слънцето, седна на задните си лапи, вдигна нагоре предните, притвори очи и за да ги излъже с благочестиви думи, произнесе следното добродетелно наставление: «Уви! Безплоден е кръговратът на съществуването. Мигновен е тленният живот. Общуването с любимите е подобно на сън. Животът в семейство е подобен на мрежите на Индра. Затова няма друг път освен добродетелта. Нали е казано:

Лишеният от добродетел

безплодно влачи своя ден, като ковашки мях той диша,

но где е пламъка червен?

А също така:

Без капка обич към доброто

ненужна е учеността, тъй както кучешка опашка,

комари щом не гони тя.»

И като чу това добродетелно наставление, заекът каза: «О, яребице! На брега на реката стои отшелник и знае благочестиви думи. Да попитаме него!» Но яребицата отговори: «Нали по своята природа той все пак е наш враг. Затова, преди да го попитаме, да се отдалечим.» И двамата запитаха: «Хей, отшелнико, наставник на закона! Между нас възникна спор. Дай ни съвет съгласно закона. А който не е прав, можеш да го изядеш.» Котаракът отговори: «Скъпи! Не говорете така. Аз съм се отрекъл от злините, които водят в ада. Нали е казано:

За всичко говори веднага. В какво е добродетелта:

светецът винаги помага, а грешният е за вреда.

Дори тези, които убиват добитък, за да го принесат в жертва, от глупост не разбират най-високия смисъл на свещените книги. А ако на някой от наставниците е казано: „Трябва да се принесе в жертва коза, — думата «коза» означава, не друго, а седемгодишни зърна ориз, негодни за посев. Казано е:

И ако този, който коли

сега и с кръв се е покрил, ще е блажен, то за кого ли

там ада бог е отредил?

Затова никого няма да изям. Обаче аз съм стар и лошо чувам разговора ви отдалеко. Как ще определя победата и поражението? И така, елате по-близко и ми разкажете за вашия спор. Тогава, щом разбера неговата същност, ще кажа думата си и няма да сложа върху себе си оковите на наказанието на другия свят. Нали е казано:

От страх или от лудост, от алчност или яд, тоз, който ще излъже, ще спре в самия ад.

Ето защо доверете ми се и ясно ми говорете право в ухото.“ Но за какво са много думи? Това долно същество им внуши такова доверие, че те се приближиха до него. И тогава той хвана едновременно единия от тях с лапи, а другия със зъби, подобни на трион. Така и двамата се лишиха от живота и бяха изядени.

[Край на първия разказ]

 

Ето защо аз казвам: „Опасност чака тез, които…“ Така и вие взехте за свой съдия тази злодейка, сляпа през деня, докато самите вие сте слепи през нощта. Ето че и вие ще тръгнете по пътя на заека и яребицата. Затова помислете и правете, каквото трябва.» И като изслушали думите му, всички птици се съгласили: «Добре го каза! — и като решили: — Ние още веднъж ще се съберем за избиране на цар и отново ще се посъветваме един с друг.» — те се отправили натам, откъдето долетели. Останала сама кукумявката заедно с една крикалика. И казала: «Кой е тук! Хей! Мигар няма да извършат сега помазването?» Крикаликата отговорила: «Скъпа! Нали гарванът попречи на твоето помазване и всички птици отлетяха на различни страни. Единствен той, кой знае защо, остана тук. Стани по-бързо, за да те отведа в твоето жилище.» Тогава опечалената кукумявка казала на гарвана:

«Ах ти, злодей! С какво съм те обидила, та попречи на другите да ме направят цар? Отсега между нас започва вражда. Нали е казано:

Зарастват рани от стрелите,

гори се вдигат с шепот лек, но раната от лоша дума

ще има да кърви навек.»

И когато заедно с крикаликата си отишла в къщи, гарванът помислил: «Уви! Със своите думи предизвиках излишна вражда! Нали е казано:

Ако речта е груба, безпричинна и нито е по време, ни по място, и само срам на автора си носи — тогава е като отрова тя.

А също така:

И нека да си здрав и силен като кремък — врага не приближавай, ако си умник. Та може ли човек отрова да приеме, решил, че лекарят ще го спаси за миг?

Дали си умен — ще си проличи, ако не знаят мярката устата-

За истината даже замълчи, щом може тя да възроди бедата.

И също така:

Тоз, който слуша умния съвет,

над всяка своя крачка разсъждава —

той има силен разум и навред

ще се сдобие с мир, блаженство, слава!»

И като размислил така, гарванът напуснал онова място.

Ето по какъв начин, деца, е започнала у нас наследствената вражда с кукумявките.“ Мегхаварна попитал: „Татко! Какво да правим?“ Той отговорил:

„Колкото и да е трудно положението ни, освен шестте начина има още едно сигурно средство. Като го употребя, аз ще отида сам при врага, за да удържа победа, и като ги излъжа, ще направя така, че да загинат. Нали е казано:

Дори по-силен ще излъже

тоз, който има ум в главата. Тъй от брахмана хитреците

с лъжа отмъкнали козата.“

Мегхаварна попитал: „Как?“ Той разказал:

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

„Живял в един град брахманът Митрашарман, който поддържал жертвения огън. Един път през месец магха, когато повявал приятен вятър и Парджания изпращал от облачното небе кротък-кротък дъжд, брахманът се отправил към някакво село за жертвено животно и попитал там някакъв пожертвовател: «Хей, пожертвователю! Тази нощ ще има новолуние и трябва да принеса жертва, дай ми едно животно.» И онзи, съгласно закона, му дал една охранена коза. А брахманът, когато видял, че тази коза немирно бяга назад-напред и е напълно годна за жертва, преметнал я през рамо и се отправил към своя град. И както си вървял по пътя, насреща му се задали трима хитреци, чиито вратове вече били изтънели от глад. Щом видели върху рамото на брахмана охраненото животно, те си казали: «Ей! Ако изядем това животно, ще преживеем лесно днешния дъжд. Ще вземем чрез измама жертвената коза и ще се спасим от студа!» И ето че единият от тях, като си сменил дрехите и тръгнал срещу брахмана по страничния път, казал на пазителя на свещения огън: «Хей, хей, приятелю на огъня! Защо правиш смешни, забранени на хората работи, като носиш на рамото си мръсно куче?» А брахманът, силно разгневен, отговорил: «Да не си ослепял, та приемаш жертвеното животно за куче?» Но хитрецът казал: «Брахмане! Не се гневи. Върви където искаш.» И когато брахманът повървял още малко, срещнал го вторият хитрец и казал: «Уви! Нещастие, нещастие! Ако ти, блажени, обичаш това мъртво теленце, все едно — не трябва да го носиш на рамото си.»

Брахманът отговорил разгневен: «Да не си ослепял, та наричаш жертвеното животно теленце?» Хитрецът казал: «Не се сърди, блажени. Казах това от незнание. Затова върви както ти харесва.» И като навлизал още малко в гората, брахманът бил посрещнат от третия хитрец с думите: «Хей! Не си направил хубаво, като си взел на рамото си магаре и си го понесъл нанякъде. Остави магарето, докато още никой друг не те е видял!» Тогава, като решил, че дадената за жертва коза е ракшаса в образа на жертвено животно, брахманът се изплашил, хвърлил я на земята и с всички сили побягнал към дома. А тримата хитреци се събрали заедно и като взели животното, изпълнили намерението си.

Ето защо аз казвам: «Дори по-силен ще излъже…» Нали добре е казано:

На новия слуга делата, речта на госта, женските сълзи са много близки до лъжата. И от хитреца се пази.

При това не трябва да се враждува дори със слаби, ако те са много. Нали е казано:

Щом враговете ти са много,

ще стигнеш трудно до победен вик. И както да се виела змията,

изгризали я мравките за миг.“

Мегхаварна попитал: „Как?“ Стхирадживин разказал:

ПЕТИ РАЗКАЗ

„Живяла в един мравуняк голяма черна змия на име Атидарпа. Веднъж, вместо да пълзи по пътя, излизащ от дупката, тя започнала да се провира през друг малък отвор. И тъй като била много голяма, а отворът тесен, провирайки се през него, по волята на съдбата се наранила. А мравките, щом усетили миризма на кръв, я обкръжили от всички страни и започнали да я хапят. Едни от тях убила, други осакатила, но мравките били необикновено много и изхапали цялото й тяло. И ето че Атидарпа отишла в небитието, тъй като се разтворили всичките й многобройни рани.

Ето защо аз казвам: «Щом враговете ти са много…» Освен това, божествени, аз трябва да кажа още нещо и думите ми следва да бъдат обсъдени, обмислени и изпълнени.“ Тогава Мегхаварна казал: „Какво, татко! Изповядай по-скоро това, което лежи на сърцето ти.“ Стхирадживин отговорил: „Дете мое! Щом като е така, слушай: освен тези начини, първият от които е дружбата, аз измислих и пети начин; постъпи с мен като с неприятел, за да предизвикаш доверие у вражеските съгледвачи — наругай ме с най-лошите думи, намажи ме с предварително приготвена кръв и като ме хвърлиш под този банян,отправи се към планината Ришиямука. Трябва да останеш там заедно със своите спътници, а аз с хитрост ще внуша доверие у врага и изучавайки крепостта, в която се крият, ще погубя нищо невиждащите през деня. Като размислих, аз се убедих, че крепостта им няма никакъв изход. Нали е казано:

Тогава крепостта е крепост,

когато има тя отвор, а изход няма ли, тогава

туй не е крепост, а затвор.

А ти не ме жали. Нали е казано:

Дори да е любим слугата

от нашия живот по-много, но битка пламне ли, тогава

е само наръч сух за огън.

Затова не ме възпирай от това дело. Нали:

Като живота си пази слугата,

пои, храни го всеки ден, готви го за часа, когато

ще влезе в боя вдъхновен.“

И като казал това, той се престорил, че се кара с царя. Тогава другите слуги, щом видели, че Стхирадживин без стеснение говори дързости на царя, се нахвърлили да го убият, но Мегхаварна им казал:

„Хей, махнете се! Аз сам ще накажа този злодей, преминал на страната на врага.“ И след това царят се нахвърлил върху Стхирадживин, ударил го леко с клюна, намазал го с приготвената за това кръв и както бил посъветван, се отправил със спътниците си към планината Ришиямука.

През това време вражеският съгледвач крикаликата се отправил към царя на кукумявките и му разказал за нещастието, постигнало съветника на Мегхаварна. И когато чул това, повелителят на кукумявките се приготвил по залез слънце заедно със спътниците си за поход, с намерение да убие гарвана, и казал: „Хей, бързайте, бързайте! Изплашеният враг побягна и лесно ще го уловим.“

И те от всички страни се отправили към баняновото дърво. Като не намерил там нито един гарван, зарадваният Дримардана се изкачил на един клон и прославян от певците, казал: „Хей! Известен ли е пътят на техния поход? По кой път побягнаха? Докато не са стигнали крепостта, следвайки ги по петите, ще ги изтрепя.“

И в това време Стхирадживин помислил: „Ако разберат какво се е случило с нас, враговете ще отидат там, откъдето са дошли, и аз няма да мога да направя нищо. Нали е казано:

Пред боя не започвай нищо —

на мъдростта туй знак е пръв. А щом започнеш, довърши го —

туй е пък втория такъв.

По-добре да не се започва нищо, отколкото да се изостави започнатото. Затова ще се обадя и ще им се покажа.“ Той издал съвсем слаб звук. Кукумявките веднага се нахвърлили върху Стхирадживин, за да го убият. Тогава той казал: „Слушайте! Аз съм Стхирадживин, съветникът на Мегхаварна. Ето какво направи с мен Мегхаварна. Съобщете за това на вашия господар. Имам много да му говоря.“ И като предали тези думи на царя на кукумявките, той с учудване се приближил до покрития със следи от рани Стхирадживин и казал: „Разкажи, как дойде до това състояние?“ Стхирадживин отговорил: „Слушай, божествени! Вчера, като видя, че вие убихте много гарвани, злодеят Мегхаварна, изпълнен с гняв и мъка, се отправи към вашата крепост. Тогава аз казах: «Не трябва да отиваш там. Те са силни, а ние слаби. Нали е казано:

Щом ти желаеш щастие и мир, за бой не дръж в ума си мисъл луда. Не ще сразиш врага си, а подир сам ще загинеш като пеперуда.

И затова трябва да сключиш мир и да поднесеш подаръци на врага.» Щом чу това, той реши, че съм преминал на твоя страна и подстрекаван от глупавите си поданици, ме доведе до това състояние. Затова сега моето убежище е в твоите нозе. Но за какво са много думи? Докато имам сили да се движа, ще те водя към жилището на Мегхаварна. И ще погубя всички гарвани.“

Дримардана започнал да се съветва с министрите, преминали към него по наследство от баща и дядо. А той имал петима министри: Рактакша, Круракша, Диптакша, Вакранаса и Пракаракарна. Попитал първо Рактакша: „Скъпи! Как трябва да се постъпи при тези обстоятелства?“ Той отговорил: „Божествени! Какво има да се мисли! Убий го веднага. Както е казано:

догдето е съвсем без сили, врага разкъсай като вреж, че вдигне ли се, боже мили, къде тогава ще се свреш!

При това има поговорка: «Ако щастието е дошло само при теб, отивайки си, носи проклятие». Нали е казано:

Само веднъж мигът пристига, зоват ни пламнали крила, а после времето не стига да чакаш глупав без дела.

Затова и казват:

Виж, огън в пламналата шир… Качулката ми кой разкъса! Другарската кавга е къса, но дълго време е без мир.“

Аримардана попитал: „Как?“ Рактакша разказал:

ШЕСТИ РАЗКАЗ

"Живял в един град някакъв брахман; той обработвал земята си, но не виждал полза от своя труд. Веднъж в края на горещото време, измъчван от зноя, легнал да спи под сянката на дървото, което растяло сред неговата нива. Тогава видял как недалеч страшна змия протяга своята голяма издута качулка над мравуняка и помислил: „Навярно нито веднъж не съм почел това полско божество. Ето защо нямам полза от земеделието. Я чакай да окажа почит на змията.“ Като помислил така, поискал от едно място мляко, сипал го в чиния, приближил до мравуняка и казал: „О, пазителко на нивите! През цялото това време не знаех, че живееш тук, затова не съм ти оказвал почит, бъди сега милостива.“ Щом казал това и предложил на змията млякото, брахманът си тръгнал за дома. И когато на сутринта се върнал пак, видял върху чинията един динар. Така идвал всеки ден, давал на змията мляко и получавал по един динар.

Веднъж брахманът поръчал на сина си да занесе при мравуняка мляко, а той се отправил към селото. Момъкът донесъл млякото, където му било заповядано, оставил го там и се прибрал в къщи. Когато на другия ден дошел при мравуняка и намерил динара, помислил: „Несъмнено този мравуняк е пълен с динари. Затова ще убия змията и ще взема всичко за себе си.“ На другия ден синът на брахмана донесъл млякото и ударил змията с тояжка по главата. А змията, по волята на съдбата, останала жива и като се разгневила, така ухапала момчето с острите си зъби, че то веднага отишло в небитието. Тогава неговите роднини го изгорили с купчина цепеници близо до нивата. На втория ден бащата на момчето се върнал. Щом разбрал от роднините как е загинал синът му и като размислил над това, той казал:

„Щом пъдиш госта от вратата, едва ли ще дочакаш мир, тъй както глупавото ято от гъски в лотосния вир.“

Хората попитали: „Как?“ Брахманът разказал:

СЕДМИ РАЗКАЗ

"Живял в един град царят Читраратха. Имал той изкуствен вир, наречен „лотосен“, зорко пазен от войници. Там живеели много златни гъски и всяка от тях, веднъж на шест месеца, губела по едно перо от опашката си. И веднъж при тях долетяла голяма златна птица. Тогава гъските казали: „Ти не трябва да живееш при нас — ние сме получили този вир при условие всеки шест месеца да заплащаме за него с по едно перо от опашките си.“ Но за какво са много думи? Гъските започнали вражда с нея, тогава птицата прибягнала до защитата на царя и казала: „Божествени! Ето какво говорят тези птици: «Какво може да ни направи царят? На никого няма да отстъпим жилището си.» Аз казах: «Не говорите добре. Ще отида и предам това на царя. Нека божественият да реши.» Тогава царят казал на слугите си: «Хей! Идете там, пребийте всички птици и по-скоро ми ги донесете.» И подчинявайки се на заповедта на царя, слугите се отправили към вира. Щом като видяла царските слуги с тояги в ръце, една стара птица казала: «О, мили мои! Случило се е нещастие. Да бъдем единодушни и бързо да се вдигнем във въздуха.» Птиците така и направили.

(Край на шестия разказ]

 

Ето защо аз казвам: «Щом пъдиш госта от вратата…» На сутринта брахманът отново взел мляко, тръгнал към мравуняка и стараейки се да възвърне доверието на змията, се обърнал към нея с тези думи:

«Моят син сам е виновен за смъртта си.» Тогава змията отговорила: «Виж: огън в пламналата шир…»

Затова, убивайки го, без усилие ще освободиш царството си от враговете.“

Когато изслушал тези думи, царят на кукумявките попитал Круракша: „Скъпи! Какво мислиш ти?“ Вторият министър отговорил: „Божествени! Рактакша е безжалостен, нали не трябва да се убива този, който търси убежище. И наистина, добър е този разказ:

Мълва за гълъб съществува в дома си как врага прибрал и с радост да го поменува, от своето месо му дал.“

Аримардана попитал: „Как?“ Круракша разказал:

ОСМИ РАЗКАЗ

"Зъл птицелов, неумолим като съдбата, веднъж по тъмно бродел из гората. Отдавна той не знаел ни приятели, ни близки, бил ги отблъснал всички със постъпки низки.

Но несъмнено:

Тоз, който само страх внушава, а не признава чужд и свой и пред смъртта не се смущава — по-страшен от змия е той…

Изчезвал пътя му далеко:

в ръката — с пръчка и капан, в гората се промъквал леко, от низки мисли овладян.

А щом навлязъл по-дълбоко, тъй притъмняло изведнъж, че сякаш свода сив жестоко се сринал от пороен дъжд.

Но не познавал той сълзата и въпреки — изтръпнал цял. Под някакво дърво на завет смутен и плах за малко спрял.

Когато в миг се прояснили звездите, промълвил със стон:

„Сред този ад, о боже мили, дай и на пътника подслон!“

Наблизо върху клона сгушен сив гълъб преживявал сам. И във молитвата заслушан, започнал да нарежда там:

„Дъжд се сипе. Вест от нея нямам. Пуст е моя дом. Как ли вече да живея сред самотното гнездо?

Няма радост в тишината. Няма дом без любовта! Дом, оставен от жената, е като гора в нощта.

Този, който от любима е обичан с пламък жив и съвместна радост има — е наистина щастлив.“

И гълъбицата в капана дочула с радост песента. На неговата скръб в замяна отвърнала спокойно тя:

„Само тази, дето радва

своя мъж — тя е жена. Щом мъжът й е доволен,

има любовта цена.

И като лиана млада

да потъне в огнен зной, в пепел да се преобърне,

щом не е доволен той.“

И отново тя казала:

„Любими мой, съвет полезен от мен послушай. И бъди към просещия прелюбезен, от всичко го предпазвай ти,

Виж този птицелов, измъчен от студ и глад, стои нелеп. Към него покажи се сръчен, да види почести от теб!

Нали казват:

Щом госта е дошел без време, а домакина го е страх — заслугите му той ще вземе, а ще остави своя грях.

И не таи към него злоба, че мен е грабнал в черен час. На туй, което свърших аз, това е черната прокоба.

Защото:

Нищета, недъг, окови,

скръб, страдания, беди — всичко туй е от дървото на делата ни преди.

Забрави ненавистта си,

че в капан ме е пленил. посрещни със почит госта

и бъди към него мил!“

И гълъбът след тези думи разумни, в гъстия клонак,

напуснал своя дом безшумно, на птицелова казал драг:

„Привет на тебе, скъпи мой! Жена ми чу ли що изрече? Да влезе в твоя дух покой:

домът ми твой дом става вече.“

Дочул разумните слова,

така отвърна птицелова:

„Треперя целия от студ.

Стопли ме в тая нощ сурова!“

Тогава гълъбът в гората помъкнал съчки и листа и огън, чак до небесата, разкъсал мълчалив нощта.

„Седни, приятелю, дървото изгаря с нашата вина:

стопли се, нищо, че в гнездото аз нямам никаква храна.

Знам, някой с труд, със мисъл ловка

прехранва хиляди на ден,

лишен от дарба — мойта човка

едва изхранва само мен.

Каква е ползата от дом, когато много мъки носи? Когато е разбит — и щом не може да нахрани госта!

И затова сега пред тебе ще падна тъй на колене,.

че да не можеш ти безхлебен да чуеш тази дума — «не».“

Така, намерил мисъл нова

в настъпилия светъл час,

той казал горд на птицелова:

„Ще те нахраня скоро аз!“

Обзет от радостни представи, пропит от святост мълчешком, край огъня той кръг направил и влязъл в него като в дом.

А птицелова с изненада край огъня застанал ням, огрян от пламналата клада, той занареждал тъжно сам:

„Който тъжен грях направи,

сам на себе си е враг. Неизбежно ще изпита

неговия плод двояк.

И така аз, безсърдечен,

пълен с глупави дела, в ада страшен ще потъна.

Всичко е отплата зла.

Този гълъб, свят и мъдър,

пример даде ми велик и с месото си поиска

да спаси подлеца в миг.

Затова от днес нататък,

сам от радостта лишен,

тялото ми ще изсъхне

като влага в летен ден.

В студ и жар и в дъжд и вятър,

слаб и цял потънал в прах, ще прекарам в мир и святост,

надалеч от всеки грях.“

И ето, счупил той капана, разкъсал клетката със звън и гълъбицата засмяна криле разперила навън.

Но в миг стъписала се тука:

пред нея гълъба горял. Под мъката на своя дял тя тъжно почнала да гука:

„Какво да правя, мили мой, мой повелител, съвест свята? Пуст е живота на жената, лишена от съпруга свой.“

И със сълза подир сълзица, без капка жалост във ума, измъчената гълъбица се спряла в огъня сама.

Тогава с радост необятна видяла своя мил съпруг. възседнал колесница златна, понесен надалеч оттук.

С безсмъртие дарен и сила, той смогнал да й прошепти:

„Очарователно е, мила, че подир мене идеш ти,

че тридесет и пет милиона лета — в брой твоите коси — една жена мъжа си гони, от самота да го спаси.“

Така, изпълнен с радост, той я взел на небесната колесница, затворил я в обятията си и щастливо заживял с нея. А ловецът, чувствувайки голямо отвращение към света и стремейки се към смъртта, се углъбил в гъстата гора.

И горския пожар съзрял, той бавно влязъл там, където сред греховете изгорял, и се понесъл към небето.

Ето защо аз казвам: „Мълва за гълъб съществува…“ Като чул това, Аримардана попитал Диптакша: „Какво мислиш ти за това“? Той отговорил:

„Бъди щастлив, мой благодетел!

Вземи каквото щеш от мен. Страх у жена си все внушавах,

сега е с поглед примирен!“

А крадецът отговорил:

„Не знам какво да взема аз,

но ако някога съм длъжен, ще дойда тук, когато миг

жена ти няма да те лъже.“

Аримардана попитал: „Коя е тази жена, която не прегръща, и кой е този крадец? Разкажи ми по-по-дробно.“ Диптакша разказал:

ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в един град стар търговец на име Каматура. След смъртта на жена си той загубил ума си от любов и се оженил за дъщерята на беден търговец, като дал за нея голям откуп. А тя, обхваната от мъка, не можела да го гледа. Нали е казано по този повод:

Прегърбен, слаби рамене, беззъб,

едва вървят краката, красивото се мярка като спомен скъп

и слюнки във устата. Роднините не го желаят до един,

жена му е бездомна, не иска да го види родният му син.

На стареца горко му!

И веднъж, когато тя, безчувствена, лежала с него в едно легло, в дома им се вмъкнал крадец. Щом го видяла, така се изплашила, че дори прегърнала стария си съпруг. А на него кожата му настръхнала и той изненадан помислил: «Хайде де! Защо тя изведнъж ме прегръща?» Когато погледнал внимателно, той видял в ъгъла крадеца и си казал: «Несъмнено тя ме прегръща, защото се е изплашила.» Като се убедил в това, рекъл на крадеца: «Бъди щастлив, мой благодетел! Вземи каквото щеш от мен…» А крадецът отговорил: «Не знам какво да взема аз…»

Затова дори за крадец, който носи полза, мислят добре. А какво да кажем за този, който търси защита? Освен това той е обиден на своите сродници и затова може да ни бъде полезен, като ни разкрие слабите им места. И тъй, не трябва да го убиваме.“

Щом чул това, Дримардана попитал другия министър, Вакранаса: „Скъпи! Какво трябва да правим сега при тези обстоятелства?“ Онзи отговорил: „Божествени! Не трябва да убиваме. Нали:

Ако се карат враговете —

за нас това е шанс голям. Крадецът сам спасил брахмана,

а ракшаса — две крави там.“

Аримардана попитал: „Как?“ Вакранаса разказал:

ДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял на едно място беден брахман, цялото имущество на когото се състояло единствено от подаянието. Не познавал той изискани дрехи, мазила, приятни миризми, венци, украшения, бетел и други предмети на разкоша; бил обрасъл с дълга коса, имал дълга брада и нокти, измъчвал плътта си със студ, зной, дъжд и всякакви лишения. И ето че някой го съжалил и му подарил две юници, още съвсем малки, а брахманът ги отгледал с каймачено и сусамово масло, ечемик и друга храна. Видял това един крадец и помислил: «Ще открадна кравите от този брахман.» Като решил така, той взел през нощта примки, за да завърже животните, и тръгнал. И ето че по пътя срещнал някакво същество с редки, остри зъби, нос, изтеглен като тръстика, и накриво разположени очи. Множество жили изпъквали върху кожата му, имало хлътнали бузи, а тялото и брадата му имали червеникавокафяв цвят, подобен на огъня от хубава жарава. Щом го видял, треперейки от страх, крадецът попитал: «Кой си ти?» Онзи отговорил: «Аз съм брахма-ракшасът Сатиявачана. Ти кой си?» Другият казал:

«Аз съм крадецът Круракарман, искам да отмъкна двете крави на бедния брахман.» Тогава ракшасът изпитал доверие към него и казал: «Колко е хубаво това, скъпи! Аз приемам храна вечер веднъж на три дни и днес ще изям този брахман. И така. ние имаме една и съща цел.» Тогава те отишли у брахмана и се спрели на едно усамотено място, очаквайки удобен момент. А когато брахманът легнал да спи, ракшасът се приближил до него, за да го изяде. Като видял това,

крадецът казал: «Скъпи! Не постъпваш правилно. По-добре ще е да изядеш брахмана, след като отведа кравите.» Но онзи възразил: «А какво ще стане, ако брахманът се събуди от шума? Тогава от моята работа нищо няма да излезе.» Крадецът казал: «Но ако ти се заловиш с яденето, нещо може да ти попречи и тогава няма да мога да отведа кравите. Затова първо ще отведа кравите, а ти след това ще изядеш брахмана.» Спорейки кой да започне пръв, те се скарали и виковете им разбудили брахмана. Тогава крадецът му казал: «Брахмане! Този ракшас иска да те изяде.» А ракшасът казал: «Този крадец иска да открадне кравите ти.» Щом чул това, брахманът се надигнал и като се огледал внимателно, се спасил от ракшаса с размишление за бога-пазител. А след това, като вдигнал тоягата, опазил кравите си от крадеца.

Ето защо аз казвам: «Ако се карат враговете…» И още:

Нали и нравствения Шиби,

чист по душа, по образ — мил, дал на сокола от плътта си

и гълъба от смърт спасил.

Затова не е справедливо да се убива този, който търси защита.“

След като обмислил тези думи, царят на кукумявките попитал Пракаракарна: „Кажи, ти какво мислиш сега?“ Онзи отговорил: „Божествени! Не трябва да го убиваме — нали ако запазим живота му, след това ще може щастливо да прекарваме времето си с него във взаимна любов. Нали е казано:

Който слабостите свои сам разкрива —

смърт го чака, като двете змии — във мравуняка

и във стомаха.“

Аримардана попитал: „Как?“ Пракаракарна разказал:

ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в един град цар на име Девашакти. В стомаха на неговия син живеела една змия като в мравуняк и от това тялото на царския син всеки ден все повече слабеело. И като почувствувал отвращение от живота, този царски син отишел в друга страна. Щом се заселил в един град, той започнал да събира подаяния, а свободното си време прекарвал в голям храм. А в този град живеел цар на име Бали. Имал той две млади дъщери. Едната от тях всеки ден произнасяла пред нозете на бога: „Побеждавай, велики царю!“ — а другата: „Вкусвай това, което ти е съдено, велики царю!“ И като чул веднъж думите й, разгневеният цар казал: „Хей, съветници! Като наказание за глупавите думи, дайте тази моя дъщеря на някакъв чужденец и нека тя вкусва това, което й е съдено.“ И министрите се съгласили, като казали: „Така да бъде!“ — дали й малка свита и я омъжили за царския син, живеещ в храма.

А тя с радостно сърце приела този съпруг като бог и тръгнала с него към друга страна. И ето че в околностите на един далечен град, на брега на едно езеро, поръчала на царския син да пази дома им, а тя, заедно със спътниците си, отишла да купи каймачено и сусамово масло, сол, ориз и друга храна. Когато направила покупките и се върнала, видяла, че царският син спи, сложил глава върху мравуняк, а от устата му се подавала змийска качулка. През това време из мравуняка изпълзяла друга змия и също започнала да вдишва въздух. Щом змиите се видели, очите им почервенели от гняв и змията от мравуняка казала: „Хей, негоднице! Защо мъчиш този царски син, прекрасен от главата до петите?“ Но змията, която седяла в устата на царския син, отговорила: „А защо ти, негоднице, оскверни две чаши, пълни със злато?“ Така разобличавали те недостатъците си. И отново змията, седяща в мравуняка, казала: „Хей, негоднице, мигар никой не знае, че ако царският син изпие горчица, ти ще загинеш?“ Тогава змията, която била в стомаха на царския син, казала: „А мигар никой не знае, че ти можеш да загинеш от гореща вода?“ Царкинята, стоейки зад храста, чула този разговор и последвала думите им. Така тя излекувала съпруга си, добила голямо богатство и се върнала в родината си. Баща й, майка й и роднините й я приели с уважение и тя заживяла щастливо, намерила предназначените за нея блага.

Ето защо аз казвам: „Който слабостите свои…“ И като чул всичко, Аримардана с това привършил. А щом разбрал какво се е случило, Рактакша, скривайки усмивката си, казал отново: „Нещастие! Нещастие! Погубихте вие господаря с неразумните си думи. Нали е казано:

Където подлите почитат

и ненавиждат честността, там три неща намират място —

страхът, недостига, смъртта.

А също така:

И всичко да съзре глупакът —

пак си остава диване. Жена си с нейния любовник

коларят взел на рамене.“

Съветниците попитали: „Как?“ Рактакша разказал:

ДВАНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял на едно място майстор колар. Неговата развратна жена се ползувала с лошо име сред хората. И той си помислил: «Как да я изпитам? Нали е казано:

Щом огънят разпръсне мраз

или се разгори луната, злодеят щом не е злодей,

ще има вярност у жената.

А хората говорят, че тя ми изневерява.» Щом помислил така, той казал на жена си: «Мила! Утре ще отида в друго село и ще остана там няколко дни. Приготви ми подходяща храна за път.» След тези думи, възбудена и зарадвана, тя изоставила всичко и му приготвила чудесна храна, с много масло и захар. Нали добре е казано:

Тъмна нощ и мрачно време, глуха градска тишина. мъж изчезнал като бреме — радват блудната жена.

И на сутринта коларят се вдигнал и излязъл от къщи. Когато видяла, че той е заминал, жената започнала с усмивка да украсява тялото си и прекарала деня как да е. А вечерта отишла при любовника си и му казала: «Моят лош мъж отиде в друго село. Ела при мен, когато всички заспят.» А коларят, прекарал деня в гората,, вечерта се промъкнал в дома си през страничната врата и се скрил под кревата. През това време любовникът на жена му дошел при нея и легнал в леглото. Щом го видял, коларят, изпълнен с гняв, помислил: «Дали да се вдигна сега и да го убия, или с един удар да ги унищожа и двамата, когато заспят?

Не. по-добре отначало да погледам как ще се държи тя и да чуя какво ще му каже.» В същото време жена му внимателно затворила вратата и легнала в леглото.

И ето че, лягайки, тя закачила с крак главата на мъжа си. Тогава помислила: «Несъмнено негодният колар е решил да ме изпита. Какво пък, аз ще му покажа, че познавам женските привички.» Докато мислела така, на любовника й се приискало да я докосне. Но тя го спряла с ръце и казала: «О, великодушни, не докосвай моето тяло.» Онзи възразил: «Тогава защо ме повика?» Тя казала: «Ах! Днес сутринта отидох в храма на Чандика, за да видя божеството. И там изведнъж чух глас: „Какво да правя, дъще? Макар че си ми предана, все едно, по волята на съдбата след шест месеца ще останеш вдовица.“ Тогава аз казах:

„Блажена! Щом като знаеш за това нещастие, знаеш и как може да се предотврати. Няма ли някакъв начин да продължа живота на съпруга си така, че да живее сто години?“ Гласът отговори: „Има такъв начин и ти можеш да се възползуваш от него.“ Като чух това, аз казах: „Богиньо, кажи ми го и аз ще те послушам, дори това да ми коства живота.“ Тогава богинята каза: „Ако ти легнеш в леглото с чужд мъж и му се отдадеш, смъртната опасност, застрашаваща твоя съпруг, ще премине върху този мъж, а съпругът ти ще живее още сто години!“ Затова те извиках. А сега прави каквото искаш. Нали думите на божеството трябва непременно да се сбъднат.» И тогава любовникът й, сдържайки смеха си, постъпил както му се искало.

А глупавият колар, като чул думите й. излязъл изпод кревата толкова радостен, че кожата му настръхнала, и казал: «Добре, преданата ми! Добре, радваща своя род! Моето сърце беше обезпокоено от думите на глупави хора и за да те изпитам, аз се престорих, че ще отида в селото, а сам се скрих тук под леглото. Ела и ме прегърни!» Като казал това, той я прегърнал, сложил я на рамото си и се обърнал към любовника й: «О, великодушни! Моите заслуги те доведоха тук. Благодарение на твоята милост аз ще живея сто години. Качи се и ти на рамото ми!» И макар онзи да се противял, коларят насила го сложил върху рамото си и танцувайки, започнал да обхожда домовете на всичките си роднини.

Ето защо аз казвам: «И всичко да съзре глупакът…» Тъй или иначе, нашият род е изтръгнат из корен и унищожен.“

И ето че всички, като не обърнали внимание на тези думи, подхванали Стхирадживин и го повели към своята крепост. Тогава Стхирадживин казал: „Божествени! Защо ме взимаш със себе си, когато за нищо не съм способен и се намирам в такова състояние. По-добре да вляза в пламтящ огън. Направи ми това уважение.“ А Рактакша, като отгатнал скритите му замисли, попитал: „Защо искаш да се хвърлиш в огъня?“ Онзи отговорил: „Аз изтърпях това наказание от Мегхаварна заради вас. Затова искам да се възродя в лика на кукумявка, за да им отмъстя за враждата.“ Щом чул това, знаещият царските мъдрости Рактакша казал: „Скъпи! Ти си изкусен и коварен в лъжливите думи. Дори да преминеш към племето на кукумявките, все едно, високо ще тачиш своя гарвановски род. Известен е такъв разказ:

Не облака и планината,

дори не слънчевия свод — свой близък мишката избрала,

че трудно е да си без род.“

Онзи попитал: „Как?“ Рактакша разказал:

ТРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"На брега на Ганг, чиито вълни пъстреели от бяла пяна, възникваща от плясъка на рибите, изплашени от шума на водата, която се удряла в неравните каменисти брегове, имало манастир. Отшелниците, които живеели в него, усърдно изпълнявали предписанията на йогите, четели молитви, предавали се на умъртвяване на плътта, самоизтезание, изучаване на ведите и пост. Те утолявали жаждата си само с отмерени глътки чиста вода, изтощавали тялото си, хранейки се с луковици, корени, плодове и шайвала, и се прикривали само около бедрата си с превръзка от лико. Живеел там старейшината на рода на име Яджнявалкия. Веднъж, когато се измил в Джахнави и започнал да си плакне устата, върху дланта му паднала мишка, която изтървал от клюна си един сокол. Като видял мишката, той я сложил на бананов лист, измил се отново, изплакнал устата си, извършил опрощаване и други обреди и със силата на своята святост превърнал мишката в девойка. След това я взел със себе си, влязъл в манастира и казал на бездетната си жена: „Вземи я, скъпа. Тя ти се падна като дъщеря и трябва грижливо да я отгледаш.“ Жената започнала с радост да се грижи за момичето. Когато то навършило дванадесет години, майката-осиновителка, виждайки, че дъщеря й е вече за омъжване, казала: „О, съпруже! Мигар не виждаш, че на нашата дъщеря й е време да се задоми?“ Онзи отговорил: „Права си, мила. Нали е казано:

Две божества владеят рано

девойката. И тя е с тях безгрижна, трепетна. И брака

посреща радостно без грях.

И Сома чистота й дава, гандхарви — разум във речта. а Агни с жар я възвишава и затова е чиста тя.

Затова ще я дам на равен на нея! Нали е казано:

Само равните по знатност,

по богатство в тоя свят да дружат и да се женят.

Не и беден за богат.

И така, в края на краищата:

Възраст, нрав, приятел, пай. ум и род, изящество умело — тези седем качества узнай и отдавай дъщеря си смело.

Затова, ако тя няма нищо против, аз ще повикам блаженото слънце и ще я дам на него.“ Жената на старейшината казала: „Какъв грях има тук? Така и направи.“ Тогава отшелникът повикал Савитар. И той, като се явил незабавно, казал: „Блажени! Защо ме повика?“ Отшелникът отговорил: „Ето моята дъщеря. Вземи я за жена.“ И като казал това, той се обърнал към своята дъщеря: „Дете мое! Харесва ли ти това божество, озаряващо три свята?“ Дъщерята отговорила: „Татко, по природа той е много горещ. Не го искам. Повикай някой друг, който би бил по-добър от него.“ Като чул думите й, отшелникът казал на светилото: „Божествени! Има ли някой по-силен от теб?“ Светилото казало: „По-силен от мен е облакът. Когато ме закрие, аз изчезвам от погледа.“ Тогава отшелникът повикал облака и казал на девойката: „Дъще! Ще те дам на него.“ Тя възразила: „По природа той е черен и студен. Дай ме не на него, а на друг, по-добър.“ Тогава отшелникът попитал облака:

„О, облако! Има ли някой по-силен от теб?“ Облакът отговорил: „По-силен от мен е вятърът.“ Тогава, като повикал вятъра, отшелникът казал: „Дъще! Ще те дам на него.“ Тя отговорила: „Татко, той е много непостоянен. Доведи някой друг по-силен.“ Бащата казал: „О, ветре! Има ли някой по-силен от теб?“ Вятърът отговорил: „По-силна от мен е скалата.“ Тогава отшелникът повикал скалата и казал на девойката: „Дъще! Ще те дам на нея.“ Тя казала: „Татко! По природа камъкът е твърд и неподвижен. Дай ме на друг.“ Отшелникът попитал скалата: „О, царю на планините! Има ли някой по-силен от теб?“ Скалата отговорила: „По-силни от мен са мишките.“ Тогава отшелникът повикал мишлето, показал го на дъщеря си и казал: „Дъще, харесва ли ти това мишле?“ А тя, като го видяла, помислила: „Той е мой сродник“ — и казала с настръхнала кожа: „Татко! Превърни ме на мишка и ме дай на него, за да изпълнявам задълженията си на стопанка, установени за моя род.“ И със силата на своята святост той я превърнал в мишка и я дал на мишлето.

Ето защо аз казвам: „Не облакът и планината…“ И като не обърнали внимание на думите на Рактакша, те, за гибел на собствения си род, въвели Стхирадживин в своята крепост. И щом го въвели, Стхирадживин, смеейки се, помислил:

„Един от всички само тук

владее както се полага умението да даде съвет:

«Убийте го веднага.»

Затова, ако бяха го послушали, нямаше да ги постигне ни най-малко нещастие.“ И като стигнали до входа на крепостта, Аримардана казал: „Хей, хей! Предоставете на нашия доброжелател Стхирадживин онова място, което той поиска.“ Щом чул това, Стхирадживин помислил: „Аз трябва да намеря средство да ги погубя, но ако съм вътре, няма да постигна това, защото те ще изучат моите навици и ще бъдат внимателни. Ако се заселя край входа на крепостта, ще изпълня замисленото.“ С такова решение той казал на царя на кукумявките: „Божествени! Хубави са

думите на господаря. Но аз съм запознат с разумното поведение и ти желая доброто. Дори онзи, който е предан и чист, все едно — не трябва да живее в крепостта. Затова, като остана тук край вратата, аз ден след ден ще ти служа, почиствайки с тялото си праха от твоите нозе, подобни на лотос.“ И когато се съгласили с него, слугите на повелителя на кукумявките започнали по заповед на своя цар всеки ден след собствената трапеза да носят на Стхирадживин превъзходна месна храна. Така след няколко дни той станал силен като паун. И като видял охранения Стхирадживин, изуменият Рактакша казал на всички министри и на царя: „Уви! Глупави са, както ми се струва, всичките ти министри, а и самият ти. Нали е казано:

Изпървом глупава бях аз,

след туй ловецът със капана а после царят и докрай

май всички глупостта ни хвана.“

Попитали го: „Как?“ Рактакша разказал:

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"В околностите на една планина растяло голямо дърво. Живеела там една птица, изпражненията на която се превръщали в злато. Веднъж там дошел един ловец. Птицата се изпуснала пред него и изпражнението, преди да падне, се превърнало в злато. Като видял това, учуденият ловец помислил: „Да! От детинство се занимавам с лов на птици и за осемдесет години нито веднъж не съм видял злато в птиче изпражнение!“ Той завързал мрежата към това дърво. А глупавата птица, не подозирайки нищо, кацнала на дървото както винаги и в същия момент попаднала в мрежата. Тогава ловецът я освободил от мрежата, сложил я в клетка и я занесъл в дома си. Той помислил:

„Какво да правя с тази птица, носеща опасност? Трябва само някой да разбере за нея, да разкаже на царя и животът ми ще се изложи на опасност. Затова аз сам ще разкажа всичко на царя.“ Така и направил. А царят, чиито очи при вида на тази птица заприличали на цъфнал лотос, се зарадвал много и казал: „Хей! Стража! Хубаво пазете тази птица. Давайте й храна, вода и всичко, каквото пожелае.“ Но тогава неговият съветник казал: „За какво ни е тази птица — та ние я взехме, като повярвахме на няколкото думи на ловеца, който не заслужава доверие. Мигар някога е имало злато в птиче изпражнение? Освободете птицата от клетката.“ И като послушал министъра, царят освободил птицата, а тя кацнала на вратата и изпуснала златно изпражнение. А след това, като прочела стиха: „Изпървом глупава бях аз…“, птицата отлетяла накъдето поискала.

Ето защо аз казвам: „Изпървом глупава бях аз…“ Но даже и тогава, гонени от враждебната съдба, те отново не обърнали внимание на полезните думи на Рактакша и продължили да дават на Стхирадживин много месо и друга разнообразна храна.

Тогава Рактакша тайно събрал привържениците си и казал: „Уви! Наближава краят на благополучието на нашия господар и гибелта на неговата крепост е близка, въпреки че го поучавах и изпълних дълга си на наследствен съветник. Хайде да се отправим сега към друга планинска крепост. Нали е казано:

За бъдещето който мисли, е спокоен и тъжен, който за света е глух, Живях в леса, но пещерата че говори, за първи път във старостта дочух.“

Те попитали: „Как?“ Рактакша разказал:

ПЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в околностите на една гора лъвът Кхаранакхара. Веднъж, както бродел из гората с изтъняла от глад шия, той не намерил никаква плячка. И като стигнал привечер до голяма планинска пещера, влязъл в нея и помислил: «През нощта някой непременно ще дойде. Затова ще се скрия и ще стоя тук.» И ето че стопанинът на пещерата, чакалът Дадхимукха, започнал да вие пред входа: «Хей, скривалище! Хей, скривалище.» Казал това, помълчал малко и отново произнесъл: «Е, мигар забрави, че ние с теб сключихме договор? Когато се връщам, аз трябва да ти се обадя пред входа, а ти трябва да ми отговориш. Щом като сега не ми отговаряш, ще отида в друго скривалище, което ще разговаря с мен.» И щом чул чакала, лъвът помислил: «Навярно тази дупка го приветствува винаги когато се завръща. Днес тя мълчи, защото се страхува от мен. Нали е казано за това:

Усетилият страх, започва

силно да трепери без глас — не може друго

място да намери.

Затова аз сам ще го поздравя. Нека той, като се отзове на поздрава ми, влезе тук и ми послужи за храна.» Като решил така, лъвът приветствувал чакала. И лъвският рев така проехтял в околностите, че изплашил дори тези обитатели на гората, които живеели далече от пещерата. А побягналият чакал повторил стиха: «За бъдещето който мисли, е спокоен…»

Помислете за това и вървете с мен.“ И Рактакша, заедно със своите привърженици, се отправил към друга отдалечена местност.

Когато Рактакша си отишел, Стхирадживин се зарадвал много и помислил: „Да! Щастие е, че Рактакша си отиде. Той е предвидлив, а останалите кукумявки са неразумни. Сега лесно ще мога да ги унищожа. Нали е казано:

«Да, ето враг — съветник!» — казват

разумните за някой мъж. оставил работата нужна,

с лъжата тръгнал изведнъж.“

След тези мисли той започнал всеки ден да носи от гората в гнездото си по една съчка, за да изгори кукумявките в пещерата. А глупавите кукумявки не знаели, че той носи тези съчки, за да ги изгори. И хубаво е казано:

С врага си който се сдружи,

а враг другаря си направи, ще се лиши от стар другар,

а новият — ще го остави.

И ето че когато пред входа на крепостта била събрана цяла купчина клони, веднъж при изгрев слънце, щом като кукумявките престанали да виждат, Стхирадживин бързо отлетял при Мегхаварна и казал:

„Господарю! Аз подготвих всичко за пожара в пещерата на врага. Тръгни заедно със спътниците си и нека всеки от вас вземе от гората къс дърво, да го запали и хвърли в моето гнездо пред входа на пещерата. Тогава всички врагове ще загинат от огъня като в ада на Кумбхипака.“ Зарадваният Мегхаварна казал: „Татко! Разкажи, какво се случи с теб? Та нали отдавна не съм те виждал.“ Онзи отвърнал: „Дете мое! Сега не е време за разговори. Дано някой вражески шпионин не е разказал, че съм дошел тук. Тогава, узнавайки за това, слепите ще отидат на друго място. Затова бързай, бързай! Нали е казано:

Щом станем бавни във делата,

които искат жар, не дим, то боговете разгневени

ще ни попречат да творим.

Когато убиеш врага, аз ще се върна в къщи и спокойно ще разкажа за всичко.“

Мегхаварна и спътниците му взели в клюновете си по една горяща клечка и като стигнали до входа на пещерата, подпалили гнездото на Стхирадживин. И тогава всички кукумявки, спомняйки си думите на Рактакша, загинали като в ада на Кумбхипака. А Мегхаварна, като изкоренил врага, отново се върнал в своята крепост на баняновото дърво.

И тогава, като седнал на трона в средата на двореца, той с радостно сърце попитал Стхирадживин:

„Татко! Как прекара времето между враговете? Нали:

По-хубаво да влезеш в огън,

но добродетелен, без вик, отколкото със нечестивец

да преживееш даже миг.

Аз мисля, че да живееш заедно с врагове, е все едно да изпълняваш обета на «острите мечове».“ Онзи отговорил: „Това е вярно. Все пак аз никъде не съм виждал такова сборище от глупци. Сред тях нямаше нито един умен освен Рактакша, мъдър и непревъзхождан от никого в много науки. Само той разбра какви са намеренията ми. Що се отнася до останалите министри, всички са големи глупци. Те са министри само на думи и нямат верни познания. На тях не са им известни дори такива правила:

Не се привързвай към слугата на твоя неприятел стар:

той крие мисъл непозната и злобата на своя цар.

И докато със глътки бавни се храни, гледа с майсторлък, прикрити врагове и явни край теб затягат злобен кръг.

Нали добре е казано:

Кому погрешка зла не носи

съветникът глупак? Кого богатството с въпроси

безброй не трови пак? Кого успехът не въздига

и спуска в дън смъртта? Кого и гибелта не стига

в разгара на страстта?

Лентяят славата не люби,

неверникът — предаността, сакатият рода си губи

и лакомият — скромността, а сребролюбецът — доброто,

развратницата своя ум, съветникът глупак на царя

погубва силата без шум.

Ето защо, царю, общувайки с враговете, сякаш изпълних обета на «острите мечове». Това, което ти каза, аз го изпитах върху себе си. Нали е казано:

За мъдрия щом туй е нужно,,

врага си носи той на гръб. Така змията много жаби

излапала без страх и скръб.“

Мегхаварна попитал: „Как?“ Стхирадживин разказал:

ШЕСТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живяла в една местност стара черна змия на име Мандавиша. Тя започнала да мисли как без много труд да изкарва прехраната си. И ето че допълзяла до едно езеро, където живеели много жаби, и се престорила, че не знае какво да прави. Тогава една жаба се приближила до брега и я попитала: „Старице! Защо днес не търсиш храна както преди?“ Змията отговорила: „Скъпа! Как мога, гонена от съдбата, да мисля сега за храна? Тази вечер, като търсех нещо за вечеря, видях жаба и се спуснах да я догоня. Щом ме видя, от страх за живота си тя се скри сред брахмани, потънали в четене на веди, и аз не можах да я намеря. Синът на един от тези брахмани седеше на брега на езерото. А аз по погрешка взех големия му палец за жаба и го ухапах. Момчето веднага отиде в небитието и опечаленият му баща ме прокле: «Злодейка! Ти ухапа моя невинен син — носи жаби и живей от това, което ти дадат от милост.» И ето, аз допълзях тук за да ви нося.“

Тогава жабата предала думите й на всички други жаби и те с радостни сърца отишли при своя цар Джалапада и му съобщили за това. Онзи помислил:

„Колко необикновено!“ И окръжен от министрите си, бързо излязъл от езерото и се покачил върху качулката на Мандавиша. Всички останали жаби, и стари, и млади, се покатерили върху гърба на змията. Но за какво са много думи? Тези, за които не останало място, скачали след нея. А Мандавиша, в стремежа си да се насити, им показала всевъзможни начини на пълзене. Но на другия ден, за да излъже жабите, Мандавиша започнала да пълзи бавно-бавно. Като видял това, Джалапада попитал: „Скъпа Мандавиша! Защо днес не ни носиш така бързо, както по-рано?“ Мандавиша казала: „Божествени! Аз съм гладна и затова днес нямам сили да ви нося.“ Тогава онзи казал:

„Скъпа! Нахрани се с малки жаби.“ Щом чула това и треперейки от радост, Мандавиша бързо отговорила;

„На това ме обрече и брахманът със своите проклятия. Затова се радвам на твоята заповед.“ И ето че тя безнаказано започнала да се храни с жабчета и след няколко дни силите й се възвърнали. Тогава, смеейки се, си казала:

„Безброй и най-различни жаби

попаднаха под мойта власт. О, колко време с тази гозба

ще поживея още аз?“

А Джалапада, чийто разсъдък бил измамен от лъжливите думи на Мандавиша, нищо не забелязвал. През това време към тези места допълзяла друга голяма черна змия. И като видяла как Мандавиша носи жабите, се учудила и казала: „Приятелко! Тези, които ни служат за храна, се намират върху твоя гръб. Виж ти чудеса!“ Мандавиша казала:

„Известно е, че не съм длъжна

да нося тази блатна сган, но чакам своя час да дойде,

тъй както хитрият брахман.“

Онази попитала: „Как?“ Мандавиша разказала:

СЕДЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в едно селище брахманът Яджнядата. Неговата развратна жена била привързана към друг с цялото си сърце. Постоянно приготвяла за любовника си банички със захар и масло и зад гърба на съпруга си му ги носела. Но веднъж мъжът й забелязал това и попитал: „Скъпа! Какви ястия приготвяш и на кого ги носиш постоянно? Кажи ми истината!“ А тя, без да се смути, отговорила на съпруга си с лъжливи думи: „Тук наблизо има храм на блажената Деви. Аз постя, а на нея й поднасям в жертва изящни и превъзходни ястия.“ И като взела приготвената храна, пред очите на мъжа си се отправила към храма на Деви, мислейки: „Благодарение на това, което разказах за Деви, мъжът ми ще реши: «Моята брахманка винаги носи на блажената отбрана храна.» И като дошла до храма на Деви, тя се спуснала към реката, за да се измие. През това време, докато се миела, мъжът й дошел по друг път и незабелязан от никого, се скрил зад статуята на Деви. А брахманката, като се измила, се приближила до храма, извършила утъпкване, превъзнасяне, жертвоприношение и други обреди и като се поклонила пред Деви, казала: «Блажена, какво да направя, та мъжът мида ослепее?» Щом чул това, брахманът, който стоял зад гърба на Деви, изменяйки гласа си, казал: «Ако ти постоянно го храниш с тлъсти банички и други ястия, той скоро ще ослепее.» Тогава развратницата, измамена от лъжливите думи на мъжа си, започнала да го гощава. И веднъж брахманът казал: «Скъпа! Лошо виждам.» Щом чула това, тя помислила: «Ето я милостта на Деви!» А милият й любовник помислил: «Какво може да ми направи този сляп брахман?» И започнал да идва при нея без страх. Един ден брахманът, като видял, че влиза любовникът на жена му и че се приближава към нея, хванал го за косата и го тъпкал и бил с тояга дотогава, докато онзи отишел в небитието. А на порочната си жена отрязал носа и я изгонил от дома си.

[Край на шестнадесети разказ]

 

Ето защо аз казвам: «Известно е, че не съм длъжна…» И след това, смеейки се, Мандавиша казала отново: «Тези жаби, големи и малки, ми служат за храна.» Щом чул тези думи, Джалапада, много обезпокоен, помислил: «Какво каза тя?» И попитал змията: «Скъпа! Що за враждебни думи изрече ти?» А онази, за да скрие намеренията си, отговорила: «Нищо.» И така, Джалапада, измамен от лъжливите думи на Мандавиша, не отгатнал злите й намерения. Но за какво са много думи? Толкова жаби унищожила тази змия, че нямало дори кой да продължи рода им.

Ето защо аз казвам: «За мъдрия щом туй е нужно…» Та така, царю! Както Мандавиша надхитрила и погубила жабите, така и аз погубих всички врагове. Нали хубаво е казано:

Пожарът, пламнал във леса,

и плитък корен не изгаря, а пълноводната река

дървото с корена събаря.“

Мегхаварна казал: „Това е така. Казано е още:

Достойнството на мъдреците,

върхът на техните дела е в туй, че не захвърлят нищо

дори през скръб и теглила.“

Онзи казал: „Това е така, божествени! Щастливец ти, че довеждаш докрай всичко започнато. Та нали не само безстрашието довежда до целта — за победата са нужни и знания. Казано е:

Оръжието не докрай врага сразява, умът до пълната победа стига чак. Стрелата само тяло побеждава, а знанието — род и мощ, и враг.

Затова тези, които са надарени със знания и смелост, без мъка постигат целите си. Нали е известно:

Щом пред мъжа стои сполука някъде напред-започва труд прилежен и ясните му мисли са винаги във ред.

и разумът му е безбрежен. Внимателен е всеки миг, когато слуша той

съвети и се учи, и радостен и горд — от своите дела безброй, —

награда ще получи.

Ето защо само онзи господар, който постъпва разумно, е щедър и безстрашен.“ Мегхаварна казал:

„Несъмнено, науката за разумното поведение бързо донася плодове. Нали ръководен от нея, ти се промъкна при Дримардана и го погуби заедно с поданиците му!“ Стихардживин отговорил:

„И нека в нашите дела да има твърдина, но отначало да сме с мекост нежна. Тъй царят на дърветата политнал настрана, отсечен, след молитвата прилежна.

И колкото и нищожно да е делото, разумният не трябва да бъде лекомислен. Нали:

«Защо са ми усилия? Туй никак не е трудно. Внимателен да съм?…» — така без ум и срам нерядко някой разсъждава мудно и приближава до бедите глух и ням.

Затова, като победихме врага, ние, господарю, днес можем да заспим както преди. И вярно е казано:

В дома си, невидял змията,

спокойно можеш да заспиш, но ако само си я зърнал,

до сутринта ще се въртиш.

А също така:

И щом човекът, пълен с вяра,

със твърдост и кураж, докрай делата свои не докара,

със ум, поне веднъж, и не достигне сам до всяка жажда,

и почит не изпита той, — как може да се радва, че се ражда

в сърцето му покой?

И така, аз завърших започнатото дело и сърцето ми е изпълнено с радост. Закриляй поданиците си. Владей трона и неговата сянка и дълго се радвай на царството, свободно от врагове, непоколебимо преминаващо от поколение към поколение, към синове и внуци, И помни:

Щом царят е добър, а не развратен, щом винаги общува с мъдреци, безброй години орелът златен над неговото име ще блести.

И дано душата ти не се опияни от славата при мисълта: «Аз получих царство!» Та нали царското могъщество е непостоянно! Като тръстика с труд се изправя и пада за един миг, а тогава не можеш да го удържиш и със стотици усилия. Колкото и добре да го пазиш, накрая ще те излъже. Царското могъщество е променливо като мислите на маймунското племе;

държи се несигурно като вода върху лист на лотос;

мени се като посоката на вятъра; краткотрайно е като съюза с неблагородни; с него трудно можеш да се справиш, като с отровна змия, красиво е само за миг, като очертанията на вечерните облаци, по природа е недълготрайно като мехури върху вода; неблагодарно е като всичко, направено от плът; и изчезва мигновено, като куп богатство, явило се насън. И така:

Когато царят седне върху трона, за злото да се поразмисли той:

помазан със водата благовонна, помазан е и с мъките безброй!

И щом си постигнал царско щастие, подвижно като ушите на опиянен слон, вкусвай от него, верен единствено на мъдростта.“

И тук завършва третата книга, наречена „За гарваните и кукумявките“, разказваща за мира, сраженията и други начини за управляване на държавните работи. Първият й стих гласи:

На вчерашния враг не вярвай много, макар сега да ти е станал брат. Виж гарваните как донесли огън и кукумявките подпалили със яд.

Тук започва четвъртата книга, наречена: