Вишнушарман, Пурнабхадра
Панчатантра (3) (Древноиндийското петокнижие)

Ето първия й стих.

Лъвът в гората срещнал вол

и с него се сприятелил, но алчният сплетник-чакал

навеки ги разединил.

Ето какво се случило. Има в южните страни град, наречен Махиларопия, който е надарен с всички достойнства и съперничи на градовете на Пурандара. Живял там търговец на име Вардхамана, Благодарение на благочестието си заслужил много богатства и притежавал всевъзможни достойнства. Веднъж сред нощ изпаднал в размисъл и мислите му били такива:

„Даже голямото имущество, ако го пилеят, се топи като очна мас, а расте като мравуняк, ако го увеличават! Следователно трябва да увеличавам своето богатство, макар и с голям труд. Това, което още не е добито, трябва да се добива, добитото — да се съхранява, съхраненото — да се увеличава, а увеличеното нека се предостави на собственика. Но многочислени са бедствията в живота. Както и да пазиш имуществото, винаги може внезапно да пропадне. Ако не използуваш богатството си, когато стане нужда, е все едно, че го нямаш. Ето защо, за да се придобие имущество, трябва хубаво да се съхранява, увеличава и да се използува. Нали е казано:

За себе си спестява този,

сърцето който си е дал.

Пренадарено е полето,

щом е поливано добре.

Парите при пари отиват,

тъй както слонът търси слон. Бедняк, осъмнал на пазара,

събужда само своя стон.“

Поразмислил той така и приготвил ценни стоки, за да ги изпрати в Матхура. Когато настъпил благоприятен ден, търговецът измолил позволение от родителите си и под щастлива звезда излязъл от града заедно със свитата си. Роднините му го изпратили, като свирили пред него на раковина и турия. Стигнал до брега, сбогувал се с приятелите си и се отправил по-нататък.

Два вола теглили неговата кола — Нандака и Сандживака. Те се отличавали с щастливи белези, били белоснежни като облаци и златни звънчета красели гърдите им. Така пътниците достигнали гора, която радвала сърцето с гъсто растящите и приятни за очите дръвчета. Имало сред тях дхава, кхадира, палаша, шала и много други. И голям страх предизвикало у хората в тази гора изобилието на слонове, гайяли, дивели, антилопи, якове, глигани, тигри, пантери и мечки. Тук била събрана много вода от склоновете на планината и често на пътя им се изпречвали пещери и непроходими места. И ето че на един от воловете — Сандживака — кракът затънал в тресавището, образувано от струите на далечен водопад. Тогава, измъчен от лошата кола и прекаления товар, волът паднал, счупвайки ярема. Като видял това, разтревоженият колар слязъл, забързал към намиращия се наблизо стопанин, събрал почтително длани и му казал: „Благородни сине! Изморен от пътя, Сандживака падна в тресавището.“ Като чул това, търговецът Вардхамана много се натъжил. За пет нощи прекъснал своето пътешествие, но волът все не се поправял. И тогава търговецът го предал на слугите, оставил им храна и казал: „Ако Сандживака оживее, вземете го със себе си, а ако умре — погребете го и се върнете.“

Наредил и продължил пътя си. Но слугите се побояли да останат в гората, където на всяка крачка ги очаквала опасност. На следващия ден се върнали при господаря и го излъгали: „Сандживака умря. Погребахме го,-като извършихме изгаряне и другите установени обреди.“ Търговецът потъгувал известно време, след което от благодарност към вола извършил погребална церемония и останалите обреди и безпрепятствено пристигнал в Матхура.

През това време по волята на съдбата изтощеният Сандживака останал между живите и като утолил жаждата си от водопада, полекичка се спуснал към брега на Ямуна. Там ял връхчетата на млада трева, подобна на смарагд, и за няколко дни станал висок, силен и тлъст като бика на Хара. Всеки ден той разравял мравуняци с върховете на рогата си и заприличал на слон.

Веднъж лъвът Пингалака се спуснал към брега на Ямуна да пие вода. Раздал се мощният рев на Сандживака. Лъвът много се изплашил, но скрил чувствата си и се разположил под заобления шатър на една смокиня.

А царят-лъв имал два чакала — Каратака и Даманака — деца на съветници, отстранени от служба. Като видели състоянието на лъва, те започнали да се съветват и Даманака казал: „Скъпи Каратака, нали нашият господар Пингалака тръгна за вода… защо е останал тук разтревожен?“ — Каратака отговорил:

„Скъпи, какво ни засяга това? Нали е казано:

От чужда работа далеч, това е напаст цяла. Така от някакъв си клин маймуната умряла.“

Даманака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ПЪРВИ РАЗКАЗ

„Имало в една страна град. Недалеч от него, сред малка горичка, някакъв търговец строял храм. Всеки ден по пладне майсторът и всички работници отивали в града на обед. Веднъж към този недовършен Храм се приближило стадо маймуни. А един работник бил оставил там полуразцепено стебло от анджана, в което вбил клин от кхадира. Весело започнали да играят маймуните: по върховете на дърветата, върху постройката, върху купчината цепеници. И тук една от тях, близо до своята гибел, безразсъдно седнала на стеблото. «Кои е поставил този клин и защо е тук?» — се заинтересувала тя и като го хванала с двете си лапи, започнала да го измъква. През това време мъдете й попаднали в цепнатината и ти сам ще разбереш, без излишни думи, какво е станало, когато тя изтеглила клина!…

Ето защо аз казвам, че разумните не трябва да се бъркат в чужди работи.“ След това допълнил: „Нали поддържаме живота си само с чужди огризки!“ Даманака отвърнал: „Нима ти служиш на господаря само заради храната и не се стремиш към отличие? Добре е казано:

С приятеля-приятел, с враговете-враг, ти своя Повелител слушай пак, че не е никак трудно, ако искаш, да бъдеш с предоволен сит тумбак.

Законът древен който не почита и в ползата не вижда той вредата,

а само се стреми да се налапа, с какво се различава от свинята?

Или пак:

И волът, който тежката каруца тегли

и влачи плуга, и сънува жегли,

тревица хапнал — може ли да се сравнява

с човека, обкръжен от гнусна слава?“

Каратака отговорил: „Нали не сме с високо звание? Какво ни засяга това?“ Даманака възразил:

„Скъпи, и ниският може с време да се извиси. Нали е казано:

И никой още със могъща сила не е въздиган, не е бил свален. На хората в делата се е скрила преценката на утрешния ден.

А също така:

По нанагорнище товар се трудно тегли. обратното… по-леко ни се струва негли. Заслугите ни вдигат към честта. надолу ни влече виновността.“

Каратака попитал: „Какво искаш да кажеш с това?“ Даманака отговорил: „Това, че нашият господар се изплаши, изплаши се и свитата му. и ето че сега е объркан.“ Каратака попитал: „Откъде знаеш всичко това?“ И Даманака възкликнал: „А нима това не е ясно?

Човешка реч дори животното разбира. Подай му знак — и слонът тръгва или спира. Мъдрецът и без думи смисълът постига — човешките лица чете той като книга.

А също така:

По думите, по стъпките, по устните и по очите, по израза ще прочетеш написаните мисли скрити.

Ето защо днес аз ще го подчиня на себе си със силата на своя разум.“ Каратака казал: „Ами-че ти не си изкусен в службата. Обясни ми, по какъв начин ще го подчиниш?“ Онзи отговорил: „Ти какво, скъпи, мигар смяташ, че не познавам службата? Изучил съм всички задължения на поданика, изброени от великия мъдрец Вияса в разказа за навлизането на пандавите в града на Бирата, Нали е казано:

За силния какво е трудно?

Върхът какво е за смелчак? За учения що е чуждо?

На сладкодума кой е враг?“

Но Каратака казал: „Как ли ще те презира той, ако заемеш неподходящо място!“ Даманака отговорил: „Ти си прав. Но аз умея да избирам подходящо място и време. Нали е казано:

Дори Брихаспати когато се обади ненавреме, ненавистен ще стане той и почитта ще му се вземе.

А също така:

Дори да си съветник пръв, при царя се не ходи, когато е разсърден той или беседа води, или когато изморен желае самота такава, в която би се позаел по царски да се разкрасява.

И още:

Вежливият за миг не ще прекъсне тоз, който пие цяр или се бръсне,

и онзи, които с трепетна омая в леглото на жената търси рая.

Внимателен и тих при царя влез спокойно,

от него се учи с мълчание достойно.

Ако избързаш, гибелта те чака,

тъй както гасне борината на бедняка.

И също така:

Плодът на златно-жълтите поля

ще се сбере от трима:

героят, ученият и слугата,

който опит има.

Чуй как трябва да се служи:

Пред царя се яви, представен

от негов сват или пък кум, които имат реч в устата

и носят във главата ум.

Достойно ти служи на царя,

дори от власт да е лишен, дори в беда да е изпаднал —

ще бъдеш утре награден.

Тоз, който в славен бой е пръв,

а между хората последен и да слугува е готов —

към него царят е добър.

Тоз, който промълви на царя:

«Живей!» и притежава свян, и в работата си е сръчен —

към него царят е добър.

Тоз, който, надарен от царя,

раздава своите пари, а сам окъсан плащ намята,

към него царят е добър.

Тоз, който не спори със царя,

не се подмазва с глупав смях и остри думи не говори,

към него царят е добър;

Тоз, който е любим на царя,

и паднал в някаква беда, не хленчи и не протестира,

към него царя е добър.

Тоз, който към врага на царя,

е безразсъден и жесток, а близките му уважава —

към него царят е добър.

Тоз, който в зара вижда смърт,-,

във виното — отрова, суетност в женското сърце —

към него царят е добър.“

Каратака казал: „А как ще започнеш разговора, когато отидеш при него? Разкажи ми за това.“ Даманака отговорил:

. „От словото се ражда слово, а името — от имена. Така и зърното отново се ражда от зърна.“

Каратака казал: „Трудно е да победиш царя. Нали е казано:

Змееподобни са царете,

сластолюбиви, с мрачен смях, капризни, скрити и не може

без нравоучители край тях.

Скалоподобни са царете,

високи, стройни, кремък лют, където хищниците имат

най-сигурен и тих приют.

На нож препасан и на звяр,

на тиха бара, на женски поглед и на цар

да нямаш вяра.“

И Даманака отговорил: „Това е вярно. Но все пак

Познал характера човешки

и неговите мисли тежки, мъдрецът с неусетност лека

ще тържествува над човека.

, Когато царят е ядосан, хвали го, ненавиждай тия, що го презират. И това е над всички цялата магия.

Все пак;

Ти говори, но там, където ще има полза някой ден. Тъй влез на силния в сърцето, като шевица в снежен лен.

Щом не познаваш враговете, трудът ти е без плодове,

като луна, която свети над заснежени върхове.“

Каратака казал: „Щом като е такова желанието ти, върви в нозете на царя. Щастлив път! Нека се изпълнят твоите намерения!

Бъди внимателен сред царските палати. Ако богат си ти — и ние сме богати.“

И като се поклонил, отправил се към Пингалака. Последният видял, че идва Даманака и казал на стражата: „Махнете тръстиковото стебло. Това е Даманака. Той е син на стар наш министър и може свободно да влиза тук. Нека влезе…“ И Даманака влязъл, поклонил се скромно на Пингалака и седнал на предложеното му място. А онзи прострял над него дясната си лапа, украсена с нокти, подобни на гръмотевични стрели, и като му засвидетелствувал своето уважение, попитал: „Здрав ли си? Отдавна не съм те виждал.“ Даманака отговорил: „Ако и да нямат нужда от мен нозете на божествения, все пак съм длъжен да говоря, когато дойде време за това. Няма нещо, което да не може да бъде от полза за царя! Нали е казано:

На царя даже сламката е драга —

ухо да си почеше, зъб да си почисти му помага.

Но този, който мъдро словото владее,

да му помогне, повече умее.

,И освен това аз по наследство служа в нозете на божествения и дори в нещастията вървя след него. Няма за мен друг път. Нали е казано:

Тежи на свойто място всичко:

и облеклото, и слугата.

Не се обува туй, което

се носи само на главата.

И нека да е силен царят,

да няма златото му брой, но щом заслугите не вижда,

слуги не ще намери той.

Слугата на слуга е равен, но сам ли се опропасти, ще бъде краят му безславен и с царя си ще се прости.

И още:

Ако на пръстен от олово поставят скъпия сапфир, той няма да блести отново за срам на своя ювелир.

А щом господарят казва, че отдавна не ме е виждал — нека изслуша причината:

Щом господарят не умее

слугите си да преценява, тогаз и в първите от тях

усърдността се изпарява.

Ако сред камъни рубинът

стои от прах обезличен, от мисъл, че е драгоценен,

не би бил никой озарен.

При това качествата на слугите зависят от достойнствата на господаря. Нали е казано:

Наука, кон, жена, сребро, мъж, слово или лютня стара

донасят зло или добро в зависимост от господаря.

И ако ме презират затова, че съм чакал, е несправедливо. Нали е казано:

От буби — свила, от скалата — злато

и вълна от свещена крава;

вони на гюбре и дъхти на блато,

но лотос върху тях изгрява. От съчки — огън, Маргарит от змея.

в морето спи среднощната луна. В достойнството е цялата идея,

не в произхода — скъпата цена.

А също така:

Макар и в къщи да са се родили, вреда ни носят мишките и страх. Към котките оставаме ний мили, защото полза имаме от тях.

И освен това:

Достигнал недостигнат ум, в парите нямай вяра. Какво е празният им шум тревичка пред чинара.

А слона мускусен и свеж, потънал в странна кротост, не можеш метър да възпреш със щранги от сух лотос.“

Пингалака казал: „Не говори така. Нали си син на наш министър.“ Даманака отговорил: „Божествени! Трябва нещичко да кажа.“ Царят промълвил: „Разкажи, скъпи, какво лежи на сърцето ти.“ И Даманака попитал: „Защо, като тръгна за вода, господарят се спря тук?“ Но Пингалака, скривайки тревогата си, отговорил: „Даманака, тук няма нищо особено.“ Онзи казал: „Божествени! Щом като това не трябва да се разказва, нека бъде така.

Споделяйте със своята жена, с приятелите си, със синовете, но колкото и верни да са те, от тайните за себе си пазете.“

Тук Пингалака помислил: „Както изглежда, той може да бъде полезен. Затова ще му открия своето намерение. Нали е казано:

Щом искаш пак да си щастлив, на четирима разкажи скръбта си:

на царя, на слугата работлив, на своя скъп приятел, на жена си.“

„О, Даманака! Чуваш ли отдалеч гръмогласен рев?“ Онзи отговорил: „Чувам, господарю. Но какво особено има в него?“ И Пингалака казал: „Скъпи, искам да напусна тази гора.“-„Защо?“-попитал Даманака. Пингалака обяснил: „В нашата гора сее промъкнало някакво необикновено същество и то реве толкова силно. Какъвто е ревът, такава е и породата му, а каквато е породата, такава е и силата му.“ Но Даманака възразил: „Мигар господарят се е поддал на страха само защото е чул рев? Нали е казано:

Небрежността довежда смърт,

руши се бентът от водата, страхливият от дума мре,

а любовта от клеветата.

Не бива господарят без причина да напуска гората, предоставена му в наследство от прадедите. При това тук се чуват всякакви звуци, но това са само звуци, а не причина за страх. Гърмят гръмотевици, звучат флейти, лютни, панави, мриданги, раковини, цимбали, скърцат каруци, дрънкат мандала, всякакви съоръжения и други звуци, от които не трябва да се боите. Нали е казано:

Няма да познае гибел само този славен мъж, който пред врага не трепва, колкото да е могъщ!

А също така:

Когато даже е ядосан творецът — силният — нехай. През август вировете чезнат, но се разлива Инд безкрай.

А също така:

Не винаги във тоя свят се ражда син. който не познава скръб, щастлив в успеха, смел във боя, на трите свята бисер скъп.

А също така:

Щом си без гордост, ще приличаш на тревата, все ще те тъпчат, тъпчат, тъпчат по земята.

Като знае това, господарят трябва да бъде смел и решителен. Не бива да се тревожи заради някакъв рев. Не случайно е казано:

Изпърво ми се привидя,

че тлъстичко в уста ще сложа, но само щом се приближих, разбрах,

че е дърво във кожа.“

Пингалака попитал: „Как?“ Даманака разказал:

ВТОРИ РАЗКАЗ

„Живял в една местност чакал с изтъняла от глад шия. Веднъж, както търсел храна, той попаднал в гората на място, където наскоро царят водил сражение. Спрял за минута и чул силен звук. Сърцето му се разтревожило. Той се опечалил и казал: «Уви! Нещастието се стовари върху мен. Сега ще загина. Кой ли издава този звук? Що за същество е това?» И след малко видял тъпан, подобен на планински връх. Чакалът помислил: «От само себе си ли възниква този звук, или е предизвикан от някого?» Д всъщност този тъпан издавал звук, когато до него се допирали крайчетата на тревата, поклащани от вятъра — сам бил беззвучен. Когато се приближил, чакалът видял, че тъпанът не е годен за нищо; той с любопитство започнал да го удря и от двете страни и с радост помислил: «Да! Най-после намерих храна: без съмнение-в него има месо и тлъстинка!» Щом помислил така, пробил тъпана и влязъл в него. А той бил направен от груба кожа, така че чакалът едва не си счупил зъбите. Като видял, че от тъпана останали само дърво и парчета кожа, чакалът загубил всякаква надежда, че ще се нахрани, и казал стиховете:

«Примамен от звука, реших,

че тлъстичко в уста ще сложа, но само щом се приближих,

разбрах, че е дърво във кожа.»

Ето защо повтарям, че не си струва да се тревожите само заради някакъв рев.“ А Пингалака казал:

„Уви! Но моята свита вече е обхваната от напразен страх и иска да бяга. Как да проявя твърдост и безстрашие?“ Даманака отговорил: „Господарю, те не са виновни за това. Слугите приличат на своите господари. Нали е казано:

Наука, кон, жена, сребро,

мъж, слово или лютня стара

донасят зло или добро

в зависимост от господаря.

Прояви безстрашие и мъжество и остани тук. А през това време аз ще разбера що за същество е това и ще се върна. Тогава трябва да се действува в зависимост от обстоятелствата.“ Пингалака попитал:

„Мигар ти се осмеляваш да отидеш там?“ Даманака отговорил: „Нима добрият слуга може да се двоуми дали да изпълни заповедта на господаря, или не? Нали е казано:

Чул заповед, слугата предан

не се страхува нито миг, готов е огън да прегази,

море да пресече без вик.“

Пингалака казал: „Скъпи! Иди, щом като е така. Щастлив път!“ И Даманака, като се поклонил, тръгнал натам, откъдето се чувал ревът на Сандживака. Когато Даманака се отдалечил,, Пингалака със страх помислил: „Ах! Лошо направих аз, че се доверих и му разказах за намеренията си… Нали Даманака беше отстранен от служба и сега може да ми причини зло. Казано е:

Щом си обикалял трона,

а сега си без кресло — знатен да си, ще желаеш

винаги на царя зЛо.

Ето защо е по-добре да отида на друго място и да остана там, за да разбера какви са замислите му. Изведнъж Даманака може да се върне заедно с това същество, за да ме погуби! Не случайно е казано:

Слабият е много силен,

пред врага щом не е сляп;

лекомислен и безгрижен —

силният е много слаб.“

Като поразмислил така, той се преместил на друго място и останал сам, но продължавал да следи пътя, по който тръгнал Даманака. В същото време Даманака се приближил до Сандживака и щом видял, че това е вол, с радост помислил: „Да! Ето че щастието ми се усмихна! Сега мога да направя така, че да станат приятели или да всея помежду им раздор. А тогава Пингалака ще се окаже в моя власт. Нали е казано:

Министрите се радват, щом

в нещастие се види царя. И затова желаят те

най-лошото на господаря.

Не вика лекар този, който

усети вече, че е здрав. Избавен от беда, не търси

съветник царят величав.“

С тези мисли Даманака се отправил към Пингалака. А Пингалака, щом видял, че онзи се връща, пак дошел на предишното си място, за да скрие тревогата си от чакала. Даманака се приближил, поклонил се и седнал. Пингалака попитал: „Скъпи, видя ли това същество!?“ Даманака отговорил: „Видях го благодарение на господарската милост.“ Пингалака попитал: „Истина ли е това?“ Даманака отвърнал: „Как мога да скрия истината, когато се намирам пред нозете на господаря? Нали е казано:

Бог — туй е царят, — мъдреците повтарят своя стар урок

и затова не го подвеждат и го почитат като бог.“

Пингалака разсъдил: „Навярно си го видял. Големите не се гневят на нищожните. Нали е казано:

Какво е вятърът за вейките зелени, щом духне — те се свеждат изведнъж. А колко дъбове е виждал повалени… Могъщият се бори само със могъщ.“

Даманака казал: „Аз и по-рано знаех, че господарят ще си помисли така. Но защо да приказвам повече? Ще го доведа пред твоите божествени нозе.“ И когато Пингалака чул това, усетил най-голямо душевно удовлетворение и лицето му, подобно на лотос, засияло от радост.

А Даманака, когато се върнал отново при Сандживака, презрително му подвикнал: „Хей! Ела тук, негоднико! Вика те нашият господар Пингалака. Или ти не се страхуваш от него и ревеш напразно?“ Щом чул това, Сандживака попитал: „Скъпи, кой е този Пингалака?“ Даманака се учудил: „Как! Ти дори не познаваш нашия господар Пингалака? — и след това продължил с негодувание: — Ще го познаеш по това, което ще те постигне! Той е окръжен от всички зверове. И се намира под зеления покрив на смокинята. Сърцето му е възвеличено от гордост. Той се разпорежда с нашия живот и богатства. Ето какъв е този велик лъв на име Пингалака!“ След тези думи Сандживака решил, че вече е загинал и дълбоко опечален, казал: „Скъпи, ти изглеждаш приятен в обръщенията и изкусен в речта. Затова, ако наистина е необходимо, заведи ме при него, но си длъжен да ми осигуриш безопасност при твоя господар и неговата милост.“ Даманака отговорил: „О, ти казваш истината. Това ще бъде разумно. Нали:

За планини, земи, морета —

известна ни е всяка тайна. Но никога не ще узнаем

на царя мисълта безкрайна.

Ето защо ти остани тук, а аз ще склоня царя за милост и ще те заведа при него.“

След това Даманака се приближил до Пингалака и му казал: "Господарю, това е необикновено същество. Това е впрегатно животно на великия Махешвара. Ето какво чух аз от него: „Милостивият Махешвара ми разреши да похапна крайчета от тревата, която расте в околностите на Калинди. Но защо да приказвам? Повелителят ми даде тази гора, за да мога да се развличам из нея.“ Пингалака със страх казал: „Сега всичко ми е ясно. Само с божията милост тревопасните се осмеляват без страх да бродят в дивата гора, издавайки подобен рев! А ти как му отговори?“ Даманака казал: „Господарю, аз отговорих така: «Тази гора е владение на Пингалака, впрегатно животно на Чандика, Тук си гост. Затова иди при царя. Живейте заедно и нека времето ви минава в братска любов, съвместно хранене, пиене и развлечения.» Той се съгласи, но помоли: «Нека господарят ми обещае безопасност.» И така, сега господарят трябва да решава сам.“

Като чул това, Пингалака с радост решил: „Добре, умнико! Добре! Ти си отговорил така, сякаш си се посъветвал със сърцето ми. Аз ще му обещая безопасност, но само след като и той ми даде клетва. Доведи го по-скоро. Нали добре е казано:

Съветникът щом е добър,

изпитан, прям, със верен глас, като на мраморни колони

се вдига царството тогаз.

Също така:

За болестта е нужен лекар,

съветник — за раздора. За всяко нещо в тоя свят си има хора.“

А Даманака, като се отправил към Сандживака, помислил: „Да! Господарят е милостив и е разположен към моите думи. Затова няма по-щастлив от мен!“

И като приближил до Сандживака, с уважение казал: „О, приятелю! Склоних господаря за милост и го накарах да ти осигури безопасност. Можеш спокойно да отидеш. Но като те удостоят с царската милост, живей в разбирателство с мен; когато достигнеш могъщество, не се дръж високомерно. А аз, като стана съветник, с твое съгласие ще взема върху себе си цялото бреме на царските дела. Тогава двамата ще се наслаждаваме на радостите от царската власт. Нали:

Ловуват за богатство, човек човек убива:

ще те затрие близък като сърна страхлива.

А също така:

От гордост който не почита

слугите царски всеки ден, подобно Дантила ще бъде

от царска служба отстранен.“

Сандживака попитал: „Как?“ И онзи разказал:

ТРЕТИ РАЗКАЗ

"Има на земята град Вардхамана. Живял там някога търговецът Дантила. Той се занимавал и с царските, и с градските работи и радвал всички жители. Но защо да хабя думите си? Такъв учен човек никой още не бил виждал и не бил чувал.

Така живеел той. Веднъж започнал да стяга сватбата на дъщеря си. Поканил всички жители на града и приближени на царя, оказал им почит, нахранил ги и ги надарил с дрехи и други подаръци. След сватбата, в знак на уважение, въвел в своя дом царя заедно със свитата му.

А царят имал дворцов метач на име Горабха. Идвайки като гост в къщата на Дантила, той седнал на неподходящо за него място, пред царския съветник, и когато хората забелязали това, в същия миг го изгонили навън. Сърцето на Горабха се опечалило от унижението и не намирайки покой нито през деня, нито през нощта, той размислял: „Как да лиша този търговец от царската милост? А ако не мога с нищо да му навредя — защо напразно да се съсипвам от мъка? Нали добре е казано:

Тоз, що не може да мъсти, опашката си да подвие. Грах из тигана се върти, но може ли да го разбие?“

И веднъж пред разсъмване, като метял пода наблизо до леглото, в което лежал задрямалият цар, Горабха казал като на себе си: „Да! Толкова е дързък Дантила, че дори прегръща първата жена на царя.“ Щом чул това, царят скочил силно развълнуван и възкликнал: „Ей, ей, Горабха! Вярно ли е това, което промърмори? Мигар Дантила прегръща царицата?“ Метачът отговорил: „Божествени! Цяла нощ не съм мигнал, увлечен от заровете, и сега, когато се залових да помета, здравата съм заспал. Затова и не знам какво съм казал.“ Обхванат от ревност, царят помислил: „Нали Горабха и Дантила влизат свободно в моя дворец. По всяка вероятност метачът е видял царицата в неговите обятия. Правилно е казано:

Каквото през деня човекът

желае, вижда и твори, такова нещо по привичка

дори насъне го гори.

Да, няма място за съмнение, когато работата се отнася за жена!

Жената е жена, но ето —

с един говори, гледа друг, а трети й е на сърцето.

Кого все пак обича тук?

А също така:

С дърва насища ли се огън,

безкраен океан — с поток, смъртта със хиляди живота

и мъж със поглед черноок?

Щом за жената няма случай

и я не иска никой мъж, о, Нарада, само тогава

тя е кристална като дъжд.“

Така, като пресметнал всички възможности, той лишил Дантила от своята милост. Но защо да приказвам? На търговеца забранили да влиза през портите на двореца.

А Дантила, като видял, че господарят без причина го лишил от милостта си, помислил: „Уви! Правилно казват:

Кой с пари не се гордее? Кой развратник стар

няма съд обратен? Има ли сърце, непило женски чар?

Кой на царя е приятен? Кой ли може да надбяга бързите лета?

Радост помни ли бордея? Може ли да се изплъзне някой без вреда

от ръцете на злодея?

А също така:

Кой е чувал черен гарван да се боядиса бял? Змей добър, жена без чувство

някой в миг да е видял, без лъжи картоиграча и безстрашие в евнух, ум в пияния, а царя — царят да е станал друг?

Та аз нито насън, нито наяве с нищо не съм причинил зло на царя или на когото и да е друг. Защо повелителят се отвърна от мен?“

И веднъж, като видял как пъдят Дантила от портите на двореца, метачът Горабха със смях казал на вратарите: „Ей, ей, вратари, спрете! Нали Дантила е разглезен от царската милост и сам разпределя наказанията и наградите. Ако го прогоните, не се знае дали и вие, като мен, няма да бъдете удостоени с удар по врата.“

Като чул тези думи, Дантила помислил: „Без съмнение това е работа на Горабха. Нали добре е казано:

И нека да не е от род слугата, да не струва, но уважаван ще е вред, у царя щом слугува

Дори последният подлец.

щом царска служба вземе, не ще дочуе упрек лош,

ни ще усети бреме.“

И ето че той се върнал в къщи натъжен, потиснат от срам и безпокойство. Когато настъпила нощта, повикал Горабха. подарил му горно и долно облекло и казал: „Скъпи! Изгоних те не по собствено желание. Ти сам седна на неподходящо място, пред домашния жрец, и виждайки това, те унижиха.“ А Горабха взел дрехите, усетил, като в небесно царство, най-голямо блаженство и му казал: „О, началнико на търговците! Аз ти простих. За показаното уважение скоро ще получиш царската милост и други награди.“ Изрекъл това и с радост се отдалечил. Нали хубаво се казва:

Миг само — спускаш се надолу

и пак политаш с устрем лек. Да! На кобилица прилича

неблагородния човек.

И ето на следващия ден Горабха дошел в царския дворец и като метял пода наблизо до леглото, в което лежал току-що задрямалият цар, казал: „Да! С ума си ли е нашият цар, щом яде краставици, когато се облекчава от нечистотиите?“ Като чул това, учуденият цар скочил и закрещял срещу него: „Ей, ей! Горабха! Защо дрънкаш всякакви дивотии? Знам, че служиш вярно, и затова няма да те погубвам. Ха сега, кажи, наистина ли си ме виждал някога при подобни дела?“ Онзи отговорил: „Божествени! Цяла нощ не съм мигнал, увлечен от заровете, и сега, когато се залових да помета, здравата съм заспал. Как мога да знам какво съм промърморил? Бъди милостив, господарю, ами че аз съм бил във властта на съня.“ Царят помислил: „Та нали откакто съм се родил, не съм изял нито една краставица! Навярно и за Дантила този глупак е казал също такава безсмислица, както и за мен. Ето защо постъпих несправедливо, като лиших от милост онзи нещастник. Мигар той е способен на това нещо ? Без него и царските, и градските работи са в упадък…“

Като поразмислил така и иначе, повикал Дантила, надарил го с царски украшения и дрехи и го върнал на предишната длъжност.

Ето защо аз казвам: „От гордост който не почита…“ Сандживака отговорил: „Скъпи, ти каза истината. Така трябва да се постъпва.“

Тогава Даманака повел вола, пристигнал при Пингалака и казал: „Божествени! Доведох Сандживака. Сега божественият трябва да реши.“ А Сандживака, като се поклонил почтително, скромно застанал пред лъва. Пингалака му протегнал своята непобедима, справедлива лапа. дебела и закръглена, украсена с нокти, подобни на гръмотевични стрели, и казал:

„Здрав ли си? Защо живееш в тази безлюдна гора?“ И в отговор Сандживака разказал за това, как изостанал от търговеца Вардхамана, и за това, което се случило после. След като изслушал разказа на Сандживака, Пингалака казал: „Приятелю, не трябва да се страхуваш! Тази гора се пази от моите лапи и ти можеш да живееш тук, както ти харесва. Обаче се движи по-близо до мен, защото въпреки всичко тази гора е пълна с хищници и на всяка крачка можеш да срещнеш някаква опасност.“ Сандживака отговорил:

„Както е угодно на божествения.“

След това господарят на зверовете се спуснал на брега на Ямуна, къпал се до насита, пил вода и спокойно се върнал обратно в гората.

Така ден след ден във взаимна дружба им минавало времето. Благодарение на изучилия много науки и мъдър в разсъжденията Сандживака глупавият Пингалака бързо поумнял. Той забравил горските навици и започнал да прекарва времето си разумно, като селски жител. Но защо да приказвам? Всеки ден Пингалака и Сандживака се уединявали и водили разговори помежду си.

През това време останалите зверове се намирали малко настрана от тях. Що се отнася до чакалите, то не можели да влязат дори при царя. И лишени от покровителството на лъва, всички седели на едно място, измъчвани от глад и болести. Нали е казано:

Награди щом не дава царят,

сами напускат го слугите, тъй както по дървета сухи

не кацат никога орлите.

А също така:

Ласкателствата да не свършват,

да нямат почестите брой — слугите се прощават с царя,

щом лошо ги прехранва той.

И след това:

Щом царят винаги се грижи

с любов за всеки свой слуга, ти никога не ще разбиеш

на тази преданост кръга.

Защото този свят, в който единият изяжда другия, се крепи на четири способа, от които първият е дружбата. Това става така:

Над болни лекари стоят,

царете — над страните, над равнодушните — крадци,

над глупавите — мъдреците.

Търговците — над купувача,

развратниците — над страстта. И само майсторът изкусен

владее сигурно света.

И ето че лишените от милостта на господаря Каратака и Даманака, чиито вратове измършавели от глад, започнали да се съветват помежду си. Даманака казал: „Благородни Каратака! Ами че ние се оказахме в подчинено положение. Пингалака изостави своите работи, омаян от думите на Сандживака, и цялата свита се разпръсна. Какво да се прави?“ Каратака отговорил: „Господарят дори и да не вземе под внимание твоите думи, все едно, трябва да се обърнеш към него, за да снемеш вината от себе си. Нали е казано:

Достоен е за гняв суров

слугата верен някой ден, отбягнал своя властелин

или пък слона разярен.

Така и ти, като свърза този гризач на трева с господаря, все едно, че започна да мъкнеш с лапите си горещи въглени.“ Даманака казал: „Това е вярно. Тук съм виновен аз, а не господарят. Нали е казано:

Чакал убили два овена,

мен от хитреца ме боли, за чужд грях сводницата тегли

по собствена вина, нали!“

Каратака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

„В усамотена местност на една страна се намирал манастир. Живял там бедно монахът Девашарман. Много пожертвуватели го дарявали със скъпи дрехи, а той ги продавал и след време натрупал голямо богатство. Като не се доверявал на никого ни денем, ни нощем, не изпускал парите изпод мишницата си. Наистина хубаво се казва:

Нещастие парите носят,

събирай ги оттам, оттук, нещастие — ако пропаднат,

нещастие — ако са в друг.

И веднъж един крадец на име Ашадхабхути, който обичал чужди вещи, забелязал парите под мишницата му и си помислил: «Ех, да можех да открадна това богатство! Но стената на манастирите е изградена от здрави камъни и не мога да ги пробия. А и през портата не може да се влезе:

много е висока. Ето защо ще се постарая да спечеля доверието му със сладки приказки и ще стана негов ученик. Като ми се довери, ще бъде в моята власт.» Решил така, приближил се до Девашарман и казал: «О, слава на Шива!» След това се проснал по очи и произнесъл смирено: «Господарю, нищожен е този свят. Като бяг на планински поток е нашата младост. На изгаряща трева прилича остатъкът от живота. Наслажденията са подобни на облачни сенки. Като сънища са връзките, които ни съединяват с децата, приятелите, слугите и жените. Разбрал съм всичко това.

Какво да направя, за да премина през океана на сансара?» Девашарман благосклонно отговорил: «Дете! Щастливо си ти, че от младини проявяваш равнодушие към съществуването». Нали е казано:

Безстрастен може да е, който

от младини не помни страст, Покой ще сетим ний, когато

отпаднат силите у нас.

А също така:

Духът, а не плътта старее

у благородния човек. Но е обратно у злодея —

подлец остава той навек.

И ако ти се интересуваш от начина, по който може да се премине бездната на сансара, слушай:

Щом и последният бездомник

към Шива дума прошепти, дори да е до гуша кален,

за втори път ще се роди.“

Като чул това, Ашадхабхути прегърнал нозете му и смирено заговорил: „Господарю! Бъди милостив и ме подложи на изпитание.“ Девашарман се съгласил:

„Дете! Ще ти помогна, но ти не трябва да влизаш през нощта в манастира, защото отшелниците, както и ние с теб, възхваляват самотата. Нали е казано:

Съветът лош погубва царя,

обърканият син — рода,

житейското — аскета. Дете от глезенето страда, злодеят от съда,

а жреца — от несрета,

приятелят от клеветата,

сполуката — от жребий лош,

от лекомислие — жената, от дългата раздяла — любовта,

имотът от ненужния разкош,

от липса на зърна — земята.

Ето защо, след като се подложиш на изпитание, остани да живееш горе при портата на манастира в колибата.“ Онзи казал: „Господарю! Нека бъде така, както ти заповядаш. Нали този е пътят, по който ще достигна до онзи свят.“ След това, като се споразумели за мястото, където трябвало да живее Ашадхабхути, Девашарман проявил към него милост, благословил гои го приел за ученик. И ученикът му доставил най-голяма радост; разтривал ръцете и нозете му, носел листа за писма, правел му и други услуги. Въпреки всичко това монахът продължавал да си държи парите под мишницата!

Така минавало времето и веднъж Ашадхабхути помислил: „Уви! Той нищо не ми доверява. Какво ли ще стане, ако го убия с нож — та дори и през деня — или ако му дам отрова, или ако го заколя като говедо?“

Докато размислял така, от селото дошел синът на един от учениците на Девашарман и предал на монаха следната покана: „Блажени! По случай празника на Павитрарохана бъди гост на моя дом.“ Като чул това, Девашарман тръгнал заедно с Ашадхабхути, На пътя им се изпречила река. Монахът я видял, извадил парите изпод мишницата си, скришом ги мушнал под дрехата и покланяйки се на бога, се обърнал към Ашадхабхути: „Ашадхабхути, пази внимателно дрехите на своя наставник, а през това време аз ще се облекча и ще се върна.“ Щом казал това, наставникът тръгнал и още неизчезнал от погледа му, Ашадхабхути взел парите и избягал.

През това време Девашарман спокойно клечал, възхищавайки се на многобройните достойнства на своя ученик, преизпълнен с доверие към него. И ето че той видял как в едно стадо два овена започнали ожесточена борба. Те отстъпвали, отново се приближавали и така удряли челата си, че на земята се образувала цяла локва кръв. И изведнъж някакъв чакал, като видял сбиването и треперещ от лакомия за месо, се промъкнал между тях и с наслаждение започнал да лиже кръвта им. Девашарман помислил:

„Да! Безразсъден е този чакал. Та нали ако попадне между челата им, неизбежно ще загине!“ Чакалът в стремежа си да се наслади на кръвта попаднал между рогата на овните и бил убит. Тогава Девашарман казал: „Чакал убили два овена…“ И като го съжалил, тръгнал да прибере парите си.

Когато монахът се върнал на предишното място, не видял Ашадхабхути там… Претърсил дрехата си и не намерил в нея парите. Тогава, мърморейки: „Ой, ой! Ограбиха ме!“ — Девашарман паднал безчувствен на земята. Но скоро дошел отново в съзнание, надигнал се и започнал да крещи: „Ей, ей, Ашадхабхути! Къде отиде? Защо ме излъга? Отговори!“ Така, с горък плач, той казал: „Мен от хитреца ме боли…“ — и бавно тръгнал на път, с намерение да открие следите на своя ученик….

И ето на пътя Девашарман срещнал някакъв тъкач, който отивал заедно с жена си в съседния град да сръбнат алкохолно питие. Тогава монахът казал:

„Хей, скъпи! Аз се приближих до теб като гост, доведен от залязващото слънце. Тук в селото не познавам никого. Изпълни закона за гостоприемството! Защото е казано:

Щом привечер пристигне гост,

не му подавай хладна длан. Гостоприемният човек

ще бъде утре гост желан.

А също така:

С дъх на трева, вода и оран

и с цвят на дружелюбна реч да бъде пълна всяка къща,

где злото не размахва меч.“

И като чул това, тъкачът казал на жена си: „Мила, върни се в къщи заедно с госта. Почети го с измиване на нозете, дай му храна, легло, направи му и други услуги и остани в къщи. Аз ще ти донеса много вино и месо.“ Казал така и продължил по-нататък.

А неговата развратна жена повела Девашарман към къщи, с усмивка и мисли за Девадата. Нали добре е казано:

Нощ безлунна, мрачно време, глуха градска тишина. мъж, изчезнал като бреме — радват блудната жена.

Мъж добър, легло прекрасно, дом, направен с вещина, колкото трева не струват за развратната жена.

А също така:

Ни мълвата, ни децата, нито плашене с юмрук — могат да възпрат жената, вече влюбена във друг.

Като влезли в къщи, тя посочила на Девашарман счупения креват и казала: „Е, блажени! Остани в нашия дом, а през това време аз ще отскоча до една моя приятелка и след това ще дойда.“ Казала така, накичила се с украшения и тръгнала към Девадата, но се срещнала лице с лице със съпруга си. Той крепял в ръцете си съд с вино и бил толкова пиян, че едва се държал на краката; косата му била разрошена и се препъвал на всяка крачка. Щом видяла мъжа си, тя побързала да се върне назад, влязла в къщи, свалила украшенията и приела предишния си вид. А тъкачът, чул от по-рано лоши думи за своята жена, видял, че бяга и блести от украшения, влязъл в дома си с разтревожено сърце и обхванат от гняв, казал:

„Ей, негоднице! Развратнице! Къде беше тръгнала?“ Тя отговорила: „Никъде не съм излизала, след като се разделихме. Защо, замаян от алкохола, говориш безсмислици? Вярно е казано:

Много глупости говори, пада сред калта немил — ето образа на този, който пак се е напил.“

А той, като чул тези оскърбителни думи и забелязал, че тя е успяла да се преоблече, казал: „Развратнице, отдавна слушам за теб лоши думи. Днес сам се уверих в твоята виновност и ще те накажа както трябва.“ Набил я с пръчка, завързал я със здраво въже за колоната и заспал, изтощен от алкохола.

През това време нейната приятелка, жената на бръснаря, видяла, че тъкачът спи, влязла и казала:

„Скъпа, Девадата те чака на уговореното място. Върви по-бързо.“ Онази отговорила: „Виж в какво състояние съм. Как да отида? Иди и предай на любимия моите думи: «Как да се срещнем сега с теб?» Жената на бръснаря казала: «Скъпа, не говори така! Неверните жени знаят как да постъпят. Нали е казано:

Тоз, който няма капка страх и не разчита на успех, като камила който крачи — е винаги благословен.

А също така:

Недоверчивост ни залива, от злост препълнен е света. И само тази е щастлива, която люби в младостта.

И още:

Любовникът да бъде мухльо, да е последния глупак — развратницата не мъжа си, а него ще обича пак.»

И жената на тъкача казала: «Ако е така, кажи, как да отида, като съм вързана със здраво въже? При това край мен спи моят негоден мъж.» Жената на бръснаря отговорила: «Скъпа, той е изтощен от алкохола и няма да се събуди, докато не го докоснат лъчите на слънцето. Затова аз ще те освободя и сама ще заема твоето място. А ти постой при Девадата и се върни по-скоро.» След известно време, когато всичко било изпълнено, тъкачът, чийто гняв попреминал, се надигнал и казал на жена си: «Ей, ей, безсрамницо! Ако от днес престанеш да излизаш от дома и да ме оскърбяваш, ще те отвържа.» А жената на бръснаря се уплашила да не я издаде гласът й и нищо не отговорила. Той повторил думите си, но не чул отговор, ядосал се, отрязал носа й с остър нож и казал: «Остани сега без нос, развратнице. Повече няма да ти угаждам.» И отново заспал. А Девашарман, с изтънял врат след загубата на парите, не го хващал сън и видял всички тези женски хитрини.

В същото време жената на тъкача, като вкусила до насита с Девадата радостта от любовното наслаждение, се върнала в къщи и попитала жената на бръснаря: «Хей! При теб всичко ли е в ред? Не се ли събуди този злодей, докато ме нямаше?» Жената на бръснаря отговорила: «При мен всичко е в ред, ако не се смята носът. По-скоро ме отвържи, докато не се е събудил, да се прибера в къщи, иначе ще ме накаже още по-лошо: ще ми отреже ушите или ще направи кой знае какво.»

Тогава жената на тъкача освободила приятелката си, застанала на предишното място и с презрение казала: «Тю, тю! Голям глупак си ти, щом като насилваш и осакатяваш мен, уважаваната и предана жена! Нека чуят пазителите на света:

Луна и слънце, вятър и жарава, сърце и пръст, вода и висини, ден, нощ, предутрин, вечер пепелява и Дхарма — знаят земните ни дни.

Ако съм добродетелна, нека тези богове ми върнат носа — и нека стане такъв, какъвто беше преди. А ако дори в мислите си пожелая друг мъж, нека ме превърнат в пепел.» И произнасяйки тези думи, отново му казала: «Ей, злодей, погледни: благодарение на моята добродетел носът ми стана такъв, какъвто беше преди.» Той взел една главня и погледнал — носът й невредим, а на земята — голяма локва кръв. Изумен, развързал въжето и започнал да обсипва жена си със стотици ласки.

А Девашарман, виждайки всичко това, помислил с учудване:

«Не се предоверявай на жените, не се вози на тяхната кола.

Играят си с мъж, влюбен до ушите — жените — като с гарван без крила.

Мед тече от женската уста,

а гръдта й скрила е отрова —

затова отпивай сладостта»

но с ръка, за удар нов готова.

Обител на нескромност, водовъртеж от мъка,

Прибързано събрана, огнище на пороци, дом на лъжи стотици,

без кръв — дълбока рана, по-силна от героя, букет с цветя коварни,

отрова и нектар — кой и защо създаде, красива като кукла,

тук тази женска твар?

Газелооките, чиято нравственост е грях

и винаги са знаменити, с гърди игриви, с мамещи очи над тях,

със устни все полуразкрити, с къдрици нежни, със размереност в речта.

де нито дума губят, с крака великолепни и чаровни в любовта —

животни само да ги любят.

Плачат те или се смеят,

за да стигнат свойта цел, и от вяра ли живеят —

нямат в подлостта предел. Нека, който е достоен

и не иска да е роб, да ги изостави сам, спокоен,

сякаш е подминал гроб.

И лъвът, покрит със слава,

несменяем, страшен цар;

слонът, който не познава

ни слуга, ни господар, и героят, който ниско

не е падал пред света — щом е до жената близко,

губи мигом смелостта.“

С такива мисли този странствуващ монах прекарал как да е нощта.

А безносата сводница, щом се прибрала в къщи, помислила: „Какво да правя сега? Как да скрия тази голяма рана?…“ Случило се така, че тази нощ мъжът й бил зает в царския дворец. На сутринта той се прибрал в къщи, загрижен за многобройните работи, които му предстояли в града, спрял се пред вратата и казал: „Скъпа, по-скоро ми донеси калъфа с бръснача — отивам в града по работа.“ Безносата запазила присъствие на духа и без да се приближава до него, хвърлила в лицето му само бръснача. Бръснарят, разгневен, че не е получил бръснача заедно с калъфа, го хвърлил обратно. Тогава негодницата изскочила от стаята с вдигнати ръце и започнала да вика:

„Ах! Погледнете, този злодей ми отряза носа — на мен, добродетелната жена! Защитете ме!“

В този миг се появили царските служители, безмилостно били бръснаря, завързали го със здраво въже и заедно с безносата го Повели към съда. Съдиите го попитали: „Защо си постъпил така жестоко с жена си?“ Когато, изненадан, той не посмял нищо да отговори, седящите наоколо произнесли съгласно закона:

„Треперещ, бледен, без надежда, уплашен, с тъмен поглед

така престъпникът изглежда, когато вече е разкрит.

А също така:

По темето му пот тече,

лицето — бавно побледнява, щом иска нещо да рече —

заеква в страх и се смущава.

И заедно с това:

С каква увереност говори

невинния човек в съда. защото през гнева си чува

зова на свойта свобода.

Ето защо той изглежда човек с глупаво поведение. За насилие над жена се налага смъртно наказание. Нека го побият на кол.“

И когато Девашарман видял как водят бръснаря към мястото на екзекуцията, приближил се до съдиите и казал: „Слушайте! Този беден бръснар е осъден несправедливо, той води порядъчен живот. Изслушайте какво ще ви кажа:

Чакал убили два овена,

мен от хитреца ме боли, за чужд грях сводницата тегли.

По собствена вина, нали!“

Тогава съдиите му казали: „Обясни, блажени! Как е възможно това?“ И Девашарман им разказал самата истина за трите произшествия. Съдиите се изненадали, освободили бръснаря и казали:

„Жена, отшелник или болен и брахман или пък дете — за нищо с нищо не наказвай, сами наказани са те.

Сама е виновна, че е останала без нос. Нека за наказание й отрежат и ушите.“ Когато това било изпълнено, Девашарман, укрепил сърцето си с тези два примера, се отправил към своя манастир.

Ето защо аз казвам: „Чакал убили два овена…“ Тогава Каратака попитал: „И все пак какво да правим в това тежко положение?“ А Даманака отговорил: „Колкото и да е трудно това, моят блестящ ум ще раздели Сандживака от господаря. При това нашият господар Пингалака проявява много порочни наклонности. Нали:

Щом царят е приел порока

или от страст е ослепен, от своите слуги той трябва

да бъде в глупостта свестен.“

Каратака попитал: „Какви порочни наклонности проявява нашият господар Пингалака?“ А Даманака отвърнал: „Нали той попадна под влиянието на Сандживака и не обръща внимание нито на министрите, нито на останалите поданици и се държи съвсем като тревопасно животно! Какво да приказваме повече? Така или иначе, трябва да разделим Пингалака от Сандживака. Когато няма светилник, няма светлина.“ Каратака казал: „Ами че ти си безсилен. Как ще ги разделиш?“ Онзи отговорил: „Скъпи, хубаво е казано по този повод:

Ако ти липсват сили, хитрост

ще ти помогне, друже мил. Тъй гарванът с верижка златна

отровната змия убил.“ Каратака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ПЕТИ РАЗКАЗ

"В една страна растяло голямо баняново дърво. Живял на него един гарван с жена си. Свили си там гнездо. А една черна змия се промъквала през корубата на дървото и изяждала новородените птиченца. Колкото и да страдал от това бедствие, гарванът не можел да напусне баняна, на който от дълго време господствувал, и да се пресели на друго дърво. Защото:

Страхливец, антилопа, гарван —

таи се всеки в своя кът. Слон, лъв, човек сърцат обаче —

не знаят спиране на път.

И ето веднъж гаргата паднала в краката на съпруга си и се замолила: „Господарю, много птиченца ми изяде тази зла змия. И сега, съсипана от нещастието, искам да отида където и да е. Хайде да се заселим на друго дърво. Защото:

От здравето по-скъпо няма,

по-страшен враг от болестта, по-силно от любов на майка,

по-непосилно от глада.

И освен това:

Спокоен ли е този, който

змия е зърнал през деня и има нива край реката

и лекомислена жена?

Нали животът ни е изложен на опасност.“ Но гарванът, също опечален, казал: „Скъпа, отдавна живеем на това дърво и не можем да го напуснем. Нали:-

За антилопата ще има трева и в чуждата мера, но само родната гора за нея е любима.

Въпреки всичко с хитрина ще победя този зъл и силен враг.“ Жена му се усъмнила: „Много е отровна тази змия. Как ще я победиш?“ Мъжът отговорил:

„Скъпа, аз съм безсилен да й причиня зло, но имам учени приятели, вещи в науката за разумното поведение. С тяхна помощ ще приложа някоя хитрина и ще направя така, че злосторницата скоро ще загине.“ След като произнесъл ядосано това, полетял към друго дърво, под което живеел неговият любим приятел — чакалът, обърнал се с уважение към него, поверил му всичките си мъки и казал: „Скъпи, дай ми добър съвет! Една змия изяжда птиченцата ни и от това с жена ми сме като пребити.“ Чакалът отговорил:

„Скъпи, обмислих всичко. Няма защо да се тревожиш. Тази зла черна змия е толкова низка, че смъртта й е неизбежна. Нали е казано:

Тоз, който ти е зло направил, не му вреди. Ще дойде ден:

над бряг като дърво изгнило ще го съгледаш повален.

И нали:

Куп риба от вира отнесе

пак чаплата червенокрака, ала умря от лакомия,

познала клещите на рака.“

Гарванът попитал: „Как?“ Чакалът разказал:

ШЕСТИ РАЗКАЗ

„В една местност, на брега на малък вир, живяла някога, чапла. Но ето че остаряла и за да не умре от глад, застанала на брега, изпълнена с безпокойство, без да докосне дори тези риби, които плували съвсем наблизо. А между рибите живеел един рак. Приближил се до чаплата и казал: «Леличко, защо днес не ядеш и не се развличаш както преди?» Чаплата отговорила: «Някога бях сита и доволна, хранех се с риба и прекарвах приятно времето си, наслаждавайки се на твоето присъствие. Но сега ви чака голямо нещастие. Заради него и аз на стари години ще трябва да се лиша от своята радост. Ето защо съм тъжна!» Онзи попитал: «Леличко, що за нещастие е това?» Чаплата отговорила: «Днес покрай езерото минаха много рибари и аз подслушах техния разговор. Ето какво си говореха: „В този голям вир има много риба. Днес ще отидем при езерото, което е край града, а утре или в други ден ще хвърлим мрежите си тук.“ Когато се случи това и вие загинете, ще загина и аз, защото няма да мога вече да живея така,, както живеех преди. Затова днес съм опечалена и нямам никакъв апетит.» При тези зловещи думи всички обитатели на вира, от страх за живота си, се обърнали към чаплата:

«Леличко! Майчице! Сестрице! Приятелко! Умнице! Който е чул за нещастието, той знае и средства против него. Спаси ни от устата на смъртта!» Чаплата казала: «Аз съм птица и не мога да се боря с хората. Но имам достатъчно сила, за да ви пренеса от този вир в друг, по-дълбок.» Тогава обитателите на езерото, подмамени от лъжливите й думи, заговорили в надпревара: «Леличко! Приятелко! Безкористна родственице! Мен, първо мен пренеси! Мигар не си чула:

Само който е надмогнал

с ум и разум свойта страст —

ще си отдаде живота

за приятел в труден час.»

И злосторницата, скришом подсмивайки се, помислила: «Щом спечеля доверието на тези риби благодарение на ума си, с удоволствие ще ги изям.» Тя започнала да лови с клюна си рибите, пренасяла ги от вира на скалата и там ги изяждала. Така всеки ден си похапвала до насита и изпитвала голяма радост, а когато се връщала при рибите, всеки път ги успокоявала с лъжливи вести.

Накрая ракът — също усетил в сърцето си страх пред смъртта — започнал настойчиво да я моли:

«Леличко! Трябва и мен да изтръгнеш от устата на смъртта.» Чаплата помислила: «Омръзна ми да се храня само с риба. Ще опитам аз рака, вкусът му е особен и не ми е познат.» Стиснала рака в клюна си и полетяла с него във въздуха. Когато се отдалечила от всички вирове, поискала да го остави върху блесналата от слънцето скала. Но ракът я попитал: «Леличко, не виждам дълбокия вир?» Тогава тя отговорила със смях: «Погледни тази широка, блестяща скала. Всички обитатели на езерото намериха тук покой. Сега е твой ред.» Ракът погледнал надолу и като видял голямата страшна скала, цялата покрита с рибени кости, помислил: «Уви!

До свойта цел за да доплува, човекът просто е двояк:

на враг приятел се преструва, приятел се мени на враг.

И още:

И по-добре — със враг коварен, змия да сложиш в своя джеб, отколкото да е бездарен и зъл приятеля до теб.

Несъмнено тя е изяла тези риби и от тях е останало само купчина кости. Какво да се прави, щом като е дошло времето? Защо да се мисли?

Страхувай се пред бедата,

но щом пристигне — смел бъди, и свил в студен юмрук ръката,

неотразимо победи.

Ето защо, докато още не е успяла да ме хвърли на скалата, ще я хвана с четирите си остри клещи.» Така и направил, а чаплата би летяла и по-нататък, но от глупост не съобразила как да се освободи от клещите на рака и той й откъснал главата. След това, като сграбчил шията на чаплата, подобна на корен от лотос, ракът се върнал полека в своя вир при рибите. Те попитали: «Братко, защо се върна?» А той им показал, в потвърждение на думите си, главата на чаплата и отговорил: «Тази чапла е отнасяла всички обитатели на езерото, подмамени от лъжливите й думи. хвърляла ги е на една скала, недалеч оттук, и ги е изяждала. А аз, преди да ме умъртви, разбрах, че убива всеки, който й се доверява; и ето че ви донесох главата й. Затова не се тревожете. Сега за всички обитатели на езерото ще настъпи спокойствие.»

[Край на петия разказ]

 

Ето защо аз казвам: «Куп риба от вира отнесе…» Гарванът попитал: «Но кажи, скъпи, как ще загине тази зла змия?» Чакалът отговорил: «Иди там, където живее господарят. Задигни от който и да е безгрижен богаташ златна верижка или бисерна огърлица и я хвърли в дупката на змията. Тази вещ ще я погуби.»

Гарванът и гаргата полетели в същия час кой накъдето види. И като достигнала до едно езеро, гаргата видяла, че жените от харема на някакъв цар играят във водата, а златните им верижки, бисерните огърлици, дрехите и украшенията се намирали на брега. Гаргата взела една златна верижка и се отправила към своето дърво. Когато видели това, пазачите на женските покои и евнусите грабнали тояги и се спуснали след нея. А гаргата хвърлила златната верижка в дупката, където живеела змията; и отлетяла по-нататък. Щом царските слуги се покачили на дървото, намерили в дупката черната змия с вирната качулка. Убили я с тояги, взели златната верижка и се върнали. А гарванът заживял с жена си много щастливо.

Ето защо аз казвам: «Ако ти липсват сили, хитрост…» А за разумните няма нищо непреодолимо. Нали е казано:

Разумен е човекът, който

не се гордее, че е пръв.

В гората заекът погубил

опиянен от слава лъв.“

Каратака попитал: „Как?“ Даманака разказал:

СЕДМИ РАЗКАЗ

"Живял в една гора опиянен от гордост лъв, на име Мандамати. Неуморно унищожавал зверовете. И ето че родените в тази гора антилопи, глигани, биволи, гайяли, зайци и други животни се събрали разтревожени, застанали на колене и като склонили глави, започнали смирено да молят господаря на зверовете: „Божествени! Защо унищожаваш без всякаква причина живите същества? Това е толкова жестоко и нечестиво? И нали казват:

Глупакът в страст за наслаждения с грях бърза да се услади, след туй през хиляди рождения понася хиляди беди.

А също така:

Мъдрецът често не греши,

от хорски думи той не страда и няма да направи тъй,

че да попадне утре в ада.

И при това:

Само глупците вършат грях

за свойто тяло нечестиво, вместилище на всяко зло,

изстрадано и променливо.

Знай това и не погубвай нашия род. Стой на мястото си, а ние всеки ден подред ще ти изпращаме по един горски жител. Тогава и божественият ще бъде сит, и родът ни няма да загине. Нали е казано:

Щом може да се наслаждава

с господството си някой цар, тогава дълго той ще пие

от най-блажения нектар.

Дои се първо, след туй — стриже —

и със слугите е така. Полива първо, след туй жъне

плода грижливата ръка.

Хляб, злато, вино — всеки плод на чернозема от верните си поданици царят взема…“

Като чул това, Мандамати отговорил: „Да! Добре говорите. Ще остана тук, но ако не ми изпращате по едно животно, тогава непременно ще изям всичките.“ Зверовете се съгласили и щом се успокоили, започнали без страх да бродят из гората. Оттогава всеки ден по пладне някой от родовете му изпращал за обяд някакъв звяр, остарял, уморен от живота, обхванат от мъка или такъв, който се страхувал за смъртта на децата или жена си.

Така се редували род след род. И ето че веднъж дошел редът на заека. Когато зверовете му казали за това, той помислил: „Как да погубя този зъл лъв? Та нали:

За умния какво е трудно? И кой ще спре решимостта? Какво не прави сладка дума? Що не постига ревността?

Така ще погубя лъва.“ И бавно-бавно тръгнал на път, времето минавало, а той с тревога в сърцето мислел за това как да погуби лъва. Едва в края на деня заекът се отправил към него. А разгневеният лъв, на когото шията изтъняла от глад през това време, облизвайки устата си, помислил: „Да! На сутринта трябва да изтребя всички зверове.“ Докато мислел така, заекът приближил бавно-бавно до него, поклонил се и застанал смирено. Щом видял колко късно пристига този и колко е мъничък, лъвът страшно изревал: „Ей, нищожество! Ти си толкова малък, а си дошел сам и при това — закъсня. Заради това ще те убия, а на сутринта ще унищожа всички зверове!“ Тогава заекът се поклонил и с уважение заговорил:

„Господарю, нито аз, нито останалите животни са виновни за това. Чуй защо се случи така.“ Лъвът настоял: „По-скоро разказвай, докато не си попаднал между зъбите ми.“ Заекът разказал: „Господарю, когато настъпи моят час, зверовете изпратиха с мен още пет заека, защото съм много малък. Но когато идвахме насам, от една голяма яма излезе някакъв лъв и каза: «Къде отивате? Спомнете си за вашия бог-пазител.» Аз му отговорих: «Съгласно договора ние сме изпратени за храна на нашия господар, лъва Мандамати.» Той каза: «Знаете, че тази гора принадлежи на мен. Затова съгласно договора всички зверове трябва да имат работа с мен. А Мандамати е просто лъжец. Повикай го и по-скоро се върни. Който от нас излезе по-силен — той ще е цар; и той ще изяде всички зверове.» Щом получих тази заповед, дойдох при теб, господарю. Ето защо закъснях. Сега нека решава господарят.“ След това Мандамати отговорил: „Скъпи, ако е така, по-скоро ми покажи този лъв-измамник. Ще излея върху него гнева, който изпитвам към зверовете, и ще се успокоя. Нали е казано:

Земя, приятели и злато — това е силната страна

Щом нямаш ни едно от тях,

не почвай никога война.

Когато няма за какво

и само бедствие го чака. благоразумният човек

не се помръдва за атака.“

Заекът възкликнал: „Господарю, ти си прав. Когато оскърбяват воина и посягат върху земята му, той трябва да се сражава. Обаче този лъв живее в крепост. Когато ме изпращаше при теб, излезе от нея. Трудно е да се победи враг, скрит в крепост. Нали е казано:

И бързината на конете,

на слоновете смелостта не струват нищо за царете

пред силата на крепостта.

От много воини е по-силен

стаеният на пост стрелец, ако край него се извива

опорен зид като венец-

И затова навярно Шакра,

издигнал не една стена, извикал: «Крепостта е всичко

и днес, и в стари времена…»“

Като чул това, Мандамати казал: „Скъпи, дори и да се намира в крепост този лъжец, все едно, покажи ми го и аз ще го убия. Нали е казано:

С врага и болестта бори се

без страх от първия им миг.

че ако станат много силни,

ще свършиш като мъченик.

А също така:

Тоз, който силата си знае

и иска да получи слава, тъй както Бхаргава ще може

сам всеки враг да побеждава.“

, Заекът казал: „Това е така. Но все пак той ми се стори силен. Господарят не бива да тръгва, без да знае силата на врага. Нали е казано:

Тоз, който себе си не знае

и не познава своя враг, подобно пеперуда в огън —

ще изгори като глупак.

А също така:

Ако слабака се нахвърли

юнака да убие в бой, безславен — като слон без зъби,

след туй ще се завърне той.“

Мандамати казал: „Това не е твоя работа! Покажи ми го, дори и да е в крепост.“ Заекът отговорил:

„Щом като е така, нека господарят върви след мен.“ Той тръгнал напред и като стигнал до кладенеца, се обърнал към Мандамати: „Господарю, кой може да устои на твоето могъщество? Още щом те зърна, този лъжец се скри в крепостта. Ела насам, за да ти го покажа.“ Мандамати казал: „Скъпи, покажи ми го по-бързо.“ И онзи му показал кладенеца. Глупавият лъв видял във водата своето отражение и заревал. А от кладенеца, отразен от стените, се чул два пъти по-силен рев. Лъвът помислил: „Този лъв е много силен“ — хвърлил се надолу и се лишил от живота. А доволният заек зарадвал всички зверове и прославен, заживял щастливо в гората.

Ето защо аз казвам: „Разумен е човекът, който…“ Каратака казал: „Това прилича на приказката за гарвана и плода на палмата. Макар заекът да е успял, все пак човек, лишен от могъщество, не трябва да мами големите.“ Даманака казал: „Силен или слаб — всеки трябва да бъде решителен в действията си. Нали е казано:

Ще стигне смелият до някаква сполука. Страхливците шептят: «Съдба, съдба!»

Съдбата подчини, вдигни дори юмрука, че няма да е грях, когато си в борба!

При това самите богове помагат на този, който е винаги предприемчив. Нали е казано:

На смелия за да помага,

в съюз и богът е призван. Така помогнал на тъкача

Вишну със своя Гарутман.“

Каратака попитал: „Как благодарение на увереността и ловката лъжа е бил постигнат успех?“ И онзи разказал:

ОСМИ РАЗКАЗ

„Има в страната на гаудите град, който се нарича Пундхравардхана. Живели в него двама приятели, тъкач и майстор-колар, които били съвършени в занаятите си. Щедро пилеели спечелените пари, носели скъпи дрехи, меки и пъстри; красели се с цветя и бетел, парфюмирали се с камфор, алое и мускус. Три четвърти от деня работели, а след това издокарани се разхождали из площадите, храмовете и други места. Така прекарвали времето си. Но на един голям празник всички граждани, облечени кой както може, тръгнали да се разхождат покрай един храм. И ето че премененият тъкач и майсторът-колар, както разглеждали украсените лица на тълпящите се отвсякъде хора, забелязали дъщерята на царя, която седяла, заобиколена от приятелките си, на балкона на горния етаж на двореца. Нейните пищни гърди цъфтели с първата младост, заоблените й бедра се отличавали със стройност, а талията й била тънка фиданка. Косата й, тъмна като буреносен облак, била мека, лъскава и вълниста. Златните украшения, които се поклащали на ушите й, съперничели на сладостните люлки на бога на любовта. Лицето й било прекрасно, като току-що разпукнал нежен цвят на лотос; като чуден сън завладявала тя очите на хората.

И щом видял тази несравнима красота, тъкачът, поразен в самото сърце от петте стрели на Манасиджа, запазил присъствие на духа и скривайки вълнението си, се добрал някак си до своя дом. През целия път пред очите му бил образът на царската дъщеря. С тежки и горещи въздишки се отпуснал върху непостланото легло и като си представил царската дъщеря такава, каквато я видял, прочел стиховете:

«При красотата скромността живее». Уви! Не е така. Усещам мъка. Тя влезе в мен, дълбоко, но къде е, че тялото ми все гори в разлъка!

И също така:

Едното в пламъка на любовта,

а другото със нея, а третото с ума ми —

с три сърца живея.

И също така:

Нали красивите черти са щастието на света! Газелооката защо ме овъглява с красота?

Червени устни — бимба. Гърди — овални чаши,

стаили смях най-звънък, а пъп дълбок и нежен и виещи се къдри,

и стан изящен, тънък, донасят без догадка страдания не малко

на всеки влюбен мъж. Но що за справедливост — от образа й румен

ще пламна изведнъж!

Да се притисна до гърдите,

студено-тръпни от шафрана, и тихо да ме приласкае

неземен аромат издън душата й — и там заключен,

изпепелен от страст уханна, поне за миг очи да склопя,

видял най-сладкия си сън.

Макар от теб да е далече любимата,

но ти я виждаш пред себе си, в сърцето, тъй привикни с това вълшебство,

щом те измъчва мълчанието й от небето. Нали на срещата часа сега,

усамотен, печал ти носи. Тоз, който е себелюбив, от радост е лишен,

а веселяка — от въпроси.

«В света е всичко миг» — навярно

тъй Буда е определил. Но щом за нея си помисля,

не чезне образа й мил.“

Така възбуден, той не престанал да въздиша във всички съзвучия, докато не настъпила нощта. На другия ден, в уречения час, в дома на тъкача дошъл пременен майсторът колар. Той заварил тъкача прострян върху непостланото легло, дълбоко и тежко въздишащ, пребледнял и облян в сълзи. Като го видял в този вид, коларят казал: „Ей, приятелю! Какво се е случило днес с теб?“ И когато от срам онзи не отговорил нищо на въпроса му, натъженият колар прочел следното стихотворение:

„Мигар може от приятели да се страхуваш? Дал им помощ — да тъжиш напук? Ако в някого повярваш като в майка, само той ти е приятел, никой друг.“

А коларят умеел да разпознава болестите по техните външни признаци; сложил ръка върху сърцето на тъкача и казал: „Приятелю, струва ми се, че състоянието ти е предизвикано не от треска, а от любов.“ И щом коларят казал какво става с тъкача, онзи седнал и прочел стихотворението:

„Щом искаш пак да бъдеш

със душа щастлива, на верния слуга, на своята

жена благочестива, на властелина всемогъщ,

отдаден на страната цял, и на приятеля си — разкажи

дълбоко скритата печал.“

И след това тъкачът му разказал всичко за себе си, като започнал от часа, в който видял царската дъщеря. Тогава коларят, като помислил, казал: „Нали този цар е кшатрий. И не се ли страхуваш от тази нечестива постъпка? Ами че ти си вайша?“ Но тъкачът отговорил: „По закон кшатрият може да вземе съпруга от три касти. Навярно тя е дъщеря на вайшийка. Затова ме и влече към нея. Нали е казано:

Уверен съм, при кшатрия ще идеш ти,

и от това сърцето ми се устремява.

Нали у хората, със благородство във гръдта,

глас вътрешен в такива случаи решава.“

Узнал решението му, коларят казал: „Приятелю, какво да се прави сега?“ Тъкачът отговорил: „Отде да зная? Разказах ти всичко като на приятел.“ Казал това и млъкнал. Тогава коларят го посъветвал: „Стани, измий се, хапни нещо и престани да тъгуваш. Аз ще измисля такова средство, благодарение на което ти ще можеш непрекъснато да вкусваш с нея радостта от любовното наслаждение.“

Ободрен от обещанието на приятеля си, тъкачът станал и се заловил за своята работа. А коларят издялал от дърво образа на Гаруда, който се вдигал нагоре с помощта на клин, украсил го с най-различни краски, занесъл го другия ден на тъкача и казал:

„Приятелю, седни върху този Гаруда, постави клина и ще можеш да полетиш, където поискаш. Когато изтеглиш клина, ще се спуснеш на земята. Вземи го за себе си. Тази вечер, когато хората заспят, приеми образа на Нараяна, украси тялото си, седни на Гаруда, създаден благодарение силата на моите знания, спусни се върху покрива на двореца и постъпи с царската дъщеря както пожелаеш. Царската дъщеря, разбира се, спи сама на балкона на двореца.“

След това коларят си отишъл, а тъкачът прекарал остатъка от деня, завладян от стотици желания. Щом настъпила нощта, благоухаещ на ароматни води, пудри, помади, бетел, благоуханно средство за устата, цветя и други такива, облечен в най-хубавите дрехи, накичен с венци, блестящ от диадеми и всякакви украшения, постъпил така, както го посъветвал приятелят му. И когато царската дъщеря, чието сърце било едва докоснато от Мадана, лежала сама в леглото си на балкона, обляна от лунна светлина, и с усмивка гледала месеца, изведнъж видяла тъкача в образа на Нараяна, седнал върху Вайнатейя, тя с вълнение се надигнала в леглото, поздравила го с уважение и попитала: „Божествени! По каква причина съм почетена с твоето идване? Обясни ми как да постъпя.“ Тъкачът й отговорил бавно, с дълбок и нежен глас: „Скъпа, аз дойдох тук заради теб.“ Царкинята възразила: „Но нали аз съм дъщеря на човек.“ Той отговорил: „Ти си моята предишна съпруга, изгонена от небето заради проклятие. Дълго време те пазех от мъжете и затова сега ще се оженя за теб по обичая на гандхарвите.“ Като помислила: „Та нали това е най-недостижимото желание“, тя се съгласила и той я взел за жена по обичая на гандхарвите.

Така прекарвали времето, с всеки изминат ден любовта им растяла. В края на всяка нощ тъкачът сядал на дървения Гаруда и на прощаване казвал:

„Отивам на небето на Вайкунтха“ — и незабелязан от никого, се завръщал в своя дом.

Но веднъж пазачите на женските покои забелязали по тялото на царкинята следи от мъжки наслаждения. От страх за живота си те се обърнали към своя господар: „Божествени! Бъди милостив и обещай, че ще ни пощадиш. Трябва да ти съобщим нещо.“ Царят обещал и пазителите на женските покои му разказали: „О, божествени! Женските покои се пазят усърдно — те са недостъпни за мъже и все пак видът на царкиня Сударшана е такъв, като че някой й се наслаждава. Ние не можем да направим нищо. Нека решава божественият.“

След това известие царят помислил с тревога в сърцето:

„Роди се дъщеря…“ — и мисъл всекичасна:

„Кой ще я вземе за жена?“ Расте горката. „Щастлива ли ще бъде тя или нещастна?“ Да! Много мъка тя донася на бащата.

А също така:

Щом има дъщеря, в миг майката ума си губи, че докато расте, дали добра ще бъде, ще вземе мъж, а виж, че друг залюби. Да имаш дъщеря — това е зла присъда.

А също така:

„«Достоен мъж ли ще целува? Ще се обичат ли без грях?» — Така поетът се вълнува пред своята творба със страх.“

И като размислил и така, и иначе, той отишъл при царицата и й казал: „Божествена! Разбери за какво говорят слугите. На кого ли се гневи Кританта, защо ни е изпратил такова зло?“ Когато слугите й разказали какво се е случило, обезпокоената царица бързо отишла в стаята на момичето и видяла, че устните й са изпохапани, а тялото й изпоцапано. Тогава тя казала: „Ах, негоднице, опозори своя род! Защо забрави добродетелта? Кой е този човек, белязан от Кританта, който идва при теб? Кажи истината.“ И онази, като навела лицето си, засрамена й разказала всичко за тъкача в образа на Вишну.

След разказа на дъщеря си царицата засияла, всички косъмчета по тялото й настръхнали и като отишла при царя, казала: „Радвай се, божествени! Та сам блаженият Нараяна идва всяка нощ при момичето. Тя е станала негова жена по обичая на гандхарвите. Тази вечер ще застанем с теб до прозореца и в полунощ ще го видим. Нали той не разговаря с хора.“ Царят се зарадвал от сърце и с нетърпение зачакал края на този ден, който му се сторил столетие. И ето че вечерта царят и жена му, скрити до прозореца, когато погледнали към небето, видели как някой, белязан с подходящи знаци, седнал на Гаруда и взел в ръцете си раковина, диск и жезъл, се спуска от въздушното пространство на земята. Тогава царят, като потопен в нектар, казал на царицата: „Няма в света по-щастлив от нас. Та нашата дъщеря я посещава и радва сам блаженият Нараяна! Изпълниха се всичките ни желания. Сега с помощта на моя могъщ зет ще покоря цялата земя.“

Между това при него дошли за ежегодния данък пратеници от юга на славния Викрамасена, под властта на когото се намирали девет милиона и деветстотин хиляди села. А царят, горд със своя зет Нараяна, не ги почел както преди. Тогава, разгневени, те казали: „О, царю! Дните, определени за донасяне на данъка, минаха. Защо не засвидетелствува своето уважение? Или изведнъж си придобил необикновена сила, та се осмеляваш да гневиш великия и славен Викрамасена, подобен на огъня, вятъра, на отровна змия и Кританта?“ Когато казали това, царят им посочил „пътя на боговете“. Щом се върнали в земята си, пратениците разказали за случилото се, като преувеличили всичко сто хиляди пъти. И господарят им изпаднал в ярост. Тогава, окръжен от могъща свита и войска от четири вида, Викрамасена тръгнал срещу царя наПундхравардхана, като при това произнесъл гневно:

„Насред морето да трепери, сред Меру Шакра да го скрие — гневът ми пак ще го намери и пак подлеца ще убие.“

И като се придвижвал без почивка, Викрамасена стигнал до онази страна и я опустошил. Тогава спасените от смъртта жители дошли пред двореца на царя на Пундхравардхана и се развикали. Но макар и да ги чувал, той никак не се опечалил.

На другия ден, когато войската на Викрамасена приближила и обсадила град Пундхравардхана, министрите, домашният жрец и знатните хора доложили на царя: „Божествени! Приближил се е силен враг и е обсадил града. Защо божественият не се безпокои?“ Тогава царят казал: „Бъдете спокойни и вие. Аз измислих по какъв начин да унищожа този враг. Утре сутрин вие ще видите какво ще направя с войската му.“ Като казал това, той заповядал да пазят добре стените и вратите. След това повикал Сударшана и с ласкав глас, изпълнен с уважение, й казал:

„Дете, аз започнах война с врага, като се осланях на силата на твоя съпруг. Така че помоли блажения Нараяна, когато дойде тази вечер, да унищожи на сутринта нашия враг.“

През нощта Сударшана предала на съпруга си дума по дума това, което казал баща й. Тъкачът отговорил с усмивка: "Скъпа, какво е за мен тази война между хора? Та нали преди години като на шега убих Хираниякашипу, Канса, Матху, Кайтабха и хиляди други големи демони, надарени с вълшебна сила. Иди и кажи на царя: „Не се тревожи. На сутринта Нараяна ще унищожи с диска си неприятелската войска…“ И като отишла при царя, Сударшана с гордост му разказала всичко. Царят се зарадвал много и заповядал на пазача да обяви из града под барабанни удари: „Тези, които в сутрешната битка завземат скъпоценности, хляб, злато, слонове, коне, оръжие и друга плячка от лагера на убития Викрамасена, ще ги запазят за себе си.“ Когато чули съобщението, зарадваните граждани започнали да се съветват и да говорят: „Колко е безстрашен нашият господар, та той не се тревожи дори когато вражеските сили се намират до самия град. Няма никакво съмнение, че утре сутрин ще погуби неприятеля.“

През това време тъкачът, изпълнен с безпокойство, прекъснал любовното наслаждение и помислил за себе си: "Какво да правя сега? Ако седна на своя дървен Гаруда и отлетя на друго място, няма да се срещна повече с тази жена-съкровище! Нали Викрамасена ще убие моя тъст и ще я отвлече от женските покои. Ако вляза в битката, смъртта ще сложи край на всичките ми желания. Но нали и без любимата за мен не може да има живот. Но защо да приказвам? И тъй, и инак — смърт. Значи, трябва да се бия мъжествено. При това врагът, като види, че влизам в боя възседнал Гаруда, може би ще ме вземе за Васудева и ще побегне!

Нали е казано:

Да бъде смелия човек за уважение!

Увереният в свойта сила млада

и в скръб, и в нужда или затруднение

ще превъзмогне всякаква преграда.

И когато тъкачът решил да вземе участие в боя, Вайнатея съобщила на Вишну, който се намирал на небето на Вайкунтха: "Божествени! на земята, в град Пундхравардхана, един тъкач, който е приел образа на божествения се наслаждава на царкинята. И ето че могъщ цар от южните страни е дошъл да погуби царя и повелителя на Пундхравардхана. Тъкачът е решил да помогне на тъста си. Знай, че ако тъкачът загине в боя, в света на смъртните ще тръгне мълвата, че уж царят на южните страни е погубил блажения Нараяна. И тогава ще престанат да принасят жертви и да извършват други обреди, неверниците ще разрушат храмовете, а преданието на блажения аскети с три пръчки ще се откажат от своето отшелничество. Нека божественият реши какво да прави сега.

Тогава блаженият Васудева внимателно обмислил чутото и му отговорил: „Царю на птиците! Това е справедливо. В този тъкач има частица от божество и той трябва да убие онзи цар. Ето средство за това: щом като трябва да му помогнем, аз ще се влея в тялото му, а ти ще се вместиш в неговия Гаруда. А моят диск ще се всели в неговия.“ — „Така да бъде!“ — съгласил се Гаруда. През това време тъкачът, въодушевен от Нараяна, казал на Сударшана: „Скъпа, когато вляза в боя, нека извършат обред със запалване на огън и всичко, което трябва да ми донесе благословия.“ След това той извършил огнената церемония, украсил се с военните доспехи и приел почетните дарове. И ето, изгряло голямото светило — приятел на лотосния басейн, украшение на моминското лице — от източния небосклон, надарено с хиляди лъчи. Забили барабаните, предвещаващи победа. Царят излязъл от града на бойното поле, двете войски се строили в бойна готовност по местата си и пехотата започнала сражението. Тогава тъкачът седнал на Гаруда и започнал да раздава на народа злато, скъпоценности и други скъпи дарове; пред очите на любопитните граждани, които го приветствували с уважение, той полетял от горния етаж на двореца във въздуха и щом се озовал отвъд града, започнал да тръби над своята войска с гръмката раковина на Панчаджания.

Когато чули звука от раковината, слоновете, конете, коларите и пехотинците се разбягали. Едни се подмокрили от страх, други издавали ужасни викове. трети, съсипани от умора, се търкаляли по земята, а някои замрели на местата си, с погледи, неподвижно устремени към небето.

През това време всички богове от любопитство се събрали да погледат боя иДевараджа казал на Брахма: „Брахма! Мигар тук трябва да бъде убит някакъв полубог или демон — та нали сам блаженият Нараяна, седнал на Нагари, влезе в боя?“ След тези думи Брахма помислил:

„Към хората не ще запрати Хари някой ден ужасния си диск, от демони окървавен. Така лъвът комар едва ли ще налапа, когато слонове убива той със лапа.“

И когато боговете с любопитство размисляли за всичко това, тъкачът хвърлил диска към Викрамасена. Като разсякъл царя на две, дискът отново се върнал в ръцете на тъкача. След всичко това царете слезли от колесниците си, склонили глави и с почит се обърнали към приелия образа на Вишну: „Божествени! Загива войската без вожд. Помисли за това и пощади живота ни. Заповядай какво да правим.“ Когато цялата тълпа от царе възкликнала, тъкачът, приел образа на Вишну, отговорил: „От днес вие сте в безопасност. Изпълнявайте без отлагане всичко, което ви заповяда Супративарман.“ Царете се подчинили на тази заповед и сговорили „Както желае господарят.“ А тъкачът предал на Супративарман хората, слоновете, колесниците, конете, скъпоценностите и цялата останала вражеска плячка и прославен от победата, заживял с царкинята, наслаждавайки се на пълно щастие.

Ето защо аз казвам: „На всеки пълен със решимост…“ Като чул това, Каратака казал: „Ако и ти си изпълнен с решителност — — върви към желаната цел. Щастлив път!“ И Даманака се отправил към лъва. Щом се поклонил и седнал, лъвът го попитал:

„Защо те нямаше толкова дълго време?“ Даманака отговорил: „Божествени! Важна работа ме води днес при господаря. Макар и да е неприятна, все пак дойдох да я разкажа за твое добро. Дори против волята си поданиците трябва да разкриват подобни неща, без да губят време за неотложната работа. Нали е казано:

Царю, край тебе винаги

ще има хора сладкодумни,

по-трудно е да се намерят искрени и умни.“

В отговор на това Пингалака с уважение попитал:

„Какво искаш да кажеш с тези думи?“ И онзи отговорил: „Божествени! Сандживака, който успя да спечели твоето доверие, замисля зло против теб. Останал насаме с мен, той издебна момент и доверчиво ми каза: «Макар господарят ти да е три пъти по-силен, аз научих неговите силни и слаби страни. Ето защо ще го убия и лесно ще завзема царската власт.» Сандживака иска да изпълни днес своето намерение. И аз дойдох да съобщя за това на теб, господаря на моя баща.“

След тази неприятна вест, подобна на гръм, изненадан, Пингалака се разтревожил извънредно много и нищо не отговорил.-А Даманака, разбирайки състоянието му, казал: „Такова нещо може да се очаква най-вече от министрите. Нали хубаво е казано:

Където царя със министрите се възвишава, богинята на щастието непрестанно бди и непривикналия със такава слава тя няма нито миг да пощади.

И ето защо:

Трън, зъб, съветник глупав, който ти вреди, за безопасност с корен ги вади.

А също така:

И щом издигне царя някой подчинен

над другите министри, глупакът, в миг от славата опиянен,

изпада в други мисли. Забравя той за служба, дълг — страстта

за още власт го пие

и устремен безумно към властта, готов е царя да убие.

А нали Сандживака се промъква свободно навсякъде, където поиска. Затова тук подхождат следните думи:

Верносмирен да е слугата,

но щом парите не цени, ако добро си мисли царя —

ще трябва да го уволни.

А също та к а:

Дори добро от предана ръка

враждата може да извика, а злото, сторено ни от врага —

добро да предизвика. Немалко труд отдай, да си приет

добре във върховете-Не може само бедният аскет да служи на царете.“

Като чул това, Пингалака възкликнал: „Но нали той е мой слуга! Как е могъл така да се промени?“ Даманака отговорил: „Дали е твой слуга, или не — няма никакво значение. Нали е казано:

Безкрайно всеки подчинен

пари и власт сънува. И щом достигне свойта цел,

с началника си се сбогува.“

Лъвът възразил: „Скъпи! Въпреки това в сърцето ми няма никаква злоба към него. Нали:

С пороци нека да е пълно — за скъпото си тяло бдим.

Дори да носи само мъка — любимецът си е любим.

А също така:

Каквито думи да приказва,

дела най-лоши да твори, все пак любимецът е искра,

която силно в нас гори.“

Даманака казал: „Това е и опасната страна на успеха. Като изостави всички други зверове, господарят насочи своето внимание към Сандживака, а сега онзи сам се стреми към господство. Нали е казано:

Тоз, който повече от други

пред властелина е почтен, богат или бедняк, край Лакшми

ще се намери някой ден.

И дори да ти е любимец, трябва да го оставиш в немилост, защото е порочен. Наистина хубаво се казва:

От своя син любим, приятел или брат

се откажи, когато усетиш, че цъфти безумния им свят

в едно порочно блато. Добре известна е надлъж и шир пословицата на жените:

«Що струва даже обеца-сапфир, та си пробиваме ушите?»

А ако ти смяташ, че ще има някаква полза от огромното му тяло, грешиш. Нали:

Щом слонът е опиянен

от страст и работа не върши,

по-слаб от хората е той,

когато има в тях усърдие.

Няма съмнение, че нозете на божествения го жалят! Но и това не е хубаво. Нали:

Тоз, който прост и неразумен

забрави, че е имал ум, отсъдено му е нещастие

и неуспех по всеки друм.

А този, който не желае

другарите си да цени,

и пост, и длъжност ще загуби

и ще спечели ругатни.

И още:

Където слушат и съвети зли дори, благополучие там винаги цари.

А също така:

Слугите да не мамят царя — шпиони всеки цар държи. В добро и зло поддържай мяра. Съветът благонрав тежи.“

Тогава лъвът казал: „Скъпи! Все пак не говори така. Та нали когато той ме помоли за защита, аз сам му дарих безопасност. Как може да бъде неблагодарен?“ Но Даманака казал:

„Да, злият зъл в света минава, добрият — в неизвестността. И всеки ще ги различава, тъй както нимбата от захарта.

И още:

И колкото да му угаждаш,

злодеят няма да се промени;

така опашката на куче

стърчи през нощи и през дни.

И нататък:

Нали във хората достойни и незначимото блести, луната тъй с лъчи безбройни по снежните била трепти.

И още:

И най-достойните дела

у хората порочни гинат.

Така и лунните лъчи

над Анджана високо стинат-

У недостойните загиват сто дела и сто съвета чезнат у глупците;

пред разума стоят като скала и не дочуват нищо със ушите.

Злодеят своя скъп приятел губи, глупакът — най-полезните дела, неблагодарният убива с думи груби, неприветливият руши интимността.

А още:

Да разговаряш със глупак е все едно да си в пустиня със дъх солен, да мислиш пак за лотос в пясъчната глина;

да мажеш мъртвия с елей, слепецът да красиш с фуражка, на глухия да казваш — хей, изправил кучешка опашка.

И също:

Със цялата си простота

глупакът служи на глупака —

не тъй ли някой по света

от бик навярно мляко чака

и сякаш в някаква мъгла

жена — не, а евнух прегръща

и погледа му преобръща

в елмаз строшените стъкла.

Затова господарят нека непременно обърне внимание на моите полезни съвети. При това слушай внимателно:

Маймуна, тигър и змия веднъж ми дадоха съвет:

не ги послушах аз и сам пострадах от злодей проклет.“

Лъвът попитал: „Как?“ И Даманака разказал:

ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в едно село брахман на име Яджнядата. Неговата жена, потискана от бедността, повтаряла всеки ден: «Ех, безпомощен и коравосърдечен брахмане! Нима не виждаш как се измъчват децата ти от глад? А ти хич не искаш ида знаеш! Замини нанякъде, помисли по какъв начин можеш да добиеш повече храна и се върни обратно.» И уморен от тези оплаквания, брахманът се отправил на далечно пътешествие. След няколко дни стигнал до голяма гора. Лутайки се из нея, отслабнал от глад, той тръгнал да търси вода. И ето че на едно място намерил голям кладенец, обрасъл с трева. Когато погледнал в него, видял на дъното тигър, маймуна, змия и човек, те също го видели. Тигърът помислил: «Това е човек» — и се обърнал към него: «Чуй, великодушни! Голяма заслуга е да спасиш живо същество. Помисли за това и ме измъкни, за да мога да се срещна с любимите си приятели, жена си, децата и роднините.» Брахманът отговорил: «Та само името ти предизвиква страх сред всички живи същества. Затова и аз се страхувам от теб.» А тигърът възразил:

«Лъжец, пияница, убиец,

клетвопрестъпник и евнух греха си могат да изкупят,

а непризнателният — не.»

И отново продължил: «Три пъти се заклевам, че няма да ти причиня зло. Съжали се над мен и ме измъкни.» Тогава два пъти роденият си помислил:

«Дори и да ми се случи нещастие заради това, че съм спасил живо същество, все пак постъпката ми ще бъде от полза.» И като помислил така, измъкнал тигъра. Тогава и маймуната казала: «О, добри човече! Измъкни и мен!» Два пъти роденият направил и това. Тогава змията казала: «О, два пъти родени! Извади и мен!» Но брахманът започнал да се колебае: «Нали хората треперят само при споменаване на името ти. Как да се докосна до теб?» Змията казала: «Ние никога не причиняваме злини по собствена воля. Хапем само тогава, когато ни принуждават! Три пъти се заклевам, че от мен няма да пострадаш.» Като повярвал на змията, брахманът измъкнал и нея. След това зверовете казали: «Хората са вместилище на всички пороци. Помисли за това и не измъквай човека, който седи в кладенеца, не му се доверявай!» И тигърът продължил: «Ето там се вижда планина с много върхове. На северния й склон, сред пещери и непроходими места, е моята бърлога. Макар и веднъж, ти трябва да дойдеш там от милост към мен. Тогава ще мога да ти се отблагодаря и освободен от бремето на неизпълнения дълг» ще премина към бъдещото си съществуване.“ Като казал това, той се отправил към своята бърлога. Тогава заговорила маймуната: „Там, край бърлогата на тигъра, недалече от водопада, се намира и моето жилище. Ела някога при мен.“ И като се сбогували, тя си отишла. А змията казала: „Когато ти потрябвам, спомни си за мен“ — и се отправила натам, откъдето допълзяла.

През това време човекът, който се намирал в кладенеца, продължавал да крещи: „Хей, брахмане, измъкни и мен!“ И два пъти роденият го съжалил и като помислил: „Той е мой сродник“, извадил нещастника. Тогава онзи казал: „Аз съм златар и живея в Бхригукачха. Ако ти се наложи да преработиш някаква златна вещ, ела при мен.“ Като казал това, той се отправил към дома си.

А брахманът дълго странствувал, но не намерил това, което търсел. И като се връщал към дома, си спомнил за поканата на маймуната. Отишел при нея. Тя с радост поделила с него плодовете, сладки като нектар, тези плодове му възвърнали силите. След това маймуната казала: „Идвай при мен всеки път, когато ти се приискат плодове.“ Два пъти роденият й благодарил: „Ти изпълни своя дълг! Покажи ми сега бърлогата на тигъра.“ Маймуната го завела при тигъра. Той познал брахмана и му подарил изкусно изработени украшения за шия и други скъпоценности и казал: „Един царски син, понесен от коня си, се озова край мен и аз го убих. Всичко, което му принадлежеше, скрих грижливо и го запазих за теб. Вземи го и върви, където пожелаеш.“ Взел вещите, брахманът си спомнил за майстора златар: „Той ще ми услужи, като продаде всичко това.“ Помислил така и се отправил към майстора златар, а онзи посрещнал с уважение своя спасител, настанил го на почетно място, предложил му вода за измиване на нозете, ядене, пиене и други лакомства. И като оказал на брахмана необходимото внимание, той рекъл: „Нека спасителят сам определи какво да направя за него.“ Два пъти роденият обяснил: „Донесох злато и те моля да го продадеш.“-„Покажи го!“ — казал златарят. След като видял златото, златарят се учудил:

„Какво е това? Нали аз сам изработих тези златни вещи за царския син’“ Помислил така и предложил:

„Остани тук, а аз ще покажа на някого твоите украшения.“ Казал това и отишъл в царския дворец. Показал златните вещи на царя. Царят възкликнал:

„Къде ги намери?“ Майсторът златар отговорил: „В моя дом се намира брахманът, който ги донесе.“ Тогава царят помислил: „Няма никакво съмнение, че този брахман е убил моя син! Ще му покажа какво се полага за това!“ И заповядал на стражите: „Завържете престъпника и го доведете при мен, а когато настъпи нощта, оковете го във вериги.“

И ето че окованият брахман си спомнил за змията. Тя се явила при него и попитала: „Какво да направя за теб?“ Два пъти роденият казал: „Освободи ме от оковите!“ Змията казала: „Аз ще ухапя любимата жена на царя и нито заклинанията на големи магьосници, нито лечебни противоотрови не ще могат да я спасят. Само твоята ръка ще я спаси с докосване. И веднага ще те освободят.“ След това обещание змията ухапала царицата. Тогава в царския дворец всички се разплакали и целият град бил обхванат от безпокойство. Били извикани лекуващите от отрова, заклинатели, вълшебници, магьосници и лекари от различни страни. Но въпреки всичките им усилия нито един не могъл да излекува царицата. Тогава, под ударите на барабан, започнали да търсят този, който би могъл да помогне в бедата. Идва пъти роденият веднага казал:

„Аз ще я излекувам от отравянето.“ Незабавно го освободили от оковите и го завели в двореца при царя. Царят заповядал: „Излекувай я!“ И като се приближил до царицата, брахманът я излекувал с едно докосване на ръката.

Царят видял, че царицата се съживила, отнесъл се към него с уважение и го попитал: „Разкажи ми истината! Откъде взе това злато?“ Тогава два пъти роденият разказал за всичко, което се случило с него. И като го изслушал, царят наказал златаря, подарил на брахмана хиляда села и го назначил за свой министър, А брахманът довел семейството си, окръжил се с приятели и роднини и започнал да изживява всевъзможните наслаждения. Той управлявал мъдро страната, като се грижел за цялото царство, и щастливо прекарвал дните си.

Ето защо аз казвам: „Маймуна, тигър и змия…“ И Даманака отново казал: „О, божествени! Та твоят приятел е изменник… Защото:

Достойният ще удържи веднага приятелите си от гибелната страст. Човешко е на слабия да се помага, злодеят само бяга при лош час.

А общуването със Сандживака ще донесе в нозете на божествения нещастие и ще го лиши от трите блага. Обучен в много неща, божественият живее сега както му се иска и не обръща внимание на моите думи. Какво пък — нека той не обвинява слугата, когато дойде нещастието. Не случайно е казано:

Под славата на своя трон

не се замисля царят много. Като разбуден весел слон,

понесен, всичко тъпче строго. Но случи ли се след това,

надут, да падне сред бедите — не свойта глупава глава

той обвинява, а — слугите.“

Лъвът попитал: „Скъпи, ако е така, не трябва ли да го предупредим?“ Даманака отговорил: „Нима трябва да го предупреждаваме? Та кой постъпва така? Нали:

От страх изплашен и от глуми,

врагът се мъчи да ти навреди.

Каква е ползата от думи — с делата си го победи.“

Пингалака казал: „Ами че той яде трева, а аз месо. Как може да ми навреди?“ Даманака отговорил:

„Вярно, той се храни с трева, а божественият с месо. Самият той е храна за божествения. И все пак, ако той сам не причини зло, ще накара друг да направи това. Нали е казано:

Щом у злодея няма сила,

той друг към теб ще прати с мощ.

И камъка не реже нищо,

но може да наточи нож.“

Лъвът попитал: „Как?“ Онзи отговорил: „Нали битките с многобройни слонове, опиянени от страст, гайяли, биволи, глигани, тигри и пантери са оставили по тялото ти следи от зъби и нокти. А Сандживака, който живее постоянно при теб, оставя всякакви нечистотии. След време в тях ще се завъдят червеи. И те ще проникнат през раните дълбоко в тялото ти. Тогава ще загинеш. Нали е казано:

Не приютявай този, който

за теб съвсем е непознат. Тъй по вина на дървеницата

умряла въшката със яд.“

Онзи попитал: „Как?“ Даманака разказал:

ДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„В стаята на един цар имало прекрасно легло, изработено с голям вкус. И там, в една гънка на покривката, живеела въшка на име Мандависарпини. Окръжена от многобройно потомство — синове, дъщери и внуци от синовете и дъщерите, — тя през цялото време се хранела с кръвта на спящия цар. И от това станала охранена и забележима. Така си живяла тя там… Но ето че веднъж на това легло паднала, донесена от вятъра, една дървеница на име Дундука. Щом усетила необикновено мекото и благоуханно легло, постлано с най-фина покривка и две възглавници, легло, подобно на широкия пясъчен бряг на Джахнави, дървеницата изпаднала в неописуем възторг. Допирането до това легло й отнело разума и ето че веднъж, движейки се назад-напред, по волята на съдбата се срещнала с Мандависарпини. Тя казала: «Ти как попадна в това легло, предназначено за царя? По-скоро се махай оттук!» Но онази отговорила: «Уважаема! Не ми говори така. И ето защо:

Спасен от смърт за огън пита, съпруга мисли за съпруг. По-низш — от брахман се почита, а пришелец — от всеки друг.

А аз съм твоя гостенка. Наслаждавала съм се на най-различна кръв: на брахмани, на кшатрии, вайши и шудри. Тяхната кръв е солена, лигава и с нея не можеш да се наситиш. А кръвта на този, който спи на това легло, без съмнение услажда сърцето и е подобна на нектар. Та той не страда от болести, защото постоянно с усърдие му носят лекарства и всякакви лечебни билки, предписани от лекари. На него му дават сила приятни и редки, изкусно приготвени храни, силни от примеса на захарта, наровете, джинджифила и пипера и от превъзходното месо на обитателите на земята, водата и въздуха! Да вкуся от тази кръв, ще бъде еликсир за мен. Ето защо бъди милостива и ми разреши да я опитам: нали тя носи радост и насищане, тя е ароматна и сладка.» Въшката възразила-: «Това е невъзможно за тези, които като теб притежават огнени уста и живеят само за това, защото умеят да хапят. Нали е казано:

Който своя дом не знае, хората и своя ден — глупав — няма да познае щастието окрилен.»

Но дървеницата паднала в нозете й и започнала отново да я моли. И като проявила голяма милост, въшката се съгласила, казвайки: «Така да бъде. Но ти не трябва да се храниш с кръвта на царя от неподходящо място и в неподходящо време.» Тя попитала:

«Какво подходящо място и време? Току-що съм дошла и това не ми е известно.» Въшката отговорила:

«Когато тялото на царя е обхванато от опиянение, умора или сън, ти можеш внимателно да хапеш нозете му. Ето това е единственото място и време.» И дървеницата се съгласила с това. Но ето че една вечер забравила за неподходящото време и измъчвана от глад, ухапала едва задрямалия цар по гърба. И той, като опарен с нажежен камък, като ужилен от скорпион, като докоснат с главня, веднага скочил, хванал се за гърба и казал: «Ой! Някой ме ухапа! Каквото и да става, намерете в леглото това насекомо!» Изплашената Дундука избягала и се вмъкнала в една пролука на леглото. Веднага дошли изпълнителите на царските заповеди и като взели светилник, започнали усърдно да търсят. По волята на съдбата те настигнали Мандависарпини, която бързала да се скрие в копринената дреха, и я убили заедно с всичките й роднини.

Ето защо аз казвам: «Не приютявай този, който…» И освен това не подобава на божествения, да изоставя своите наследствени слуги. Нали:

Който не със свои близки —

с чужди е поел в света — на Чандарава — — глупака,

ще прилича в гибелта.“

Пингалака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живял някога в една пещера в околностите на града чакал на име Чандарава, шията на когото била изтъняла от глад. Веднъж, като се скитал за храна, дочакал нощта и влязъл в града. Градските кучета го изхапали с острите си зъби и той, треперещ от страшния им лай, препъвайки се, хукнал и се вмъкнал в дома на някакъв занаятчия. Там паднал в голям котел, пълен с индиго, и кучетата се разбягали. А чакалът с голяма мъка се измъкнал от котела и отишъл в гората. Когато всички зверове видели тялото му, оцветено от индиго, се запитали: „Що за същество е това с този непознат цвят?“ И като замижали от страх, избягали, разказвайки на останалите: „Е, тежко ни! Отнякъде се яви непознато същество. Не се знае какви са неговите навици и каква е силата му! Затова хайде да се отдалечим. Нали е казано:

Благоразумният човек

за нищо не се доверява на този, на когото нито род,

нито пък силата познава.“

А Чандарава, като видял, че страхът ги е довел до паника, им казал: „Слушайте, диви зверове! Защо треперете и искате да бягате, щом ме видяхте? Нали като разбра, че дивите зверове нямат господар, Акхандала ме помаза да царувам, а името ми е — Чандарава. Живейте щастливо, закриляни от моите лапи, подобни на гръмотевични стрели.“ След тези думи множеството лъвове, тигри, пантери, маймуни, зайци, газели, чакали и други зверове се преклонили пред него с думите: „Господарю! Заповядай ни какво да правим!“ Тогава той назначил лъва за министър, на тигъра наредил да охранява леглото му, на леопарда поверил сандъчето с бетела, слона направил пазач, на маймуната заповядал да държи над главата му чадър. А всички свои сродници — чакали, изгонил с ритници. Истински се наслаждавал Чандарава на щастливо царуване в онова време, когато лъвовете и другите зверове му носели плячка и я трупали в нозете му. А той я раздавал по царски на всички.

Така минавало времето и ето че веднъж, когато пристигнал на царско събрание, чул как недалеко вият чакали. Козината му настръхнала, очите му се напълнили със сълзи от радост, той станал и завил с пронизителен глас. Щом чули този вой, лъвовете и другите зверове помислили: „Та това е чакал!“ За миг склонили глави от срам и казали: „О! Значи, този чакал ни е управлявал… Ще го убием!“ А той. като ги чул, се опитал да избяга, но загинал, разкъсан от тигъра.

Ето защо аз казвам: „Който не със свои близки…“ Но Пингалака попитал: „Как мога да разбера, че е замислил зло? И по какъв начин ще ме убие?“ Даманака отговорил: „Обикновено той се приближава към нозете на божествения с отпуснато тяло. Ако днес започне да се промъква боязливо, готвейки се да нанесе удар с острите си рога, нека божественият знае, че противникът е намислил зло.“

Като казал това, Даманака се надигнал и тръгнал към Сандживака. И приближавайки се бавно към него, се престорил на нерешителен. Тогава онзи попитал: „Скъпи, добре ли се чувствуваш?“ Той отговорил: "Как може да бъде добре подчиненият? На какво основание?

Слугите не познават радост,

тревогата им е голяма и даже в шемета на дните

нито частица вяра нямат.

А също така:

Да се родиш, е зло голямо,

а после мъката те стига:

труд и беди — това не е ли

една безжалостна верига.

„Бедняк, глупак, слуга и болен,

изгнаник сиротен — това са куп мъртъвци в живота даже“ —

така за тях говори Вяса.

Излъгал се е този, който

слугата с кучето сравнява:

спи кучето, където иска,

слуга слугата си остава.

И за всеки случай:

„Къде е времето? Къде съм аз? Приятелствата? Ползата къде е? Лишението?… — Всеки час да мисли този, що живее.“

След тези думи на Даманака, който криел своите замисли, Сандживака казал: „Скъпи, разкажи това, което ти се иска да кажеш.“ Онзи отговорил: „Нали си мой приятел, трябва да ти съобщя нещо полезно за теб. Нашият господар Пингалака е много разгневен. Днес той каза: «Ако убия Сандживака, ще мога да заситя всички хищници.» Тези думи ме натъжиха много. Затова прави сега това, което е нужно.“ И като чул тези думи, подобни на гръм от ясно небе, Сандживака много се наскърбил. Свикнал да се доверява на Даманака, той усетил тревога в сърцето си и с голям страх казал: „Нали хубаво се казва:

За подлеците Царят е достъпен, жените са достъпни за порочността. Богатствата се леят с гръм и тътен към алчните, подобно на дъжда.

Уви! Горко ми, горко! Какво ли ще се случи с мен?

Когато царят е изпълнен с мощ и почит — той е просто всеобхватен. Но щом към своите слуги е лош, тогава е за всички непонятен.

А също така:

Който гняв не знае без причина, той за милост е готов. Уви,

как ли ще зарадваш властелина, който без причина се гневи?

Щом злодея яростен се впива в нашите сърца, настава ад. Змийската отрова се излива в думите му като водопад.

Към лотосния цвят гъсок летял

сред тъмнината, но бил излъган той от този бял

свят на луната. Съзирал после с дни, от мак на мак,

лъч от звездите. Човекът е добър, но има пак

страх от лъжите.

Уви! Какво лошо съм направил на моя господар Пингалака?“ Даманака казал: „Приятелю, царете обичат да вредят без причина и в другите да търсят недостатъци.“ Сандживака се съгласил: „Това е така. Нали хубаво се казва:

В санталовите лесове змия се крие, а в лотосите на реката — крокодил. И най-почтен човек злодеят ще убие, не съществува щастие без дял немил.

Да, все пак аз съм виновен, че се наех да служа на лош приятел. Нали е казано:

Избягвай винаги съседа си бъбрица, приятели без ум, ненужните дела. Сред цъфналите лотоси заспала птица и я пробола там внезапната стрела.“

Даманака попитал: „Как?“ Сандживака разказал:

ДВАНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"В околностите на една гора се намирало просторно езеро. В него живеел един гъсок на име Мадаракта. Много години прекарал той във всевъзможни забави и ето че веднъж при него дошла в образа на кукумявка смъртта. Като я видял, гъсокът попитал: „Как попадна в тази пуста гора?“ Тя отговорила: „Чух за твоите достойнства и дойдох. Нали:

Човек достоен да намеря,

света без дъх обиколих, но ти си някъде пред всички

и аз при тебе се явих.

А също така:

Щом Хари раковина взел,

от тинята я той измил. Кой няма да се възвиши,

с възвишен щом се е сближил!“

Като чул това, гъсокът се съгласил с нея и казал:

„Така да бъде, вярна приятелко! Живей заедно с мен така, както ти харесва край това голямо езеро, в гората, където е толкова приятно за разходки.“ Така започнали да прекарват времето си, наслаждавайки се на приятелството. Но веднъж кукумявката казала:

„Аз ще се отправя към своето жилище, което се нарича «Лотосов заслон». Когато мога да ти бъда полезна или почувствуваш, че любовта ти към мен се е засилила, непременно ми ела на гости-“ И тя тръгнала към своето жилище.

Но ето че веднъж гъсокът помислил: „Вече се състарих от неотлъчното стоене в това жилище, а нищо не знам за другите места. Ще отида на гости при любимата си приятелка — кукумявката. Там ще намеря съвсем нови места за развлечение и разнообразна храна.“ С тези мисли гъсокът се отправил към кукумявката. Той не я намерил в „Лотосов заслон“. Но след усърдно търсене я намерил в някаква дупка, сляпа от дневната светлина. Тогава казал: „Излез, скъпа, излез! Дошел съм аз, гъсокът, твоят любим приятел!“ Но като чула това, кукумявката казала: „Аз не летя през деня. Ще се срещнем, когато залезе слънцето.“ Гъсокът дочакал нощта и най-после се срещнал с кукумявката. След като й разказал за своя живот и някои други неща, той заспал, уморен от пътя.

През това време край езерото спрял голям търговски керван. Когато настъпило утрото, водачът на кервана се надигнал и затръбил с раковина — това било сигнал за тръгване. Тогава кукумявката, като издала силен и неприятен крясък, се завряла в една дупка край езерото, а гъсокът не се помръднал от мястото си. Водачът на кервана сметнал крясъка на кукумявката за лошо предсказание: сърцето му се разтревожило и той изпратил стрелец с лък, който можел да улучи всяка невидима цел, стига тя да издава звук. Онзи вдигнал своя здрав лък, обтегнал връвта до ухото си и убил гъсока, който се намирал до гнездото на кукумявката.

Ето защо аз казвам: „Избягвай винаги съседа си…“ И Сандживака продължил: „По-рано нашият господар Пингалака говореше думи, сладки като мед. А сега сърцето му като че е пълно с отрова. И аз знам как става това:

Той с влага в своите очи

в прегръдката си ще те вземе

и в думите му ще личи

дъха на мед от майско време.

Не с мед, той пълен е с отрова,

навред злодеят е позьор.

И тази роля не е нова

в коварството му на актьор.

А също така:

Пред вас ще се яви с поклон, почтително ще ви приказва, и сякаш като по закон ще се разтапя и подмазва. И с думи сладки като мед ще ви обсипе с чест голяма. но никога злодеят няма да те спаси, от страх обзет.

Нещастие! О, нещастие! Как можах аз, хранещият се с трева, да се сближа с този лъв, поглъщащ месо? Нали хубаво се казва:

Когато с поглед синеок

блестят на Аста върховете,

пчелата пие сладък сок

на лотоса от цветовете.

Нощта се спуска всекичасна,

но страх не ще й навреди…

Не се страхува от беди

тоз, който има цел прекрасна.

Без да си спомня за жасмина, за лотоса, лети пчела. В потта на еленската гърбина потапя своите крила.

И като ситен дъжд се ръси край нея странен аромат. Така човекът злото търси, забравил своя искрен свят.

По бърните и по страните на слона, кацнали за миг, желаят странен мед пчелите да вкусят, като стар гладник. Но щом с ушите си огромни ги тупне той, със часове те на земята си припомнят за лотосните цветове.

От своя плод дървото живо

понякога загива с яд,

Паунът пак върви лениво

от своя облак опашат.

Бръз кон го водят като крава,

А някой пък достоен мъж

ще си изпати изведнъж

затуй, че има чест и слава.

В Колинди — в зноя на реката —

със цвят на вечерен сапфир,

едва ли ще ловим змията,

заспала в тишина и мир,

ако качулката й къса

не светеше като звезда.

Нещастие или беда

и красотата често носи.

Немилостта е за царете приятел близък, а не враг. Богатият човек, несретен, върви към някакъв глупак. «Наградата е за делата» — тук няма истина ни грам. Та малко ли от нас, за срам, не знаят святост на земята!

Затвореният в клетка лъв, останал без надежда ярка;

и слонът, почернял от кръв;

пред Маг — змията-очиларка;

мъдрец, обърнал правилата;

раненият герой в борба — играят всички по свирнята на вездесъщата съдба.

Тъй или иначе, аз попаднах при долен тип и сега не ми се живее. Нали:

И мъдрият, ако е низък,

понякога ще е двулик. Тъй гарванът със двама близки

камилата излъгал в миг.“

Даманака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ТРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в един град търговец на име Сагарадата. Веднъж натоварил сто камили със скъпи дрехи и тръгнал към друга страна. Но ето че една от камилите на име Виката, изморена от прекомерния товар, останала без сили, паднала и вече не могла да се вдигне. Тогава търговецът разделил натоварените върху нея дрехи между другите камили и като помислил: „Тази горска местност е опасна и не трябва да спираме тук“ — се отправил по-нататък, като изоставил Виката. Когато керванът се отдалечил, Виката, придвижвайки се едва-едва, започнала да пасе трева. И ето че след няколко дни силите й се възвърнали.

А в тази гора живеел лъвът Мадотката, на когото служели леопард, гарван и чакал. Бродейки из гората, те видели камилата, отстранена от кервана. Щом забелязал непознатото същество, много смешно на вид, лъвът се обърнал към своите слуги: „Попитайте това невиждано в нашата гора същество кое е.“ Тогава гарванът, който го познавал, отговорил: „Това е камила, животно, на всички известно.“ Лъвът попитал камилата: „Слушай, ти откъде си?“ И Виката разказала как изостанала от кервана. Тогава лъвът, желаейки да помогне на камилата, й дарил безопасност. Скоро след това се случило така, че на лъва, изпонаранен от зъбите на слона, му се наложило да отпочива в пещерата. Минали пет или шест дни и раненият лъв и слугите му съвсем изгладнели — нали нямало кой да намира храна. А лъвът, като видял, че слугите му отслабнали, казал: „Аз съм тежко ранен и не мога да ви нося храна както преди. Така че погрижете се сами за себе си.“ Тогава те отговорили: „Каква полза има да се засищаме, щом като нозете на божествения се намират в такова състояние?“ Лъвът казал: „Да! Вие се държите като добри и верни поданици. Носете ми храна, докато се намирам в това състояние.“ Но те нищо не отговорили и той добавил: „Хайде, достатъчно се бавихте! Не се плашете! Проследете някое животно и макар че съм ранен, ще доставя храна и за вас, и за себе си.“

Четиримата слуги тръгнали да търсят, но не намерили плячка. Тогава гарванът и чакалът започнали да се съветват и чакалът казал: „Слушай, гарване! Защо трябва да се лутаме дълго? Тази Виката има вяра в нашия господар. Хайде да я убием и така ще имаме храна, с която ще поддържаме живота си.“ Гарванът се отзовал: „Ти си прав. Но нали господарят й дари безопасност и, значи — не може да я убие.“ Чакалът казал: „Това е вярно, но все пак аз ще поговоря с господаря и ще направя така, че той ще поиска да убие Виката, затова останете тук, а аз през това време ще отида в къщи и като се върна, ще ви предам думите на господаря.“ Щом казал така, чакалът бързо се отправил към своя владетел. Пристигнал и казал:

„Господарю! Ние вече пребродихме цялата гора и сега, измъчвани от глад, не можем да мръднем дори лапите си. А на божествения е необходима подходяща храна. Ето защо, ако божественият желае това, ще употребим за поредната трапеза месото на Виката.“ Но като чул тези жестоки думи, лъвът се разгневил:

„Тю, тю, низък негодник! Ако още веднъж повториш това, ще те убия незабавно. Как мога да посегна на нея, след като съм й дарил безопасност? Нали е казано:

Ни млякото е някаква насита, ни целият с блага изпълнен кър.

Мъдрецът само този дар почита — за ближния му който е добър.“

Като чул това, чакалът отговорил:, „Господарю! Ти си й дарил безопасност и ако я убиеш, ще бъдеш виновен. Но ако тя сама, от преданост, сложи живота си в нозете на божествения, ти няма да имаш никаква вина. Затова, ако сама се съгласи, ние ще я убием. Иначе ще се наложи да бъде изяден един от нас. Нали господарят се нуждае от подходяща храна. А ако не утоли глада си, ще отиде на другия свят. Каква полза ще има тогава от нашия живот, щом като той не може да донесе полза на господаря ? Ако с нозете на божествения се случи нещо лошо, ние сме длъжни да влезем за него в огъня. Нали е казано:

Великият в рода си — от мръсници е длъжен да се пази по света:

че няма полза никаква от спици, ако се счупи някой ден оста.“

Мадотката се съгласил: „Ако е така, прави каквото знаеш.“ След тези думи чакалът бързо отишъл при другарите си и казал: „Уви! Господарят е близко до смъртта. Животът му виси на косъм. Ако той не стане, кой ще ни защити в тази гора? Да вървим и сами да му отдадем телата си, щом като гладът заплашва да го изпрати на онзи свят. Така ние ще се отплатим на господаря за неговата милост. Нали е казано:

Слугата щом спокоен гледа

как царят сред бедата пада, не го очаква нищо друго

освен мъченията в ада.“

Очите им се напълнили със сълзи, отишли при Мадотката, поклонили се и седнали. Като ги видял, Мадотката казал: „Е-е-е! Да сте уловили или поне видели някакво животно?“ Гарванът отговорил: „Господарю, обходихме цялата гора, но никого не хванахме и не видяхме. Затова нека днес господарят изяде мен и с това подкрепи здравето си. Тогава божественият ще се засити, а аз ще отида на небето. Нали е казано:

Но щом слугата е готов

за властелина да умре, не ще познае той смъртта

и винаги ще е добре.“

Чакалът казал: "Тялото ти е малко и дори господарят да те изяде, това няма да го спаси. Освен това той ще постъпи неправилно. Нали е казано:

Огризките не дават сила,

кой може гарван да яде? Живее ли се само с хлебец,

с чорбица постна — за къде?

Ти вече доказа своята преданост към господаря-! можеш да се радваш на уважение и на двата свята. „Оттегли се и ми позволи аз да поговоря с господаря.“ След това чакалът се поклонил с уважение и казал:

„Господарю, подкрепи днес здравето си с моето тяло, за да достигна двата свята. Нали е казано:

С пари закупен е слугата,

животът му е като дар и няма нищо, ако свърши

под удара на своя цар.“

Като чул това, леопардът казал: „Да, красиви са думите ти. Само че и твоето тяло е малко. При това господарят не трябва да те изяжда, защото принадлежиш към същия род, на които принадлежи и той, и като него се сражаваш с нокти. Ти вече показа своята преданост. Отдръпни се настрана, за да мога аз да умилостивя господаря.“ Леопардът се поклонил и казал: „Господарю! Възползувай се днес от моя живот, за да подкрепиш своя. Предостави на мен вечното жилище на небето и голямата слава на земята.“ След думите на леопарда бедната Виката помислила:

„Всички изказаха прекрасни думи и нито един не беше убит от господаря. Ще се обърна и аз към него, щом е дошло времето и на мен да възразят.“ Решила така и казала: „Да! Хубави са твоите думи. Но нали и ти се сражаваш с нокти. Как може господарят да изяде теб? Нали е казано:

Тоз, който даже в мисълта си поиска да убие свой,

и двата свята ще изгуби,

ще се превърне в червей той.

Оттегли се настрана, за да поговоря аз с господаря.“ Виката излязла напред, поклонила се и казала: „Господарю! Ти не можеш да ги изядеш. Затова нека моят живот подкрепи твоя, за да достигна двата свята. Справедливо е казано:

Ни саможертвата пред бога,

ни дадената мъка в дар ще струват нещо пред слугата,

умрял за своя господар.“

Тогава леопардът и чакалът, с позволението на лъва, пробили корема й, а гарванът изкълвал очите й. Така бедната Виката се лишила от живота си. А те, измъчвани от жесток глад, я изяли.

Ето защо аз казвам: „И мъдрият, ако е низък…“ И като завършил разказа си, Сандживака отново се обърнал към Даманака: „Скъпи, този цар е заобиколен от низки същества и затова за поданиците му няма щастие. По-добре да царува ястреб, заобиколен от гъсоци, отколкото гъсок, заобиколен от ястреби. Нали този, който е заобиколен от ястреби, има множество пороци, водещи към гибел. Ето защо по-добре от тези двама да царува първият. Цар, който е излъган от лоши думи, не е способен за размисъл. И нали казват:

Чакал до тебе виждам аз

и гарван с остра човка.

Сам на дървото ще стоя —

пред тази напаст ловка.“

Каратака попитал: „Как?“ Сандживака разказал:

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в един град майстор колар Девагупта. Обикновено, като вземал храна, той отивал с жена си в гората да сече големите стебла на анджана. В тази гора живеел лъв на име Вимала, на когото служели двама хищници — чакал и гарван. И веднъж, разхождайки се сам из гората, той съгледал Девагупта. А коларят, като видял този необикновено страшен лъв, дали защото загубил вяра в спасението си, или обратно, запазил присъствие на духа, но, така или иначе, решил, че е по-добре смело да се приближи към него. И ето че той се приближил до лъва, поклонил се и казал: «Ела, ела, приятелю! Днес ти трябва да опиташ храната, която е донесла жената на твоя брат.» Лъвът се отзовал: «Нали аз се храня с месо и не поддържам живота си с варени ястия. Все пак от приятелство към теб ще опитам що за тайнство е тази храна.» След тези думи коларят го нахранил до насита с ладдука, ашокаварти, кхадяка и с други разнообразни и превъзходни ястия, подправени със захар, масло, гроздов сок и с четирите вещества. И благодарният лъв му обещал безопасност и му разрешил свободно да броди из гората. Тогава коларят казал:

«Приятелю, идвай тук всеки ден, но сам. Не довеждай при мен другиго.» Така в дружба минавало времето им. Всеки ден лъвът получавал разнообразна храна и насищайки се от нея, престанал дори да се развлича с лов. Тогава чакалът и гарванът, живеещи от чужда плячка, измъчвани от глад, се обърнали към него: «Господарю, що за място е това, където ти ходиш всеки ден и откъдето се връщаш с радостно настроение? Разкажи ни.» Лъвът отговорил: «Никъде не ходя.» Но те продължили да го разпитват Много настоятелно и накрая той казал: «В тази гора всеки ден идва един мой приятел. Жена му готви множество превъзходни гостби и аз им се наслаждавам в правото на приятел.» Тогава те решили: «Да отидем там и да убием коларя. Така ще можем дълго да се насищаме с неговата кръв и месо.» Като чул това, лъвът казал:

«Не! Аз му обещах безопасност. Как може да му мислите такова зло? По-добре да взема и за вас от разнообразната и превъзходна храна.» Те се съгласили и ето че се отправили към коларя. Но като видял отдалеч лъва с неговите зли спътници, коларят помислил: «Не ме чака нищо добро» — и бързо се покачил с жена си на едно дърво. А лъвът се приближил и казал: «Скъпи, защо, като ме видя, се изкачи на дървото? Нали това съм аз, твоят приятел, лъвът Вимала. Не се страхувай.» Без да се помръдне от мястото си, коларят казал: «Чакал до тебе виждам аз…»

Ето защо аз казвам: «Този цар е заобиколен от низки същества и затова за поданиците му няма щастие.» И като завършил разказа, Сандживака отново казал: «Някой е настроил Пингалака против мен. Нали:

Камък, дълго влачен от водата»

има обло, глупаво лице.

Не по-малко страда в клеветата

мълчаливо мекото сърце.

Как трябва да се постъпи в такъв случай? Не остава нищо друго освен борба. Нали е казано:

Със много жертви, с пост, със поклонение рай търси всеки и покой.

но само който пада във сражение — постига щастието той.

А също така:

Все пак героят е щастлив

с какъвто и да бъде край:

убие ли — ще победи;

щом го убият — има рай.“

Като чул тези думи на Сандживака, Даманака помислил: „Той има остри рога и е много едър. Може изведнъж по волята на съдбата да убие господаря! Това не е хубаво. Нали е казано:

Все пак не ще предвиди края,

дори да е храбрец боеца. — И затова три пътя знае,

преди да тръгне в бой мъдреца.

Затова аз ще измисля нещо и ще го накарам да се откаже от борбата.“ Той казал: „Скъпи, борбата е погрешно средство. Защото:

Щом не познава своя враг,

ще бъде унижен глупака. Дори голямото море

пред птиче някакво заплака.“

Сандживака попитал: „Как?“ Даманака разказал:

ПЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"На брега на голямо море, където се намирали в изобилие джхаши, макари, костенурки, крокодили, делфини, бисерни миди, охлюви и много други същества, живеела двойка титибхи. Самеца наричали Утанапада, а жена му — Пативрата. И веднъж в подходящ сезон тя се заплодила и дошло време да си снася яйцата. Тогава казала на своя съпруг: „Потърси някакво място, където бих могла да скътам яйцата си.“ А той й отговорил: „Нали това място е намерено от нашите прадеди и носи щастие. Тук снеси яйцата.“ Пативрата казала: „Не, това място е опасно. Да се махнем оттук. Морето е наблизо и вълните, които се издигат в далечината, могат да отнесат моите пиленца.“ Мъжът възразил: „Скъпа, това голямо море познава Утанапада и никога няма да враждува с мен. Нима не си чула:

Кой може да се осмели през куп угрози рубин да търси в някой змийски кът? И кой ще стане глупав да ядосва този смелчага, на когото погледът навява смърт?

И също така:

Когато вятърът задуха с мирис лек

на колендро и град заудря по земята,

дали през този миг разумният човек,

за да се стопли, ще се гмурне във водата?

Кой може в този свят да бъде толкоз смел, че Бога на смъртта да спре с усмивка мила:

«Опитай някой път, макар че имаш цел, живота ми да вземеш, щом ти стигне сила.»

Във лумналия огън, що от памтивек като с езици ближе края на небето, дали ще се намери полудял човек да влезе смело, с радост във сърцето?“

Когато казал това, жената, знаеща колко е силен нейният съпруг, се засмяла и допълнила: „Тези стихове са много подходящи:

В хвалбата няма смисъл май че! За смях ще станеш. По закон. Как може мъничкото зайче да заприлича в миг на слон?

Как може сам да не знаеш своите силни и слаби страни? Нали е казано:

Доколко имаш ум и сила —

ще разбереш с не малко труд. И несполуките тогава

не ще те следват като луд.

И хубаво се казва:

Загива всеки, непослушал

най-близките си хора. тъй както костенурката,

изгубила опора.“

Титибхът попитал: „Как?“ Тя разказала:

ШЕСТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живяла в едно езеро костенурка на име Камбугрива. Имала тя две приятелки, гъските Санката и Виката. И ето че веднъж настъпила дванадесетгодишна суша. Тогава двете гъски помислили: „Пресъхна водата в това езеро. Да отидем в друг водоем. Но отначало да се сбогуваме с нашата скъпа приятелка Камбугрива, която познаваме отдавна.“ Когато дошли при костенурката, тя казала: „Защо се сбогувате с мен? Нали и аз съм воден жител. Без вода и натъжена от раздялата с вас, тук скоро ще загина. Затова, ако ме обичате поне малко, трябва да ме измъкнете от устата на смъртта. В това плитко езеро на вас няма да ви стига храна, а мен ме чака бърза смърт. Така че помислете от кое е по-тъжно да се лишиш: от храна или живот.“ Тогава те казали: „Как да те вземем, когато живееш във водата и нямаш криле?“ Костенурката отвърнала: „Може, Донесете дървена пръчка.“ Донесли пръчка, костенурката я захапала в средата и казала: „Хванете краищата на пръчката с човките си, вдигнете се нагоре и летете редом по въздушния път, докато не достигнете друг, по-добър водоем.“ Но те възразили: „Това е опасно. Достатъчно е да кажеш само една дума и да изпуснеш от устата си пръчката, за да паднеш от голяма височина и да се разбиеш на парченца.“ Костенурката казала: „Аз обещавам, че ще мълча през цялото време, докато сме във въздуха.“ Гъските я послушали, измъкнали я от езерото и с труд я понесли във въздуха. И ето че когато летели над съседния град, хората ги забелязали и надали тревожен вик: „Какво е това, подобно на каруца, което носят тези две птици?“ И като чула това, костенурката, близка до смъртта, непредпазливо казала: „За какво говорят тези хора?“ И тогава глупачката изпуснала от устата си пръчката и паднала на земята. А хората, жадни за месо, веднага я разрязали на късчета с остри ножове.

[Продължение на петнадесетия разказ]

 

Ето защо аз казвам: „Загива всеки, непослушал…“ И продължила:

„Била едната предвидлива,

а другата безстрашна, познали двете радостта,

а третата — смъртта.“

Титибхът попитал: „Как?“ Жената разказала:

СЕДЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"В един голям вир живеели три големи риби:

Анагатавидхатар, Пратютпанамати и Ядбхавишия. Веднъж Анагатавидхатар дочула думите на един рибар, който минавал по брега: „Много риба има в този вир. Утре ще дойдем да я изловим.“ Щом чула това, Анагатавидхатар помислила: „Лоша работа! Без съмнение те ще дойдат тук утре или в други ден. Затова трябва да взема със себе си Пратютпанамати и Ядбхавишия и да се скрием в друг вир, във водите на който е безопасно.“ И като повикала приятелките си, тя ги попитала какво мислят за всичко това. Пратютпанамати казала: „Отдавна живеем в този вир и не бива изведнъж да го напускаме. Ако дойдат рибари, аз ще измисля как да се спася.“ А Ядбхавишия, вече близко до смъртта, казала: „Мигар има по-просторни вирове. Кой знае дали тук ще дойдат рибари, или не? Защо само заради някакви слухове трябва да напуснем мястото, където сме се родили? Нали е казано:

С пороци чужди съществуват

човекът низък и змията, но замислите им умират,

на туй се и крепи земята.

Затова аз няма да тръгна оттук. Такова е моето решение.“ И като видяла, че другите две държат на своето, Анагатавидхатар се отправила към друг вир. На другия ден рибарите заедно със своите помощници заприщили вира и като хвърлили мрежата, уловили рибите до една. В това време Пратютпанамати, също попаднала в мрежата, се престорила на мъртва. Рибарите помислили: „Тази риба е мъртва“ — измъкнали я от мрежата и я сложили на брега. И тогава тя отново се плъзнала във вира. А Ядбхавишия започнала да се мята в мрежата, опитвайки се да се освободи. Рибарите се нахвърлили върху нея с тояги и тя отишла в небитието.

 

[Продължение на петнадесетия разказ]

Ето защо аз казвам: „Била едната предвидлива…“ Титибхът възкликнал: „Скъпа, защо мислиш, че и аз приличам на Ядбхавишия?

Метали, камъни, дървета, мъже, води, жени себични, костюми, слонове, жребчета са между себе си различни.

Не се страхувай. Кой може да ти навреди, щом като аз те пазя?“ Тогава самката снесла яйцата си, а морето, което чуло разговора им, помислило: „Да! Нали добре е казано:

Титибхът вдигнал смел ръка,

за да не падне в миг небето. Да. Та кое ли същество

не носи гордостта в сърцето?

Какво пък, аз ще узная каква е силата му.“ И на другия ден, когато титибхите отишли за храна, морето протегнало от любопитство далеко своите ръце-вълни и отнесло яйцата. Като се върнала, самката видяла, че гнездото е празно, и казала на съпруга си:

„Погледни какво се е случило с мен, нещастната. Днес морето е отнесло яйцата. Неведнъж ти казвах да отидем на друго място, но ти, неразумен, като Ядбхавишия, не се съгласи. Сега ми е така мъчно за загиналите деца, че искам да се хвърля в огъня.“ Титибхът казал: „Скъпа, когато пресуша до дъно това море, ти ще видиш моята сила.“ Но самката възразила: „Син на благороден! Как можеш да се бориш с морето? Нали е казано:

Тоз, който себе си не знае

и не познава своя враг,

подобно пеперуда в огън

ще изгори като глупак.“

Титибхът отговорил: „Мила, не говори така.

Гори далеч над върховете

с лъчи червени утринта. Що значи възраст за човека,

дошъл сред блясък на света?

Ето защо аз ще изчерпя с клюна си всичката вода и ще превърна морето в суха земя.“ Самката казала:

„О, скъпи! Нали тук непрекъснато вливат водите си Джахнави и Синдху, които поглъщат девет хиляди и деветстотин реки. Как ще пресушиш морето с клюна си, който побира само капка? Защо да говорим за невъзможното?“ Титибхът отвърнал:

"Успехът е във мъжеството,

железен моят клюн е, виж, а дните, нощите са дълги,

как всичко да не пресушиш?

Но самката възразила: „Ако твърдо си решил да се бориш с морето, повикай и други птици. Нали е казано:

Задружност щом цари в борбата —

и слабите ще победят. Плетат въжета от тревите,

та слоновете да държат.

А също така:

Кълвач, комар и жаба, загрижени за врабката, успели да погубят един див слон в гората.“

Самецът попитал: „Как?“ Тя разказала:

ОСЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"В една гъста гора живеели две врабчета. Те свили гнездо върху клоните на тамала. Когато дошло време, врабката снесла яйца. Но ето че веднъж един див и опиянен от страст слон, измъчен от силната горещина, в стремежа си да се скрие на сянка, се подслонил под тази тамала. Заслепен от страст, той издърпал с края на хобота си клона, на който живеели врабчетата, и го-прекършил. Врабешките яйца се счупили. А врабчетата, на които им било съдено да останат живи, едва се спасили от смъртта. Тогава врабката, тъгувайки по загиналите си деца, започнала с мъка да ги оплаква. Като чул тъжните думи, при нея дошел най-добрият й приятел — кълвачът. И опечален от нещастието й, казал: „Скъпа, защо трябва напразно да тъгуваш? Нали е казано:

За времето изпепелено,

за мъртвия, изчезнал в мрак, мъдрецът никога не жали,

това е дело за глупак.

А също така:

За мъртвия да се тъжи Защо;

Глупакът ден след ден ще си притуря нова мъка

и двойно ще е наскърбен.“

Но врабката отговорила: „Ти си прав, но какво от това? Разяреният от страст слон унищожи моето потомство. Затова, ако ти си ми приятел, измисли нещо, с което да погубиш този голям слон. Тогава аз ще престана да оплаквам смъртта на своето потомство. Нали е казано:

На този, със когото си дружил в бедата, на онзи, от когото бил си унижен, отвръщай винаги според делата, тогава ще си втори път роден.“

Кълвачът продумал: „Добре го каза. Нали се говори:

Който в скръб ти е приятел,

само той ти е другар. Здрав ли си, тогава всеки

може да ти дава цяр.

А също така:

Другар в беда — туй е другар, а който храни — е бащата;

твой брат е — на когото вярваш с жар, в предаността ще проличи жената.

Познай силата на моя разум! Имам приятел комар на име Винарава. Ще го повикам и той ще погуби този негоден и зъл слон.“ След това кълвачът отлетял заедно с врабката при комара и казал: „Скъпи, тази врабка е моя приятелка. Зъл слон счупи нейните яйца и й причини мъка. Помогни ми да го погубя.“ Комарът отговорил: „Скъпи, какво може да се направи в подобен случай? Имам аз една добра приятелка — жабата Мегхадута. Ще я повикаме и ще направим всичко, каквото трябва. Нали е казано:

Щом учен, мъдър и достоен

дълбоко начумерят чело, изникват планове и форми

и мисълта им става дело.“

Тогава всички отишли при Мегхадута и разказали за това, което се случило. Тя казала: „Няма да може да издържи бедният слон пред замислите на разгневената тълпа! Ти, комаре, отлети при този опиянен слон и започни да бръмчиш в ухото му, той ще чуе твоя глас и ще замижи от удоволствие. Тогава кълвачът ще избоде с клюна си очите му. Когато започне да го мъчи жажда, ще чуе моето крякане, а в това време аз ще стоя на края на една яма. Като помисли, че там има вода, ще тръгне срещу мен, ще достигне ямата, ще падне в нея и ще отиде в небитието.“ Така и направили. Слонът зажумял от сладкото бръмчене на комара и кълвачът му избол очите; а през нощта, бродейки, измъчван от жажда, той се насочил към жабешкия глас, стигнал до голямата яма, паднал в нея и загинал-

 

[Продължение на петнадесетия разказ]

Ето защо аз казвам: „Кълвач, комар и жаба. — ,“ Титибхът казал: „Така да бъде. Заедно с приятелите си ще пресуша морето.“ Щом решил така, повикал всички птици и им разказал за своята мъка — за това, как отвлекли потомството му. А те, за да отмъстят за причиненото му зло, започнали да удрят морето с крилете си. Но една птица казала: „Няма да се осъществят нашите желания. Хайде по-добре да засипем морето с пясък и буци пръст.“ И всички птици започнали да засипват морето. Тогава друга птица казала:

„Не, ние нямаме сили да се борим с голямото море. Аз ще ви посъветвам как трябва да се постъпи: има един стар гъсок, който живее под едно баняново дърво. Той ще ни даде добър и разумен съвет. Да отидем и го попитаме. Нали е казано:

Велик е старческият опит,

помни урока му най-строг. В капана влезли ято гъски,

но ги измъкнал стар гъсок.“

Птиците попитали: „Как?“ Тя разказала:

ДЕВЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"В една гора растяла смокиня със сенчести клони. Върху тях живеело ято гъски. Но ето че под тази смокиня израсла лианата кошамби. Тогава онзи стар гъсок казал: „Тази лиана, която се увива около дървото ни, е много опасна за нас. Ако някой се изкачи по нея, ще ни погуби. Трябва да я унищожим, докато е слаба и може лесно да се прекърши.“ Но гъските не го послушали и не прекършили лианата. След време лианата обвила цялото дърво. Веднъж гъските отишли да търсят храна и един ловец се изкачил по нея на смокинята, прикрепил мрежа към гнездото и се прибрал в къщи. Когато гъските, след храната и развлеченията, се върнали през нощта в гнездото си, до една попаднали в мрежата. Тогава старият гъсок казал: „Сега сме вързани в мрежа. Това нещастие се случи, защото не ме послушахте. Затова сега всички сме загубени.“ Гъските се обадили: „Благородни! Щом като се е случило това, какво трябва да правим сега?“ Той казал: „Ако искате да ме послушате, престорете се на мъртви, когато дойде ловецът. Той ще помисли: «Те са мъртви» — и ще ви изхвърли на земята. А вие, веднага щом паднете, хвръкнете докато той слиза.“

И когато на сутринта ловецът се приближил до дървото, погледнал гъските и му се сторило, че всички са мъртви. Повярвал на това, освободил ги от мрежата и ги нахвърлял една след друга на земята. А гъските, щом видели, че се готви да слезе на земята, си припомнили съвета на стария гъсок и като една веднага полетели.

 

[Продължение на петнадесетия разказ]

Ето защо аз казвам: „Велик е старческият опит…“ Когато разказът бил завършен, всички птици отишли при стария гъсок и му разказали за нещастието — за това, как било отвлечено потомството на титибхите. Старият гъсок казал: „Цар на всички птици е Гаруда. Ето какво трябва да направите: нужно е да ужасите Гаруда с тъжните си крясъци. Тогава той ще разсее вашата мъка.“ С такова решение те отишли при Гаруда. А през това време блаженият Нараяна повикал Гаруда, за да участвува в боя на боговете с асурите. И птиците разказали на своя господар, царя на птиците, за тъжната загуба на титибхите, на които морето отнесло потомството: „Божествени! В блясъка на твоето могъщество ние живеем само от това, което можем да отнесем с човките си. И ето че морето, презирайки ни за оскъдността на нашата храна, отвлече децата ни. Нали казват:

Дори бедняк — храни се сам:

знай, истината е в това. Лъвът убил един овен,

щом зърнал, че пасе трева.“

Гаруда попитал: „Как?“ Старата птица разказала:

ДВАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в една гора овен, изостанал от стадото си. Той бродел из гората, покрит с гъста вълна, която висяла от врата му. Бил надарен със силно тяло и рога, подобни на решетка. И веднъж лъвът, окръжен от всички зверове, го срещнал в гората. Като гледал това невиждано дотогава същество, вълната на което стърчала на всички страни, така че не можело да се разгледа дори тялото му, лъвът усетил тревога в сърцето си и със страх помислил: „Без съмнение той е много по-силен от мен, щом като се разхожда така безгрижен тук!“ Щом помислил така, лъвът полекичка се отдалечил. А на другия ден, като видял, че овенът пасе трева, лъвът помислил: „Ха, та той се храни с трева! Значи, силата му съответствува на тази храна.“ С тези мисли той мигновено се нахвърлил върху овена и го убил.

[Край на петнадесетия разказ]

 

Ето защо аз казвам: „Дори бедняк — храни се сам…“ Докато те разговаряли, отново дошел вестоносецът на Вишну и казал: „Хей, Гарутман! Господарят Нараяна заповяда бързо да се явиш при него, за да се отправите към Амаравати.“ Гаруда гордо отговорил: „Ей, вестоносецо! За какво му е на господаря такъв лош слуга като мен?“ Вестоносецът отговорил: „О, Гаруда! Мигар блаженият ти е говорил някога неприлични думи? Защо се държиш така високомерно с него?“ Гаруда казал: „Морето, което е дом на блажения, е отвлякло яйцата на моите слуги, титибхите. Затова кажи на господаря, че ако не накаже морето, няма да бъда повече слуга на блажения.“ Като узнал от устата на вестоносеца, че Гарутман е разгневен, Вишну помислил: „Да! Много е ядосан Вайнатея. Затова сам ще отида при него и като му окажа уважение, ще го доведа тук. Нали е казано:

За нищо не кори слугата,

щом е безкористен в дълга. Пази го като син в бедата

и ще живееш без тъга.

А също така:

И да е силен господарят,

слугите си отрупва с дар, а те затуй, когато трябва,

ще влязат в огън и вода.“

След тези мисли той се отправил бързо към Гаруда. А онзи, като видял, че господарят дошел в дома му, навел глава от срам, поклонил се, а след това казал:

„Погледни, блажени! Твоят дом — морето — се възгордя и ме оскърби, като отвлече яйцата на моите слуги. Аз се срамувах от блажения и затова протаках, ако не беше това, днес бих превърнал морето в суша.“ А блаженият отговорил: „О, Вайнатея! Ти каза истината. Нали:

Щом властелинът не изгони

своя зъл слуга глупак, за греховете му да тегли

и да превива сам гръбнак.

Върви, а ние ще вземем яйцата от морето и като зарадваме титибхите, ще се отправим към Амаравати да изпълним божествените дела.“ Когато онзи се съгласил, блаженият сложил на лъка си огнена стрела и заплашвайки морето, казал: „Хей, лошо море! Върни яйцата на титибхата, иначе ще те превърна в суша.“ Щом чуло това, морето се изплашило и треперейки от край до край, взело яйцата върху вълните си и пред очите на блажения ги върнало на титибхата.

Ето защо аз казвам: „Щом не познава своя враг…“ Разбирайки в какво се състои работата, Сандживака попитал: „Приятелю, разкажи ми, по какъв начин се сражава Пингалака?“ Онзи отговорил: „Обикновено той лежи върху каменистата почва с отпуснато тяло. Ако днес веднага вирне опашката си и събере на едно място четирите си лапи, наостри уши и отдалече гледа право в теб, знай, че е намислил нещо лошо.“

След това Даманака отишел при Каратака. Онзи попитал: „Какво направи?“ Той отговорил: „Аз разделих Пингалака от Сандживака.“ Каратака попитал: „Наистина ли?“ Даманака отговорил: „Ще разбереш това впоследствие.“ Каратака се отзовал: „Няма нищо чудно! Нали е казано:

Щом плана е добър — на две разсича той врагът. Потокът тъй между скалите пробива път.“

Даманака казал: „Така или иначе, щом като е предизвикан раздор, трябва да се погрижим за собствената изгода. Казано е:

Тоз, който всичко е изучил, дълбоко в същността е бил и от това не вижда полза — напразно се е уморил.“

Но Каратака отговорил: „И все пак, къде е тук ползата? Както се казва:

Прилича тялото човешко

на пълен с прах и тиня червей, защо ли да се угоява

от мъките на други жертви?“

Даманака казал: „Ти не познаваш криволичещите пътища на държавните мъдрости. А тези пътища са източник за награди на министрите. Мъдростта гласи:

Сърце от камък, а речта —

подобно захарна тръстика! Не се съмнявай и убий

с горчилка, който те повика!

И освен това Сандживака ще ни донесе полза, когато го убият. Нали:

Целта за себе си достигнал

и мъки причинил безброй — такъв е винаги хитрецът,

Като Чатурака е той.“

Каратака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ РАЗКАЗ

"Живял в една гора лъв на име Ваджраданщра. Той бил съпровождан от трима министри — вълк, чакал и камила, наричани Кравиямукха, Чатурака и Шанкукарна. В една битка опиянен от ярост слон наранил лъва с острите си зъби и на онзи се наложило да се усамоти. След седемдневно постене отслабналият от глад лъв най-после казал на своите съветници, също измъчвани от глад: „Намерете в гората някакво животно, а аз, макар и ранен, ще се помъча да ви нахраня.“ Щом като им заповядал, те веднага забродили из гората, но не намерили никакво животно. Тогава Чатурака помислил: „Ако бъде убита Шанкукарна, ние няколко дни подред ще ядем до насита. Вярно, господарят дружи с нея и няма да иска да я убие. Но все пак с помощта на разума си ще направя така, че господарят да убие камилата. Нали е казано:

Да, само който е разумен,

напред върви непобедим. достига всичко, всичко върши

със своя ум неизмерим.“

Като помислил така, той казал на Шанкукарна:

„О, Шанкукарна! Нашият господар няма подходяща храна и се измъчва от глад. Ако той не стане, без съмнение ще загинем и ние. Затова чуй какво ще кажа в твоя полза и в полза на господаря.“ Шанкукарна се отзовала: „О, скъпи, говори по-бързо, аз без колебание ще постъпя така, както кажеш. Нали когато се върши добро за господаря, все едно, че се вършат сто добри дела.“ Чатурака казал: „О, скъпа! Достави за себе си двойна полза — направи така, че тялото ти да се удвои и господарят да може да подкрепи здравето си.“ Щом чула това, Шанкукарна казала: „Скъпи! Съветът ти е добър, та нали и аз към това се стремя. Кажи за всичко на господаря. Нека бъде така. Само че в такъв случай трябва да повикаме за поръчител Дхармараджа.“

Всички отишли при царя. Тогава Чатурака казал:

„Божествени! Днес не намерихме никого, а блаженото слънце вече залязва.“ Като чул това, лъвът много се огорчил. Тогава Чатурака казал: "Божествени! Ето какво казва Шанкукарна: „Ако господарят обещае да върне тялото ми удвоено, като представи за поръчител Дхармараджа, аз ще предоставя тялото си на негово разположение.“ Лъвът казал: „Скъпа, това е прекрасно. Така да бъде.“ И като решили да постъпят така, лъвът повалил Шанкукарна с лапата си, а вълкът и чакалът я разкъсали на парчета и тя отишла в небитието. След това Чатурака помислил: „Какво да направя, за да изям сам камилата?“ Като мислел така, той забелязал, че лъвът е изцапан с кръв, и казал: „Нека господарят отиде на реката, за да се измие и почете бога. А аз и Кравиямукха ще останем да пазим храната.“ Лъвът се отправил към реката. Тогава Чатурака казал на Кравиямукха: „О, Кравиямукха! Ти си гладен. Хапни от месото на тази камила, докато не се е върнал господарят. Аз ще направя така, че той в нищо да не те обвини.“ Когато вълкът, който го послушал, изял малко месо, Чатурака казал: „Ей, Кравиямукха, дръпни се настрана. Господарят се връща.“ А лъвът се върнал и като видял, че сърцето на камилата е извадено, казал разгневен:

„Хей! Кой превърна тази камила в огризки? Аз и него ще убия.“ Тогава Кравиямукха погледнал към Чатурака, сякаш искал да каже: „Кажи нещо, за да се успокои лъвът.“ А Чатурака се засмял и казал:

„Хей, какво ме гледаш? Нали ти изяде сърцето на камилата!“ Кравиямукха се уплашил от тези думи и побягнал. А лъвът се спуснал след него, но след малко помислил: „Не трябва да убивам онзи, който се сражава с нокти“ и се върнал назад.

През това време, по волята на съдбата, по пътя се движел голям керван от натоварени камили и се чувал звън от големите звънци, които били привързани на шиите им. Щом чул силния шум на звънците, лъвът казал на чакала: „Скъпи, разбери що за страшен шум е това!“ Тогава Чатурака навлязъл в гората и като се върнал бързо, казал с безпокойство: „Господарю, спасявай се, спасявай се, ако можеш да се спасиш!“ Онзи отговорил: „Скъпи, защо ме плашиш така? Кажи каква е работата!“ Чатурака казал: „Господарю, идва разгневеният Дхармараджа. Той е видял, че си го призовал за свидетел и си убил в неподходящо време принадлежащата на него камила, и ето че е решил да си върне камилата в хилядократен размер. Много е разгневен. Той се намира наблизо и скоро ще бъде тук.“ Лъвът се изплашил за живота си, оставил умрялата камила и избягал. А Чатурака дълго време се хранел по малко с месото на камилата.

Ето защо аз казвам: „Целта за себе си достигнал…“

През това време, когато Даманака си отишел, Сандживака помислил: "Какво да правя? Нали, ако се махна оттук, ще ме убие някое друго жестоко същество, защото тази гора е пуста! Уви, за поданиците няма изход, когато се гневят техните господари. Нали е казано:

Беглецът да не се залъгва,

че някъде се е укрил. Умникът може много лесно

да го направи за резил.

В такъв случай ще е по-добре да се приближа до лъва. Може би ще си спомни, че аз търсех при него подслон и ще ме пощади?"С такова решение той тръгнал бавно-бавно силно разтревожен и като видял лъва такъв, какъвто му го описал Даманака, приседнал наблизо и помислил: „Уви! Колко са непостоянни господарите! Нали е казано:

Тъй както влизат в дом,

гъмжащ от змии, и в джунгла — ад, где хищниците са се скрили,

или във езеро прекрасно,

където лотоси цъфтят, но има много крокодили —

така смутеният слуга

във мисълта на своя цар, от подлеците осквернена,

изпепелена от страстта,

със поглед на подплашен звяр прониква със душа ранена.“

А Пингалака, като видял, че волът е такъв, какъвто му го описал Даманака, веднага се нахвърлил срещу него. Острите му нокти, подобни на гръмотевични стрели, разкъсали тялото на Сандживака, а онзи, като забил острите си рога в корема му и като ги оттеглил с мъка назад, отново се приготвил за бой, с намерение да го убие с рогата си.

И като видял как двамата, подобни на цветовете на палаша, се стремят да се убият един друг, Каратака казал с упрек на Даманака: „О, глупако? Не постъпи добре, като вся раздор помежду им. Ти предизвика смут в цялата гора. Не знаеш същността на разумното поведение! Нали е казано:

Който има смелостта

и в скръбта със поглед бистър

може да спаси света

само той е за министър

Но във простите дела

който нищо не признава

и мъсти с усмивка зла —

свойто царство застрашава.

Ех, глупак! Ти се стремиш да станеш министър, а нямаш дори представа за приятелски обноски. Напразен е твоят стремеж, защото ти си способен само на насилие. Нали е казано:

На женския акъл прилича

умът, от мъжество лишен, безстрашието безразсъдно

е знак на скота разярен.

А като си помислил: «Аз съм син на министър», ти прекалено много си се възгордял и в това е твоята гибел. Нали е известно, че мъдрите книги съдържат наставление от пет части: как да се залавяме за работа, как да намираме необходимите хора и вещи, как да използуваме мястото и времето, как да предотвратяваме нещастията и как да постигаме целите си. Сега господарят е застрашен от голяма опасност, Затова, ако имаш сили, помисли как да се преборим с това нещастие. Нали разумът на министрите се преценява, когато трябва да се помирят враждуващите. Но ти си глупак и не си способен да направиш това, защото си надарен с извратен ум. Нали е казано:

Навсякъде човекът низък е неспособен и вреди. Черница мишката прегризва, безсилна да я посади.

Обаче ти не си виновен, а господарят, който повярва на думите на такъв глупак като теб! Нали е казано:

Във умния е скромността,

само глупакът се гордее, За всеки е добър денят,

а кукумявката слепее.

Умът над скромността цари. Глупакът е с душа сурова. Кой болния ще изцери. щом всичко смята за отрова!“

И като видял, че господарят е в опасност, Каратака се натъжил много: „Нещастие, нещастие се случи с господаря заради неразумния съвет. Нали хубаво е казано:

Щом царят подлеците слуша, а пък от умните страни, той ще затъне сам до гуша сред бедствия и съсипии!

Глупак! Нали всеки предпочита да служи на онзи господар, който е заобиколен от достойни. Как може господарят да се радва на достойни помощници, когато има такъв глупав съветник като теб, подобен на свиня и способен да внася само раздори? Нали е казано:

От царя по-далеч, когато

сред подлеци стои за срам! Изглежда бисерна реката,

но крокодили има там.

А ти, изглежда, от користолюбие желаеш царят да бъде сам? Глупак! Мигар не знаеш:

Сред хората е славен царят,

но сам — без блясък е властта. Еднички само враговете

желаят да е в самота.

И не е хубаво, че те огорчават чуждото щастие и могъщество! Не бива да се постъпва така с приятелите, които са постигнали това, което им е било предначертано. Не случайно е казано:

За подлост дружба търси всеки луд,

той към доброто се стреми с лъжата,

с насилие към щастието, към ума — без труд

и със сурови думи — към жената.

А онзи, който се ползува от милостта на господаря, трябва да бъде още по-скромен. Ти си много лекомислен. Нали е казано:

Могъщият на никого не се предава. Не се бои морето от брега. Като тревичка слабият остава — под всеки лъх превива той снага.

И господарят сам е виновен, че без да се стреми да постигне трите блага, започна да се съветва с подобни на теб; ти си министър само на думи и никак не си запознат с шестте начина за ръководене на държавните работи! Нали хубаво се казва:

Щом с лъст слугите са заети

и не опъват своя лък и ако царят не внимава —

врагът затяга своя кръг,

Известен е хубав разказ! Нали е казано:

Един лъжец, от Балабхадра

подпален, бил изпепелен и верният слуга на царя

бил в службата си повишен.“

Даманака попитал: „Как?“ Каратака разказал:

ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ РАЗКАЗ

"Има в страната на кошалите град, наречен Айодхия. Живял там цар на име Суратха, чиято пейка за нозе била полирана от венците на многобройните васали, които се свеждали пред нея. И веднъж пазителят на гората му доложил: „Господарю! Всички царе на горските области се отделиха от теб. Техен водач е горският жител Виндхияка. Нека божественият реши как да го научи на скромност.“ След тези думи царят повикал съветника Балабхадра и го изпратил да накаже размирниците. И когато съветникът заминал, в края на горещото лято в града влязъл оголял и беден монах. Той познавал науките, умеел да съставя хороскопи, да гадае по птиците, по точката на залязващото слънце, по третата, деветата, дванадесетата и тринадесетата част на зодиака, можел да предсказва бъдещето по изчезването на сенките, по юмруци, по метали, по корени, по гърлото, по бобови зърна и с помощта на всевъзможни астрологически начини. И за няколко дни този монах завладял умовете на цялото население, сякаш че го бил купил. Като чул какви слухове се носят за този монах, любопитният цар го повикал в двореца, поканил го да седне и го попитал:

„Вярно ли е, че седящият пред мен учител познава чуждите мисли?“ Монахът отговорил: „В това ти ще се убедиш впоследствие.“ И тези думи предизвикали у царя най-силно любопитство.

Но ето че веднъж монахът не се явил в определеното за посещение време, а влязъл в двореца следобед и казал: "О, царю! Ще ти съобщя нещо много приятно:

тази сутрин оставих тялото си в килията, влязох в друго, божествено тяло и знаейки, че всички безсмъртни мислят за мен, се изкачих на небето, а след това се върнах обратно. Боговете ми поръчаха: „Попитай господаря за неговото благополучие.“ Смаяният цар попитал с голямо любопитство: „Учителю, как се изкачваш на небето?“ Онзи отговорил: „Велики царю, аз всеки ден се изкачвам на небето.“ И царят, като му повярвал от глупост, изоставил всички царски работи, забравил за х арема и започнал да мисли само за монаха.

През това време Балабхадра освободил горското царство от враговете и се върнал в нозете на царя. Той видял, че господарят му е изоставил министерската си свита и седи насаме с оголелия монах, като произнася някакви заклинания, а лицето му през това време приличало на цъфнал лотос. Тогава, разбрал каква е работата, Балабхадра се поклонил и казал: „Нека побеждава божественият, любим на боговете!“ А царят разпитал министъра за неговото здраве и казал: „Познаваш ли този учител?“ Онзи отговорил: „Кой не познава този учител на учителите, подобен на Праджзпати? Чух и за това, как посетил света на боговете. Вярно ли е това?“ Царят отговорил:

„Всичко, което си чул е истина.“ Тогава бедният монах казал: „Ако министърът е любопитен, нека сам види това.“ Влязъл в стаята и пуснал резето на вратата. След малко министърът попитал: „Божествени! Той кога ще се върне?“ Господарят отговорил: „Защо бързаш? Нали той е оставил в стаята тялото си и ще се върне с друго, божествено тяло.“ Министърът казал: „Ако това е така, нека донесат наръч дърва, за да запаля стаята.“ Царят попитал: „Защо?“ Съветникът отговорил: „Божествени! Нали ако тялото му изгори, той ще живее вече при теб, надарен с божествено тяло! Нали разказват:“

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ РАЗКАЗ

Живял в град Раджагриха брахман на име Девашарман. Жена му нямала деца и много тъгувала, когато виждала съседските. Веднъж брахманът казал:

Скъпа! Престани да тъгуваш и чуй какво ще ти кажа:

когато принасях жертва, за да ни се роди син, съвсем ясно чух думите на някакво невидимо същество:

„Брахмане! Ти ще имаш син, който ще превъзхожда всички хора по красота, мъжество и щастие.“ След тези думи сърцето на брахманката се изпълнило с най-голямо блаженство и тя произнесла: „Нека бъдат правдиви думите му!“ След време тя забременяла и когато дошло време да ражда, родила змия. И като я видели, всички наоколо, без изключение, казали:

„Трябва да я изхвърлиш.“ Но тя не обърнала внимание на това, а с обич взела рожбата си, измила я, сложила я в голяма и чиста кошница, започнала да захранва тялото й с мляко, прясно масло и друга храна и след няколко дни змията пораснала. А веднъж, когато брахманката видяла как празнуват сватбата на съседския син, сълзи потекли по лицето й и тя казала на съпруга си: „Все пак ти не ме уважаваш, мигар не мислиш да правиш сватба на моя син?“ Брахманът казал: „Благородна! Мигар трябва да отида в самия пъкъл и да моля Васуки? Та кой, глупачко, ще даде дъщеря си за тази змия?“ Като казал това, той видял, че брахманката се огорчила много и решил да я утеши: запасил се с повече храна за из пътя и от любов към жена си се отправил към друг край. След няколко месеца стигнал до селището на име Куткутанагара, което се намирало в отдалечена местност. Там, след като го почели с умиване, получил храна и окръжен с внимание, той прекарал нощта в дома на един роднина, при когото можал да намери добър приют, защото и двамата ценели достойнствата си. Сутринта поздравил този брахман и когато се приготвил за път, онзи го попитал: „За какво дойде тук? Къде отиваш?“ На тези думи той отговорил: „Аз дойдох, за да намеря подходяща жена за сина си.“ Като чул това, домакинът казал: „Ако е така, аз имам много красива дъщеря. Ти си мой господар. Вземи я за своя син.“ След тези думи брахманът взел дъщеря му заедно с прислужниците й и се върнал в своя град. И като видели, че тя е щедро надарена с необикновена красота, надарена с най-голяма прелест и прекрасни достойнства, че очите й блестят от любов, хората казали на спътниците й: „Как можахте да дадете това момиче-съкровище на змия?“ Щом чули това, всичките й по-стари роднини с разтревожени сърца казали: „Трябва да я отведем от това момче, обладано от зъл демон.“ Тогава девойката казала: „Стига с тези подигравки. Чуйте. Нали:

Три неща се случват по веднъж:

царят се възкачва на престола, девственицата се среща с мъж, а мъдрецът — с ореола.

А също така:

Ако смъртта е предрешена, друг изход няма — няма път. И боговете не спасиха Пушпака от внезапна смърт.“

Тогава всички я попитали: „Кой е този Пушпака?“ Девойката разказала:

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

„Индра имал папагал на име Пушпака, надарен с най-голяма красота и прекрасни качества, чийто разум бил непогрешим благодарение на това, че знаел много науки. Веднъж, както се намирал върху дланите на великия Индра и изпитвал блаженство от приятното допиране, той изговарял различни хубави изречения. Изведнъж видял Яма, който пристигнал в определеното време, за да изпълни своето задължение, и литнал. Тогава всички безсмъртни, събрани на това място, попитали: «Защо отлетя, като видя Яма?» Папагалът казал: «Нали той носи зло на всичко живо. Как да не се отдалеча от него?» Всички събрани, за да прогонят страха му, казали на Яма: «Разбира се, ако вземеш под внимание нашите думи, няма да убиеш папагала.» Яма казал: «Аз не знам. Тук съдбата е господар.» Като взели папагала, те отишли при съдбата и й казали същото. Тогава съдбата казала:

«Това знае смъртта. Обърнете се към нея.» И когато се случило това, папагалът, щом видял смъртта, отишел в небитието. Всички с разтревожени сърца попитали Яма: «Какво стана?» Яма казал: «Било му писано, като види смъртта — да загине.» Като чули това, те се отправили към своето жилище.

[Край на двадесет и втория разказ]

 

Ето защо аз казвам: «„Ако смъртта е предрешена…“ Освен това нека не упрекват моя баща, че е излъгал дъщеря си.» След тези думи със съгласието на тези, които я заобикаляли, тя се омъжила за змията. Изпълнена със старание, започнала да й прислужва, като и давала мляко, питиета и й правела други услуги. И една нощ тази змия излязла от голямата кошница, която стояла в спалнята, и се изкачила в леглото й. Тогава тя казала: «Кой е този с образа на мъж?» И като помислила, че това е чужд мъж, цялата трепереща, станала, отворила вратата и тръгнала да излиза, когато онзи казал: «Остани, скъпа! Аз съм твоят съпруг.» И за да я убеди, влязъл в змийската кожа, която се намирала в кошницата, и отново се върнал. А тя, щом видяла, че той е украсен с високо вдигната диадема, обици, браслети, гривни, халки до раменете, паднала в нозете му. И след това вкусили сладостта на най-любовното наслаждение. А баща му, след като видял всичко, станал по-рано, взел змийската кожа, която лежала в кошницата, и като помислил: «Нека той не влиза отново в нея», я сложил в огъня. На сутринта, изпълнен с радост, той показал на всички хора своя син, който заедно с жена си започнал да прекарва времето в любов и станал прекрасен младеж.“

[Край на двадесет и третия разказ]

 

Като привел на царя този пример, Балабхадра запалил стаята, в която се намирал оголелият монах.

Ето защо аз казвам: „Един лъжец от Ьалабхадра подпален…“ Глупак! Ето какво са министрите, които не приличат на теб, не са министри само на думи и знаят пътищата на разумното поведение. Във всеки случай с твоите глупави постъпки ти ясно показа, че си наследил непригодността за министър. Навярно и баща ти е бил такъв. Нали:

Със навиците на бащата

май всеки син е увенчан. От клоновете на Кетаки

не ще сбереш миробалан.

А в учените, надарени с трайни знания, дори след много време не проличават присъщите им слабости, ако запазвайки дълбочината на знанията, не показват недостатъците на своя разум.

Тъй или иначе, няма какво да поучавам теб, най-лошия. Нали е казано:

„Дървото трудно се превива, кой нож ще разсече скалата! От малоумен се загива, тъй както птицата устата.“

Даманака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ РАЗКАЗ

„В околностите на една гора живяло стадо маймуни. И веднъж, през зимата, съвсем изтощени, с настъпването на нощта те забелязали светулка. Като я видели, помислили: «Това е огън», взели я внимателно, покрили я със суха трева и щом приближили към нея ръце, рамене, кореми и гърди, започнали да се почесват, като че наистина се наслаждавали на щастието от желаната топлина. Там имало една маймуна, особено много измъчена от студа, която постоянно раздухвала тревата, изцяло погълната от това. Тогава птицата на име Сучимукха се спуснала от дървото, подгонена от съдбата, и пред смъртта си казала: «Скъпа, не се труди напразно. Това не е огън, а светулка.» Маймуната, без да обръща внимание на думите й, започнала отново да духа и не преставала да върши това въпреки многократните уговаряния на птицата. Но защо да приказвам? Като се приближавала до самите и уши, птицата така й досаждала, че накрая маймуната я хванала и като я ударила в един камък, раздробила клюна, очите, главата и шията й така, че онази отишла в небитието.

Ето защо аз казвам: «Дървото трудно се превива…» Без съмнение ти си негодният син. Нали е казано:

И четирима синове живеят с нас под свода син:

Рожден. Подобен на баща си.

Достоен син. Негоден син.

И още:

Красавец често ще откриеш,

ще го съзреш по всеки друм, но много рядко ще съгледаш

човек, прославил се със ум.

И нали добре е казано:

И на злодея и добряка

познавам странните съдби. Синът от прекалена мъдрост

едва баща си не уби.“

Даманака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ РАЗКАЗ

"Живели в един град двама приятели, синове на търговци. Наричали ги Дхармабудхи и Дущабудхи. За да спечелят богатства, те се отправили към една далечна страна. И там, благодарение на това, че изгряла щастливата му звезда, онзи, когото наричали Дхармабудхи, намерил оставено някога от някакъв добър човек гърне с хиляда динара. Той се посъветвал с Дущабудхи и като решили: „Ние постигнахме целта си. Да тръгваме към нашата страна“, те се върнали назад. И в околностите на своя град Дхармабудхи казал: „Скъпи! Половината от богатството принадлежи на теб. Вземи го, та като пристигнем сега в къщи, да ни посрещнат бляскаво приятели и врагове.“ Тогава Дущабудхи, чието коварно сърце жадувало за повече богатство, му казал: „Скъпи! Докато богатството бъде общо, дотогава ще продължава и нашето искрено приятелство. Затова нека вземем по сто динара. а останалите да заровим в земята и да се върнем в къщи. Нека това богатство, като се намалява или увеличава, бъде изпитание за нашата добродетел.“ Тогава Дхармабудхи, който не вникнал поради вроденото си благородство в тази скрита злонамереност, се съгласил с това и като взели по нещичко, двамата заровили останалото в земята и влезли в града.

И ето че Дущабудхи, който вършел ненужни разходи и проявявал глупави страсти, поради нетрайността на своето щастие изхарчил принадлежащия му дял. Те отново направили подялба, като всеки взел още по една стотица. В течение на една година той я изхарчил по същия начин. Тогава Дущабудхи помислил: „Ако отново вземем по сто динара, каква полза ще има от останалите четиристотин? А ако успея да ги присвоя, ще отнеса всичките шестстотин.“ Щом помислил така, той отмъкнал парите и изравнил земята на това място. И едва дочакал да мине месец, той сам се явил пред Дхармабудхи и казал: „Скъпи, да разделим по равно останалото богатство.“ Като казал това, те отишли на мястото и започнали да копаят. Когато, след като изкопали земята, не видели парите, Дущабудхи със своето безсрамие започнал да удря със сабята по празното гърне и пръв казал: „Къде е сърцето на Брахма? Няма съмнение, че ти, Дхармабудхи, си го откраднал. Върни ми половината, иначе ще се оплача в царския дворец.“ Онзи отговорил: „О, злодей! Не говори така. Аз наистина съм добромислещ. и не се занимавам с подобни варварски дела. Нали е казано:

В жената, вижда друга майка,

в чужд глас долавя своя ек. на всичко като свое гледа

чистосърдечният човек.“

Спорейки така, и двамата отишли в съда и разказали за откраднатите пари. Съдиите решили да ги подложат на божието правосъдие. Тогава Папабудхи казал: „Уви! Това решение ми се струва неправилно. Нали е казано:

Свидетели когато няма, търсете улики в залог, ако и те не се намерят — повикайте самия бог.

А за тази работа аз имам свидетел — горското божество. То ще ви каже кой от нас е прав и кой не е.“ Съдиите отговорили: „Хубави са твоите думи. Нали е казано:

Свидетел щом се е намерил,

дори да бъде и подлец, с молби не занимавай бога,

свидетелят е тук светец.

Ние също проявяваме любопитство към тази работа. Утре сутрин и двамата сте длъжни да дойдете с нас на онова място в гората.“ И като взели от тях залог, пуснали ги да си вървят.

Щом се върнал в къщи, Дущабудхи помолил баща си: „Татко! Тези пари са в моите ръце. Сега те чакат само твоята дума. Затова тази нощ ще те поставя незабелязано в хралупата на дървото шами, което се намира близо до онова място, откъдето по-рано изрових парите. Сутринта, в присъствието на съдиите, ти трябва да свидетелствуваш.“ Бащата казал: „Сине! Ние ще загинем, защото този път е лъжлив. Нали добре е казано:

За ползата щом мислиш ти,

недей забравя и вредата. Подмамен ихневмон изял

и чаплите подир змията.“

Дущабудхи попитал: „Как?“ Бащата разказал:

ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ РАЗКАЗ

"В околностите на една гора растяла смокиня, която служела за подслон на ято чапли. И там, в една дупка, живеела черна змия, която прекарвала времето си, като изяждала рожбите на чаплите още преди да им пораснат криле. И ето че една чапла, отчаяна от живота поради това, че змията й изяждала рожбите, се приближила до брега на езерото и спряла там с отпусната глава, проливайки горчиви сълзи. Като я видял, един рак попитал: „Леличко! Защо плачеш така?“ Чаплата казала: „Скъпи! Какво да правя? Аз съм нещастна. Змията, която живее в хралупата на смокинята, изяжда децата ми и децата на моите роднини. Плача, опечалена от това нещастие. Кажи ми, какво средство може да я погуби?“ Ракът помислил:

„Нали тя е истински враг на нашия род. Ето защо аз ще й дам такъв полезен и в същност вреден съвет, че да загинат и останалите чапли. Нали е казано:

Да бъде думата ти сладка,

ала духът в сърцето — твърд, така със Цялото потомство

врагът ти ще дочака смърт.“

И той продължил: „Леличко! Щом като е така, разпилей късове риба от дупката на ихневмона до дупката на змията, та като тръгне по този път, да погуби злата змия.“ Като станало това, ихневмонът тръгнал по пътя, където били разпилени парчетата риба, убил онази зла змия, а след това постепенно изял и всички чапли, които живеели край това дърво.

[Край на двадесет и шестия разказ]

 

Ето защо аз казвам: „За ползата щом мислиш ти…“ А Дущабудхи не обърнал внимание на думите на баща си и през нощта тайно го поставил в дупката на онова дърво. На сутринта, като се измил и сложил чисто наметало, Папабудхи, съпроводен от Дхармабудхи и съдиите, приближил до дървото шами и със силен глас произнесъл:

„Луна и слънце, вятър и жарава, сърце и пръст, вода и висини, ден, нощ, предутрин, вечер пепелява и Дхарма — знаят земните ни дни.

Блажено горско божество! Кажи, кой от нас е крадецът?“ Тогава намиращият се в дупката баща на Папабудхи казал: „О! Дхармабудхи открадна това богатство.“ Като чули това, всички царски слуги ококорили очи от учудване. И докато размисляли на какво наказание, определено от закона за кражба на имущество, да подложат Дхармабудхи, той поставил в дупката на дървото запалително вещество и го подпалил. И когато огънят се разгорял, от дупката, жално виейки, изскочил бащата на Папабудхи с наполовина изгоряло тяло и проядени очи. Тогава всички попитали: „Ей! Какво е това?“ Той отговорил: „Всичко това е работа на Папабудхи.“ Тогава царските слуги обесили този Дущабудхи на един клон от дървото и прославили Дхармабудхи, като го зарадвали с царската милост и други дарове.

Ето защо аз казвам: „И на злодея и добряка…“ И когато разказът бил завършен, Каратака продължил: „Тю, глупак! Ти погуби собствения си род с излишната си мъдрост. Нали добре е казано:

Семейството си тъпият затрива, реките мрат от морската вода. А тайната от подлостта загива, другарството — от женската уста.

И освен това кой ще се довери на човек, в устата на когото има два езика! Нали е казано:

Два зли езика зная на земята — това са на злодея и змията.

Затова дори в мен се появи страх от твоето поведение. Защото:

Знам на злодея аз цената. че злост от устните му капе. И да се грижиш за змията, все някога ще те ухапе.

И още:

Да, всеки огън носи смърт,

макар и със сантал накладен. Дори от слава обграден —

злодеят пак е безпощаден.

Такава е природата на негодниците. Затова всяко общуване винаги трябва да се подлага на изпитание. Нали е казано:

С мъдрец и откровен дружи;

с лъжлив и умен стъпвай леко;

глупак и честен съжали;

а от подлец и тъп — далеко.

Но сега ти се стремиш не само към гибелта на собствения си род, а и към гибелта на господаря. За теб, който доведе господаря до това положение, всяко друго същество не е повече от суха трева. Нали е казано:

Където мишката прегризва

желязото като дръвче, там слон ще отнесе соколът,

а още повече — момче.“

Даманака попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ДВАДЕСЕТ И ОСМИ РАЗКАЗ

"Живял в един град търговец на име Надука. Като пропилял състоянието си, намислил да се отправи към друга страна. Нали:

Който своите богатства е изгубил и навек в своя край се подвизава-е последният човек.

В дома си той имал везни, направени от хиляда пала желязо, останали в наследство от прадедите му. Като ги дал на съхранение у началника на търговците Лакшмана, тръгнал към друга страна. Дълго се скитал по собствено желание из разни страни и когато отново се върнал в своя град, се обърнал към началника на търговците: „О, Лакшмана! Върни ми везните, които ти бях оставил.“ Лакшмана отговорил:

„О, Надука! Твоите везни ги изядоха мишките.“ Щом чул това, Надука казал: „Не си виновен ти, Лакшмана, за това, че са ги изяли мишките. Нали е такъв кръговратът на живота. Тук нищо не е вечно. Само че аз ще отида до реката да се измия, та прати с мен сина си Дханадева, за да носи принадлежностите ми за измиване.“ А този Лакшмана, обезпокоен от своето мошеничество, казал на сина си Дханадева: „Дете! Този Надука, брат на твоя баща, ще отиде на реката да се измие. Вземи принадлежностите му и иди заедно с него.“ Да! Нали добре е казано:

Никой нищичко не върши,

воден само от любов, без боязън, без съблазън

или пък без повод нов.

А също така:

Гдето забележиш грижа

от приятел изведнъж, бдителен бъди, че нещо

ти замисля този мъж.

И като взел принадлежностите за измиване, синът на Лакшмана тръгнал радостно с Надука към реката. А Надука, щом се измил, оставил сина на Лакшмана в една планинска пещера, затворил входа й с големи камъни и се върнал в дома на търговеца. Тогава Лакшмана го попитал: „О, Надука! Кажи, къде остана синът ми Дханадева, който отиде заедно с теб?“ Надука отговорил: „О, Лакшмана! Един сокол го отнесе от брега на реката.“ Лакшмана казал: „О, лъжлив Надука! Как може сокол да отнесе Дханадева, който е голям и тежък?“ Надука казал: „О, Лакшмана! Мигар мишките изядоха железните везни? Така че върни ми везните, ако ти е нужен синът.“ Спорейки така, те се приближили до портата на двореца. Там Лакшмана произнесъл със силен глас: „Несправедливостта от несправедливост се поражда! Този Надука отвлече сина ми Дханадева.“ Съдиите казали на Надука: „Хей, върни сина на Лакшмана.-“ Надука отговорил: „Какво да правя? Пред очите ми соколът го отнесе от брега на реката.“ Те казали: „О, Надука! Не говориш истината. Как може сокол да отнесе петнадесетгодишно момче?“ Тогава, смеейки се, Надука казал: „О, чуйте моите думи:

Където мишката прегризва

желязото като дръвче, там слон ще отнесе соколът,

а още повече — момче.“

Те попитали: „Как?“ И Надука им разказал историята с везните. Като я чули, те със смях върнали на единия везните, а на другия — момчето.

Ето защо аз казвам: „Където мишката прегризва…“ И Каратака отново казал: „Глупак! Ти направи това, защото нямаше сила да понесеш милостта на Пингалака към Сандживака. Защото добре е казано

Невзрачният човек ругае

тоз, който с род е горделив,

мошеникът зъл праведните лае,

нещастникът — любовника щастлив.

Страхливецът ругае храбреците,

а уродът — красивия човек,

в беда изпадналият — пътя лек,

а умните се мразят от глупците.

Също така:

Глупакът умния не люби,

беднякът — всеки богаташ.

Безнравственият срам не знае,

а пък развратницата — дваж.

Също така:

И всички благородни хора и същества вървят из път, предначертан им от съдбата. Над тях кой е измислил съд?

Трябва да се поучава онзи, който възприема казаното от първи път. А ти си като камък, безсърдечен и невъзприемчив. За какво ли да те уча ? С теб, глупако, не трябва и да се живее заедно. Общуването с теб ще донесе и на мен нещастие. Нали е казано:

Щом в своя дом или в града

живееш заедно с глупака, дори да го не срещнеш ти —

все някаква беда те чака.

И по-добре да се удавиш,

сред гроба да намериш мир, отколкото да имаш нещо

със някой оглупял тапир.

Нали добре е казано:

Една е майка ни в света,

един — и нашият баща, но аз с отшелници живях,

а при ловци попадна той.

Той думите попивал на ловците, пред някакви аскети тръпнех аз. Сега ти ясно виждаш как добри и зли дела се раждаха у нас.“

Онзи попитал: „Как?“ Каратака разказал:

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

"Самката на папагала снесла яйцата си на едно място в планината и се излюпили две папагалчета. Веднъж, когато тя отишла за храна, един ловец отнесъл и двете пиленца. На едното от тях, по волята на съдбата, му се отдало някак си да отлети. Другото поставили в клетка и започнали да го учат да говори. През това време един странствуващ отшелник видял първото папагалче. Той го взел, занесъл го в своето жилище и го отгледал. След време някакъв цар, понесен от коня си, се отклонил от своята войска и стигнал до това място в гората, където живеели ловците. Като видял приближаващия се цар, папагалът, който се намирал в клетката, веднага надал тревожен вик: „Хей, хей, господарю мой! Приближава се някакъв конник. Завържи го, завържи! Убий го, убий!“ Щом чул думите на папагала, царят бързо пришпорил коня на друга страна. Когато стигнал до другата част на гората, царят видял жилището на отшелника. А там седящият в клетката папагал произнесъл: „Приближи се, царю, приближи! Отдъхни си! Опитай студената вода и сладките плодове. Хей, хей, отшелници! Поканете го с уважение под това дърво, което дава прохлада, и му донесете вода, за да си измие нозете.“ Царят отворил широко очи и изумен помислил: „Какво е това?“ И казал на папагала: „Та в другия край на гората аз видях един папагал, който приличаше на теб. Ето какво каза той с жесток вид: «Завържете го, завържете! Убийте го, убийте!» След тези думи на царя папагалът му разказал за онова, което се случило с тях някога.

Ето защо аз казвам: «… добри и зли дела се раждаха у нас.» Значи, не трябва дори да общувам с теб. Нали е казано:

Бъди със умен враг приятел,

отколкото другар с глупеца. Убит бил от маймуна царя,

за другите умрял крадеца.“

Даманака попитал: „Как?“ Каратака разказал:

ТРИДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Един цар имал син, който дружел със сина на търговец и със сина на учен. Те прекарвали всеки ден в радост, разхождайки се по площадите и градините, като се отдавали на веселие, развлечение и игри. Иден след ден царският син пренебрегвал изкуството на стрелба с лък, яздене на слонове и коне, не управлявал колесница и не се развличал с лов. Веднъж баща му се присмял и казал: „Ти се отвърна от заниманията, подобаващи на цар.“ Тогава той разказал на приятелите си за обидата, която накърнила достойнството му, и те отговорили: „На нас също, откакто изоставихме своите занимания, бащите постоянно ни говорят безсмислици. Ощастливени от твоята дружба, досега не забелязвахме тази мъка. Но след като видяхме, че и ти си натъжен от това, наскърбихме се още повече.“ Тогава царският син казал: „Нали не подобава, след като сме унижени, да останем тук.

, Затова, свързани от общата мъка, всички ще се махнем оттук и ще отидем на някое друго място. Нали:

Грамотност, преданост и сила,

кураж пред всеки негодяй във гордия човек ще има,

оставил своя роден край.“

След това те помислили: „Къде трябва да отидем?“ Синът на търговеца казал: „Никъде не можем да постигнем желаното без пари. Ще се отправим към планината Рохана. Щом вземем оттам съкровища, ще се наслаждаваме на всичко, което пожелаем.“ Всички се съгласили с този подходящ план и се отправили към планината Рохана. И там, по волята на съдбата, всеки намерил по един скъпоценен и несравним камък. Тогава те започнали да обмислят: „Как да запазим тези скъпоценности, когато тръгнем по горските пътеки, пълни с опасности?“ Синът на учения казал:

„Аз съм син на съветник. И ето че измислих начин. Ще ги носим в стомасите си. Така няма да привличаме върху себе си вниманието на керванджиите, крадците и останалите хора.“ С това решение те ги поставили в къс храна и ги преглътнали по време на яденето. А докато се случвало това, някакъв човек, който почивал в подножието на планината и останал незабелязан от тях, ги видял и помислил: „Да! И аз търсих много дни скъпоценности из планината Рохана, но лишен от сполука, не намерих нищо. Ще тръгна заедно с тях и когато заспят по пътя от умора, ще им разрежа стомасите и ще отнеса и трите скъпоценности.“ Той се спуснал от планината и следвайки ги по петите, се обърнал към тях: „Хей, хей, добри хора! Не мога да премина сам през тази голяма и страшна гора, за да си отида. Затова ще се присъединя към вашата компания и ще вървя с вас.“ Те нямали нищо против да увеличат числото на приятелите си и се съгласили да тръгне заедно с тях.

А в тази гора се намирало селцето Бхила, разположено край пътя в околностите на непроходима планина. В къщата на господаря на това село държели за развлечение различни птици и когато пътниците наближили, една стара птица, която стояла в клетка, издала крясък. Господарят на селото, който разбирал всички птичи гласове, размислил какво може да означава този крясък и като усетил радост в сърцето, казал на слугите си: „Няма съмнение, че тази птица казва следното: «У тези пътници, които вървят по пътя, се намират съкровища с голяма стойност. Вземете ги, вземете! Задръжте ги и ги доведете.» И когато това било изпълнено, господарят на селото ги претърсил внимателно, но нищо не намерил. Той ги пуснал и те тръгнали на път, прикрити само с превръзка около бедрата. Тогава онази птица отново издала същия крясък. Щом чул това, господарят на селото отново ги върнал и след съвсем щателно претърсване пак ги пуснал. Но когато тръгнали, онази птица още по-силно произнесла същото и чувайки това, господарят на селото ги попитал: «Тази птица винаги е била достойна за доверие и никога не е лъгала. Тя казва, че у вас има скъпоценности. Къде са те?» Тримата отговорили: «Ако у нас имаше скъпоценности, мигар вие нямаше да ги намерите след това щателно претърсване?» Господарят на селото казал: «Щом като тази птица отново и отново говори за това, несъмнено скъпоценностите се намират във вашите стомаси. Сега вече се здрачава. Но утре сутринта обезателно ще разпоря стомасите ви, за да намеря скъпоценностите.» След тази закана той ги хвърлил в тъмничното помещение.

Тогава крадецът помислил: «Няма съмнение, че когато господарят на селото им разпори стомасите и намери такива скъпоценности, този злодей, изпълнен с алчност, обезателно ще разпори и моя стомах. Тогава, каквото и да се случи, аз ще загина. Какво да правя сега? Нали е казано:

Който е готов да падне

за честта на скъп другар, възвишен — смъртта за него

ще прилича на нектар.

; Така че по-добре ще е да разпори първо моя стомах и да спася тези, които сам исках да убия. Нали когато този злодей разгледа щателно моя разпран стомах, без да намери нещо в него, ще изчезне увереността му за съществуването на скъпоценности и въпреки своята безсърдечност, от съжаление естествено, няма да разпори техните стомаси. Когато се случи това, дарявайки им живота и богатството, аз ще се прославя на този свят за благодеянието и ще отида чист на онзи. Нали такава смърт по собствено желание, в подходящо време, може да се сравни само със смъртта на мъдрец.»

Минала нощта, настъпило утрото и господарят на селото се приготвил да разпори стомасите им. Крадецът събрал ръцете си и се обърнал към него: «Аз не мога да гледам как ще разпарят стомасите на моите братя. Бъди милостив: нека разпорят първо моя стомах.» Господарят на селото от съжаление към него се съгласил и когато стомахът му бил разпран, не намерил в него никакви скъпоценности. Той бил съкрушен: «Нещастие! Уви, нещастие! В своята алчност, подкрепян единствено от размишлението върху птичия крясък, аз извърших голямо зло. Както в неговия, така и в стомасите на останалите няма да намеря нищо.» След тези мисли той ги пуснал невредими и като преминали бързо през гората, те стигнали до един град.

Ето защо аз казвам: «Бъди със умен враг приятел… за другите умрял крадецът.»

И те изпратили сина на търговеца да продаде тези три скъпоценности в града. Той донесъл голяма сума пари и ги сложил пред царския син. А последният назначил сина на учения за съветник и като решили как да отнемат властта на управителя на тази страна, поверил на сина на търговеца длъжността ковчежник. Платил двойна цена, събрал голям брой превъзходни слонове, коне, пехотинци и след това с помощта на своя министър, знаещ шестте начина за водене на война, започнал война, убил в едно сражение царя, завладял страната и станал цар. Като натоварил двамата си приятели с цялата тежест на грижите за царството, той започнал да прекарва живота си във веселие, вкусвайки радостите и наслажденията. И веднъж, когато почивал в харема, взел за развлечение една маймуна, която живеела край конюшнята. Нали папагалите, чакорите, гургулиците, овните, маймуните и някои други животни са приятни на царете по своята природа. И с течение на времето маймуната, получавайки от царя различни храни, пораснала и започнала да се ползува от уважението на всички царски слуги. И царят, поради голямото доверие и любов към нея, й позволил да носи собствена сабя.

А около царския дворец имало гора за развлечение, украсена с разнообразни дървета. И веднъж, с настъпване на пролетта, като видял, че тази гора е изпълнена с рояк пчели, възпяващи славата на Мадана, че благоухае от аромата на многобройните цветя и радва сърцето, царят, изпълнен със страст, влязъл в нея заедно с първата си съпруга. Цялата свита останала при входа. А царят се разхождал из тази гора, предназначена за развлечение, разглеждал я с любопитство и като се уморил, казал на маймуната:

«Аз ще подремна малко сред този покой от цветя. А ти пази внимателно и усърдно, та никой да не ме обезпокоява.» След това царят заспал. През това време, привлечена от миризмата на цветята и аромата на мускуса и други благоухания, една пчела се приближила и кацнала на главата му. Щом видяла това, маймуната помислила разгневена: «Как? Пред очите ми това низко същество жили царя!» — и започнала да я пъди. Пчелата не обръщала внимание, че я пъдят, и отново и отново долитала при царя. Тогава маймуната, заслепена от гняв, измъкнала сабята и замахнала към пчелата. Този удар разсякъл главата на царя. Тогава спящата заедно с него царица се надигнала със страх и като видяла това немислимо нещо, се почувствувала нещастна и казала: «Ах ти, глупава маймуно! Какво направи с доверчивия цар?» И маймуната разказала какво се е случило. Тогава всички събрали се хора я наругали и изгонили.

Затова се казва: «Не се сближавай със глупака… Убит бил от маймуна царя.» Ето защо аз казвам:

Бъди със умен враг приятел,

отколкото другар с глупеца. Убит бил от маймуна царя,

за другите умрял крадеца.“

И Каратака отново казал:

„Гдето подлеци почитат

и предатели без срам, гдето всички си приличат —

скръб и зло ще има там.

А също така:

И каквото да се случи

с праведния, той блести, никога за него няма

зла мълва да чуеш ти.

Също така:

И в беда или тревога чистият човек е чист.

Раковината сред огън грее пак със цвят сребрист.

И също така:

До гуша да ти е дошло —

достойно пак се дръж. До гуша да ти е дошло —

бъди достоен мъж.“

И когато това било казано, поради извратеността на своя ум Даманака сметнал тези думи, съответствуващи на държавните мъдрости, за отрова и се отдалечил.

През това време Пингалака и Сандживака, чийто разум бил заслепен от гняв, отново влезли в бой. И след като убил Сандживака, Пингалака, чийто гняв преминал, почувствувал съжаление, като си спомнил за предишната им дружба, и изтривайки с обагрената от кръв лапа мокрите от сълзи очи, произнесъл с разкаяние: „Уви! Нещастие! Това е тежко престъпление! Нали като убих Сандживака, който беше мое второ тяло, аз причиних вреда на самия себе си. Нали е казано:

Да се лишиш от плодороден къс земя и от добър слуга — са две неща различни. друг къс земя ще ти владее някъде ума, но няма да се върне от смъртта слугата.“

Щом видял, че Пингалака проявява малодушие, Даманака със своята прекалена дързост тихичко се приближил до него и казал: „Господарю! Що за мъдрост е това да се проявява малодушие след убийството на съперник? Нали е казано:

Когато твоят син, приятел,

баща или пък роден брат

замисля как да те погуби, махни го сам от тоя свят.

И също така:

Настигни далечината,

ако щастие те чака там. Смело вярвай на децата,

щом са умни и добри. Дай живота си за този,

който е в бедата сам. Отрежи за миг ръката,

ако само зло твори.

И за царя не е закон това, което е присъщо на обикновените хора. Нали е казано:

Не може простия човечец

да управлява като цар, че всеки негов недостатък

у царя е същински дар.

И още:

Във нея всичко е — лъжата

и правдата, и користта;

жестокостта и щедростта

от нейната сърдечност бликат, пилее средства непрестанно,

печалбите пресмята тя, променлива и сладкодумна,

развратницата политика.“

Тогава Каратака се приближил до Даманака и му казал, сядайки до лъва: „Ти не си за министър. Нали когато двама се наслаждават на взаимна привързаност, този, който иска да я разруши, прибягва до разединението. Когато министри, които се стремят да достигнат някаква цел с помощта на ласкави думи, подкупи и разединение, излагат господаря на опасност, като го съветват да встъпи в борба със собствения си слуга, постъпват неправилно. Нали е казано:

За разум кой в сражението пита, глупците само бой започват нов. Законите човекът трезв почита, а те ни учат да творим с любов.

Затова министър никога не трябва да съветва господаря да встъпва в борба. Нали е казано:

Щом у съветниците липсва корист и покрай царя са като стена, в опасността с каквато да е орис ще победи той, даже без война.

А също така:

Щом е с уста сладкоречива,

но без от туй да има кяр, слугата с тази страст лъстива

излага само своя цар.

И освен това господарят е длъжен да разпитва министрите поотделно. Когато ги разпита, нека сам обмисли всичко, казано от тях: кой е казал нещо полезно за него, кой безполезно и кое е най-доброто. Нали нашият разум често се заблуждава. И нещата ни изглеждат по-други, отколкото в действителност. Нали е казано:

Лъжата считаме за правда,

а истините за лъжи. Така е тоя свят устроен-

И ти за туй се погрижи.

И така, господарят не трябва да взема под внимание думите на слуги, които се отклоняват от мъдростта. Затова защото, за да достигнат своите цели, коварните слуги, с помощта на различни думи, представят на господаря събитията не такива, каквито са в същност. Ето защо господарят трябва да се залавя за нещо, след като размисли върху него. Нали е казано:

Тоз, който слуша умния съвет

и винаги над всичко разсъждава —

той има силен разум и навред

ще се сдобие с мир, богатство, слава!

Затова нека разсъдъкът на господаря не се затъмнява от чужди думи. И при всички обстоятелства той трябва добре да размисли за разликата между хората, да помисли за това, кое е полезно и кое — вредно, за въпросите и отговорите, за непостоянството на времето и запазвайки здравия разум, винаги да се залавя сам за всевъзможни работи.“

И тук завършва първата книга, наречена „Разединение на приятели“, първият стих на която гласи:

Лъвът в гората срещнал вол

и с него се сприятелил, но алчният сплетник чакал

навеки ги разединил.

Тук започва втората книга, наречена: