Фридрих Ницше
Човешко, твърде човешко (9) (Книга за свободните духове, том 1)

ГЛАВА VII
ЖЕНА И ДЕТЕ

Приятелство и брак. — Най-добрият приятел навярно ще има и най-добрата съпруга, защото сполучливият брак почива на таланта за приятелство.

Ехо на родителите. — Неразрешените противоречия в отношението между характер и убеждения на родителите отекват в природата на детето и представят анамнеза на душевното му страдание.

Мъжка болест. — Срещу самопрезрението, болест, присъща на мъжете, най-сигурното средство е те да бъдат обикнати от някоя умна жена.

Различни въздишки. — Някои мъже са въздишали, защото са им отвлекли жените, но повечето затова, че никой не е пожелал да им ги отвлече.

Бракове по любов. — Бракове, сключени по любов (така наречените женитби по любов), имат за баща заблудата, а за майка — нищетата.

Приятелство с жени. — Жените могат много сполучливо да станат приятели с някой мъж; обаче за да поддържат тази връзка, навярно трябва да помогне и малка физическа антипатия.

Скука. — Мнозина, предимно жени, не изпитват скука, защото никога не са се научили да работят както трябва.

Трайният брак. — Брак, в който всяка страна иска да постигне чрез другата една индивидуална цел, има добра спойка; например, ако жената с помощта на мъжа иска да стане знаменитост, а мъжът с помощта на жената — обичан.

Проверка за добър брак. — Добрият брак се утвърждава чрез способността си да понесе веднъж някое „изключение“.

Средство да накараш всеки на всичко. — Ние можем да изнурим, да омаломощим чрез неспокойства, страхове, свръхнатоварване с работа и мисли всеки, и то така, че той да престане да се съпротивлява пред нещо, което изглежда по-сложно, и да отстъпи; това знаят добре дипломатите и жените.

Маски. — При някои жени напразно ще търсим душа и сърце, защото те са само маски. Мъж, заловил се с подобни, почти призрачни, неизбежно неудовлетворими същества, е за окайване; ала тъкмо такива жени умеят да възбудят желанието на мъжете до най-високия градус: той търси душата им — и продължава да търси до безкрай.

Бракът като дълъг разговор. — При встъпване в брак човек трябва да си постави въпроса: смяташ ли, че с тази жена ще беседваш приятно до старини? Всичко друго в брака е преходно, обаче най-много време в общуването се посвещава на разговора.

Женският интелект. — Интелектът на жените се проявява като съвършено самообладание, присъствие на духа, използване на всички предимства. Те предават това тяхно основно качество в наследство на децата си, а бащата добавя по-тъмния фон на волята. Неговото влияние определя едновременно ритъма и хармонията, в които новият живот трябва да протече; ала мелодията на този живот произтича от майката. Говоря за тези, които умеят да си представят нещо: жените са надарени с разум, мъжете — с душевност и страст. Това не противоречи на факта, че мъжете действително могат да напредват и да отидат с разума много [???]

Преценката на Хезиод потвърждава. — Доказателство за ума на жените е обстоятелството, че почти навсякъде са съумели да бъдат изхранвани от други, също като търтейте в пчелния кошер. Но нека първо преценим какво означава това поначало и защо мъжете не допускат да ги изхранват жените. Положително, защото мъжката суета и честолюбието им са по-големи от женския разум; затова пък жените са разбрали, че като се подчиняват, си осигуряват преобладаващо положение, дори господство. Първоначално дори отглеждането на децата би могло да се използва от ума на жените като претекст, за да се отърват по възможност от работа. Пък и днес, когато наистина са заети с работа, например като домакини, те умеят да й придадат такова главозамайващо значение, че обикновено мъжете десеторно преувеличават заслугите им.

Късогледите влюбени. — Впрочем, за да се излекува влюбеният, са достатъчни малко по-силни очила; а който има силно въображение, за да си представи едно лице двадесет години по-късно, ще прекара живота си може би твърде спокойно.

Жени в състояние на омраза. — Когато мразят, жените са по-опасни от мъжете; преди всичко защото поради възбуденото им веднъж неприязнено чувство те не се спират пред каквито и да било съображения за справедливост, а, напротив, оставят омразата им да нарасне безпрепятствено до крайните последици; и после, защото владеят изкуството да откриват уязвимите места (каквито има всеки човек, всяка група от хора) и да забият жилото си право в тях, за което острият им като кинжал разум върши превъзходни услуги (докато мъжете при вида на рани се настройват резервирано и често проявяват великодушие и примирителност).

Любов. — Издигането на любовта в култ от жените всъщност и поначало е хитроумно изобретение, доколкото чрез идеализацията на това чувство те увеличават своята мощ и се представят в очите на мъжете за все по-страстно желани. Покрай хилядолетния навик обаче да се превъзнася любовта се стигна дотам, че жените се уловиха в собствената си мрежа и забравиха изобщо това първоначално откритие. Сега самите те са по-измамени и от мъжете и затова страдат повече от разочарования, които почти неизбежно настъпват в живота на всяка жена — доколкото изобщо тя има въображение и разум, за да може да бъде измамена и разочарована.

Вдъхновението в преценката на жените. — Внезапните решения на жените за или против дадени аргументи, светкавично бързото изглаждане на личните взаимоотношения вследствие спонтанно породените чувства на симпатия и антипатия, накратко доказателствата за женската несправедливост са обкръжени от любящите мъже с толкова бляскав ореол, сякаш всички жени би трябвало да са вдъхновени от откровенията на божествената мъдрост и без помощта на делфийския оракул^[1] и лавровите листа, а сентенциите им се интерпретират и разгадават още дълго, сякаш са вещания на Сибила^[2]. Обаче ако преценим, че всяка личност, всяко нещо е възможно както да се защити, така също и да се атакува, че всички неща имат не само две, а и три, и четири страни, тогава е наистина трудно да направим тотална грешка с подобни внезапни решения; да, дори смело би могло да се каже, че природата е устроила всичко така, че жените да имат винаги право.

Кой страда повече? — След разправия и разрив между мъж и жена едната страна страда предимно от представата, че е наранила дълбоко другата, докато тази страда предимно от представата, че не е наранила достатъчно партньора си, и затова се мъчи с помощта на сълзи, хълцане и разстроени физиономии да го натъжи допълнително още повече.

Възможност за женско великодушие. — Ако веднъж се решим да пренебрегнем мислено изискванията на нравствеността, бихме могли да преценим дали природата и разумът не насочват мъжа към неколкократни последователни женитби; да се ожени например на двадесет и две години за по-възрастно момиче, което го превъзхожда духовно и морално и което може да стане негов водач през опасните рифове на двадесетте години (честолюбие, омраза, самопрезрение, страсти от всякакво естество). Впоследствие любовта на тази жена ще се преобрази всецяло в майчинска обич и тя не само, че ще понесе, а и ще подпомогне по най-благоприятния начин, ако през трийсетте си години мъжът завърже връзка с някое съвсем младо момиче, чието възпитание поеме самият той в ръцете си. В двайсетте години бракът е една необходима, в трийсетте — полезна, ала не необходима институция: за по-късните периоди от живота, той често се оказва вреден и благоприятства за духовната деградация на мъжа.

Глупостта на родителите. — Най-грубите грешки в преценката за един човек се правят от неговите родители: това е факт, но как да си го обясним? Дали родителите познават прекалено добре детето и вече не могат да си съставят един цялостен образ от разнородните му прояви? Прави впечатление, че хора, прекосяващи чужди страни, обхващат правилно общите, отличителни черти на един народ само в началния период от престоя си; колкото повече опознават народа, толкова повече отвикват да виждат в него типичното и отличителното. Щом станат късогледи, те вече не са далекогледи. Нима родителите преценяват погрешно детето си само защото никога не са били на достатъчно разстояние от него? Напълно различно би било следното обяснение: хората обикновено не разсъждават вече за онова, което е най-близко до тях, те просто го приемат. Възможно е обичайната недомисленост на родителите да е причината, задето, веднъж заставени да преценяват децата си, преценяват така криво.

За бъдещето на брака. — Онези благородни по дух, свободолюбиви жени, поставили си за задача възпитанието и издигането на женския пол, не бива да пренебрегват друга една гледна точка: бракът, разгледан в по-възвишената му същност като духовна връзка между двама души от различен пол т. е. тъй като в бъдеще очакваме да се осъществи с цел да се създаде и възпита едно ново поколение, бракът, в който плътската потребност се използва само между другото като рядко средство за постигане на по-висша цел, вероятно се нуждае явно от естествена помощ, от конкубинат: защото ако поради съображения за здравето на мъжа една-единствена съпруга трябва да служи за задоволяване на половия му нагон, то при избора на брачния партньор меродавно ще стане едно погрешно, противоположно на изтъкнатите цели гледище: реализирането на Потомството ще бъде произволно, а плодотворното възпитание — крайно съмнително. Една добра съпруга, която трябва да е приятелка, помощничка, родилка, майка, глава на семейство, домакиня, да, дори независимо от мъжа да ръководи може би и собствено предприятие и служба, не е в състояние да бъде едновременно и конкубинат: в общи линии това би означавало да се иска от нея прекалено много. Ето защо в бъдеще може да се очаква да настъпи обратното на случилото се в Атина по времето на Перикъл: мъжете, за които съпругите не били нещо повече от конкубини, се насочили покрай другото към аспазийките^[3], защото жадували за онова привлекателно общуване, разтоварващо ума и сърцето, което само прелестта и душевната гъвкавост на жените били в състояние да им дадат. Всички човешки институции като брака позволяват само умерена степен на практическо идеализиране, в противен случай се налага незабавно вземане на оздравителни мерки.

Свободомислещият и бракът. — Дали свободомислещите биха живели с жени? В общи линии смятам, че те като птиците вещатели от древността, като мислещи и говорещи истината на настоящето биха предпочели да летят сами.

Щастието на брака. — Всеки вкоренен навик образува и стяга около нас една все по-здрава мрежа от паяжини. Скоро обаче забелязваме, че нишките са станали въжета и че ние самите седим в средата като паяк, който се е уловил в мрежата и трябва да се храни от собствената си кръв. Ето затова свободомислещият мрази всички навици и правила, всичко, което е трайно и установено, затова той все отново с болка раздира мрежата около себе си; макар това да му причинява мъките на безброй малки и големи рани, та нали трябва да изтръгне тия нишки от себе си, от своята плът и от своята душа. Той трябва да се научи да обича там, където досега е мразил, и обратното. Да, за него няма да има нищо невъзможно — да сее змийски зъби там, където преди е изливал щедро благодатта на своята добрина. От това вече проличава дали е създаден за щастие в брака.

Прекалена близост. — Ако живеем в прекалена близост с един човек, имаме чувството, че все отново похващаме с гола ръка някаква красива медна гравюра: и ето че някой ден между пръстите ни остава само къс грозна, зацапана хартия и нищо повече. Също и човешката душа след постоянно докосване накрая се захабява; най-малкото започва да ни изглежда така. Никога вече няма да видим първоначалния й чист рисунък и красота. Човек винаги губи от прекалено интимното общуване с жени и приятели; а тогава губи понякога и перлата на живота си.

Приятни антагонисти. — Вродената склонност на жените към спокойно безбурно, хармонично и щастливо съчетаващо се съществуване и общуване, тяхното успокояващо и балансиращо влияние подобно на зехтин върху океана на живота неволно действа против героичния вътрешен устрем на свободомислещия. Без да усетят, жените са заприличали на човек, който отстранява на пътуващия минералог камъните от пътя, за да не се препъне в тях, когато всъщност той е тръгнал на път именно за да се препъне в тях.

Дисхармония на две благозвучия. — Жените искат да служат и в това намират щастието си: а свободомислещият не иска да бъде обслужван и намира щастието си в това.

Ксантипа. — Сократ намери жената, която му трябваше ала и той не би я търсил, ако я бе познавал достатъчно добре; толкова далеч нямаше да стигне героизмът дори на този свободомислещ. Всъщност Ксантипа го тласкаше да се отдаде все повече на своеобразното си поприще, като го лишаваше от уюта и приветливостта на домашното огнище; тя го научи да живее по улиците и навсякъде, където можеше да се бърбори и лентяйства, но така създаде от него най-великия уличен диалектик на Атина: който накрая трябваше да се сравни сам с натраплива щръклица, поставена от някое божество на врата на красивия кон Атина, за да не му дава покой.

Слепи за бъдното. — Също както майките имат ухо и око само за очевидните и конкретни болки на децата си, така и съпругите на устремени към по-висши цели мъже не могат да надмогнат себе си и да приемат съпрузите си в образа на страдащи, бедстващи, дори на презрени докато може би всичко това е не само отличителен белег за правилния избор на житейско поведение, а и залог, че техните големи цели някога трябва да бъдат постигнати. В себе си жените винаги интриганстват срещу по-издигнатата душа на мъжете си; те искат с измама да ограбят бъдещето й за сметка на едно безболезнено, уютно настояще.

Накрая. — Има какви ли не видове отрови и съдбата обикновено намира случай, за да поднесе към устата на свободомислещия чаша с отровната напитка за да го „накаже“, както казва после целият свят. А какво правят тогава жените край него? Те крещят и се вайкат и може би смущават спокойния заник на мислителя: както сториха в затвора на Атина. „О, Критоне, кажи най-после да отведат тези жени оттук!“ — рече най-подир Сократ.