Фридрих Ницше
Човешко, твърде човешко (7) (Книга за свободните духове, том 1)

ГЛАВА V
БЕЛЕЗИ НА ВИСША И НИСША КУЛТУРА

Облагородяване чрез израждане. — Историята учи, че корените на един народ се съхраняват най-добре там, където преобладават хора с живо обществено чувство, произтичащо от сходство на техните традиционни и безспорни възгледи, значи от общата им вяра. В подобен народ укрепва добрият, активен морал, там индивидът научава да се подчинява, а характерът получава даром твърдостта, внушена му после и чрез възпитанието. Опасността за тези силни, изградени от еднородни, характерни индивиди общности се крие в постепенно засилващото се унаследено оглупяване, което съпътства всяка стабилност като нейна сянка. В тези общности духовният прогрес зависи от по-необвързаните индивиди, от много по-неуверените и морално по-слабите. Това са хората, които предприемат нещо ново или се опитват в най-различните области на живота. Безброй люде от този вид загиват като жертви на своята слабост, без да оставят видима следа. Обаче, погледнато изцяло, особено ако имат потомство, те разхлабват стегнатата тъкан на общността и от време на време нанасят на здравия й елемент по някоя рана. И тъкмо в нараненото и с намаляла съпротива място на този организъм сякаш се присажда нещо ново. Но за да поеме в кръвта си и да усвои този нов кълн, общността като такава трябва да е достатъчно силна. Навсякъде, щом предстои напредък, отклоняващите се от рода натури имат огромно значение. Всеки напредък в голям мащаб се предхожда от частична омаломощеност на общността. Най-силните натури задържат типа, а по-слабите му помагат да се усъвършенства.

Нещо подобно наблюдаваме и при отделния индивид: рядко явление е едно закърняване, осакатяване, дори порок или изобщо физическо, както и нравствено увреждане да не покаже някакво предимство в друго отношение. Така например болнавият човек от средата на някой войнствен и неспокоен род ще има може би повече основание да се задълбочи в себе си и по този начин да стане по-уравновесен и по-мъдър, едноокият ще има едно по-силно зрящо око, слепият ще бъде вътрешно по-вглъбен, във всеки случай ще има по-остър слух. В този смисъл прословутата борба за съществуване не ми се струва единствената гледна точка, благодарение на която може да се обясни напредъкът или стабилизирането на един човек, на една раса. По-правилно е да съчетаем двата начина: от една страна, чрез оковаване на духовете в името на вярата и общественото чувство да се повиши стабилността, а, от друга, да се използва възможността за постигане на по-висши цели благодарение на обстоятелството, че израждащите се натури предхождат и водят до частични закърнявания и наранявания на стабилизиращата сила. Именно по-слабият по природа човек като по-нежен и по-уязвим е предпоставка за всеки напредък. Народ, чиято снага на места започва да закърнява и да отслабва, ала като цяло е все още силна и здрава, е в състояние да поеме бацила на новото и да го асимилира в своя полза. При отделния индивид задачата, която възпитанието поставя, гласи: да получи такава здрава и сигурна основа, че нищо да не е в състояние да го отклони от пътя му. Обаче после възпитателят не бива да го щади, а трябва да му нанася рани или да използва раните, причинени му от съдбата. А когато така възникнат и болката, и нуждата, в наранените вече места може да се присади нещо ново и благородно. Природата му като цяло ще го приюти в себе си, а облагородяването ще се прояви по-късно в плодовете й. Колкото се отнася до държавата, Макиавели казва: „формата на управление е почти без значение, макар полуобразовани хора да мислят иначе. Висшата цел на държавническото изкуство би трябвало да е трайност, която уравновесява всичко останало, но е далеч по-ценна от свободата.“ Само при наличието на убедително обоснована и гарантирана трайност е възможно непрестанно развитие и облагородяващо присаждане изобщо. Естествено срещу това, както винаги, ще се брани опасният съдружник на всяка трайност — авторитетът.

 

Свободомислещият — едно относително понятие. — Свободомислещ наричаме онзи, който мисли по-различно, отколкото се очаква от него въз основа на произхода му, заобикалящата го среда, положението и професията му или въз основа на господстващите за времето възгледи. Той е изключението, обвързаните духове са правилото. Те му натякват, че неговото свободомислие трябвало да се тълкува или като страст да се наложи на вниманието, или като резултат на свободна проява, а това означавало на действия, несъвместими с установения морал. Понякога се твърди, че едни или други свободни възгледи можело да се дължат на смахнатост или ексцентричност. Ала така говори единствено гласът на злобата, която сама не си вярва на думите, но с тях цели само да пакости. Доказателството за по-високото качество и острота на интелекта обикновено е изписано на лицето на свободомислещия, и то тъй ясно, че обвързаните духове го разбират твърде добре. Затова пък в останалите два варианта на свободомислието няма прикрита умисъл. Наистина много свободомислещи се формират по единия и по другия начин, но и принципите, до които ги изведоха тия пътища, се оказаха по-верни и по-убедителни, отколкото тези на обвързаните духове. За да опознаем истината, е важно да я направим наше притежание, не да изтъкваме подбудите, поради които я търсим, или начините, по които сме я открили. Ако имат свободомислещите право, обвързваните духове не са прави, безразлично дали първите са стигнали до истината от аморалност, а другите от аморалност са поддържали дотогава лъжата. — Впрочем за свободомислещия не е от значение да изповядва непременно по-правилни възгледи, а по-скоро да е скъсал с традиционния модел с успех или с неуспех. В повечето случаи той пак ще има на своя страна истината или поне търсещия дух на истината: той дири причините, другите — вярата.

 

Силният, добрият характер. — Сковаността на възгледите, превърнала се чрез навика в инстинкт, води до така наречената сила на характера. Когато някой действа под напора на малко, но винаги едни и същи мотиви, в действията му се натрупва голяма енергия. Ако са съзвучни с основните принципи на обвързаните духове, тези действия биват признати и пораждат в техния извършител между другото и съзнанието за чиста съвест. Няколко мотива, енергийна дейност и чиста съвест съставят това, което наричаме сила на характера. Силният характер не познава многообразни възможности и разнопосочност на действието. Неговият интелект не е свободен, а обвързан, защото в определен случай ще му посочи може би само две възможности. Така че в единодушие с цялата си природа той трябва по необходимост да избира само между тях, и той ще го направи леко и бързо, тъй като не е изправен пред петдесет различни варианта. В ролята си на възпитател обществото се стреми да ограничи свободния избор на всеки човек, като му открива най-малкото число от възможности. Наистина то третира индивида като нещо ново, обаче се стреми да го превърне в повтарящ се шаблон. Ако първоначално се е появил като нещо непознато, несъществуващо дотогава, човек трябва да се превърне в нещо познато, вече съществувало. За едно дете казваме, че има добър характер, ако прояви сковаността, произтичаща от вече съществуващото. Заставайки на страната на обвързаните духове, детето за пръв път проявява своето пробуждащо се обществено чувство. Но по-късно въз основа на това обществено чувство то ще стане полезно за своята държава или съсловие.

 

Силният дух. — Сравнен с онзи, който има на своя страна традицията и не се нуждае от основания за своите действия, свободомислещият е винаги слаб, и то в действията: защото познава твърде много мотиви и гледни точки, а това познание го лишава от сигурна и опитна ръка. Но какви средства съществуват, за да стане той относително силен, така че поне да се задържи над водата и да не се остави да потъне безследно. Как възниква силният дух? В един-единствен случай това е въпросът за създаването на гения. Откъде идва енергията, ненадломимата сила, издръжливостта, която отделни натури, опълчвайки се срещу традицията, влагат в неутолимия си стремеж да добият напълно индивидуално познание за света?

 

Възникване на гения. — Находчивостта на затворника, с която той търси средства за освобождението си, най-хладнокръвното и най-продължителното използване от негова страна и на най-малкото предимство може да ни поучи с какви прийоми си служи понякога природата, за да създаде гения — дума, която моля да се разбира без всякакъв митологичен или религиозен привкус: тя го затваря в тъмница и разпалва до крайност горещото му желание да се освободи. Или друг нагледен пример: когато някой, заблудил се дълбоко в гората, с невероятна енергия търси посоката, която ще го изведе от нея, понякога открива и нов неизвестен дотогава път; ето така възникват и гениите, възхвалявани по-късно за тяхната оригиналност. Но както вече се спомена, често някое осакатяване, закърняване или някой значителен недъг стават причина да се развие за негова сметка необичайно добре друг орган, тъй като освен своята функция той трябва да изпълнява допълнително още една. По този начин отгатваме произхода на една или друга блестяща способност. Нека тези общи бележки за възникването на гения бъдат валидни и за специалния случай, възникването на съвършения свободомислещ.

 

Гласът на историята. — Изглежда, че в общи линии историята ни дава следната поука за създаването на гения: изтезавайте и мъчете човеците подвиква тя на трите порока — завист, омраза и съперничество, подстрекавайте ги до крайност, един срещу друг, народ срещу народ, и то векове наред; може би тогава от възпламенената вече страхотна енергия изведнъж ще лумне също като изхвърчала встрани искра светлината на гения. А волята, сякаш е жребец, пощръклял от шпорите на ездача, се втурва в луд бяг и се прехвърля в друга област. Който осъзнае как се създава геният и би поискал да приложи и на практика средствата, с които обикновено природата си служи, би трябвало да стане толкова ненавистен и безогледен, както самата природа. Но кой знае, може и да сме се заблудили.

 

Гений и идеална държава като антиподи. — Социалистите желаят да осигурят благоденствие за максимален брой хора. Ако родината на това благоденствие — съвършената държава, бъде окончателно и трайно изградена, тогава тъкмо благоденствието би разрушило почвата, от която израства големият интелект, изобщо мощният по дух индивид: имам предвид разрушаването на огромната енергия. Когато изграждането на тази държава завърши, човечеството би се оказало твърде немощно, за да роди освен всичко и гения. Нямаше ли да е по-добре, ако животът запазеше суровия си насилнически характер, докато така се предизвикват все отново и отново първични диви сили и енергия? Да, но тъкмо топлото, отзивчиво сърце желае изкореняването на този насилнически и див характер, а най-любвеобилното сърце, което изобщо можем да си представим, би се стремило най-страстно именно към това. А нали тъкмо неговата страст черпи своя плам, топлина, дори живот от същия този насилнически и див характер? И ето че най-любвеобилното сърце иска разрушаването на своя фундамент, самоунищожението си, а нима това не значи, че иска нещо нелогично, че му липсва интелигентност. Най-висшата интелигентност и най-любвеобилното сърце не могат да съжителстват в една личност. Дори мъдрецът, определен да произнесе присъдата си над времето, се издига над добрината и я разглежда само като нещо, което трябва да се включи в общата равносметка на живота. Мъдрецът противостои на прекомерните желания на неинтелигентната добрина, защото за него е от жизнено значение да продължи съществуването на своя тип и накрая да осъществи появата на най-висшия интелект; поне няма да поощри основаването на „съвършената държава“, доколкото в нея намират място само слаби, изнурени индивиди. Затова пък Христос, когото нека сега си представим с най-горещото и любвеобилно сърце, насърчаваше оглупяването на хората, заставаше на страната на нищите духом и пречеше за създаването на висшия интелект: и това бе напълно консеквентно. Но и неговият антипод — съвършеният мъдрец спокойно можем да го предречем също по необходимост ще създава пречки за раждането на един Христос. Държавата е мъдро устройство за взаимна защита на индивидите: прекали ли се с нейното облагородяване, тя отслабва силата на индивида, дори го обезличава като човек, следователно изконната цел на държавата всецяло се осуетява.

 

Зоните на културата. — Ако направим една съпоставка, би могло да кажем, че епохите на културата съответстват на различните климатични пояси, само че те следват една подир друга, а не са разположени както географските зони една до друга, В сравнение с умерената зона на културата, към която сме си поставили за задача да преминем, преходната зона създава, общо взето, представата за един тропически климат. Бурни противоречия, резки амплитуди между ден и нощ, светлина и мрак, огнена лава и разкош от багри, благоговение пред внезапното, тайнственото, вдъхващото ужас, пред светкавично връхлитащи бури, навред щедро разточителство на природни дарове от роговете на изобилието; а в нашата култура: светло, но не сияйно небе, чист, почти застинал въздух, рязък, да, понякога дори студен; така се открояват двете зони в съизмерението помежду си. Като гледаме как метафизичните представи с неимоверна мощ смазват и сломяват яростните страсти, имаме чувството сякаш диви тигри умират пред очите ни, смачкани в сковаващата прегръдка на огромни змии; на нашия духовен климат липсват подобни случки, нашата фантазия е сдържана и дори на сън не ни се привижда това, което минали народи някога са видели наяве. Но нима тази промяна не би могла да ни направи щастливи, макар и да признаем, че с изчезването на тропическата култура художниците значително са ощетени и смятат нас, нехудожниците, за прекалено трезви и безчувствени? В този смисъл художниците навярно имат право да отричат „напредъка“, защото съмнително е наистина дали през последните три хилядолетия е отбелязан някакъв напредък в изкуството; също и мислител като Шопенхауер, привърженик на метафизиката, няма да намери основание за напредък, ако обозре последните четири хилядолетия с оглед на метафизичната философия и на религията. За нас обаче съществуването на умерената зона е вече напредък.

 

Ренесанс и Реформация. — Италианският ренесанс съдържаше в себе си всички положителни сили, на които дължим модерната култура: разкрепостяване на мисълта, незачитане на авторитета, тържество на образованието над благородническите титли, преклонение пред науката и научната история на човечеството, смъкване оковите на индивида, пламенен порив към правдивост и ненавист към фалша и голия ефект (този порив лумна неудържимо, обхващайки широк спектър от творчески натури, които в творбите си не изискваха от себе си нищо друго освен съвършенство и пак съвършенство, съчетано с най-висша нравствена чистота). Да, Ренесансът притежаваше положителни сили, които в досегашната ни модерна култура още не са добили същата мощ. Това бе златната епоха на столетието въпреки всички позорни петна и пороци. Срещу него издига ръст Немската реформация като енергичен протест на назадничави духове, които съвсем не бяха се преситили на средновековния светоглед и приемаха симптомите на неговото разпадане — изключителното опошляване и излагане на присмеха на религиозния живот, с дълбоко възмущение вместо, както подобава, с ликуване. Със своята северна сила и твърдоглавство те върнаха човечеството назад и насилствено предизвикаха контрареформация, това ще рече, католическо християнство на самоотбраната, което си служеше със средствата на насилието и окупацията. А като забавиха с две до три столетия пълното разцъфтяване и триумфа на науката, те попречиха и на органичното срастване на античния с модерния дух, и то може би завинаги. Голямата задача на Ренесанса не можа да бъде изведена докрай, протестът на междувременно изостаналия немски дух (който през Средновековието прояви достатъчно разум и за свое добро се прехвърляше отново и отново оттатък Алпите) предотврати това. Благодарение просто на една случайност в изключителната политическа констелация тогава Лутер оцеля и протестът намери поддръжници: а именно кайзерът го закриляше, използвайки неговата реформа като оръжие на натиск срещу папата. Но не по-малко бе облагодетелстван той тайно и от самия папа, който искаше да си послужи с германските протестантски князе като контраудар срещу кайзера. Без тези странни съгласувани шахматни ходове Лутер щеше да бъде изгорен като Хус, а зората на Просвещението щеше да изгрее може би малко по-рано и с по-красив блясък, отколкото сме в състояние да предполагаме сега.

 

Плодовете според сезоните. — Всяко по-добро бъдеще, което бихме пожелали на човечеството, е в известно отношение по необходимост и по-лошо: защото истинска утопия е да вярваме, че едно по-високо ново стъпало на човечеството ще обедини в себе си всички предимства на предишните стъпала, като създаде например и най-висшето изображение на изкуството. Всяко годишно време има по-скоро свои лични предимства и прелести и те изключват тези на останалите. Поникналото в областта на религията и в нейно съседство не може да поникне отново, ако вярата в нея е разрушена. Единствено заблудени, закъснели фиданки биха могли да ни подведат подобно на внезапно пробуден спомен за древното изкуство. Ала това е състояние, което подсказва наистина за някаква загуба, за липса на нещо, но съвсем не е доказателство за силата, от която би могло да се роди ново изкуство.

 

Сериозността на света нараства. — Колкото повече се повишава културата на един човек, толкова повече сфери се изплъзват от обсега на шегата, на иронията. Волтер благодареше от все сърце на небето, че е изнамерило брака и църквата и по този великолепен начин се е погрижило за нашето добро настроение. Обаче той и неговото време, а преди него шестнадесетото столетие извлякоха докрай хумора от тези теми. Сега всичко, с което някой би се пошегувал в тази област, е закъсняло и най-вече твърде евтино, за да възбуди апетита на някой купувач. Нашето време пита за причините: то е епоха на сериозността. Кой би се заинтересувал сега да види в хумористична светлина разликите между действителност и претенциозна илюзия, между това, което човек е и което иска да представлява; усетът за тези контрасти въздейства много по-различно, когато се търсят причините. Колкото по-задълбочено изследва някой живота, толкова по-малко ще му се надсмива, но накрая може би ще се надсмее единствено на „задълбочеността на своите изследвания“.

 

Геният на културата. Ако някой поиска мислено да си представи един гений на културата, какъв образ би имал той? С лъжата, насилието и безогледния егоизъм той борави умело като със собствени сечива, така че единствено му приляга името на зло демонично същество; и все пак неговите цели, тъй както проблясват [???]

 

Възпитанието като чудо. — Интересът към възпитанието ще набере голяма мощ едва в мига, в който се откажем да вярваме в някой бог и неговото покровителство, също както при медицината, която можа да процъфти едва когато секна вярата в чудотворните лекове. Но и до ден днешен цял свят все още вярва в чудото на възпитанието. Та нима не виждаме с очите си как от абсолютното безредие, от хаоса на цели и неблагоприятно стечение на обостоятелствата израстват най-силните, най-плодовитите хора? Та как би могло да се осъществи това по нормален начин? Нека да разнищим по-подробно, да проверим по-грижливо и тези случаи, обаче чудеса никога няма да открием. Безброй хора, поставени при равни условия, загиват непрестанно, затова пък оцелелият индивид обикновено заяква, защото, издържайки на лошите условия благодарение на вродената си несломима сила, той я е укрепил и увеличил. Именно така се обяснява чудото. Възпитание, което не вярва вече в чудеса, трябва да се съобрази с три неща: Първо, колко е унаследената енергия? Второ, с какво може да се възпламени нова енергия? Трето, как може индивидът да се приспособи, към изключително многообразните изисквания на културата, без те да го смутят и погубят неговата самобитност — накратко, как да подредим индивида в контрапункта на личната и на обществената култура, как да води едновременно мелодията и да бъде неин съпровод?

 

Бъдещето на лекаря. — Днес няма друга професия, която да допуска по-високо степенуване от тази на лекаря; именно след като и на лекарите на духа, на така наречените душелечители е забранено да упражняват заклинателното си изкуство под аплодисментите на публиката, а образованият човек изобщо ги отбягва. И все пак връхната точка в хуманитарното образование на лекаря сега не е постигната, макар да познава най-добрите нови методи и боравейки с тях, да съставя умело онези крилати заключения, изведени от въздействията към причината, прославила диагностиците. Освен всичко това лекарят трябва да притежава сладкодумие и с него да предразположи всеки индивид така, че накрая да го накара да излее сърцето си; да е мъжествен до степен, че самата му поява да прогонва малодушието (червоеда на всички болни); да е гъвкав като дипломат и да посредничи между такива, които се нуждаят от радост, за да оздравеят, и такива, които трябва (и могат) да зарадват други, за да се излекуват; да може с прозорливостта на полицейски инспектор и на адвокат да надникне в тайните на душата, без да ги издава — накратко, сега един добър лекар се нуждае от таланта и предимствата, произтичащи от изкуствата на всички останали категории на професии: въоръжен така, той вече е в състояние да стане благодетел на цялото общество като увеличава броя на добрите дела, на духовните радости и на плодотворните резултати, като предпазва от лоши помисли, намерения, подлости (чийто отвратителен източник е тъй често коремът), като създава една аристокрация на тялото и на духа (ставайки покровител на брака и негова спирачка), като добронамерено пресича пътя на всички така наречени душевни терзания и угризения на съвестта: едва тогава той ще се превърне от „медик“ в Спасител, без да е необходимо да извършва чудеса, но и без да допуска да го разпъват на кръст.

 

Отливката на камбана и аналогията й с културата. Културата е възникнала като камбана, скрита под наметало от по-груба, по-проста тъкан. В диплите му се криеха лъжа, насилие, неограничено многообразие от всички отделни личности и народи. Дали е дошло време да снемем това наметало? Дали горещият метал се е втвърдил вече, дали добрите, полезните инстинкти, навиците на благородната душевност са усвоени тъй сигурно и повсеместно, че да престанем да се опираме на метафизиката и на заблудите на религията и да не се нуждаем от грубостта и насилието като мощна спойка между човек и човек, между народ и народ? Отговорът на тези въпроси не зависи вече от някакъв божи знак, а лежи в самите нас, в нашето собствено вникване и разбиране. Земната власт на човека в цялост трябва човекът да поеме в собствените си ръце, неговото „всезнание“ трябва зорко да бди върху по-нататъшната съдба на културата.

 

Циклопите на културата. — Който хвърли поглед към онези дълбоко набраздени котловини, където някога са били разположени глетчери, едва ли би повярвал, че ще настъпи време, когато на същото място ще израснат гори и ще се стелят поля и долини, прорязани от потоци. Същото развитие наблюдаваме и в историята на човечеството: най-дивите, първични сили рушат, но проправят пътя, така че тази им дейност се оказва полезна и необходима, за да положи основите за един бъдещ, по-хуманен нравствен ред. Опустошителните енергии — това, което наричаме зло са циклопите — архитекти и пътестроители на хуманността.

 

Утешително слово по повод на един безогледен напредък. — Нашето време прави впечатление на преходно състояние: старите светогледи, старите култури са отчасти все още налице, на новите липсват увереност и навик, и това ги прави незавършени и непоследователни. Струва ни се сякаш настъпва всеобщ хаос, сякаш старото си отива, а новото е негодно и все повече залинява. В същото положение се намира и войникът, който се учи да марширува, Известно време той е по-неуверен и по-безпомощен откогато и да било, защото мускулите се движат ту по старата, ту по новата система, а никоя не е спечелила още категорично победата. Ние залитаме, ала това не бива да ни плаши, подвеждайки ни да жертваме новопридобитото. И бездруго не можем да се върнем към старото, защото сме изгорили корабите. Остава ни единствено да сме храбри, каквото и да дойде след това. Само и само да напредваме, да не тъпчем на едно място! Може пък някога нашите усилия да се изтълкуват като напредък. Не стане ли това, то нека думите на Фридрих Велики да важат и за нас, и то като утеха: „Ах, мой скъпи Зулцер, вие не познавате достатъчно тази проклета раса, към която принадлежим.“

 

Бъдещето на науката. — На този, който работи и издирва в нейната област, науката доставя огромно удоволствие, ала на онзи, който трябва да учи резултатите й, тя не дава почти нищо. И тъй като всички важни открития на науката трябва постепенно да станат достъпни и всеобщи, то и малкото удоволствие секва: също както при достойната за удивление таблица за умножение, престанала отдавна да ни радва, докато я учим. Щом самата наука все повече ни лишава от радостта да работим в нея, а като поставя под съмнение утешителната роля на метафизиката, на религията и изкуството, ни ограбва и естественото чувство на радост, ето че пресъхва и най-богатият извор на удоволствие, на което човечеството дължи почти цялата си човечност. От това следва, че една висша култура трябва да дари човека с двоен мозък, нещо като две отделни мозъчни камери, с едната от които ще възприема наука, с другата — ненауката. Нека бъдат разположени една до друга, но изолирани и самостоятелни, защото това е повеля на здравето. Едната камера ще съдържа източника на силата, втората — регулатора. С илюзиите, едностранните увлечения, страстите ще се подклажда огънят, а с помощта на всеопознаващата наука ще се предотвратят злостните и опасни последици от едно прегряване. Ако не се задоволи това изискване на висшата култура, почти със сигурност може да се предрече по-нататъшното развитие на човечеството: колкото по-малко удоволствие ни доставя науката, толкова по-бързо интересът към истината секва. Илюзията, заблудата, фантастиката, тъй като са свързани с удоволствие, си възвръщат крачка по крачка отново извоюваното в миналото място. Следващата стъпка е разруха на науката и потъпкването й в черната нощ на варварството. Човечеството трябва да започне от самото начало, да седне отново на стана и да затъче тъканта си по подобие на Пенелопа, след като я е разкъсало през нощта. Кой обаче ще ни даде залога, че всеки път ще намира силата за това?

 

Удоволствието от познанието. — Защо познанието като елемент от същността на изследователя и философа е свързано с удоволствие? На първо място и преди всичко, защото с него човек осъзнава своята сила, следователно по същата причина, която прави забавни и гимнастическите упражнения, дори и да липсват зрители. На второ място, защото в процеса на познание ние се отърсваме от остарели възгледи, от техните представители и ставаме победители или поне се смятаме за такива. На трето място, защото дори и с най-незначителното новопридобито познание се чувстваме издигнати над всички и единствените, знаещи в случая истината. Тези три причини са най-важните за възникване на удоволствие, но според характера на човека, стремящ се към познание, съществуват и още много други странични основания. Доста значителен списък от тях предлагам на мястото, където едва ли някой би го потърсил, именно в моята параенетична студия върху Шопенхауер, чиито постановки могат да задоволят всеки ерудиран поклонник на познанието, макар и да възроптае срещу ироничната нота, лъхаща сякаш от тези страници. Защото ако е вярно, че за да се създаде един учен, е необходимо „сплавянето на цял куп човешки нагони и нагончета“, че ученият е в действителност един много благороден, ала не и съвършено чист метал, състоящ се от „сложна плетеница от импулси и дразнители“, то това същото важи и за създаването и същината на хората на изкуството, на философите, на моралните гении — както и да гласят онези велики, прославени имена в споменатата студия. Всичко човешко заслужава с оглед на своето създаване иронично осмисляне; затова иронията в света е в такова изобилие.

 

Увеличаване на интереса. — Докато разширява своите знания, човек проявява интерес към всичко, той бързо съумява да открие полезната страна на даден въпрос и да определи точката, където може да попълни пропуск в образованието си или да потвърди някоя своя мисъл. Така скуката изчезва все повече и повече, ала с нея изчезва и прекомерната емоционална възбуда. Накрая този човек се движи сред хората както природоизпитателят сред растенията, възприемайки се за някакъв феномен, разпалващ се единствено от собствения си познавателен нагон.

Умението, не знанието, овладяно чрез науката. Значението на това, че временно сме се занимавали сериозно с някоя сериозна наука, не трябва да се дири в нейните резултати; защото в сравнение с морето от научни познания те ще бъдат само една разливаща се капчица. Това обаче ще ни обогати с допълнителна енергия, способност да правим изводи, жилавост, издръжливост, научавайки ни по този начин да постигаме една цел целесъобразно. В този смисъл е много ценно, с оглед на всяка последваща дейност, човек да се е занимавал някога с наука.

 

Младежка привлекателност на науката. — Диренето на истината днес има между другото още привлекателности поради това, че навсякъде тя се откроява ярко върху фона на сивата и омръзнала ни вече заблуда. Но за съжаление тази привлекателност е на път да изчезне; наистина сега ние живеем в младежкия период на науката и свикнахме да тичаме след историята като след някое красиво момиче; но какво ще стане, ако тя някой ден се превърне в застаряла, навъсено гледаща жена? Почти всички науки стигнаха до основните си прозрения едва в последно време, а възможно е да са все още обект на търсения. Колко по-различна е тази възбуда, отколкото ако всичко съществено е вече открито и за изследователя е останала само жалка есенна поснопица (подобно чувство не е изключено да ни завладее в някоя историческа дисциплина).

 

Статуята на човечеството. — Геният на културата постъпва като Челини, когато е изливал своята статуя на Персей: масата от разтопен метал заплашвала да не достигне, а е трябвало да стигне; тогава той започнал да хвърля в нея паници, чинии, каквото му паднело под ръка. Също така и геният хвърля в сплавта заблуди, пороци, надежди, илюзии и други неща от по-прост и от по-благороден метал, защото статуята на човечеството трябва да се излее и завърши. Какво пречи, че тук-там е вложен и по-некачествен материал?

 

Тираните на духа. — Животът на гърците блести само там, където пада лъчът на мита, а иначе е забулен в мрак. И все пак гръцките философи се лишават именно от този мит: не изглежда ли сякаш са искали да избегнат слънцето и да седнат в сянката, в лоното на здрача? Ала никое растение не страни от светлината; всъщност онези философи търсеха само едно по-силно светещо слънце, за тяхя. Впрочем сега се възхищават от евангелието на костенурката. Днес историческото мислене се свежда почти изцяло до израза който сякаш важи за историята на всички времена — „колкото се може по-малко дела за колкото се може по-дълго време“! Ах, но гръцката история пък тече тъй бързо! Никога вече не се е живяло така разточително, така стихийно. Не мога да повярвам, че историята на гърците е поела онзи естествен път на развитие, за който така много я възхваляват. А и самите гърци бяха прекалено многостранно надарени, за да напредват постепенно, стъпка по стъпка, по маниера на костенурката в състезанието й с Ахил: а нали тъкмо това наричаме естествено развитие. При гърците нещата вървят бързо напред, ала също толкова бързо и надолу; цялата машина се придвижва с такова ускорено темпо, че един-единствен камък, хвърлен в колелата й, я пръсва. Подобен камък например представляваше Сократ; само за една нощ бе унищожено така възхитителното дотогава ритмично, естествено и твърде бързо развитие на философската наука. Не е безполезен въпросът дали Платон, незасегнат от Сократовата магия, не би открил някой още по-висш тип на философ, останал за нас завинаги изгубен. Извърнем ли очи към епохата преди него, сякаш надникваме в скулптурно ателие, изпълнено с такива типове. Изглежда обаче, че шестото и петото столетие са обещавали все пак нещо повече и още по-възвишени неща, отколкото самите те са могли да създадат; за съжаление всичко останало само с обещаването и възвестяването. И все пак едва ли има по-голяма загуба от тази да се лишим от един тип, от една нова, останала дотогава неоткрита висша възможност на философския живот. Голяма част от по-старите философски типове не са ни завещани дори както се следва; всички философи от Талес до Демокрит ми се виждат извънредно трудно различими. Който обаче сполучи да пресътвори тези образи, той ще общува със създания от най-чист, най-мощен духовен тип. Тази способност обаче се среща рядко, тя липсва дори на по-новите гърци, които се занимават с учението на древната философия; особено Аристотел е сякаш сляп за описаните типове. И така, изглежда като че ли тези прекрасни философи са живели напразно или задачата им е била само да подготвят словоохотливите и жадни за спорове многобройни ученици от Сократовските школи. Както споменахме, тук се забелязва някаква празнина, някакъв срив в развитието; случило се е, изглежда, голямо нещастие и единствената статуя, по която разпознали смисъл и целта на онова велико ваятелство, подстъпът към истинското дело, се е строшила или е излязла несполучлива; какво в действителност се е случило остава завинаги тайна на скулптурното ателие. Това, което стана с гърците, а именно, че всеки голям мислител, вярвайки, че абсолютната истина е само негово достояние, се е превърнал в тиранин, както и че историята на духа при гърците е добила онзи насилнически, прибързан и опасен характер, отразен и в политическата й история — този вид събития не се бяха изчерпали и спрели дотук: много подобни неща бяха проникнали поради наивната и чистата съвест на гръцките философи и в най-ново време, макар постепенно все по-рядко и едва ли по-многобройни. Защото изобщо гласът на антиучението и скепсиса звучи сега твърде мощно, твърде ясно. Периодът на тираните е отминал. Естествено в сферите на по-висшата култура винаги ще трябва да има господство, ала отсега нататък то е в ръцете на олигархите на духа. Въпреки цялата си пространствена и политическа разделеност те образуват общество от съпринадлежащи си членове, които се познават и признават, колкото и каквито и публични преценки да разпространяват в благосклонните или неблагосклонните си критики, въздействащи върху масите писатели от всекидневници и списания. Духовното превъзходство, което в миналото разединяваше и създаваше врагове, сега се стреми да обединява: как биха могли отделните индивиди да се себеутвърдят и да плуват по собствен път в руслото на живота, сами срещу всички течения, ако не виждаха себеподобните си да живеят тук и там при същите условия и ако не поемеха ръката им в борба, както с охлократичния характер на полудуховността и полуобразованието, така и срещу опитите в определен момент с помощта и влиянието на масите да се наложи тиранията? Олигархите се нуждаят един от друг, те се радват взаимно един на друг и разпознават отличителните си белези и въпреки това всеки един от тях е свободен, той воюва и побеждава на своето място и предпочита да загине, отколкото да се подчини.

 

Омир. Най-крупното събитие в гръцката култура остава все пак това, че Омир стана тъй рано панелински. Цялата духовна и човешка свобода, постигната от гърците, почива на този факт. Същевременно обаче това означава истинска съдбоносна участ на гръцката култура, защото като централизира, Омир става все по-повърхностен и пренебрегва по-сериозните инстинкти на независимостта. Понякога от най-дълбоките недра на елинската природа се надигаше бунт срещу Омир; ала победител оставаше винаги той. Всички големи духовни сили оказват наред със своето освобождаващо и потискащо въздействие; естествено има разлика дали Омир, Библията или науката тиранизират хората.

 

Дарование. — В човечеството, достигнало толкова високо равнище като сегашното, човек поначало носи в себе си много заложби. Всеки притежава вроден талант, ала само у малцина е вродена и култивирана онази мяра от упоритост, издръжливост, енергия, за да стане той наистина талант или да стане това, което е, а то значи: да го излее в творби и дела.

 

Духовитият — надценен или подценен. — Неотдадени на наука, ала надарени люде ценят всяка проява на дух, все едно дали тя по своя замисъл е правилна или неправилна. Преди всичко те искат човекът, който общува с тях, да ги забавлява добре с духовитостта си, да ги насърчава, възпламенява, да ги увлича в сериозните и в шеговитите региони на мисълта и на всяка цена да ги закриля от скуката като най-мощния талисман. Затова пък хората, отдадени на наука, знаят, че духът на науката трябва да обуздава най-строго дарбата към всевъзможни хрумвания: не онова, което блести, свети, възхищава, а често невзрачната, скромна истина е плодът, който той би искал да тръсне от дървото на познанието. Като Аристотел и той не бива да прави разлика между „скучното“ и „духовитото“, неговият демон го води както през пустинята, така и през тропическата растителност, за да се радва навсякъде само на всичко истинско, устойчиво, самородно. При невзрачни учени това поражда пренебрежение и съмнение към духовития човек изобщо, а, от друга страна, духовитите хора често изпитват неприязън към науката: както например почти всички хора на изкуството.

 

Изучаване на много езици. — Изучаването на много езици пълни паметта с думи вместо с факти и мисли, докато всъщност тя е съсъд, който при всеки човек може да приеме само точно определено количество съдържание. Изучаването на много езици е вредно още и доколкото събужда вярата в притежаването на някои умения, а то и действително придава известна привлекателност и престижност в общуване; но освен всичкото вреди и косвено, като противодейства да се усвоят солидни познания, и на намерението да се заслужи по почтен начин уважението на хората. И накрая изучаването на много езици е брадвата, която удря в корена по изострения усет на собствения майчин език; така той бива непоправимо увреден и унищожен. Двата народа, които дадоха на света най-големите стилисти — гърците и французите, не изучаваха чужди езици. Но тъй като общуването между хората наложително ще става все по-космополитично, както например един добър търговец в Лондон дори вече и сега трябва да се разбира с хората писмено и говоримо на осем езика, то естествено изучаването на много езици става необходимо зло; доведено до своята крайност обаче, то ще принуди човечеството да намери някакъв лек срещу него; така в далечното бъдеще ще има за всички люде един нов език, отначало за търговски нужди, после като език за духовно общуване изобщо и това е така сигурно, както че някога ще има въздухоплаване. Защо иначе езикознанието би изследвало в течение на векове законите на езика и отсявало необходимото, ценното, утвърденото във всеки отделен език?

 

Изкуството да се чете. — Всяко силно и независимо движение е едностранчиво; то се приближава към движението

 

Изкуството да се вадят заключения. — Най-големият напредък, който хората са направили, се състои в това, че се научиха правилно да заключават. Това съвсем не е толкова естествено нещо, както приема Шопенхауер, когато казва: „Да заключават са способни всички, да преценяват — малцина“, а бе научено по-късно, но дори и сега не е истински утвърдено. Погрешното заключаване е правило за по-стари времена: митологиите на всички народи, техните магии и суеверия, техният религиозен култ, тяхното право са неизчерпаеми находища за доказателства на тази мисъл.

 

Годишните пръстени на индивидуалната култура. — Силата и слабостта на духовната продуктивност съвсем не зависят от унаследената дарба, а от вложената в човека творческа енергия. Повечето млади тридесетгодишни интелигенти започват от тази точка на ранно слънцестоене на живота си да се връщат назад и изгубват желание за нови духовни обрати. Но именно заради благото на непрестанно разрастващата се култура се появява незабавно нужда от ново поколение, което също няма да отиде много напред; защото за да навакса културата на бащата, синът трябва да изразходва почти цялата енергия, която бащата е притежавал на онова жизнено стъпало, на което е създал сина; с малкия излишък синът продължава нататък (и понеже пътят се изминава повторно, се придвижва малко по-бързо; за да научи това, което е знаел бащата, синът не изразходва толкова много сили). Изключително енергични и продуктивни хора, например Гьоте, изминават път, равен по измерение на пътя, който едва ли не четири поколения едно след друго смогват да изминат. Ето защо такива хора напредват прекалено бързо, така че другите успяват да ги настигнат едва в следващото столетие, и то може би не изцяло, тъй като честите прекъсвания накърняват сцеплението на културата и последователността в развитието й. Днес хората все по-бързо достигат фазите на духовната култура, извоювана в течение на историческото развитие. Понастоящем те встъпват в културата като увлечени в религията деца и може би в десетата година от живота си проявяват крайна интензивност в изживяването на това чувство, после преминават към олекотени форми (пантеизъм), докато се приближат и към науката; там изцяло се отърсват от представите за Бог, за безсмъртие и други подобни, обаче се поддават на магията на метафизичната философия, но впоследствие намират и нея за недостоверна, затова пък изкуството, изглежда, им доставя все по-голямо удовлетворение; така че известно време метафизиката продължава да ги занимава и да съществува само като обект на творческото превъплъщение в изкуство или като творчески просветлено настроение. Обаче научният дух става все по-властен и повежда човека към естествените науки и историята, или по-точно към най-строгите методи на познанието, докато на изкуството се отдава все по-снизходително и по-безпретенциозно значение. Всичко това днес се случва обикновено през първите години след тридесетте в живота на един човек. Това е рекапитулацията на една трудова дейност, с осъществяването на която в продължение на тридесет хиляди години човечеството може би се е съсипало вече.

 

Връщане, не изоставане. — Който в момента се залавя с духовното си изграждане, подтикван все още от религиозни пориви, и после живее може би доста дълго време в сферата на метафизиката и изкуството, бездруго се е върнал назад и започва състезанието с други модерни хора при неблагоприятни обстоятелства: привидно този човек губи пространство и време. Но тъй като е пребивавал в региони, където вътрешният плам и енергията се разгарят неудържимо, а мощта блика безспир сякаш вулканична лава от непресъхващ извор, то стига да се е откъснал навреме от онези сфери, толкова по-бързо ще напредва сега той; стъпките му са като окрилени, гърдите му са се научили да дишат спокойно и ритмично. Този човек се е оттеглил само за да освободи достатъчно пространство за скока си: в това връщане може да се таи дори нещо ужасно, нещо заплашително.

 

Микрокосмос и макрокосмос на културата. — Най-добрите находки в културата човек прави в самия себе си, когато открие, че вътре в него се разпореждат две хетерогенни сили. При предпоставката, че някой се вживява така силно в любовта към изобразителното изкуство или музиката, както се увлича и от духа на науката, и му се струва невъзможно да премахне това противоречие чрез унищожаването на едната и пълното развихряне на другата сила, тогава единственият изход за него е да създаде от себе си една толкова голяма обител на културата, че макар и на различните й краища, тези две сили да могат да я обитават, като между тях намерят подслон по-незначителни, омиротворяващи сили, с надделяващо въздействие, за да изгладят при нужда възникналия спор. Ала подобна обител на културата в отделния индивид ще показва пълно сходство със строителството на културата за цели периоди от време и ще се изрази в аналогична, непрестанно действаща върху него поука. Защото навсякъде, където голямата архитектура на културата е достигала своя разцвет, задачата й е била чрез грандиозно натрупване на останалите в по-слаба степен антагонистични сили да принуди към сговор враждебните сили, без заради това да ги потиска и да им поставя окови.

 

Щастие и култура. — Гледката в местата на нашето детство — градинската беседка, църковният двор с гробовете, езерото и гората — всеки път отново дълбоко ни покъртва и поражда страдание. Завладява ни истинско съжаление към нас самите, та нали сме изтърпели и изстрадали оттогава толкова много! А тук заварваме всичко тъй както сме го оставили — непобутнато, спокойно, вечно: само ние сме станали други, безкрайно чувствителни и неспокойни. Дори откриваме познати хора, които зъбът на времето не е засегнал повече, отколкото да речем някой дъб — селяни, рибари, дървари, те са си все същите. Вътрешното потресение, самосъжалението пред лика на нисшата култура е белег на висша култура, а от това следва изводът, че дори и да я притежавахме, щастието ни не би нараснало. Значи, който иска да пожъне щастие и удобство в този живот, нека винаги да отбягва висшата култура.

 

Как да направим живота си по-лек. — Главното средство да направим живота си по-лек е да идеализираме всички негови процеси. Но за да си изясним добре какво значи идеализиране, нека се обърнем към живописта. Художникът иска от зрителя да не се взира и да не впива зорко погледа си в картината, дори го принуждава да се оттегли на известно разстояние и да я съзерцава оттам; той е длъжен да прецени точно отдалечеността на зрителя от платното, да, той дори трябва да предвиди също така точно степента на проницателност в погледа на своя зрител! За подобни неща той изобщо не бива да се колебае. Следователно всеки, който иска да идеализира живота си, не трябва да се вглежда отблизо в него, а винаги да задържа погледа си на известно разстояние от него. Гьоте например владееше това изкуство.

 

Висшата култура е по необходимост криворазбрана. — Който е опънал само две струни на своя инструмент както учените, които освен нагона към знание имат само още един, всаден им от възпитанието — религиозен, той не разбира хората, които умеят да свирят на повече струни. На същността на висшата многострунна култура се дължи това, че винаги е тълкувана погрешно нисшата; както например се случва, когато изкуството служи за прикрита форма на религиозния култ. Наистина хора, които са само религиозни, разбират дори науката като дирене на религиозното чувство, тъй както глухонемите не познават музиката, ако тя не е видимо движение.

 

Елегия. — Може би предимствата на времето ни водят със себе си отдръпване, а понякога и подценяване на vita contemplativa. Ала трябва да признаем, че нашата епоха е бедна откъм големи моралисти, че Паскал, Епиктет, Сенека, Плутарх почти вече не се четат, че труд и прилежание иначе в сонма на великата богиня Здраве върлуват сякаш между другото и като болест. Тъй като за размисъл липсва време, а на размисъла липсва спокойствие, то гледища, отклоняващи се от общоприетите, изобщо вече не се вземат под внимание; задоволяват се с това да ги мразят. При неимоверно ускорения ход на живота духът и взорът привикват към полу или погрешно разглеждане и преценяване и всеки започва да прилича на пътниците, които опознават страната и народа единствено от влака. Независимото и сдържано поведение на просветения се смята едва ли не за вид безумие, свободният дух се злепоставя, и то от учени, които в изкуството му да наблюдава и разглежда нещата не съзират собственото си мравешко усърдие и екзактност и на драго сърце биха го заточили в един-едничък ъгъл на науката: всъщност нему е възложена една много по-различна и по-висша задача, именно да командва от уединената си позиция цялата армия от учени и хора на науката и да им покаже пътищата и целите на културата. Елегия като току-що изпятата навярно си върви с времето и от само себе си, при едно триумфално завръщане на гения на съзерцанието ще заглъхне.

 

Основен недостатък на дейните люде. — Обикновено дейните люде не развиват по-висша дейност: имам предвид индивидуалната. Като чиновници, търговци, учени, ще рече, като хора от определена категория, те са дейни, не обаче и като ярко изразени отделни и неповторими личности; в този смисъл те са бездейни. Нещастието на дейните люде е, че дейността им почти винаги е малко неразумна. Ето например излишно е да питаме банкера, който трупа пари, за целта на неуморната му дейност: тя е неразумна. Дейните люде се търкалят подобно на камъка според капризните закони на техниката. Човеците се делят както през вековете, така и днес още на роби и на свободни; защото, който не разполага с две трети от деня за себе си, е роб, все едно какъв е той: държавник, търговец, чиновник, учен

 

Модерното неспокойство. — Оживлението, станало днес модно за хората, се засилва все повече и повече по посока към Запад, така че докато американците си представят обитателите на Европа в цялост за същества, обичащи спокойствието и приятния живот, в действителност те хвърчат насам и натам подобно на пчели и оси. Това оживление нараства дотолкова, че висшата култура не е повече в състояние да дава своите плодове; сякаш годишните времена следват прекалено бързо едно след друго. Поради липса на спокойствие нашата цивилизация се изражда в ново варварство. По никое друго време дейните хора, ще рече не намиращите покой, не са били на по-голяма почит. Затова една от необходимите корекции, която трябва да се предприеме в характера на човечеството, е да се засили в голям мащаб елементът на вглъбеност. А всеки, който още отсега е в ума и в сърцето си спокоен и отмерен, има право да вярва, че притежава не само добър темперамент, но и една всеобщо полезна добродетел и с нейното съхраняване изпълнява дори една по-възвишена задача.

 

Доколко дейният човек е ленив. — Мисля, че всеки човек трябва да има собствено мнение за всяко нещо, за което е възможно да съществуват мнения, тъй като самият той е нещо индивидуално и неповторимо и заема към всички останали неща ново, небивало досега отношение. Ала леността, заложена в основата на душата на дейния човек, го възпира да черпи вода от собствения си кладенец. Със свободата на мненията положението е същото както със здравето; и двете са индивидуални, и от двете не може да се извлече общовалиден принцип. Онова, от което един индивид се нуждае за здравето си, за другия е причина за заболяване; също и някои пътища към свободата на духа могат да придобият, за индивиди, достигнали високо ниво в развитието си, значение на пътища към робството.

 

Censor vitae. Смяната на любов и омраза в продължение на дълго време е израз на вътрешното състояние на човек, който иска да бъде свободен в преценката си за живота; той не забравя и не подминава нищо, и добро, и лошо. Най-сетне, когато душата му е изписана цялата с придобивките на неговия опит, той няма да презре и намрази живота, но няма и да го обича, а издигнал се над него, ще го съзерцава ту с радост, ту с тъга и подобно на промените в природата ще е ту в лятно, ту в есенно настроение.

 

Страничен успех. — Който наистина иска да стане свободен, той ще загуби без всякаква принуда склонността към грешки и пороци; ядът и недоволството също ще го спохождат все по-рядко. Неговата воля не иска нищо по-настойчиво от познанието и средствата да го постигне, а това ще рече: трайното състояние за плодотворна дейност към познанието.

 

Значението на болестта. Когато човек е болен на легло, между другото открива, че обикновено източник на болестта са неговата работа, сделките или обкръжението му и те са му отнели трезвия и ясен поглед върху себе си: до тази мъдрост човек достига благодарение на свободното време, което му налага болестта.

 

Емоции на село. Когато човек няма сигурни, спокойни линии на житейския си хоризонт, напомнящи планински вериги и безбрежни лесове, то най-съкровената му воля възроптава, разсейва се и почва да ламти като волята на човека от града: той е лишен от щастие и не дарява щастие.

 

Предпазливостта на свободните духове. Свободомислещи люде, отдали живота си на познанието, много скоро ще стигнат до извода, че са постигнали външната, видима цел в живота си, както и окончателно затвърдено отношение към обществото и държавата; така например те с радост ще се задоволят с някоя малка служба или състояние, достатъчно колкото да преживяват добре; защото ще устроят живота си така, че едно голямо преобразувание в сферата на материалните блага, дори рухване на политическите системи да не обърне и техния живот. За тези неща те изразходват колкото е възможно по-малко енергия, за да се потопят после с всички натрупани сили, сякаш поемайки дълбоко дъх, в елемента на познанието. При това те могат да се надяват да проникнат дълбоко и в същината на нещата. Подобен дух ще предпочете да вземе от някое събитие само един-единствен детайл, той не обича нещата в цялата им разлатост и богатство на гънките; защото не желае да се замотава в тях. И нему са познати делниците на робството, на зависимостта, на слугуването. От време на време обаче е нужно да отпразнува една неделя на свободата, иначе няма да бъде в състояние да издържи живота. Възможно е дори и любовта му към хората да бъде предпазлива и някак бързолетна, защото желанието му е да се впуска в света на влеченията и заслепението само доколкото е необходимо за целта на познанието. Свободният дух трябва да има увереността, че геният на справедливостта ще се застъпи за своя питомец и последовател, в случай че нечии гласове го обвиняват в липса на любов. В начина му на живот и на мислене се крие изтънчен героизъм, който за разлика от по-грубия му събрат се отвращава от шумната почит на тълпата и обикновено изминава и напуска живота незабелязано. Из каквито и лабиринти да е бродил, под каквито и подмолни скали да се е провирал неговият бързей, излезе ли на светлина, струи ясен, ефирен и почти безшумен по своя път, пропускайки слънчевия лъч чак до дъното си.

 

Напред. И така, да вървим напред по пътя на мъдростта с твърда стъпка и с упование! Какъвто и да си, черпи от извора на собствения си опит! Отхвърли недоволството от собственото си същество, прости си своето лично Аз, защото в теб има във всеки случай една стълба със сто стъпала, по които можеш да се изкачиш към познанието. Епохата, в която за жалост се чувстваш захвърлен, те облажава за това щастие; тя ти подвиква, че още сега си бил достоен за опита, от който хората на бъдещето може би ще са лишени. Не се презирай за отминала набожност; проучи основно колко чист достъп си имал до изкуството. Нима не можеш с помощта тъкмо на този опит да извървиш по-разумно огромни разстояния от пътя, който човечеството е извървяло? Нима тъкмо на тази почва, която впрочем толкова много те отблъсква, на почвата на нечистото мислене, не са израснали много от най-разкошните плодове на по-стари култури? Човек трябва да е обичал религията и изкуството като майка и кърмачка — в противен случай не може да стане мъдър. Обаче ние трябва да се издигнем над тях, трябва да ги надраснем; останем ли в техен плен, няма да ги разберем. Също така основно трябва да си съкровено запознат с историята и с предпазливата игра на везните: „от едната страна — от другата страна“. Тръгни назад, стъпи в дирите, които човечеството е оставило по своя голям страдалчески път през пустинята на миналото: така най-сигурно ще се поучиш накъде не може или не трябва да отива всяко бъдещо човечество. И докато с все сила искаш да доловиш как ще се оплете възелът на бъдещето, твоят собствен живот добива стойността на инструмент и средство към познанието. В твоя власт е да постигнеш щото всичко изживяно — опитите, кривите пътеки, грешките, заблудите, страстите, твоята любов и надежда, да се разтворят без остатък в твоята цел. Тази цел е да станеш самият ти една необходима верига от културни брънки и по тази необходимост да съдиш за необходимостта в хода на всеобщата култура. Когато погледът ти е достатъчно укрепнал, за да съзреш дъното в тъмния кладенец на съществото си и на твоето познание, може би в огледалото му ще се отразят и по-далечни съзвездия на бъдещи култури. Смяташ ли, че подобен живот с подобна цел е твърде мъчителен, твърде много лишен от приятни преживявания? В такъв случай още не си научил, че няма по-сладък мед от този на познанието и че надвисналите облаци на твоята печал трябва да ти послужат за виме, от което да доиш млякото на живителната си отрада. И едва когато дойде старостта, истински ще познаеш, че си се вслушал в гласа на природата, на онази природа, която владее над целия свят чрез радостта: същият живот, който достига своя връх в старостта, има своя връх и в мъдростта, в онзи мек слънчев блясък на постоянна духовна ведрост; ти ще станеш и двете, и старостта, и мъдростта, на превала на живота, така го пожела природата. Тогава е време и няма защо да се сърдиш, че наближава мъглявината на смъртта. Към светлината, нека това е последното ти движение, ликуващият вик на познанието — последният ти звук.