Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (20)

20

Когато последният човек от компанията на Дъси пристъпи напред, Пипа почувства, че сърцето й спира. Теън изглеждаше крехка и очевидно страдаше от нервно разстройство. Диамантите, които винаги бе носила с такава гордост, сега сякаш бяха прекалено блестящи за нея. Тя обаче удостои Пипа с бегъл и укорителен поглед: според нея икономите винаги трябва да носят смокинг. Точка.

— Мадам! — поклони се Пипа, понижавайки гласа си с една октава.

Теън си имаше желязно правило: никога не разговаряше с персонала на другите. Тя подчертано пое ръката на Лиа.

— Къщата ви е истинско имение, госпожо Боус.

— Казвайте ми Лиа. Тя е копие на Версай, както може би забелязахте.

Нямаше начин да бъде пропуснато.

— Моят дом е копие на Фльор де Лис, двореца на граф де Мирабел край Тулуза. Той е бил обезглавен по време на френската революция.

— Колко очарователно! Искате ли да разгледате? Можем да обменим опит.

— С удоволствие.

Ужасът и гаденето прорязаха Пипа като с нож: останките от Бала на Хендерсън бяха разпръснати из целия заден двор.

— Преди да започнете искам да ви кажа нещо, сеньора — тя отведе Лиа встрани. — По никакъв повод и предлог не позволявайте на никого да приближи до задните прозорци. Аз ще пусна завесите от тази страна на къщата. В басейна плуват някои неща!

— Мили Боже!

— Задръжте ги до входната врата, докато се върна.

Пипа профуча през къщата, пускайки завесите. Лиа все още обясняваше барелефите върху боливийското дърво, а Дъси продължаваше да й натяква, че е трябвало да състари дървото, както тя й била казала, когато Пипа се върна с поднос с чаши с мартини.

— Благодаря ти, Козмо — Дъси жадно преглътна. — Точно от това имах нужда.

Групичката влезе в първата бална зала.

— Защо всички тези завеси са спуснати, Лиа? — забеляза моментално Дъси. — Надявам се, че не се опитваш да правиш икономии от климатика?

— Съвсем не, госпожо Деймън. Бихме искали поне един елемент от вашия маскен бал да бъде изненада. Моля, стойте далеч от прозореца.

Теън ахна.

— Но как смее той да ти говори така, Дъси!

— Теън, толкова си консервативна и закостеняла! — разсмя се Дъси. — Ние с Козмо си имаме наш таен език. Ти няма да разбереш.

Теън не отговори нищо. Пипа не можеше да повярва, че това е майка й.

Лиа хвана ръката на Теън.

— Всички са влюбени в Козмо. Не мога да се отблагодаря достатъчно на Оливия Виларубия-Тъстълбъри, че ми го изпрати.

— Наистина ли? Тя ми изпрати и моя нов иконом. Имаме и друго общо — усмихна се Теън, подарявайки нещо подобно на симпатия на друго човешко същество.

— Козмо, ела насам с тези коктейли! — Дъси протегна чашата си, докато пърхаше с изкуствените си мигли. — Да не би да се опитваш да ме напиеш, лошо момче?

— Далеч съм от тази мисъл. Много красиво цигаре имате, мадам Деймън.

— Принадлежало е на Грета Гарбо.

Пипа го взе и хвърли в камината.

— В Каза Боус не се пуши. Надявам се, че ще запомните това веднъж завинаги.

Докато Теън издаде още едно оперетно ахване, Дъси загука:

— Ах, какъв властен тиранин си ти, Козмо!

Лиа проведе великолепен тур из Каза Боус. Теън бе силно впечатлена от шестте стаи с дрехи и от балните зали, от грамадния сребърен скрин, от старинното писалище Луи Четиринадесети в библиотеката на Мос. Час по-късно те стигнаха до кухнята — последната спирка.

— Последен, но не на последно място, е Руди — моят австрийски готвач.

Руди просто не обърна внимание на натрапниците. Той съзерцаваше триста оскубани яребици, които лежаха на плота. Те бяха много по-малки и костеливи, отколкото си бе представял, и напълването на всички миниатюрни кухини с лешници, фурми и киселици щеше да му отнеме цял век.

— Господи! Какви са тези ужасни малки скелети?

— Яребици — отговори Пипа. — Заклани по ваша заповед.

Дъси бе взела яребиците за риба.

— Вместо тях можем да сервираме писия от Дувър.

— В допълнение към омарите, стридите, морските охлюви и мидите?

— Предполагам, че ще е множко — съгласи се тя. — Руди, ще имаш ли нещо против да ни забъркаш няколко омлета с гъби? Вече е почти обяд.

Руди отвърна със светкавична атака от неразбираеми тевтонски ругатни.

— Дъси, престани! Не виждаш ли, че човекът е зает! — смъмри я Теън.

Изненадващо се появиха Мос и неговото куфарче.

— Скъпи! — Лиа го обсипа с целувки, за да покаже на всички, че бракът им е здрав и непоклатим. — Дъси бе толкова любезна да намине с няколко свои приятели. Ще се присъединиш към нас за обяд?

— Не днес — сарказмът преливаше в гласа му. — Скъпа! — Забелязвайки някакъв проблясък, той разкопча екипа на Лиа и оттам се показа диамантената огърлица. — Надявам се, че е фалшива.

Дъси проточи врат да я разгледа.

— Мос, ах ти, дявол такъв! Накара ме да се разтревожа, макар и за миг. Лиа, не съм виждала това бижу!

— Купих я от „Картие“ тази сутрин — прекъсна я Пипа, хвърляйки на Мос предупредителни погледи. — Сеньор Боус ми нареди да намеря някаква играчка за съпругата му, която да носи с трикото си.

Теън също пристъпи напред, за да разгледа бижуто по-отблизо. Тя моментално разпозна самородните диаманти, същите като от съкровищницата на семейство Уокър. За пръв път в живота си се обърна директно към прислугата на друг човек.

— Купихте това от „Картие“?

Лъжата няма спирачки.

— От щанда за бижута, мадам.

Очите на Теън се затвориха.

— Господи! Тя е заложила семейните диаманти — прошепна и припадна.

— Теън! — извика Лиа. — Мос! Помогни й!

Мос и Харлън занесоха жертвата на дивана. Докато Лиа се опитваше да я съживи с водка, Дъси обясни.

— Отново дяволската й дъщеря. Сто пъти й казах да сключи договор с нея и да сложи край на агонията.

— Но тя вече е лишена от наследство — намеси се Пипа. — Това не е ли едно и също?

— Козмо! Ти откъде имаш тази информация? — Дъси бе потресена и впечатлена до дъното на душата си. Тя сниши гласа си. — Колко плати за тази огърлица?

— Това не е ваша работа, мадам Деймън. Извинете ме — Пипа завлече Лиа в коридора. — Дайте огърлицата на Теън.

— Какво? Как тъй да й я дам? Тя струва цяло състояние. Откъде можем да знаем дали не ни баламосва?

— Направете каквото ви казвам. Кажете й, че не искате да притежавате наследствена вещ, която принадлежи на друг човек — понеже Лиа все още не изглеждаше убедена, Пипа добави: — Ако подобен щедър жест не ви вкара в кънтри клуба, нищо няма да може.

Речено-сторено. Докато Лиа сваляше огърлицата, Теън простена.

— Пипа, ти ли си?

— Събуди се, звездичке — Дъси разтърси грубо раменете й. — Изпаднала си в шок.

Мос последва Пипа в кухнята.

— Какво става, невестулка хитра?

— Всичко, което трябва да знаете, сеньор Боус, е, че не сте купил, нито платил тази огърлица. Благодаря ви, че се включихте в малката ни сценка — след като той излезе, тя се подпря изтощена на хладилника. Имаше чувството, че току-що бе преминала Ниагарския водопад с гондола.

— Козмо! — Кол стоеше на няколко сантиметра от нея. — Добре ли си?

Очите й се спряха и задържаха дълго върху него.

— Можеш ли да правиш омлети? Не смея да помоля Руди.

— Омлетите са моят специалитет.

Той не се шегуваше. Докато импровизираният обяд бе сервиран в официалната трапезария на Лиа, Пеги Стоутмайер развличаше всички с последните гадни историйки от клуба. Несъмнено тази вечер имаше съвещание.

— Чухте ли, че Дейтън и Белва Хътчинс са фалирали? Видели ги да летят в икономичната класа на совалката Ню Йорк — Вашингтон.

— Но в совалката няма първа класа! — отбеляза жиголото Харлън.

— В такъв случай е можело да пътуват със собствения си самолет. Или да наемат. И няма да повярвате какво е направила Лорета Бок. Сервирала супа от омар в купички за бульон консоме! Представяте ли си? — от дрезгавия неприятен смях на Пеги дори полюлеят се разтрепери.

— Все още не сме стигнали до твоята молба, Лиа — спомена между другото Дъси. — Преди теб имаше толкова много невероятни хора.

Теън стисна ръката на Лиа. Тя все още бе силно впечатлена от факта, че й върна огърлицата, без да задава въпроси.

— Забележи миналото време на глагола „имаше“, скъпа.

— Не подхранвай напразни надежди у жената, звездичке — раздразни се Дъси. — Маскарадът Дъсиана ще реши всичко.

На масата настъпи тишина, докато Пипа сервира червено грозде и шоколадови трюфели „Линд“.

— Очаквам бала с нетърпение! — Пеги Стоутмайер се нахвърли върху шоколада. — Аз ще дойда маскирана като сокол^[1]. Какъв е твоят костюм, Лиа?

— Това е тайна, мадам — беше бързият отговор на Пипа, което й спечели още един неодобрителен поглед от майка й.

— Пфу! А твоят костюм, сладурче? — обърна се Пеги към Теън.

Възстановената Теън изчака няколко секунди, за да повиши, напрежението.

— Аз ще бъда Мария Антоанета.

Харлън изглеждаше объркан.

— Не съм чувал за такава кола.

Дъси хвърли ножичките за грозде по него.

— Щом иска да бъде Мария Антоанета, нека бъде. Остави я.

— Съжалявам, съкровище — и двете думи бяха лъжи.

— А аз ще бъда Афродита, богинята на пролетта — обяви Дъси. — Моля, напомням на всички, че тази информация не бива да напуска масата. Костюмът е много сложен. Шивачката ми работи по него цяла седмица.

— Не съм чувал и за кола, наречена Афродита — отново вметна Харлън.

— Защо трябва да съм облечена като кола? Всяка друга жена ще бъде облечена така — Дъси погледна страшно през масата. — С изключение на Мария Антоанета. Защо не си уважила моята молба, звездичке?

Пръстите на Теън си играеха с любимата й огърлица.

— Аз не съм автомобил.

Браво, мамо! Туше!

Дъси можеше само да седи и да пуфти, докато Теън описваше всеки бод на своята парижка рокля. Перуката и обувките й били носени от принцеса Белджиозо, за която се говори, че била голямата любов на Лист.

— Само един елемент липсва от костюма ми — рече накрая Теън. — Прекрасната антична брошка за бодито.

— Сега пък брошка — оплака се Дъси. — Припадъкът току-що ти спечели диамантена огърлица.

— Трябва да проверите при Курякин в Тръмп Тауър — посъветва я Лиа. — Аз ходя всяка седмица. Там са най-великолепните неща.

— Защо вие, момичета, не направите една малка експедиция утре? Аз имам събрание за членството, което ще продължи цял ден.

През следващите двадесет минути Дъси говори само за пътуването си до Нормандия. През това време Харлън се опита да флиртува с Лиа, а Пеги Стоутмайер унищожи всичкия шоколад. Обядът завърши с ликьор и кафе.

— Не може ли да хвърля един бегъл поглед на задния двор, преди да си тръгнем, Козмо? — попита умолително Дъси.

— Не — Пипа дръпна стола й от масата. — И без това стояхте прекалено дълго.

— Какво нахалство! — прошепна отново възмутена Теън.

Дъси просто се усмихна.

— Звездичке, гледай си кефа! — тя хвана Пипа подръка и тръгна към фоайето. — Теън е невъзможна — прошепна. — Слава богу, че се отървах от нея и я прехвърлих на Лиа за един ден.

— Госпожа Уокър ми изглежда абсолютно добре.

— Скъпи мой, тя замери мъжа си със свещник! Вкара някаква корейска масажистка в болница. Душеше сватбения организатор с голи ръце. И всичко това заради лудата й дъщеря. Никога не съм харесвала това момиче. Винаги си е била мръсница.

— Мисля, че и тя никак не ви харесва.

Дъси се хвана за гърдите.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Приятен ден, мадам Деймън — Пипа безстрастно наблюдаваше как Дъси се тръшна в своето бентли и отпътува.

Щом вратата се затвори, Лиа попита:

— Оцеляхме ли?

— Да. И освен това ти спечели нов приятел.

— Да. Но ти се държа ужасно, Козмо.

— Това беше с цел, сеньора. Според легендите госпожа Уокър обича да бъде обиждана от лошите маниери на другите. Направих най-доброто, за да й доставя удоволствие.

— Тя и ти сте единствените хора, които не се боят от Дъси.

— Благодаря. Много се гордея с вашата оценка.

Лиа се качи горе, за да се приготви за сеанс с д-р Цепелин, а Пипа дръпна всички завеси в Каза Боус и пусна светлината. Беше изненадана да открие, че Кол мие чиниите от обяда в кухнята. Той изглеждаше страшно предизвикателно с вързана престилка.

— Още един триумф, а, Козмо?

Тя взе кърпата за бърсане.

— Не бих го нарекла така. Не — и потъна в мислите си.

— Ела тук — той я стисна силно в прегръдка, която не можеше да бъде определена. Дни наред те се отнасяха един към друг с почти професионална любезност. Подвиг, равен по стойност на постенето. — Ти беше страхотен. А коя беше ледената богиня с коса като захаросана декорация на торта?

— Името й е Теън Уокър.

Той едва не изтърва чинията. Майка й! Нищо чудно, че не беше на себе си. О, горкото момиче!

— Случайно минава оттук?

— Не, дошла е за бала.

Мос влезе в кухнята. Каквото и да бе вършил току-що в библиотеката, то не бе разведрило настроението му.

— Какво правят онези лодки в моя басейн, Козмо?

— Това са гондоли, сеньор. За гостите.

— Няма да стане. Нямаме застраховка — Мос загледа Кол. — Махни тази престилка. Ти си мой камериер, а не мияч на чинии.

Той помъкна Кол навън преди Пипа да успее да му благодари за обяда. Изморена, тя отиде в стаята си. Беше спокойна, че Теън не я позна. Беше покрусена, че майка й не я позна моментално въпреки мустаците, кестенявата коса и очилата. Беше остаряла. Лицето и фигурата й все още бяха перфектни, но светлината в очите й бе угаснала. Без нея тя изглеждаше тъжна и бездомна. Мозъкът й все още работеше на пълни обороти, за да разпознае веднага диамантената огърлица, но от друга страна бе достатъчно мнителна да си помисли, че Пипа може да заложи или продаде фамилното си наследство.

Кери почука на вратата й.

— Мо, ела да видиш павилионите.

Пипа обаче се качи на колата и подкара към пустинята. Упражнява се да прави J-завоя, докато изкара всички дяволи от себе си. Не можеше да прогони от мислите си едно много секси видение — Кол с престилката. Когато й стана прекалено горещо от спомена за вида му, започна да си мисли за него и приятелката му, за да охлади бурята в кръвта си. Ако не беше така, защо не й обясни? Защото те мисли за мъж, идиотко такава! Ох! Я да смени темата! Пипа си представи Теън с костюма на Мария Антоанета. Въпреки слабостта на майка й едно нещо беше съвсем сигурно: целият ад щеше да се изсипе, когато разпознаеше павилионите на Розамънд.

 

 

Лиа имаше уговорка да вземе Теън в един часа, за да тръгнат по магазините. Когато дюзенбергът стигна пред Кастилио Деймония, тя за последен път попита:

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас, Козмо?

— О, да, абсолютно сигурен. Мадам Уокър е легендарна купувачка. Аз ще чакам в колата.

Лиа гледаше втренчено напред. Миналата нощ тя бе открила следи от червило върху жокейските шорти на Мос. Той се бе опитал да й обясни, че било някакъв вид маркер, но накрая се предаде. Още една лампа „Тифани“ излетя през прозореца, като нанесе значителни повреди на една от гондолите на Розамънд.

— Ще го напусна — рече накрая тя. — Този брак е един фарс.

— Всички сме под голямо напрежение сега — успокои я Пипа, потупвайки коляното й. — Може би доктор Цепелин ще ви даде някакво допълнително обяснение.

— С него вече стигнахме до извода, че аз предпочитам кучето пред съпруга си. Това ми стига.

Пипа насочи колата по моста към Кастилио Деймония. Едва бе отворила задната врата, когато Теън изскочи навън, готова да потроши известна сума пари под формата на кредитни карти.

— Добър ден, госпожо Уокър.

Удостоявайки я с кратък, но унищожителен поглед, Теън се настани на задната седалка.

— Не гледай така убийствено, Лиа.

— Нито пък ти, скъпа.

Размяна на въздушни целувки.

— Имам чувството, че съм избягала от Тауър в Лондон. Откакто си купи тези цици, Дъси е просто непоносима.

Тъй като си бе купила още по-внушителни цици, Лиа не посмя да атакува директно Дъси. Обаче с чиста съвест можеше да каже:

— Харлън е далеч под достойнството й.

— Скъпа, ти не си виждала Кейлъб. Той не се е прибирал вкъщи от тринадесет години. Просто изпраща доспехи след доспехи в Лас Вегас.

— А аз си мислех, че моят брак върви зле.

— Дъси е сляпо увлечена по твоя… — Теън повиши гласа си така, че Пипа да може да чува всичко. — Твоят евнух е просто невероятен.

— Не съм сигурна, че е евнух — Лиа понижи гласа си до шепот. — Ако подаръците на Козмо от любовниците му са някаква индикация за възможностите му в кревата, той по-скоро е първокласен жребец.

— Ау, каква възмутителна мисъл!

Разговорът се пренесе към брошката на Теън. Тя търсеше перла, заобиколена от рубини в златен обков. Перлата трябваше да бъде с размер най-малкото на жълтък от яйце, заобиколена с пропорционално големи рубини. Ако се намереха и подходящи обици, още по-добре.

— Аз, разбира се, ще нося диамантената огърлица, която ти ми върна вчера — продължи Теън. — За да наруша монотонността.

Пипа свали дамите пред Курякин и отиде на паркинга за прислугата. Тя изглеждаше доста странно в скъпата кола, пурпурното сомбреро и очилата на Ив Сен Лоран. Туристите и дори другите шофьори спираха да й искат автограф. Създаде такова задръстване в движението, че накрая нощният пазач приближи към нея.

— Съжалявам, сър. Трябва да паркирате ето там.

— Знаете ли кой съм аз? — попита Пипа.

— Не, сър.

— И аз не знам — Пипа се премести на далечния паркинг, където продължи да следи с очи входа на Тръмп Тауър, докато звънеше на зарзаватчии, доставчици на ленени покривки, професионалисти, обучаващи кучета да пишкат, компании за сладолед и застрахователи. Тъкмо преговаряше с „Д-р Холи Уоли“ в Лос Анджелис, когато зърна оранжев мерцедес да спира пред хотела. За един ужасен миг си помисли, че Мос идва да извлече Лиа за косите от магазина. След което го видя да слиза от колата с красива азиатка с червена рокля и много високи токчета. Беше се залепила за него като гербова марка. Двамата влязоха в хотела.

Устата на Пипа все още бе отворена, когато непозната червенокоса жена със съблазнителни форми се мушна на предната седалка на мерцедеса при Кол, дори без да почука на прозореца. Както бегло успя да установи Пипа, те въобще не бяха непознати. Колата влезе в гаража на хотела. Загубила напълно способността си да говори, тя изчака тридесет минути. Кол паркира сам до тротоара само няколко минути преди Мос да се появи от хотела. Той също беше сам. Настани се отзад и мерцедесът потегли.

Ах, тези две гадни развратни копелета! Какъв синхрон!

Пипа бавно дойде на себе си и осъзна, че двете вятърни мелници от другата страна на улицата бяха Лиа и Теън, които от известно време неистово й махаха с ръце.

— Извинете, сеньора. Бях заета с Асоциацията на сливите.

— Говори само когато те питат — скара й се Теън, влизайки в колата. — Закарай ни до Фред Лаймън в „Беладжио“ — гласът й омекна, когато се обърна към новата си приятелка. — Не знам. Дали да взема рубинената за двеста и петдесет хиляди или смарагдовата за двеста седемдесет и пет? Не обичам да правя сравнения, но при мен нещата се промениха и сега ще трябва да броя всяка стотинка, докато ме погребат в Крокет.

— Какво стана с перлената брошка? — подхвърли през рамо Пипа. — Тя не би струвала повече от двеста и двайсет.

— Господи, много нахален слуга имаш, Лиа!

— Знам — Лиа зърна намигането на Пипа в огледалото. — Да не вземеш да се влюбиш в него?

Пипа изчака пред „Беладжио“. После пак пред Тръпм Тауър. После пак пред „Беладжио“. Най-накрая Теън реши, че ще вземе рубинената огърлица от Курякин за двеста и петдесет хиляди.

— Някога дори окото ми нямаше да мигне пред двеста и петдесет хиляди — повтори тя. — Сега се чудя кой ще ми бъде опора на стари години.

— Дъщеря ти — Лиа потупа ръката на Теън. — Момичетата никога не изоставят майките си.

— Дори когато майките им са ги лишили от наследство?

— Ти си отрязала собствената си кръв и плът? О, Теън, Господи! Защо си го направила?

— Ти не четеш ли вестници?

— Съжалявам. Обзавеждането на Каза Боус отне цялата ми енергия в продължение на осем месеца. Нямах време за нищо друго. Е? Кажи ми какво се случи! Надявам се, че е било поне тройно убийство.

Теън попи очите си с кърпичка.

— Прекарах месеци наред да организирам сватбата й. Две минути преди щастливия завършек тя избяга — Теън сама се изненада колко безвредно и обикновено прозвуча.

— Имаш предвид, че се е спасила като булката беглец на Джулия Робъртс?

— Може и така да се каже. Но преди това обяви, че има трети човек.

Лиа избухна в луд смях.

— И ти си я лишила от наследство, защото е била честна?

— Трябваше да бъдеш там, за да видиш, Лиа. Аз бях много ядосана и дълбоко унижена. Предадена.

— А аз бих казала, че дъщеря ти е направила услуга на всички. За това трябва да имаш много смелост и здрави гащи, макар че според мен можеше да избере по-подходящо време.

— Защо всички симпатизират на престъпника, а не на жертвата? — извика вън от търпение Теън. — Уморих се да ме третират като Лейди Макбет. Единствената причина да го направя беше в името на честта на фамилията — тъй като и това не породи симпатия, тя продължи: — Така или иначе бъркотията отмина. Аз трябва да продължа. Напоследък ме занимава мисълта да имам второ дете. Седрик, моят иконом, ми даде идеята и ме пришпорва да побързам.

И двете дами изпищяха, когато колата едва не излезе от пътя.

— Козмо! Какво правиш?

— На предната седалка имаше оса, сеньора — просъска Пипа. — Трябваше да я убия.

Лиа нямаше нужда от съветите на доктор Цепелин, за да стигне до заключението, че раната, която Теън си бе нанесла сама, бе коренът и причината за нейната депресия.

— Скъпа, защо не възстановиш мостовете между теб и дъщеря ти, преди да тръгнеш да правиш друго дете?

Теън й хвърли поглед, достоен за обелиск.

— Колко деца имаш, скъпа, може ли да попитам?

— Нито едно. Само едно кученце — Тициан. Мос ми го отне. То бе светлината на моя живот. Не мога да посрещна деня без малките му черни очички да не ме погледнат сутрин.

В огледалото Пипа видя как една сълза слезе по бузата на майка й.

— Ще бъда честна с теб, Лиа. Липсва ми моето момиченце. Всеки ден мисля за нея и се тревожа. Прекарах цяла вечност да плача над старите албуми. Тя бе най-добрата дъщеря на света. Тя ме обожаваше, един Бог знае защо — Теън загледа мрачно навън. — Нейното предателство беше смъртоносен удар за мен.

— Какво предателство? Смъртоносен удар за какво?

— Опитвам се да открия — призна Теън. — Защо не престанем да говорим на тази мрачна тема? Нуждая се от едно питие.

Пипа измъкна плоското шише с уиски, което държеше в жабката на колата.

— Моля, госпожо.

Теън се хвана за колана, шокирана от разговора си на лична тема с жена, която почти не познаваше, при това в присъствието на подслушващ слуга. Още повече се изуми, че бе готова да издере очите на Лиа заради подхвърленото от нея предположение, че е нещо по-малко от идеалната майка.

— Изглежда с възрастта започвам да омеквам — рече тя с тъжен полусмях.

— Много ви прилича, мадам — подхвърли Пипа.

— Трябва да се отървеш от този момък, Лиа. Направи си сама услуга и го дай на Дъси.

Лиа поклати глава.

— Няма начин.

Шопинг екскурзията завърши, когато багажникът на колата не можеше да побира повече покупки. След като остави Теън в Кастилио Деймония, Пипа се чувстваше напълно разбита. За последните няколко часа тя бе научила за майка си повече, отколкото за предишните двадесет и две години. Теън бе следвала за адвокат по криминални дела, а може би дори за съдия, но бе изоставила амбициите си, когато бе станала Уокър. Беше се омъжила за Робърт след нещастна любов; предишният й ухажор, известен собственик на скотовъдна ферма и любовта на живота й, се бе разбил със своята „Чесна“ в прерията в ясен летен ден месец преди сватбата. Робърт Уокър бил благороден човек. Сватбата им била спокойна. И въпреки това не се почувствала жива до мига, в който се родила Пипа.

— Аз не се омъжих за мъжа на живота ми — призна тя на Лиа. — Ако го бях направила, може би нямаше да фокусирам всеки атом от съществото си върху дъщеря ми — Теън бе направила два аборта преди Пипа и два след това. Тя разказа колко горда била на дебютантския бал на дъщеря си, на приемането й в студентското дружество, на първото й качване на кон… — и това бе достатъчно Пипа да поиска да свали очилата, да отлепи мустаците, да захвърли сомбрерото и да скочи на задната седалка с виковете: Ето ме, мамо! Аз съм!

Вземи тази проклета диплома, Козмо!

— Горката жена — въздъхна Лиа, след като оставиха Теън. — Говори само за дъщеря си.

— Вие сте единственият й приятел в цялата вселена, сеньора. Ако бях на ваше място, щях да настоявам да преглътне гордостта си и да върне дъщеря си. Бих могъл да открия момичето заради вас. Носят се слухове, че била готова на всичко, само и само да се сдобри с майка си.

Лиа, разбира се, имаше други по важни неща за вършене.

— Нека първо да приключим с този проклет прием.

Никоя от двете не проговори през остатъка от пътя.

Когато стигнаха до Каза Боус, червен мустанг прелетя покрай тях на алеята и едва не ги удари.

— Идиот! — извика Лиа през прозореца. Тогава забеляза своята специалистка по ленените покривки да стои на прага. — Кой беше този маниак, Кери?

— Достави каса шампанско. Цял ден отварям вратата — човек би си помислил, че са я накарали да върви по горещи въглени.

Доктор Цепелин чакаше в една от балните зали. Лиа проведе кратка консултация с него, преди да се качи горе с шивачката си. Междувременно Пипа отиде в кухнята. Руди бе поискал мегафон, с който да командва петимата готвачи на сосове от „Фламинго“, така че да могат да го чуват въпреки латиноамериканската музика, която ехтеше в слушалките им. Тъй като те почти не говореха английски и акцентът им беше плътен като мачкани картофи, кухнята, буквално казано, приличаше на истинска лудница. Пипа излезе в задния двор.

Гондолата, счупена от излетялата през прозореца лампа, бе поправена. Към корпуса й бе закрепена сметка за две хиляди долара. Като я смачка и пъхна в джоба си, Пипа мина през четирите павилиона на Розамънд, които бяха аранжирани в четирите ъгъла на централната естрада за седемдесетчленния оркестър. Електротехниците, покачени върху стълби, окачваха фенери и проскубани облачета. Фонтаните клокочеха. Механичните птици лееха трели в пиринчените си клетки. Пипа започваше да мисли, че може би — само може би! — ако котка не им минеше път, Маскарадът Дъсиана ще се увенчае с успех, когато на вратата се позвъни.

Отпред стоеше същата азиатка, която бе видяла днес следобед с Мос. Червеното палто от изкуствена кожа и черните ботуши я караха да се поти обилно.

— Искам Мос Боус — заповяда тя, като размаха пистолет.

Пипа веднага се сети за модела за оцеляване, практикуван в къщата на фамилия Уокър.

— Това обир ли е, мадам? — попита хладнокръвно тя, като отстъпи назад. — Среброто е във втората стая вдясно. Вземете си го сама.

— Не сребро. Искам Мос Боус.

— Той не е вкъщи. Вижте! — Пипа посочи отворения гараж. — Няма кола. Искате ли да ви дам чаша соево мляко, докато чакате?

— Вие подигравате ли ми се, мистър?

— И дума да не става! Изглеждате жадна. Влезте и се разполагайте като у дома си.

— Вие май сте голям идиот — жената се прицели в една порцеланова ваза от епохата на френската империя и с един изстрел я пръсна на парчета. — Следващият куршум е за Мос.

После черната „Миата“ се изстреля по алеята. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да се уплаши както трябва. Като капак на сюрреализма на сцената се появи бентлито на Дъси.

— Ехо! Козмо! Просто минавам на път за вкъщи след срещата на комитета.

— Ние все още сме тук, както виждате. Чувствайте се свободна да си минавате, колкото си искате.

— Всъщност търся Харлън. Виждал ли го е някой?

— Не знам някой в Каза Боус да взема уроци по крокет.

— Не си играй с мен, Козмо — Дъси влезе с едното рамо напред и понеже вземаше по две стъпала наведнъж, разцепи панталона си отзад. — Знам, че е с Лиа.

— Пълни глупости! Това е невъзможно! — извика Пипа, като затича след нея. — Ние току-що се връщаме от пазар.

— Видях как флиртуваше вчера с него — Дъси със замах отвори вратата на господарската спалня и откри Лиа да стои пред огледалото, докато шивачката работеше по задната част на роклята, цялата обшита с жълти, черни и бели пера.

— Дъси! Какво те води насам? — извика изненадано Лиа.

— Къде си го скрила? — побеснялата жена разкъса покривката, десет възглавници и половината изкуствени артикули по леглото на Лиа: нищо. После разпердушини шестте гардеробни на Лиа, детската на Тициан, шестте спални горе и господарската баня. Пак нищо. Но това не я възпря да се върне обратно в господарската спалня с обвинението „Ти си се чукала с Харлън!“.

— Това е инструкторът по крокет, сеньора — напомни й Пипа.

За нейна чест Лиа успя да не избухне в смях.

— Страхувам се, че има някаква грешка. За последен път го видях вчера на обяд.

— Той каза, че си много сладка в розово.

— Сигурна съм, че се опитваше да бъде любезен — Лиа сложи ръка на тресящите се рамене на Дъси. — И през ум не ми е минало, че може да ме намери за толкова привлекателна. Особено в сравнение е теб. Това е просто немислимо.

— Предполагам, че си права — изсумтя Дъси, докато оглеждаше отражението си в огледалото от тавана до пода. Линиите на тялото й изглеждаха забележително в бутилково зеления костюм на Кристиан Лакроа. — Не можеш да се намажеш на малкия ми пръст дори.

— Тъй като така или иначе сте тук, не желаете ли шивачката да зашие панталона ви, мадам Деймън? — попита с невинен глас Пипа.

— Благодаря, но ще го пратя със самолета си в Париж — тя пристъпи внимателно сред разкъсаните възглавнички и бъркотията, която току-що бе създала. — Какъв е този костюм, Лиа?

— Ще бъда чучулига. Помниш ли класическия „Студебейкър“ от шейсетте години?

— Не съм запозната с този модел коли. Сигурно е автомобил за средната класа.

— От поточната линия на Пиърс-Ароу^[2] — информира я Пипа. — Няма начин да не го знаете.

— Мислех, че чучулигата е кафява — смени темата Дъси. — Малка и незабележима.

— Рогатата чучулига е кафява. Ливадната е жълта — Пипа изпрати Дъси до вратата.

— Хорейшио! — тя нетърпеливо потропваше по пода, докато икономът й се дотътри по стълбите. — Шевът на панталона ми се скъса. Дай ми твоя, докато се прибера у дома.

— Но тогава аз ще остана без панталон, госпожо.

— Не искам коментари, искам панталона ти — и за да прибави и оскърбление към унижението, добави: — Надявам се да е чист.

— Позволи да ти донеса един панталон на Руди — обърна се Пипа към Хорейшио.

— Няма нужда! Нямаме време! — Дъси безцеремонно смъкна панталона на Хорейшио през възлестите му колене, навлече го и го подкара към колата. Лиа се бе навела над парапета.

— Тя наистина ли подозира, че мога да имам нещо общо с нейния мазен жиголо?

— Справихте се отлично със ситуацията, сеньора. Браво.

Лиа забеляза бъркотията във фоайето.

— Какво е станало тук? Трябва да възстановим тази ваза преди Мос да се е върнал. Тичай веднага в Антиквариат де Наполеон. Последния път, когато минах оттам, на витрината имаше две вази.

— Имаме ли отворен кредит при тях?

Лиа й хвърли портфейла си.

— Търси, докато намериш карта, която работи — и се върна на пробата за роклята си.

Във фоайето се появи Кери с омазано от пастата за полиране на сребро лице.

— Какъв беше този шум? Заприлича ми на изстрел.

— Преди десет минути? Благодаря, че веднага изтича да ми помогнеш — изведнъж се сети за нещо. — Харлън да е минавал днес?

— Хар кой?

— Гаджето на Дъси. Един мазен тип с поглед на сваляч.

— Не съм чувала за него — Кери забеляза строшената ваза. — Ох, ах! Ами сега!

— Измети. Аз ще купя нова преди Мос да се прибере. И оправи горе. Мадам Деймън проведе малък лов за боклуци.

Пипа взе дюзенберга и отиде до Антиквариат де Наполеон. Като изпразни поне шест кредитни карти на Лиа, тя успя да събере четиринадесет хиляди долара за ваза от Френската империя с червеношийки. На излизане забеляза малка препарирана птичка в една купа. Червените й пера съответстваха на рубинената брошка, която Теън си бе купила същия следобед.

— Колко струва? — попита, като почисти праха от крилете й.

— Хиляда долара.

Пипа събра всички налични пари от портмонето си и помоли птицата да бъде доставена в Кастилио Деймония.

— Текстът за бележката да бъде: „Ако бях птица, щях да долетя при теб.“

Ако бил птица! О, боже! Та този момък така или иначе приличаше на бухал, който живее в селския хамбар!

— Много романтично, сър.

Когато се върна в Каза Боус, работниците бяха приключили работата си. Единствената кола на алеята беше бял лексус. Пипа сложи новата ваза на мястото й и усети как под обувките й хрущят стотици малки парченца, все още забити в килима: типично за чистенето на Кери.

На вратата се позвъни.

— Къде е Лиа? — изскимтя една жена, която човек би сметнал за прекрасна, ако не бяха течностите, които извираха от очите, ноздрите и устата. Кученцето й, което приличаше повече на играчка, лаеше със симпатична навъсеност. — Трябва да я видя.

Пипа заведе жената до бара, където откри, че Лиа вече е там с друга отхвърлена отломка от кънтри клуба, изпаднала в истерия.

— Вивиан!

— Кристъл! И ти ли! Уааааа!

Пипа направи няколко литра мартини, тъй като през следващия час броят на поглъщащите го гърла стигна до осем, без да се броят кучетата. Заседанието на комитета на Дъси едва било закрито, когато писмата за отхвърляне на кандидатурите били разпратени с космическа скорост и човек с право можеше да заподозре, че са били напечатани много преди да започне срещата. Дъси ги бе подписала с писалка, принадлежала преди време на Глория Суонсън^[3].

Всяка бележка завършваше с ръчно изписаните с гранатово мастило думи: „P.S. Толкова съжалявам, скъпа!“

Всяка нещастна кандидатка й се обадила моментално, но тя отделила само по тридесет секунди, за да обясни, че е пристигнало анонимно писмо с протест срещу кандидатурата. За какво е бил протестът? Кристъл имаше син, чиято бутикова винарска изба в Напа наскоро бе получила синя панделка^[4] (вероятен алкохолизъм в семейството). Вивиан бе продала своя Матис на французин (непатриотична постъпка, той вероятно е терорист). Джина — доктор по астрофизика, бе изключена за притежание на брошури от Чоат^[5] (опасен фундаменталист). Джослин притежавала само тридесет чифта обувки (автоматично изключване). Никой не можеше да разбере как Пеги Стоутмайер бе преминала цедката. Тя вървеше, говореше и се обличаше като Розеан Бар^[6]. Дори не беше богата.

— Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, вероятно аз съм следващата — успокояваше Лиа всяка от тях след четвъртата порция мартини. — Сега моята молба е най-отгоре на купчината.

— Но Дъси те обожава, скъпа!

— Нищо подобно! Тя обожава Козмо. Аз съм само прибавка към него.

— Какво смяташ да правиш, ако не те приемат?

— Ще се върна при „Рокет“ — Лиа нестабилно остави чашата си е мартини на една масичка. — Позволете да ви заведа на вечеря, момичета. Ще можем да си поплачем на рамото една на друга.

— Ще извадя колата, сеньора.

Пипа налетя на Мос и Кол във фоайето. Тя дори не беше ги чула да идват заради врявата на бара. Докато Мос оглеждаше новата порцеланова ваза, Кол вдигна едно по-голямо парче от килима.

— Кокоше парти ли има, Козмо? — попита Мос.

— Още осем дами не са били приети в кънтри клуба, сеньор. Ще си тръгнат всеки момент.

— Предпочитах вазата с косовете — отбеляза Мос. — Това са червеношийки.

— Тогава я сменете заедно с мацето, което си мислеше, че стреля по глинени панички — не му се остави Пипа. — Може би я познавате. Бенка на дясната буза, червено изкуствено палто, черни изкуствени ботуши, ухаеща прекалено на „Шалимар“ — той веднага се сети. — Мисля, че носеше Смит и Уесън, трийсет и осми калибър. Куршумът е все още в стената. Ей там.

Лицето на Мос стана бяло като новата ваза.

— Тя е идвала тук?

— О, и остави съобщение. Следващият куршум е за вас.

Мос сграбчи Пипа за ръкава, когато тя мина покрай него.

— Лиа знае ли?

— Не сметнах за необходимо да я информирам, сеньор.

— Добро момче — Мос и Кол изхвърчаха от къщата като двойка лосове.

Не бяха се върнали, когато доста по-късно Пипа сложи Лиа — пияна и отчаяна — в леглото. Тя очакваше почукването на вратата си.

— Влез.

Кол бе изненадан да я види напълно облечена: последния поглед, който му бе отправила във фоайето, определено гласеше „Ела в моята стая, синко“. Предпочете да седне на стола, вместо на леглото й. Тя остана права със скръстени ръце.

— Дължа ти обяснение — започна той. Пипа не каза нищо. — Не е онова, което си мислиш. Тази жена контролира най-големия синдикат за пера и перушина в Азия. Мос е заинтересован да се грижи да бъде щастлива.

— Колко щастлива?

— Много — Кол не се впусна в подробности.

— Тогава бих предположил, че не си е свършил добре работата — Пипа взе чашата със скоч от шкафчето си. — Видях я вчера заедно с него в Тръмп Тауър. Докато пазарувахме.

Той с възхищение забеляза колко елегантно отпи от питието си.

— Името й е Бинг Бинг.

— Благодаря за тази стопляща сърцето ми подробност.

— Откъде знаеш какво оръжие е носела?

— Майка ми има същото.

— Кажи ми какво се случи?

— На вратата се позвъни. Бинг Бинг стоеше отпред и искаше да види Мос. Казах й, че не е вкъщи, и я поканих да го почака вътре.

— Очевидно не си знаел, че е въоръжена.

— Напротив, знаех. Тя го размахваше във въздуха. Вероятно бе натиснала звънеца с него.

— И ти я покани вътре? — изненада се искрено той.

Пипа му хвърли многозначителен поглед.

— А какво трябваше да направя според теб? Да затръшна вратата в лицето й и да повикам полиция ли?

Ами да, ако беше нормален човек.

— Защо не го направи?

— Бинг Бинг не се интересуваше от нищо друго, освен да направи няколко дупки в тялото на Мос — почти щеше да добави „Трябва да си жена, за да разбереш това“. — Когато осъзна, че той не е вкъщи, си изкара яда на вазата. Всичко стана за петнадесет секунди.

Кол седеше и гледаше ръцете си.

— Много си смел, Козмо — рече накрая. — Можеше да свърши много по-различно.

— Човек може да каже същото за много други неща.

Какво означава това? — зачуди се той. Отгоре на всичко виждаше, че все още му е бясна, дяволите да го вземат.

— Колкото за протокола, не одобрявам онова, което Мос прави. Но кой съм аз, че да му го кажа.

— Разбира се. Ти си просто един невинен шофьор.

Кол осъзна, че го е видяла с червенокосата. Обаче нищо не можеше да направи или да каже за свое оправдание.

— Опитвам се да си върша работата, Козмо.