Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (11)

11

Телефонът иззвъня точно в седем.

— Добро утро! — поздрави Шелдън. — Как върви училището за шофьори?

— Учителят е наистина строг — прозя се Пипа. Чувстваше краката си като дънери. — Офицер Пиърс.

— Има отлична репутация. Строг, но справедлив. Как се чувстваш с новото име?

— Започвам да свиквам — тя премести слушалката между ухото и възглавницата. — По телевизията видях погребението на дядо. Не мога да повярвам, че Теън хвърли шпорите му в гроба.

— Както вече ти казах, майка ти не е на себе си.

— Точно затова трябва да съм с нея.

— Абсолютно неразумно, като се има предвид, че тя не получи нищо от него. Като говоря за пари — прехвърлих шейсет хиляди долара на твоята сметка за пазаруване. Един плик с пари в брой и шофьорска книжка на името Пердита Рика е оставен в мотел „Щастлив час“. Нали си студентка!

Сарказмът му не убягна от Пипа.

— Знам, че не е онова, което дядо е имал предвид, но е начин да го постигна. Бих могла да направя много добри неща с един милиард долара.

Ако Шелдън получаваше по десет цента от всеки петролен наследник, който му казваше това, щеше да си купи нефтена компания.

— Ще преразгледаме тази концепция, когато завършиш.

Пипа облече втория си тоалет от Уол-Март — една бяла поличка от пике на големи яркочервени цветя. Цветовата гама не подхождаше на мастиленочерната й коса. Преди да излезе тя се огледа в голямото огледало в цял ръст. Въобще не приличаше на латиноамериканка: пропорцията между циците и ханша й бе точно обратната на латино идеала. Очите й забелязаха още един пропуск: татуировката се бе измила от водата.

С разтуптяно сърце погледна часовника си. Нямаше време да я поправи, а не биваше да закъснява, така че грабна два цветни водоустойчиви маркера и първия пуловер, който докопа в чекмеджето на Джини. Движението в натоварения утринен час беше ужасно. Пипа пристигна в мотел „Щастлив час“ две минути преди девет. Спринтира покрай изтребителите на гадини, които опушваха първия етаж. Мушна се на стола си на първия ред, докато офицер Пиърс отваряше прозорците.

— Съжалявам, ученици. Днес има повреда в захранването.

— Нали не очаквате от нас да решаваме тест в тази жега! — протестира рибарят Гордън, докато Пиърс раздаваше листовките.

— Не само че очаквам да решавате, но и да го решите.

Така или иначе малко от тях щяха да се справят. Пиърс нарочно бе направил теста по-труден, за да сплаши всички да учат по-задълбочено за финала. Днес Пердита изглеждаше повече на себе си, с изключение на мохерния пуловер, който бе навлякла. Беше достатъчен да задуши дори лама.

— Тези, които носят вратовръзки или сака, може да ги свалят — тя дори не помръдна. — Пердита?

— Не, благодаря — усмихна му се толкова сладко, че сякаш всичко по нея се усмихна — краката, стомахът и челото.

Той се надяваше, че момичето не се опитва да скрие следи от боцкане и игли по ръцете си. А този секси парфюм се носеше от нея като топлина от радиатор. Офицер Пиърс се насили да не му обръща внимание. След десет минути събра листовките.

— Можете да посетите фонтана, докато ги проверявам.

Пипа изтича в коридора и свали пуловера. Всеки миг щеше да получи топлинен удар.

— Сиймор — извика тя в мига, в който той се излезе от класната стая. — Може ли да те помоля за една услуга?

— Само кажи какво искаш, пухче.

Пипа му подаде един маркер.

— Можеш ли да изрисуваш няколко татуировки на ръката? Каквото ти хрумне.

Двамата отидоха във фоайето. Под подозрителните, погледи на няколко проститутки Сиймор покри ръцете на Пипа с черни линии и завъртулки.

— Ето, готово. Това няма да се изтрие известно време.

Когато тя се върна на мястото си с голи ръце, Пиърс я огледа изненадано. Ръцете й бяха покрити с артистични версии на мъжки и женски гениталии. Тя изглежда или изобщо не разбираше, че всички в класа се кикотят при вида на изписаната й кожа, или им се надсмиваше от висотата на някаква своя си изкривена логика.

— Всички, с изключение на един се провалихте — обяви Пиърс, като постави нейното контролно на чина й. Беше получила 98 точки от възможните 100. Може би беше някакво дете вундеркинд или луд учен. — Това е феноменално, в негативния смисъл. Обяснете ми защо.

— Снощи бяха финалите по баскетбол.

— Имаше прекалено много знаци.

— Сутрин не мога да мисля.

— Това са извинения, а не обяснения. Пердита, можеш да отидеш при басейна, докато ние повторим пътните знаци — преди да излезе Пиърс й подаде дебел плик с надпис: „За Пердита Рика, Шофьорското училище, мотел «Щастлив час»“.

Обратен адрес нямаше.

От своята катедра той наблюдаваше как отваря плика край плувния басейн. В него изглежда имаше огромно количество пари в брой. Тя ги натика в чантата си и загледа хлорираната вода като омагьосана. Сетне се обади по мобилния си телефон. Скоро се появи някаква азиатка с бяла лабораторна престилка и Пиърс с удивление видя как жената започна да прави маникюр, педикюр и масаж на краката на неговата ученичка. Не можеше да откъсне очи от зашеметяващо дългите й крайници, докато азиатката полагаше слой след слой лак за нокти върху пръстите на краката й. Пердита подремна малко — гледката на невинно дремещото по гръб момиче накара Пиърс да поиска да излезе и да легне някъде по корем.

Около единадесет и половина забеляза един линкълн да влиза в паркинга. Униформеният шофьор извади от багажника кошница за пикник и постла бяла покривка върху пластмасовата масичка в близост до шезлонга на Пердита. Облечените му с бели ръкавици ръце сложиха върху нея чинии от китайски порцелан и букет рози. Докато момичето ядеше първото от трите ястия, шофьорът се оттегли до някаква въображаема ограда и загледа разнебитените железопътни коловози зад телената ограда в изчакване да почисти масата. Цялата сцена му приличаше на кадър от „Великия Гетсби“, с тази разлика, че в хромозомите на героя имаше основна промяна.

Пиърс даде на класа втори тест за знаците. Този път четирима ученици успяха да отговорят правилно на 7% от въпросите, така че той ги разпусна в обедна почивка.

Пердита тъкмо плащаше на иконома, когато той отиде до басейна и прочете надписа върху униформата на мъжа.

— Хотел „Адолфус“? Това е на една крачка по-нагоре от Макдоналдс.

Пердита отговори бързо.

— Дядо ми работи в кухнята.

— Мислех, че вчера е умрял.

Тя се изчерви цялата като божур.

— Това беше другият ми дядо.

Аха. Пиърс отиде до държавния автомобил, отпуснат му от щата Тексас. За следобедните часове му трябваше един видеофилм. Завъртя ключа в стартера, но колата не запали.

— Мамка му!

Докато той се навеждаше над отворения капак Пердита запали своя лексус. Предната му броня бе автомобилна версия на маската на Ханибал Лектър.

— Имате ли нужда от шофьор? Мога да ви закарам. Отивам да дам някои неща за пране.

— Ще минеш ли покрай Агенцията за контрол на движението?

— Точно на пътя ми е.

Пиърс седна на предната седалка. Колата имаше всички възможни глезотии и екстри, а момичето бе облечено като последна беднячка. Той размишляваше върху тези несъответствия, докато тя чакаше удобния момент да се влее в трафика.

Десет такива момента минаха и заминаха.

— Извинете — оправда се Пипа. — Чувствам се малко нервно с вас.

— Спокойно. Няма проблем.

Можеше да гледа тези крака цял следобед.

Най-накрая успя да се влее в движението. Не смееше да говори да не би офицер Пиърс да си помисли, че се разсейва и не спазва безопасния начин на шофиране. Колата се движеше мудно, Пипа поддържаше разстояние от три коли между себе си и предната.

— Отпусни се — посъветва я накрая той. — Справяш се чудесно.

Парфюмът й направо прогори дупка в носа му. Вечерта бе търсил името му в интернет: никой на планетата не бе произвел парфюм на име Теън, или Тен. „Гугъл“ се бе опитал да свърже името с някоя светска лунатичка.

— На следващия светофар вляво.

Той се усмихна, когато мигачът й заработи моментално; следващият светофар бе поне на километър.

— Изглежда днес се чувстваш по-добре, Пердита.

— Да, благодаря. Учих много. Вие сте добър учител. Строг, но справедлив.

Строг? Откъде й бе хрумнало това? Той не проговори, докато тя не направи завоя.

— Имаш нови татуировки.

— Клиентите в ресторанта са много щедри. Аз съм сервитьорка.

— Каза ми го вече — Пиърс не искаше да пита в какъв бардак работи. Накара я да върти из центъра, докато запечата в паметта си гледката на глезените й.

Три пъти преминаха покрай съда. Пипа не смееше да го попита дали не се е загубил. На четвъртия път той каза:

— Спри до тротоара. Ще се върна след секунда.

— Офицер Пиърс, нима ме карате да чакам в забранена за паркиране зона, където вдигат автомобили по всяко време?

— Ако някой ти досажда, кажи му, че си с мен — сетне помисли още веднъж, сещайки се за татуировките й. — Я по-добре направи няколко кръгчета около квартала.

Пипа го гледаше как тича гъвкаво като котка сред мравуняка от хора по стълбището на съда. След секунди една контрольорка почука на прозореца й.

— Виждаш ли този знак? Хайде, чупка! Движи се!

Тя подкара из квартала. Когато се върна на същото място, контрольорката все още чакаше в засада, така че бе принудена да кръжи около съда, напразно оглеждайки се за офицер Пиърс. За миг на стълбите, изпълнени с хора, се отвори празно пространство и тя зърна блясък на нещо червено. Когато се загледа в тълпата, не можа да повярва на очите си. Но беше истина — по стълбите вървеше висока жена с конска физиономия, облечена в яркочервено: Розамънд, заобиколена по фланговете от двама мъже с куфарчета. Фотографи подтичваха по петите им и снимаха.

Адвокати! Папараци! Но разбира се! Розамънд току-що бе внесла в съда делото срещу Теън!

Неочаквано изсвирване на клаксон стресна Пипа и върна вниманието й към улицата. Тя рязко натисна спирачките, когато една веспа изсвистя пред бронята й. Мексиканецът, който караше претоварен пикап зад нея, направи същото. Със свистене на гуми колата му спря на сантиметри от задните й светлини; за нещастие четирийсетте щайги с пилета, който човекът караше на пазара, се изсипаха на земята. Жена с форд зад него говореше по телефона и не успя да премести крака си от газта на спирачката. Тя на свой ред бе ударена отзад от един тийнейджър, който в този момент сменяше диска във волвото на майка си.

С видеокасетата в ръка офицер Пиърс излезе от Агенцията точно в мига, в който веспата се завря пред предницата на Пипиния лексус. Той чу свистенето на спирачките на мексиканеца и видя как щайгите с пилета се изсипаха на улицата. Буф! Буф! Тряс! Стана свидетел и на следващите две катастрофи. Докато тичаше по стълбите, някаква непозната висока жена с червен костюм посочи колата на Пердита и завика:

— Това е една от нейните шаферки нимфоманки! Сигурна съм!

Пиърс едва не бе стъпкан от ордата фотографи, които се втурнаха към лексуса. Той хукна след тях.

Папараците вече се рояха и пъплеха около колата, когато успя да стигне до нея. Всички обективи бяха насочени към Пердита, която запази присъствие на духа и покри лицето си с някакъв дантелен колан, който извади от торбата с прането. Пиърс хвана за яката мъжа, който се опитваше да отвори вратата на шофьора, и го хвърли върху кудкудякащите кокошки.

— Аз съм, Пердита! Отвори!

Само по някакво чудо тя разпозна гласа му сред невъобразимата врява. Отключи вратата и се смъкна на пода, покривайки лицето си с дантелата. Пиърс скочи вътре.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук? — изхленчи момичето. — Аз не мога да направя нищо.

— Виждам — Пиърс свали прозореца.

— Имате три секунди да изчезнете — закани се той на фотографите, които се бяха залепили на предното стъкло. — Една. Две. Три.

Сетне форсира двигателя. Мъжът върху капака почти счупи носа си със собствения си „Никон“, преди да се търкулне и плъзне по предния капак. Пиърс погледна в задното огледало. Зад тях цареше пълна суматоха от сърдити пилета и ядосани шофьори.

— Вече можеш да седнеш — обърна се той към дантелата.

Пипа се вдигна от пода и седна на седалката.

— Нима ще напуснем мястото на произшествието?

— Ти не си причинила никакво произшествие. Човекът зад теб го направи. Сто процента от задните сблъсъци се причиняват от шофьорите отзад.

Тя погледна през задното стъкло.

— О, не! Те още са там!

Пиърс също погледна и се увери, че един зелен фолксваген костенурка и един бял миникупър почти щяха да връхлетят върху тях.

— Затегни колана си.

Пипа седеше сковано като манекен, докато той караше из Далас на зигзаг, не в пълно нарушение на законите, но не и с точно спазване. Премина на серия жълти светофари. Фолксвагенът и миникупърът преминаха на червено.

— Брей, че са упорити! — промърмори Пиърс, свивайки по булевард „Макбрайд“. — Ти да не си омъжена за мафията?

— Не! Моля те, не ми говори за сватби!

— Жената в червено каза, че си била шаферка-нимфоманка!

— Тя беше пияна.

— Твоят бивш годеник е пратил хайка да те върне — предположи Пиърс.

— Не можеш да си представиш колко грешиш.

Пиърс профуча и подмина отляво четири коли, като премина на косъм покрай идващия насреща джип. Когато стигнаха до шосе 28, гласът на Пипа прозвуча отчаяно и диво.

— Настигат ни! Ако ме хванат, ще се самоубия!

— Никой няма да те хване — може би беше избягала проститутка и сутеньорът й се опитваше да я върне обратно на улицата. Пиърс намали скоростта на магистралата и позволи на фолксвагена да се изравни с него от дясната му страна. Той махна с ръка на набития плешив шофьор, сетне натисна спирачките. Когато автомобилът излезе на една дължина пред него, Пиърс притисна левия му калник и с дясната си броня го изхвърли и завъртя.

— Един по-малко — рече, докато колата криволичеше сред дърветата.

Миникупърът обаче все още бе залепен за тях. Когато видя пролука в насрещния трафик, Пиърс дръпна ръчната спирачка. Блокираните му задни колела се завъртяха в полукръг и насочиха лексуса в обратна посока. С едно плавно движение той освободи ръчната, натисна газта и премести колата върху платното. За секунди лексусът профуча покрай миникупъра, който вървеше срещу него. Подсвирквайки си, Пиърс напусна магистралата и влезе в една вътрешна улица.

— На косъм беше — ухили се той.

— Откъде си научил тези номера?

— Бях каскадьор — досега не беше се забавлявал така. — Защо тези мъже те преследват?

— Взеха ме за някоя друга. Приличам на момичето, което търсят.

Пиърс покара известно време, преди да попита.

— Като каскадьор научих няколко неща, Пердита, и едното е да подушвам измамата от един километър.

— Аз не съм измамница — протестира тя. — Просто изживявам криза с идентичността.

— Наистина си много слаба лъжкиня.

В отговор тя цялата засия.

— Какво облекчение!

Офицер Пиърс ревизира теорията си за десети път. Може би момичето беше щатски контрольор садист. Сега всеки миг щеше да извади картата си и да го уволни за многобройните нарушения, които извърши пред очите й.

— Каквато и да си — въздъхна той, спирайки в паркинга на мотела, — сигурен съм, че си уникална.

— Можеш ли да ме научиш на този номер с обръщането, в случай че онези ме открият отново.

— Нарича се J-завой. Ще си помисля.

Как можеше да откаже на тези огромни зелени очи? Той предвидливо паркира зад мотела, ако в полицейския бюлетин се появеше издирване на бял лексус многократно нарушил днес правилата за движение. Разгледа предницата на колата. Бронята бе оцеляла без нито една драскотина.

— Часът започва след три минути.

И бързо влезе вътре.

На Пипа й трябваше един миг, за да се съвземе. Наистина беше на косъм. Когато влезе в класната стая, Пиърс най-спокойно пускаше щорите. Човек би си помислил, че е прекарал обедната почивка, практикувайки йога, а не изпълнявайки каскади по пътищата.

— Тъй като някои от вас проявиха досада от четенето на наръчника, ще гледаме видеофилм за техниките за безопасно шофиране — обяви той.

Кари-Джо вдигна ръка.

— Тези химикали срещу хлебарки ми докараха главоболие. Може ли да се прибера вкъщи?

— Да! А мен ме боли гърлото! — проплака и Сиймор.

Класът се премести на терасата, за да четат от шеста до девета глава. След час, прекаран на непоносимата горещина, дори офицер Пиърс едва държеше очите си отворени. Когато градинарите започнаха да вдигат верижната ограда около плувния басейн, той бе доволен от свършената работа.

— Първото нещо утре ще бъде тест — бяха последните му думи.

Всички си тръгнаха, с изключение на Пердита.

— Имате ли нужда от подаване на искра, офицер?

О, да, имаше. Дори от няколко искри. След като възстанови запалването на трошляка си, Пиърс закара Пипа на празния паркинг зад голям изоставен супермаркет край Далас. По пътя й разказа за дните като каскадьор. Кариерата му завършила не по време на снимки, а на един зеленчуков пазар. Тъкмо си купувал смокини, когато някакъв старчок с миата връхлетял върху него и го потрошил. Лежал в болница почти година. Накрая годеницата му избягала с доктора.

Пипа беше ужасена.

— И как си се оправил след всичко това?

— Записах се да танцувам спортни и бални танци. Много е релаксиращо и терапевтично. Хайде сега да опиташ няколко J-завоя.

Старият паркинг бе достатъчно дълъг, за да ускори, но след няколко опита Пипа бе усвоила само една осма от упражнението.

— Да не би да си свикнала със скоростен лост? — попита Пиърс.

— Бившето ми гадже имаше мазерати.

В този момент една полицейска кола с въртящи се сини лампи и сирена влезе в паркинга. От нея изскочи полицай.

— Покажете ми документите и регистрацията на колата — извика той.

Вместо тях Пиърс му показа значката си.

— Просто давам на тази жена уроци за шофьорския изпит.

— Получихме съобщения за надбягване зад магазина за понички.

— Някой ви е скроил номер, офицер. Никой не кара с повече от четирийсет километра в час на шофьорски изпит в щата Тексас.

Като надникна вътре, полицаят видя красива млада жена, обезобразена от татуировки и ужасна боядисана коса. И инструкторът, и студентката бяха гузни като кърлежи, напили се до насита с кръв. Нещо в сценария не бе наред, но колата беше държавна и Пиърс имаше значка.

— Не знаех, че провеждате изпитите си тук.

— Проверяваме мястото. Благодаря, че се отбихте. Даласката полиция винаги е била на върха.

— Така трябва. Днес всички луди са избягали от лудницата.

Когато излезе на булеварда, Пиърс осъзна, че за последните шест часа бе нарушил толкова много пътни закони, че можеше да лежи в затвора. Това момиче сигурно излъчваше някакъв вид възвишени импулси, който го караха да пренебрегва собствения си радар. Освен това забеляза, че когато видя полицая, тя направо се залепи за вратата.

— Не си престъпница, нали?

— Не, сър.

— Тази кола крадена ли е?

— Принадлежи на моя приятелка, която е в Коста Рика.

Няколко стотици свидетели бяха видели регистрационните й номера.

— Може би ще се намерят хора, които ще открият къде живееш и ще задават въпроси.

Пипа пребледня като платно.

— Искаш да кажеш, че там вече не е безопасно?

— Аз не бих рискувал — минаха няколко дълги секунди. — Можеш да останеш при мен.

— Не бих си и помислила да се натрапвам така! Може би в „Адолфус“ има свободни стаи?

Да бе, сигурно. В килера за продукти, където работеше другият й дядо.

— По-нагоре по пътя има „Дейс Ин“^[1]. Тъкмо ще можеш да дойдеш пеша на училище утре сутринта.

Пипа се поколеба: Теън винаги казваше, че ще предпочете да легне в канализацията, отколкото да попадне в Дейс Ин.

— Предполагам, че ще свърши работа.

Тя настоя да плати стаята в брой. Пиърс прецени, че в малката й чантичка са натъпкани поне пет бона. Тогава реши, че бижуто на пръста й сигурно е истинско, и че това момиче е свързано с някой богат, отегчен и жесток човек.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре тук?

— Да. Благодаря, че ме спаси днес, офицер Пиърс.

— Радвам се, че успях да ти помогна — щеше му се да я покани за урока по румба тази вечер, но татуировките и сандалите тип танкове не бяха никак подходящи. — А сега върви да учиш.

Пипа отиде в стаята и прилежно учи цял час преди да осъзнае, че утре отново трябва да облече дрехите, с които бе днес. Когато състудентките й правеха това в университета, беше абсолютно ясно, че предишната нощ са спали с професора. Тя се обади на рецепцията.

— Имате ли бутик в хотела?

— Радвайте се, че имаме машина за сладолед.

Пипа удари главата си в рамката на леглото. Без колата на Джини направо бе загубена, все едно й бяха вързали ръцете и краката. И какво щеше да яде? Най-близката храна бе поне на пет километра по магистралата.

Ами мазератито! — сети се тя. И веднага се обади на охраната в Уелингтън он да Крийк.

— Някакви хора търсят госпожица Ортлип. По-точно търсят колата й, бих казал — отговори пазачът.

Пипа потръпна.

— Ти какво им каза?

— Че е извън страната. Надявам се, че е вярно.

— Абсолютно. Можеш ли да ми направиш една огромна услуга? Спомняш ли си синята кола, която някой остави за мен вчера? Ключовете са в теб, нали? Бих искала да я докараш в „Дейс Ин“ на булевард „Хари Хайнс“. Ако можеш да купиш и малко китайска храна пътьом, ще бъде фантастично.

Пазачът искаше да откаже, но Джини му даваше най-щедрите бакшиши.

— Смяната ми свършва в десет.

— До тогава. Благодаря.

Пипа поднови изучаването на наръчника. На утрешния тест искаше да зарадва офицер Пиърс с отличен резултат. С всеки нов параграф обаче цифрите и фактите я приспиваха — денят беше дълъг и изпълнен с опасности и вълнения. Тя се завлече в банята и наплиска лицето си с вода. Там на светлината на флуоресцентната лампа забеляза, че кожата й изглежда грапава и уморена. Напоследък не бе обръщала внимание на това, но все пак нямаше причина да ходи по белия свят с вид на сюнгер.

Близо до телефона лежеше листовка за спа център „Нори Нуки“ в Лас Колинас. Беше отворен двадесет и четири часа в денонощието и предлагаше пълна програма от естетични процедури. Клиентите на мотела получаваха десет процента отстъпка. И най-важното — в Лас Колинас едва ли някой я познаваше и щеше да я разпознае. Това бе някакво смешно предградие близо до летището.

— Бих искала пълен масаж на тялото и маска на лицето утре сутрин — заяви тя на жената, която отговори на телефонното й обаждане. — И грим. Трябва да съм готова в осем и половина.

— Тогава трябва да бъдете тук в седем. Каква маска за лице желаете? Краставица и оризов оцет? Морска сол? Кал и водорасли? Какво ще кажете за шоколадова маска? Тя е много популярна напоследък.

— Добре. Ще направя шоколадовата.

— За пълен масаж на тялото, маска на лицето и грим — двеста долара с включен бакшиш. Точно в седем да сте тук.

— Има ли наблизо магазин за дрехи?

— Петдесет долара и ще ви доставя дрехи. Кой размер?

— Шест. Благодаря.

Пипа слезе, за да изчака Станли. Пулсът й прескочи, когато познатото синьо мазерати се появи, но без Ланс Хендерсън на кормилото. Я се стегни! — нареди сама на себе си тя, когато Станли спря пред входа на хотела. Тази кола сега е твоя. Колкото е възможно по-скоро трябваше да смени регистрационните номера: на тях не пишеше „ПИПА“, пишеше „МЕЛЕ“.

А това означаваше единствено и само футбол. Още един важен знак, който бе пропуснала да забележи по пътя към брака си.

Вътрешността на колата миришеше апетитно. Станли паркира в ъгъла на паркинга. Пипа набързо погълна четири яйчени ролца, докато той й разказваше за мъжете, които бяха търсили Джини. За нейно огромно облекчение се оказаха журналисти, а не полицаи.

— Да не би да ви преследват? — попита я пазачът.

— Те постоянно ме безпокоят. Не се тревожи, Станли. Колата на Джини е в безопасност. Оставих я за малко на едно място.

Приятелите на Джини бяха доста страшни. Станли с тревога и объркване видя бодиарта върху тялото на тази.

— Добра идея. Хората в Уелингтън не са свикнали на безредици.

Пипа му даде триста долара. Върна се в стаята си и се отдаде на истински пир с китайската храна. За пръв път след провалената сватба виждаше пред себе си някаква перспектива. Надежда за бъдещето. Утре, издокарана с нови дрехи и със свежо лице, щеше да вземе и следващия тест. А след ден щеше да завърши шофьорското училище. Тогава трезорите на форт Нокс щяха да се отворят за нея. Щеше да започне новия си живот, като първо покани офицер Пиърс на вечеря. Щеше да го представи на Шелдън. Щеше да гръмне няколко бутилки шампанско. Празникът щеше да бъде голям, макар че Теън нямаше да присъства.

Пипа пусна три сълзи върху китайските пръчици за хранене. Да не чува гласа на майка си за нея бе лишение, което правеше живота й непълноценен и непълен. Тя й липсваше ужасно; би трябвало чувството да е взаимно. Не разчитай на това, нашепваше й един вътрешен глас. Теън не бе известна със склонността си да прощава.

— Просто ми дай шанс — молеше се на глас Пипа, докато парфюмираше шията си с парфюма на майка си. — Две кратки минутки.

Дежурният на рецепцията я събуди в шест сутринта. Тя загуби доста време да търси хавлиен халат, какъвто според нея трябваше да има във всяка хотелска стая. След като се отказа, трябваше да позвъни за бръснач. Може би Теън имаше право: понякога си струва да платиш хиляда долара допълнително на нощ, за да имаш всички елементарни, но необходими вещи. Тя изкара мазератито от паркинга. На първия червен светофар забеляза, че мъжът в съседната кола я зяпа, и спусна прозореца си.

— Искаш ли да се надбягваме?

— Не, благодаря — най-малките нарушения по пътя щяха да убият шансовете й да получи диплома.

Почти всеки път, когато спреше на светофар, човекът в съседната кола я оглеждаше странно и натискаше газта. Някои от момчетата караха успоредно с нея няколко квартала. Накрая една жена с огромна руса коса спря до нея.

— Извинете, но това не е ли колата на Ланс Хендерсън?

Пипа почти се задави.

— На кого?

— Дават хиляда долара награда на първия, който я открие. Предполага се, че карал синьо мазерати с номер: „МЕЛЕ“.

— Не знам за какво говорите. Татко ми подари тази кола, за да не си сложа пиърсинг на носа.

Пипа затвори прозореца и подкара напред. С тази кола беше като варен омар върху бяла покривка. По дяволите! Защо Ланс не можеше да кара черно мазерати, вместо този пламтящ хомобил? Тя спря и с един маркер промени буквата М върху табелите на П.

„Нори Нуки Дей Спа“ се помещаваше в скромен склад близо до летището. Пипа скри колата зад една акация и влезе вътре. Въпреки ранния час мястото бе претъпкано с жени.

— Вие, Пердита, за масаж на тяло и шоколадова маска на лицето — нареди дребна жизнерадостна корейка зад касата. От телевизионния екран гърмеше „Животът на богатите и известните“. — Аз съм Нори. Къде е колата ви?

— Отзад на паркинга.

— Трябва да й сложите стикер, иначе ще ви я дигнат — Нори взе един флумастер. — Какъв е номерът?

„ПЕЛЕ“.

Корейката й подаде пропуска.

— Сложете го на предното стъкло, моля.

Когато Пипа се върна, Нори й подаде тясна червена копринена рокля с яка на мандарин и цепки от двете страни, стигащи до таза.

— Това много по-добро от евтини дрешки, дето носи. А обувки? Има хубав чифт. По-добро от тези, дето носи! Двайсет долара.

— Добре.

— А коса? Нуждае се от подстригване. Пет долара. А татуировки? Измием татуировки? Петнадесет долара. Много работа, но не хубаво за млада дама.

— Знам, но ще трябва да ги оставите.

— Забравете пари. Направи безплатно.

— Не! Благодаря.

Без да се стресне, Нори продължи.

— Всичко двеста и осемдесет долара засега — тя чукна сметката на касовия регистър. — Благодаря много, Пердита. Вие отива с Джънг-Бо.

Нори изломоти няколко изречения на корейски на жена с бяла риза и лице, изразително като пресъхнала земя. Тя подаде на Пипа бяла риза и ключ и й посочи заключена стаичка.

— Свалете бижу, моля. Аз пази за вас.

Пипа се съблече и уви с една кърпа. Даде на Джънг-Бо своя часовник от Уол-Март, диамантените си пръстени и верижката на крака.

— Това да не го загубите! Принадлежи на майка ми.

Корейката пъхна всичко в джоба си и поведе Пипа към тежка врата.

— Стои тук дванадесет минути. Аз чака вас.

Пипа влезе вътре. На една табелка пишеше, че температурата е 60 градуса. Тя седна на пода с няколко корейки, които изглежда въобще не се потяха. Дванайсетте минути минаха сякаш бяха сто и двадесет. Сетне Джънг-Бо я пъхна в друг мъждив и неясен ад. Пясъкът, който покриваше пода, изгори краката й. Температура 70 градуса. За секунди сърцето на Пипа заби като барабан. От всяка пора започна да извира пот. Главата я заболя; може би мозъкът й се наду като балон, пълен с горещ въздух. Тя издържа само две минути.

— Извинете — прошепна и изскочи в коридора, — тук е много горещо.

— Дванайсет минути! — Джънг-Бо се опита да я върне обратно.

— Не! В девет часа имам важен изпит! За него ми трябва мозък, а не пържени яйца!

Джънг-Бо заведе Пипа до следващата врата.

— Тук три минути.

Пипа само пъхна главата си вътре, но това бе достатъчно да зърне табелката на стената. Успя да прочете 80 градуса преди очите й да започнат да се въртят в орбитите. Само една жена лежеше, без да мърда, вероятно мумифицирана, в неясния замъглен ъгъл.

— Нееее! Стига ми толкова!

Недоволната Джънг-Бо я заведе до един въртоп, от повърхността, на който извираше пара.

— Вътре!

Е, най-лошото можеше да бъде 100 градуса! Пипа свали хавлията и се плъзна във въртящата се вода Джънг-Бо стоеше и пазеше до стълбата, правейки бягството й невъзможно. Накрая каза:

— Сега ще търкаме.

Пипа бе заведена в стая, облицована с бели плочки, в която имаше шест маси. Корейски момичета с груби ръкавици на ръцете търкаха голите жени, които лежаха върху четири от масите. Докато работеха, масажистките се смееха и говореха на своя си език. Без съмнение си правеха шеги и се подиграваха на телата, които така яростно търкаха. Очевидно тук често идваха възрастни дами и безмилостно изливаха врялата вода върху голотиите си. След като и Пипа легна на маса, Джънг-Бо извика едно момиче, което чакаше край басейна. То започна да извива краката й сякаш бяха мокри кърпи. Болката бе непоносима.

— Не може ли по-леко? — изплака Пипа. — Бих искала да изляза оттук с краката си, а не на носилка.

Момичето започна да мачка лицето й с нещо, което приличаше на вкаменена морска звезда. След това положи някаква стипчива каша върху почистената кожа, преди да покрие лицето й с разтопен шоколад.

— Затворете очи — заповяда то, и сложи върху тях груби памучни топчета.

— Какво е това?

— Чай от силни корени. Добро за вас.

Шоколадът бързо се втвърди до бронебойна и непроницаема маска. Пипа издържа на търкащите ръкавици, като си повтаряше откъслечни параграфи от наръчника за шофьори, които прелитаха из главата й. Сънува, че чува гласът на Теън, чист и ясен като камбана, който казва „Не ме докосвай с тези мръсни ръкавици“ преди една кофа гореща вода да измие халюцинацията й. Пипа се плъзна в релаксираща кома, илюстрирана със стотици пътни знаци. Изровен участък от пътя. Неравен пътен участък.

— Как така нямате кимчи^[2] и вулканична кал за маска? Не съм карала чак дотук само за една парна баня!

Очите на Пипа се отвориха толкова бързо, че двете памучни топчета паднаха на земята. Тя бавно обърна глава. На съседната маса лежеше Теън. За разлика от всички останали в стаята беше с оранжева копринена роба, бледооранжеви чехли и обичайният четвърт килограм диаманти. Косата й бе завита с тюрбан от „Тибиант“, нейния любим спа център в Бевърли Хилс.

— Ти какво зяпаш? — сопна й се Теън, не разпознавайки в голата млада жена с черна коса, татуировки и шоколадова маска върху лицето своята дъщеря. Сетне се обърна към масажистката.

— Не ми казвай, че нямате вулканична кал! Всеки уважаващ себе си спа център в Далас има вулканична кал.

— Че защо не отидете тогава в уважаващ себе си спа център? Защо идвате тук да ми създавате проблеми?

— Защото мислех да ви дам възможност да опитате — отвърна наперено Теън, макар че малко бе посвалила децибелите и не се пенеше толкова много. — Добре, забравете за калта. Сигурно имате кимчи.

— Има за ядене. Не хубаво за лице. Кимчи гори лице.

— Затова се смесва с вулканична кал, тъпачко такава! — Теън се огледа и погледът й попадна на Пипа. — Хей, ти там? Какво е това на лицето ти?

Пипа не смееше да отговори. Повиши гласа си с няколко нотки и изломоти.

— Шо… колад.

— Шоколад? Колко гадно. Госпожице! Не споменахте ли нещо за кал и водорасли?

— То за тяло — бе нацупеният отговор.

— А лицето не е ли част от тялото според теб?

— Скъпо.

— Просто го направи — въздъхна майка й с жест на досада, който отпращаше момичето. Когато то отиде да смеси кал с водорасли, Теън се огледа из стаята.

— Цялото това търкане не боли ли? Никога не съм виждала толкова груб масаж. И подобна липса на уединение!

— Това е корейски стил на работа.

Но какво правеше Теън тук? Най-вероятно същото като нея, осъзна Пипа: избягваше възможността, да бъде разпозната. Горкичката!

Момичето се върна с керамична купичка. Теън я подуши и попита заядливо:

— Надявам се, че нямаш намерение да намажеш с това лицето ми?

— Отлично за вас! — извика Пипа, уплашена, че майка й ще стане и ще напусне центъра. — Трябва опитате! — нарочно говореше като корейка.

Отчаянието в гласа й накара Теън да омекне.

— Е, и без това вече съм тук. Давай — нареди тя на момичето. — Само гледай да не изцапаш с тази каша робата ми.

Пипа забеляза, че докато калта съхне по лицето й, майка й я гледа с любопитство. Тя отчаяно искаше да протегне ръка и да хване ръката й.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво представляват тези татуировки по вас?

— Древни китайски символи.

— На мен ми приличат повече на полови органи. Изненадана съм, че не ви вземат за проститутка. Извинете ме, разбира се, ако сте такава.

Всички странни погледи, с които бе удостоена през последните няколко дни, най-сетне й станаха ясни. Тя се изчерви толкова силно, че шоколадът по лицето й щеше да се разтопи.

— Това са знаци за плодовитост. Носят късмет.

— Нима плодовитостта е късмет? Ще ви кажа нещо. Децата са истинско проклятие — прошепна Теън, докато момичето постави два тампона от водорасли върху очите й.

Корейската масажистка триеше гърдите й така ожесточено, сякаш бяха петна по килима, а Пипа напрягаше мисълта си да измисли начин на действие. Добре се бе прикрила като корейка. Когато обаче Теън откриеше кой се крие под шоколадовата маска, възмущението й щеше да бъде чуто чак в Килгор. За пореден път Пипа се прокле, задето се бе престорила на някой, който не е.

В стаята влезе млада корейка с джинси, придружена от Нори Нуки. Носеше камера и за ужас на Пипа я насочи право към нея. Първият й импулс бе да се престори на умряла. Може би това бе снимка за реклама: тя имаше най-добре изглеждащото тяло в залата. Сетне й хрумна, че жената може да насочи камерата си към Теън, която лежеше на съседната маса.

— Ей сега ще се върна — рече Пипа, когато корейката започна да търка татуировките й.

Тя слезе от масата и отиде към фотографката.

— Извинете, какво правите?

— Вие дъщеря на Теън Уокър! — Нори гордо посочи верижката на Теън за доказателство. Сетне посочи и покритата с кал фигура в оранжево. — Мислим, таз жена Теън Уокър. Вие кара колата на Ланс Хендерсън с номер: „ПЕЛЕ“.

Ще получи хиляда долара награда, ако открием вас.

— А аз може ли да си получа бижутата? Благодаря — Пипа грабна пръстена, часовника и верижката и сетне, хвърли камерата на фотографката в купата с разтопен шоколад. — Сега снимай!

— Гаднярка! Развали ми апарата!

Пипа изтича до стаичката и навлече новата си червена рокля. Грабна малката чанта, която съдържаше всичките й ценности. Беше на една крачка от предната врата, когато зелен фолксваген влезе в паркинга. Шофьорът му беше същият чакал, който офицер Пиърс бе изхвърлил от пътя предишния ден. Пипа моментално се върна назад, заключи вратата и изтича в залата за търкане на телеса, Нори, фотографката и Джънг-Бо ровеха в купата с шоколад, опитвайки се да извадят камерата с помощта на депресор за отпускане на мускули.

Пипа се втурна към масата на майка си.

— Съжалявам, че трябва да те обезпокоя, мамо — прошепна тя, сваляйки водораслите от очите на Теън. — Папараците са ни открили.

Теън гледаше удивено покритото с шоколад лице, наведено над нея.

— Ти не си ли корейка?

— Аз съм Пипа. Повярвай, това е самата истина. Трябва да бягаме.

— Луда ли си? Не мога да изляза с лице, покрито с кал.

— Остави калта! Трябва да мислиш за собствената си безопасност.

Докато Пипа дърпаше майка си покрай Нори и компания, Теън успя да си възстанови присъствието на духа, за да извика:

— Адвокатите ми ще ви намерят, малки жълти червейчета!

Пипа измъкна майка си през входа за евакуация към паркинга.

— И Ланс ли е тук? — извика тя, когато видя колата му и веднага покри лицето си с ръце.

— Остави калта върху лицето си! И тюрбана! Той ми даде колата — Пипа набута майка си вътре, запали и даде на заден. Те изхвърчаха от паркинга с мръсна газ, но не и преди дребният плешивец да се появи на предната врата и да ги види. Той затича към своя фолксваген.

Пипа яко натисна газта.

— Как си, мамо?

— Веднага ме пусни да сляза!

— Искаш да те хванат в Лас Колинас по роба? Ще напълнят вестниците с теб.

— Как смееш да ме следиш и дебнеш?!

— Тук вече грешиш. Аз пристигнах първа — Пипа зави зад първия ъгъл. — Слушай, знам, че нито времето, нито мястото са подходящи, но трябва да поговорим.

— Ако се опитваш да си върнеш наследството, хич не си губи времето.

— Има рационално обяснение за всичко. Опитвах се да предпазя Ланс.

— Що за глупост! Розамънд може да го защити далеч по-добре от теб.

— О! Значи вече знаеш?

— Какво да знам?

Какво щеше да стане, ако разкриеше пред майка си истината, че Ланс е гей? Теън щеше да го разтръби в цялата Слънчева система. Но нямаше право да я вини, всяка майка би го направила. Макар че страшно много й се искаше да изплюе камъчето, Пипа се опита само да открехне задната врата към истината.

— Мисля, че той е стерилен.

— И какво от това?

— Искам да кажа импотентен — тя си помисли за офицер Пиърс, когато премина на втори червен светофар.

— Смятай го за благословия. Щеше да имаш оправдание да спиш с шофьора.

Разговорът не тръгна в желаната посока.

— Може би е полово недоразвит.

— Защо не добавиш кастриран и травестит! А какво ще кажеш за гей? Като розово фламинго?

— Може би е точно това. Ланс определено може да е такъв.

— Да не забравим сериен убиец и педофил.

Пипа осъзна, че не изигра картите си както трябва.

— Да не мислиш, че аз съм виновна за нещо, мамо?

— Не ме наричай мамо! Разбира се, че си виновна! Искаш ли да остържа малко кал от лицето си, за да я хвърлиш по доброто момче!

— Остави калта на мястото й! — извика Пипа. — Не искам никой да те познае!

— Чувствам се некомфортно с нея.

— Повярвай ми, шоколадът е по-зле.

Теън изказа болезнено неодобрение, когато Пипа направи забранен ляв завой.

— Този отвратителен фолксваген е точно зад нас — обяви тя, най-сетне проумявайки тежестта на ситуацията.

— Благодаря. Много ми помогна — подът започваше да пари под босите й крака. Превключвайки грубо на пета скорост, тя се чудеше как да избяга от преследвача си, да свали Теън и да стигне за часа през следващите десет минути. Може би щеше да постигне всичко това, ако успееше да се шмугне в паркинга на „Щастлив час“ преди онзи да излезе от последния ъгъл. Бяха само на няколко километра от мотела.

— Да не би да се опитваш да ме убиеш? — изпищя Теън, когато Пипа профуча около островчето в средата на пътя. — Няма да докопаш парите ми.

— Запази проклетите пари за себе си. Бих искала да получа шпорите на дядо.

— И аз бих искала да имам зет, така че можем да смятаме, че сме квит. Онова, което направи, е непростимо.

— Беше отчаяно и глупаво. Но не непростимо. Аз наистина дълбоко съжалявам. Как мога да го поправя?

— Просто ей така? Как смееш да добавяш унижение към мъката ми? Ти оскверни името Уокър завинаги. Кой е този супермен, заради когото отритна Ланс Хендерсън? Дано поне да е принц Уилям или някой от фамилията Хънт^[3]!

— Няма друг човек, мамо. Казах го само за да прекъсна сватбата.

— За да ме обидиш, да ми навредиш — измуча Теън, отпускайки се. — Ти си истинско зло — тя въздъхна мелодраматично, докато Пипа правеше серия от луди завои. Накрая, изтощена от емоциите, попита: — Ланс няма ли оръжие в жабката? Не може ли просто да застреляме този човек?

Тя бръкна, но не намери оръжие, а дузина презервативи.

— Аха! Ето, виж! — извика победоносно, като размаха няколко под носа на дъщеря си. — Това прилича ли ти на собственост на един импотентен куотърбек от даласките Каубои?

Понеже не можеше да вижда, Пипа пропусна отклонението към паркинга на „Щастлив час“. За пръв път в живота си тя наруга майка си, което така шокира Теън, че тя млъкна. Беше девет без шест минути. Отчаяна, Пипа реши да обърне колата през тревната ивица в средата на шосето и да опита отново. Ако костенурката все още беше зад нея, на паркинга на „Щастлив час“ щеше да направи онзи J-завой, на който вчера я бе учил офицер Пиърс. След като оставеше фолксвагена в облак прах, щеше да свали Теън да се мие в мотела, а тя щеше да отиде на училище навреме. Е, това вече беше мислене на една Уокър!

Пипа прекоси тревната площ с голям успех, но за нещастие фолксвагенът направи същото.

— Дръж се — извика тя на майка си, влетявайки като вихър в паркинга на мотел „Щастлив час“. — Почти стигнахме!

 

 

Тази сутрин офицер Пиърс дойде по-рано за училище. Беше минал покрай „Дейс Ин“, за да позвъни в стаята на Пердита и да я попита дали не иска да я закара на училище. Момичето на рецепцията му съобщи, че е напуснала хотела на зазоряване със синьо мазерати. Ядосан на наивността си, Пиърс се върна в мотел „Щастлив час“. Провери и установи, че автомобилът на Пердита все още си стоеше на безопасно място, далеч от хорските погледи. Той махна с ръка на момчетата, които сменяха верижната ограда около басейна, седна в своята кола и зачака Пердита, която сигурно бе със старото си гадже. Беше любопитен да види дали са се сдобрили.

В девет без две минути чу вой от форсиран двигател. Приличаше на италиански. Секунди по-късно синьо мазерати влетя като хала в паркинга. В него седяха две чудновати персони с тъмни маски. Пътникът носеше оранжев тюрбан. Терористи? Пиърс гледаше, без да вярва на очите си, как автомобилът направи едно пълно обръщане почти на 360 градуса. Без да натисне спирачките, шофьорът премина с колата през пролуката във верижната ограда и цопна право в плувния басейн.

Пердита! Пиърс вече тичаше към басейна, когато един зелен фолксваген влезе в паркинга на две гуми. За да не го удари, шофьорът натисна спирачките, завъртя се и блъсна колата му с трясък, който проби тъпанчетата на Пиърс. Разпознавайки вчерашния папарак, той го остави да си лежи на въздушните възглавници. Така му се падаше! И скочи в басейна. Мазератито бързо потъваше. Предполагайки, че на волана е бившият годеник, Пиърс реши първо да спаси пасажерката. Той отвори вратата и откопча колана… приличаше на жена… определено кокетка… но защо цялото й лице бе намазано с кал? За щастие тюрбанът и по-голяма част от калта се измиха, докато я вадеше на повърхността. Тя носеше огромни пръстени, като Пердита. Добре изглеждаща блондинка. Отлично поддържано тяло. И тогава жената отвори устата си.

— Каква ужасна малка дупка!

— Добре дошла!

Пиърс скочи обратно във водата. Забеляза татуировките на шофьора и получи най-страшната адреналинова атака в живота си. Почти извън себе си от ужас, показа на Пердита да свали прозореца. Тя се измъкна през него. Двамата стигнаха до стълбата, а мазератито удари дъното.

Малко от веществото, с което бе покрито лицето й, влезе в устата му.

— Това шоколад ли е?

— Да — Пипа белеше от лицето си кафяви пластове. — Май ми трябва малко повече практика за този J-завой.

— Ей, ти! Веднага извади чантата ми! Хлорът е пагубен за кожата.

— Коя е тази жена?

— Бившата ми майка — през ума на Пипа мина друго страшно бедствие. — Скъсана ли съм вече?

Точно така. Пиърс забеляза, че всички курсисти от класа се тълпяха около фолксвагена на паркинга. Никой нямаше представа, че на дъното на басейна има и мазерати.

— Защо този мъж отново те преследва?

Тя нещастно поклати глава.

— Можеш ли да го арестуваш?

— Сигурно. Ако все още е жив.

Теън викаше на персонала да извадят чантичката й.

— Когато дойде полицията, тя не бива да е тук. Офицер Пиърс, трябва да ми помогнеш. Тя е просто една невинна пасажерка.

Трудно му бе да повярва, но каза:

— Твоят лексус все още е отзад. Ключовете са на таблото — беше ги оставил с надеждата някой да задигне колата. — Аз ще напиша доклад за произшествието. Вие двете вървете и потърсете медицинска помощ. Можем да подпишем документите по-късно.

Пиърс й предложи помощта си, за да се качи по стълбата. За добрината му боговете го възнаградиха с гледка, която никога нямаше да забрави: Пердита в целия й блясък и великолепие без бельо. При това установи, че бе естествена блондинка, както и подозираше. Колко жалко, че имаше толкова лошо минало! Майка й, по-точно бившата й майка, или каквато и да бе там, беше coup de grace^[4].

— Желая ти късмет, скъпа — рече той на Пипа. — Където и да отидеш, надявам се да успееш.

Теън, с подгизнала и капеща оранжева роба, стоеше на дъската за скокове и наблюдаваше как един човек от персонала вади чантата й от потъналата кола.

— А сега хванете и тюрбана ми — нареди тя, като посочи бледо синята хавлиена кърпа, плуваща във водата.

— Остави го, мамо — рече Пипа, като я дръпна за ръкава.

— Да не си луда? Виж косата ми!

— Чуваш ли сирените? Полицията ще бъде тук след десет секунди.

Теън провери дали компактната й пудра не се е развалила. Сетне хвърли банкнота от сто долара във водата.

— Mi sombrero — извика тя и изтича след Пипа.

Три момчета скочиха във водата след банкнотата.

Теън получи своя подгизнал тюрбан, докато Пипа я натика в колата на Джини.

— Каква ужасна кола! Да не си я откраднала?

— На Джини е. Ще те закарам в хотела по-нагоре по улицата. Можеш да се почистиш там и да се върнеш в къщи.

Пипа направи още един опит да поправи нещата, да възстанови отношенията им.

— Съжалявам, че ти причиних толкова много неприятности. Можеш ли поне да се опиташ да погледнеш на нещата от моя гледна точка?

— Как смееш дори да ме молиш за това? Благодарение на теб дядо ти помага на маргаритките в Крокет да цъфтят. Седрик връща стотици сватбени подаръци. Наложи се да застреляме Липизанер. Трябваше да платим на госпожа Бинго Бънц V шест процента лихва за нейните крюгеранди. Розамънд настоява за дело в съда. Аз станах за посмешище в Далас — Теън обърна измъченото си лице към дъщеря си. — Как можа да ме унижиш толкова много?

— Може ли да престанем с това „ти, ти, ти“! И други хора анулират сватбите си. Наистина, ние го направихме в последната минута, но случайно да забеляза Ланс да плаче, докато говорех? Та той бе най-щастливият човек на света! Помисли малко върху това — Пипа спря пред хотела.

— Е, пристигнахме.

— Каквоо? „Дейс Ин“? — Теън гледаше слисана и ужасена петима японски бизнесмени, които чакаха пред хотела автобуса за летището. — Ти настина знаеш как да ми натриеш носа, нали? Нарочно ли го правиш?

Пипа излезе от колата.

— Тогава вземи колата. Върви си в къщи.

Теън се премести на мястото на шофьора. Тя огледа боядисаното, пребледняло и капещо същество, което някога бе нейната любима дъщеря, и сякаш някой я простреля. Тогава зърна троен блясък върху ръката й.

— Мили боже! Все още носиш неговия пръстен!

— Той настоя да го запазя — Пипа го свали от ръката си. — Заповядай, мамо. Вземи го. Ти го заслужаваш повече.

Теън се опита да устои на изкушението, но органично не можеше да се противопостави на трите огромни диаманта. Особено когато бяха плячка от Розамънд.

— Предполагам, че бих могла да ги преправя на друго бижу.

— Ето и верижката ти за глезена. Ще я взема назаем следващия път — майка й дори не се усмихна. — Мамо, кажи ми истината, все още ли си ядосана?

Очите на Теън станаха студени като на усойница.

— Сбогом, Пипа. Никога повече не прави опит да се свържеш с мен.

— Но аз те обичам! — изплака тя.

— Чувствата ни не са взаимни — Теън отпраши с колата.

Пипа дълго гледа след автомобила, докато той се превърна в петънце на булевард „Хари Хайнс“. Тогава почувства как някой я тупа по рамото. Един от японските бизнесмени й подаваше чифт зелени пластмасови джапанки.

— Моля, вземете. Тази жена не добра.

Докато Пипа обуваше джапанките, автобусът за летището спря пред тях.

— Идвате ли с нас, госпожице? — извика шофьорът. — Двадесет и два долара.

Без да мисли Пипа се качи в автобуса.