Смешен плавателен съд. С гумената лодка сред океана. Безпрепятствено напредване. Няма суша. По море в бамбукова колиба. На един меридиан с Великденския остров. Тайната на Великденския остров. Огромни божества и каменни гиганти. Червени каменни перуки. Майсторските творби на „дългоухите“. Тики прехвърля мост. Имената на местностите говорят. Ловим акули с ръце. Папагалът. „LI2B“ предава. Направлявани от звездите. Три вълни. Буря. Кървава баня в морето — кървава баня на сала. Човек зад борда. Още една буря. „Кон-Тики“ претърпява леки повреди. Вестители от Полинезия.

Когато морето не беше много развълнувано, често тръгвахме с малката гумена лодка да правим снимки. Никога няма да забравя първата ни такава разходка. Морето беше толкова спокойно, че на двама от нас се дощя да пуснат подобната на балон лодчица и да погребат из океана. Едва се бяха отделили от сала, когато изтърваха греблата и почнаха да се заливат от смях. Докато лекото вълнение ги отнасяше, те ту се скриваха, ту пак се появяваха между вълните и щом ни зърнеха, така се смееха, че смехът им кънтеше над пустия Тих океан. Заоглеждахме се в недоумение, но не видяхме нищо смешно освен собствените си лица, обрасли с рунтави бради. Но тъй като двамата в лодката отдавна трябваше да са свикнали с брадите, почнахме да подозираме, че внезапно са се побъркали. Дали не бяха получили слънчев удар? От смях двамата ни приятели едва се добраха до „Кон-Тики“ и задъхвайки се, със сълзи на очи, само ни молеха да идем и видим с очите си.

С един другар скочихме в танцуващата гумена лодка.

Веднага ни грабна една вълна и ни отнесе встрани от сала. В същия миг се отпуснахме на дъното на лодката и почнахме да се смеем гръмогласно. Трябваше да се върнем колкото може по-скоро, за да успокоим последните двама, които още не бяха излизали с лодката, защото те вече мислеха, че и четиримата сме окончателно полудели.

Това, което ни се стори тъй неудържимо смешно, бяхме самите ние и нашият горд плавателен съд. Дотогава не знаехме как изглеждаме отстрани в открито море. Погледнати от лодката, трупите изчезваха зад най-малките вълни, а когато изобщо се виждаше нещо, то беше ниската кабина с широкия отвор и къдравия покрив от листа, която се мяркаше между вълните. Кабината приличаше досущ на стара норвежка плевня, отнесена безпомощно в открито море, една поразрутена от вятъра плевня, пълна с изгорели от слънцето брадати скитници. Ако ни беше настигнал някой, тръгнал из океана във вана, бихме избухнали в същия неудържим смях. Дори и най-обикновената вълна скриваше кабината дополовина и изглеждаше, сякаш ще нахлуе безпрепятствено през широката врата, където лежаха брадатите разбойници и зяпаха. Но след това смешната постройка пак изплаваше над водата и брадясалите скитници си лежаха там сухи и невредими, както и преди. Зададеше ли се някоя по-голяма вълна, кабината и платното, и цялата мачта изчезваха зад водната планина. Но в следващия миг колибата със скитниците пак се появяваше. Отстрани това изглеждаше страшно и просто се чудехме как досега всичко е минало тъй гладко на нашия необикновен плавателен съд.

Следващия път, когато излязохме да се посмеем над себе си, за малко не се случи нещастие. Вятърът и вълнението бяха по-силни, отколкото мислехме, и „Кон-Тики“ си проправяше път през вълните много по-бързо, отколкото предполагахме. Трябваше да гребем сред океана с все сила, за да настигнем непокорния сал, който не можеше да спре и почака, а съвсем пък не можеше да завие и да се върне. Дори когато останалите на „Кон-Тики“ свиха платното, вятърът така силно биеше в бамбуковата кабина, че балсовият сал се носеше на запад със същата скорост, с която ние успявахме да гребем подире му в подскачащата кръгла гумена лодка с малките като играчки гребла. Всеки от нас мислеше само за едно-единствено нещо — не бива да се разделяме! Прекарахме страшни минути сами в океана, докато успеем да настигнем бягащия сал и да изпълзим отново на палубата при другите, където се чувствувахме у дома си.

От този ден нататък беше най-строго забранено да се излиза с лодката, ако тя не е вързана с дълго въже за сала, та в случай на нужда останалите да могат да я изтеглят. Затова никога не се отдалечавахме много от сала, освен когато вятърът беше съвсем слаб и Тихият океан се къдреше едва забележимо. Но такива условия имаше едва след като преполовихме пътя и океанът се стелеше около нас могъщ и безкраен, обгърнал земното кълбо по всички небесни посоки. Тогава можехме спокойно да напуснем „Кон-Тики“ и да отплаваме в синьото пространство между небето и морето. Когато виждахме как в далечината очертанията на нашия сал стават все по-малки, а голямото платно се превръща в неясен правоъгълник на хоризонта, понякога внезапно ни обземаше чувство на самота. Океанът се простираше под нас така син, както и небето над нас, и там, където се срещаха, цялата синева се сливаше. Струваше ни се, че висим в пространството. За нас целият свят беше празен и син и в него нямаше постоянни неподвижни точки освен златното горещо тропическо слънце, което жареше по вратовете ни. В такива мигове далечното платно на самотния сал, което се открояваше на хоризонта, ни привличаше като магнит. Тогава загребвахме бързо към него и се сгушвахме на „Кон-Тики“ с чувството, че сме се прибрали у дома, в нашия собствен свят, и макар да се намирахме на сал, струваше ни се, че стъпваме върху здрава безопасна почва. А в бамбуковата кабина ни чакаше сянка и ни облъхваше миризма на бамбук и сухи палмови листа. Обляната от слънце синя чистота, която се виждаше през отворената стена на кабината, ни беше напълно достатъчна. Бяхме свикнали с тази гледка и известно време тя ни задоволяваше, докато безпределната чиста синевина отново ни примамеше да се впуснем навън.

Забележително е какво силно психологическо въздействие оказваше върху нас тази крехка бамбукова кабина. Размерите й бяха два и половина на четири и половина метра и за да намалим налягането на вятъра и вълните, я построихме толкова ниска, че не можехме да застанем прави дори под най-високата част на покрива. Стените и покривът й се състояха от здрави бамбукови пръчки, вързани и притегнати една за друга и покрити с рогозка от жилав нацепен бамбук. Жълтите и зелени пръчки и къдравата зеленина, която висеше от покрива, действуваха много по-успокоително на очите, отколкото някоя кабина с бели стени. Въпреки че една трета от дясната стена на бамбуковата кабина беше отворена и през пролуките на стените и покрива проникваха лъчите на слънцето и луната, това първобитно убежище ни вдъхваше по-силно чувство на сигурност, отколкото биха могли да ни дадат при същите обстоятелства белите стени и затворените люкове на параходна кабина. Опитахме се да намерим обяснение на този странен факт и стигнахме до следното заключение. Съзнанието ни не беше привикнало да свързва едно покрито с палмови листа бамбуково жилище с пътешествие по море. Не съществуваше никаква естествена връзка между големия, вълнуващ се океан и ветровитата палмова колибка, която се носеше по вълните. Затова или колибката ще изглежда не на място между вълните, или пък вълните ще изглеждат не на място край стените на колибката. Докато си стояхме на сала, бамбуковата колиба и нейното ухание на джунгла беше нашата действителност, а буйните вълни ни се струваха някак недействителни. Но погледнати от гумената лодка, вълните и колибата разменяха ролите си. Фактът, че балсовите трупи винаги минаваха над вълните като плуваща чайка и пропускаха водата да изтича през кърмата, ни вдъхваше непоклатимо доверие в сухата част, където се намираше кабината. Колкото повече пътувахме, толкова по-сигурни се чувствувахме в уютната си бърлога и възприемахме белите хребести вълни, които се гонеха пред вратата ни като вълнуващ филм, който не представлява никаква опасност за нас. Макар че тази врата се намираше на по-малко от два метра от края на сала и на половин метър над водолинията, щом пропълзявахме през нея, струваше ни се, че сме се отдалечили на много мили от морето и сме влезли в някакво убежище сред джунглите, далеч от опасностите на океана. Там можехме да си легнем по гръб, да гледаме нагоре към странния покрив, който се огъваше под вятъра, и да вдъхваме с наслада уханието на свежо дърво, бамбук и сухи палмови листа, което ни напомняше за джунглите.

Понякога излизахме и нощем с гумената лодка, за да видим как изглеждаме тогава. Смолисточерни вълни се издигаха отвред като стени и милиарди тропически звезди изтръгваха бледи отблясъци от планктона в морето. Светът беше прост — звезди в мрака. Внезапно ставаше без значение дали живеем в 1947 година преди или след новата ера. Ние просто живеехме и го чувствувахме с пределна яснота. Съзнавахме, че и преди ерата на техниката хората са живеели, и то може би по-пълноценно, отколкото живеем ние сега. Времето сякаш преставаше да съществува; всичко реално, всичко значимо днес беше същото, каквото е било винаги и винаги ще бъде. Бяхме потънали в лоното на историята, погълнати от нейното единствено мерило — равенство в безкраен непокътнат мрак под звездната гмеж. В нощния мрак „Кон-Тики“ се издигаше над вълните и потъваше пак зад черните водни маси, когато се препречваха между него и нас. Лунната светлина придаваше на сала особен призрачен вид. Дебелите лъскави трупи с ресни от водорасли, правоъгълното черно очертание на викингското платно, крехката бамбукова колиба, а зад нея жълтата светлина на парафиновия фенер, закачен на кърмата — всичко това приличаше по-скоро на картина от вълшебна приказка, отколкото на жива действителност. От време на време салът изчезваше напълно зад черните вълни, после пак се издигаше и се очертаваше рязко като силует на звездното небе, а от трупите се стичаше искряща вода.

Когато ни завладяваше странното настроение, което излъчваше самотният сал, ние можехме съвсем ясно да си представим как някога, когато човекът е прекосил за първи път този океан, по хоризонта се е носила цяла флотилия от подобни плавателни съдове, пръснати ветрилообразно, за да не пропуснат да намерят суша. Малко преди пристигането на испанците в Южна Америка инката Тупан Юпанки, покорител на Перу и Еквадор, потеглил през океана с многохилядна войска на балсови салове, за да търси някакви острови, които според слуховете се намирали сред Тихия океан. Открил два острова — предполага се, че това били островите Галапагос — и след осеммесечно отсъствие той и многобройните му гребци с мъка успели да се доберат до Еквадор. Неколкостотин години преди това Кон-Тики и неговите последователи навярно са отплавали в подобни формации, но не е имало защо да се връщат.

Когато се прибирахме на сала, често сядахме в кръг около парафиновия фенер на бамбуковата палуба и говорехме за мореплавателите от Перу, които са преживели всичко това хиляда и петстотин години преди нас. Фенерът хвърляше върху платното огромните сенки на брадати мъже и ние мислехме за брадатите бели мъже, живели някога в Перу. По тяхната митология и архитектура можехме да проследим целия им път от Мексико до Средна Америка и през северозападните области на Южна Америка чак до Перу, откъдето при нахлуването на инките тази тайнствена цивилизация изчезва като магическа пръчка и пак тъй внезапно се появява далеч в морето на самотните западни острови, до които сега приближавахме. Дали тези странствуващи учители не са били някакъв културен народ от Средиземноморието, който по същия простичък начин някога в праисторията е прекосил Атлантическия океан от Канарските острови до Мексиканския залив, използувайки западните морски течения и пасата? Вече не вярвахме, че океаните могат да изолират напълно континентите един от друг. Въз основа на важни съображения мнозина изследователи са твърдели, че великите индиански култури, от ацтеките в Мексико до инките в Перу, са се породили благодарение на внезапни влияния, дошли през океана от изток, а както е известно, всички останали индиански племена, общо взето, са азиатски ловджийски и рибарски племена, проникнали в продължение на двадесет хиляди или повече години от Сибир в Америка. Поразително е наистина, че няма никакви следи от постепенно развитие на забележителните цивилизации, простирали се някога от Мексико до Перу. Колкото по-дълбоко копаят археолозите, толкова по-висока култура откриват — докато стигнат до определена точка, където явно личи, че тези древни цивилизации са възникнали без никаква основа сред първобитни племена.

Тези култури са се появили, където течението от Атлантическия океан навлиза в Мексиканския залив — сред пустините и джунглите на Централна и Южна Америка — и където условията за живот са изтощителни, а не в области с по-умерен климат, където и в миналото съществували по-благоприятни условия за културно развитие, точно както в наши дни.

Същото забелязваме и на островите в Южното море. Най-дълбоки следи от тази култура има на острова, който лежи най-близо до Перу, тоест на Великденския остров, макар че това незначително островче е безводно и неплодородно и от всички острови в Тихия океан е най-отдалечено от Азия.

Насред път бяхме преплавали разстояние, равно на това от Перу до Великденския остров и този определен в легенди и предания остров лежеше точно на юг от нас. Ние всъщност потеглихме от едно съвсем случайно място по средата на перуанското крайбрежие, за да повторим предполагаемия маршрут на древните салове. Ако бяхме напуснали брега по на юг, някъде към Тиахуанако, разрушения град на Кон-Тики, вятърът щеше да е същият, но течението — по-слабо, и то би ни отнесло към Великденския остров.

Когато отминахме 110 градуса западна дължина, навлязохме в полинезийско морско пространство, тъй като Великденският остров, който се числи към Полинезия, сега се намираше по-близо до Америка, отколкото се намирахме ние. Бяхме на една дължина с първия авангард на островите в Южното море, средището на най-старата цивилизация на островите. Вечер, когато пламтящият ни пътеводител — слънцето — слизаше от небето и изчезваше на запад в океана заедно с целия си спектър от багри, галещият пасат вдъхваше живот на преданията за странната загадка на Великденския остров.

Далеч на юг, на Великденския остров, стоят изсечени от камък големи, гигантски глави със заострени бради и с черти на хора от бялата раса — стоят, сякаш потънали в размишление над тайната на вековете. Така стояли те, когато първите европейци открили острова през 1722 година, вече цели двадесет и две полинезийски поколения от времето, когато дедите на сегашното население пристигнали на острова със своите канута и изтребили всички зрели мъже на тайнствения народ, който заварили там. Оттогава гигантските каменни глави на божества на Великденския остров се смятат за най-забележителен символ на неразгадаемите тайни на древността. Тук-таме по склоновете на голия остров се издигат към небето огромни фигури — изправени каменни колоси с човешки образи, майсторски изсечени от един блок, високи колкото три-четириетажна сграда. Как са могли хората на древността да изваят, пренесат и изправят такива гигантски каменни колоси? И това като че ли им се струвало недостатъчно трудно, та върху някои от главите, на около дванадесет метра височина от земята, закрепяли по един голям блок от червен камък, наподобяващ огромна перука. Какво означава всичко това и какви технически познания са имали изчезналите строители, справяли се със задачи, достатъчно сложни, за да затруднят и най-прочутите съвременни инженери?

Ако свържем всички частични сведения, които имаме, мистерията на Великденския остров може би не е неразгадаема, особено като се имат предвид и древните мореплаватели, дошли със салове от Перу. Този древен културен народ е оставил на острова следи, които времето не е успяло да заличи.

Великденският остров е връх на стар изгаснал вулкан. Застлани пътища, прокарани от някогашните обитатели на острова, водят до добре запазени пристани край брега, което доказва, че тогава бреговата линия на острова се е намирала на същата височина, както и днес. Великденският остров не е остатък от потънал континент, а съвсем мъничък, пуст остров, който е бил толкова малък и усамотен някога като културно средище на Тихия океан, както и сега.

По средата на този конусообразен остров се намира кратерът на загаснал вулкан, а дълбоко в самия кратер е разположена каменната кариера и удивителната работилница на скулпторите. Тя и до днес се е запазила точно в такъв вид, в какъвто древните ваятели и строители са я оставили преди стотици години, когато са се втурнали към източния нос на острова, дето според преданието новопристигналите съсекли до един всички зрели мъже сред островитяните. Поради това ненадейно прекъсване на работата на ваятелите ние можем да добием ясна представа за обикновения работен ден в кратера на Великденския остров. Навред около мястото, където са работили те, лежат разпръснати твърдите като кремък каменни брадви на скулпторите и свидетелствуват, че този културен народ не е познавал желязото, също както ваятелите на Кон-Тики, когато били принудени да избягат от Перу, оставяйки след себе си по платото на Андите подобни огромни каменни статуи. На Великденския остров и в Андите все още съществуват каменоломните, където легендарните бели брадати мъже изсичали дванадесетметрови каменни блокове направо от планинските склонове с помощта на сечива, направени от още по-твърд камък. И на двете места гигантските блокове, които тежали много тонове, били пренасяни на разстояние от много километри през неравна местност и изправяни като огромните човешки фигури или пък нареждани един върху друг, за да образуват тераси и стени, чието предназначение е неизвестно.

Много недовършени огромни каменни фигури все още лежат в нишите, дето са били започнати — по стената на кратера на Великденския остров, - и показват как е протичала работата в различните етапи. Най-голямата човешка фигура, която е била почти завършена, когато майсторите са били принудени да избягат, е дълга двадесет и два метра и ако бяха успели да я завършат и изправят, главата на този каменен колос щеше да бъде на едно равнище с покрива на осеметажна сграда. Всяка фигура била изсичана от цял каменен блок и работните ниши на скулпторите около лежащите каменни фигури показват, че над една статуя не са работили много хора едновременно. Легнали по гръб, с прегънати лакти и поставени на корема длани — точно както каменните колоси в Перу, — фигурите на Великденския остров били завършвани до най-малката подробност, преди да ги изнесат от работилницата и да ги прекарат до мястото, за което били предназначени, В последния стадий на работа в каменоломната гигантската статуя оставала свързана с планината чрез тясна каменна ивица по протежение на гърба, след което и тя бивала отсичана, като междувременно крепели статуята с подложени под нея камъни.

Голям брой такива фигури ваятелите спускали до дъното на кратера и ги изправяли по склоновете му. Но най-големите колоси издърпвали нагоре по стената на кратера, пренасяли ги на много километри през непроходими местности, изправяли ги върху каменна поставка и слагали на главите им по един огромен червен къс. Самото пренасяне на статуите може да изглежда съвсем необяснимо, но ние не можем да отречем, че е ставало, както не можем да отречем, че изчезналите от Перу строители са оставили по възвишенията на Андите равностойни каменни колоси, които представят тези хора като ненадминати майстори в това изкуство. Въпреки че статуите на Великденския остров са най-големи и най-многобройни и че тамошните ваятели са развили своеобразен стил, същият този изчезнал цивилизован народ е издигнал подобни огромни статуи с човешки образ и на много други тихоокеански острови, които лежат най-близо до Америка. Навсякъде статуите бивали пренасяни до мястото на храма от далечни каменоломни. На Маркизките острови чух предания за начина, по който били придвижвани огромните камъни, и тъй като те се покриват напълно с разказите на туземците за пренасянето на каменните колони за огромния портал на остров Тонгатабу, можем да приемем, че и на Великденския остров са си служили със същия способ, когато пренасяли статуите, защото и там живеел същият народ.

Скулптурната работа в каменоделната отнемала много време, но се извършвала от малък брой опитни ваятели. В замяна на това пренасянето на завършените статуи ставало по-бързо, но изисквало голям брои хора. По онова време малкият Великденски остров бил богат на риба и култивиран: имало големи плантации, засадени с перуански сладки картофи. Специалистите смятат, че по време на своя разцвет островът спокойно е могъл да изхранва население от седем до осем хиляди души. Около хиляда мъже са били необходими, за да извлекат огромните статуи по стръмната стена на кратера, а петстотин били достатъчни, за да ги теглят по-нататък.

От лико и растителни влакна населението изплитало здрави въжета; полагали каменния колос върху дървена рамка, под която слагали пънове и дребни камъни, смазани със сок от корени на растението таро, за да се плъзгат, и така тълпите го влачели. Древните цивилизовани народи били майстори в изплитането на всякакви въжета. Това изкуство било познато на островите в Южното море и особено в Перу, където първите европейци заварили висящи мостове с дължина до сто метра над пропасти и поройни реки — мостове, които се крепели на плетени въжета, дебели колкото талия на едър мъж.

Когато каменният колос пристигал на определеното за него място, възниквало друго затруднение: как да бъде изправен. Тогава тълпата издигала временен насип от камъни и пясък — полегат от едната страна и отвесен от другата — и издърпвала великана с краката напред по полегатата страна. Щом достигала върха, статуята преминавала през ръба и се плъзвала надолу по отвесната страна на насипа, така че основата й попадала в предварително изкопана яма. Насипът все още стоял; тилът на великана опирал във върха му. Тогава изкачвали по насипа отделен каменен цилиндър, закрепвали го върху главата на статуята и след това отстранявали насипа. Такива готови насипи стоят на няколко места по Великденския остров и до ден-днешен очакват огромните статуи, които никога няма да дойдат. Тази техника заслужава възхищение и ако престанем да подценяваме интелигентността на древните хора и възможностите, с които са разполагали по отношение на време и работна сила, ще видим, че в нея няма нищо загадъчно.

Но защо са правели тези статуи? И защо е било необходимо да ходят чак в друга каменоломна на седем километра от работилницата в кратера, за да си набавят специалния червен камък, който поставяли върху главите на статуите? В Южна Америка и на Маркизките острови цялата статуя често е направена от такъв червен камък. Ваятелите са ходели надалеч, за да го намерят. Червените украшения на главата били важен отличителен белег на високопоставените личности както в Полинезия, така и в Перу.

Нека най-напред видим кого са изобразявали колосите. Когато пристигнали на Великденския остров, първите европейци видели на брега загадъчни „бели хора“ и за разлика от общоприетото сред тези народи, между тях имало мъже с дълги буйни бради — потомци на онези жени и деца от предишното население на острова, които били пощадени от нашествениците. Самите туземци заявили, че някои от дедите им били бели, а други кафяви. Според техните изчисления кафявите им деди се преселили на острова от друга част на Полинезия преди двадесет и две поколения, а първите им праотци дошли с големи плавателни съдове от изток преди петдесет и седем поколения (т. е. около 400–500 година от н. е.). Хората, които пристигнали от изток, носели името „дългоухите“, защото удължавали ушите си, като закачали тежести на меката част на ухото, тъй че провисвала чак до раменете им. Именно тези тайнствени „дългоухи“ били съсечени, когато „късоухите“ пристигнали на острова. Всички каменни статуи на Великденския остров имат големи уши, провиснали до раменете им, каквито са имали и самите ваятели.

А преданията на перуанските инки разказват, че слънчевият крал Кон-Тики властвувал над едни бели хора с бради, които инките наричали „големоухите“, защото удължавали ушите си, та им стигали чак до раменете. Инките подчертават, че именно „големоухите“ на Кон-Тики издигнали изоставените огромни статуи из възвишенията на Андите, преди да бъдат отчасти изклани и отчасти прогонени от самите инки след битката на един остров в езерото Титикака.

И така: белите „големоухи“ на Кон-Тики изчезнали от Перу в западна посока с богат опит в изработването на колосални каменни статуи, а белите „дългоухи“ на Тики пристигнали от изток на Великденския остров добре запознати със същото изкуство и веднага започнали да го упражняват с голямо съвършенство. На малкия Великденски остров не е открито нищо, което да свидетелствува за постепенно развитие на това изкуство — развитие, предшествувало майсторските творби на острова.

Между големите каменни статуи в Перу и тези на някои острови в Южното море често пъти има по-голяма прилика, отколкото между статуите от различни острови в Южното море. На Маркизките острови и на Таити подобни статуи носят общото название „Тики“ и изобразяват прославени в историята на острова деди, които след смъртта си били издигани в богове. Тук безсъмнено можем да намерим и обяснението на особената червена шапка на статуите от Великденския остров. Както вече споменах, по всички полинезийски острови се срещали отделни лица и цели семейства с червеникави коси и светла кожа и самите островитяни твърдели, че тези хора били потомци на белия народ, който пръв обитавал островите. На някои от островите участниците в устройваните религиозни тържества боядисвали лицата си бели и косите червени, за да приличат на най-древните си деди. При ежегодни обреди на Великденския остров обръсвали цялата коса на главното лице в тържеството, за да боядисат главата му с червена боя. Огромните червени каменни перуки на гигантските статуи на Великденския остров са издялани във форма, характерна за местната мъжка прическа — най-отгоре имат объл издатък, тъй като съществувал обичай мъжете да носят косите си стегнати в малък кок по средата на темето.

Статуите на Великденския остров имат дълги уши, защото самите ваятели имали удължени уши. Те имат на главите си перуки от специално избран червен камък, защото и самите ваятели имали червеникави коси. Брадите им са заострени и издадени напред, защото самите ваятели носели бради. Лицата им са с характерните черти на бялата раса — тесен, прав, издаден нос и тънки, остро очертани устни, защото самите ваятели не принадлежали към кафявата раса. И ако статуите имат огромни глави и съвсем къси крака, с ръце, поставени в особено положение върху корема, то е, защото ваятелите още от Перу били свикнали да правят своите гигантски статуи точно по този начин. Единствената украса на фигурите на Великденския остров е поясът около корема на всички статуи. Същия символичен пояс намираме и при статуите в древните развалини на града на Кон-Тики край езерото Титикака. Това е мистичната емблема на бога на слънцето — поясът на дъгата. На остров Мангарева съществува мит, според който богът на слънцето свалил от кръста си дъгата — своя вълшебен пояс — и по нея се спуснал от небето в Мангарева, за да насели острова с белокожите си деца. Някога на всички тези острови, както и в Перу, смятали слънцето за свой родоначалник и праотец.

Често сядахме на палубата под звездното небе и се вживявахме в странната история на Великденския остров, макар че салът ни отнасяше право към центъра на Полинезия и нямаше да видим нищо от този загадъчен остров освен името му на картата. Но тъкмо този остров е толкова пълен със следи от Изтока, че самото му име може да ни насочи към правия път в нашите издирвания.

На картата пише Великденски остров, защото някакъв случаен холандец „открил“ острова на Великден. Оттогава сякаш сме забравили, че туземците, които отдавна вече живеели там, наричали своята родина с по-смислени имена, имена с по-голямо значение. За любимите същества обикновено измисляме много имена; този остров има не по-малко от три полинезийски названия.

Едното му име е Те-Пито-Те-Хенуа, което означава „Пъпът на островите“. Това поетично название явно поставя Великденския остров в по-особено положение спрямо останалите острови, които се намират на запад; според самите полинезийци то е най-старото му име. На източния бряг на острова близо до мястото, където според преданието първите „дългоухи“ слезли на брега, се намира старателно издялан кръгъл камък, наричан „Златният пъп“, който населението смята за център на самия Великденски остров. Всеки, който познава мирогледа на поетичните полинезийци, ще разбере, че това символично название намеква за откриването или „раждането“ на островите и че когато полинезийците са нарекли най-близкия до Южна Америка Великденски остров „Пъпът на островите“, те са го почели като съединително звено с предишната родина на своите деди.

Второто име на Великденския остров е Рапа Нуи и значи „Голяма Рапа“, докато Рапа Ити, или Малка Рапа, е друг остров със същата големина, който се намира на много голямо разстояние западно от Великденския остров. Знае се, че у всички народи съществува обичай да наричат първото си поселище например „Голяма Рапа“, а следващото назовават „Нова Рапа“ или „Малка Рапа“, дори когато селищата са еднакво големи. У туземците от Малка Рапа са се съхранили предания, според които първите обитатели на острова пристигнали от Голяма Рапа — Великденския остров на изток, — най-близкия до Америка. Това направо подсказва, че преселението поначало е станало от изток на запад.

Третото и последно име на този ключов остров е Мата-Ките-Рани, което значи „Окото (което) гледа (към) небето“. На пръв поглед то може да предизвика недоумение, защото сравнително ниският Великденски остров не може да види небето по-добре, отколкото други, гордо извисени планински острови като например Таити, Маркизките острови и Хавай. Но думата „рани“, или небе, има двойно значение за полинезийците. Тя значи също и предишната родина на дедите им, свещената страна на бога на слънцето, планинското царство, което Тики напуснал. Много знаменателно е, че от хилядите острови в океана именно най-близкият до Америка, Великденският остров, е бил наречен „Окото, което гледа към родината“. То е още по-поразително, ако знаем, че сродното име „Мата Рани“, което на полинезийски значи „Небесно око“, е старото перуанско название на една местност по тихоокеанското крайбрежие на Перу, точно срещу Великденския остров и точно под разрушения древен град на Кон-Тики в Андите.

Великденският остров ни даваше достатъчно теми за разговор — седяхме на палубата под звездното небе и се чувствувахме като участници в цялото това древно приключение. Струваше ни се, че от времето на Тики не сме вършили друго, освен да плаваме из океана под слънце и звезди, за да търсим земя.

Не изпитвахме вече същото страхопочитание към вълните и океана както преди. Опознахме ги, а познавахме и тяхното отношение към нас, шестимата на сала. Дори акулата стана част от всекидневието ни. Разбрахме и нея, и навиците й. Вече не посягахме към ръчните харпуни и дори не се отдръпвахме от ръба на сала, ако някоя акула минеше край нас. Напротив, понякога дори се опитвахме да хванем гръбната й перка, докато тя се плъзгаше невъзмутимо покрай трупите. Това в края на краищата се превърна в съвършено нов вид спорт — наддърпване с акули, и то без въже.

Почнахме съвсем скромно. Лесно улавяхме повече долфини, отколкото можехме да изядем. За да не се лишим от едно любимо развлечение, а в същото време да не ловим рибите напразно, измислихме смешен вид риболов без кука, който доставяше удоволствие и на нас, и на дОлфините. Връзвахме за едно въже летящи риби и ги пускахме по повърхността на водата. ДОлфините се стрелваха нагоре и захапваха рибата, а ние почвахме да дърпаме — дърпаха и долфините; ставаше истинско цирково представление, защото, ако дОлфинът изпуснеше рибата, на негово място идваше друг. Ние се забавлявахме, а накрая дОлфинът си получаваше рибата.

След това започнахме същата игра с акулите. На едно въже връзвахме парче риба или торбичка с остатъци от обеда ни и пускахме въжето да се влачи отзад. Вместо да се обърне по гръб, акулата изваждаше муцуната си над водата и с широко отворена паст плуваше към храната, за да я налапа. Не можехме да се стърпим да не дръпнем въжето точно когато щеше да затвори челюсти. Измамената акула продължаваше да плува подир примамката с неописуемо глупав и покорен вид и отново отваряше уста, за да лапне отпадъците, които се изплъзваха изпод носа й. Играта завършваше с това, че акулата идваше досами трупите и подскачаше като гладно куче, за да улови храната, която се люлееше в торбичка точно над носа й. Струваше ни се, че храним зяпнал хипопотам в зоологическа градина, и един ден към края на юли, след като бяхме прекарали на сала три месеца, записах в дневника следното:

„Сприятелихме се с акулата, която днес плуваше подире ни. Докато обядвахме, я хранехме с остатъците, като ги изсипвахме направо в зиналата й паст. Когато плува покрай нас, тя прилича на полудиво, полудобродушно, приятелски настроено куче. Не може да се отрече, че акулите понякога изглеждат доста симпатични, стига да не попаднеш между челюстите им. Ние поне намираме, че е забавно да са край нас, но не и когато се къпем“.

Веднъж бамбуковата пръчка, за която бяхме вързали торбичката с храна за акулите, лежеше готова на края на сала, но дойде голяма вълна и я отнесе зад борда. Пръчката плуваше вече на около двеста метра зад сала, когато изведнъж се изправи във водата и бързо заплува сама подир него, сякаш имаше намерение да се върне послушно на мястото си. Поклащайки се, въдицата приближи и ние видяхме, че точно под нея плува триметрова акула, а пръчката стърчи от устата й над вълните като перископ. Акулата беше глътнала торбичката с храната, без да прегризе въжето. След малко бамбуковата пръчка ни настигна, съвсем спокойно ни задмина и се изгуби в далечината пред нас.

Въпреки че постепенно почнахме да гледаме на акулата със съвсем други очи, страхопочитанието ни към нейните пет-шест реда остри като бръснач зъби, които дебнеха от огромната й паст, не намаля.

Веднъж Кнут, без да иска, поплува заедно с една акула. Никому не се разрешаваше да плува далеч от сала, едно поради бързия му ход и друго поради близостта на акулите. Но един ден, при пълно безветрие, и след като изловихме всички акули, които ни преследваха, си разрешихме да Поплуваме малко из океана. Кнут скочи и се плъзна доста надалеч под водата, преди да излезе на повърхността и да заплува обратно. В същия миг видяхме от мачтата, че дълбоко във водата зад Кнут се появи сянка, значително по-голяма от него. За да не се изплаши Кнут, предупредихме го колкото може по-спокойно и той се понесе с най-голяма бързина към сала. Но сянката в дълбочината принадлежеше на още по-добър плувец, който се стрелна нагоре и взе да настига Кнут. Стигнаха едновременно до сала. Докато Кнут се качваше на палубата, под корема му се плъзна двуметрова акула и спря край нас. От благодарност, че не захапа Кнут, я дарихме с цяла вкусна долфинова глава.

Акулите обикновено се настървяват повече чрез обонянието, отколкото чрез зрението си. Понякога седяхме на ръба на сала с крака във водата и акулите приближаваха на около метър от тях, а после преспокойно обръщаха опашки и се отдалечаваха. Но ако водата беше дори съвсем малко окървавена, както например, когато чистехме риба, перките им оживяваха и изведнъж се събираха около нас като мухи на месо. Изхвърлехме ли вътрешностите на уловена акула, живите просто освирепяваха и се мятаха около сала като бесни. Изяждаха лакомо черния дроб на собствените си родственици и ако тогава някой потопеше крак във водата, долитаха като ракети и дори забиваха зъби в трупите на мястото, където миг преди това е бил кракът. Акулата е напълно роб на своите прищевки.

Отношенията ни с акулите стигнаха дотам, че накрая почнахме да ги дърпаме за опашките. Да дърпаш животното за опашката, обикновено се смята за твърде лоша шега, но никой досега не е опитвал да дърпа за опашката акула! В действителност това е много увлекателно занимание.

За да хванем акулата за опашката, трябваше най-напред да й поднесем някое истинско лакомство. Тя с готовност подаваше глава от водата, за да го улови. Поднасяхме й храната в торбичка, вързана с въже, защото, ако веднъж си хранил акула с ръка, втори път едва ли ще ти се доще. Ако храниш с ръка куче или питомна мечка, те захапват месото и почват да го дърпат и гризат, докато отхапят къс от него или изтръгват цялото парче от ръката ти. Но ако от почтително разстояние поднесеш на акулата голям долфин, тя се подава от водата и само щраква с челюсти. Без да усетиш и най-слабо подръпване, половината долфин изчезва, а ти оставаш само с опашката в ръка. Струваше ни голямо усилие да срежем напреки някой долфин. Акулата само помръдва странично челюстите си, пълни с триъгълни, остри като трион зъби, и за част от секундата прегризва като с машина за рязане на салам целия долфин, включително гръбнака.

Когато акулата спокойно се обръща, за да се гмурне, опашката й излиза над водата и не е трудно да се улови. Кожата на акулата прилича на шкурка и лесно се задържа в ръка, а в извивката на голямата перка на опашката й има вдлъбнатинка, сякаш създадена, за да се хваща здраво с ръка. Успеехме ли да я уловим за това място, акулата нямаше никаква възможност да се изплъзне. Тогава трябваше да дръпнем бързо, преди да се е окопитила, и да изтеглим колкото е възможно по-голяма част от опашката й върху трупите.

В първите една-две секунди акулата още не схващаше какво става. После почваше обезсърчено да мята и блъска предната част на тялото си в сала, което нямаше смисъл, защото, лишена от замаха на опашката си, акулата е безсилна. Останалите перки и служат само да пази равновесие и да направлява движението си. След няколко отчаяни опита да се отскубне, при които трябваше само да задържаме здраво опашката, смаяната акула окончателно падаше духом, ставаше апатична и най-после съвсем се вцепеняваше. Когато се укротяваше, сякаш изчакваше събитията, настъпваше моментът да напрегнем всички сили и да я издърпаме на сала. Рядко ни се удаваше да изтеглим повече от половината тяло на тежката риба върху трупите, защото в тоя миг акулата се съвземаше и довършваше сама нашето дело. С яростно движение отмяташе глава нагоре и попадаше върху трупите. Тогава трябваше да я дръпнем още веднъж с все сила и бързо да отскочим настрана, ако искахме да спасим краката си, защото сега акулата не знаеше милост. Мяташе се по палубата с огромни скокове, а опашката и се блъскаше в бамбуковата стена като парен чук. Вече не щадеше стоманените си мускули. Огромните и челюсти зееха широко разтворени, а острите зъби тракаха и търсеха да захапят нещо във въздуха. Понякога бойният танц завършваше с това, че акулата, случайно или не, падаше в морето и след преживяното позорно унижение изчезваше завинаги, но обикновено се мяташе безцелно по трупите на кърмата, докато успеехме да наденем примка на опашката и или докато престанеше навеки да точи ужасните си зъби.

Папагалът изпадаше във възторг, когато на палубата имаше акула. Довтасваше тичешком от бамбуковата кабина, покатерваше се с лудешка бързина по стената и си намираше безопасно място за наблюдение на покрива от палмови листа. Там оставаше, като ту клатеше мъдро глава, ту пърхаше напред-назад по стряхата и крещеше от въодушевление. Отдавна беше станал отличен моряк и неизчерпаем източник на шеги и смях. Винаги смятахме, че на сала сме седем души — шест човека и един зелен папагал. Крабът Йоханес все пак трябваше да се примири с това да бъде зачислен като студенокръвна притурка към екипажа. Нощем папагалът се прибираше в кафеза си, окачен под покрива на бамбуковата кабина, а денем се разхождаше наперено по палубата или висеше по напречниците и въжетата, където се премяташе и изпълняваше какви ли не главозамайващи акробатически номера. В началото бяхме поставили винтови притегалки на щаговете^[1] на мачтата, но те протриваха въжетата и скоро ги заменихме с обикновени моряшки възли. Когато щаговете се разтягаха от слънцето и вятъра, с общи усилия трябваше да ги затегнем отново, за да не се протрият от люшкането на тежките като стомана мачтови греди от мангрово дърво, които щяха да се строполят връз нас, ако въжетата се скъсат. Докато опъвахме и затягахме въжетата, в най-напрегнатите моменти папагалът започваше да кряска с дрезгавия си глас:

— Дърпай! Дърпай! Хо-хо-хо-хо, ха-ха-ха!

Успееше ли да ни развесели, той се разтрисаше от смях над собствената си духовитост и изпълняваше лудешки салта по въжетата.

В началото папагалът беше недружелюбно настроен към двамата радисти. Случваше се те да седят в радиопредавателния кът, поставили на уши магическите слушалки, погълнати от току-що установената връзка с някой радиолюбител, да речем от Оклахома. Ала изведнъж слушалките онемяваха и не искаха да издадат нито звук, колкото и радистите да оправяха жиците и да въртяха копчетата. Тогава знаехме, че папагалът пак се е проявил и е прегризал антената. Това ставаше особено често през първия месец, когато привързвахме антената за балон, който пускахме да се носи високо над сала. Но веднъж папагалът се разболя сериозно. Сви се в кафеза мрачен и навъсен и два дни не докосна храна, а във „визитните му картички“ проблясваха златисти парченца от антената. Тогава радистите се разкаяха за всичките си лоши думи по негов адрес, а папагалът — за всичките си злодеяния, и от този ден нататък Кнут и Торстейн станаха негови любими приятели. Работата стигна дотам, че той не искаше да спи другаде освен в радиопредавателния кът. Когато пристигна на сала, матерният му език беше испански, но Бенгт твърдеше, че папагалът заговорил испански с норвежки акцент още преди да започне да повтаря любимите ругатни на Торстейн, изречени на цветист норвежки език.

Хуморът на папагала и пищните му цветове ни радваха в продължение на шестдесет дни. Но веднъж се издигна голяма вълна над кърмата точно докато той слизаше от мачтата по един от щаговете. Когато забелязахме, че папагалът е паднал зад борда, беше вече много късно: дори не успяхме да го видим. А „Кон-Тики“ не можеше нито да завие, нито да спре. Каквото паднеше зад борда, беше безвъзвратно изгубено. Многобройни подобни случки неведнъж ни го бяха доказали.

Първата вечер загубата на папагала се отрази зле върху настроението ни, защото знаехме, че същото може да се случи и с всеки от нас, ако падне зад борда през самотните нощни дежурства.

Повторихме си, че трябва строго да спазваме всички правила за безопасност, сменихме старото въже на нощните дежурни с ново и си казахме, че ако през първите два месеца всичко е минало благополучно, то още не значи, че не ни грозят опасности. Една непредпазлива стъпка, едно необмислено движение можеха и посред бял ден да ни изпратят там, където беше отишъл зеленият папагал.

Няколко пъти забелязахме по синята повърхност на вълните едри яйца от сепии, които приличаха на щраусови яйца или на бели черепи. Един-единствен път видяхме сепия, която се гърчеше под яйцето. Виждахме снежнобелите кълба, когато вече се изравнявахме с тях, и в началото мислехме, че лесно ще ги достигнем с гумената лодка, за да ги вземем. Същото помислихме и когато въжето на планктоновата мрежа се скъса и тя се понесе по вълните зад кърмата. Спуснахме гумената лодка, привързана с въже за сала, и почнахме да гребем. За наша изненада видяхме, че вятърът и вълните отблъсват лодката, а въжето, което я свързва с „Кон-Тики“, действува така силно като спирачка, че беше просто невъзможно да се върнем до някоя точка, която вече сме отминали. Понякога успявахме да се доберем само на метри от предмета, който искахме да вземем, но тогава пък въжето се опъваше и „Кон-Тики“ ни дръпваше на запад. „Каквото падне зад борда, остава зад борда“ — тази поука постепенно се запечата дълбоко в съзнанието на всички ни. Ако искахме да сме с другите на сала, трябваше да се държим за „Кон-Тики“, докато забие нос в сушата на отвъдната страна на океана.

В радиопредавателния кът стана глухо и пусто без папагала, но на другия ден слънцето блесна над Тихия океан и тъгата ни не трая дълго. През следващите дни уловихме много акули и непрестанно ни се струваше, че в стомасите им, между главите на тонове и разни други странни неща, намираме и по някоя извита папагалска човка. Но при по-щателна проверка се оказваше, че черните човки са от смлени вече сепии.

От самото начало двамата ни радисти трябваше да се справят с доста трудности. Още през първия ден, прекаран в Хумболтовото течение, кутиите с батериите се намокриха и целият радиопредавателен кът трябваше да се обкове с брезент, за да се опази от вълните на бурното море. След това изникна въпросът как на малкия сал да се направи достатъчно дълга антена. Опитаха се да опънат антената с хвърчило, но вятърът беше променлив, хвърчилото падна и една вълна го отнесе. После направиха опит да вдигнат антената с балон, но тропическото слънце обгори балона, той се пукна, издъхна и потъна в океана. Освен това имаха и неприятностите с папагала. На всичкото отгоре трябваше да пътуваме цели две седмици по Хумболтовото течение, докато напуснем мъртвата зона около Андите, където късовълновият обхват е ням и безжизнен като въздуха в празна консервена кутия.

Но една нощ късите вълни се съживиха и сигналът на Торстейн беше уловен от случаен радиолюбител в Лос Анжелос, който въртял предавателя си, за да се свърже с друг радиолюбител в Швеция. Най-напред се осведоми какъв радиоапарат имаме и след като получи задоволителен отговор, попита Торстейн кой е и къде живее. Когато узна, че жилището на Торстейн е някаква бамбукова колиба на сал, който пътува из Тихия океан, прозвучаха някакви особени щракания и Торстейн побърза да му даде по-подробни обяснения, След като се посъвзе, далечният събеседник ни съобщи, че се нарича Хал, а жена му Ана била от шведско потекло. Щяла да уведоми нашите семейства, че сме живи и здрави.

Обзети от странно чувство, ние се замислихме как един съвършено чужд човек на име Хал, кинооператор от многохилядния далечен Лос Анжелос, е единственият човек в света освен нас, който знае точно къде се намираме и че сме добре. От тази нощ нататък Хал, или по-точно Харолд Кемпъл, и приятелят му Франк Куевас се редуваха всяка нощ пред радиоапаратите си и чакаха сигналите от сала. Скоро Херман почна да получава благодарствени телеграми от началника на американската метеорологическа служба за своите две дневни шифровани метеорологически съобщения от една област, за която имали малко сведения и никакви статистики. По-късно почти всяка вечер Кнут и Торстейн се свързваха и с други случайни радиолюбители и те препредаваха поздрави до нашите близки в Норвегия чрез радиолюбителя Егил Берг от Нутоден.

Някъде сред океана в радиопредавателния кът нахлу прекалено много вода и в продължение на няколко дни станцията ни заглъхна. Радистите денонощно се разкъсваха от работа с отвертки и поялници, а радиолюбителите бяха вече решили, че океанът е погълнал сала. Но една нощ сигналите на „LI2B“ пак се понесоха по етера и радиопредавателният кът забръмча като гнездо на оси, защото в същия миг неколкостотин американски радиолюбители се нахвърлиха едновременно върху морзовите ключове на своите апарати, за да ни отговорят.

Впрочем не само този път, но и ако попаднехме случайно в царството на нашите радисти, изпитвахме чувството, че сме седнали върху гнездо на оси. Цялата дървения беше просмукана от морска вода и макар че върху балсовия дънер, на който сядаха радистите, лежеше парче суров каучук, щом докоснехме морзовия ключ, удряше ни ток не само по пръстите, но и по задните части. А ако някой от нас, непосветените, се опиташе да открадне молив от добре обзаведения радиопредавателен кът, или му щръкваха косите, или пък от върха на молива се посипваха искри. Само Торстейн, Кнут и папагалът успяваха да се движат невредими из този ъгъл и затова се наложи да поставим картонена преграда, за да отбележим опасната за всички останали зона.

Късно една нощ Кнут все още шумолеше като мишка из радиопредавателния кът под светлината на фенера. Изведнъж ме дръпна за крака и ми каза, че разговаря по етера с човек на име Кристиан Амундсен, който живеел в предградията на Осло. Това беше своего рода любителски рекорд, защото нашият малък предавател на къси вълни със своите 13,990 килоцикли работеше с мощност от около шест вата — приблизително колкото на електрическо фенерче. Туй се случи на втори август, когато бяхме вече преплавали шестдесет градуса на запад, тъй че Осло се намираше точно на обратната страна на земното кълбо. На следния ден крал Хокон навършваше седемдесет и пет години и му честитихме празника. Другата нощ пак успяхме да се свържем с Кристиан, той ни предаде телеграма от краля в отговор на нашите поздравления, която съдържаше пожелания за по-нататъшно благополучие и успешно завършване на пътуването.

В съзнанието ми изпъква друг един епизод, който е в пълен контраст с целия ни живот на сала. Имахме два фотоапарата, а Ерик беше взел цял пакет фотоматериали, като смяташе да проявява снимките още по пътя, за да преснемем несполучливите. След посещението на кито-акулата той не можа да се стърпи повече и една вечер разтвори химикалите във вода точно по предписанието и прояви два филма.

Негативите приличаха на телеграфни снимки, бяха набръчкани и се виждаха само мътни точки. Пълен провал! Излъчихме апел до нашите радиоприятели и ги помолихме за съвет. Случаен радиолюбител от Холивуд уловил зова ни, телефонирал в една лаборатория и малко по-късно се обади и ни съобщи, че водата, с която сме проявявали, трябва да е била много топла. Температурата на проявителя не бивало да надвишава шестнадесет градуса, иначе негативите се набръчквали.

Благодарихме му за съвета и установихме, че най-ниската температура в обкръжаващата ни среда е тази на морското течение, която възлизаше на двадесет и седем градуса. Херман беше инженер — специалист по хладилна техника — и на шега му подхвърлих да смъкне температурата на водата до шестнадесет градуса. Той помоли за разрешение да използува малката бутилка въглероден двуокис от инвентара на надутата вече гумена лодка и след няколко фокус-мокуса над кофа, покрита със спален чувал и стара фланела, по брадата на Херман внезапно се появи скреж и той ни донесе кофата, в която се мъдреше голяма буца лед.

Ерик прояви още един филм и постигна отличен резултат.

Макар че тайнствените думи, носени по етера с късите вълни, са били неизвестен лукс по времето на Кон-Тики, вълните на океана бяха все същите и както преди хиляда и петстотин години решително отнасяха балсовия сал на запад.

Когато наближихме областта на тихоокеанските острови, времето стана малко по-променливо, сегиз-тогиз с дъждовни бури и направлението на пасата се промени. Той задуха постоянно и уверено от югоизток и ние за малко не попаднахме в екваториалното течение. След това вятърът постепенно все повече изменяше посоката си и почна да духа направо от изток. На 10 юни стигнахме най-северната си точка — шест градуса и деветнадесет минути южна ширина. Намирахме се толкова близо до екватора, та ни се стори, че ще минем северно от най-северните острови на Маркизкия архипелаг и ще се зареем в безкрайния океан, без да достигнем суша. Но тогава пасатът пак възви, задуха не от изток, а от североизток и ни повлече в голям завой на юг към географската ширина на островите.

Често вятърът и морето не се променяха дни наред и тогава забравяхме кой е дежурен, освен нощем, когато дежурният оставаше сам на палубата. Защото, ако морето беше тихо и вятърът — постоянен, кърмилното весло оставаше вързано и платното на „Кон-Тики“ — издуто, без да бдим за него. Тогава нощният дежурен можеше да седи спокойно до вратата на кабината и да наблюдава звездите. Само ако съзвездията по небето се изместеха, той трябваше да стане, за да провери дали кърмилното весло се е извъртяло, или пък вятърът се е променил.

Оказа се невероятно лесно да определяме курса си по звездите, след като няколко седмици ги наблюдавахме как отминават по небосвода. Какво ли пък друго имаше да се гледа нощем! Знаехме точно къде трябва да очакваме всяка нощ появяването на разните съзвездия и когато наближихме екватора, Голямата мечка се появи така ясно на северния хоризонт, че се изплашихме да не зърнем някой ден и Полярната звезда, която се вижда, когато човек идва от юг и пресича екватора. Но след като пасатът задуха от североизток, Голямата мечка отново потъна зад хоризонта.

Древните полинезийци били много добри мореплаватели. Денем се водели по слънцето, а нощем — по звездите. Познанията им в областта на астрономията са просто поразителни; те знаели, че земята е кръгла, и имали названия за такива сложни понятия, като екватор, еклиптика^[2] и северен и южен тропик. Жителите на Хавайските острови изрязвали морски карти за своята област на океана върху корите на кръгли тикви, а на някои други острови правели карти от преплетени клони, върху които отбелязвали островите с миди, а някои морски течения — с тънки вейки. Полинезийците познавали пет планети, които наричали блуждаещи звезди и ги различавали от неподвижните звезди, измежду които около триста имали собствени имена. Добрите мореплаватели в древна Полинезия знаели точно къде ще изгреят различните звезди и къде ще стоят в различни часове на нощта и в различни времена на годината. Знаели коя звезда над кой остров кулминира^[3] и доста острови носели името на звездата, която нощ подир нощ и година подир година кулминирала над него.

Полинезийците познавали звездното небе — този огромен блестящ компас, който се върти от изток на запад, а освен това разбирали, че по различните звезди над главите си могат да определят колко на север или на юг се намират. След като изследвали целия околен океан и покорили островите, намиращи се най-близо до Америка, Полинезийците установили съобщения между някои от тях, поддържани много поколения наред. От исторически предания е известно, че когато главатарите на Таити посещавали Хавайските острови, разположени на повече от две хиляди морски мили на север и на доста градуси на запад, кърмчиите, водейки се по слънцето и звездите, насочвали саловете право на север, докато звездите над главите им покажели, че се намират на една ширина с Хавай. Тогава завивали в прав ъгъл и се отправяли точно на запад. Когато наближели, птиците и облаците ги насочвали към островите.

Откъде са взели Полинезийците огромните си астрономически познания и своя календар, изчислен с поразителна точност? Положително не от меланезийските и малайските народности на запад. Но онова древно, изчезнало цивилизовано племе, „бледите брадати мъже“, които предали на ацтеките, майте и инките в Америка своята изумителна култура, притежавало забележително сходен календар и сходни астрономически познания, каквито по онова време още не били постигнати в Европа.

В Перу, там, където планинските вериги се снишават към Тихия океан, сред пустинните пясъци и до днес стърчи древна астрономическа обсерватория, останала от същия онзи тайнствен културен народ, който ваял каменни колоси, градил пирамиди и отглеждал сладки картофи и тикви-кратуни.

На 2 юли нощните дежурни не можеха вече да седят спокойно и да разучават звездите. След като няколко дни поред беше духал слаб североизточен бриз, вятърът внезапно се засили и развълнува морето. Късно през нощта плавахме на ярка лунна светлина и с доста силен попътен вятър. Измерихме скоростта, като отброявахме секундите, които изтичаха, докато отминем една клечка, хвърлена във водата от носа на сала, и установихме, че поставяме рекордна бързина. Докато средната ни скорост беше между дванадесет и осемнадесет секунди „на клечка“, както се изразявахме на общоприетия жаргон на сала, сега известно време пътувахме с „шест на клечка“ и дирята зад кърмата на сала фосфоресцираше.

Торстейн седеше и щракаше с морзовия ключ, аз дежурех на кърмилното весло, а останалите четирима лежаха в бамбуковата кабина и хъркаха. Малко преди полунощ забелязах необикновено висока вълна, която се приближаваше към нас отзад и пресичаше напреки целия неспокойно раздвижен кръгозор. Зад нея тук-таме зървах разпенените гребени на още две такива огромни вълни, които следваха първата по петите. Ако не бяхме току-що прекосили това място, щях да съм твърдо убеден, че тези вълни се издигат над опасна плитчина. Докато първата фучеше към нас като дълга стена, обляна от лунната светлина, извиках, за да предупредя другите, и бързо извъртях сала в такова положение, че да посрещне опасността.

Когато вълната ни настигна, кърмата на сала се метна косо нагоре и се издигна над гребена й, който тъкмо се пречупваше, та по цялото й било водата съскаше и свистеше. Понесохме се през кипящи пенести водовъртежи, които клокочеха от двете страни на сала, а самата тежка вълна отмина под нас. Най-накрая се издигна и носът и салът се плъзна заднишком в широката падина между двете вълни. Веднага след това долетя и следващата водна стена и се извиси над нас, а ние се понесохме бързо нагоре, стрелнахме се през гребена, който се пречупи над нас, и бистрите водни маси се изляха върху кърмата. Но салът застана с дългата страна към вълните и се оказа почти невъзможно да го обърна бързо в правилно положение. Дофуча и третата вълна, която се надигна от пенестите следи на предишната, и докато приближаваше като лъскава стена, горният ръб на гребена й почна да се пречупва. Тя се стовари върху сала и аз не видях друго спасение, освен да се хвана здраво за една издадена греда на покрива на бамбуковата кабина и да задържа дъх. Усетих как водата изхвърли сала до небесата и всичко наоколо потъна в бушуващи, разпенени водовъртежи. Подир миг ние и „Кон-Тики“ излязохме отново над водата и спокойно се плъзнахме надолу по полегатия склон от другата страна на вълната. След това вълните станаха обикновени. Пред нас продължаваха да се гонят трите огромни водни стени, а зад нас луната осветяваше цяла редица кокосови орехи, които подскачаха по водата.

Последната вълна се беше стоварила с все сила върху кабината, тъй че Торстейн отхвръкнал на другия край на радиопредавателния кът, а останалите се събудили, стреснати от шума, и видели как водата нахлува между трупите и през стените. На предната палуба към левия борд бамбуковият под беше цъфнал като малък кратер, а водолазният кош лежеше сплескан до дъските, които ограждаха носа. Иначе всичко беше наред. Откъде дойдоха тези три огромни вълни, и досега не можем да обясним със сигурност. Навярно са се образували вследствие размествания в пластовете на морското дъно — нещо, което се случва често в тази част на Тихия океан.

Два дни по-късно ни връхлетя първата буря. Като начало пасатът затихна напълно, а перестите бели пасатни облаци, които се носеха по високата синева над нас, внезапно бяха изместени от дебела черна облачна стена, надигнала се иззад южния хоризонт. После зафучаха поривисти ветрове от най-неочаквани посоки и кърмчията не можеше да управлява сала. Щом успеехме да извърнем кърмата към вятъра, та платното да стои спокойно издуто напред, вятърът се нахвърляше върху нас от друга посока, платното губеше гордата си извивка, обръщаше се, почваше да се блъска и представляваше опасност за екипажа и за товара. Но след това вятърът внезапно задуха точно откъм буреносните облаци и докато черните завеси се разгръщаха и покриваха небето над нас, вятърът се засили и се превърна в същински ураган.

За невероятно кратко време вълните около нас достигнаха пет метра височина. Някои гребени съскаха на шест и дори на седем метра над падините между вълните, та когато бяхме в падината, те се изравняваха с върха на мачтата. Всички трябваше да лазим по палубата, прегънати надве, а бамбуковата стена пращеше под напора на вятъра, който свиреше и виеше между въжетата.

За да предпазим радиопредавателния кът, опънахме брезент по задната и лявата стена на кабината. Привързахме здраво целия подвижен товар, свалихме платното и го намотахме на бамбуковия напречник. Когато небето се заоблачи, океанът стана мрачен и застрашителен и навред се покри с бели гребени на пречупващи се вълни. Дълги ивици от пяна се точеха по гърбовете на вълните по посока на вятъра и навред, където гребените се бяха пречупили, по синкавочерната повърхност на морето дълго оставаха кипящи зеленикави петна. Вятърът отнасяше върховете на вълните, докато още се пречупваха, и пръските се стелеха като солен дъжд над морето. Тогава заплющя тропически дъжд с почти водоравни струи и зашиба като с камшик морската повърхност около нас, та не се виждаше почти нищо. Водата, която се стичаше от косите и брадите ни, имаше отвратителен блудкав вкус. Голи и премръзнали, с мъка се движехме приведени по палубата и следяхме всичко да е в пълен ред, за да устои на бурята. Когато тя се зададе откъм хоризонта и след това ни връхлетя, в погледите на всички ни се четеше напрегнато очакване и безпокойство. Но след като наистина се разрази, а „Кон-Тики“ превъзмогваше игриво и пъргаво всички препятствия, бурята се превърна в увлекателен спорт; всички се радвахме на дивата бъркотия около нас, с която салът се справяше така великолепно, стараейки се да бъде винаги над вълните като тапа, докато цялата тежест на бушуващата вода оставаше на десетина сантиметра под него. В такова време морето имаше нещо общо с планината. Чувствувахме се, сякаш сме попаднали в буря сред голо, сиво високо планинско плато. Макар че се намирахме в сърцето на тропиците, докато салът се носеше нагоре и надолу по димящата морска шир, непрестанно ни се струваше, че летим по заснежени склонове между преспи и скали.

В такова време кърмчията трябваше да си отваря очите.

Докато най-стръмните вълни отминаваха под предната половина на сала, кърмовата част на трупите се издигаше високо над водата, но миг след това те пак се врязваха в нея, за да се изкатерят по следващата вълна. Всеки път, когато вълните идваха толкова близо една подир друга, че задната ни настигаше, върху кърмчията се стоварваха със страхотен рев огромни водни маси, но след секунда кърмата се издигаше във въздуха и потопът изтичаше като през вилица.

Изчислихме, че при нормално, спокойно море, когато най-високите вълни идваха през седем секунди, върху кърмата се изливат приблизително двеста тона вода в денонощие. Но ние едва го забелязвахме, защото водата плискаше спокойно около босите крака на кърмчията и също тъй спокойно се изцеждаше между трупите. Но при силна буря за едно денонощие върху кърмата се стоварваха повече от десет хиляди тона вода, като се сметне, че на всеки пет секунди над сала се изсипваха от няколко литра до два-три кубически метра, а понякога и повече. Случваше се вълните да заливат сала с оглушителен трясък и кърмчията да стои във вода до кръста, като че ли се бори срещу течението на бърза река. За миг салът сякаш заставаше на едно място и тръпнеше, но след това огромният товар, притиснал кърмата, се изливаше пак в морето на големи талази.

През цялото време Херман стоеше навън и измерваше с анемометъра скоростта на урагана, който продължи цяло денонощие. После постепенно отслабна и се превърна в силен вятър с краткотрайни дъждовни вихрушки, от които вълните около нас продължаваха да кипят, а ние се носехме на запад с добър попътен вятър. За да измери правилно вятъра между високите вълни, Херман трябваше при всяка възможност да се покатерва по олюляващата се мачта, където съвсем не му беше лесно да се задържи, без да падне.

Когато времето поутихна, едрата риба около нас сякаш пощуря. Край сала гъмжеше от акули, тонове, делфини и единични замаяни бонито; всички се въртяха току под трупите на сала или в близките вълни. Водеше се непрестанна борба на живот и смърт, при която гърбовете на големите риби се извиваха като дъги над водата и те се стрелкаха на двойки една подир друга, подобно на ракети, а водата около сала често-често се оцветяваше от гъста кръв. Воюващите бяха главно тонове и долфини. Долфините идваха на големи стада и се движеха много по-бързо и по-бдително от обикновено.

Нападатели бяха тоновете и току някой от тях, тежък седемдесет-осемдесет килограма, скачаше високо във въздуха, захапал кървава долфинова глава. Но въпреки че някои долфини бягаха, гонени по петите от тонове, а други плуваха около нас с големи зинали рани по вратовете, стадото не отстъпваше. От време на време и акулите сякаш побесняваха и ги виждахме да се счепкват и боричкат с големи тонове, които акулата превъзхожда по сила.

Не се мяркаше нито една от малките миролюбиви риби пилоти. Може би разярените тонове ги бяха налапали или се криеха в дупките между трупите. Или пък бяха избягали далеч от бойното поле. Не посмяхме да си потопим главите под водата, за да проверим.

Веднъж бях в „тоалетната“ и така се изплаших, та загубих ума и дума. Сетне, ща не ща, сам се смях на собствения си ужас. Бяхме вече свикнали с вълните в нашата „тоалетна“, но се втрещих, когато отзад ме блъсна нещо голямо, студено и много тежко, което ми заприлича на глава на акула. Додето се опомня, се покатерих до средата на мачтата, дълбоко убеден, че на задника ми виси акула. Херман, превит над кърмилното весло, се заливаше от смях и после ми каза, че това било само огромен тон, който ме плеснал по голите части със седемдесеткилограмовото си студено рибешко тяло. По време на дежурството на Херман и по-късно, на дежурството на Торстейн, същата риба направи нови опити да се метне с вълните върху кърмата. Два пъти дебелият разбойник успя да се качи върху трупите, но и двата пъти сам се преметна отново във водата, преди да успеем да хванем гладкото му тяло.

След това с една вълна на сала попадна дебел замаян бонито и ние решихме да го употребим за стръв заедно с уловените предишния ден тонове, та да се отървем от някои риби и да поразчистим кървавия хаос, който ни обкръжаваше.

Дневникът ни гласи:

„Най-напред на куката се улови двуметрова акула, която изтеглихме на палубата. Щом пуснахме повторно куката, на нея се хвана акула, дълга два метра и половина. Изтеглихме я. Когато пуснахме пак въдицата, хванахме триметрова акула и вече я бяхме изтеглили през ръба на сала, но тя се отскубна и избяга. Веднага хвърлихме пак куката и друга триметрова акула я налапа и се впусна в истинска борба с нас. Успяхме да изтеглим главата й върху трупите, но тя изведнъж прегриза и четирите стоманени въжета и изчезна в дълбините. Веднага пуснахме нова въдица и изтеглихме акула, дълга два метра и половина. Стана вече опасно да стоим върху хлъзгавите трупи на кърмата, защото трите уловени акули непрестанно мятаха глави насам-натам и щракаха челюсти дълго след като мислехме, че би трябвало да са умрели. Хванахме ги за опашките, завлякохме ги на предната палуба и ги нахвърляхме на купчина. Малко след това голям тон лапна въдицата, но се бори повече от коя да е акула, докато най-сетне успяхме да го изтеглим на палубата. Оказа се толкова тлъст и тежък, че никой от нас не можа да го повдигне за опашката.

Океанът все още гъмжеше от гърбове на разярени риби. На куката се хвана още една акула, но се откопчи точно когато я изтегляхме на сала. После уловихме и изтеглихме на палубата друга, дълга два и половина метра, а малко по-късно — още една триметрова. Когато пак пуснахме въдицата, прибрахме я с акула, дълга два метра и половина.“

Където и да стъпехме по сала, ни се пречкаха големи акули, които удряха конвулсивно опашките си по палубата или се блъскаха в бамбуковата стена на кабината и захапваха всичко около себе си. Когато почнахме да ловим акулите, бяхме пребити от умора след прекараните бурни нощи, та съвсем се объркахме и не помнехме кои акули са умрели, кои агонизират и продължават да хапят конвулсивно, и кои са още живи и ни дебнат със зелените си котешки очи. След като по палубата лежаха безразборно нахвърляни девет големи акули, бяхме толкова изтощени от дърпане на тежки въжета и борба с упорити риби, че след петчасов лов се признахме за победени.

На другия ден около сала имаше по-малко делфини и тонове, но толкова акули, колкото и преди. Пак почнахме да ги ловим, но скоро се отказахме, защото забелязахме, че прясната кръв на акулите, която течеше от сала, само привличаше още повече акули. Изхвърлихме зад борда всички трупове и измихме кръвта от цялата палуба. Бамбуковите рогозки бяха разкъсани от зъбите и грапавите кожи на акулите. Най-окървавените и най-разкъсаните трябваше да изхвърлим в морето и да ги заменим с нови жълти бамбукови рогозки.

Няколко вечери наред, когато си лягахме, пред очите ни се мяркаха лакомо разтворените челюсти на акулите и виждахме кръв. А миризмата на акули сякаш беше залепнала в ноздрите ни. Месото на акулите може да се яде; има вкус на морска треска, но трябва предварително да се натопи цяло денонощие в морска вода, за да се изкисне амонякът. Ала бонито и тон са къде-къде по-вкусни.

Тогава една вечер за пръв път чух един от другарите ми да казва, че не ще бъде зле да се изтегне хубаво в тревата на някой остров с палми; щяло да му бъде драго да види и нещо друго освен студени риби и бурно море.

Времето се успокои, но вече не стана така постоянно и сигурно, както беше преди. Неочаквани поривисти ветрове донасяха от време на време силни дъждове, на които много се радвахме, защото голяма част от водните ни запаси почна да се разваля и замириса отвратително на застояло блато. В най-силния дъжд събирахме водата, която се стичаше от покрива на кабината, стояхме съвсем голи на палубата и блаженствувахме, задето можем да измием със сладка вода солта от телата си.

Рибите пилоти пак се въртяха на старите си места, но дали бяха предишните, завърнали се след кървавата баня, или нови спътници, присъединили се към нас в разгара на борбата, не мога да кажа.

На 21 юли вятърът внезапно пак замря. Стана задушно и съвсем тихо; от предишния път знаехме какво означава това. И наистина малко по-късно вятърът задуха поривисто ту от изток, ту от запад, ту от юг. После се усили и стана бурен, като идваше право от юг, където пак се надигнаха черни, застрашителни облаци на хоризонта. Херман стоеше през цялото време на предната палуба и измерваше с ветромера скоростта на вятъра, достигнала четиринадесет-шестнадесет метра в секунда, когато изведнъж спалният чувал на Торстейн префуча по палубата и падна зад борда. И онуй, което стана след това, се разигра за секунди — много по-бързо, отколкото може да се разкаже.

Херман посегна да улови летящия чувал, но стъпи накриво и падна зад борда. Сред шума на вълните чухме слаб вик за помощ и видяхме главата на Херман и една махаща ръка, както и някакъв неясен зелен предмет, който се огъваше във водата около него. Херман се мъчеше с все сили да доплува до сала сред високите вълни. Торстейн, който беше на кърмилното весло, и аз — отпред на носа, първи го забелязахме и изтръпнахме от ужас. С цяло гърло изревахме „човек зад борда“ и се хвърлихме към най-близките спасителни уреди. Поради шума на вълните останалите изобщо не бяха чули вика на Херман, но в миг на палубата настана оживление и смут. Веднага схванахме, че животът на Херман виси на косъм, но тъй като беше добър плувец, все пак се надявахме, че ще успее да се добере до сала, преди да е станало късно.

Торстейн стоеше най-близо до въжето, за което връзвахме гумената лодка, и се втурна към него. За пръв и единствен път през цялото пътуване това въже се оплете. Всичко стана само за няколко секунди. Междувременно Херман се бе изравнил със задния край на сала, но се намираше няколко метра встрани; последната му надежда беше да доплува до лопатата на кърмовото весло и да се улови за нея. Но не успя. Когато се протегна към лопатата, тя му се изплъзна. Плуваше точно там, където бяхме виждали толкова много неща, от които не си възвърнахме нито едно. Докато Бенгт и аз спущахме гумената лодка във водата, Кнут и Ерик хвърлиха спасителния пояс. Готов, вързан с дълго въже, поясът винаги висеше на единия край на покрива на кабината. Но този ден вятърът беше толкова силен, че колкото пъти го хвърляха, той все се връщаше обратно на сала. Усилията им се оказаха напразни, а в това време Херман плуваше вече далеч зад кърмилното весло; полагаше неимоверни усилия, за да не изостава от сала, но силният вятър непрестанно увеличаваше разстоянието между него и нас. Херман разбираше, че отсега нататък това разстояние ще става все по-голямо и по-голямо, но възлагаше слаба надежда на гумената лодка, която успяхме да спуснем във водата. Без въжето, което действуваше като спирачка, сигурно щяхме да пресрещнем по-лесно плуващия човек, но дали след това гумената лодка щеше да настигне „Кон-Тики“, беше отделен въпрос. Все пак трима души в гумена лодка имаха някакви изгледи да се спасят, но сам човек в океана нямаше никакви.

Тогава изведнъж видяхме, че Кнут се засили и скочи с главата напред във вълните. В едната си ръка държеше спасителния пояс, а с другата пореше водата. Колкото пъти главата на Херман се появяваше над гребена на някоя вълна, Кнут изчезваше, а когато Кнут се появеше, Херман изчезваше. Но след това видяхме двете глави заедно — бяха се пресрещнали и заедно се вкопчиха в спасителния пояс. Кнут махна с ръка и тъй като междувременно бяхме прибрали гумената лодка, четиримата хванахме въжето на спасителния пояс и почнахме да дърпаме с все сили, без да откъсваме очи от онова голямо тъмно нещо, което се гърчеше във водата зад двамата ни приятели. Този тайнствен звяр подаваше над вълните голям зеленикавочервен триъгълник, при вида на който Кнут едва не получил удар, докато плувал към Херман. Само Херман знаеше, че триъгълникът не е нито акула, нито друго чудовище, а издут край от непромокаемия спален чувал на Торстейн. Но чувалът не остана дълго на повърхността, след като изтеглихме двамата си приятели здрави и читави.

Този, който завлече спалния чувал в дълбините, изтърва за малко по-добра плячка.

— Добре, че не бях в него — каза Торстейн и хвана пак кърмилното весло, което беше пуснал.

Но, общо взето, тази вечер нямаше много шеговити забележки. Дълго след това ни побиваха тръпки до мозъка на костите, обаче студените тръпки бяха примесени с топло чувство на радост, задето сме все така шестима на сала.

През този ден Кнут бе обсипан с какви ли не хубави думи — от Херман и от всички останали.

Но нямахме много време да мислим за станалото, защото колкото повече небето над нас причерняваше, толкова повече се засилваше вятърът и преди да настъпи нощта, ни връхлетя нова буря. Пуснахме спасителния пояс да се влачи подир сала на дълго въже, за да има нещо зад кърмовото весло, към което да плуваме, ако в бурята някой пак падне зад борда. С настъпването на нощта около нас се спусна непроницаем мрак и скри от погледа ни и сала, и океана; блъскахме се насам-натам и само чувахме и усещахме как бурята вие около мачтата и между въжетата, а вятърът напираше върху леката бамбукова кабина с такава сила, та взехме да мислим, че ще я отнесе. Но тя беше покрита с брезент и здраво затегната с въжета. Усещахме как „Кон-Тики“ се мята по разпенените вълни и как при всяко движение на вълните трупите се движат нагоре-надолу като клавиши на пиано. Непрестанно се чудехме, че през широките пролуки между трупите още не са почнали да изригват високи фонтани, но процепите действуваха по-скоро като мехове, през които свистеше влажен въздух.

Цели пет дни времето остана променливо: ту истински бури, ту леки ветрове. Дълбоки бразди прорязваха океана, изпълнени със същинска мъгла от пяната на сиво-сините вълни, чиито гребени бяха сплескани и удължени от напора на вятъра. На петия ден облаците се разкъсаха и зад тях надникна късче синевина, а после зловещата черна облачна покривка стори място на вечно победоносното синьо небе и бурята отмина на север. Отървахме се от стихията със счупено кърмилно весло и раздрано платно, а центровъчните дъски висяха хлабаво и се блъскаха между трупите, защото въжетата, които ги придържаха под водата, се бяха скъсали. Но ние и товарът не бяхме пострадали.

След двете бури „Кон-Тики“ имаше доста разнебитен вид. Всички въжета се бяха разтегнали от усилието на сала да се катери по стръмните вълни и се бяха врязали дълбоко в балсовото дърво от непрестанното движение на трупите. Благодарихме на провидението, че последвахме предписанията на инките и не използувахме телени въжета, които по време на бурята биха нарязали целия сал на парчета. А ако при строежа бяхме употребили сухо, леко плаващо балсово дърво, той отдавна щеше да е потънал, просмукан от морската вода. Сокът в пресните трупи действуваше като импрегнация и пречеше на водата да прониква в порестото балсово дърво. Но сега въжетата бяха толкова отпуснати, че имаше опасност нечий крак да попадне между трупите и да бъде смачкан при силното им сблъскване. Отпред на носа и отзад на кърмата, където нямаше бамбукова палуба, трябваше да прегъваме колене, когато стояхме разкрачени върху две трупи едновременно. Трупите на кърмата, покрити с мокри водорасли, станаха хлъзгави като бананова кора и въпреки че там, където стъпвахме най-често, се образува пътечка върху която поставихме широка дъска, все пак трудно се крепяхме на краката си, когато някоя вълна връхлиташе сала. А откъм левия борд един от деветте великани денонощно се блъскаше с глухи удари в напречните трупи. Пък и въжетата, които свързваха върховете на двете наклонени мачти, издаваха някакви нови страхотни писъци, тъй като долните краища на мачтите се движеха независимо един от друг, стъпвайки върху различни трупи.

Снадихме и вързахме кърмилното весло с дълги цепеници от твърдото като желязо мангрово дърво. Ерик и Бенгт закърпиха платната и скоро главата на Кон-Тики се издигна отново и платното изду гордо гърди по посока на Полинезия; кърмилното весло подскачаше зад нас по вълните, укротени и закръглени благодарение на хубавото време. Центровъчните дъски обаче не си вършеха работата. Вече не посрещаха устойчиво напора на водата, а поддаваха, защото не бяха затегнати и висяха свободно, клатушкайки се под сала. Нямаше смисъл да проверяваме въжетата от долната страна, понеже всичко бе покрито с водорасли. Като вдигнахме цялата бамбукова палуба, установихме, че само три от главните въжета са скъсани: бяха се разместили, товарът ги бе притиснал и те се бяха протрили. Забелязахме, че трупите са поели много вода, но затова пък товарът бе олекнал, та едното горе-долу уравновесяваше другото. По-голямата част от припасите и питейната вода бяха изразходвани, както и сухите батерии на радистите.

След последната буря ни стана ясно, че салът няма да се разпадне и ще издържи, докато изминем малкото разстояние, което ни оставаше до островите. Сега обаче на преден план изникна съвсем нов въпрос: как ще завърши пътешествието?

„Кон-Тики“ щеше да продължава непреклонно на запад, докато опре нос о здрава скала или о каквото и да било друго неподвижно препятствие, което да спре хода му. Пътешествието ще е завършило успешно само ако всички до един слезем благополучно на брега на някой от многобройните полинезийски острови пред нас.

След като се измъкнахме от последната буря, не можеше да се предвиди къде ще завърши пътят на сала. Намирахме се на еднакво разстояние от Маркизките острови и от архипелага Туамоту, и то в такова положение, че можехме съвсем спокойно да минем точно между двете групи острови, без да зърнем ни един от тях. Най-близкият от Маркизките острови лежеше на триста морски мили северозападно, най-близкият остров от архипелага Туамоту — на триста морски мили югозападно от нас, а вятърът и течението бяха неустановени, но общо взето се движеха на запад.

Островът, който лежеше най-близо до нас на северозапад, беше Фатухива — малкият планински остров, покрит с джунгли, на чийто бряг нявга живях в наколна колиба и където чух живия разказ на стареца за бога-родоначалник Тики. В случай че „Кон-Тики“ се добереше до този бряг, щях да срещна много познайници, но едва ли и самия старец. Той сигурно отдавна беше починал, изпълнен с надеждата да срещне истинския Тики. Нямаше да е приятно да се отправим към планинестите Маркизки острови, защото те са малко на брой и са пръснати на големи разстояния, а океанът се блъска необуздано в отвесните им скалисти брегове. Там трябваше да си отваряме очите на четири и да насочим сала към някоя от малобройните долини, които винаги завършват с тесен пясъчен бряг.

Но ако течението ни отнесеше към кораловите рифове на архипелага Туамоту, бихме се намерили сред многобройни острови, разположени близо един до друг в обширно морско пространство.

Ала тази островна група е известна още и с името „Ниските“ или „Опасните острови“, защото е изградена изцяло от коралови животинки и се състои от предателски подводни рифове и покрити с палми атоли, които се издигат само на два-три метра над повърхността на океана. Опасни кръгообразни рифове ограждат като защитни стени всеки атол и са угроза за корабоплаването в цялата тази област. Но при все че атолите на архипелага Туамоту са изградени от коралови животинки, а Маркизките острови са изгаснали вулкани, двете островни групи са населени от същия полинезийски народ и навред главатарските родове смятат за свой родоначалник Тики.

Още на 3 юли, когато се намирахме на хиляда морски мили от Полинезия, природата сама ни извести — също както преди векове е предупредила първобитните перуанци върху саловете, — че някъде в океана пред нас наистина има земя. Докато се отдалечавахме на хиляда морски мили от брега на Перу, все забелязвахме малки ята чайкоподобни пеликани. Те изчезнаха на около сто градуса западна дължина и след това виждахме само малки албатроси, които живеят в открито море. Но на 3 юли, на сто двадесет и пет градуса западна дължина, чайкоподобните пеликани се появиха пак и оттогава нататък често ги виждахме на малки ята било високо в небето или ниско над гребените на вълните, където се стрелкаха насам-натам и ловяха летящите риби, които скачаха във въздуха, за да се спасят от делфините. Тъй като тези птици не идваха от Америка, останала зад нас, то сигурно родината им беше друга страна пред нас.

На 16 юли природата ни даде друго, още по-ясно указание.

Този ден изтеглихме триметрова акула, която повърна голяма, още несмляна морска звезда, уловена наскоро край някой близък бряг из тази част на океана.

А на другия ден ни посетиха първите гости, жители на полинезийските острови.

На сала настъпи тържествен миг, когато над хоризонта на запад открихме два големи буревестника, които малко по-късно прелитаха ниско над нашата мачта. С разперени криле, дълги от връх до връх метър и половина, те закръжиха над нас, а след това свиха криле и кацнаха наблизо във водата. Долфините веднага се спуснаха и почнаха да обикалят любопитно големите плуващи птици, но никой никого не докосна. Това бяха първите живи вестители, пристигнали да ни кажат добре дошли в Полинезия. Вечерта не се прибраха, а останаха в открито море и след полунощ все още чувахме как кръжат около мачтите и кряскат прегракнало.

Летящите риби, които попадаха на сала, бяха от друг, много по-едър вид. Познавах ги от времето, когато ходех на риболов с туземците край брега на Фатухива.

В продължение на три дни и три нощи се носехме право към Фатухива, но след това задуха силен североизточен вятър и ни отнесе на юг към атолите на архипелага Туамоту. Вятърът ни беше изтласкал от южноекваториалното течение, а на теченията, в които попадахме сега, не можеше много да се разчита. Един ден се явяваха, на другия изчезваха. Теченията минават като невидими реки и се разклоняват по всички посоки на океана. Ако течението беше силно, обикновено имаше повече вълни и температурата на водата спадаше с един градус. Всеки ден познавахме посоката и силата на течението по разликата, която се явяваше в изчисленията на Ерик между предвиденото и действителното местоположение на сала.

Пред прага на Полинезия вятърът реши „да пасува“, след като ни беше предоставил на някакво слабо странично течение, което за наш ужас ни понесе на юг, право към Антарктика. През цялото ни пътуване обаче вятърът нито веднъж не затихна напълно и когато беше слаб, издигахме всички парцали, които имахме, за да се възползуваме и от най-слабия полъх. Нито веднъж не се случи да плаваме назад към Америка; най-малкото разстояние, което изминахме за едно денонощие, беше девет морски мили или около седемнадесет километра, а средната скорост през цялото ни пътешествие беше 42 1/2 морски мили.

Все пак пасатът не се реши да ни зареже тъкмо когато бяхме толкова близо до целта си. Яви се отново на поста си. Буташе и тикаше разнебитения сал, който се готвеше да навлезе в един нов, непознат свят.

С всеки изминал ден морските птици идваха на все по-големи ята и кръжаха безцелно във всички посоки около нас. Веднъж привечер, когато слънцето се готвеше да залезе в океана, забелязахме, че нещо сякаш подгони птиците. Те се насочиха стремглаво на запад, без да обръщат внимание нито на нас, нито на летящите риби. А от върха на мачтата наблюдавахме, че всички се устремиха в една и съща посока. Може би виждаха нещо, което ние не можехме да видим. Може би летяха по инстинкт. Както и да е, очевидно летяха към определена цел, към най-близкия остров, където гнездяха.

Извъртяхме кърмилното весло и се отправихме в посоката, накъдето изчезнаха птиците. Дори след като се стъмни, чувахме крясъците на изостанали птици, които прелитаха над нас под звездното небе в същата посока, в която поехме и ние. Беше чудна нощ — луната изгря почти пълна за трети път през пътуването на „Кон-Тики“.

На другия ден над нас имаше още повече птици, но вече нямаше нужда да чакаме, докато се свечери, за да ни посочат пътя. На хоризонта се бе появил особен, неподвижен облак. Другите облаци приличаха на малки стиски разчепкана вълна, които се задаваха от юг, носеха се по небосвода с пасата и изчезваха зад хоризонта на запад. Познавах ги аз тия облаци, носени от пасата, познавах ги още от остров Фатухива; същите облаци виждахме да отминават денонощно и над „Кон-Тики“. Но самотният облак на югозападния хоризонт не помръдваше; издигаше се като неподвижен стълб от пара, докато пасатните облаци се носеха край него. Кумулунимбус е латинското название на такива облаци. Полинезийците не знаели това, но знаели, че под такива облаци има земя. Когато тропическото слънце пече по нажежения пясък, над него се образува поток от топъл, влажен въздух, който се издига и се сгъстява във високите, по-студени въздушни слоеве.

Направлявахме сала към облака, докато той изчезна след залез слънце. Вятърът беше постоянен и с добре вързаното кърмилно весло „Кон-Тики“ сам, без наша помощ, поддържаше курса, както често правеше и преди при хубаво време в открито море. Сега работата на кърмчията беше да седи колкото може по-дълго на върха на мачтата върху излъсканата от употреба дъска и да следи дали ще се появи суша. Цяла нощ над нас се носеха оглушителните птичи крясъци. А луната беше почти пълна.

Бележки

[1] Щагове — въжета по посока на носа и кърмата, които придържат мачтата в отвесно положение. — Б.пр. ↑

[2] Еклиптика — привидният кръгообразен път, изминат от Слънцето по небосвода за една година. — Б.пр. ↑

[3] Кулминира — преминава през меридиана на дадено място. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тур Хейердал Кон-Тики (8) (Със сал през Южното море)

Метаданни

Данни

Кон-Тики

Информация

История

Сваляне / Връзки

ШЕСТА ГЛАВАПРЕЗ ТИХИЯ ОКЕАН II

Тур Хейердал
Кон-Тики (8) (Със сал през Южното море)

ШЕСТА ГЛАВА
ПРЕЗ ТИХИЯ ОКЕАН II