Тери Гудкайнд
Призраци (18)

Осемнадесета глава

— СТИГА! — изръмжа Ничи.

Ричард примигна. Беше объркан и замаян. Ничи се бе вкопчила здраво в китката на Шота и се опитваше да я отдалечи от него. Но вещицата продължаваше да го стиска за кръста.

— Нямам представа какво правиш — изсъска Ничи толкова застрашително, че Ричард очакваше едва ли не Шота да отстъпи стресната, — но ще престанеш незабавно.

Шота не само не отстъпи, ами изобщо не изглеждаше уплашена.

Правя каквото трябва.

Ничи нямаше намерение да се предава.

— Махай се от него или ще те убия на място!

Кара, стиснала Агиела си в ръка, по-недоволна и сърдита дори от Ничи, стоеше плътно от другата страна на вещицата, препречвайки пътя й. Преди Шота да има възможност да отвърне на заплахата, Ричард се стовари тежко на мраморната пейка, опасваща фонтана.

Дишаше тежко, на пресекулки и очевидно преживяваше някакъв ужас. В съзнанието си той все още виждаше Калан в ръцете на онези изверги, усещаше как острието потъва в плътта му. Прокара пръсти през шията си, но не намери нито зейнала рана, нито кръв. Отчаяно се беше вкопчил в образа на Калан, но в същото време гледката беше толкова ужасяваща, че единственото му желание в момента бе да я заличи завинаги от съзнанието си.

Не беше сигурен къде се намира. Не беше сигурен какво става. Не можеше да определи кое се случва в действителност и кое не.

Дали пък не се намираше в прегръдката на смъртта и не бълнуваше в предсмъртен унес, в очакване нишката на живота да се изплъзне между пръстите му. Дали не беше последен измамен образ, който терзае съзнанието му, преди той да престане да съществува. Протегна ръце да напипа и други тела в рова край себе си.

Докато Кара продължаваше да стои неотлъчно до него, за да го предпази от вещицата, Ничи веднага заряза препирнята с Шота и седна на парапета. Прегърна го през рамо.

— Добре ли си, Ричард? — наведе се да го погледне в очите. — Изглеждаш така, все едно си видял самата смърт.

Без да обръща никакво внимание на Кара, Шота скръсти ръце и се втренчи в Ричард.

Дълбоко в душата му продължаваха да отекват писъците на Калан; сърцето му се късаше, като я гледаше как крещи името му. Не беше я виждал от толкова време. Да я види изведнъж, при това в подобна ситуация, му подейства наистина съкрушително.

— Всичко е наред, Ричард — успокои го Ничи. — Ти си тук, с мен, с всички нас.

— Колко време ме нямаше? — попита той, притиснал челото си с ръка.

— Моля? — сбърчи чело Ничи.

— Шота направи нещо. Колко време… й отне?

— Не й позволих да ти стори абсолютно нищо. Спрях я, преди още да е започнала. В мига, в който те докосна под брадичката, я сграбчих за ръката. Нямаше достатъчно време, че да ти стори каквото и да било.

Ричард продължаваше да вижда Калан в съзнанието си, продължаваше да чува писъците й, докато мръсните ръце на войниците от Императорския орден се впиваха в тялото й.

— Докосването й беше напълно достатъчно — рече той и прокара треперещи пръсти през косата си.

— Съжалявам — прошепна Ничи. — Бях убедена, че съм я възпряла навреме.

Не му бяха останали сили да продължи. Нямаше сили дори да си поеме следващия дъх. Имаше чувството, че оттук насетне няма да има сили за нищо друго, освен да се остави на отчаянието си.

Не можеше да крие мъката и болката си, да преглъща сълзите си.

Ничи прислони лицето му на рамото си, като му предложи безмълвна утеха.

Всичко изглеждаше толкова безсмислено. Всичко свършваше. Беше свършило. Винаги бе твърдял, че нямат никакъв шанс срещу армията на Джаганг. Орденът бе твърде силен и щеше да спечели тази война. Ричард не можеше да направи нищо. Вече нямаше за какво да живее, оставаше му само да чака страшната смърт да ги сграбчи в обятията си. Шота пристъпи до него и понечи да вдигне ръка на рамото му, но Кара беше по-бърза и я стисна за ръката.

— Съжалявам, че трябваше да го направя, Ричард — подхвана вещицата, без да обръща внимание на Морещицата, — но трябваше да видиш и да разбереш…

— Млъквай и си дръж ръцете далеч от него! — прекъсна я Ничи. — Не мислиш ли, че му докара достатъчно болка? Непременно ли трябва да го нараниш? Не можеш ли поне веднъж да пропуснеш, не можеш ли да не му създаваш неприятности?

Щом Шота дръпна ръката си, Ничи протегна своята и изтри една сълза от бузата му.

— Ричард…

Той кимна, за да й покаже, че приема загрижеността й, но не можа да изтръгне нито дума от гърлото си. Продължаваше да вижда Калан, която го викаше по име и се опитваше да се изтръгне от ръцете на онези мъже. Тази сцена щеше да го преследва до последния му дъх. В този миг повече от всичко на света искаше да й спести болката от това да присъства на екзекуцията му, да я освободи от жестокия плен на Ордена. Искаше да се върне там, да направи нещо, да я спаси от нечовешките мъки. Не можеше да допусне светът й да свърши така — докато гледа как убиват любимия й.

Но това не се случваше в действителност. Не би допуснал подобно нещо. Абсурд! Явно просто си го е въобразил. Започна да го обзема облекчение. Не се случваше в действителност. Изключено е. Калан не беше пленничка на Ордена. Не присъстваше на неговата екзекуция. Всичко беше просто жестока илюзия, създадена от вещицата. Поредният й номер.

Само дето за цялото население на Галеа, както и за жителите на още толкова много градове из Новия свят, това се случваше в действителност. За Ричард бе просто илюзия, но те го изживяваха наистина. Случило им се е точно по този начин. Световете им са свършили именно така. Знаеше точно какво са преживели. Знаеше точно какво е усещането.

Колко незнайни, безименни добри хора са изгубили шанса си да живеят именно по този начин. И за какво! Заради болните амбиции на нашествениците от Стария свят.

Внезапно го обзе непознат ужас. Той притежаваше дарбата. Беше магьосник воин. При повечето хора, родени с дарбата, тя се проявяваше в една определена област. Но да бъде магьосник воин означаваше, че притежава елементи от всички различни аспекти на дарбата, а единият от тях беше пророческата дарба. Ами ако това, което видя, всъщност е било пророчество? Ако бе нещо, което тепърва ще се случи? Ако онова, което видя, на практика е видение от бъдещето?

Но той не вярваше, че бъдещето е предрешено. Това, че имаше неизбежни категории, като например смъртта, не означаваше, че всичко е фиксирано, че човек няма право да се бори за една или друга цел в живота, да се опитва да избегне нещастията или да промени хода на събитията. Ако ставаше въпрос за пророчество, то означаваше само, че е видял какво е възможно да се случи, а не че не бива да се опитва да му попречи да се случи.

В крайна сметка пророчествата на Шота никога не се бяха осъществявали така, както ги бе представяла тя. Пък и онова, което той видя и изживя, най-вероятно е било просто номер на Шота.

Ричард стисна ръката на Ничи, за да изрази благодарността си без думи. Тя отвърна на жеста му с леко докосване по рамото. Като видя усмивката на устните му, до известна степен се поуспокои, защото разбра, че се е поокопитил.

Ричард се надигна и застана до Шота така, че видът му би трябвало да я накара да отстъпи. Тя обаче не помръдна.

— Как смееш да ми причиниш подобно нещо? Как смееш да ме изпратиш там?

— Никъде не съм те пращала, Ричард. Собствените ти мисли го направиха вместо мен. Аз само ги освободих, след като ти ги бе потискал достатъчно дълго време. Спестих ти нещо, което иначе щеше да изживееш под формата на кошмари.

— Никога не си помня сънищата.

Шота кимна и се вгледа в очите му.

— Но този щеше да си го спомниш. Щеше да е далеч по-страшен от обичайните. по-добре да се сблъскаш с подобни видения, когато можеш да разбереш какво всъщност представляват.

Ричард усети как кръвта му кипва.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че ако се оженя за Калан, тя ще роди чудовище? Това ли бе скритото значение на заплетеното ти пророчество?

— Означава това, което означава — отвърна Шота монотонно и безстрастно.

Ричард още чуваше думите на войника от Императорския орден, който му обясняваше какво възнамерява да прави с Калан, как ще се отнасят останалите с любимата му, как тя ще роди деца, които ще плюят върху гробовете на всички егоисти — на хората, които вярваха в ценностите, споделяни и от Ричард.

Той се нахвърли изведнъж върху Шота и в следващия миг се вкопчи в гърлото й. От инерцията и устремната му атака и двамата се прекатуриха през ниския парапет, пльоснаха във фонтана и се изгубиха под водата.

— Това ли имаше предвид! — Ричард я издърпа за гърлото.

По лицето й се стичаше вода. Тя я изкашля.

— Това ли искаше да ми кажеш! — разтърси я той.

Ричард примигна. Беше прав. И сух. Шота стоеше пред него. Също суха. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Стегни се, Ричард — повдигна вежда. — Още не си се отърсил напълно от сънищата си.

Ричард се огледа. Вярно беше. Не беше мокър — нито той, нито Шота. И чупливата й, огненочервена коса си беше съвсем в ред. Той погледна Ничи, която му отвърна с учудена гримаса. Явно беше озадачена от причината за неговото объркване. Сигурно е така — сигурно още сънува. Наистина беше само сън, също като екзекуцията му, също като срещата с Калан. Само си е представил, че сграбчва Шота за гърлото.

Наистина му се щеше да го направи.

— Това ли имаше предвид като каза, че Калан ще роди чудовище? — попита Ричард, този път по-кротко, но пак толкова застрашително.

— Нямам представа коя е тази Калан.

Ричард стисна зъби и скулите му потръпнаха. Прииска му се наистина да я сграбчи за гърлото.

— Отговори ми на въпроса! Така ли е?

Шота вдигна предупредително пръст във въздуха.

— Повярвай ми, Ричард, наистина не би искал върху теб да се излее гневът на една вещица.

— Както и ти не би искала да те споходи моят гняв, така че ми отговори. Това ли имаше предвид?

Тя приглади ръкавите на роклята си и продължи, като подбираше внимателно думите си.

— Първо на първо, по различно време, чрез различни свои видения ти разкривах какво виждам в потока на събитията във времето. Не си спомням никаква Калан, нито каквото и да било, свързано с нея. Така че не знам за какво събитие или предсказание говориш.

Лицето на Шота придоби застрашително изражение, което напомни на Ричард, че разговаря с вещицата, чието име кара повечето хора в Средната земя да треперят от страх.

— Но трябва да ти кажа, че нагазваш в сериозни проблеми, касаещи бъдещи събития. — Тя го изгледа с недоволство. — Какво точно имаш предвид под… чудовище?

Ричард извърна поглед към притихналите води на фонтана, замислен за ужасиите, които му се привидяха. Нямаше сили да изрече мислите си на глас. Не можеше да го направи пред други хора, не можеше да каже пред тях, че преди време Шота му предсказа нещо, което би могло да означава, че Калан ще зачене дете от чудовищата от Императорския орден. Сякаш изричането на глас би сбъднало това предсказание. Тази мисъл бе толкова болезнена, че той я загърби и реши да зададе нов въпрос.

— Какво означава това, че не бих могъл да призова дарбата си чрез гняв? — обърна се той към нея.

— Ричард, трябва да разбереш нещо — въздъхна тежко Шота. — Аз не те дарявам с видения. Аз просто ти помагам да освободиш скрити мисли, които са си само твои. Не ти вкарвам в главата сън, измислен от мен, нито посаждам в съзнанието ти идеи. Просто ти помагам да чуеш самия себе си. Не мога да ти кажа нищо за онова, което си видял, тъй като не знам какво е то.

— Тогава защо…?

— Знам само, че ти си този, който трябва да спре Ордена. Помогнах ти да изкараш наяве собствените си потиснати мисли, за да можеш да осмислиш по-добре нещата.

— Какво да осмисля?

— Каквото трябва. Не знам какво трябва да осмислиш, както не знам и какво си видял и какво толкова те разстрои. Може да се каже, че аз съм просто вестоносец. Не съм прочела вестта, която нося.

— Но ти ме накара да видя неща, които…

— Нищо не съм те карала. Просто повдигнах завесата, Ричард. Дъждът, който виждаш през прозореца, не е мое дело. Иска ти се да ме обвиниш за дъжда, вместо да оцениш факта, че не съм направила нищо, освен да повдигна завесата, за да погледнеш със собствените си очи.

Ричард погледна Ничи. Тя не каза нищо. Той вдигна глава към дядо си, който стоеше на горната площадка на стълбището, отпуснал ръце пред себе си, смълчан. Зед винаги го бе учил да се придържа към действителността, такава, каквато е, да не вярва в невидимата ръка на съдбата, която контролира и поражда събитията. Така ли постъпваше с Шота? Нима се опитваше да я обвини, задето му разкрива неща, които не е видял, които не е искал да види?

— Съжалявам, Шота — рече той успокоен. — Права си. Ти наистина ми показа дъжда. Нямам представа какво да правя оттук нататък, но го видях. Не биваше да те обвинявам за стореното от други. Извинявай.

Шота се усмихна.

— Това е една от причините ти да си Избраният, Ричард — единственият, способен да спре тази лудост. Ти имаш желание да видиш истината. Точно затова доведох Джебра да ти разкаже всичките тия ужасни неща за онова, което причиняват войските на Ордена. Трябва да знаеш какво се случва.

Ричард кимна; чувстваше се още по-зле, още по-отчаян, задето не бе способен да направи това, което тя смяташе, че би могъл.

Срещна ледения поглед на Шота.

— Ти положи изключителни усилия да доведеш Джебра тук. Измина толкова дълъг път. Бъдещето ти, животът ти зависи от това не по-малко, отколкото моят живот или животът на всички свободни хора, на всички, родени с дарбата. Ако Орденът спечели, всички ние сме мъртви, включително и ти. Не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало да сложа край на тази лудост? Всичко би ми било от полза. Не можеш ли да ми кажеш нещо?

Преди да му отговори, тя помълча известно време, втренчила поглед в незнайни земи.

— Всеки път, щом дойда при теб с някаква информация — рече накрая, — те разгневявам. Сякаш аз съм тази, която създава бъркотията. При положение, че съм просто вестоносец.

— Всички ние сме изправени пред робство, мъчения, смърт, а изведнъж ти се тревожиш за наранените си чувства.

При тези думи Шота не можа да се сдържи и се засмя.

— Сигурно си мислиш, че просто щраквам с пръсти и откровенията се появяват. — Усмивката й се изпари, щом погледът й се зарея в далечината. — Нямаш ни най-малка представа какво ми коства да разбуля пред теб това, което е предназначено само за мен. Не искам да се подлагам на всичко това, ако цялото безценно познание е пропиляно напразно.

Ричард пъхна ръце в задните си джобове.

— Ясно, разбрах. След като така или иначе правиш усилие, искаш от мен да се вслушам внимателно в думите ти. Всеки от нас е заложил максимума, Шота. Ще оценя всяка помощ.

Макар Ричард наистина да вярваше, че Шота му казва онова, което вижда в потока на събитията във времето, не беше убеден, че значението на думите й е толкова ясно или пък че е такова, каквото си мисли Шота. Все пак трябваше да признае, че тя винаги му бе предлагала информация, която по един или друг начин се бе оказвала ключова за дадения момент — последният пример беше лавинният огън. Макар понятието „Лавинен огън“, което тя му каза, да не беше обяснено, дори само споменаването му помогна ужасно много в намирането на отговора на въпроса какво се е случило с Калан. Без това понятие той никога не би видял точно в тази книга ключа към разгадаването на истината.

Шота въздъхна дълбоко, най-сетне примирила се със ситуацията. Наведе се едва забележимо към него, сякаш за да подчертае сериозността на думите си.

— Ще ти го кажа на четири очи.