Тери Пратчет
Джони и бомбата (3)

Глава 3
Торби с време

Честно казано, и Джони недолюбваше болниците. Хората, на които беше ходил на свиждане, в по-голямата си част не излизаха от болницата. И въпреки всякакви опити да се поразведри обстановката с цветя и картини, тя никога не изглеждаше предразполагаща. В края на краищата, там никой не влизаше по собствено желание.

Но Кърсти си я биваше да изнамира разни неща и да тормози хората, докато ги изнуди да й отговорят, тъй че намирането на отделението, в което бе настанена госпожа Тахион, не им отне много време.

— Това е тя, нали? — попита Касандра и посочи към редицата от легла. Тези, край които липсваха посетители, бяха няколко, но леглото на госпожа Тахион нямаше как да го сбъркаш.

Тя седеше на него, облечена в болнична пижама, с вълнената си шапка на главата, върху която бе нахлузила чифт лекарски слушалки.

Госпожа Тахион се блещеше насреща си и весело се подрусваше сред възглавниците.

— Изглежда доста щастлива — забеляза Касандра. — Какво ли слуша?

— Не бих могла да кажа със сигурност — отвърна сестрата. — Знам само, че слушалките не са включени към нищо. Вие нейни роднини ли сте?

— Не. Ние сме… — започна Касандра.

— Става дума за нещо като училищно поръчение — прекъсна я Джони. — Нали знаете, плевим градините на дядовците и бабите и тъй нататък.

Сестрата го изгледа странно, но вълшебната думичка „поръчение“ отново помогна, както обикновено. Тя подуши във въздуха.

— На оцет ли ми мирише?

Касандра метна кръвнишки поглед към Джони. Той се опита да си докара невинен вид.

— Просто донесохме малко грозде — обясни той и показа пликчето.

Примъкнаха столове към леглото. Госпожа Тахион дори не ги погледна.

Джони не я беше заговарял никога през живота си, освен дето й бе казвал „извинете“, случеше ли се да го сръга с количката. И сега не беше сигурен как трябва да започне.

Касандра се наведе и издърпа едната слушалка.

— Здравейте, госпожа Тахион! — каза тя.

Старицата престана да се друса и се вторачи в Касандра; после изгледа и Джони. Окото й беше насинено, а мръсната й бяла коса отпред изглеждаше като накъдрена на карфички, но в госпожа Тахион имаше нещо ужасяващо НЕУДЪРЖИМО.

— Тъй ли? Така си мислиш ти! — рече тя. — Обади се утре пак, хлебарю, и тогава ще ти го вземем баятия! Горкият дърт бабишкел, тъй ли викаш? Станала на хиляда години и заприличала на шушулка… Така си мислиш ти! Безплатно чене и корсети? Може, за който му харесва, ама не и за мене, най-сърдечно ви мерси! К’во, банани няма ли? Имах си аз къща, о, имах си, ама сега там е пълно с чернилки. Безобразници!

— Добре ли се грижат за вас? — поинтересува се Касандра.

— Хич не се притеснявай! Гледат ме като неписано яйце! Ха, тиквеници! Тик-так-бум! Тутманици! Помня аз, когато тука бяха само ливади, ама кой ли да ме слуша?

Касандра погледна Джони.

— Според мен тя е малко… объркана — каза тя. — Не разбира нищо от онова, което й казвам.

— Обаче и ние не разбираме нищо от онова, което тя ни казва — рече Джони, който, във всеки случай, през цялото време се чувстваше объркан.

Госпожа Тахион си нагласи слушалките и пак подхвана свойто буги-вуги.

— Не мога да повярвам — възкликна Касандра. — Извинете.

Тя смъкна слушалките от вълнената шапка и допря ухо до тях.

— Сестрата беше права — констатира тя. — Нищо не се чува!

Госпожа Тахион все така си се подрусваше весело на леглото.

— Всеки миг се ражда човек! — изкикоти се тя.

После намигна на Джони. Беше хитро намигване — „знам аз!“ — от страна на планетата Тахион към планетата Джони.

— Донесохме ви малко грозде, госпожа Тахион — каза той.

— Така си мислиш ТИ.

— Грозде — натъртено рече Джони. После отвори плика и показа промазаната хартия вътре, в която бяха увити рибата и картофките. Тя се облещи. Една мършава ръка се стрелна изпод завивките, сграбчи пакета и отново изчезна под одеялото.

— Златно момче, душичка — рече тя.

— Не говорете за това. Мда. Количката ви е при мен, пазя я. И Виноват е добре, макар че според мен нищичко не е хапнал, освен малко картофки и мойта ръка.

— Обвинявам господин Чембърлейн — рече госпожа Тахион.

Някъде звънна звънец.

— Ох боже времето за свиждане свърши, как летят само часовете срамота — избърбори Касандра и се изправи. — Много се радвам, че се видяхме госпожа Тахион извинете, но трябва да тръгваме — хайде Джони.

— Късмет-смет — рече госпожа Тахион. Тя кимна към Джони.

— К’во има по улиците, гусин мъжки?

Джони се опита да мисли като госпожа Тахион.

— Ъъ… знаци „Паркирането забранено“! — предположи той.

— Така си мислиш ТИ. Тия торби са чорби с време, гусин мъжки. Леко, колелетата! Тръгне ли ти нанякъде акълът, там трябва да върви и останалото. Днеска е тука, вчера го няма! Номерът е да го можеш! А?

Джони се взираше в пространството. Усещането беше такова, сякаш дълго време чуваше по радиото само пращене и после, само за секундичка, беше доловил съвсем ясен сигнал.

А сетне отново се изяви другата госпожа Тахион.

— Той туря захар в пясъка, гусин МакФий! — рече тя. — Така си мислиш ТИ.

— За какъв дявол ти трябваше да й даваш онова? — изсъска Касандра, щом излязоха от отделението. — Тя има нужда от подходяща здравословна диета! Не от врели пържени картофи! Защо й ги набута?

— Е, ами хрумна ми, че топлите пържени картофки са тъкмо онова, което би му се искало на човек, свикнал на изстинали пържени картофки. И без това снощи не е вечеряла. Ей, имаше нещо много странно в това, дето…

— Наистина е много стара.

— Ти май не я харесваш особено, а?

— Ами че тя дори благодаря не ни каза.

— Но АЗ се сетих, че тя е нещастна жертва на една потискаща политическа система — рече Джони. — Нали ти така каза, докато идвахме насам.

— Да де, да де, но всъщност нищо не струва на човек да се държи възпитано, нали така? Хайде да се измъкваме оттук.

— Ако обичате… — извика някой след тях.

— Разбрали са за картофите — пошушна Кърсти. Двамата с Джони се обърнаха.

Но жената, която им бе извикала, не приличаше на сестра, канеща се да им се нахвърли, освен ако болницата не държеше и цивилен сестрински отряд.

Беше млада жена с очила и развълнувана прическа. Освен това беше обута с ботуши, които биха направили силно впечатление на Бигмак, и с папка под мишница.

— Хм… вие двамата познавате ли госпожа… Тахион? — попита тя. — Така ли се казваше тя?

— Предполагам — отвърна Джони. — Искам да кажа, всички така й викат.

— Много странно име — продължи жената. — Предполагам, че е чуждестранно.

— Всъщност ние не я познаваме персонално — поясни Касандра. — Просто я посетихме от обществена загриженост.

Дамата я погледна.

— Мили боже — възкликна тя и надникна в папката си. — Знаете ли нещо за нея? Каквото и да е?

— Като например? — попита Джони.

— Каквото и да е. Къде живее. Откъде е. На колко години е. Каквото и да е.

— Всъщност, не — отвърна Джони. — Нея просто си я има тука. Нали разбирате.

— Все трябва да спи някъде…

— Нямам представа къде спи.

— Не фигурира абсолютно никъде. Никъде не съществува никой с име Тахион — рече жената. Тонът и предполагаше, че това е криминално престъпление от най-висша степен.

— Вие социална работничка ли сте? — попита Касандра.

— Да, казвам се госпожица Партридж.

— Виждал съм ви да говорите с Бигмак — рече Джони.

— С Бигмак ли? Кой е Бигмак?

— Ъъ… Саймън… Ригли май беше.

— О, да — навъси се госпожица Партридж. — Саймън. Онзи, дето ме пита колко коли трябва да открадне, за да изкара пари за екскурзия до Африка.

— А пък ТОЙ каза, че ВИЕ сте казали, че ще го изпратите само ако канибалите все още…

— Да, да — побърза да го прекъсне госпожица Партридж. Когато се хвана на тази работа преди по-малко от година, тя беше твърдо убедена, че за всички нередности по света са виновни Големият Бизнес и Правителството. Сега беше дори още по-твърдо убедена, че за всичко е виновен Бигмак.

— Той каза, че сте му скрили шапката…

— Но вие всъщност нищо не ЗНАЕТЕ за госпожа Тахион, нали? — рече социалната работничка. — Тя имаше една количка с боклуци, но май никой не знае къде се е дянала.

— Всъщност… — започна Касандра.

— И аз не знам къде е — отсече Джони.

— Ще ни е от голяма помощ, ако я намерим. Направо да не повярваш какви неща кътат тия хора понякога — обясни госпожица Партридж. — Когато бях в Болтън, там имаше една баба, дето спастряше всяко…

— Ще си изтървем автобуса — прекъсна я Касандра. — Съжалявам, че не можем да ви помогнем, госпожице Партридж. Хайде, Джони. — И тя го задърпа надолу по стълбите.

— Количката всъщност е у тебе, нали! — рече тя. — Сам ми го каза.

— Да, но не разбирам защо някой трябва да й я взема или да ровичка из нея. И на тебе не би ти харесало някой да ти тършува из нещата.

— Майка ми разправя, че госпожа Тахион била омъжена за летец по време на Втората световна, но той не се върнал и тогава тя превъртяла.

— Дядо ми разправя, че той и приятелите му й катуряли количката, когато ТОЙ бил малък. Каза, че го правели само за да я слушат как ще ги навиква после.

Касандра се сепна и се замисли.

— Какво?! На колко години е дядо ти?

— Де да знам. Към шейсет и пет.

— А госпожа Тахион според тебе на колко е?

— Трудно е да се каже, с всички тези бръчки. На шейсет?

— Нещо не ти ли се вижда твърде странно?

— Какво по-точно?

— Ама ти тъп ли си или какво? Излиза, че е ПО-МЛАДА от дядо ти!

— О… ами… може пък да е била някоя друга госпожа Тахион, а?

— Май не е особено вероятно, а?

— Значи искаш да ми кажеш, че тя е на сто години?

— Разбира се, че не. Трябва да съществува някакво разумно обяснение. Като как е дядо ти с паметта?

— Телевизионните предавания най-добре ги помни. Гледаш, гледаш и той току ти каже: „Ей тоя… тоя с костюма играеше полицая в оня сериал, нали се сещаш, с къдравия, преди две-три години, нали се сещаш.“ А ако купиш нещо, вечно ти казва, че едно време, като бил млад, това можело да си го купиш за петак и да ги върнат ресто даже.

— Всички дядовци са така — тросна му се Касандра.

— Извинявай.

— Не си ли погледнал какво има в торбите?

— Не… Но има някои доста странни нещица.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… бурканите с краставиците…

— Е, и какво? Старите хора обичат кисели краставици.

— Да, ама тия са… някак си хем нови, хем стари. Имаше и риба с картофки, увити във вестник.

— Е, и?

— Вече никой не увива рибата и пържените картофи във вестник. Обаче имаха вид на съвсем пресни. Аз ги погледнах, защото ми хрумна, че рибата мога да я дам на котарака, а пък вестника…

Джони млъкна.

Какво ли можеше да каже? Че беше ПОЗНАЛ тази първа страница? Знаеше я дума по дума. Беше я намерил същата на микрофилм в библиотеката, а библиотекарката му я беше преснимала, та да му помогне за реферата по история. Никога не я беше виждал, освен на копието и размазания образ на екрана, и изведнъж — ето ти я разгъната пред него, оплескана с мазнина и оцет, ала без всякакво съмнение…

… НОВА-НОВЕНИЧКА.

— Е, нека поне да погледнем. От това не боли.

Такава си беше Касандра. Когато всички други подходи се проваляха, тя се опитваше да подходи разумно.

 

 

Голямото черно бентли летеше по шосето. Пред него и зад него имаше по двама мотоциклетисти, следвани от още една кола, съдържаща известен брой сериозни мъже в костюми, които през повечето време слушаха малки радиоапаратчета и не биха се доверили дори на родните си майки.

Сър Джон седеше самичък на задната седалка на бентлито, сплел пръсти върху сребърната дръжка на бастуна си и опрял брадичка върху тях.

Пред него имаше два екрана, които му показваха най-различни факти и цифри, свързани с неговите фирми по целия свят — предаваха му ги по сателит, също негова собственост. Освен това имаше два факса и три телефона.

Сър Джон седеше и ги зяпаше втренчено.

После се протегна и натисна кончето на интеркома, който го свързваше с шофьора.

Никога не бе харесвал особено Хиксън. Вратът му беше червен. От друга страна, точно сега нямаше с кого другиго да си приказва.

— Вярваш ли, че е възможно да се пътува във времето, Хиксън?

— Не мога да ви кажа, сър — отвърна шофьорът, без изобщо да се обърне.

— Това са го правили, знаеш ли?

— Щом казвате, сър.

— И са променили историята.

— Ясно, сър.

— Разбира се, ти няма как да го знаеш, защото съществуваш в новосъздаденото време.

— Значи, много хубаво за мене, сър.

— Знаеш ли, че когато променяш времето, възникват две бъдещи реалности, които се развиват успоредно?

— Това май съм го пропуснал в училище, сър.

— Също като чифт панталони.

— Определено си струва да се помисли върху това, сър Джон.

Сър Джон се втренчи в тила на мъжа. Наистина вратът му беше много червен и по него растяха гадни туфички косми. Не той бе наел този човек, разбира се. Имаше си хора, които си имаха хора, които да се занимават с подобни неща. Никога не им беше хрумвало да наемат шофьор, който да се интересува от нещо друго, освен от волана пред себе си.

— На следващия кръстопът завий наляво! — изкомандва сър Джон.

— До Блекбъри има още двайсет мили, сър.

— Прави каквото ти казвам! Веднага!

Колата се подхлъзна, завъртя се и пое по разклонението, а изпод гумите й се вдигна пушек.

— Сега наляво!

— Но насреща идат коли, сър Джон!

— Ако не им са в ред спирачките, какво търсят на шосето тогава?! А така! Видя ли? Хайде сега надясно!

— Ама то това е черен път! Ще ме уволнят!

Сър Джон въздъхна.

— Хиксън, много ми се ще да се отърва от опашката. Ако успееш да ме закараш в Блекбъри сам-самичък, лично ще ти връча един милион лири в брой. Съвсем сериозно ти говоря.

Шофьорът надзърна в огледалото за обратно виждане.

— Ама така кажете, сър! Сега само се дръжте здраво!

Щом колата се шмугна сред високите плетища, и трите телефона зазвъняха.

Известно време сър Джон ги гледа втренчено. После натисна копчето до най-близкия прозорец и един по един ги метна навън.

Последва ги и факсът.

С известни мъки той успя да изкърти и двата екрана и те също литнаха навън, когато се удариха в земята, гръмнаха така, че му доставиха голямо удоволствие.

Сър Джон се почувства значително по-добре.