Метаданни
Данни
- Серия
- Джони Максуел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Johnny and the Bomb, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011 г.)
Издание:
Тери Пратчет. Джони и бомбата
Превод: Светлана Комогорова
Редактор: Димитрина Кондева
ИК „Прозорец“ — София, 2006 г.
ISBN: 954-733-039-Х
История
- — Добавяне
Глава 2
Госпожа Тахион
Госпожа Тахион я имаше, откак Джони се помнеше. Тя беше торбалана още преди хората да знаят какво е туй торбалана, макар че, ако трябва да бъдем точни, тя беше количкаджийка.
Но пък и количката й не беше ОБИКНОВЕНА количка за пазаруване. Изглеждаше по-голяма, а теловете — по-дебели. И страшно болеше, когато госпожа Тахион те ръгнеше с нея в опашката, а това се случваше доста често. Не че го правеше от проклетия — е, най-вероятно не, — но на планетата Тахион други хора просто не съществуваха.
За късмет едно от колелата скърцаше. И ако не смогнеш да се дръпнеш настрани, щом чуеш зад гърба си скръъъц, скръъъц, другото предупреждение беше монологът.
Госпожа Тахион не спираше да бърбори. Никога не можеше да бъдеш сигурен на кого точно приказва.
— И аз викам, ти, значи, тъй викаш, нал тъй? Тъй си мислиш ТИ. Пък аз ти викам, аз мога да си навра и двете ръце в устата ти и пак да си преда. Ми да! Толкоз си кльощав, че ако си затвориш едното око, и ще замязаш на игла, тъй викам аз. Ми да! Мене от т’ва са ме направили! Кажете им го на момчетата в униформите! Какво са ме погнали!
Но доста често тя просто си мърмореше, като чат-пат се провикваше тържествуващо „КАЗАХ им аз!“ и „Тъй си мислиш ТИ!“.
Количката със скърцащото колело можеше да цъфне зад тебе по всяко време на денонощието. Никой не знаеше кога ще го сполети. Нито пък имаха представа какво се съдържа във всичките тези торби. Госпожа Тахион доста се ровеше в кофите за боклук и къде ли не. Така че желаещи да проверят нямаше.
Понякога тя се губеше със седмици наред. Никой не я знаеше къде се е дянала. А после, тъкмо когато хората започваха да си отдъхват, чуваха зад гърба си скръъъц, скръъъц, скръъъъц и току ги пронизваше болката под кръста.
Госпожа Тахион събираше разни неща от канавките. Сигурно така се беше сдобила и с Виноват, чиято козина бе като протрито чердже, зъбите му изпочупени, а гръбнакът във формата на бумеранг. Когато Виноват ходеше, което не му се случваше често, тъй като предпочиташе да се вози на количката, той имаше склонност да описва кръгове. Когато тичаше, обикновено защото се опитваше да намери нещо, фактът, че отпред имаше само крак и половина, означаваше, че рано или късно задните му крака ще надвият, а тогава той вече беше толкова разярен, че си го изкарваше на собствената опашка.
Дори и Ди Ес Ес, бясното куче на Сид Утайката, което веднъж беше изяло една полицейска елзаска овчарка, щом видеше Виноват да се търкаля към него и да се хапе като побъркан, си плюеше на петите и побягваше.
Линейката потегли, присветвайки със синята лампа. Виноват гледаше Джони от количката. Направо беше станал разноглед от омраза.
— Докторът рече, че госпожа Тахион му се струва като ударена от нещо — обади се Клатето, който също не изпускаше котарака от очи. Да си отлепиш погледа от Виноват открай време не беше добра идея.
— И сега какво ще правим с всичкото това? — попита Джони.
— Да бе, не можем да го зарежем току-така — рече Бигмак. — Това ще означава, че замърсяваме улицата.
— Ама това са си нейни неща — рече Джони.
— Не ме гледай МЕН — рече Бигмак. — Някои от тия торби ЖВАКАТ.
— Пък и котаракът — добави Джони.
— Да, него ще трябва да го убием — додаде Бигмак. — Миналата седмица ми съдра кожата на ръката!
Джони предпазливо изправи количката. Виноват се вкопчи в нея и засъска.
— Той те харесва — обади се Бигмак.
— Откъде знаеш?
— Още си имаш две очи.
— Сутринта можеш да го занесеш в приюта — предложи Йонеса.
— Предполагам — отвърна Джони. — Ами количката? Не можем просто да я зарежем тук.
— Да, нека я бутнем долу от покрива на някой многоетажен блок — предложи Бигмак.
Джони сръчка една торба. Тя се поразшава, а после зае предишната си форма с гаден всмукващ звук.
— Абе знаете ли, брат ми разправя, че госпожа Тахион убила мъжа си преди години и после откачила, а трупа така и не намерили — рече Бигмак.
Погледнаха торбите.
— Никоя от тях не е достатъчно голяма, че да побере труп — предположи Йонеса.
На него не му даваха да гледа филми на ужасите.
— Не. Цял труп — не — съгласи се Бигмак.
Йонеса отстъпи назад.
— Аз съм чувал, че била пъхнала главата си във фурната — обади се Йонеса. — Кофти работа.
— Кофти ли?
— Фурната била микровълнова. Схващате ли? Ако сложиш…
— Млъквай бе! — сряза го Йонеса.
— Аз пък съм чувал, че била страхотно, ама страхотно богата — обади се Бигмак.
— Направо се ринела в мангизи — додаде Клатето.
— Вижте какво, аз… аз просто ще я закарам в гаража на дядо — предложи Джони.
— Не разбирам защо трябва да го правим — обади се Йонеса. — Предполага се, че съществуват Социални грижи или нещо такова.
— Той сега почти нищо не държи там. А пък на сутринта…
Е, добре. Утрото беше по-мъдро от вечерта.
— А докато е у вас, можеш да я претършуваш и да видиш няма ли мангизи — предложи Бигмак.
Джони погледна Виноват. Онзи изръмжа.
— Не, предпочитам ръката ми да си е с всичките пръсти — рече той. — Вие идвате с мен. Ако трябва това нещо да го бутам самичък, ще видя зор.
Четвъртото колело скръцна и подскочи, когато той затика количката по улицата.
— Тежичка ми се вижда — обади се Йонеса.
Разнесе се кикот.
— Ами, разправят, че господин Тахион бил много едър мъж…
— Затваряй си плювалника, Бигмак!
Все на мен ще ми се случи — мислеше си Джони, докато шествието се влачеше по улицата. Също като в лотарията, само че НАОПАКИ. Значи, има на небето един голям пръст и той се вмъква през прозореца и те перва по ухото, и вика „Твой ред е… хо-хо-хо!“. Като си станал, си си мислел, че ти предстои най-нормален ден и изведнъж хоп — ти отговаряш за някаква количка, на която едното й колело скърца, и за някакъв съвсем смахнат котарак!
— Ей — обади се Клатето. — Рибата и картофките са още топли.
— К’во?! — възкликна Джони. — Ама ти нейната риба ли ще ядеш?
Клатето се дръпна назад.
— Амии, такова де, що пък не? То срамота да отидат зян…
— Може и да е плюла връз тях — предположи Бигмак. — Буаа!
— Ама тя дори не ги беше развила — оправда се Клатето, ала все пак спря да ги развива.
— Сложи ги в количката. Клати — нареди му Джони.
— Не се сещам къде наоколо продават риба и картофи, увити във вестник — рече Клатето и подхвърли пакета върху купчината в количката. — В „Хонконг Хенри“ не ги увиват във вестник. Откъде ли ги е взела?
Обикновено сутрин сър Джон се будеше в осем и половина, когато икономът му носеше закуската, друг иконом му носеше дрехите, трети иконом имаше за задача да храни Адолф и Сталин при нужда, а четвъртият по принцип беше резервен.
В девет часа идваше секретарят му и му четеше дневната програма.
Тази сутрин обаче секретарят го намери втренчен със странен израз в чинията. Адолф и Сталин доволно си плуваха из аквариума до бюрото.
— Пет различни вида хапчета, бисквити с вкус на мукава и чаша портокалов сок, от които са изцедили всичката радост — рече сър Джон. — Какъв е смисълът да си най-богатият човек на света… А аз все още съм най-богатият човек на света, нали?
— Да, сър Джон.
— Е, какъв е смисълът, когато всичко най-накрая стига до хапчета за закуска? — той почука с пръсти по масата. — Писна ми, чу ли. Кажи на Хиксън да изкара колата.
— Коя кола, сър Джон?
— Бентлито.
— Кое бентли, сър Джон?
— О… някое, на което не съм се возил напоследък. Нека сам избере. И да намери на картата Блекбъри. Ние притежаваме там заведение за хамбургери, нали?
— Ъъ… така мисля, сър Джон. Не беше ли онова, за което лично избрахте мястото? Казахте, че просто предчувствате колко е подходящо. Днес обаче вие трябва да се срещнете с председателя на…
— Анулирай всички днешни срещи. Заминавам за Блекбъри. Не им казвай, че ще ходя там. Да го наречем… светкавична инспекция. Тайната на успеха в бизнеса е да се обръща внимание на малките подробности, прав ли съм? На хората им дават сурови хамбургери или пък картофките се оказват недопържени и още преди да си се усетил, целият бизнес е отишъл по дяволите.
— Ъъ… щом казвате, сър Джон.
— Така. След двайсет минути съм готов.
— Ъъ… не можете ли да го отложите за утре? Комитетът помоли за…
— Не! — тресна по масата старецът. — Днес трябва да е! Нали разбираш, днес трябва да се случи всичко. Госпожа Тахион. Количката. Джони и останалите. Иначе… — Той бутна чинията с безвкусна, ала здравословна закуска. — Иначе цял живот ще я карам така!
Секретарят беше свикнал с настроенията на сър Джон и се опита да поразведри обстановката.
— Блекбъри… — рече той. — Там сте били евакуиран по време на войната, нали? И сте били единственият, успял да избяга при бомбардировката на една от улиците?
— Аз и двете златни рибки — Адолф и Сталин. Точно така. Оттам се започна всичко — рече сър Джон, стана от леглото и се приближи до прозореца. — Хайде де, скачай тук.
Секретарят се позабави. Едно от задълженията му беше да държи сър Джон под око. Старикът, разправяха хората, се държеше малко странно. Четеше разни много стари вестници и книги, чиито заглавия съдържаха думи като „Време“ и „Физика“, а понякога дори пишеше гневни писма на разни много важни учени. Когато си най-богатият човек на света, те наблюдават много внимателно.
— Адолф и Сталин — рече сър Джон, говорейки сякаш на целия свят. — Разбира се, тези двете тук са само техни потомци. Излезе, че Адолф бил женски. Пък не беше ли Сталин?
Отвъд прозореца градините се простираха чак до онези полегати хълмове, които градинарят на сър Джон бе внесъл по специална поръчка.
— Блекбъри — рече сър Джон, загледан в тях. — Там започна всичко. Цялата работа. Имаше едно момче на име Джони Максуел. И госпожа Тахион. И май един котарак също.
Той се извърна.
— Тука ли си още?
— Извинявайте, сър Джон — рече секретарят, отдалечи се и затвори вратата след себе си.
— Там започна всичко — рече сър Джон. — Там и ще свърши.
Джони открай време обичаше онези първи няколко мига на утрото, преди денят да се нахвърли върху него. Из главата му се рееха цветенца, облачета, котенца…
Ръката още го БОЛЕШЕ.
Ужасни откъслеци от снощи се заизмъкваха от скривалищата си и започнаха да подскачат и да се гърчат пред погледа му.
В гаража имаше количка за пазаруване, пълна с неописуеми торби. Освен това стената и таванът бяха опръскани с мляко там, където Виноват бе показал какво си мисли за хората, които се опитват да му дадат храна, без да им я е искал. На Джони после му се наложи да използва най-големия лейкопласт в аптечката.
Той стана, облече се и слезе на долния стаж. Майка му сигурно още не беше станала, а дядо му несъмнено беше в хола и гледаше съботната сутрешна телевизия.
Джони отвори вратата на гаража и бързо отстъпи назад, в случай че от нея се изтъркаля кълбо побесняла козина.
Нищо такова не се случи.
Ужасната количка стоеше насред гаража. От Виноват нямаше и следа.
Джони си помисли, че това е също като във филмите, когато знаеш, че чудовището се спотайва някъде в стаята…
Той отскочи настрани, в случай че Виноват вземе да падне от тавана.
Да виждаш тоя нещастен котарак беше доста страшничко. Да НЕ го виждаш, беше направо много страшно.
Той се втурна навън и бързо захлопна вратата, после се върна в къщата.
Сигурно трябваше да каже на някой служител на реда за количката. Тя беше на госпожа Тахион (всъщност вероятно принадлежеше на господин Теско или на господин Безопасен Изход) и ако я задържеше, това можеше да се сметне за кражба.
Щом влезе вътре, телефонът иззвъня. Имаше два начина да разбере, че се звъни. Първо, по самото звънене. И, второ, защото дядо му викна: „Телефонът!“ — той никога не вдигаше слушалката, когато смяташе, че има кой друг да я вдигне.
Джони се запъти към телефона.
— Извинете, може ли да говоря с… — обади се Йонеса с гласа за пред родители.
— Аз съм, Йонес — прекъсна го Джони.
— Ей, нали се сещаш за госпожа Тахион?
— Разбира се, че…
— Е, снощи майка ми била дежурна в болницата. Цялата била в синини и рани — госпожа Тахион, де, не майка ми. Някой май наистина я е маризил здраво, тъй рече. Майка ми го рече де, не госпожа Тахион. Казва, че трябвало да се обадим в полицията.
— И за какво?
— В случай че сме видели нещо. Пък и… такова… Някой може да реши, че сме били… тъй де, ние.
— Ние?! Ама нали ние викнахме линейката!
— Знам, знам. Бъг, такова… ти нали й взе количката?
— Е, че там ли да я оставим!
— Знам, знам. Да, ама… Бигмак нали и той беше с нас…
Всъщност тъкмо тук беше проблемът. Не че Бигмак беше ЛОШ по душа. Вярно, с най-голямо удоволствие обстрелваше хората с въображаеми ядрени ракети, обаче инак и муха не можеше да убие, освен може би ако наистина беше някоя адски досадна муха, която го е притеснила много, ама много. Както и да е, с колите той наистина имаше проблем, особено с големите и бързите коли с ключове на таблото. Пък и си беше скинар, с едни такива грамадански ботуши.
Според сержант Камли от Полицейския участък в Блекбъри Бигмак беше виновен за всяко неразкрито престъпление в градчето, макар на практика да беше виновен максимум за десет процента от тях. Самият му вид сякаш му докарваше неприятности. Погледнеше ли Бигмак, никой не би си помислил, че е абсолютно невинен.
— Пък и Клатето също — добави Йонеса.
А пък Клатето би признал какво ли не, стига да го сплашиш малко. Всички големи непонятни загадки на света — Бермудският триъгълник, чудовището Неси — можеха да намерят обяснение за половин час, само като понатиснеш малко Клатето.
— Тогава ще отида сам — предложи Джони. — Така е по-просто.
Йонеса въздъхна облекчено.
— Благодаря ти.
Щом Джони затвори телефона, той мигом иззвъня отново. Още преди да е вдигнал слушалката до ухото си, от нея се разнесе:
— Ало? Ало?
— Ъъ… ало? — рече той.
— ТИ ли си? — обади се отсреща женски глас. Не че беше точно неприятен, но притежаваше някаква острота и способност да те срязва. Сякаш ти казваше, че ако ти не си ти, то сам си си виновен. Джони го позна веднага. Това бе гласът на една, която набираше погрешно и после се оплакваше, че й вдигали разни, с които не желаела да разговаря.
— Да. Ъъ… мда. Здравей, Кърсти.
— Касандра по-точно.
— О… Да де — поправи се Джони. Трябваше да си запише някъде. Кърсти си сменяше името горе-долу толкова често, колкото си сменяше и дрехите. Е, напоследък поне се придържаше към имена, започващи с К.
— Ти чу ли за старата госпожа Тахион?
— МАЙ да — отвърна Джони предпазливо.
— Очевидно някаква банда хулигани са я пребили снощи. Изглеждала така, сякаш бомба я е ударила. Ало? Ало? Ало?
— Тук съм — обади се Джони. Някой като че му беше натъпкал стомаха с лед.
— Не мислиш ли, че е срамота?
— Ъъ… мисля.
— Единият бил черен.
Джони изгледа телефона презрително. Йонеса му беше обяснил как стоят нещата. Беше му казал, че ако някой от прадедите му навремето е бил тръгнал с огромната орда от милиони варвари на Атила, хунския вожд, и е бил участвал в опустошаването на Древния Рим, то хората непременно щели да си спомнят, че един от ордата е бил черен. И това Йонеса, който събираше записи на духови оркестри, имаше колекция от кибритени кутийки и беше известен превземко.
— Ъъ — каза той. — Ние бяхме. Такова де, не сме я били НИЕ, обаче я намерихме. Аз извиках линейката, а пък Йонеса се опита… Той съвсем определено се КАНЕШЕ да й окаже първа помощ…
— Не се ли обадихте в полицията?
— Не…
— Честно казано, не знам какво щеше да стане, ако ме нямаше мен! Трябва да им се обадиш сега. Чакам те след половин час в участъка. Нали познаваш часовника? Когато голямата стрелка сочи…
— Да — смънка нещастно Джони.
— От вас е само на две спирки. Нали знаеш как се хваща автобус?
— Да, да, разбира се, че…
— Ще ти трябват пари. Това е онова кръглото, дето го намираш по джобовете си. Чао.
Всъщност след като се отби до тоалетната, му олекна малко. Кърс… Касандра винаги поемаше командата. Тя беше най-организираният човек, когото Джони познаваше. Всъщност беше толкова организирана, че май деловитостта й идваше в повече и се разливаше във всички посоки.
Той й беше приятел. Е, повече или по-малко. Не беше много сигурен дали изобщо е имал някакъв избор. Кърс… КАСАНДРА не ставаше много за приятелка. Сама му го беше казвала. Било поради недостатък на характера й, но тъй като тя беше Къ… Касандра, си мислеше, че този недостатък го притежава и всеки друг.
Колкото повече се опитваше да помага на хората, обяснявайки им колко са тъпи, толкова повече те се отдръпваха от нея. Единствената причина и Джони да не се отдръпне беше, че той си знаеше колко е тъп.
Но понякога — не много често — при подходящо осветление и когато тя не беше заета с организирането на нищо, той я поглеждаше и се чудеше дали пък не съществуват два вида тъпота: първичната тъпота на Тапигьозите, каквато притежаваше той, и някакъв високоспециализиран вид, който прихващаш само ако си тъпкан, та чак претъпкан с акъл.
Най-добре щеше да е да съобщи на дядо си къде отива. Помисли си, че това е нужно за в случай, че изгаснеше токът или пък телевизорът гръмнеше и дядо му почнеше да се чуди къде се е запилял Джони.
— Отивам до… — започна той, но изведнъж отсече: — Излизам.
— Добре — отвърна дядо му, без да отлепя очи от телевизора. — Ха! Я го гледай! Хоп — и право в лайнарника!
В гаража не ставаше нищо особено.
След малко Виноват изпълзя от убежището си сред черните найлонови чували и зае обичайната си поза пред количката, където беше свикнал да пътува в случай, че му се удаде възможност да одраска някого.
Една муха се заудря в стъклото на прозореца, а после отново заспа.
И тогава торбите се размърдаха.
Мърдаха като жаби в олио и много бавно се хързулваха една около друга. Издаваха плякащи и жвакащи звуци, като сръчен фокусник, който се опитва да направи животно от балони.
Чуваха се и други шумове. Виноват не им обръщаше особено внимание, защото не можеш да нападнеш някакъв си звук, пък и без това вече доста им беше свикнал.
Не бяха много ясни. Можеха да са музикални звуци. Можеха да са и гласове. А също и зле настроено радио, намиращо се през две стаи, или далечен рев на тълпа.
Джони се срещна с Касандра пред участъка.
— Извади ти късмет, че имам малко време — рече тя. — Хайде.
Сержант Камли седеше зад бюрото си. Той вдигна поглед, когато Джони и Касандра влязоха, после пак впери очи в тефтера, където записваше нещо, а накрая пак бавно вдигна поглед.
— Ти?
— Ъъ, здравейте, сержант Камли — поздрави Джони.
— Какво има пък сега? Някой извънземен ли си видял?
— Идваме във връзка с госпожа Тахион, сержант — отвърна вместо него Касандра.
— Така ли?
Касандра се обърна към Джони.
— Давай — смушка го тя. — Разкажи му.
— Ъъ… — започна Джони. — Ми то… ами, аз и Клатето, и Йонеса, и Бигмак…
— Клатето, Йонеса, Бигмак и аз — поправи го Касандра. — Изразявай се възпитано.
Сержант Камли я погледна.
— И петимата ли?
— Не, аз просто го поправих — поясни Касандра.
— Често ли го правиш? — попита сержантът, а после се обърна към Джони. — Често ли го прави?
— Непрестанно — отвърна Джони.
— Леле боже. Е, давай нататък. Ти, не тя.
Когато сержант Камли беше редови полицай Камли, беше ходил в училището на Джони да им покаже какви хубави хора са това полицаите и случайно се беше заключил в собствените си белезници. Освен това беше член на фолклорния танцов състав на Блекбъри. Всъщност Джони го беше виждал как със закачени на коленете звънчета размахва две кърпички във въздуха. В такива моменти беше много важно човек да си спомня подобни неща.
— Ами… Та значи вървяхме си ние и…
— И без шегички!
Двайсет минути по-късно двамата бавно заслизаха по стълбището на полицейския участък.
— Е, не беше чак толкова страшно — рече Касандра. — Не е като да те арестуват например. Количката й наистина ли е у вас?
— А, да.
— Много ми хареса как те погледна, когато му каза, че ще донесеш Виноват. Стори ми се, че доста пребледня.
— Какво значи близка рода? Той рече, че госпожа Тахион си нямала близка рода.
— Роднини — поясни Касандра.
— И тя си няма никакви, така ли?
— Това не е чак толкова необичайно.
— Да — съгласи се Джони, — но обикновено все се намира някой братовчед в Австралия, за когото не си знаел.
— Нима?
— Ето, аз например съм имал братовчедка в Австралия и дори не подозирах за нея до миналия месец, тъй че не ще да е чак толкова необичайно.
— Положението на госпожа Тахион е ужасно. То е направо позор за обществото — рече Касандра.
— Какво значи това?
— Значи, че не бива да е така.
— Да няма роднини ли? Според мен тях не може да ти ги уреди Правител…
— Не това, а че няма дом и се скита из града и яде каквото намери. Нещо трябва да се направи.
— Ами например можем да й идем на свиждане — предложи Джони. — Съвсем наблизо е, в „Сейнт Марк“.
— И каква полза от това?
— Е, може пък да се поразведри.
— Знаеш ли, че почти всяко изречение го започваш с „Е“?
— Е…
— Едно свиждане в болницата не би променило отвратителното пренебрежение към бездомниците и душевно болните, не е ли така?
— Сигурно. Но пък може да й стане малко по-весело. Известно време Касандра мълча.
— Болниците чисто и просто ме притесняват, щом толкова искаш да знаеш. Пълни са със зарази.
— Можем да й занесем нещо, което тя обича. Пък и сигурно ще се зарадва, като разбере, че Виноват е добре.
— И миришат лошо — продължаваше Касандра, без да го чува. — Тая ужасна смрад на дезинфекционни препарати…
— Приближиш ли се до госпожа Тахион, хич няма да ги усещаш.
— Инатиш се само защото знаеш, че мразя болниците, нали?
— Аз… Ами, просто аз смятам, че е редно да отидем. Пък и си мислех, че си правила такива работи, за да спечелиш оная награда, на Единбургския херцог ли беше…
— Да, обаче тогава имаше СМИСЪЛ.
— Можем да отидем в края на часовете за свиждане, тъй че да не стоим много. Всички така правят.
— Ох, ДОБРЕ ДЕ — примири се Касандра.
— Ще е хубаво да й занесем нещо. Така трябва.
— Като например грозде или нещо такова?
Джони се опита да си представи как госпожа Тахион яде грозде. Нещо не се получаваше.
— Ще си помисля какво?
Вратата на гаража се люшна бавно напред, после назад. Вътре имаше:
Циментов под. Стар, напукан и просмукан с бензин. Прекосяваха го следи на животно, вградени в цимента, които предполагаха, че преди да се втвърди, през него е притичало куче. Това се случва навсякъде, където има късче мокър цимент. Освен това имаше някой и друг човешки отпечатък, вкаменен за вечността и сега изпълнен с черна грес и прахоляк. С други думи, беше си, кажи-речи, цимент като всеки друг. Освен това имаше и:
Пейка с инструменти.
По-голямата част от един велосипед, преобърнат наопаки и обкръжен от инструменти и велосипедни части, пръснати напосоки, което предполагаше, че някой се е усъвършенствал в изкуството на разглобяване на колела, без да усвои занаята на повторното сглобяване.
Една косачка, оплетена в градински маркуч — в гаражите вечно става така и този не е изключение.
Количка, претъпкана с всевъзможни найлонови торби, сред които се открояваха шест големи черни.
Малка купчинка буркани с кисели краставици там, където снощи Джони прилежно я бе подредил.
Остатъци от риба и пържени картофи. Ако говорим за Виноват, то котешката храна за него беше нещо, чийто вкус познаваха само другите котки.
Чифт жълти очи, които се взираха напрегнато сред сенките под пейката.
И толкова.